Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (13)

ГЛАВА XIII
СЪКРОВИЩЕТО НА МОНАСИТЕ

Зашеметяването не беше много тежко, а подобно на това, което изпитва боксьор, улучен от някое точно кроше. Когато Раул се съвзе от него, без ни най-малка изненада от своя страна установи, че се намира в същото положение като Боманян: вързан на пода и опрян до стената.

Той не се изненада също, като видя пред вратата Жозефин Балзамо, простряна върху двата стола, да се мята в нервен припадък — резултат, който се проявява при нея само от извънредно силни и продължителни вълнения. Нанесеният удар на Раул беше причината за кризата. Нейният съучастник Леонар се грижеше за графинята, като й разтриваше слепоочията.

През времето, докато Раул беше в безсъзнание, той трябва да беше извикал още един от съучастниците си, защото нашият герой видя да влиза един юноша, познат под името Доминик, същият, който пазеше берлината пред къщата на Бриджит Руселен.

— По дяволите! — изруга новодошлият, като забеляза двете жертви. — Тук е било доста шумно. Боманян! Раул д’Андрези! Нашата господарка е пожънала нови успехи. Но в резултат — това припадъче, а?

— Да, но то свърши.

— Какво ще правим?

— Ще я занесем до колата. Ще я откарам на „Безгрижния“.

— А аз?

— Ти ще дежуриш при тези двамата — отговори Леонар и посочи пленниците.

— По дяволите! Като клиенти не са много удобни. Не обичам такива.

Те започнаха да повдигат внимателно Калиостро. Тя им каза с толкова нисък глас, като не можеше, разбира се, да подозира, че Раул, който имаше изключително остър слух и долавяше и най-лекия полъх от разговор, успя да я чуе:

— Не. Ще вървя сама. Ти, Леонар, остани тук. За предпочитане е ти да пазиш Раул.

— Остави ме да свърша с него! — изсъска Леонар, забравил се до такава степен от омраза, че заговори на Калиостро на ти. — Този гамен ще ни донесе нещастие.

— Обичам го.

— Но той не те обича вече.

— Да. Но ще се завърне отново при мен. Както и да е, няма да го оставя.

— Тогава какво реши?

— „Безгрижния“ трябва да е в Кодебек. Ще си почина на него до сутринта, имам нужда от това.

— А съкровището? Трябват още хора, за да можем да отместим толкова голям камък.

— Ще кажа да предупредят братята Корбю, за да ме потърсят утре сутрин в Жумиеж. След всичко ще се заема с Раул…стига само да не…А! Не ме питай сега повече…Съсипана съм…

— А Боманян?

— Ще го освободя, когато взема съкровището.

— Не се ли страхуваш, че Кларис ще ни издаде? За жандармерията няма да бъде трудно да обгради стария фар.

— Абсурдно! Мислиш ли, че ще изпрати жандармерия по следите на баща си и на Раул?

Тя се повдигна, но веднага падна обратно па стола, стенейки. Минаха няколко минути. Най-после със свръхчовешки усилия тя успя да стане и да се задържи права. Облегната на Доминик, се приближи до Раул.

— Още е зашеметен — прошепна тя. — Пази го добре, Леонар, както и другия. Ако някой от двамата избяга, всичко ще бъде загубено.

Тя излезе бавно. Леонар я придружи до старата берлина и малко по-късно, с ключа от катинара на бариерата в една ръка и с пакет провизии в другата, се върна. По чакълестия път се чу шумът от копитата на конете.

Раул вече опитваше солидността на въжетата, като си казваше:

„Действително доста е изнемощяла господарката! И затова е непредпазлива! Първо — да разкаже, макар и с тих глас, бъдещите си намерения. Пред свидетел! Второ — да повери веселяци като мен и Боманян на надзора само на един човек…ето грешки, които се дължат на лошо физическо състояние.“

Раул грешеше. По-вярно беше обратното — опитът на Леонар в тази насока правеше безполезна всяка мисъл за бягство.

— Остави на мира въжетата — каза му Леонар, влизайки. — Ако ли не, ще удрям…

Опасният тъмничар взе допълнителни предохранителни мерки, за да улесни работата си. Той съедини краищата на двете въжета, които стягаха затворниците, и ги намота на облегалката на единия от столовете, разположен пред него в нестабилно равновесие. После сложи върху седалката камата, която му беше дала Жозефин Балзамо. Стига само една от жертвите да помръдне, камата заедно със стола щеше да падне на пода.

— Не си толкова глупав, колкото те мислех — каза му Раул. Леонар изгрухтя:

— Още една дума и ще те фрасна.

