Григорий Остер
Гимнастика за опашката (2)

Втора глава
Гимнастика за опашката

Веднъж папагалът се разхождал из Африка и зяпал насам-натам. И всичко разбирал. Поглеждал например към някой кактус и си мислел: „Аха! Този кактус е зает с много важна работа — хем той расте, хем се грижи да му пораснат бодлите.“ Или поглеждал към някоя кокосова палма, виждал кокосовите орехи и си мислел: „Тези кокосови орехи зреят. Скоро ще узреят и ще паднат. На нечия глава.“

Папагалът излязъл на полянката и видял маймунката. Тя се катерела по една финикова палма. Стигала до средата на ствола и много бързо се спускала долу.

„Какво прави маймунката? — попитал се папагалът и моментално сам си отговорил: — Маймунката се пързаля.“

— Пързаляш ли се? — попитал папагалът маймунката.

— Катеря се! — казала маймунката и се покатерила на палмата. Тя пак стигнала до средата на ствола и пак много бързо се спуснала долу. И се покатерила на палмата още веднъж.

Папагалът постоял долу и почакал, докато маймунката пак дойде при него. Тогава я попитал:

— И аз не знам! — учудила се маймунката. — Искам да си набера фурми и се катеря нагоре. Обаче излиза — вж-ж-жт долу!

— Тъй, тъй… — замислил се папагалът. — Я си покажи мускулите!

Маймунката свила тъничките си ръчички и показала на папагала хилавите си мускули.

— Всичко е ясно! — казал папагалът. — Мускулите ти не ги бива за нищо.

— Защо да не ги бива? — обидила се маймунката.

— Слаби са! — обяснил папагалът. — Тук — папагалът посочил високата палма — трябват силни мускули!

— Ами че аз… нямам други — уплашила се маймунката. — Само тези са ми.

— Чуждите мускули няма да ти помогнат! — казал папагалът. — Трябва да заякнат твоите. Трябва да правиш спортни упражнения! Гимнастика!

— Гимнастика ли? — учудила се маймунката.

— Застани мирно! — наредил й папагалът.

Маймунката застанала мирно.

Папагалът изкомандувал:

Упражнение, почни!

Мирно стой! Ръце встрани!

Раз! Вдигни крака високо!

Два! Ръцете — по-широко!

Папагалът командвал, а маймунката разпервала ръце встрани, вдигала ги нагоре и приклякала, подскачала и пляскала с ръце над главата си и зад гърба си, тичала на пръсти и ходела на пети и правела най-различни упражнения.

— А скоро ли ще заякнат мускулите ми? — попитала най-сетне маймунката, като стояла на куц крак и размахвала ръце.

— Скоро! — обещал папагалът. Ще правиш всяка сутрин гимнастика и…

— Вся-я-ка ли? — проточила разочаровано маймунката.

— Всяка сутрин! — потвърдил папагалът. — Ще правиш гимнастика всяка сутрин. И от тази гимнастика ще се напомпваш, ще се напомпваш… И после — бум! — и ще станеш силна.

— А не може ли веднага бум! — попитала маймунката.

— Не може!

— Да правя всяка сутрин гимнастика сама? Че на мен ще ми доскучае! — възмутила се маймунката.

— Е. можеш да правиш гимнастика заедно с някого — разрешил папагалът. — Хайде потренирай сега — казал той, — а аз после ще дойда да видя как го правиш.

И папагалът си тръгнал. Маймунката подскачала малко сама, а после забелязала, че слончето било излязло от храсталака и я наблюдавало учудено.

— А-а-а-а… Слонче! — зарадвала се маймунката. — Искаш ли да правиш нещо заедно с мен?

— Искам — казало слончето и се посмутило.

— Чудесно! Сега ние с теб… ще правим… гимнастика! Така! Заеми изправен стоеж!

— Гимнастика ли? — въздъхнало слончето и отстъпило назад. Ала вече било късно, маймунката го била хванала за хобота. То трябвало да заеме изправен стоеж.

— Три-четири! — изкомандвала маймунката. — Събери краката…

И в този момент слончето паднало. И дори се претърколило на гърба си.

Маймунката го погледнала подозрително.

— Какво току падаш? — попитала тя. — Откога взе да не се държиш на краката си?

— Отскоро! — честно си признало слончето, както си лежало по гръб. — Първо ти казваш: „Три-и-чети-ри!“ и аз още си стоя на краката. А после казваш: „Събери краката!“ и аз ги събирам. И точно в този момент падам. Всеки път.

— Чудна работа! — замислила се маймунката.

— Маймунке — предложило слончето, като се изправило на крака. — Нека да не правя тази гимнастика. Ами че аз непрекъснато падам от нея.

— Глупости! — казала маймунката. Никой не пада от гимнастика! Хайде още веднъж. Три-и-четири! Събери краката… — маймунката млъкнала и зачакала дали ще падне слончето или не.

„Сигурно пак ще падна“ помислило си слончето. И веднага разбрало, че не сгрешило. Разбрало го, когато вече било легнало по гръб.

— Какво правите? — изведнъж се чул гласът на боата, която точно в този момент изпълзявала на полянката. — С какво се занимавате? — попитала тя и спряла да пълзи.

— Падаме! — отговорило слончето, като се олюлявало на гръб и размахвало крака във въздуха.

— Е, и как ви се струва? — попитала боата. — Харесва ли ви?

— Не особено казало слончето.

— На тебе не ти харесва особено — уточнила боата. — А на маймунката?

— Че аз не падам — обяснила маймунката. — Слончето пада.

— Аха! — разбрала боата. — На тебе, — маймунке, значи ти харесва как то пада.

— Не мога да кажа, — че й харесва много — замислено отвърнало слончето, както лежало по гръб и гледало към небето, — но тя май че няма нищо против… аз да падам.

