Морис Льоблан
Графиня Дьо Калиостро (7)

ГЛАВА VII
НАСЛАДИТЕ НА ВЛЮБЕНИТЕ

„Безгрижния“ бе катер, приличащ на всички други; доста стар, с олющена боя, но с добре излъскани метални части и добре поддържал от моряците, т. е. от тези, които се казваха господин и госпожа Дьолатър. Отвън не се виждаше нещо по-голямо от това, което можете да транспортира „Безгрижния“: няколко каси, празни бъчви — това беше всичко. Но ако някой се спуснете под мостика, щеше лесно да установи, че катерът не се използва за търговия.

Цялата вътрешност беше разделена на три малки помещения, комфортни и блестящи: две кабини, разделени със салон. В тях Раул и Жозефин Балзамо живяха в продължение на един месен. Съпрузите Дьолатър, особи безгласни, по жлъчни, с които напразно Раул на няколко пъти се опита да завърже разговор, се грижеха за пътуването и кухнята. От време на време малък влекач идвате при „Безгрижния“ и го теглете по някоя извивка на Сена.

Историята на красивата река се разстилате пред тях с очарователните си пейзажи, където те отиваха да се разхождат, държейки се за ръце… Бретонската гора, руините на Жумиеж, абатството Сен Жорж, хълмовете на Буйи, мостът на Арш…

Седмици на пълно щастие! През тях Раул изразходва съкровища от веселост и ентусиазъм. Чудесните изгледи, красивите готически катедрали, залезите на слънцето и светлината на луната: всичко това бе претекст за пламенни декларации.

Жозин, по-мълчалива, се усмихваше като в щастлив сън. Всеки ден я приближаваше все повече към нейния любим. Ако в началото се бе подчинила на един каприз, сега понасяше властта на една любов, която караше сърцето й силно да бие и да чете от страниците на книгата на голямата страст.

За миналото, за своя таен живот, тя не споменаваше никога нито дума. Един път обаче на тази тема бяха разменени няколко фрази. Раул се шегуваше с това, което наричаше чудото на нейната вечна младост. Тогава тя отговори:

— Чудо е това, което не се разбира. Някога нашите прадеди са си измисляли различни богове. Защо? Явленията в природата, които не са могли да си обяснят, са наричали чудеса. За всяко чудо — отделен бог. Ние ги наричаме езичници. Но аз ви питам: с какво е по-изискан моралът, който се проповядва днес, от онзи, който е бил проповядван от Христос, от Буда, от Сократ и Платон, от Конфуций и който и да било автор на „Панчатантра“?^[1] Боже мой, преди петдесет хиляди години хората са били по-честни, по-чисти, отколкото сега! Кой може да каже какво е чудо? Ние обикаляме по двадесет места на ден… ти казваш чудо. Но при малко по-голямо внимание би си дал сметка, че разстоянието до Сена бе минато не с два, а с четири коня. Леонар бе сменил животните в Дудевил, в двора на странноприемницата. Там другите коне ни чакаха отпочинали.

— Добре изиграно — провикна се очарован младият мъж. — Нищо не забелязах.

— Ти не би могъл да го забележиш, защото играеше на криеница през това време. Друг пример. Никой в света не знае, че се казваш Люпен. Запитай ме тогава защо знам истинското ти име, и то още от нощта, в която ме спаси от смърт?… Чудо? Ни най-малко. Разбираш добре, че всичко, което се отнася за граф Дьо Калиостро, ме интересува. Минаха четиринадесет години, откакто чух за изчезването на огърлицата на кралицата при херцогиня Дрьо-Субиз. Направих свое следствие, което ми позволи да стигна до младия Арсен Люпен, син на Теофаст Люпен. По-късно срещнах следата ти отново в няколко афери. Разследването ми бе точно.

Раул помисли няколко секунди и каза много сериозно:

— По това време, скъпа Жозин, когато едва ли си била на дванадесет години, е доста необикновено, че дете на твоята възраст е разгадало следата, в която всички следователи заседнаха. Ти може би ще кажеш, че си била на същата възраст, на която си днес, и това е още по-необикновено, чу ли, дъще на Калиостро?