Той започна да яде и пие. Раул се реши да рискува:

— Добър апетит! Ако остане нещо, не ме забравяй. Леонар стана със стиснати юмруци.

— Няма повече, стари приятелю — обеща Раул. — Просто ме сърби езикът. Тъй като съм гладен и жаден, ще предъвквам думи и ще пия слюнка. Не е хранително като колбасите, но ще се задоволя и с това.

Времето минаваше. Стъмни се.

Боманян изглежда, че спеше. Леонар беше запалил лулата си и пушеше. Раул си говореше наум и се укоряваше, че е бил толкова непредпазлив с Жозин.

„Не трябваше да й се доверявам…Все пак какъв напредък е постигнала! Калиостро е далеч от моята стойност, но каква решителност! Какво ясно виждане на действителността и каква липса на скрупули! Само един недостатък, който пречи на чудовището, за да бъде съвършено: нервната му система е лабилна. И затова тези грешки днес, които ще ми позволят да стигна преди нея в Меснил су Жумиеж.“

Разсъжденията му се ръководеха от неговата увереност, че ще успее да избяга на Леонар. Той беше забелязал, че възлите на въжетата, стягащи глезените му, се разхлабват при силен опън, и възнамерявате първо да освободи десния си крак. С удовлетворение си представяше какъв ефект ще се получи след хубав удар с тока на обувка върху брадата на Леонар. Оттогава щеше да започне неговото надбягване за спечелване на съкровището.

В помещението мракът се сгъстяваше. Леонар запали свещ, изпуши една последна лула и изпи поредната чаша вино. Въпреки всичко започна да го обзема сънливост. Той стана, разкърши се, отдаде чест надясно и наляво на въображаем началник и отново седна. Взе свещта по такъв начин, че стичащият се восък да го опарва от време на време по ръката. Той хвърли поглед към затворниците си, хвана двойното въже в свободната си ръка, за да му послужи като сигнал за тревога, и отново задряма.

Раул тихо продължи, засега безрезултатно, своята малка работа за освобождаването си. Сигурно беше около девет часа вечерта.

„Ако мога да тръгна в единадесет часа — казваше си той, — около полунощ ще мина Лийбон, където ще вечерям; към три часа сутринта ще бъда на светото място и в първите часове на зората ще сложа в джоба си касичката на монасите. Да, в моя джоб! Нямам нужда нито от братята Корбю, нито от някой друг.“

Но към десет часа и половина той беше в същото състояние, при което започна своята малка работа. Разхлабването на възлите не ставаше лесно, те не поддаваха и Раул започна да губи надежда, когато изведнъж му се стори, че чува лек шум, който се различаваше от всички други възможни, които биха могли да се появят в нощната тишина — падащи листа, мърдащи по клоните птици, капризи на вятъра.

Шумът се повтори два пъти и Раул се убеди, че идва през отворения страничен прозорец и че беше минал покрай ушите на небрежно отпусналия се Леонар.

Факт беше, че един от враговете изглеждаше предварително вън от битката.

Раул погледна Боманян. Той също беше дочул нещо и сега внимателно се взираше.

Срещу тях Леонар се събуди с изгорени пръсти, провери дали пленниците му са по местата си и отново задряма. Шумът навън спря за момент, после се възобнови и изглежда, че този, който го предизвикваше, следеше внимателно всяко от движенията на тъмничаря.

Какво се подготвяше? Бариерата беше затворена и този, който идваше, би трябвало да е прескочил в тъмнината стената, която в горния си край, както казахме, беше обсипана с парчета от счупени бутилки. Прехвърлянето не беше възможно освен за човек от околността, който предварително познава някой скрит процеп в стената. Кой идваше? Селянин? Бракониер? Беше ли това помощ? Приятел на Боманян? Някой скитник?

Внезапно в мрака се появи неясно очертание на човешка глава. Корнизът на прозореца, не много висок, беше лесно прескочен.

Раул различи силуета на жена и още преди тя да го види, той беше уверен, че тази жена не е никоя друга освен Кларис.

Завладя го огромно вълнение. Значи Жозефин Балзамо беше сгрешила в предположенията си, че Кларис не е в състояние да реагира поради слабост! Неспокойна, обхваната от страх за опасностите, които я очакват, преодоляваща умората и уплахата, младата девойка беше успяла да се скрие в околностите на стария фар и да чака нощта.

Сега тя правеше невъзможното, за да спаси този, който й беше изменил жестоко.

Тя направи няколко стъпки. Леонар се събуди отново и за нейно щастие, й обърна гръб. Тя се спря, после, след като той отново заспа, тръгна отново. Така успя безшумно да премине покрай него.

