Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (3)

ГЛАВА III
РАЗПИТЪТ НА СЪДА

Какво означаваше това обвинение? Раул гледаше Боманян. Той леко се беше надигнал, но без да показва докрай високия си ръст и скривайки се зад приятелите си, постепенно се бе приближил към подсъдимата. Тя, застанала срещу барон Годфроа, не му беше обърнала внимание.

Тогава Раул разбра защо Боманян се беше крил и страшната клопка, устроена за младата жена. Ако тя действително е искала да отрови Боманян, ако тя действително го смяташе за мъртъв, от какъв ли ужас щеше да потрепери, щом го види жив пред себе си и готов да обвинява! Ако, напротив, тя не трепне при появата на този мъж и ако той й изглежда също така непознат като другите — какво по-голямо доказателство за нейната невинност!

Раул се чувстваше съучастник и горещо желаеше тя да бъде невинна и да осуети заговора. По едно време той даже се запита какво може да направи, за да я предупреди. Баронът обаче не изпускаше от поглед плячката си и вече отново започваше разпита:

— Сигурно също не си спомняте нищо и за това престъпление, нали?

Тя намръщи вежди и като прояви за секунда леко нетърпение, си замълча.

— Може би никога не сте познавали Боманян? — запита наведен над нея барон Годфроа, както магистрат при съдебен разпит, когато дебне обвиняемия да изтърве някоя излишна дума. — Говорете де! Познавахте ли го?

Тя не отговори. Срещу тази упорита настойчивост някакъв вътрешен глас й нашепвате, че трябва да бъде предпазлива, и само нейната усмивка изразявате известно безпокойство. Като животно, преследвано от ловци, тя вече надушваше клопката и пипнешком търсеше правилния път в тъмнината.

Калиостро наблюдава известно време Годфроа д’Етижу, после се обърна към Вополиер и Бенето и накрая на другата страна, където стоеше Боманян.

Изведнъж, като го видя изправен, тя направи жест като обезумяла — като че ли пред нея се беше появил фантом. Нейните очи се затвориха и тя протегна умоляващо ръце, за да отблъсне ужасното видение. Чуха я да шепне:

— Боманян… Боманян…

Беше ли това дългоочакваното признание? Щеше ли, вече изнемощяла, да признае престъпленията си? Боманян чакаше. Видими бяха усилията, които полагаше в двубоя — юмруците му бяха свити, вените на слепоочията издути, лицето се изкривяваше от конвулсии. Той се беше стегнал в едно свръхчовешко усилие, втренчено фиксираше подсъдимата и волята му изискваше, очакваше пристъпа на слабост у противника, след който всяка съпротива рухва.

За момент той повярва, че успява. Младата жена като че ли се огъваше и поддаваше на неговото желание. Жестока радост го преобрази. Напразна надежда! Отърсила се от моментното главозамайване, тя изправи глава. Всяка изтичаща секунда малко по малко й възвръщаше спокойствието и усмивката на лицето. След това каза с логика, на която не можеше да се възрази:

— Вие ме изплашихте с неочакваното си появяване, Боманян, защото бях прочела във вестниците съобщението за смъртта ви. Но защо сега вашите приятели искаха да ме измамят?

Раул тутакси си изясни, че всичко случило се досега нямаше съществено значение. Двубоят тепърва започваше. Двете истини на противниците се намираха една срещу друга. Ако се дадеше право на оръжията на Боманян — тези, с които разполагаше, и се изолираха тези на младата жена, то нещата бяха предрешени.

Лукавите атаки на барон Годфроа бяха успешно отбити. След тях не последва видим успех. Започна безразборно нападение на един неприятел, доведен до озлобление от ненавист и гняв.

