Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (2)

ГЛАВА II
ЖОЗЕФИН БАЛЗАМО, РОДЕНА В 1788…

Калиостро! Изключителната особа, която толкова живо разпали любопитството на Европа и толкова дълбоко възбуди двора на Франция при царуването на Людовик XVI! Огърлицата на кралицата… кардинал Дьо Роан… Мария-Антоанета… колко вълнуващи епизоди от един мистериозен живот!

Един мъж, неразгадаем чудак, гениален интригант, който разполагаше с реалната мощ на неоспоримо превъзходство. Той беше винаги в полумрак. Най-ярката светлина не можеше да освети неговата личност.

Измамник? Кой знае! Имаме ли право да отричаме възвисения разум, когато той хвърля сянката си върху света на живите и мъртвите погледи и остава винаги неразгадаем за простосмъртните? Трябва ли да се смята за шарлатанин и луд този, който с възкресяването на спомените си за свои предишни съществувания извлича лична полза от лекомислени благородници? Който използва личните си качества и възможности, които сега наричаме свръхестествени, за да стане жетон за бърза и сигурна печалба? Не сме ли самите ние, хората, готови въпреки ефимерните усилия за противопоставяне да попадаме лесно в подобни паяжини?

Ако Раул д’Андрези, свит в дъното на своята наблюдателница, не беше скептик по рождение, и ако не се надсмиваше понякога сам на себе си, обратът, който вземаха събитията, би го учудил; изглеждаше, че присъстващите на случая приемат поначало, като неоспорима действителност, изпълнението му по този екстравагантен начин. Имаха ли те, следователно, неоспорими доказателства за вината на ответницата в тази тъмна афера? Можеха ли да познаят в жената, която мълчаливо ги слушаше, дъщерята на Калиостро — този, на когото някога се приписваше свръхпроницателност и го боготворяха като славен вълшебник и необикновен лекар?

Годфроа д’Етижу, който единствен между всички бе останал прав, се наведе към младата жена и й каза:

— Името на Калиостро е като вашето, нали?

Тя помисли малко. Изглеждаше, че в старанието си да се защити, търсеше най-подходящите маневри и искаше преди да се ангажира с каквото и да било, да се опита да се запознаех оръжията, с които нейният неприятел разполага. После спокойно отговори:

— Нищо не ме задължава да ви отговоря поради единствената причина, че нямате право да ме разпитвате. Аз, въпреки горното, не отричам, че в моя акт за раждане пишеше името Жозефин Пелегрини. След това имах фантазията да започна да се наричам Жозефин Балзамо графиня Дьо Калиостро — двете имена, това на Калиостро и това на Пелегрини, допълват личността, която винаги ме е интересувала — Жозеф Балзамо.

— За кого или в полза на кого — уточни баронът — според вас и в противовес на известни на нас декларации криехте прякото си произхождение?

Тя повдигна рамене и замълча. Беше ли предпазливост? Надменност? Протест срещу очевидната абсурдност?

— Аз не преценявам това мълчание нито като признание, нито като отричане — отново започна Годфроа д’Етижу, обръщайки се към своите приятели. — Думите на тази жена нямат никакво значение и ще бъде загубено време, ако почнем да ги опровергаваме. Ние сме се събрали, за да вземем съдбоносни решения по една афера, която всички знаем, но на която мнозинството от нас не познава известни детайли. Следователно, крайно необходимо е да си припомним фактите. Те са описани в резюме и аз ще ви ги прочета. Моля ви да ме слушате внимателно.

Той извади няколко ръкописни листа и започна да ги чете. Раул беше сигурен, че те са редактирани от Боманян.