Камата на Жозефин Балзамо се намираше върху стола. Тя я взе. Щеше ли да го удари?

Раул се изплаши. Лицето на младото момиче, сега по-добре осветено, му изглеждаше да изразява свирепо желание за отмъщение. Но техните погледи се срещнаха, тя разбра мълчаливата заповед, която той й налагаше, и не нанесе удара. Раул се наведе леко, за да може въжето, което го съединяваше със стола, да се отпусне. Боманян направи същото.

Тогава, без да трепери, тя бавно повдигна въжето с една ръка, плъзна острието на камата и го преряза.

Успехът зависеше от Леонар. Той не трябваше да се събужда за свое добро, защото Кларис незабавно щеше да го убие, ако помръднеше по някакъв начин. Без да го изпуска от очи, тя продължи смъртоносната игра; наведе се към Раул и пипнешком потърси въжетата. Китките на ръцете му бяха освободени.

Той прошепна:

— Дай ми ножа.

Тя се подчини. Но една друга ръка излезе по-бърза от тази на Раул. Боманян, който досега беше лежал неподвижно на мястото си в продължение на часове, грабна ножа и започна да прерязва въжетата си.

Вбесен от гняв, Раул сграбчи ръката му. Ако Боманян успееше да се освободи преди него и избягаше, Раул губеше всякаква надежда да завладее съкровището. Борбата беше ожесточена, борба без шум и движения, двамата напрягаха всичките си сили, казвайки си, че при най-малкото изшумоляване Леонар ще се събуди.

Раната на Боманян, макар и лека, не му позволи да се съпротивлява продължително време. Той пусна ножа.

Кларис, която се тресеше от страх, падна на колене, но не за да моли двамата за тишина, а за да не се строполи от изтощение на земята.

В този момент Леонар повдигна глава, отвори едното си око и погледна сцената, която се разиграваше пред него: двамата мъже, почти изправени един до друг, задъхани от борбата, и Кларис д’Етижу на колене.

Всичко продължи няколко секунди, няколко страшни секунди, защото нямаше съмнение, че ако Леонар бе видял сцената, щеше да повали двамата неприятели с два револверни куршума. Но той не я видя. Неговият поглед, фиксиран в тях, не успя да ги види. Клепачът отново се затвори, бе да може съзнанието му да се събуди.

Тогава Раул разряза последните си въжета. Прав, с кама в ръка, той беше вече свободен. Прошепна, докато Кларис се изправяше:

— Върви… спаси се…

— Не — отвърна тя с кимване на глава.

Тя му показа Боманян с изражение, от което ясно личеше, че не е съгласна да го оставят изложен на отмъщението на Леонар като беззащитна жертва.

Раул настоя да тръгнат, но тя остана непоколебима.

Отегчен от нейната съпротива, той подаде ножа на противника си.

— Тя има право — прошушна той… — Да бъдем честни играчи. Дръж, справи се… Отсега нататък всеки ще играе своята игра, нали?

Той последва Кларис. Един след друг те прескочиха прозореца. Щом излязоха в двора, тя го хвана за ръка и го заведе до стената, до мястото, където високата й част беше разрушена и имаше процеп.

Сега Раул й помогна да мине, но след като на свой ред прескочи оградата, не видя никого.

— Кларис — тихо я повика той, — къде сте?

Черна нощ без нито една звезда падаше над гората. Ослушвайки се, той дочу леко тичане между съседните гъсталаци. Влезе в тях, разблъска клоните и къпините, които му преграждаха пътя, засуети се, но разбрал, че търсенето ще бъде безполезно, отново излезе на пътеката.

„Избяга ми — горчиво помисли той. — Когато бях затворник, рискува всичко, за да ме освободи. Когато съм свободен, тя не е съгласна да ме вижда. Моята измяна, чудовищната Жозефин Балзамо и отвратителното приключение й вдъхват ужас.“

Тъкмо се гответе да си отиде, когато някой се търкулна от каменната стена. Това беше бягащият Боманян. Почти веднага се чуха изстрели, които идваха от същата посока. Раул едва имаше време да се скрие. Леонар се вмъкна в гъсталака и профуча покрай него като стреляте в непрогледната тъмнина.

И така, приблизително в единадесет часа вечерта тримата врагове се бяха впуснали в почти един и същ момент към камъка на кралицата, разположен на единадесет левги разстояние. Какви бяха техните възможности да достигнат до него? Всичко зависеше от това.