— Лъжа, лъжа! — провикна се той. — У вас всичко е лъжливо. Вие сте лицемерна, подла и порочна предателка! Всичко, което е низко и отвратително, се крие в усмивката ви. Ах, тази усмивка! Каква отвратителна маска! Иска ми се да я изтръгна от лицето ви с нажежени до червено клещи. Вашата усмивка означава смърт, вечно проклятие за онзи, който се остави да го хване… Ах, каква негодяйка е тази жена!…

Впечатлението, което Раул имаше за този човек още щом го видя като присъстващ на разпита, окончателно се затвърди при това яростно избухване. Той хвърляше анатеми със заслепението и силата на монах фанатик от Средните векове. Неговият глас трепереше от негодувание, жестовете му заплашваха, като че ли искаше да хване за гърлото нечестивката, тази, която с божествената си усмивка го караше да губи разум и го обричаше на пъклени изтезания.

— Успокойте се, Боманян — му каза тя доста меко, тъй като той се беше изчервил от вълнение.

Боманян се опита да се овладее и да контролира думите си, които напираха в гърлото му. Но те изскачаха от запъхтяната уста много стремителни или до такава степен шептящи, че неговите приятели, към които се обръщаше сега, трудно разбираха страшната изповед, която сега правеше. Той се удряше по гърдите, както правеха някога каещите се, когато искаха да привлекат публиката за свидетел на грешките им.

— Аз съм този, който търси разплата след смъртта на д’Есновал. Да, бях уверен, че магьосницата е насъскана срещу нас… знаех повече от другите…по-твърд за изкушението… Вие знаете колко решителен бях по онова време, нали? Бях се посветил на служба на църквата, исках да облека расото на свещеник. Посветил се на Бога, бях запазен за обикновените човешки болки, за човешките страсти — имах възвишената си вяра. Обичах всекидневните църковни задължения, бях педант. И един път отидох на един от тези спиритични сеанси, на който знаех, че ще я срещна.

Тя действително беше там. Приятелят, който ме заведе, не беше необходимо да ми я посочва. Признавам, че на входа неизвестен страх ме караше да се колебая дали да вляза. Аз я наблюдавах. Тя говореше малко с хората, сдържано се движеше, слушаше и пушеше цигари с дългото си цигаре.

Съгласно предварителните ми указания, моят приятел отиде да седне близо до нея и влезе в разговор с хората от обкръжението й. После ме извика, назова ме по име и ни представи. Забелязах бегла тревога в нейния поглед, но тя не се издаде, че познава името ми, което бе прочела в откраднатия бележник на Дени Сент Обер. Боманян, това беше името на един от дванадесетте членове на групата… един от десетте оцелели. Тази жена, която досега изглеждаше, че живее откъснато от земята, изведнъж се събуди. Минута по-късно ми заговори. В продължение на два часа тя ми показва цялата прелест на своя ум и красота и получи обещание от мен, че ще я посетя на следващия ден.

От този момент до секундата, в която през една нощ я напуснах, изскачайки от вратата на нейното жилище, аз би трябвало да се изпаря или да се скрия накрай света. Но не го направих и после беше вече много късно. Бях загубен. У мен нямаше нито кураж, нито воля, нито проницателност, нямате нищо — само лудото желание да я видя отново. Разбира се, пред нея скривах това желание с помпозни думи, но… Аз изпълних задачата си…въпреки че трябваше предварително да познавам играта на неприятеля, и убеден в неговите престъпления, да го накажа за тях… Толкова доводи! В действителност, след първата среща бях убеден в нейната невинност. Прелестната й усмивка за мен бе белег на чиста душа.

Нито свещеният спомен за Сент Обер, нито този за нашия беден д’Есновал ме възпираха. Живях в безнравственост няколко месеца, наслаждавах се на срамни удоволствия, не се изчервявах, знаейки, че ставам обект на позор и възмущение, като се отричах от моята вяра и клетви.

За мъж като мен това бяха непонятни престъпления. Аз самият не се разбирах, кълна ви се, приятели мои. Обаче в състоянието, в което се намирах, извърших още едно — това, което многократно надмина всички останали. Издадох нашата подбуда. Наруших клетвата за мълчание, която положихме, за изпълнение на общото дело. Тази жена обаче знаеше за голямата тайна. Знаете всичко, което знаехме и ние!