— Нищо подобно! — закрещяла маймунката. — Аз съм много против. Ти да падаш.

— Чудна работа! — недоумявала боата. — Ако на слончето не му харесва особено да пада, а маймунката е напълно против то да пада, защо тогава то пада? Я ми разкажете всичко от самото начало! — И боата се настанила по-удобно, защото предчувствала дълъг и увлекателен разказ.

— Първо си събирам краката — разказало слончето. — А после падам. Макар че не ми се ще.

— Събираш си всички крака, така ли? — попитала боата, която все още нищо не разбрала, но вече започвала да подозира нещо. — Събираш си и четирите крака, така ли?

— Да — казало слончето. — Всички.

— Не бива да се събират и четирите крака! — възкликнала боата. — По този начин винаги се пада. Има такъв природен закон.

— Какъв закон? — попитала маймунката.

— Право да си кажа, не си спомням много добре този закон, но пък идеално помня, че от него винаги се пада. Когато се съберат и четирите крака, моментално се пада. Така че не бива да се събират и четирите крака.

— А колко? — попитала маймунката.

— Само някои! — на драго сърце обяснила боата, която дълбоко в душата си се смятала за най-големия специалист по въпросите на краката. — Например само задните. Или само предните.

— И тогава не падаш ли? — попитало слончето.

— Тогава оставаш прав — потвърдила боата. — А на вас защо ви е това? Защо си събирате краката?

— За гимнастика! — казала маймунката. — Ние правим гимнастика.

Боата моментално млъкнала. Тя погледнала маймунката и слончето с уважение.

— Гимнастика! — мечтателно въздъхнала боата. — Добре сте вие — тъжно добавила тя. — Можете да правите гимнастика.

— А ти? — учтиво се заинтересувало слончето, както било легнало по гръб.

— Аз не мога — сдържайки мъката си, признала боата.

— Глупости! Сега ще те науча! — зарадвала се маймунката.

— Нищо няма да излезе — поклатила глава боата.

— Ще излезе, ще излезе! — обещала маймунката. — Хайде легни по корем! — И тя изкомандвала:

Мирно строй! Ръце встрани!

Раз! Вдигни крака високо!

Боата и маймунката се гледали известно време и мълчали. После боата укорително въздъхнала:

— Какви ръце? Какви крака? Какви крака, те питам?

— Задните! — изтърсила маймунката. — Или предните!

— Аз нямам крака — с горчиво достойнство казала боата. — Нито задни, нито предни… нито средни. Никакви!

Маймунката се смутила. Тя, разбира се и по-рано знаела, че боата няма ръце и крака, но просто забравила. И слончето също просто случайно забравило.

Слончето лежало по гръб и се питало: „Чудна работа, защо когато на теб ти липсва нещо, все си имаш едно наум, а когато липсва на някой друг, забравяш?“. Питало се слончето и не знаело какво да си отговори.

А смутената маймунка най-сетне се опомнила и попитала боата:

— Какво имаш ти?

— Ето! Опашка! — и тя показала на маймунката края на опашката си.

— И това ли е всичко? — попитала маймунката.

— На мене ми стига! — с достойнство отговорила боата.

Тя протегнала опашка към легналото по гръб слонче, сграбчила го, обърнала го и го изправила на крака.

— Благодаря! — признателно рекло слончето. — Много хубаво хваща твоята опашка. Здраво.

— За хващане хваща — въздъхнала боата. — Но какъв смисъл има, като не мога да правя гимнастика. Не ми е потребна.

В това време на полянката излязъл папагалът. Той погледнал боата, слончето и маймунката и си помислил: „Всичко е ясно. Събрали са се и ме чакат.“

— Е, какво става? — попитал папагалът.

— Лоша работа! — обяснила маймунката. Според природния закон слончето непрекъснато пада, а боата си няма нищичко. Само опашка. И аз нямам с кого да играя гимнастика.

— Опашка ли? — попитал любопитно папагалът. — Я ми покажете тази опашка!

Боата показала опашката си на папагала.

— Извива ли се? — попитал папагалът.

— Извива се, извива се — закимала боата. — На всички страни.

— Чудесно! — казал папагалът. Тогава за какво става дума? — обърнал се той към маймунката. — Защо казваш, че нямаш с кого да играеш гимнастика? Ще правиш упражнения с ей тая опашка.

— А нима… — попитала боата и затаила дъх, — нима има упражнения за опашката?

— Е-хе-е! — отвърнал папагалът. — Има дори специална гимнастика за опашката.

И папагалът почнал да учи боата да прави гимнастика за опашката. Това била чудна гимнастика. Опашката на боата бързо-бързо се въртяла отдясно наляво, а после още по-бързо отляво надясно. И се стягала като пружина. И се разтягала още по-стремително от пружина. И хвръквала нагоре, и с всичка сила плясвала на земята. И пак хвръквала. И пак плясвала.

Боата била във възторг. Маймунката също. А слончето гледало, гледало как боата прави гимнастика, а после се приближило до папагала и смутено попитало:

— А има ли гимнастика за хобота?

— Има! — рекъл папагалът.

И се оказало, че гимнастиката за хобота е почти толкова увлекателна, колкото и гимнастиката за опашката.

А после и четиримата приятели започнали да правят заедно гимнастика. Маймунката правела упражнения за ръцете, слончето — за хобота, а боата — за опашката. Папагалът командвал. Той правел специални упражнения за командири.

Оттогава всяка сутрин приятелите правели заедно гимнастика. Наистина маймунката, слончето и папагалът понякога забравяли. За съжаление. Но боата никога не забравяла. За щастие. Та тя правела най-интересната гимнастика на света. Гимнастика за опашката.