От една страна бяха Боманян и Леонар, и двамата със съучастници и начело на могъщи организации. Или Боманян щеше да влезе във връзка със своите приятели, или Леонар щеше да се присъедини към Калиостро и плячката щеше да им принадлежи по най-бързия начин. Но Раул беше по-млад и по-способен. Ако не беше допуснал глупостта да остави велосипеда си в Лийбон, всички шансове щяха да бъдат негови.

Трябва да се признае, че той мигновено се отказа да търси Кларис в гората, защото намирането на съкровището представляваше неговата единствена грижа. За един час той премина десетте километра, които го разделяха от Лийбон. В полунощ събуди портиера на хотела си, подкрепи се на крак с два сандвича и след като сложи в джоба си два динамитни патрона, с които се беше снабдил няколко дни по-рано, яхна велосипеда си. Върху кормилото беше намотал платнен сак, предназначен за прибиране на скъпоценните камъни.

Неговата сметка беше следната:

„От Лийбон до Меснил су Жумиеж са осем левги и половина… Следователно ще бъда там преди разсъмване. При първите лъчи на слънцето ще намеря граничния стълб и ще го взривя с динамита. Възможно е Калиостро или Боманян да ме изненадат по средата на акцията. В такъв случай ще делим. Толкова по-зле за тримата. Идеалните ни части ще намалеят с две трети.“

След като мина Кодебек ан Ко, той тръгна по междуселска пътека, която се провираше между ливади и тръстики и водеше пряко до Сена. Той пресече почти същото място, където вечерта след кошмарното бягство от Гюйор беше признал любовта си на Жозефин Балзамо. „Безгрижния“ беше сега отново там като масивна сянка в непрогледната тъмнина.

Той видя слаба светлина, която се процеждаше под спуснатото перде на илюминатора на кабината, която заемаше младата жена.

„Тя сигурно се облича сега — си каза той. — Берлината с малките кончета ще дойде да я вземе. Може би Леонар подготвя експедицията… Много късно, господа!“

Той отново тръгна със същата скорост, но половин час по-късно, когато се спускаше по един много стръмен склон, изведнъж предното колело на велосипеда му започна да боксува. Внезапно спрян, той се преметна презглава над рамката и падна до купчина камъни. Някакво чудо му попречи да си разбие главата в тях.

Тутакси в тъмнината се появиха двама души и един фенер се насочи към склона, зад който мълниеносно се беше притиснал Раул. Мъжки глас извика:

— Той е! Не може да бъде никой друг! Нали ти бях казал: „Едно добре опънато въже и ще го хванем, когато минава.“

Гласът беше на Годфроа д’Етижу. Почти веднага Бенето го поправи:

— Ще го хванем… ако се съгласи този разбойник!

Като преследвано животно Раул се завря с главата напред в храсталака от къпини и коприва, разкъса си дрехите, но въпреки това успя да се промъкне на значително разстояние от братовчедите. Те останаха да псуват и кълнат напразно. Раул се беше скрил.

— Стига сте търсили — каза отслабнал глас, който идваше от една спряла недалеч кола и беше на Боманян. — Достатъчно е да повредите велосипеда му. Заеми се с това Годфроа и да тръгваме. Конят вече си отдъхна.

— Но вие, Боманян, в добро състояние ли сте?…

— В добро или не, трябва да тръгваме… По дяволите! Изгубих много кръв от проклетата рана… Превръзките са хлабави.

Раул чу как разбиха колелата на велосипеда му с токовете на ботушите си. Бенето махна воалите, които обвиваха двата фенера на колата, и конят, шибнат силно с камшик, потегли в силен тръс.

Раул затича след колата.

Той трепереше от ярост. За нищо на света не би изоставил борбата. Не се касаеше вече само за много милиони, а за нещо, което даваше на целия му живот пътеводен смисъл: той се криеше в думата самолюбие. Тъй като дешифрира неразгадаемата тайна, трябваше да пристигне пръв до целта. Да не бъде там, да не вземе, а да остави да вземат, би било непоносимо унижение до последния от земните му дни.

Така, без да държи сметка за умората, той тичаше на сто метра зад колата, окуражаван от идеята, че проблемът не беше решен, и неговите неприятели бяха в същото положение като него — принудени да търсят разположението на граничния камък, а докато те се лутат, той сигурно ще успее да вземе преднина.

Впрочем шансът го покровителстваше. Наближавайки Жумиеж, той съгледа голям фенер, който се поклащаше на пътя пред него, и чу острия звук от хлопането на звънче. Докато неприятелите му се бяха отбили вдясно, той тръгна след фенера.