"В края на месец март 1870 година, четири месеца преди началото на войната между Франция и Прусия, сред пълната с чужденци столица на французите никой не привличаше така често вниманието като графиня Дьо Калиостро. Нейното име интригуваше. Романът^[1] на Александър Дюма-баща въведе на мода Жозеф Балзамо, наричащ себе си граф Дьо Калиостро. Използваща същите начини на действие и даже по-дръзки, тя се хвалеше, че е дъщеря на Калиостро и говореше за събитията от времето на Наполеон I. Беше много хубава, богата и представена в двора на Наполеон III. Тогава много се говореше за сеансите, на които императрица Йожени събираше около красивата графиня най-интимния кръг от придворните си. Един брой от тайно печатания сатиричен вестник „Шаривари“, незабавно конфискуван от властите, ни разказва за подобен сеанс, на който е присъствал един от неговите нещастни сътрудници. Помествам по-долу неговия разказ:

"Нещо за новата Джоконда. Израз, който не се сменя, но не може да се отдели, който е и ласкаво наивен, и жесток, и порочен. Фантазия на гениален художник? Погледът е блестящ — таи едновременно надежда и горчивина, допълва неизменната усмивка и не можем да не се съгласим с осемдесетте години, които тя самата си дава. Ето в този момент тя изважда от джоба си малко златно огледало, изсипва върху него две капки от незабележим флакон, избърсва го и се съзерцава. И отново пред нас на огледалото се появява очарователна младост.

Когато я запитахме, ни отговори:

— Това огледало е принадлежало на граф Дьо Калиостро. За тези, които с вяра се оглеждат в него, времето спира. Гледайте, датата е изписана върху рамката — 1783 година — и е последвана от четири черти, изброяващи четири големи тайни. Тези тайни, които беше готов да разгадае, той знаеше лично от кралица Мария-Антоанета и казваше: „Личността, която намери ключа за разгадаването на тайните, ще бъде крал на кралете.“

— Би ли могло да се узнаят? — запита някой.

— Защо не? Да се узнаят, значи да се разшифроват. Самият Калиостро нямаше време да стори това. Аз мога само да ви предам наименованията на тайните. Ето ги^[2]:

In robore fortuna.

Надгробният камък на кралете на Бохемия.

Сполуката на кралете на Франция.

Канделабърът със седем поставки.

Тя говори след това с всеки един от нас и направи разкрития, който ни удивиха.

До този момент всичко беше само една прелюдия. Императрицата, която се въздържаше да поставя въпроси, засягащи я персонално, благоволи да я запита за някои събития, които биха могли да станат в бъдеще.

— Доколко, ваше величество, бихте благоволили да ми подскажете леко за това, от което се интересувате — каза графинята и й протегна огледалото.

После тя започна да разглежда изпаренията, които, духайки, разстилаше по повърхността на огледалото и тихо замърмори:

— Виждам ясно хубави неща… една голяма война през това лято… победа… завръщане на войските под Триумфалната арка… акламират императора… принца…

— Този е — каза Годфроа д’Етижу — документът, който ни бе предаден. Наистина, много объркващ документ, защото е бил публикуван много седмици преди обявяването на войната. Каква е била тази жена? Авантюристка? Чие нареждане е изпълнявала? Това предсказание, внушено от неуравновесена личност, е довело до злощастната катастрофа от 1870 година. Някой (чета същия брой на „Шаривари“) един ден й бил казал:

— Щом ви харесва, останете дъщеря на Калиостро. Но коя е вашата майка?

— Моята майка — отговорила тя — трябва да търсите много високо между съвременничките на Калиостро… Още по-високо… Да, точно така… Жозефин дьо Боарне… бъдещата жена на Наполеон Бонапарт, бъдещата императрица…

Полицията на Наполеон III не можеше да остане безучастна. В края на месец юни беше представен секретен доклад от един от най-добрите агенти, изготвен вследствие на задълбочено разследване. В доклада се посочва следното:

„След като сравних всички италиански паспорти, издадени на синьорината по датата на раждане — пишеше агентът, — установих името на Жозефин Пелегрини-Балзамо графиня Дьо Калиостро, родена в Палермо на 29 юли 1788 година. Когато посетих Палермо, успях да намеря старите регистри на енория Мортарана и в един от тях на дата 29 юли 1788 година открих съобщение за раждането на Жозефин Балзамо, дъщеря на Жозеф Балзамо и на Жозефин дьо ла П., поданичка на френския крал.