Негодуващо мърморене посрещна последните думи. Боманян наведе глава. Раул сега по-ясно разбра драмата, която се играеше пред него, и действащите липа, които бяха актьори в нея, придобиха по-реални образи. Провинциални простаци, селяни, грубияни — да, разбира се, но там Боманян беше този, който ги подтикваше към действие с енергията си и им предаваше своето въодушевление. Той сб въздигаше до образ на пророк и фанатик, заобиколен от хора с обикновено съществуване и с посредствени възможности. Той беше организатор на цялата работа и мотор на съзаклятието, на което беше посветил тялото и душата си, така както някога вярващите се посвещаваха на Бог и напускаха каменните си кули, за да заминат на кръстоносен поход.

Тези разновидности на мистични страсти се трансформираха в тях, горяха в душите им, както горят в душите на герои или на палачи. Имаше наистина и случаи на неизлечимост, както при Боманян. В XV век той щете да бъде гонител и мъчител, за да изтръгва от нечестивците името на дявола.

Той имаше инстинкт за превъзходство и държание на мъж, за когото не съществуват препятствия. Между желаната цел и него се изпречваше една жена. Каква нелепост! Той бе обичал тази жена, но сега тя му пречеше. Пречката трябва да бъде премахната! Как? Чрез публично признание, което го пречистваше. Така, както вярващ пред Бога. Всички, които го слушаха, изпитваха превъзходството на този суров учител, долавяха, че неговата суровост се насочва против него самия.

Смирен от признанието за падението си, той не се гневеше повече и завърши с глух глас:

— Защо сгреших? Не знам. Един мъж като мен не трябва да греши. Не би могло да ми послужи и извинението, че тя ловко ме разпитваше. Не! Тя често намекваше за четирите тайни, посочени от Калиостро, и един ден, без да съзнавам, произнесох непоправимите думи…подло…за нея бе добре дошло… за да имам в очите й по-голяма стойност… за да бъде усмивката й по-нежна. Казах сам на себе си: „Тя ще бъде наш съюзник…Тя ще ни помага със своите съвети, с голямата си проницателност.“

Аз я боготворях…Бях луд. Опиянението от греха бе разколебало разума ми. Даже бях й казал, че ни предстои да претърсим основно едно имение в околностите на Диеп.

Пробуждането беше ужасно. Един ден — оттогава минаха три седмици — трябваше да замина с поръчение за Испания. Бях се сбогувал с нея сутринта. Следобед, към три часа, напуснах малкото жилище, което заемах близо до двореца Люксембург. Обаче откривайки, че съм забравил да дам някои инструкции на моя прислужник, се върнах в дома си през двора по задното стълбище. Прислужникът ми бе излязъл и оставил вратата на кухнята отворена. Вървях бавно. Стори ми се, че имаше някой в спалнята. Във всекидневната, където бях, на голямото огледало се отразяваше един образ — образът на една жена. Образът на тази жега!

Аз я наблюдавах. Какво правеше наведена над един от куфарите ми за път?

Тя отвори малка картонена кутия, която съдържаше хаповете, взети от мен, за да се боря с безсънието си по време на пътуването. Тя махна един от хаповете и на мястото му сложи друг, който извади от портмонето си.

Вълнението ми бе толкова голямо, че не помислих да реагирам. Само успях да се скрия зад плътната завеса, за да изчакам да си отиде. Не исках ла се срещам с нея.

След като тя си замина, взех кутията и изтичах при един аптекар да направи анализ на хапчетата. Бях поразен — едно от тях съдържаше отрова!

По такъв начин имах едно неопровержимо доказателство. Имал неблагоразумието да й кажа всичко, което знам за тайната, аз бях осъден от нея. Много просто, нали? Повече не й бях нужен — тя се отървава от един свидетел и конкурент, който някой ден би могъл да й поиска част от плячката или да открие истината, да я атакува като неприятел, да я обвини и победи. Следователно смърт. Смърт, както за Дени Сент Обер и Жорж д’Есновал. Смърт глупава, нелепа, без доказателства, които могат да я уличат.

Писах на един от моите кореспонденти в Испания. Няколко дни по-късно някои вестници съобщиха за смъртта на французин, именуван Боманян.