Това беше кюрето на Жумиеж. Придружаван от едно дете, той се връщаше от близкия чифлик, където беше правил последно помазване на умиращия стопанин. Раул тръгна с него и се поинтересува за странноприемницата в Жумиеж. После, по време на разговора, се представи като любител археолог и заприказва за един чудноват камък, който му били посочили край брега на Сена.

— Старият монумент на кралицата… нещо такова ми казаха. Невъзможно е да не сте чували за тази забележителност, нали, господин абат?

— Бога ми, господине — му отговори той, — изглежда, че ми говорите за този камък, на който ние тук, местните хора, викаме камъка на Агнес Сорел.

— В Меснил су Жумиеж, нали?

— Точно така, на една малка левга оттук. Но той не е никаква забележителност… обикновена купчина от малки скали, подаващи се от земята, на които най-голямата височина не надхвърля един до два метра над Сена. Сред тях има един по-голям.

— Общинска земя, ако не се лъжа, нали?

— Преди няколко години да, но общината продаде мястото на един от моите миряни, почтения Симон Тюйар, който искаше да закръгли ливадата си.

Разтреперан от радост, Раул остави компанията на добрия кюре. Той беше получил сведения буквално за броени минути, и то изключително полезни. По този начин той избегна влизането в голямото село Жумиеж и тръгна от кръстовището преди него по криволичещ път, който водеше право в Меснил. Раул се окуражаваше, че успя да спечели известна преднина пред съперниците си.

„Ако не успеят да си намерят водач, няма съмнение, че те са загубени. Невъзможно е да се кара в полунощ по този разкопан път. После, накъде ще се отправят? Как ще намерят граничния стълб? Боманян е на края на силите си и не ще бъде Годфроа този, който би могъл да реши уравнението. Напред, печеля играта!“

Наистина малко преди три часа сутринта той мина под табела, закована на висок дървен кол. След нея следваше собствеността на почтения Симон Тюйар.

Слабата светлина на няколко кибритени клечки му показа началото на ливадата и той набързо я пресече. Следваше дига, която му се стори, че е нова, и се простираше покрай реката. Той се намираше на нейния десен край и затова се върна наляво. Не искаше да изчерпва запаса си от кибритени клечки и се движеше пипнешком.

На хоризонта вече блестеше светла ивица.

Той почака, обзет от дълбоко вълнение, което го правеше кротък и го караше да се усмихва. Граничният камък беше близо до него, на няколко стъпки. В продължение на векове в този час на нощта монасите са идвали тайно до тази точка на огромната земя, за да й поверят своите богатства. Един след друг игумените и ковчежниците на съкровищата са минавали по подземието, което ги е водело в абатството. Другите, без съмнение, са пристигали с лодки по старата нормандска река, която минава и сега през Париж, през Руан и е къпела с водите си три или четири абатства.

И ето че той, Раул д’Андрези, беше стигнал пред голямата тайна! Той наследяваше хиляди и хиляди монаси, които бяха работили някога и посели в сърцето на Франция реколта, която нямаше да пожънат! Какво вълшебство! Да постигне на своята възраст подобна мечта! Да бъде равен на най-силните и да царува между господстващите! Да, той щеше да царува, защото щеше да има най-голямата сила, позната на човечеството — силата на парите!

Небето на изток вече светлееше. Непрогледната тъмнина отстъпваше на светлината. Звездите, една по една, угасваха на небето. Голямата мечка бавно изчезваше от небесната карта. Раул по-скоро се досети, но без да може да види, за мястото на Alcor, уморена звезда, която съответстваше в необятното всемирно пространство на малкия гранитен блок, върху който Раул д’Андрези щеше да постави ръката си в знак на притежание. Той не видя звездата. Водата кротко плискаше брега с тихите си вълни. Повърхността на реката, измъкнала се от тъмнината, миеше посребрените от луната камъни.

Той се качи на дигата. Започнала различава контурите и цветовете на различните предмети. Тържествен момент! Неговото сърце биеше неудържимо. И изведнъж на тридесетина стъпки от себе си той забеляза малко възвишение, което едва се различаваше на равната повърхност на ливадата. От тревата, която го покриваше, се подаваха няколко парчета от сива скала.

„Това е… — промърмори той, потресен до дъното на душата си, — това е… стигнах до целта…“

Неговите ръце заопипваха в дъното на джоба двата динамитни патрона, а очите му търсеха по-високия камък на могилката, за който кюрето на Жумиеж беше говорил. Дали беше този?… или онзи?… Няколко секунди му стигаха, за да постави динамита. Три минути по-късно щеше да събира диамантите и рубините в платнения сак, който беше отвързал от кормилото на велосипеда си. Ако оставеше тук-там по някоя троха от съкровището, толкова по-добре за неговите неприятели!

