Григорий Остер
Гимнастика за опашката (9)

Девета глава
Развалено време

Този ден времето в Африка било чудесно, затова папагалът още от сутринта тръгнал на разходка.

И внезапно нещо го вдигнало нагоре и го понесло. „Къде отивам?“ — помислил си той и полетял с краката нагоре.

После го обляла вода и го понесло по-нататък. А по-нататък го поливало и носело, носело и поливало, докато не се блъснал в нещо меко.

Това нещо меко било слончето. Слончето стояло на сухо под голямо дърво и се криело от вятъра и дъжда, които носели и обливали папагала.

— Какво ни сполетя? — попитал папагалът, докато се изправял. — Какво беше това?

— Май че времето се развали — отвърнало слончето.

— Тоест как така се развали?! — възмутил се папагалът. — Какво значи това развали се? От къде на къде ни в клин, ни в ръкав ще вземе да се развали? Тук има нещо друго! Тук се крие нещо.

— Къде? — попитало слончето.

— Тук — пояснил папагалът.

— Аз! — казало слончето.

— Какво ти! — учудил се папагалът.

— Аз се крия тук — обяснило слончето. — От дъжда.

— Не — замислено казал папагалът, — ти нямаш нищо общо с това. Макар че впрочем… — Папагалът подозрително погледнал слончето. — Не — след известно мълчание продължил той, — ти не си способно на такива шеги. Това е някой друг.

— А какво е направил този някой друг? — попитало слончето.

— Как какво! — възмутил се папагалът. — Не виждаш ли?

— Виждам — отвърнало слончето. — Но какво виждам?

— Дъжд, вятър и локви! — казал папагалът. — Това виждаш! — И папагалът цопнал с крак в една локва.

Слончето се дръпнало от пръските, които се разхвърчали от локвата, и рекло:

— Ами че това е защото времето се развали.

— Мило слонче — усмихнал се папагалът, — никога нищо не се е разваляло от само себе си. И времето също. Нашето време е развалено, да. Но то не се е развалило само. Някой го е развалил!

— Кой? — смаяло се слончето.

— Точно това ни предстои да си изясним! — казал папагалът.

— А как ще си го изясним?

— Най-напред ние с теб ще потърсим следа, след това ще я преследваме по петите — обяснил папагалът.

— Не бива! — уплашило се слончето.

— Защо? — учудил се папагалът.

— Ами… — смутило се слончето — ние ще я преследваме, а тя ще ни го върне. И ще се сбием. Не бива.

— Искам да кажа — обяснил папагалът, — че най-напред ще потърсим следите, които е оставил онзи, който е развалил времето, а после по следите му ще открием и него самия. Да вървим!

Дъждът утихнал, ала вятърът брулел заблудилите се в листата капки. Папагалът и слончето се измъкнали от дървото и веднага забелязали следи.

Следите пресичали полянката и изчезвали в храсталака.

— Тъй, тъй! — рекъл папагалът, като разглеждал следите. — Интересно!

В този момент листата на едно дърво се размърдали и оттам надникнала маймунката.

— Накъде сте се запътили в такова време? — попитала тя.

— Преследваме по петите една следа — рекло слончето.

— И какво искате от нея? — попитала маймунката и скочила от дървото.

— Искаме да узнаем накъде води. Разбра ли, маймунке! — важно рекъл папагалът, който се вглеждал в далечината, заслонил очи с крилото си.

Маймунката клекнала, опипала следите, изправила се и заявила:

— Тези следи водят към палмовата горичка, после завиват надясно, след това се прехвърлят през потока, изкачват се на баирчето, стоят малко там и се спускат обратно. След това… — маймунката се замислила за миг, — след това тези следи се връщат към потока, прехвърлят се на нашата страна и се разхождат по брега. А после стигат до ей това дърво!

— Маймунке, а как разбра всичко това? — попитало слончето.

— Много просто! — отвърнала маймунката. — За мен това е дреболия.

— Фантастично! — възхитил се папагалът. — А можеш ли да се сетиш кой е оставил следите?

— Разбира се — рекла маймунката. — Аз вече се сещам. Аз съм ги оставила.

— Ти ли?!! — учудили се слончето и папагалът.

— Аз! — уверила ги маймунката. — И няма защо да ги преследвате по петите. Безобразие! Да не можеш да оставиш нищо! Веднага започват да го преследват по петите!

— А-а-а! — казал папагалът. — Значи ти… си се постарала, така ли?

— Е — взела да се прави на скромна маймунката, — не съм се старала кой знае колко, но според мен следите станаха съвсем прилични. Едни такива много старателни.