Дали името на майката на новороденото беше Жозефин Ташер дьо ла Пажери — името на младото момиче, тайна съпруга на виконт Дьо Боарне и бъдеща съпруга на генерал Бонапарт? Търсих в тази насока и в резултат на търпеливи изследвания научих от стари ръкописи, притежание на един лейтенант от гвардията на превото^[3] на Париж, датирани преди арестуването му в 1788 година, че сестрата на Калиостро, която, официално екстернирана от Франция след аферата с открадването на огърлицата на кралицата, е живяла под името Пелегрини в малък хотел във Фонтенбло. Дамата е била висока, елегантна и слаба. И така — Жозефин дьо Боарне по това време също живее във Фонтенбло, и тя е висока, елегантна и слаба. В деня, определен за арестуването на граф дьо Калиостро, последният изчезва. На следващия ден Жозефин дьо Боарне също заминава.^[4]

Един месец по-късно в Палермо се ражда детето.“ Тук докладът свършва.

Тези съвпадения са крайно многозначителни и придобиват огромна стойност, след като се допълнят с последния от изнесените факти. Осемнадесет години по-късно императрица Жозефин въвежда в двореца Малмезон една млада девойка. Тя е представена за нейна кръщелница и печели обичта на императора до такава степен, че той играе с нея като със свое дете. Какво е нейното име? Жозефин, или галено Жозин.

Империята пада. Цар Александър I прибира Жозин и я изпраща в Русия. Каква титла приема тя? Графиня Дьо Калиостро!

Барон д’Етижу произнесе последните си думи сред абсолютна тишина. Бяха го слушали с дълбоко внимание. Раул, объркан от тази невероятна история, се опитваше да долови по лицето на графинята проява на възбуда или на каквото и да е Чувство. Но тя оставаше безучастна, усмихвайки се леко с красивите си очи.

Баронът продължи:

— Вероятно този рапорт, както и опасното влияние, което графинята имаше в Тюйлери, изкъсо подрязаха крилата на нейното щастие. Беше подписана заповед за изгонването й от пределите на Франция. Тя замина за Италия. Отседна в Модена, придружена от млад офицер. Офицерът се наричаше принц д’Аркол. Той е тук. Същият, който можа да ни снабди с двата документа — броя на „Шаривари“ и секретния доклад на полицейския агент, оригиналът на който е в ръцете му, с марки и подписи. Именно той, който преди малко удостовери пред вас несъмнената идентичност на тази жена — същата, която е видял онази сутрин и която вижда и днес.

Принц д’Аркол стана, изгледа съзаклятниците, спря тежък поглед върху пленницата и каза:

— Не вярвам никога в чудеса, но все пак това, което ще кажа, е потвърждение на едно чудо. Ще кажа истината. Задължен съм да заявя съгласно офицерската си чест: тази е същата жена, която посрещнах на гарата в Модена преди двадесет и четири години.

— И която сега поздравихте, като че ли не я познавате, без нито една учтива дума? — се обади Жозефин Балзамо.

Тя се беше обърнала към принца и го питаше с весел глас, в който имаше известна доза ирония.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че един френски офицер не взема допълнително отпуск, за да посрещне една хубава жена в Италия и да я придружи до хотела само заради обикновен протоколен поздрав.

— Какво значи това?

— Това значи, че когато правехте вашето изложение, трябваше да го допълните с няколко думи.

— Може би. Не си спомням вече… — каза силно смутен принц д’Аркол.

— Тогава се наведохте към изгнаницата, господине. Вие й целунахте ръка и тази целувка продължи по-дълго, отколкото го изискваше протоколът. Трябваше да добавите, че казахте:

„Надявам се, мадам, че часовете, които имах удоволствието да прекарам близо до вас, ще продължат още дълго. Аз не ще ги забравя никога, те ще останат в сърцето ми.“

И вие повторихте, като подчертахте с особен акцент намеренията си да продължите връзката:

„Никога няма да ви оставя, чувате ли, мадам? Никога…“

Принц д’Аркол бе мъж с много добро възпитание. Но припомняното на един скъп за него миг, от който го разделяше четвърт век, го развълнува толкова силно, че той започна да заеква:

— Не… за Бога…не!