Тя намръщи вежди. Изглежда шегата й беше неприятна.

— Да не говорим никога за това, искаш ли, Раул?

— Добре, но е досадно — каза Раул, сърдит, че е бил разкрит като крадец. Той търсеше реванш. — Няма на света нещо, което да ме встрастява повече от проблема за твоята възраст и за различните ти подвизи преди един век. Имам си няколко идеи, които не са съвсем безинтересни.

Въпреки казаното, тя го изгледа с любопитство. Раул се възползва от нейното колебание и отново поде леко подигравателно:

— Аргументирам се с две аксиоми: първа — както каза, няма чудо, и втора — ти си дъщеря на твоята майка.

Тя се усмихна:

— Започват добре.

— Ти си дъщеря на твоята майка — повтори Раул, — което означава, че първо е имало една графиня Дьо Калиостро. На двадесет и пет или тридесет години, тази, която е заслепила с красотата си Париж в края на Втората империя и е заинтригувала двора на Наполеон III с помощта на своя така наречен брат, който я придружавал навсякъде (брат, приятел или любовник — все едно). Тя е изфабрикувала цялата история за роднинските си връзки с Калиостро и е изготвила фалшивите документи, с които полицията си е послужила ла осведоми императора за дъщерята на Жозефин дьо Боарне и Калиостро. Изгонена от Франция, тя отива в Италия, в Германия, после се изпарява… за да възкръсне двадесет и четири години по-късно под идентичните черти на своята обожавана дъщеря, втората графиня Дьо Калиостро, тук присъстваща. Изложението ми е правдиво, нали?

Жозин, безучастна, не отговори. Той продължи:

— Между майката и дъщерята приликата е изумителна… толкова изумителна, че авантюрата съвсем естествено започва отначало. Защо са необходими две графини? Не, не е необходимо! Ще има само една-единствена, истинската, тази, която е наследила тайните на своя баща Жозеф Балзамо граф Дьо Калиостро. И когато Боманян прави следствието си, стига до неизбежното: отново да намери загубените от полицията на Наполеон III документи и серията портрети и миниатюри, които потвърждават идентичността на винаги младата жена и доказват произхода й от Девата на Бернардино Луини — едно случайно, но несъмнено сходство.

Впрочем има един свидетел: принц д’Аркол. Той е видял едно време графиня Дьо Калиостро. Принцът я отвел в Модена. Видял я отново във Версай. И сега, щом я забелязва, от него се изтръгна вик: „Това е тя! Тя е на същите години!“

После ти го затрупа с куп доказателства: спомена за няколкото разменени думи между майка ти и него в Модена, разказа, който си прочела в клюкарския вестник, съхраняван грижливо от майка ти. Уф! Ето основата на авантюрата. Много е просто. Една майка и една дъщеря си приличат и тяхната красота напомня една картина на Луини. Случайна прилика, това е всичко. Има, разбира се, маркиза дьо Белмонт, но предполагам, че приликата между тази дама и теб е доста смътна и че трябва голямо доброжелателство плюс умопобъркания мозък на глупака Боманян, за да можете да бъдете смесени двете. В резюме, нищо за драматизиране, една добре водена забавна интрига. Това е всичко.

Раул млъкна. Изглеждате му, че Жозефин Балзамо бе малко пребледняла и че лицето й се бе свило. Според него, графинята би трябвало да изглежда обидена, но тя намери за по-лесно да се изсмее.

— Улучих, а? — подхвърли той. Тя отклони въпроса.

— Миналото ми принадлежи само на мен — каза тя — и възрастта ми няма за никого значение. Ти можеш да вярваш това, което ти харесва.

Той я взе в обятията си и страстно я целуна.

— Вярвам, че си па сто и четири години, Жозефин Балзамо, и няма нищо по-прелестно от това да целуваш една столетница. Когато помисля, че си познавала Робеспиер и може би Людовик XVI, настръхвам цял.