— Виж какво, маймунке — прекъснал я папагалът, — не е ли по-добре веднага да си признаеш всичко? Защо не ни разкажеш честно и откровено защо си сторила това? Защо си развалила нашето време?

— Аз не съм го разваляла! — запротестирала маймунката. — Не съм аз!

— Маймунке — рекъл папагалът, — не се отричай. Излишно е да се отричаш!

— И да се заричаш! — добавило слончето. — Според мен и да се заричаш, е излишно.

— Не се отричам и не се заричам! — закрещяла маймунката. — И не съм разваляла времето. Защо мислите, че аз съм го развалила?

На слончето му домъчняло за маймунката и казало:

— Папагалчо, а може би не е тя?

— А кои? — попитал папагалът.

— Но ти сам казваше, че това сигурно е някой друг. Та може наистина да е някой друг.

— Слонче — строго му рекъл папагалът, — маймунката е точно този някой друг.

— Аз не съм някой друг! — развикала се маймунката. — Аз съм маймунката!

— Папагалчо, някой друг си е наистина някой друг — уверило го слончето. — А това е маймунката. Я погледни!

— Погледни! Погледни! — развикала се маймунката и взела да се върти пред папагала на всички страни, за да го убеди.

Папагалът погледнал маймунката и се убедил, че това е наистина тя.

— В такъв случай онзи някой друг е боата. Тя е развалила нашето време.

— Не може да бъде! — учудило се слончето. — Това не й е в характера.

— Съвсем не й е в характера! — потвърдил папагалът.

— Защо й е? — не повярвала маймунката. — Защо й е на боата да разваля нашето време? То си беше толкова хубаво, топло, сухо.

— Ето на! Ето на! — възкликнал папагалът. — Сухо! Там е работата я! Когато времето е сухо, всичко е твърдо. А да пълзиш по-твърдото е твърдо. Ето защо боата е развалила времето, за да стане мокро. И сега й е меко като пълзи. Сега тя пълзи по мокро време.

— А къде пълзи? — попитала маймунката.

— В някое усамотено кътче! — казал папагалът. — Развалила е времето и естествено се крие. От нас.

Слончето искало да каже нещо, но в този момент светнала светкавица и някъде не много далеч загърмяла гръмотевица.

— Нищо — рекъл папагалът. — Сега ще отидем да я намерим и ще я разобличим.

— Под дъжда ли ще тръгнем? — попитало слончето, като поглеждало угрижено към небето.

— Не — отвърнал папагалът, — няма да тръгнем под дъжда, а под чадър.

— А откъде ще го намерим? — учудила се маймунката.

— Оттук — казал папагалът и посочил една клонеста палма. — Слонче, можеш ли да измъкнеш тази палма от земята и да я държиш над главите ни?

— Мога — отговорило слончето и хванало ствола на палмата с хобота си. — А как да я измъкна? С корените ли?

— Разбира се, че с корените! — казала маймунката. — После ще я пъхнем на мястото й.

Слончето, маймунката и папагалът тръгнали да търсят боата. Край тях се святкало и се леел дъжд, ала на приятелите им било сухо, защото храбро крачели под своя палмов чадър и носели сухо местенце със себе си.

— А когато намерим боата, как ще я разобличим? — попитала маймунката.

— Ще постъпим много хитро — обяснил папагалът. — Няма да я питаме хей тъй, направо: ти ли развали времето? Не! Няма да я питаме тъй.

— Защо не? — попитало слончето.

— Защото тя може да се уплаши и да каже: „Не, не, не съм аз.“ Ние ще я попитаме така: „Боичке, не чувстваш ли, че си виновна, а?“ И ако тя е развалила нашето време, ще отговори: „Да, чувствам се виновна, приятели.“ Така ще отговори, защото, ако е тя, естествено, че ще изпитва голям срам. И когато каже така, ние ще я разобличим.

Приятелите намерили боата на съседната полянка. Тя лежала под дъжда и въздишала. Слончето, папагалът и маймунката се приближили с палмата си до боата и папагалът попитал със строг глас:

— Боичке, чувстваш ли се виновна?

— Чувствам се мокра! — казала боата.

— А виновна? — объркал се папагалът.

— Не — отвърнала боата, — не се чувствам.

— Значи хич не ти е срамно? — с надежда попитало слончето.

— Мокро ми е! — рекла боата.

— Ура! — завикала маймунката. — Не е тя! Виждаш ли, папагалчо, че не е тя!

— Да, разбира се, не е тя — казало слончето. — Тя не го е направила. Нали, боичке, не си го направила?