Той напредваше равномерно, крачка по крачка, но могилата пред него оставаше същата, нищо, което да представлява каменен стълб, не набраздяваше гладката й повърхност, както очакваше Раул. Никакъв граничен камък… Никакъв връх, който да позволява някога на тази, която са наричали Дама на красотата, да идва, за да седне на него и да дебне появяването на кралската лодка в кротко течащата река. Нищо, което да стърчи. Напротив… Какво се бе случило? Дали някое прииждане на реката, някаква буря или друго атмосферно влияние са променили до такава степен брега, че гранитният камък беше изчезнал? Или пък…

С два скока Раул преодоля десетте стъпки, които го разделяха от могилата.

Нечовешко проклятие се изплъзна от устата му. Централната част на могилата беше изтърбушена. Гранитният стълб, легендарният гранитен камък беше там, но разбит, раздробен, разпръснат — неговите останки бяха изхвърлени в един трап, в който се виждаха парчетата черен чакъл, примесени с буци пръст и остатъци от изгорена неотдавна трева. Нито един скъпоценен камък. Нито частица от злато и сребро. Неприятелят беше минал…

Застанал лице в лице с тази ужасяваща гледка, Раул не се забави повече от една минута. Закован на мястото си, без да каже нито дума, той разсеяно разгледа останките и всички доказателства за извършената преди няколко часа работа; забеляза следи от женски крак, но не прибърза да направи каквото и да е заключение. Отдалечи се на няколко метра, запали цигара и седна в подножието на дигата.

Той не искаше повече да мисли. Поражението и най-вече начинът, по който му го бяха нанесли, бяха толкова мъчителни, че не се реши да проучи как е станало. Във всеки случай трябваше да се опита да запази безразличие и хладнокръвие.

Но събитията от следобеда и предишната вечер започнаха да вземат връх въпреки волята му. Дали му се искаше или не, действията на Жозефин Балзамо се изпречваха в неговата мисъл. Той я виждаше как извършва злото, как използва цялата си налична енергия за подобен момент. Тя щеше да почива, когато му дойде времето. Тя беше шепнала безсилно на Леонар с една-единствена цел — той да я чуе! Тогава да вървим! А беше ли си починал той самият? И Боманян, толкова изтощен, беше ли намерил време за отдих? Не, Жозефин Балзамо не би могла да извърши подобна грешка. Преди да падне нощта, тя е дошла тук със съучастниците си и на дневна светлина е огледала местността и направлявала работата.

Да, когато Раул я беше забелязал зад спуснатите пердета на кабината, тя не се е приготвяла за решаващата експедиция, а се е била върнала от нея като победителка, защото тя никога не позволяваше на случая, на безполезните колебания и на излишните скрупули да се изпречват между нея и незабавното изпълнение на проектите й.

Повече от двадесет минути той си отпочива под лъчите на слънцето, което внезапно се появи над хълмовете. Раул бе изложен на суровата реалност, която хвърляше сянка върху мечтите му и която сега трябваше да осъзнае много добре. Дълбоко замислен, той не чу шума от колата, която спря на пътя, и не видя тримата мъже, които слязоха от нея. Мъжете минаха покрай табелата с името на собственика и прекосиха ливадата. Изведнъж единият от тях, стигнал до могилата, изненадано извика. Този вик извади Раул от вцепененото му състояние.

Това беше Боманян. Двамата му придружители, барон д’Етижу и Бенето, го поддържаха.

Разочарованието на Раул беше толкова дълбоко, че не забеляза покрусата на човека, който беше проиграл целия си живот в мистериозната афера за съкровището. Оловносив, със свирепи очи, с кървави петна по превръзката си, той гледаше тъпо пред себе си. Това сигурно беше най-ужасната гледка през живота му. Но спектакълът беше реален — теренът опустошен, гранитният стълб разбит, приказното съкровище откраднато.

Можеше да се каже, че пред него светът се сгромолясва и че той съзерцава вече дълбоката пропаст, пълна с ужас и безнадеждност.

Раул се приближи и прошепна: — Това е извършила тя.

Боманян не отговори. Не можеше да се съмнява, че това е нейно дело. Образът на тази жена се смесваше с всичко, което му се беше случило — несполуки, нещастия, катаклизми, адски страдания. Необходимо ли беше да се хвърли като приятелите си и да рови земята, за да търси останки от огромното съкровище? От това, което допреди няколко минути му бе принадлежало? Не, не! След преминаването на магьосницата оставаше само пепел и пръст! Тя беше бич, който опустошава и убива. Тя би затворила в тъмница даже Сатаната. Тя — небитие и смърт!

