Григорий Остер
Гимнастика за опашката (10)

Десета глава
Аз пълзя!

Боята се била навела над тревата и разглеждала нещо. Маймунката се приближила много внимателно на пръсти до нея и също погледнала. В тревата пълзяло нещо.

— Пълзи ли? — попитала маймунката шепнешком.

— Пълзи — въздъхнала боата. — Пълзи. Пълзи.

— А какво е това, дето пълзи? — попитала маймунката.

— Аз пълзя! — отговорила боата.

— Ти ли? — учудила се маймунката. — А накъде пълзиш?

— Насам. Насам пълзя — промърморила боата, измъквайки от тревата дългото си, предълго тяло.

Маймунката се дръпнала малко назад, за да погледне боата отстрани. Било й интересно. Тя познавала боата от много отдавна, ала не й се случвало толкова често да я вижда цялата. Обикновено, когато боата пълзяла нанякъде или просто си почивала, в най-добрия случай се виждала по-голямата част от нея, а останалата лежала някъде в тревата или зад храстите.

— Леле, боичке! — възхитила се маймунката. — Каква си!

— Каква съм? — заинтересувала се боата. Тя пуснала опашката си на земята и се обърнала към маймунката. — Каква?

— Дълга! — рекла маймунката.

— Това си го знам и аз — въздъхнала разочаровано боата. — А колко дълга?

— Много дълга.

— Много ли? — Боата се замислила. — Хм, много… Не. Нямах предвид това.

— А какво? — попитала маймунката.

Но боата не отговорила. Тя била много заета. Със себе си. Внимателно наблюдавала как голямото й тяло ту се свива на пръстени, ту се разгъва така, че от главата до края на опашката й прибягват бързи вълни. Личало си, че много се вълнува.

— Защо се вълнуваш толкова? — попитала маймунката.

— Чакай, маймунке, не ми пречи! — обадила се боата. — Аз вземам решение.

— Вземаш ли? — зарадвала се маймунката. — А правилно ли го вземаш? — моментално се разтревожила тя. — Може да се взема по различен начин — занареждала. — Може да се взема по една чаена лъжичка през два часа, а може да се взема два пъти на ден преди ядене. Ти как го вземаш?

— Аз вече го взех! — отговорила боата. — Взех решение, реших… да премеря ръста си.

— А-а-а! — казала маймунката. — А аз си мислех… — И чак сега маймунката разбрала какво е казала боата. — Да си премериш ръста! — възхитила се маймунката. — Какво прекрасно, какво забележително решение!

И от възхищение маймунката дори запяла:

Ще мери своя ръст боата!

Това май влизаше в правата

на всяка истинска змия!

А сред роднините в гората

най-дълга е навярно тя!

— Да! — въздъхнала боата. — Това засега не се знае!

— Как ще си измерваш ръста? — попитала маймунката. — По какъв начин?

— Правичката да си кажа — признала си боата, — не зная нито един начин. Всички тези неща не са ми известни.

— Значи не знаеш как да си измериш ръста? — огорчила се маймунката. И от огорчение тя допи запяла:

Туй е опашка, туй глава,

а ръст е между тях това!

Богата е на ръст боата!

Но как се мери? Интересно?

Изглежда, никак не е лесно,

щом не го знае ни главата,

нито опашката, горката!

— Много е сложно! — въздъхнала пак боата.

— Хич не е! — внезапно завикала маймунката. — Аз зная как да измерим ръста ти!

— Как? — бързо попитала боата.

— Много просто! — казала маймунката. — Трябва да се сгънеш на две. Сгъвай се!

Боата се сгънала на две и сложила главата до опашката си.

— Така-а! — одобрила маймунката. — Сгъвай се още веднъж!

Боата се сгънала на четири. Маймунката я обиколила и се замислила.

— Е? — попитала нетърпеливо боата.

— Сега! — казала маймунката. — Ето главата, а ето и опашката. Всичко е ясно!

— Какво е ясно? — попитала боата.

— Всичко! — казала маймунката. — Всичко е ясно. Твоят ръст ще бъде две твои половини или четири половини от половинката.

— Две половини… четири… половини… — опитвала се да разбере боата, но просто не можела да разбере. — Не — казала тя най-сетне, — така няма да стане!

— Защо няма да стане? — учудила се маймунката.

— Защото не бива да ме мериш на половинки!

— Защо да не бива?

— Защото аз съм цяла!

— Е, ами тогава не зная как — обидила се маймунката.

Тя се извърнала от боата и видяла слончето.