Оттогава живях в собствената си сянка и я следвах стъпка по стъпка. Тя най-напред се върна в Руан, после посети Хавър, после Диеп — местата, където бяха земите на нашите приятели. И нашите изследвания. Съгласно признанията ми, тази жена знаеше, че ни предстои да разпитаме една бивша игуменка от околностите на Диеп. Тя отиде там само за ден, но имението бе изоставено. Започна да търси и аз й загубих дирите. Отново я намерих в Руан. Вие знаете останалото от нашия приятел барон д’Етижу. Знаете как бе подготвена клопката и как тя попадна в нея, примамена от стръвта — канделабъра със седемте поставки, който, между нас казано, никакъв селянин не е намирал в ливадата си.

Приятели, обрисувах ви тази жена такава, каквато е. Дайте си сметка за мотивите, които ни възпрепятстват да я дадем на правосъдието. Ще стане скандал, който ще хвърли светлина върху нашите начинания и ще ги направи невъзможни за изпълнение. Следователно наше задължение е, колкото и опасно да бъде то, да я съдим сами, без омраза, но със суровост, която тя заслужава.

Боманян млъкна. Той бе свършил обвинителната си реч, пълна с доказателства, по-опасни за обвиняемата от неговия гняв. Тя изглеждаше действително виновна — образът, който се разкривате в тази серия от предумишлени убийства, бе ужасен. Раул д’Андрези не знаеше какво повече да мисли за този мъж и го ненавиждаше — беше обичал младата жена и я предаваше, спомнил си, тръпнейки, радостите на светотатствената любов…

Графиня Дьо Калиостро беше станала и гледаше малко подигравателно своя противник право в лицето.

— Ако не се лъжа — каза тя — и зависеше само от вас, бихте ме поставили веднага на кладата…

— Ще стане това — отвърна Боманян, — което решим общо, без да мога лично да възпрепятствам изпълнението на една справедлива присъда.

— Присъда? На какво основание? — запита тя. — Има за това съдии. Никой от вас не е съдия. Страх от скандал, казвате вие. Какво ме засяга фактът, че имате нужда от тишина и тъмнина, за да изпълните подозрителните си проекти? Освободете ме!

Той иронично се усмихна.

— Свободна? Свободна, за да продължите вашата игра на смърт? Вие сте наша пленница. Ще понесете присъдата ни.

— Вашата присъда ли? За какви деяния? Ако между вас имаше поне един Истински съдия, поне един мъж, който знае какво е право, щеше да се изсмее на вашите глупави обвинения и несвързани доводи.

— Думи! Фрази! — провикна се Боманян. — Не би трябвало да ви слушаме… Не казахте нищо, което да обори доказателствата в моите очи.

— Тогава защо трябва да се защитавам? Вашето решение е взето.

— То е взето, защото сте виновна.

— Виновна? Затова, че гоня същата цел като вас? Да, признавам го, но е мое право и съвсем не е причина, заради която сте извършили подлостта да ме шпионирате, като играете любовна комедия. Ако сам сте се хванали, толкова по-зле за вас! Ако сте ми направили признание по повод па тайните, за които вече знаех от документа на Калиостро, че съществуват…толкова по-зле за вас! Крайно съм отегчена от всички ви и се бях заклела да мълча, въпреки присъдата, каквато и да е тя. Аз ви презирам. Ето моето единствено престъпление.

— Вашето престъпление е, че сте убивала — каза Боманян, разгневен отново.

— Не съм убила — непоколебимо отговори тя.

— Казах, госпожо, убивала. Вие тласнахте Сент Обер в пропастта и ударихте д’Есновал по главата.

— Сент Обер? д’Есновал? Не ги познавам. Техните имена чувам за първи път днес.

— А мен? А мен? — буйно извика той. — А мен не ме ли познавахте? Не искахте ли да ме отровите?

— Не.