Раул д’Андрези повече не я разпитва за миналото й. Той чувстваше толкова ясно раздразнението на своята Жозин, че не се осмели да прави недискретни опити. Впрочем, не знаеше ли истината?

Разбира се, че я знаеше и никакво съмнение не се появяваше в съзнанието му. Обаче всичко у младата жена запазваше някакъв мистериозен престиж, който понасяше въпреки себе си и към който изпитваше неясна омраза.

На края на третата седмица Леонар отново се появи. Сутринта Раул съгледа берлината с двете малки мършави кончета. Графинята се качи в нея и замина.

Тя не се върна до вечерта. Леонар пренесе на „Безгрижния“ няколко вързопа, обвити в кърпи за лице, и ги плъзна през един капак, за чието съществуване Раул не знаеше досега.

През нощта Раул успя да отвори капака и прегледа вързопите. Те съдържаха чудесни дантели и скъпи дрехи.

След два дни — нова експедиция. Резултатът: великолепен килим от XVI век.

Тези дни Раул много се отегчаваше. В Мант, останал отново сам, нае велосипед и покара известно време през полето. След като обядва, забеляза на излизане от един малък град огромна къща, градината на която беше изпълнена с хора. Той се приближи. Продаваха се на търг красиви мебели и сребърни предмети.

От нямане какво да прави обиколи къщата. Задната фасада се допирате до изоставената градина, след която почваше малка горичка. Без да си дава сметка на какъв подтик се подчинява, Раул, съгледал една стълба, я издигна до стената, изкачи се и се прехвърли в къщата през перваза на отворения прозорец.

От вътрешността се чу лек вик. Раул забеляза Жозефин Балзамо, която веднага се овладя и каза с естествен тон:

— Я виж, това си ти, Раул? Тъкмо се възхищавам на една колекция от малки подвързани книги… Възхитителни! Те са рядкост!

Това бе всичко. Раул взе три елзевира^[2] и започна да ги разглежда, докато графинята, без да я види, постави ниско ръката си върху медалите в една витрина.

Те слязоха отново в приземния етаж. Сред врявата па тълпата никой не забеляза тяхното заминаване.

На разстояние от триста метра ги очаквате колата.

Оттогава в Понтоаз, в Сен Жермен, в Париж, където „Безгрижния“ беше закотвян даже срещу префектурата на полицията и продължавате да им служи за жилите, те „оперираха“ заедно.

Затвореният характер и загадъчната душа на Калиостро понякога си противоречеха с осъществяването на нейните планове. В този случай на помощ се явяваше непосредствената натура на Раул и положението беше спасено. Но след всеки такъв случай операпиите завършваха с неговия силен смях.

— Докато работим волно — казвате той, — понеже обърнах гръб на добродетелния път, да приемаме нещата весело, а не откъм мрачната им страна… както правиш ти, моя Жозин. Ние не сме надничари, а волни художници… работим тогава, когато поискаме, и за нас трудът не е задължение, а нето като удоволствие. Както при социалистите на Сен-Симон^[3]. Какво по-хубаво… макар че те, според мен, са доста мрачни хора.

При всеки нов опит той откриваше у себе си неподозирани досега заложби. Понякога в магазин, в театър, на конни надбягвания неговата приятелка дочувате щастливо изпъкване с език и виждате в ръцете на любовника си часовник или нова карфица на връзката му. И винаги същото хладнокръвие, винаги спокойствието на невинен, когото никаква опасност не заплашва.

Това обаче не го караше да пренебрегва многобройните предпазни мерки, изискани от Жозефин Балзамо. Те излизаха от корабчето винаги преоблечени като хора от простолюдието. На съседна улица ги чакаше старата берлина, впрегната с един-единствен кон. Там двамата се преобличаха. Калиостро никога не забравяте дантелата си със камеи, която й служеше за воалетка.

Всички тези подробности, а и колко други осведомяваха Раул за истинския живот на неговата метреса. Той сега не се съмнявате, че тя бе начело па организирана банда от съучастници, с която си кореспондираше посредством Леонар. Също така не се съмнявате, че нейна основна задача сега беше аферата с канделабъра, както и че следи действията на Боманян и неговите приятели.

