Григорий Остер
Гимнастика за опашката (4)

Четвърта глава
Поздрави за маймунката

Маймунката била в лошо настроение. Затова тя седяла на една финикова палма и ядяла фурми. Колкото повече ядяла, толкова по-голям апетит й се отварял. Ала настроението й, кой знае защо, не се подобрявало. Било й вкусно, но тъжно.

В този момент маймунката видяла слончето. Слончето също я видяло и извикало:

— Маймунке! Боата ти праща поздрави!

— Благодаря! — рекла маймунката. Тя слязла от палмата, избърсала ръцете си в тревата и протегнала ръка. — Давай ги!

— Какво! — не разбрало слончето.

— Как какво? — учудила се маймунката. — Поздравите. От боата. Давай ги тук.

— Не са у мен — казало слончето.

— А къде са? — разтревожила се маймунката. — Къде си ги дянало?

За всеки случай маймунката надникнала зад ушите на слончето, но там наистина нямало никакви поздрави.

— Ти си ги загубило! — закрещяла маймунката. — Признай си, че си ги загубило.

Слончето искало да каже нещо, но не казало нищо, защото не знаело какво да каже.

— Хубава работа! — плеснала с ръце маймунката. — Седя си аз и чакам тези поздрави, дето толкова ми трябват, а то ги загубило. Къде си ги загубило?

— Не зная.

— „Не зна-ая!“ — подиграла го маймунката. — Я покажи откъде си минало.

Маймунката и слончето тръгнали да търсят поздравите. Те надничали по листата и тършували из храстите.

— Какви бяха моите поздрави? — извикала маймунката на слончето, докато размърдвала тревата и разглеждала земята, на която за съжаление нямало нищо. По-точно имало разни мравки и камъчета, но нямало поздрави.

— Сега, сега ще си спомня — намръщило чело слончето, — ами… боата каза: „Предай на маймунката много поздрави от мен!“

— Много ли? — ахнала маймунката и й станало още по-обидно. Защото дори когато загубиш нещо малко, ти е криво, а какво остава, когато е много…

В този миг пред маймунката и слончето се появил папагалът. Той веднага разбрал, че те търсят нещо.

— Загубихте ли нещо? — попитал папагалът. — А тук търсихте ли? — папагалът делово надникнал зад близкия храст.

— Търсихме! — въздъхнало слончето.

— А там? — папагалът надникнал зад съседното дърво.

— Там не сме търсили! — с надежда се втурнала маймунката подир папагала.

Папагалът обикалял тичешком из гората и бързо проверявал зад всички дървета поред. Маймунката тичала след него и за всеки случай проверявала още веднъж зад същите дървета. А слончето се влачело на опашката и никъде не проверявало, защото вървяло с виновно наведена глава. Затова то гледало в краката си.

— Тук няма! И тук няма! И тук! — говорел папагалът, без да пропуска нито едно дърво. После се спрял и попитал: — А какво търсим?

— Поздрави. Поздрави търсим! — обяснила маймунката.

— Така! — казал папагалът, на когото веднага му станало съвсем ясно, че нищичко не му е ясно. — Хайде, разправяйте всичко отначало.

— Боата предаде поздрави за маймунката — започнало слончето.

— Защо разправяш без подробности? — прекъснал го папагалът. — Разправяй и подробностите. — От кого боата предаде поздрави за маймунката?

— От себе си — казало слончето.

— То ги носило, носило… — взела да разказва маймунката, — носило, носило, носило, носило, носило, носило… Но не ги донесе. А поздравите били много. А то ги загубило! И не знае къде…

— Знаеш ли какво, маймунке — замислено казал папагалът, — поздравите, особено многото поздрави, са нещо, което, ако го загубиш, по-добре не го търси. Ще направим така. — Папагалът се обърнал към слончето: — Тичай при боата и я помоли за още едни поздрави. За маймунката. Разбра ли?

Слончето, то се знае, веднага разбрало всичко и хукнало при боата.

Боата лежала на една полянка сред красиви бели маргаритки и се приличала на слънце.

— Слонче! — зарадвала се боата. — Погледни, не, по-добре само помириши тези прекрасни маргаритки. Помириши ги и веднага ще разбереш колко са прекрасни!

— Много са прекрасни казало слончето, което искало час по-скоро да пристъпят към въпроса. — Боа — започнало слончето, — можеш ли…

— Мога! — възкликнала боата.

— Имаш ли… — пак почнало слончето.

— Имам! — закрещяла боата. — Имам! Всичко имам и всичко мога, защото днес съм в чудесно настроение.

— А ще предадеш ли…

— Ще предам! — възкликнала боата.

— … още едни поздрави за маймунката? — най-сетне довършило слончето.

— Моля ти се! — съгласила се боата. — С удоволствие!

И боата замахнала с опашката си така, като че ли имала шапка и я свалила, а после лекичко я размахала.

— Слонче — казала боата, — предай на маймунката още едни поздрави от мен.

— Много ли?

— Много! Сърдечни! — Боата още веднъж махнала с несъществуващата си шапка.

— Благодаря! — зарадвало се слончето и хукнало обратно.

Маймунката и папагалът го очаквали с голямо нетърпение.

Най-сетне те чули как то тича. Чули го още отдалеч, защото слончето бързало и вдигало голям шум.

— Е? — втурнала се маймунката към него. — Какво стана? Предаде ли?

— Пре-пре-пре-предаде! — без дъх изрекло слончето. — Боата ти предаде още едни поздрави!

— Ура-а!!! — закрещяла маймунката.

— А какви поздрави предаде? — попитал папагалът. — Много ли?

— Много! — казало слончето. — Страшно много! И сърдечни!