Той кипна и в пристъп на необуздан гняв започна да й говори на ти:

— Но аз те видях, Жозефин Балзамо! Аз те видях така, както те виждам сега! Докато поставяше отровата, видях свирепата ти усмивка в ъгълчетата на устните, което показваше много повече… това беше една гримаса… като гримасата на осъдения на вечни мъки…

Тя поклати глава и каза:

— Не съм била аз.

Боманян изглеждате потресен. Как има дързостта?… Но тя спокойно постави ръка на рамото му и подхвана:

— Ненавистта ви кара да губите ума си, Боманян. Душата ви на фанатик се бунтува против прегрешението от любов. Но… разрешавате ми да се защитавам, нали?

— Ваше право е. Но побързайте!

— Тогава ще бъда кратка. Вземете от вашия приятел миниатюрата, тази, която е направена в Москва през 1816 година на графиня Дьо Калиостро…

Боманян се подчини и взе миниатюрата от ръцете на барона.

— Добре…Разгледайте я внимателно. Това е моят портрет, нали? — завърши тя.

— Накъде биете? — запита той.

— Отговорете, това моят портрет ли е?

— Да — ясно каза той.

— Тогава, ако това е моят портрет, значи аз съм живяла през същата година? Оттогава са минали осемдесет години, а на него аз съм на двадесет и пет или тридесет. Обмислете добре, преди да отговорите! Е, колебаете се, нали, пред подобно чудо? Не се осмелявате да твърдите. Но има още нещо… отворете отзад рамката на миниатюрата и ще видите на гърба на порцелана един друг портрет, портрета на една усмихната жена, чиято глава е обвита с ефирен воал, слизащ до веждите й, през който се виждат косите, разделени на две накъдрени плитки. Жената съм отново аз, нали?

Докато Боманян изпълняваше нейните указания, тя беше поставила върху главата си воал от тюл, чийто край леко докосваше веждите й. Тя наведе клепачи с чаровно изражение. Боманян заекна, разбрал всичко:

— Това сте вие… това сте вие…

— Никакво съмнение, нали?

— Никакво. Това сте вие…

— Добре! Прочетете датата от дясната страна! Боманян засрича:

— Направено в Милано през 1498 година.

Тя се изсмя чистосърдечно — смях, който ясно прозвуча в залата.

— Имате много учуден вид — каза тя. — Преди всичко знаех за съществуването на този двоен портрет и го търсих дълго време. Бъдете сигурен, че в него не се крие чудо. Няма да се опитвам да ви заблуждавам, че съм била модел на художника и че съм на четиристотин години. Не, просто това е лицето на Дева Мария и е копие от фрагмент на „Светото семейство“ от Бернардино Луини — милански художник, ученик на Леонардо да В инч и.

После, внезапно станала сериозна, без да оставя на противника си време за отдих, тя каза:

— Вие разбирате сега накъде бия, нали? А, Боманян? Между Девата на Луини, младата жена от Москва и мен има нещо неуловимо и приказно. Има абсолютна прилика, която е неопровержима. Три лица, събрани в едно-единствено. Три лица, които не са на три различни жени, а са на една и съща жена. Тогава защо не искате да допуснете, че едно и също явление, съвсем естествено преди всичко, при определени обстоятелства се възпроизвежда, и че жената, която сте видели във вашата стая, не съм била аз, а друга жена, която прилича на мен достатъчно, за да създаде правдоподобна илюзия?… Една друга, която сте познавали и която е убила приятелите ви Сент Обер и д’Есновал?

— Видях… аз ви видях… — протестира Боманян, почти докосвайки я, прав срещу нея, с бледо лице, треперейки от негодувание. — Видях. Очите ми я видяха.

— Вашите очи също видяха портрета, който е на двадесет и пет години, миниатюрата, която е на осемдесет години, и картината, която е на четиристотин. Всичко следователно съм аз?

Тя поднасяше своята млада фигура на погледа на Боманян, своята свежа красота, своите блестящи зъби и нежни бузи. Той се провикна:

— Ах, магьоснице, не отричам, че има моменти, в които вярвам на този абсурд. Не се знае нищо предварително, когато присъстващ и ти. Виж, жената от миниатюрата има под своето голо рамо, точно над бялата си гърда, една черна бенка. Тази бенка я има и там, под твоето рамо…Аз я видях…Гледайте…покажи я на другите, за да я видят също, за да я идентифицират.

