Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (10)

ГЛАВА X
ОСАКАТЕНАТА РЪКА

Мълчанието е откуп на една голяма любов, на което тя е осъдена по време на различни сътресения. Даже когато устните мълвят, шепотът от разменените думи не оживява унилата тишина на самотните мисли. Тогава всеки следва собствения си размисъл, без да желае да проникне в мисълта на другия. Безнадеждното признание, с което Раул беше готов да разкрие още веднъж сърцето си, постепенно затихваше в него.

Жозин също страдаше много. По връхлитащите я моменти на безкрайна умора тя можеше да отсъди, че се намира на ръба на същото признание, което би приближило любовниците повече, отколкото милувките. В един момент изглеждаше, че тя ще заплаче в прегръдките на Раул поради голямата покруса, която идваше след кризата при изоставянето. Но тя се съвзе веднага и мигом той я почувства далеч от себе си така, както никога досега.

„Тя не може да ми се довери — помисли той. — Тя е от тези същества, които живеят отделно от другите в една безкрайна самота. По този начин тя е пленница на илюзията, която не съществува, но иска да види, пленница на тайната, която сама е възприела за себе си и я държи в невидимите си прегръдки. Като дъщеря на Калиостро тя е свикнала на полусенките, на усложненията, на заговорите, на интригите, на подземните машинации. Що за окаян живот, Боже мой! Но хората са такива. Те сами намразват себе си. Разкажете на някого една от тези машинации и тя ще му даде нишката, която би го водила из лабиринтите на живота. Калиостро се страхува и започва да се отдръпва в себе си.“

Като контрамярка той също мълчеше и се пазеше да не направи намек за приключението, в което се бяха заангажирали, или за проблема, на който търсеха решение. Беше ли намерила ковчежето? Беше ли научила думите, които отваряха ключалката? Беше ли пъхнала ръката си в легендарния гранитен камък и беше ли загребала милиони скъпоценни камъни?

Върху това и всичко останало цареше мълчание.

Щом минаха Руан, тяхното уединение се наруши. Леонар отново се появи. Той старателно избягваше всяка среща с Раул на палубата. Съзаклятничеството се възобнови. Берлината и неуморимите малки кончета всеки ден отвеждаха Жозефин Балзамо. Къде? Раул си отбеляза, че три от абатствата се намираха близо до реката: Сен Жорж дьо Бошервил, Жумиеж и Сен Вандрий. Но ако тя действително продължаваше да се осведомява, това значеше, че нищо не е още решено и че е претърпяла неуспех.

Тази мисъл го подбуди отново към действие. Той беше оставил велосипеда си в странноприемницата до Етижу. Когато наближиха селото, той слезе на брега, взе го и отиде в околностите на Лийбон, където живеете майката на Бриджит. Там научи, че вдовицата Руселен е затворила къщата си преди дванадесет дни, т.е. по време на пътуването на Жозефин Балзамо — и казала на съседите си, че отива при дъщеря си в Париж. Пак от тях Раул научи, че един ден преди заминаването, вечерта, една дама я посетила.

Раул се завърна на катера чак в десет часа вечерта. Той беше закотвен до югозападния бряг на първия завой на реката след Руан. Малко преди да пристигне, Раул задмина берлината на Жозин, която едва се влачете, като че ли малките кончета на Леонар бяха капнали от умора. На брега на реката Леонар скочи, отвори вратата и изнесе на рамо безжизненото тяло на графинята. Раул му помогна и те настаниха младата жена в кабината й. След малко дойде и моряшкото семейство.

— Погрижете се за нея — грубо каза Леонар на прислужниците. — Тя е само в безсъзнание. Но е опасно. Някой ще се опари, ако се опита да излезе вън от кораба.

Жозефин Балзамо бълнува през цялата нощ, но Раул не можа да разбере нито една от несвързаните й думи, които се изливаха от устата й. На сутринта тя беше вече здрава. Вечерта Раул отиде до съседното село и си купи един руански вестник, в който между разните случки от областта прочете:

„Вчера следобед на жандармерията в Кодебек е било съобщено, че дървар чул женски писъци за помощ откъм една изоставена пещ за добиване на вар, която се намирала в покрайнините на гората на Молеврие. Жандармерията изпратила веднага на място сержант и жандарм. Когато те наближили до градината, в която била построена пещта, видели през оградата, че двама мъже влачели по склона една жена към затворена кола, пред която стояла права жена.