— Ох! — зарадвала се маймунката. — Сърдечни? Най-много обичам сърдечните поздрави. Хайде по-бързо, по-бързо — заподскачала тя около слончето, триейки ръце. — Давай ги по-скоро, докато са още пресни.

— А… — запънало се слончето и погледнало папагала. После погледнало маймунката и рекло: — О-о-о! Е-е-е!

— Леле, слонче! — уплашила се внезапно притихналата маймунка. — Защо пак не ми ги даваш?

— Ами аз… — също много тихо казало слончето, — ами аз… вече ти ги предадох.

— Кога? — смаяла се маймунката.

— Ей сега.

— Нищо не си ми давало! — закрещяла възмутената маймунка и показала на папагала, че няма нищо в ръцете си.

— Не си давало! — решително потвърдил папагалът. — Аз видях!

— А-а-а-о! — поела въздух маймунката, — а-а-а-а — поела си още повече въздух тя. — А-а-а — поела си още малко въздух, съвсем мъничко, защото повече не можела да побере… Ти! — закрещяла тя така, че не само слончето, но дори и папагалът се изплашил. — Ти! Ти! Ти пак си ги загубило?!

— Загубило си ги! — потвърдил папагалът и си помислил колко ужасно би се чувствал, ако не слончето, а той бе загубил поздравите за маймунката.

— Не, не — оправдавало се слончето, — не съм ги изгубило. Аз, аз… май че… май че…

— Какво май че… — изхълцала маймунката, — май че! Стига с това май че…

— Аз… аз ей сега ще изтичам и ще помоля боата да прати още едни поздрави!

— Как не! — прекъснала го маймунката. — Сега аз сама ще отида! Сама!

— Правилно! — рекъл папагалът.

Боата си лежала на същата полянка, сред същите маргаритки и в същото чудесно настроение.

Маймунката, папагалът и слончето излезли на полянката и се запътили право към боата.

Маймунката крачела най-напред, защото се чувствала обидена и била възмутена.

Слончето вървяло най-отзад, защото било смутено и се чувствало ужасно неудобно. А папагалът вървял по средата.

Приятелите се приближили до боата, маймунката вече отворила уста, но папагалът я спрял.

— Маймунке — казал той, — много по-добре ще бъде аз да поговоря с боата.

— Защо ти?

— Защото слончето е виновно и е по-добре да си трае. А за теб е също по-добре скромно да си мълчиш, защото си потърпевша.

— Нищо подобно! — казала маймунката. — Нямам никакво намерение да търпя. Напротив!

— Още по-добре! — рекъл папагалът и се обърнал към боата. — Боа! Ти предавала ли си два пъти поздрави за маймунката! Признай си.

— Как няма! Помня! Предавах — съгласила се боата, която с голям интерес изслушала разговора между папагала и маймунката.

— Боа — казал папагалът с много красив тъжен глас, — маймунката не ги е получила.

— Не съм ги получила! — изхълцала маймунката.

— … защото някой ги е загубил! — продължил папагалът също с красив, ала вече не тъжен, а възмутен глас.

— Някой? — учудила се боата.

— Да! Някой! — рекъл папагалът с много благороден глас. — Няма да казваме кой, макар че беше слончето!

Слончето въздъхнало дълбоко и пристъпило от крак на крак.

— Боа! — попитал папагалът с обикновен глас. — Нямаш ли още едни поздрави за маймунката.

— За мен! — помолила маймунката.

— Разбира се! — зарадвала се боата. — Моля ти се, маймунке, предавам ти моите поздрави.

И боата замахнала с опашка и размахвайки несъществуващата шапка, възкликнала:

— Поздравявам те, маймунке! Поздравявам те! Поздравявам те!

Известно време всички мълчали. Маймунката и папагалът гледали с широко отворени очи, а слончето за всеки случай дори почнало да души. Но въпреки това никой нищо не забелязал.

— Ето маймунке — рекла доволна боата, — сега вече имаш моите поздрави.

— Сега вече имам твоите поздрави, така ли? — недоверчиво повторила маймунката.

— Ами да! — кимнала боата.

— Но аз… — закрещяла маймунката. — Аз не ги чувствам!

От отчаяние тя взела да се пипа на различни места. Надничала отзад и отпред, и отляво, и дори се навела да провери дали няма нещо под петите й.

— Не чувствам! — извикала тя още веднъж. — Когато ми дават банан или кокосов орех, аз ги чувствам.

А твоите поздрави не. Никъде!

— Маймунке — учудила се боата, — поздравите нямат нищо общо с банана или с кокосовия орех. Те са нещо много по-хубаво. Не е възможно да не си ги почувствала.

— Честна дума, дори ей толкова не чувствам! — казала ужасно огорчената маймунка.

— Неприятна работа! — рекла боата. — Разбираш ли, маймунке, днес съм в чудесно настроение! Когато те поздравявам, аз споделям с теб доброто си настроение! Хайде да опитаме още веднъж! — И боата пак махнала с липсващата й шапка: — Поздравявам те, маймунке.

Маймунката притихнала. Тя не се помръдвала. Слушала какво става вътре в нея.

— Нима не ти се подобри настроението? — попитала боата.

Маймунката се вслушвала, вслушвала, вслушвала… И изведнъж чула!

— Подобри ми се — прошепнала тя. — Подобри ми се! — закрещяла с всички сили. — Подобри ми се! Аз чувствам твоите поздрави! Ей тук! — и маймунката притиснала ръце към корема си, където предполагала, че бие сърцето й.

— Поздравявам те! — казал папагалът.

— Ура! — зарадвала се маймунката. — Ура! Сега съм в добро настроение! Но ако… — маймунката се замислила за миг, — но ако не се бяха изгубили и онези поздрави, сега щях да съм в такова настроение… в такова… Ех!

И маймунката подскочила във въздуха и се превъртяла. Два пъти.