Той бе посинял и по челото му течеше пот. Протегна ръка към затворения корсаж. Но тя го отблъсна и с голямо достойнство каза:

— Стига, Боманян! Вие не знаете какво правите и не го знаете от месеци. Изслушах ви търпеливо и бях озадачена, защото говорехте за мен, като че ли съм била ваша метреса, но аз не съм била такава. Това е нещо твърде интимно, за да може човек публично да се бие в гърдите. Може, но ако не е благороден, не, не казвам по произход, а по душа. Признанието ви трябваше да бъде чистосърдечно, но нямахте достатъчно кураж. Демонът на високомерието не ви позволи унизителното признание за един неуспех и страхливо ви остави да вярвате това, което не е било. Вие се молехте и заплашвахте, но никога, кълна се, даже един-единствен път вашите устни не можаха да докоснат ръцете ми. Ето тайната на поведението ви и на омразата ви.

След като не успяхте да ме омилостивите, решихте да ме погубите и пред приятелите си нарисувахте ужасния образ на шпионка и на магьосница. Да, на магьосница! Мъж като вас може да устои на всичко, според вашия израз. Тъй като не устояхте, значи това не може да бъде нищо друго, освен дело на дяволски магии. Не, Боманян, вие вече не знаете какво правите и какво говорите — както тогава, така и сега. Видели сте ме във вашата стая да слагам хапчето, което щяло да ви отрови? Хайде де! С какво право се позовавате само на свидетелстването на очите си? Та те бяха влюбени в моя образ, те го виждаха навсякъде. Той ви е следвал неотлъчно и в другата жена, която е била в стаята, вие отново сте видели мен.

Да, Боманян, повтарям го — другата жена… Има друга жена по пътя, който всички ние следваме. Има друга жена, която е наследила някои документи от Калиостро и която приема същите имена, които имаше и той: маркиза Дьо Белмонт, графиня Дьо Феникс… търсете я, Боманян, търсете я. Тя е, която сте видели, и това в действителност е груба халюцинация на побъркан мозък. Но благодарение на пея сега стъкмявате лъжливите си обвинения към мен.

Играем лекомислена комедия и имах пълното право да не вземам участие, да остана безмълвна сред вас: първо, като невинна жена, и второ, като човек, който нищо не рискува. С приетите образи на съдии и палачи и въпреки интереса, който всеки един от вас има от сполуката на общото дело, в действителност сте честни хора, които няма да ме убият. Вие може би, Боманян, който сте фанатик и който се страхува от мен, вие ще се противопоставите, но досега не изнесохте нито един факт, който да не се гради на предположения за моята вина…Тогава какво… да ме затворите? Да ме хвърлите в някой тъмен ъгъл? Щом това ви забавлява — да бъде! Но знайте, няма килия в света, от която да не изляза толкова лесно, колкото вие от тази зала. Господа съдии, съдете! Аз няма да кажа повече нито една дума.

Тя отново седна, свали воала и се облегна. Нейната роля беше свършила. Беше говорила с дълбоко убеждение, без сприхавост, с неопровержима логика, като съедини лютите атаки против себе си с дълголетната легенда, в която преобладаваше фантастичното. А за легенди не се присъжда затвор, нито се наказва със смърт.

— Всичко се знае — бе казала тя — и трябва да подкрепите своя обвинителен акт не с миналото от преди сто години, а с въображаемите ми „криминални“ престъпления днес. Но ако съм забъркана действително в тях, според изводите ви излиза, че съм героиня и в миналите. Жената от различните портрети е престъпницата. Е, добре, питам ви — възможно ли е това?

Какво да се отговори? Боманян мълчеше. Дуелът не завърши в негова полза и той не се опитвате да го скрие. Впрочем приятелите му не бяха с неумолимите в началото на разпита лица и нервните реакции на хора, които са на път да се произнесат решително за смъртна присъда. Бе ги обзело съмнение и Раул д’Андрези ясно го чувствате; у него се таете надежда, че извършените приготовления от Годфроа д’Етижу и Бенето ще бъдат излишни.