Принудени да заобиколят овощната градина, жандармите достигнали до входа й едва след заминаването на колата. Преследването започнало веднага, преследване, което би трябвало да завърши с лесна победа за конната жандармерия, но въпросната кола била впрегната с два толкова бързи коня и коларят познавал така добре цялата местност, че успял да се измъкне по кръстосаните пътища, които отиват на север, между Кодебек и Мотвил. Освен това паднала нощта и било невъзможно да се установи къде успяла да се скрие бандата.“

„Това никога няма да се установи — си каза самоуверено Раул. Никой друг освен мен не ще може да разреши тази загадка, защото само аз знам откъде са тръгнали и къде са пристигнали.“

Той поразмисли и стигна до следните заключения: „Без съмнение вдовицата Руселен е била затворена в изоставената варница под надзора на някой съучастник. Жозефин Балзамо и Леонар, които са я привлекли вън от Лийбон и затворили, са идвали всекидневно при нея, за да я разпитват за неща, които вдовицата по всяка вероятност не знае. Вчера разпитът е бил сигурно малко по-жесток от обикновено. Вдовицата Руселен е започнала да вика. Жандармите са пристигнали. Безумно бягство. По пътя са оставили пленницата в друг, предварително подготвен затвор и още веднъж се спасяват. Всичките тези емоции са предизвикали у Жозефин Балзамо една необичайна за нея нервна криза. Тя е изгубила съзнание.“

Раул разгърна една подробна карта на района. От гората на Молеврие до „Безгрижния“ директният път беше тридесетина километра. Тук, в близост до този път, по-малко или повече вдясно или вляво, е затворена вдовицата Руселен.

„Хайде — каза си Раул, — теренът на битката е очертан и часът за моето излизане на сцената е близък.“

От следващия ден той започна издирванията си, като се шляеше по нормандските пътища и се стараеше да възстанови местата за спиране на „една стара берлина, впрегната с две малки кончета“. Разследването трябваше да има някакъв логичен и съдбоносен резултат.

Тези дни бяха може би дните, в които любовта на Жозефин Балзамо и на Раул прие характера на най-неутолима страст и ненаситно желание за обладаване. Младата жена, която бе търсена от полицията и която не забравяше инцидента в странноприемницата на майка Васьор, не се осмелявате да напусне „Безгрижния“ и да обикаля областта Ко. Така, между експедициите си Раул я намираше отново в каютата на корабчето тръпнеща и ненаситна и те веднага се хвърляха в прегръдките си, за да вкусят от насладите, на които и двамата предчувстваха наближаващия край.

Мъчителни радости, каквито могат да имат двама любовници, на които съдбата предварително е предопределила раздяла. Мъчителни радости, които съмнението отравя. Единият и другият отгатваха своите потайни намерения и когато устните им бяха слети, всеки от тях знаете, че другият, макар и обичащ го, се ръководи от необичайно за момента усещане — усещането, че не трябва да обича, а да мрази, да вижда в партньора си неумолим съперник.

— Обичам те, обичам те — отначало повтаряше Раул, докато в дъното на душата си търсете средства да отскубне майката на Бриджит Руселен от ноктите на Калиостро.

Те понякога се притискаха един към друг с настървението на двама неприятели, които се сражават. Бруталност витаеше в техните милувки, заплаха — в техните очи, омраза — в техните мисли, безнадежност — в тяхната нежност. Можеше да се каже, че ръководно начало в техните действия бе откриването на слабото място у другия, където нараняването би било най-болезнено.

Една нощ младият човек почувства, че има някой до леглото му, и се събуди. Жозин беше дошла до леглото и го гледаше на светлината на една лампа. Той изтръпна. Нейната усмивка му се стори лота и жестока.

— Какво ти е? — каза той. — Какво искаш?

— Нищо… нишо… — каза тя с разсеян глас и се отдалечи. Но тя веднага се върна към него и му показа една фотография.

— Намерих я в портфейла ти. Невероятно е, че пазиш у себе си и портрет на друга жена. Коя е тя?

Той бе разпознал фотографията на Кларис д’Етижу и отговори колебливо:

— Не зная… някаква случайност…

— Хайде — грубо каза тя, — не лъжи. Това е Кларис д’Етижу. Мислиш ли, че никога не съм я виждала и не зная нищо за връзката ви? Тя ти е била любовница, нали?