Двойният живот, който водете Жозефин Балзамо, много често настройваше Раул против нея. Тя го беше предвидила. Забравящ понякога собствените си постъпки, той изискваше неща, които бяха в разрез с нейните възгледи. Често той упорито настояваше само за да си запази това, което смятате за мъжка чест. Метреса крадла и шеф на банда — това го дразнеше. Не се замисляше какъв беше самият той. Между тях възникваха търкания по повод на незначителни неща. Техните две личности, толкова силни и толкова забележителни, не можеха заедно да мелят брашно.

Един инцидент до голяма степен изясни нещата. Те се бяха хвърлили в битката и макар че бяха изправени пред силни неприятели, разбраха всичко, което любов като тяхната, при определени обстоятелства, може да им донесе: ненавист, враждебност и надменност.

Този инцидент, който сложи края на това, което Раул наричате „насладите на влюбените“, беше неочакваната среща една вечер с Боманян, барон д’Етижу и Дьо Бенето. Тримата приятели влязоха в театър „Вариете“^[4].

— Да ги последваме! — каза Раул. Графинята се колебаеше. Той настоя.

— Как! — възмути се Раул. — Представя ни се удобен случай и да не се възползваме!

Те влязоха и се настаниха в една тъмна ложа на партера. След малко в дъното на друга ложа, разположена до сцената, те успяха да забележат, преди разпоредителката да повдигне завесата, силуета на Боманян и на двамата му съучастници. Решетката обаче остана спусната.

Задачата за решаване беше поставена. Защо Боманян, човек на църквата и с навици наглед непоколебими, се отклоняваше от правия път в един театър на булевардите, където точно сега се играеше много деколтирано ревю? Какъв интерес представляваше за него ревюто? Очевидно никакъв. Тогава?

Раул постави въпроса на Жозефин Балзамо, но тя не отговори. Престореното безразличие показа ясно на Раул, че в случая младата жена не беше с него, че тя решително не желаеше неговото сътрудничество във всичко, отнасящо се до тази необяснима афера.

— Така да бъде — каза й откровено, но в топа му имаше предизвикателство. Нека всеки, реши той, да работи сам за себе си. Ще видим кой ще спечели голямата награда.

Докато се развиваха описаните събития, на сцената върволица жени вдигаха в такт крака и показваха дантелените си гащички. Представяха пиесата „Каскадьорката“ и едно от действащите лица в момента — Клюкарката, младо и красиво момиче, развличаше публиката не толкова с играта си, колкото с щедро излаганите си прелести, почти открити под извънредно икономично облекло. Момичето беше обсипано с водопади от фалшиви бижута, които струяха около него. Златна кордела с разноцветни камъни опасваше челото му. Електрическите лампи ги отразяваха в разпуснатите върху раменете коси.

Бяха изиграни два акта. Беноарът пред сцената запазваше херметически затворена решетката си, така че никой не би могъл даже и да се досети за присъствието на тримата приятели. Но през време на последния антракт Раул, като се разхождаше от страната на този беноар, установи, че вратата му е леко открехната. Той надникна вътре. Никой. След като се информира, научи, че тримата господа напуснали театъра преди половин час.

— Няма какво повече да правим тук — каза той на графинята. — Те са се измъкнали.

В този момент завесата се вдигна. Клюкарката отново се появи на сцената. Сегашната й прическа позволяваше да се види по-добре корделата, която носете на челото си. Тя бе лента от златна материя, на която бяха монтирани големи полирани скъпоценни камъни, всичките с различни цветове. Бяха точно седем.

— Седем! — помисли Раул. — Ето какво обяснява идването на Боманян.

Докато Жозефин Балзамо се приготвяте, той научи от разпоредителката, че Клюкарката от ревюто, Бриджит Руселен, живее в една стара къща в квартал Монмартър^[5], откъдето всеки ден слиза дотук с преданата си стара компаньонка на име Валантен, за да присъства и тя на репетициите.