Боманян и барон д’Етижу разговаряха известно време на висок глас и после Боманян нервно повтори като човек, за когото спорът е приключил:

— Имате всичките факти, изнесени на процеса, приятели мои. Обвинението и защитата казаха последната си дума. Вие видяхте с каква увереност Годфроа д’Етижу и аз обвинихме тази жена, която се защитаваше с проницателност, окопавайки се зад мнима прилика и показвайки не на последно място изключителна компетентност, изразителен пример на сръчност и адска лукавост. Следователно ситуацията е много проста: противникът, който разполага с огромна мощ и ресурси, не ни оставя на спокойствие. Нашето дело е компрометирано. Неумолима ръка ни изтребва един след друг. Нашият живот е повлечен фатално към гибел.

Да кажем ли, че няма друг изход освен смъртта и че това заслужено наказание е единствено правилното, което трябва да предвидим? Да, ние трябва да го кажем! Тя трябва да изчезне, за да не може вече никого да съблазнява. Ние нямаме право да се питаме дали съвестта ни се бунтува или не пред справедливото решение, просто трябва да го изпълним, защото не сме се събрали тук да наказваме, а да защитим делото си.

Следователно, ето предложението, което ние правим съвсем резервирано и представяме за ваше одобрение. Тази нощ един английски кораб ще мине на известно разстояние от нашия бряг. От кораба ще бъде изпратена лодка, която ще посрещнем в десет часа под „Иглата на Белвал“. Жената ще бъде предадена на англичаните, отведена в Лондон и затворена в болница за нервно болни, където ще бъде задържана, докато завършим работата си. Не мисля, че някой измежду вас ще се противопостави на избрания начин на действие, който е хуманен и благороден. Този, който заплашва работата ни, трябва да е наясно, че ще бъде сложен на завет, за да не ни безпокои. Но нека не папаме ръцете си с кръв!

Раул забеляза играта на Боманян и веднага си каза: „Това е смърт. Няма английски кораб. Има две лодки, от които едната пробита. Тя ще бъде оставена в морето далеч от брега. Графиня Дьо Калиостро ще изчезне, без никой да знае какво е станало.“

Двуличието на плана и коварният маниер, по който беше изложен, го изплашиха. Съзаклятието напълно поддържаше Боманян. Впрочем той не поиска от никого да изкаже мнението си. Също така никой не протестира и Боманян беше свободен да действа посредством Годфроа д’Етижу.

Приятелите продължаваха да мълчат. Без тяхно знание те я бяха осъдили на смърт.

Всички станаха да си тръгват очевидно щастливи, като че ли са направили отлична сделка. Имаха вид, като че си отиват от малък интимен съвет, където е било дискутирано за незначителни неща. Не беше направена никаква забележка. Някои от тях трябваше да хванат вечерния влак, който спираше на станцията. Преди да е изтекла една минута, всички бяха излезли с изключение на Боманян и двамата братовчеди.

И така, настъпи това, от което Раул се страхуваше най-много — драматичната сцена, след която идваше неизбежно смъртта на младата жена — смърт, постигната чрез отвратително хитруване и щеше да свърши в малката пробита лодка. Тук развръзката ставате, преди да е изминало логично необходимото за нея време, както в процес, в който присъдата се обявява по време на съдебните дебати.

През цялото време коварният и лукав характер на Боманян ставаше все по-ясен на Раул д’Андрези. Неумолим и фанатичен, разяден от любов и надменност, мъжът бе решил да избере смъртта. След като не можеше да притежава желаното, той предпочиташе да го унищожи, за да не го завладее някой друг. Но у него имаше скрупули, низости, лицемерие, опасения от неприятности, които го задължаваха да избере оня път, по който можеше да успокои съвестта си и може би да не попадне под ударите на правосъдието. Наред с другите си недостатъци, той притежаваше и най-отвратителното от всички — подлостта. Иначе откъде това тъмно решение, тази чисто феодална власт, стигнала благодарение на хитрата измама до гнусна низост?