— Не, не, никога — бързо отговори той.

— Тя е била твоя любовница — повтори тя, — убедена съм в това. Кларис те обича и вие още не сте скъсали връзката си.

Той повдигна рамене и се опита да защити младото момиче, но тя рязко го прекъсна.

— Хайде де, разказваш ми глупости, мили мой. Но стига по този въпрос. Ти си предупреден, така е по-добре. Нищо не ме кара да я търся, но ако обстоятелствата я изпречат някога на пътя ми, толкова по-зле за нея. Горко й.

— И толкова по-горко за теб, Жозин, ако падне само един косъм от главата й! — се провикна той безочливо.

Тя пребледня. Брадичката й леко потрепера. Сложи ръка на гърлото му и прошепна:

— Значи се осмеляваш да вземаш нейната страна, против мен!… Против мен…

Студената й ръка бавно започна да се свива. Раул помисли, че тя иска да го удуши, и с един скок се измъкна от леглото си. На свой ред тя се уплаши и мислейки, че ще я нападне, измъкна от корсажа си стилет, чието острие заплашително проблесна.

Те се наблюдаваха така, един срещу друг. Раул не можа да издържи тази мъчителна сцена и извика:

— Ох! Каква мъка, Жозин! Можеше ли да се предполага, че някога ще стигнем дотук?

Тя се отпусна на леглото трогната, докато той се хвърли в нозете й.

— Целуни ме, Раул… целуни ме… и да не мислим вече за нищо.

Те страстно се прегърнаха, но той забеляза, че не беше пуснала стилета и че само едно движение беше достатъчно, за да му го забие във врата.

На другия ден Раул излезе от „Безгрижния“ още в осем часа сутринта.

„Не трябва да очаквам нищо от нея — каза си той. — Любов — да, тя ме обича, и то искрено. И тя би желала като мен тази любов да бъде безрезервна. Но това не може да бъде. Тя има душа, която не се доверява на приятел. Тя се опасява от всички, но на първо място от мен.“

В действителност за него тя оставаше непроницаема. Въпреки всички подозрения и всички доказателства и независимо, че духът на злото витаеше в нея, той отказваше да приеме, че тя би могла да стигне до престъпление. Мисълта за убийство не можеше да се свърже с това нежно лице, което омразата и ненавистта не успяваха да превърнат в по-малко привлекателно.

Но той мислеше и за Леонар. Не се съмняваше, че този човек е способен да подложи майката на Руселен на ужасни мъки.

Между Руан и Дюклер пътят минава покрай овощни градини, покрай села и скали от варовик, които образуват брега на реката от тази страна. В тези скали има издълбани от природата дупки, които служат често на работници или на селяни да оставят в тях своите инструменти, а понякога да преспиват и самите те. Една от тези пещери бе обитавана от трима мъже, които плетяха кошове от тръстика. Пред тази пещера имаше малка разградена зеленчукова градина.

След внимателно наблюдение и няколко подозрителни подробности Раул дойде до заключение, че бащата Корбю и двамата му сина са тримата помагачи, които Жозин Балзамо наемаше за по малко навсякъде, и предположи също, че тяхната пещера беше измежду тези убежища, странноприемници, хангари, варници и други, с които тя беше изпъстрила страната.

Но това бе заключение, което той трябваше да провери, без да буди подозрение. Той реши да се появи при неприятеля от друга посока, затова се качи на скалите и се върна по тях към Сена по един горски път, който завършваше четири или пет метра над пещерата.

Той престоя там два дни и две нощи, като се хранеше с донесените провизии и спеше на открито. Невидим сред гъстата растителност и високата трева, той следеше живота на тримата мъже. На втория ден дочу разговор, от който разбра, че са натоварени с пазенето на вдовицата Руселен, която след тревогата в Молеврие те държаха затворена в дъното на своето леговище.

Как да я освободи? Или, най-малкото, как да отиде при нея и да получи от нещастницата указанията, които тя, без съмнение, бе отказала на Жозефин Балзамо. Като се съобразяваше с навиците на Корбю, Раул напразно измисляше различни планове. На третия ден сутринта той забеляза от наблюдателницата си, че „Безгрижния“ слезе по течението и акостира на един километър над пещерата.