Следващата сутрин точно в единадесет часа Раул изплава на повърхността от „Безгрижния“. Той обядва в един от ресторантите на Монмартър и в дванадесет часа пое по една стръмна и крива улица. Стигна до малка, с тясна фасада къща, с градинка пред нея. Къщата беше на калкан с по-висока жилищна сграда, чиито прозорци на последния етаж бяха без завеси. Явно етажът не бе нает.

Веднага Раул изгради, с обичайната си бързина и съобразителност, един от тези планове, които впоследствие изпълняваше почти механично.

Той поскита нагоре-надолу като мъж, който има среща. Изведнъж, като видя, че портиерката на сградата мете тротоара, той се промъкна зад нея, изкачи етажите, разби бравата на ненаетия апартамент, отвори един от страничните прозорци, който се извисявате над покрива на съседната къща, и като се увери, че никой не може да го забележи, скочи.

Съвсем близко имаше отворен малък тавански прозорец. Той се спусна на тавана, задръстен от неупотребявани предмети, от който можеше да се слезе през един лошо функциониращ капак. Раул го повдигна с мъка и си промуши главата. Виждаше се стълбището на втория етаж и отчасти стълбищната клетка.

Отдолу, това ще рече от първия етаж, се чуваше говор на две жени. Раул внимателно се ослуша, наведе се още повече и успя да разбере, че единият от гласовете бе на младата Клюкарка от снощното представление, която обядваше в будоара си. Той предположи, че другият глас е на нейната компаньонка, единствената прислужница в къщата, която й сервирате.

— Чудесно — провикна се по едно време Бриджит Руселен. — Ах, моя добра Валантен, каква радост! Днес няма репетиции. Ще си легна отново до часа на излизането…

Този ден на почивка малко разбъркваше сметките на Раул, който се надяваше в отсъствие на Бриджит Руселен да направи спокойно едно домашно посещение. Той обаче не се отказа и зачака, като разчиташе на случая.

Изминаха десетина минути. Бриджит тананикаше мелодии от ревюто, когато се чу звънецът на входната врата.

— Чудно — каза тя. — Днес никого не чакам. Тичай да видиш, Валантен!

Прислужничката слезе. Дочу се изщракването на заключвана врата и после тя се изкачи отново, казвайки:

— От театъра… секретарят на директора, който донесе това писмо.

— Дай. Покани ли го да влезе в салона?

— Да.

Раул забеляза част от полата на младата актриса. Прислужницата протягаше плика, който тутакси беше разкъсан, и Бриджит полугласно зачете:

„Моя малка Руселен, дайте на моя секретар лентата със скъпоценни камъни, която слагате на челото си. Имам нужда от нея за модел. Спешно е. Ще ви я върна отново тази вечер в театъра.“

Доловил няколко фрази, Раул се разтрепери:

„Гледай! Гледай! — помисли той. — Лентата с камъните! Седемте скъпоценни камъка. Дали директорът е също по следата? Бриджит Руселен ще се подчини ли?“

Той веднага се успокои, защото младата жена каза:

— Невъзможно. Вече обещах тези камъни.

— Безразсъдно е — упрекна я прислужницата. — Директорът няма да бъде доволен.

— Какво искаш! Аз обещах и ще ми платят много скъпо.

— Тогава какво да отговоря?

— Ще му пиша — реши Бриджит Руселен.

Тя се качи в будоара си и няколко минути по-късно връчи плик на прислужницата си.

— Познаваш ли този секретар? Виждала ли си го в театъра?

— Бога ми, той е нов.

— Да каже на директора, че съжалявам и че лично ще му обясня всичко тази вечер.

Валантен излезе. Отново мина доста време, без да се случи нещо. Бриджит беше седнала зад пианото и упражняваше една песен. Шумът от песента заглуши без съмнение отварянето на входната врата, защото Раул не чу нищо.

Той изпитваше известно безпокойство, защото случката не му изглеждаше напълно ясна. Секретарят, когото не познаваха, молбата за бижутата — всичко миришеше на клопка, на подозрителна комбинация.