Той се изправи театрален и романтичен в обичайното за него поведение, разходи наоколо скръбни очи, неочаквано, направил кръстен знак, с един замах заби в гърдите си камата, която принадлежеше на Жозефин Балзамо.

Това движение беше така бързо и ненадейно, че нищо не бе в състояние да го предотврати. Преди неговите приятели и Раул да се опитат да му помогнат, Боманян се строполи в ямата сред останките на онова, което беше досега наричано съкровището на монасите. Приятелите му се притекоха към него. Той още дишаше и прошепна:

— Свещеник… свещеник…

Бенето набързо се отдалечи. Притичаха селяни. Той ги разпита и скочи в колата.

Паднал на колене до ямата, Годфроа д’Етижу се молеше и се удряше в гърдите… Без съмнение, Боманян му беше разкрил, че Жозефин Балзамо е още жива, и го беше запознал с всичките й престъпления. Тези неща и самоубийството на Боманян го правеха почти луд. Ужас изкривяваше лицето му.

Раул се наведе над Боманян и му каза:

— Кълна ви се, че ще я намеря отново. Кълна ви се, че ще й взема богатствата обратно.

Омраза и любов разкъсваха сърцето на умиращия. Само подобни думи можеха да запазят живота му за няколко минути. В часа на агонията си, сред рухването на мечтите си, той безнадеждно се залавяше за мисълта за бъдещо възмездие.

Неговите очи зовяха Раул. Той се наведе още и чу следните думи:

— Кларис… Кларис д’Етижу… ти трябва да се ожениш за нея… Слушай… Кларис не е дъщеря на барона… Той ми призна… тя е дъщеря на друг, когото нейната майка обичаше…

Раул каза сериозно:

— Кълна ви се, че ще се оженя за нея… Кълна ви се…

— Годфроа — извика глухо Боманян.

Баронът продължаваше да се моли. Раул го потупа по рамото и го наведе над Боманян, който забърбори:

— Кларис ще се омъжи за д’Андрези… желая го…

— Да, да — отговори баронът, неспособен да се възпротиви.

— Закълни се.

— Кълна се.

— Във вечното си спасение?

— В моето вечно спасение.

— Ще му дадеш от парите си, за да може да отмъсти за нас… всичките богатства, които открадна тогава… ще се закълнеш ли?

— В моето вечно спасение.

— Той познава всичките ти престъпления. Има за тях доказателства. Ако не се подчиниш, ще те издаде.

— Ще се подчиня.

— Бъди проклет, ако лъжеш.

Гласът на Боманян се прекъсваше от задавени хрипове, от които думите ставаха все по-неясни. Легнал до него на земята, Раул едва ги разбираше.

— Раул, ти ще я преследваш… трябва да й вземеш скъпоценностите… Тя е демон… Слушай… аз открих… в Хавър… тя има кораб… „Светулка“… Слушай…

Той вече нямаше сили да говори, но Раул дочу още следните думи:

— Върви… веднага… Търси я… от днес… Очите му се затвориха.

Започна агонизиращото хъркане.

Годфроа д’Етижу продължаваше да се удря в гърдите на колене пред празната яма. Раул си тръгна.

Същата вечер един парижки вестник публикува в последния час следното съобщение:

„Господин Боманян, много известен адвокат сред военните роялистки кръгове, за когото вече бяхме съобщили, че е починал в Испания, се е самоубил тази сутрин в нормандското селце Меснил су Жумиеж на брега на река Сена.

Причините за това самоубийство са напълно неизвестни. Двама от неговите приятели, господата Годфроа д’Етижу и Оскар дьо Бенето, които са го придружавали, разказват, че през нощта спали в замъка Танкарвил, където били поканени за няколко дни, когато господин Боманян ги събудил. Той бил ранен и в състояние на крайна възбуда. Поискал от приятелите си веднага да впрегнат каретата и да го придружат до Жумиеж, а оттам до Меснил су Жумиеж. Защо? Защо подобна експедиция в изолираните селски имоти? Защо се е самоубил? Това са въпроси, на които сега е невъзможно да се отговори.“

След два дни хавърските вестници поместиха серия от новини, които настоящата статия резюмира доста вярно:

„Миналата нощ княз Лаворнев, дошъл в Хавър за да изпита една увеселителна яхта, купена от него неотдавна, станал свидетел на потресаваща драма. Връщайки се към френския бряг, той видял пламъци и чул експлозия на не повече от половин миля^[1] разстояние от яхтата си. Трябва да отбележим, че тази експлозия е била чута на много места по брега.