Към пет часа следобед двама души пресякоха мостика, стъпиха на сушата и бавно тръгнаха покрай реката. По походката той разпозна Жозефин Балзамо въпреки облеклото й на жена от простолюдието. Леонар я придружаваше.

Те се спряха пред пещерата на тримата Корбю и се заприказваха с тях като с хора, които срещат за пръв път. После, като видяха, че по пътя няма никой, бързо влязоха в зеленчуковата градина. Леонар изчезна — без съмнение във вътрешността на пещерата, а Жозефин Балзамо остана отвън, седнала върху стар люлеещ се стол в сянката на завесата от храсти.

Старият Корбю плевеше градината. Синовете му плетяха кошовете си под едно дърво.

„Разпитът се подновява — помисли Раул д’Андрези, — колко жалко, че не мога да присъствам на него.“

Той наблюдаваше Жозин, чието лице беше почти напълно скрито под надвисналата периферия на голяма сламена шапка, каквато носят селянките през горещите дни.

Тя не се помръдваше, седеше малко прегърбена, с лакти опрени на коленете.

Измина доста време. Раул се чудеше какво може да направи в тази ситуация, когато му се стори, че чува до себе си стенание, последвано от заглушени викове. Да, това наистина ставаше някъде до него. Стенанията се чуваха в средата на туфите от трева, които го заобикаляха. Но как беше възможно?

Той допълзя до мястото, където шумът бе най-силен, и нямаше нужда от продължителни разследвания, за да разбере причината. Сред мъх и корени едва се забелязваше малка купчина от тухли, които се издигаха над равномерния пласт от хумус. Това бяха останките от някогашен комин.

Чудото лесно се обясняваше. Пещерата на Корбю сигурно свършваше с нещо като задънен проход доста надълбоко в скалата и прорязан с отвор, който някога е служел за комин. През отвора и през срутванията звукът достигаше до повърхността.

Чуха се още два по-сърцераздирателни писъка. Раул помисли за Жозефин Балзамо. Като се обърна, той я забеляза отново да седи в края на зеленчуковата градина. Наведена, с неподвижно тяло, тя разсеяно късате листчетата на една латинка. Раул поиска да повярва, че тя не е чула нищо. Може би тя даже нищо не знаеше?…

Въпреки всичко изтръпна от негодувание. Присъстваше или не на ужасния разпит, на който бе подлагана нещастницата в пещерата, не беше ли тя също престъпница? Упоритите съмнения, от които тя излизаше досега чиста в ума на Раул, не трябваше ли да се заменят с увереност пред неумолимата реалност? Всичко, което той предчувствате за нея, всичко, което се опасявате да узнае, беше истина, защото в края на краищата тя командваше работата, с която натоварваше Леонар, и тъй като не понасяше ужасната гледка, стоеше навън видимо безучастна, но потръпваща от напрежение.

Раул много предпазливо отстрани парчетата тухли и буците пръст. Когато свърши това, стоновете бяха престанали, но звукът от думите се качваше до него слабо различим, като шептене. Следователно трябвате да продължи работата си, за да освободи напълно горния отвор на тръбата. Тогава, след като се наведе и долепи глава до отвора, Раул, увиснал както само на него му се удаваше за грапавините на стената, се заслуша.

Преплитаха се два гласа: този на Леонар и един женски, без никакво съмнение на вдовицата Руселен. Изглежда, че нещастницата беше напълно изтощена и жертва на неизразим ужас.

— Да… да… — шепнеше тя, — продължавам, защото обещах, но съм толкова уморена!… Трябва да ме извините, добри ми господине… И после, това са много стари събития… двадесет и четири години са минали оттогава…

— Стига си бърборила — изгрухтя Леонар.

— Да — отново продължи тя. — Ето… това беше по време на войната с Прусия… извинете… минали са двадесет и четири години… Когато прусаците наближаваха Руан, където ние живеехме, понеже моят беден мъж беше каруцар, у нас дойдоха двама господа… господа, които ние никога не бяхме виждали. Те искаха да се измъкнат от града на село с куфарите си, както много други по това време, нали? Спазариха се за цената и без да се бавят, защото те бързаха, моят мъж ги откара с колата си. За нещастие, поради реквизицията разполагахме само с един кон, и то доста немощен. Освен това валеше сняг на парцали… на десет километра от Руан конят паднал и повече не се вдигнал… Господата… двамата господа треперели от страх, защото можело прусаците случайно да се появят. Точно тогава един човек от Руан, когото мъжът ми добре познавал, довереният слуга на кардинал Боншоз, на име Жобер, минал с колата си… Вие сега виждате… Приказва се… Двамата господа му предложили голяма сума, за да купят коня му. Те го умолявали, заплашвали го… и после като луди се хвърлили върху него, за да го убият… за да се опитат да го убият въпреки молбите на мъжа ми… След това те влезли в кабриолета, където намерили едно сандъче, взели го със себе си, впрегнали в колата ни коня на Жобер и заминали, като го оставили полумъртъв…

— Напълно мъртъв — уточни Леонар.