Малко по малко той се успокои. Една сянка премина през вратата и се отправи към будоара.

„Валантен, която се връща — си каза Раул. — Впечатлението ми е било погрешно. Мъжът си е отишъл.“

Но изведнъж, по средата на един припев, пианото ненадейно спря, табуретката, върху която беше седнала певицата, рязко бе блъсната и свалена на земята. Раул чу уплашения глас на момичето:

— Кой сте вие?… Ах! Секретарят, нали? Новият секретар… Какво искате, господине?…

— Господин директорът — каза мъжки глас — ми нареди да взема бижуто. Съжалявам, но трябва да настоя…

— Но аз му отговорих… — заекна Бриджит все по обезпокоена. — Камериерката ми сигурно ви е връчила писмото… Защо тя не се качи с вас? Валантен!

Тя няколко пъти извика уплашено:

— Валантен!… Ах! Вие ме плашите, господине… Вашите очи…

Вратата беше брутално блъсната. Раул чу шум от разместени столове, трясък от паднали предмети, после висок вик:

— Помощ!

Това бе всичко. В същия момент той, предчувствайки, че Бриджит Руселен е заплатена от опасност, се беше насилил да повдигне още по-нагоре капака. Отвори се проход, през който едва успя да се промъкне. Вследствие на тази пречка загуби ценно време. Той скочи, търкулна се и се намери срещу три затворени врати. Наслуки се хвърли към едната и влезе в помещението. Царете безпорядък. Не видя никого и изтича в будоара, а оттам — в стаята, в която мислете, че се беше провело сражението.

Действително в полумрака веднага съгледа простряна на килима жена, а над нея мъж, който с две ръце я стискаше за гърлото. Викове на болка се смесваха с отвратителни псувни.

— По дяволите, млъкни! Ах! Отвратителна мръсница! Ще дадеш бижуто! Веднага! Ще видиш, малката ми…

Раул го атакува. Той се хвърли върху мъжа с непреодолима ярост и го застави да пусне плячката си. Двамата се затъркаляха срещу камината и Раул си блъсна в нея доста силно челото. За момент остана замаян.

Убиецът беше по-тежък и двубоят между него и тънкия юноша, когото превъзхождаше по мускулатура, нямаше да продължи дълго. Това беше логично. И в действителност след няколко секунди единият се освободи, а другият остана прострян на пода и издаваше слаби стенания. Но този, който се повдигна, беше Раул.

— Хубав удар, а, господине? — се присмя той. — Много ми се отдаваха последните уроци на един учител на име Теофаст Люпен, цар на японските методи. Те ви пращат в по-хубав свят, правят ви безвреден като малко агънце.

Той се наведе над младата актриса, вдигна я и я постави на леглото. Веднага видя, че от ужасната хватка на нападателя около шията й нямаше последици, от които да се страхува. Бриджит Руселен дишаше. Никаква рана не се забелязваше. Но тя трепереше с цялото си тяло и имаше поглед на побъркана.

— Страдате ли, госпожице? — тихо запита той. — Не, нали? Това е нищо. Не се страхувайте. Няма защо повече да се опасявате от него и за по-сигурно…

Той бързо разтвори завесите, измъкна шнуровете и стегна китките на мъжа. В стаята стана по-светло и той обърна убиеца към прозореца, за да види лицето му.

Неволно извика Раул и смаяно промърмори:

— Леонар… Леонар…

Той не бе имал никога възможност да види добре анфас този мъж. Най-често го беше виждал прегърбен върху капрата на колата, забил глава в раменете си и скрил ръста си до такава степен, че Раул почти мислеше, че е гърбав и хилав. Но той добре познаваше неговия костелив профил, който се удължаваше от сивееща брада, и ни най-малко не се усъмни — това бе Леонар, човек за всичко и дясната ръка на Жозефин Балзамо.

Раул завърти завързването, запуши добре устата му, обви главата му с пешкир и го завлече в будоара, където го привърза за краката на един масивен диван. После се върна при младата жена, която продължаваше да стене.