Сега, застанал на прага прав, той наблюдаваше жената, която трябваше да умре. Оловносив, с намръщени вежди, с мускули и челюсти, разтреперани от нервен тик, със скръстени ръце, той, както обикновено, имаше малко театралното държание на романтичен герой от „Комеди Франсез“^[1].

Безпокойни мисли се въртяха в мозъка му. Колебаеше ли се в последния момент?

Във всеки случай размишленията му не бяха продължителни. Той сграбчи Годфроа д’Етижу за рамото и двамата напуснаха залата. Навън заповяда:

— Пазете я! И без глупости, а? Без каквито и да е…

По време на тези влизалия и излизания графиня Дьо Калиостро не помръдваше, лицето й оставаше замислено, но напълно спокойно, което бе за възхищение, като се има предвид ситуацията.

„Разбира се — помисли Раул, — тя не подозира опасността. Пленничество в болницата за луди, ето всичко, което тя предвижда — перспектива, от която ни най-малко се безпокои.“

Измина един час. Сянката на нощта започна да спуска тъмното си крило в залата. Два пъти младата жена поглежда своя часовник, който носеше на корсажа си.

После тя се опита да влезе в разговор с Бенето и веднага нейното лице се изпълни с невероятна съблазън и гласът й прие тембър, който звучеше като трогателна ласка.

Бенето изгрухтя с намръщен вид и не отговори.

Още половин час. Тя погледна наляво и надясно и забеляза, че вратата беше открехната. В този момент несъмнено я споходи мисълта за бягство и всичко у нея се напрегна, като че ли се готвеше за скок. От своя страна Раул търсеше начин, за да й помогне в това начинание. Ако имаше револвер, щеше да повали Бенето. Помисли също да скочи в залата, но отворът не бе достатъчно широк.

Бенето може би несъзнателно почувства опасността. Той беше въоръжен, сложи револвера си върху масата и изруга:

— По дяволите! Един жест, само един и ще стрелям. Кълна се в Бога, госпожо!

Той беше мъж, който държеше на думата си. Калиостро повече не помръдна. Със стиснато от тревога гърло Раул я съзерцавате, без да й се насити.

Към седем часа Годфроа д’Етижу се върна.

Той запали една лампа и каза на Оскар дьо Бенето:

— Да приготвим всичко. Ще потърсиш под заслона носилката. След като я намериш, иди да вечеряш.

Когато остана сам с младата жена, баронът започна да се колебае. Раул видя, че свирепост изпълва очите му и че имаше намерение да говори или да действа, но думите и действията му, предположи младежът, щяха да разкрият истината пред нея. Предположението излезе вярно и атаката стана брутална.

— Молете Бога, госпожо — каза внезапно баронът. Тя повтори с неразбиращ глас:

— Да се моля на Бог? Защо такъв съвет? Тогава той каза много високо:

— Направете го, ако желаете… трябваше да ви предупредя…

— За какво да ме предупредите? — попита тя все по-тревожно.

— Идват моменти — промърмори той, — в които човек трябва да се моли на Бог. Например когато трябва да умре…

Тя бе разтърсена от внезапен ужас. Изведнъж схвана цялата ситуация. Ръцете й трескаво се раздвижиха.

— Да умра?… Да умра?… Но не ме осъдихте на смърт, нали? Боманян каза… той спомена за една болница за нервно болни…

Баронът не отговори. Слушаше нещастницата, която заекваше:

— А! Господи, той ме излъга… болница, това не е вярно… Това е нещо друго… ще ме хвърлят във водата. Посред нощ… О!

Ужас! Но това е невъзможно… Аз да умра!… На помощ!…

Годфроа д’Етижу бе донесъл под мишница едно ленено платно. С бясна бруталност той обви главата на младата жена и запуши устата й с ръка, за да заглуши тревожните викове.

Бенето се завърна. Двамата я сложиха да легне в носилката и здраво я завързаха. На страничната дъска на носилката имаше желязна халка, за която да бъде закрепен с въже тежкият камък…