— Да, моят мъж узна това месеци по-късно, когато можа да се върне отново в Руан.

— И в този момент той не ги ли издаде?

— Да… без съмнение… може би той би трябвало да ги издаде… да… би трябвало, но… — мърмореше смутено вдовицата, — само…

— Само че — присмя се Леонар — те са били купили мълчанието му, нали? Сандъчето, отворено пред него, е съдържало бижута… те са дали на съпруга ти неговия дял от плячката…

— Да… да… — каза тя — пръстените… седемте пръстена… но не поради това пази мълчание… Бедният ми мъж беше болен… Той умря почти веднага след завръщането си.

— А сандъчето?

— То е останало празно в колата. Мъжът ми го донесе с пръстените. И аз като него мълчах. Това беше една стара история, освен това се страхувах от скандал… Биха могли да обвинят мъжа ми. Аз се оттеглих в Лийбон с дъщеря си, само че когато тя ме напусна, за да отиде в театъра, й дадох пръстените… които самата никога не бях поискала да пипна… Ето цялата история, добри ми господине, не ме питайте повече за нея.

Леонар изръмжа отново:

— Как! Цялата история!…

— Аз не знам повече за нея — каза уплашено вдовицата Руселен…

— В този си вид историята не е интересна. Ако говорим двамата сега, то е заради друго нещо… Добре го знаете, дявол да го вземе!

— Какво?

— Гравираните букви от вътрешната страна на капака на ковчежето, всичко е там…

— Наполовина изтритите букви, аз ви се кълна, добри ми господине, че никога не съм могла да прочета… хм… не мога да чета…

— Така да бъде, искам да го вярвам. Но ние отново се връщаме в началото на разговора: какво стана със сандъчето?

— Казах ви: взеха го от мен същата вечер, когато вие дойдохте в Лийбон с една дама… тази дама, която носи плътна воалетка.

— Взеха го… кой?

— Един човек…

— Един човек, който го търсете?

— Не, той случайно го видя в ъгъла на хамбара. То му хареса като антика.

— Името на този човек, вече сто пъти ви питам.

— Не мога да го кажа. Това е една личност, която ми е направила много добро през живота, и тъй като ще му навредя, ще му причиня болка, не ще го кажа…

— Този някой е първият, който би ви казал да говорите…

— Може би… може би… но откъде да знам. Не мога да му пиша… Виждаме се от време на време… Ето, трябва да се видим следващия четвъртък… в три часа…

— Къде?

— Невъзможно… нямам право…

— Какво? Трябва ли да започвам отново? — запита нетърпеливо Леонар.

Вдовицата Руселен се ужаси:

— Не, не! Ах, добри ми господине, не! Умолявам ви. Тя изпищя от болка.

— Ох! Бандит… какво ми направи?… Ох! Бедната ми ръка…

— Хайде, по дяволите, говори!

— Да, да… обещавам ви…

Но гласът на нещастницата угасваше. Тя бе на края на силите си. Обаче Леонар настоя и Раул долови няколко накъсани от безпокойство думи…

— Да… ето… трябва ла се видим в четвъртък… на стария фар… И после, не… нямам право… предпочитам да умра… правете каквото искате… наистина… предпочитам да умра…

Тя млъкна. Леонар изръмжа:

— Хубаво! И какво? Какво й стана на тази твърдоглавка? Надявам се, че не е мъртва?… А, магарице, ти ще говориш!… Давам ти десет минути, за да признаеш…

Вратата се отвори, после отново се затвори. По всяка вероятност той отиваше да съобщи на Калиостро получените сведения и да получи нови инструкции за насоката, която трябваше да придаде впоследствие на разпита. Моментално Раул се надигна и ги видя под себе си, седнали един до друг. Леонар възбудено обясняваше нещо. Жозефин слушаше.