— Свърши се — каза й той. — Повече няма да го видите. Починете си. Ще отида да се погрижа за вашата прислужница и ще узная какво е станало с нея.

Откри Валантен на приземния етаж, завързана в един ъгъл на салона. Тя бе умна жена. Като знаеше, че нападателят вече не може да пакости, не се обърка и се съобрази с нарежданията на Раул, който й каза:

— Агент съм на тайната полиция. Спасих господарката ви. Идете и се погрижете за нея. Ще разпитам мъжа, за да разбера дали няма съучастници и кой го е изпратил.

Раул я побутна към стълбището. Имаше намерение да остане сам, за да се съсредоточи върху нерадостните мисли, които го безпокояха. Мислите бяха толкова неясни, че на моменти искаше да се отърве от тях, и ако послушаше инстинкта си и оставеше на случая грижата да оправи заплетената ситуация, би изоставил бойното поле и би избягал обратно т? съседната къща.

Но той не можеше да се подчини на топа свое желание. Не беше в характера му да се предава без бой. Неговото самообладание и убеждение, че може да командва положението като човек, който знае да взема решения при най-критични обстоятелства, го заставяха да действа. Той пресече двора и бавно опипа ключалката на градинската врата, като леко я открехна.

През процепа хвърли един поглед: от другата страна на улицата, малко по-надолу, бе спряла старата берлина.

На капрата съвсем млад слуга, когото бе виждал няколко пъти с Леонар и се казваше Доминик, пазеше конете.

Но вътре в колата дали нямаше друг съучастник? И кой беше този съучастник?

Раул не затвори вратата. Очевидно подозренията му се потвърждаваха и никой на света не би го разубедил да не отиде докрай. И тъй той се върна, изкачи се по стълбите и се наведе над пленника.

По време на борбата го бе учудила една подробност: голяма дървена свирка, завързана на верижка, се бе изплъзнала от джоба на Леонар, който въпреки опасността я беше хванал с машинално движение, като че ли се опасяваше да не загуби този инструмент. Автоматически в главата на Раул възникна въпросът трябваше ли Леонар в случай на опасност да си послужи със свирката, за да избяга съучастникът му, или напротив, това беше сигнал, когато обстоятелствата го налагат, за призоваването му?

По интуиция Раул прие последната хипотеза. Отвори прозореца за малко време — колкото беше необходимо, за да надуе свирката.

Скрит зад дантеленото перде, той зачака.

В гърдите сърцето му неспокойно подскачаше. Никога досега не беше изпитвал подобна тръпчива и отвратителна болка. В себе си той не се съмняваше в това, което щеше да се случи, и знаеше кой щеше да се появи на вратата. Но въпреки цялата очевидност се надяваше да не е така. Той не приемаше, той не се съгласяваше да приеме, че в тази тъмна афера убиецът Леонар е само съучастник.

Тежкото крило на вратата се блъсна.

— Ах! — безнадеждно извика Раул.

Жозефин Балзамо бе на входната врата.

Тя влезе спокойно и толкова непринудено, като че ли правеше посещение на своя приятелка. От момента, в който Леонар беше изсвирил, за нея пътят беше свободен и сега тя се представяше. Със спусната воалетка, с лека стъпка пресече двора и се вмъкна в къщата.

Раул беше вече възвърнал хладнокръвието си. Неговото сърце се успокои. Беше готов да кръстоса шпага с втория нападател, да се сражава така, както се беше сражавал с първия, само че с по-различни, но също ефикасни оръжия. Той извика полугласно Валантен и й каза:

— Каквото и да се случи, нито дума. Има заговор срещу Бриджит Руселен и искам да го осуетя. Ето още един от съучастниците. Абсолютна тишина, нали?

Прислужничката предложи:

— Мога да помогна, господине… да изтичам в комисариата…

— В никакъв случай. Ако аферата се разкрие, рискуваме нещата да вземат лош обрат за вашата господарка. Отговарям за всичко при условие, че никакъв шум няма да проникне в тази стая, никакъв!

— Добре, господине.