Преодолял слабостта си с едно свръхнапрежение на волята, той се изправи, взе отново инициативата и каза с нервен тон:

— Аз забравих, мадам. Ако споменът за тази среща беше приятен, то споменът за втората го заличи.

— И този втори път, господине?…

— Той бе в началото на следващата година във Версай, където придружавах френските пълномощници. Те бяха натоварени да водят преговорите за мир след поражението. Забелязах ви в едно кафене, седнала пред маса, пиеща и смееща се в компания на германски офицери. Единият от тях беше адютант на Бисмарк. Този ден разбрах ролята ви в Тюйлери и на кого бяхте емисар.

С горните изявления перипетиите на един бурен живот бяха разбудени за по-малко от десет минути. Никакви предположения, никакви логически експерименти, никакво излишно красноречие за налагане на необясними тези. Нищо освен факти. Нищо освен доказателства: кратки, силни като удари с юмрук. Те оборваха защитата на младата жена, спомените за която водеха началото си отпреди повече от един век! Фантастика? Хипноза? Дали тя беше казала вече всичко?

Раул д’Андрези бе много изненадан. Сцената му приличаше на роман или по-скоро на фантастична мелодрама, игра на затъмнена сцена. Заговорниците му изглеждаха като хора вън от реалното време — те слушаха всички тези истории, като че ли за тях имаха стойността на безспорни факти. Разбира се, Раул не игнорираше умствената посредственост на събраните провинциални благородници, последни остатъци от една минала епоха. Но как беше възможно — все пак те бяха трезви хора — да приписват тези престъпления, случили се преди толкова години, на тази млада жена? Ако бяха доверчиви и не дотам умни, нямаха ли очи да гледат?

Застанала сама срещу враговете си, Калиостро се държеше повече от странно. Защото почти пълното мълчание, в което беше потънала, не беше ли потвърждаване на фактите и полупризнаване на вината? Не се ли беше вече решила да разруши легендата за вечната младост, за която бе слушала благосклонно досега и като че ли съвпадаше с нейните по-нататъшни намерения? Не съзнаваше ли страшната опасност, която висеше над главата й, или считаше пялата постановка за една обикновена шега?

— Това бе миналото — завърши барон д’Етижу. — Не наблегнах на междинните епизоди, които го свързват с настоящето. Всичко за миналото, когато Жозефин Балзамо графиня дьо Калиостро беше забъркана задкулисно в една трагедия, по-право в една ужасна драма, защото по един или друг начин тя беше взела участие във всички гибелни за страната ни събития — на бонапартизма, в Панамската криза и пр. Ще отбележа, че ние имаме сведения само за секретната роля, която е изпълнявала. Минаваме по-нататък. Още една дума, все пак. Госпожо, след като ви запознахме с нашите документи, няма ли да кажете нещо?

— Да, ще кажа — отговори тя.

— Говорете тогава.

Младата жена започна да говори със същата малко подигравателна интонация:

— Бих искала да знам, защото, както изглежда, правите от този така наречен процес, един процес, подобен на трибуналите на Светата инквизиция през Средните векове, дали смятате всичко изнесено досега за нещо сериозно? Считате ли за сериозни атаките и доказателствата си? Ако е така, следва да ме осъдите да бъда незабавно изгорена на клада като еретичка, като магьосница, като шпионка и пр. и пр. — престъпления, които Светата инквизиция не прощаваше.

— На първия въпрос ще отговоря положително — отвърна Годфроа д’Етижу. — Вашите приключения бяха разказани, за да ви изяснят само положението, в което се намирате. Няколко щрихи за осветляване на картината, доколкото е възможно.

— Аха! Смятате, че сте осветили картината, доколкото е възможно?

— От наша гледна точка, да.

— Доста сте сдържани. Все пак, каква връзка виждате между описаните досега авантюри?

— Виждам я в три аспекта: първо — свидетелстваха всички хора, които тогава са ви срещали, второ — благодарение на показанията успяхме да доизясним вашия образ, трето — признахте почти всичко с високомерното си държание.

— Признала ли съм? Какво има да признавам?

— Ами… изнесеното досега. После, това което се е случило на гарата в Модена между вас и принц д’Аркол. Целия разговор.