Негодници! Раул ги ненавиждаше и двамата, единия колкото другия. Стенанията на вдовицата Руселен го бяха потресли и сега гореше от гняв и желание да действа. Нищо на света не можеше да му попречи да спаси тази жена.

Според навика си той пристъпи към действие в същия момент, в който представата за нещата, които трябваше да извърши, се разви пред него в своя логически вид. Сполуката зависи от дързостта, с която човек се устремява през препятствията, които предварително не познава.

Той хвърли поглед към неприятелите си. И петимата се намираха далеч от пещерата. Той бързо влезе в комина, като се стремеше да се държи прав. Неговото намерение беше да пробие колкото е възможно по-внимателно проход сред развалините, но почти веднага беше повлечен от един сипей, предизвикан от срутване. Само с един тласък той падна от високо, придружен от грохота на камъните и тухлите. Ослуша се. Никой не идваше.

Тъмнината бе толкова голяма, че той сметна, че се намира в огнището на камината. Но протягайки ръце, установи, че коминът завършва директно в пещерата, или по-скоро в нещо като отвор, издълбан в задната й част. Отворът беше толкова тесен, че веднага ръката му срещна друга ръка, която му се стори гореща. Неговите очи, привикнали с тъмнината, видяха искрящи зеници, които се вторачваха в него, едно мъртвобледо и изтерзано лице, което страхът изкривявате в конвулсии.

Вдовицата не беше нито завързана, нито със запушена уста. Какво по-хубаво! Обаче слабостта и уплахата на пленницата правеха невъзможно бягството.

Той се наведе и й каза:

— Не се страхувайте. Аз спасих от смърт дъщеря ви Бриджит, също жертва на тези, които ви измъчват заради това сандъче и пръстените. По следите ви съм от вашето заминаване от Лийбон и идвам да ви спася при условие, че никога няма да кажете нищо за това, което се е случило.

Но той разбра, че обяснения не са необходими. Нещастницата беше неспособна да разбира. Без да се бави повече, Раул я взе на ръце и я натовари на рамото си. После пресече пещерата и бутна леко вратата. Както предполагаше, тя не беше заключена.

Жозин и Леонар продължаваха спокойно да разговарят. Зад тях, под зеленчуковата градина, се простираше пътят до голямото село Дюклер и по този път имаше множество каруци на селяни, които пътуваха в двете посоки.

Раул издебна удобен момент, с един замах отвори вратата, спусна се по склона и сложи вдовицата Руселен на земята до пътя.

Веднага се чуха ужасни крясъци. Тримата Корбю и Леонар се хвърлиха напред в необмислен щурм. Но какво можеха да направят? Една кола се приближаваше от едната посока. Друга от противоположната. Да атакуват Раул в присъствието на свидетели и да си вземат със сила вдовицата беше безумие. Щяха да поемат върху себе си неизбежна опасност и да попаднат в ръцете на правосъдието. Те веднага се спряха. Стана това, което Раул беше предвидил.

Със спокоен тон Раул запита двама монаси с коси до раменете, единият от които караше малка карета, впрегната със стар кон, дали могат да помогнат на една бедна жена, която бил намерил припаднала встрани от пътя, със смазани по всяка вероятност от някоя кола пръсти.

Добрите хора, които ръководеха в Дюклер приюта и малката аптека, се забързаха. Те настаниха вдовицата Руселен в каретата и я загърнаха с шалове. Тя не беше дошла на себе си и бълнуваше, клатейки сакатата си ръка, на която палецът и показалецът бяха окървавени и подпухнали.

Каретата замина в лек тръс.

Раул остана неподвижен, скован от гледката на тази изтерзана ръка, и вълнението му беше такова, че не забеляза маневрите на Леонар и тримата Корбю, които започнаха да го заобикалят, за да се нахвърлят върху него. Когато той ги забеляза, четиримата мъже го бяха вече обградили и търсеха начин да го изблъскат в зеленчуковата градина… Никакъв селянин не се виждате сега по пътя и за Леонар положението изглеждаше толкова благоприятно, че той измъкна ножа си. Нямаше почти никаква надежда за спасение.

— Махни ножа и ни остави! — извика му Жозин. — Вие, Корбю, също. Без глупости, а?