— Какво се е случило? — попитало то. — С какво се занимавате?

— Мене мерим! — обяснила боата. — Само че не знаем как!

— Когато не знаеш как — замислено казало слончето, — трябва да попиташ някого.

Маймунката го погледнала много внимателно и предложила:

— Хайде да попитаме теб.

— Мен? — смутило се слончето. — По-добре недейте. Хайде по-добре да попитаме папагала.

— Хайде! — внезапно завикал папагалът, който най-неочаквано се появил пред приятелите си. — Хайде да попитаме мен! Питайте!

— Как да се измеря? — попитала боата.

— Ами… — рекъл папагалът — ръстът на боите в повечето случаи по принцип се измерва… ами… с опашката. Това какво е?

— Това й е главата! — обяснила маймунката.

— Главата не ни трябва! — отклонил я папагалът. — Дай тук опашката!

Боата протегнала опашката си на папагала.

— А сега — казал папагалът на боата — остави тук опашката си, а ти пълзи, пълзи, докато не се разтегнеш по цялата си дължина.

Боата запълзяла към храстите, а пред папагала останала опашката й. Папагалът много дълго я гледал.

Слончето и маймунката се страхували да не му попречат. Затова се държали съвсем кротко. Стояли до папагала и също гледали опашката. После това им омръзнало.

— Как мислиш — попитало слончето маймунката, — той вече мери ли я?

— Мериш ли я вече? — попитала маймунката папагала.

— Ами-и-и… — казал папагалът — работата е там, че боите обикновено се измерват от опашките. А нашата боа се измерва обратно. От главата. Това опашката й ли е?

— Да! — потвърдила маймунката. — Това й е опашката. А главата й е там! — и маймунката махнала с ръка по посока на храстите.

— Викайте главата! — заповядал папагалът.

— Излишно е! — рекла маймунката. — Главата няма да ни чуе. Тя сега е далеч. Знаеш ли колко дълга е боата!

— Сега ще изтичам да я повикам — предложило слончето.

— Няма смисъл! — спрял го папагалът. — Далеч е. По-добре да я дръпнем за опашката, а главата сама ще допълзи.

Слончето, маймунката и папагалът се хванали за опашката на боата и всички едновременно я дръпнали. Почакали малко и я дръпнали още веднъж. После почакали още малко и пак я дръпнали. Главата на боата не пълзяла.

— Но защо не пълзи? — попитало слончето.

— Ами ако случайно… Ами ако случайно… — замижала маймунката от страх. — Ами ако случайно!…

— Какво „ами ако случайно“? — попитало слончето.

— Ами ако случайно се е скъсала? — завикала маймунката.

— Коя?

— Боата! — Ние я дърпаме тук, а тя се е скъсала там!

— Олеле! — завайкало се слончето.

— Ами да! — възкликнал папагалът. — Да, разбира се! Ние я дърпаме, а тя се е скъсала и главата не знае нищо за опашката си! Трябва да проверим!

Маймунката, без да каже нито дума, се втурнала към храстите и се понесла покрай боата.

Слончето и папагалът се спуснали подире й.

— Тук е цяла. И тук също — казвали си те един на друг. — И там. И тук. И ей тук също е цяла.

— Ето! — развикала се маймунката. — Гледайте. Това място съвсем не е здраво!

Слончето и маймунката хванали боата и взели да я дърпат на различни страни.

— Не — рекъл папагалът. — Това място е здраво, сигурно се е скъсала на друго място. Да вървим по-нататък.

А главата на боата лежала в храстите и се мъчела да схване своите усещания. Усещанията й били странни. По-точно отначало нямала никакви усещания.

„Кога най-сетне ще почнат да ме измерват? — помислила си нетърпеливо тя. — Защо все още не почват?“

Най-после боата почувствала, че я дърпат за опашката.

„Аха! — помислила си тя. — Почнаха да ме измерват!“

След това боата с удоволствие се убедила, че я дърпат все по-силно и по-силно за опашката.

„Стараят се!“ — помислила си тя.

Скоро забелязала, че вече не я дърпат за опашката, а малко по-близо до главата.

„Вече са ми премерили опашката! — помислила си тя. — Продължават по-нататък. Я виж ти!“

И в този момент почувствала, че почват да я дърпат на различни страни.

— Охо! — вдигнала глава тя. — Здравата са се захванали за работа!

Докато я опъвали, дърпали, бутали и щипели на разни места, боата търпяла, но когато усетила, че почват да я гъделичкат, тя не издържала.