— Аз много неща не съм направила — забелязала боата. — Вие какво имате предвид?

— Ние говорим за времето — рекъл папагалът.

— Отвратително време — промърморила боата и се опитала да се скрие от дъжда под собствената си опашка. Ала от това, разбира се, нищо не излязло.

— Значи не ти харесва такова време, така ли? — попитал папагалът.

— А на теб харесва ли ти? — учудила се боата.

— На мен не — казал папагалът, — но аз мислех, че на теб ти е по-меко да пълзиш в мокро време. Мокрото е меко.

— Меко е — съгласила се боата. — Ама е лепкаво.

Дъждът се леел като из ведро. Но приятелите, и четиримата, седели под палмата. Слончето и маймунката разказвали на боата как си мислели, че тя е развалила времето и как за щастие се оказало, че не е. Боата съхнела. А папагалът мислел. После той казал:

— И все пак времето се е развалило. Така ли?

— Така ли! — потвърдило слончето.

— И някой го е развалил.

— Това е бил някой друг — рекло слончето.

— Трябва да ви огорча, приятели — въздъхнал папагалът, — но тук не е имало никой друг. Времето е развалено от някой от нас. — Папагалът помълчал малко и добавил: — Много жалко, че той не иска да си признае.

— Но защо? — учудила се маймунката. — Защо е направил това този някой от нас?

— А може би него е направил нарочно — неочаквано казала боата, — може би той, без да иска…

— Без да иска! — засмял се папагалът. — Ха-ха! Как няма да ви повярвам!

— Ама не — рекла боата, — случва се. Човек, без да иска, настъпва нещо такова и отначало дори не забелязва, а после…

— Аз не съм настъпвало нищо такова! — бързо отрекло слончето, защото му се сторило, че всички го гледат в краката.

— Ти може да не си забелязало — рекъл папагалът.

— Не! Щях да забележа. Аз винаги гледам под краката си. И когато видя нещо такова, го прекрачвам.

— И освен това знаете ли как става… — продължавала боата. — Искаш да разбереш как е направено нещо, развинтиш го, разглобиш го, а после, когато го завинтиш обратно, остават няколко излишни бурмички…

— Аз нищо не съм пипала — бързо казала маймунката. — Аз нищо не съм отвинтвала.

— Маймунке — рекъл папагалът, като я гледал внимателно, — аз лично видях как вчера отвинтваше един банан, а не те видях да го завинтиш обратно.

— Но аз го изядох! — завикала маймунката.

— А ти — обърнала се боата към папагала — не си ли правил нещо такова?

— Аз ли? — възмутил се папагалът. — Аз никога не правя нищо такова.

— Когато правиш нещо или дори когато съвсем нищо не правиш, никога не знаеш как ще свърши това — казала боата.

— Боата е права — съгласил се папагалът. — Но ако тя е права и някой от нас е развалил, без да иска, времето, как ще го разобличим? Та той сам не знае, че е виновен.

— Гледайте! Гледайте! — внезапно се развикала маймунката, която точно в този миг надникнала изпод палмата. — Небето само се разобличи.

— Не се разобличи, а се разоблачи — поправило я слончето и пуснало палмата на земята.

Всички видели, че дъждът е спрял, защото вятърът разнесъл облаците и на небето светело новото окъпано слънце.

Приятелите ужасно се зарадвали и решили да отидат до потока да се къпят и пекат на слънце, но слончето казало:

— Ами ако случайно пак направим нещо такова и времето пак се развали?

— Ще бъдем предпазливи — рекла боата. — Хайде да се отнасяме внимателно към нашето време. Че то вземеш, че треснеш нещо или събориш нещо. Или счупиш и си мислиш: голяма работа, какво ще му стане…

— Аха! — рекла маймунката. — А после ще стане о-хо-хоо!

— Впрочем — заинтересувала се боата, загледана в палмата, за която всички били забравили, когато дъждът спрял — откъде сте взели този чадър?

— Ах! — спомнила си маймунката. — Ама ние искахме после да го пъхнем на мястото му.

— Хайде да го пъхнем сега! — предложило слончето.

— Тутакси! — подкрепил я папагалът.

И приятелите веднага тръгнали и поставили палмата на мястото й, защото, щом е израснала там сама, нека си расте, където си е расла, и няма защо да се измъква и да се захвърля, където и да е.

Те забучили палмата и се убедили, че й е удобно на старото място и че се чувства добре.

А после тръгнали да се къпят и пекат на слънце. И се пекли, и се къпали до насита. И времето било хубаво.