— Добре — каза тя. — И какво от това?… После?

— После, ето три портрета, които са ваши. И трите, нали? Тя ги разгледа и отговори:

— Трите портрета са мои.

— Чудесно — каза Годфроа д’Етижу. — Първият е миниатюра, рисувана в Москва през 1816 година, на Жозефин графиня дьо Калиостро. Вторият е фотография и датира от 1870 година. Последният е правен неотдавна в Париж. Трите портрета са подписани от вас. Подписът е еднакъв. Почеркът също.

— Какво искате да докажете?

— Да докажа, че същата жена…

— Как една и съща жена — го прекъсна тя — може да запази в 1894 година лицето си от 1816 и 1870 година? Според вас аз съм се замразила на една и съща възраст! Да сте чували нещо за науката биология?

— Не се смейте, госпожо! В този момент смехът ви е отвратително богохулство!

Тя направи нетърпелив жест и удари по облегалката на скамейката.

— Хайде, господа, да свършваме вече с тази комедия! Какво има? За какво ме упреквате? Защо съм тук?

— Вие сте тук, госпожо, за да дадете отчет за престъпленията, които сте извършили.

— Какви престъпления?

— Заедно с моите другари бяхме дванадесет души. Дванадесет души, които преследваха една и съща цел. Сега сме само девет. Другите са мъртви, убити от вас.

Една лека сянка, която Раул д’Андрези успя мимоходом да долови, се спусна като облак и засенчи лицето на Джокондата. Но това беше само за част от секундата. После хубавото лице веднага прие обичайния си вид, като че ли нищо не беше казано. Изглеждате, че нищо не може да наруши невъзмутимото спокойствие на тази жена — дори ужасното обвинение, издигнато против нея, остана без последствие, независимо от язвителността на барона. На околните се струваше, че обикновените човешки чувства са й непознати, или по-добре казано, че тя външно не ги издаваше чрез признаци на недоволство, на възмущение, на ужас — всички, които разтърсват при подобно обвинение човешките същества. Какво самообладание! Виновна или не, тя мълчеше, чертите на лицето й оставаха непроменени. Никакъв знак, чрез който да се узнае дали това е от цинизъм или от пълна невинност.

Приятелите на барона стояха неподвижни, със затворени, каменни липа. Зад тях, скрил се напълно от погледа на Жозефин Балзамо, Раул забелязвате Боманян. Неговите ръце бяха подпрени на облегалката на стола, а дланите му скриваха напълно лицето. Но между цепнатините на пръстите очите изпускаха искри и бяха заковани в точката, където беше неприятелката.

Сред пълна тишина Годфроа д’Етижу прочете обвинителния акт, или по-право, трите акта за чудовищното обвинение в преднамерени убийства. Той го направи сухо, без излишни подробности, както се чете протокол.

Преди осемнадесет месеца, Дени Сент Обер, най-младият измежду нас, един ден е ловувал по своите земи в околностите на Хавър. Късно следобед той оставя своя арендатор и пазача на имението, които са го придружавали. Мята пушката си на рамо и отива на високите стръмни скали край брега, за да се любува на залеза на слънцето — как то потъва в морето. Той не се връща до настъпването на нощта. На следващия ден намират трупа му върху скалите, които морето открива при отлив.

Самоубийство? Дени Сент Обер беше богат, много здрав, винаги във весело настроение. Защо ще се самоубива? Престъпление? Тогава не се мислеше за престъпление. Следователно бе нещастен случай.

През юни, следващия месец — нов траур за нас, при аналогични обстоятелства. Жорж д’Есновал, при лов на чайки в една много ранна утрин на стръмните канари при Диеп, се подхлъзва върху водораслите по толкова нещастен начин, че главата му се удря в остра скала и той пада в безсъзнание. Няколко часа по-късно двама рибари го забелязват. Бил е мъртъв. Оставя вдовица с две малки дъщери.