— Хи-хи! — казала си тя. — Ох! Ха-ха! Хи-хи-хи-хи! Хо-хо-хо! Бива си ги! Охо-хо! Май че се поувлякоха! Ох! Ох! Ох-ох-ох!

Боата ужасно се страхувала от гъделичкане. Още от дете. Затова колкото може по-бързо се обърнала и запълзяла към маймунката, слончето и папагала.

А слончето, маймунката и папагалът търсели и изобщо не могли да открият къде се е скъсала. Те вече били стигнали почти до средата, когато от храстите се появила главата й.

— Хи-хи! — казала главата. — Защо се гъделичкате?

— Ние не се гъделичкаме, ние проверяваме! — оправдала се маймунката.

— Какво проверявате? — учудила се боата.

— Теб — казал папагалът. — Къде си се скъсала.

— Мен ли? Аз ли съм се скъсала? Къде? — ужасила се боата.

— По средата — въздъхнало слончето.

Боата така бързо се спуснала към опашката си, че бутнала леко папагала.

— Там ние вече проверихме! — извикал подире й той.

Боата се втурнала в обратна посока. Тя внимателно се огледала чак до шията и едва тогава облекчено въздъхнала:

— Ух! Цяла съм.

— Цяла е! — зарадвала се маймунката.

Слончето и папагалът също много се зарадвали. Когато всички се поуспокоили, боата им напомнила, че тя съвсем не ги е молила да я проверяват, а да я премерват.

— Сега! — казал папагалът. — Започвам. Сега, боичке, ще премеря ръста ти в папагали.

— В папагали ли? — хорово се учудили слончето и маймунката.

— Как така? — смутила се боата.

— Ами така — рекъл папагалът. — Колкото папагали се поберат в теб, толкова ще си на ръст!

— Ау! — ужасила се маймунката. — Колкото се поберат!!!

— Много ми е притрябвало! — обидила се боата. — Как няма да изгълтам толкова папагали!

— Защо да ги гълташ! Първо на първо, няма нужда никого да гълташ и второ на второ, един папагал е достатъчен. Аз.

— Е — недоверчиво казала боата. — Щом няма нужда да ги гълтам, тогава измервай ме в папагали!

Папагалът направил крачка и настъпил боата за опашката.

— Ох! — тихичко изпискала боата.

Но папагалът направил още една крачка и тръгнал по боата от опашката към главата й.

Папагалът вървял и броял крачките си:

Едно! Две!

Леви! Десни!

Две по две!

Много лесно се измервала боата —

всеки ръст се нанася

от петите до главата.

Като стигнал до главата, папагалът скочил на земята и казал на боата:

— Твоят ръст ще бъде точно тридесет и осем папагала. Толкова си на ръст!

— Брей! — възхитила се боата. — Тридесет и осем!

— А в какво още може да се мери ръстът? — попитала маймунката папагала.

— Във всичко! — отговорил папагалът.

— И в маймунки ли може?

— Може!

Маймунката подскочила към боата и почнала да се преобръща върху нея.

— Едно-две! — викала маймунката, докато се премятала. — Леви, десни! Две… — И в този момент маймунката, която започнала да се премята презглава, стигнала до опашката.

— Край! — разочаровано казала тя. — Цялата се свърши.

— Пет маймунки! — обявил папагалът.

— А сега… хайде в слончета! — предложило слончето.

То застанало до опашката на боата, направило една крачка и казало „едно“ После направило още една и казало „две“ А когато казало „две“ то се оказало до главата на боата.

— Две! — въздъхнало слончето. — Само две…

— Две слончета! — обявил папагалът.

— Ура! — прошепнала щастливата боа. — Ура!!! — закрещяла тя с всичка сила. — Ура!!! Чудесно! Просто идеално! Благодаря! Благодаря ви, приятели! На теб, папагалчо! На теб, маймунке! И на теб, слонче! Не зная как щях да измеря ръста си, ако не бяхте вие!

— Ти просто нямаше с какво да го измериш! — казал папагалът.

— А сега — заявила боата, — сега зная колко съм на ръст…

— Две слончета! — обадило се слончето.

— Пет маймунки! — казала маймунката.

— Ехе-е! — неочаквано се замислила боата. — Значи в папагали аз съм много по-дълга.

— И още как! — потвърдил папагалът.

— Чакай — учудила се маймунката, — ти за каква баба говориш?

— За моята — отвърнала боата.

— Твоята баба ще дойде при нас в Африка, така ли? — попитал папагалът.

— Ще дойде, да!

— А кога ще дойде? — заинтересувало се слончето.

— Много скоро вече! — казала боата.