Раул затвори двете свързващи врати. Стаята, в която се намираше Бриджит Руселен, и тази, в която щеше да се разиграе схватката между него и Жозин, бяха изолирани. Както се надяваше, никакъв шум не можете да проникне от едната в другата.

В този момент Жозефин Балзамо се появи на стълбищната площадка. Тя го видя.

По дрехите също разпозна завързаното тяло на Леонар.

Незабавно Раул получи нагледен урок за това, което Жозефин Балзамо можеше да наложи с волята си в подобни тежки моменти. Без да се опитва да играе на дребно, констатирайки неочакваното му присъствие и безпорядъка в стаята, в която Леонар беше пленник, тя светкавично овладя разтърсилото я вълнение, размисли за секунда и като разбра всичко, запита:

— Какво значи това? Какво правиш тук, Раул? Кой е завързал Леонар?

После вдигна воалетката си и простичко се усмихна на напълно уверения в себе си Раул — този, от когото най-много се безпокоеше в момента.

— Защо ме гледаш така, Раул!?

На него му трябваше известно време, за да й отговори. Думите, които щеше да каже, бяха ужасни и затова я гледаше право в лицето, за да не му убегне нито едно потрепване на мускулите й, нито едно примигване на очите й. Той прошепна:

— Бриджит Руселен е била убита.

— Бриджит Руселен?

— Да, снощната актриса, тази с лентата със скъпоценни камъни на челото и ти няма да се осмелиш да кажеш, че не знаеш коя е тя, защото си тук, при нея, и понеже си натоварила Леонар да те предупреди тутакси след свършването на работата.

Тя изглеждаше потресена.

— Леонар. Това е бил Леонар?

— Да — заяви Раул. — Той е убил Бриджит. Аз го изненадах, когато я стискаше с две ръце за шията.

Той я видя, че тя трепереше и че нейната първоначална увереност се разколебава. Тя заекна:

— Ах! Негодникът… негодникът… възможно ли е той да е направил това?

И добави по-ниско, с ужас, който пресичаше думите й:

— Той е убил… той е убил… Възможно ли е?! Той винаги ми се е клел, че няма да убива повече… той ми се е клел… Ох! Не искам да повярвам…

Беше ли искрена или играеше комедия? Беше ли действал Леонар в пристъп на внезапна лудост или според предписаните от нея инструкции и шансът му беше изневерил? Страшни въпроси, които Раул сам си поставяше, без да може да си отговори.

Жозефин Балзамо повдигна глава и го погледна с пълни със сълзи очи, после внезапно се хвърли към него с прилепени като за молитва длани.

— Раул… Раул, защо ме гледаш така? Не… не… нали? Ти не ме обвиняваш… Ах! Това би било мъчително… Би ли могъл да допуснеш, че съм знаела?… Че съм заповядала или разрешила това отвратително престъпление?… Не… Закълни ми се, че не вярваш! Ох! Раул, погледни ме… Раул, скъпи…

Той малко грубо я застави да седне. После отблъсна Леонар в сянката на стената. След като се поразходи нагоре-надолу, отново се върна при Калиостро и я стисна за рамото. Тя потръпна и бавно повдигна очи.

— Слушай ме, Жозин — натъртено каза той с глас, който беше много повече глас на неприятел и обвинител, отколкото на любовник, — слушай ме. Ако до половин час не ме осветлиш напълно за тази афера и за всички машинации, които я усложняват, ще действам спрямо теб като спрямо смъртен враг, доброволно или със сила ще тс отдалеча от тази къща, ще отида в най-близкия комисариат и ще издам престъплението, което твоят съучастник Леонар извърти току-що спрямо Бриджит Руселен. След което ще те оставя да се оправят сама. Знай, че никакъв спомен за минала обич или за минали наслади няма да ме спре.

Тя отново го изгледа. Сълзите продължаваха да мокрят пребледнелите й страни.

— Раул, скъпи… защо ме измъчват?

— Аз измъчвам повече себе си. Условията ги знаеш. Питам: искаш ли да говориш?