Княз Лаворнев веднага отправил яхтата си към мястото на катастрофата, където успял да забележи плаващи останки от кораб. За една от тях се бил заловил моряк. Той бил спасен от хората на княза. Но едва започнали да го разпитват и да научат, че корабът се наричал «Светулка» и принадлежал на графиня Дьо Калиостро, когато той се хвърлил отново във водата, викайки: «Това е тя… това е тя…»

Действително на светлината на фенерите на яхтата се забелязала друга останка, за която се била заловила една жена. Водата започнала вече да покрива главата й.

Мъжът успял да се добере до нея и да я повдигне, но тя се вкопчила толкова силно в него, че парализирала движенията му, и те потънали. Всички претърсвания останали напразни.

Когато се върнал в Хавър, князът дал показанията си, които били потвърдени от четирима души от екипажа му…“

И вестникът добавяше:

„Последните сведения ни карат да мислим, че графиня Дьо Калиостро е била авантюристката, позната ни под името Пелегрини, а в някои случаи и Балзамо. Преследвана от полицията, която щяла да я залови на няколко пъти в областта Ко, където се е подвизавала в последно време, тя очевидно била решила да замине за чужбина и заедно със съучастниците си, по всяка вероятност, е загинала при катастрофата на своята яхта «Светулка».

Ще споменем между другото, с всички възможни резерви обаче, един слух: че съществува известна връзка между някои авантюри на графиня Дьо Калиостро и мистериозната драма в Меснил су Жумиеж. Говори се за изкопано и откраднато съкровище, за конспирация, за многовековни документи.

Но с това навлизаме в сферата на легендите. Да оставим на правосъдието да разясни аферата.“

Същия ден следобед, когато се появиха по-горните редове, а това ще рече точно шестнадесет часа след драмата в Меснил су Жумиеж, Раул влезе в кабинета на барон Годфроа в неговото имение, същия, в който четири месеца по-рано се беше промъкнал тайно през нощта. Колко път беше изминал оттогава и с колко години се беше състарил юношата!

Седнали зад кръглата маса, двамата братовчеди пушеха и пиеха коняк от големи водни чаши.

Без предисловия Раул обясни:

— Идвам да поискам ръката на госпожица д’Етижу и предполагам…

Държанието му не отговаряше на приетото при подобни случаи. Не носеше шапка, нито даже каскет. Имаше на гърба си извехтяла матроска куртка, беше с много къс панталон, от който се подаваха голите му нозе, обути в платнени обувки.

Но държанието на Раул, както и целта на посещението му не интересуваха Годфроа д’Етижу. С хлътнали очи и измъчено лице той подаде на Раул пакет вестници, като изпъшка:

— Чухте ли за Калиостро?

— Да, знам… — отвърна Раул.

Той презираше този човек и не можа да се въздържи да не му го каже:

— Толкова по-добре за вас, нали? Окончателната смърт на Жозефин Балзамо е нещо, което трябва да ви отърве от тежко бреме!

— Но следствието?… Последиците?… — промърмори баронът.

— Какви последици?

— Правосъдието! То ще се опита да разкрие аферата. Вече говореха за някаква връзка между самоубийството на Боманян и Калиостро. Ако правосъдието я разкрие, то ще отиде по-надалеч, докрай.

— Да — пошегува се Раул, — до вдовицата Руселен, до убийството на слугата Жобер, а това ще рече до вас и братовчед ви Бенето.

Двамата мъже потръпнаха. Раул ги успокои.

— Бъдете спокойни и двамата. Правосъдието няма да разбуди всички тези тъмни истории по простата причина, че Боманян имаше влиятелни приятели в обществото, които не обичат скандалите. Аферата ще бъде потулена. Това, което ме безпокои днес, не е работа на правосъдието…

— Какво е то? — запита баронът.

— Това е отмъщението на Жозефин Балзамо.

— Понеже тя е мъртва…

— Даже мъртва, тя ни заплашва. Ето защо дойдох при вас. В дъното на градината има малък павилион, който е необитаван. Ще се настаня там… до сватбата. Предупредете Кларис за присъствието ми и й кажете да не приема никого… дори и мен. Сигурно ще се съгласи да приеме този годежен подарък, който ви моля да й поднесете от мое име.

И Раул подаде на смаяния барон един грамаден сапфир, изрязан по същия начин, по който са обработвали в далечното минало скъпоценните камъни.