Тя не беше станала от мястото си по време на цялата сцена и сега се появи внезапно в началото на храстите. Леонар протестира:

— Без глупости? Глупост е да го оставим. Най-после успяхме да го хванем!

— Махай се — настоя тя.

— Но тази жена… тази жена ще ни издаде!…

— Не, вдовицата Руселен няма интерес да говори. Напротив!

Леонар се отдалечи. Тя се приближи и застана до Раул.

Той я изгледа продължително с поглед, непредвещаващ нищо добро. Тя се обезпокои до такава степен, че незабавно се пошегува, за да наруши тишината.

— Всеки по реда си, нали, Раул? Между теб и мен успехът преминава от единия към другия. Днес ти взе надмощие. Утре… Но какво ти е? Имаш толкова смешен вид… и толкова сурови очи…

Той отговори простичко:

— Сбогом, Жозин. Тя леко пребледня.

— Сбогом? — запита тя. — Искаш да кажеш „довиждане“.

— Не, сбогом.

— Тогава… тогава… това означава, че не искаш да ме виждаш повече?

— Не искам да те виждам повече.

Тя наведе очи. Нервна тръпка раздвижи клепачите й. Устните, които се усмихваха, изведнъж се свиха болезнено. Накрая тя прошепна:

— Защо, Раул?

— Защото видях едно нещо — отговори той, — за което не мога да ти простя.

— Какво нещо?

— Ръката на тази жена.

Тя помръкна и започна да заеква:

— Ах! Разбирам… Леонар й е причинил болка… Но аз му забраних… и мислех, че е била подложена на обикновен разпит.

— Лъжеш, Жозин. Ти чуваше виковете на тази жена, както си ги чувала в гората Молеврие. Ти си, която насочи съучастника си към малката къща в Монмартър със заповед да убие Бриджит Руселен, ако се противопоставя. Ти си, която неотдавна е сложила отровен хап сред лекарствата на Боманян. Ти си, която по-рано е премахнала двамата му приятели Дени Сен Обер и Жорж д’Есновал.

Тя се възмути.

— Не, не, забранявам ти… това не е истина и ти го знаеш, Раул.

Той сви рамене.

— Да, легендата за другата жена, създадена от нуждите на виновната… друга жена, която прилича на теб и която извършва престъпления, а ти, Жозефин Балзамо, се задоволяваш с по-малко груби авантюри! Аз повярвах на тази легенда. Заблудих се от историята за идентичната жена, дъщеря, внучка, правнучка на Калиостро. Но с това е свършено, Жозин. Ако моите очи се затваряха доброволно, за да не виждат онова, което ме плашеше, видът на тази осакатена ръка ги отвори окончателно, за да видят истината.

— За лъжата, Раул, за изопачените тълкувания! Не познавам двамата мъже, за които говориш. Не съм ги убила!

Той каза уморено:

— Възможно е. Но е напълно невъзможно отсега нататък да те виждам през тази мистериозна мъгла, която те скрива. Ти ми се представяш вече такава, каквато си, тоест като престъпница.

И прибави съвсем тихо:

— Даже като една болна. Ако има някъде лъжа, това е красотата ти.

Тя мълчеше. Сянката от нейната сламена шапка още повече смекчаваше нежно изваяния й профил. Обидите на нейния любовник никак не я засягаха. Тя беше цялата съблазън и очарование. Струваше й се, че е невъзможно да бъде изоставена.

Той беше развълнуван до дъното на душата си. Никога не му беше изглеждала толкова красива и толкова желана. Искаше му се да я притисне в прегръдките си, да я грабне на ръце и да се скрие в пещерата, за да се наслади още веднъж на нейните прелести. И се запита дали не е луд, че иска да си възвърне свободата, която би проклинал още от следващия ден.

Тя възрази на предишните му думи:

— Моята красота не е лъжа, Раул, и ти ще се завърнеш, защото съм красива само за теб и принадлежа само на теб.

— Няма да се върна, Жозин.

— Ти не можеш да живееха повече без мен, Раул. Знай, „Безгрижния“ е наблизо. Там ще те чакам утре…

— Няма да се върна на него, Жозин — каза той, готов веднага да падне на колене.

— В такъв случай защо трепериш? Защо си толкова блед?

Той разбра, че неговото спасение зависете от мълчанието му и че трябваше да избяга без отговор и без да обръща глава.

Отблъсна ръцете на Жозин, която се опитваше да го прегърне, и си отиде.