Още един нещастен случай, нали? Да, нещастен за вдовицата, за двете сирачета, за фамилията… Но за нас? Беше ли възможно случайността на два пъти, по един и същ начин, да атакува малката група, която бяхме формирали? Дванадесет души приятели се сдружават, за да разкрият една голяма тайна и се стремят към целта си продължително време. Двама измежду тях са поразени. Не трябва ли да се предположи, че тук се крият престъпните намерения на някое лице, което, стремящо се към същата цел, е готово чрез убийства да пристъпи към елиминирането на малката група?

Принц д’Аркол бе този, който ни отвори очите и ни поведе по верен път. На принц д’Аркол му бе известно, че не сме единствените, които знаят за съществуването на тайната. Тоя знаеше, че по време на един сеанс при императрица Йожени е било напомнено за четирите тайни, предадени от граф Дьо Калиостро на неговите потомци, и че една от тях е точно тази, която ни интересува: тайната на канделабъра със седем поставки за свещи. Следователно не трябваше ли убийците да се търсят измежду тези, на които легендата е била известна или разказана?

Благодарение на големите възможности, с които разполагахме при провеждането на следствието, за петнадесет дни анкетата ни приключи. В частен хотел, на една глуха улица в Париж, се беше настанила дама на име Пелегрини. Тя живеела там много уединено и често изчезвала за цели месеци. Извънредно красива и с твърде дискретни обноски, за да минава незабелязана, тя понякога се назовавала с името графиня Дьо Калиостро — име, известно в средите, занимаващи се с вълшебство, окултизъм и черна магия.

Успяхме да се снабдим с нейната фотография, тази тук, и да я изпратим на принц д’Аркол, който тогава пътуваше в Испания. Той със смайване разпозна същата жена, която някога бе виждал в Модена.

Осведомихме се за нейните странствания. В деня на смъртта на Сент Обер в околностите на Хавър тя пътьом е била в същия град. Тя е била и в Диеп по същото време, когато Жорж д’Есновал е берял душа в подножието на стръмните скали!

Разпитах семейството. Вдовицата на Жорж д’Есновал ми довери, че в последно време нейният съпруг е имал връзка с една жена, която често посещавал. С тези си деяния той я направил безкрайно нещастна. От друга страна, чрез писмо с признание на Сент Обер, намерено в неговите книжа и запазено от майка му, ние разбрахме, че нашият приятел е имал неблагоразумието да отбележи всичките дванадесет имена от групата ни и указания, отнасящи се за канделабъра, в своя бележник. Впоследствие той е бил откраднат от една жена.

От този момент всичко се изясни. Господарка на една част от нашите тайни и желаеща да ги узнае в по-големи подробности, жената, която е обичала Сент Обер, се влюбва отново в Жорж д’Есновал. Думата влюбва трябва да се разбира в преносен смисъл. Получила техните признания, от страх да не бъде разобличена от нас, тя ги убива. Тази жена е тук, господа, пред вас.

Годфроа д’Етижу направи ново прекъсване. Настана пак потискаща тишина, толкова тежка, че съдиите изглеждаха неподвижни в тягостната, заредена с тревога атмосфера. Само графиня Дьо Калиостро запазвате разсеяния си вид, като че ли нито една от досега казаните думи не се отнасяше за нея.

Чул всичко от наблюдателния си пост, Раул д’Андрези се възхищавате от сладострастната и чаровна красота на младата жена и в същото време съжаляваше за доказателствата, натрупани срещу нея. Фактите я атакуваха от всички страни и Раул ни най-малко не се съмнявате, че някой от последните ще има решаващо значение за нейното довършване.

— Трябва ли да говоря за третото престъпление? — запита баронът.

Тя уморено отговори:

— Ако това ви харесва. Всичко, което казвате, ми е непонятно. Вие споменавате за личности, на които досега не знаех даже имената. Какво значение би имало тогава едно престъпление повече или по-малко?

— Искате да кажете, че не сте познавали Сент Обер и д’Есновал?

Тя повдигна рамене, без да отговори.

Годфроа д’Етижу се наведе и каза с по-висок глас:

— И името Боманян? Тя го изгледа невинно:

— Боманян?

— Да, третият от нашите приятели, които убихте. Неотдавна… него… няколко седмици вече… той е мъртъв, отровен. Не го ли познавахте?