Григорий Остер
Гимнастика за опашката (11)

Единадесета глава
Бабата на боата

Боата изпълзяла на палмата. Тя се увила около ствола, вдигнала глава над върха и се взряла в далечината. Боата чакала баба си. Маймунката също седяла на палмата до боата и също се взирала. В същата далечина. Тя също чакала бабата на боата, която някъде там вече пълзяла към своята внучка.

А долу, под палмата, папагалът учел слончето как се разговаря с баби. Папагалът казвал:

— И ти ще кажеш: „Здравейте, мила бабо на боата! Вашата внучка е наша приятелка. Ние се радваме, че вие дойдохте при нея“.

— Ние се радваме, че ти дойде при нея — повторило слончето.

— Не ти, а вие. Към бабите трябва да се обръщаш на „ви“!

— Значи тя няма да е сама — учудило се слончето. — Много ли баби ще дойдат при боата?

— Ще дойде една баба — казал папагалът.

— Защо тогава трябва да се обръщаме към нея на „ви“, като че ли тя е много?

— Защото е възрастна — обяснил папагалът. — Към възрастната баба човек винаги трябва да се обръща на „ви“ Дори ако възрастната баба е една, тя все пак е много. Възрастната е голяма.

Слончето въздъхнало и погледнало нагоре. А горе маймунката попитала боата:

— А каква е баба ти?

— Тя е такава… такава… — казала боата, загледана в далечината — много опашата.

— Опашати лъжи ли измисля? — учудила се маймунката.

— Не! — обидила се боата. — Никакви лъжи не измисля. Просто има дълга опашка.

— Като твоята ли?

— По-дълга. И от това е много опашата.

А долу папагалът нареждал на слончето да учи наизуст думите, които трябва да каже на бабата, когато тя пристигне, а той самият литнал на върха на палмата при боата и маймунката.

— Чакате ли? — попитал ги той.

— Чакаме! — казала маймунката.

— Вие не чакате както трябва! — заявил папагалът. — Вие чакате в една посока, а трябва в различни. Ти, боичке, чакай там! — папагалът обърнал главата на боата надясно. — А ти, маймунке, чакай тук! — папагалът обърнал маймунката наляво. — А аз ще чакам направо! Ей така! Сега ние чакаме както трябва и сигурно ще дочакаме каквото чакаме.

— Не мога да разбера! — казала боата. — Защо да чакаме в три посоки? При мен ще дойде една баба, а не три!

— Правилно! — зарадвала се маймунката. — Едната ще е за теб, а другите две за мен и за папагала. По една баба за всеки.

— А за мен? — завикало отдолу слончето.

— Не се разсейвай! — креснал му папагалът. — Учи думите!

— Здравейте, мила… Здравейте, мила… мила… — замърморило слончето.

И изведнъж то видяло бабата. Бабата на боата. Тя се появила от четвъртата посока. От същата онази посока, от която не я чакали нито боата, нито маймунката, нито папагалът.

— Бабо! — ахнало слончето и започнало да изрича думите, които научило: — Здравейте, мила…

Но в този момент върху него тупнали първо боата, а после маймунката и папагалът.

— Баба пристигна! — крещяла боата. — Ура!!!

Папагалът също крещял нещо радостно. И маймунката също крещяла. Наистина тя не крещяла нещо определено, а крещяла изобщо.

— Един момент — казала бабата на боата и се огледала назад. — Аз не съм пристигнала още напълно, очаквам всеки момент да пристигне опашката ми.

Бабата на боата наистина се оказала много голяма и ужасно опашата. Главата й отдавна била тук, а тя самата все пристигала и пристигала. Най-после се показала опашката.

— Ето я и нея! — казала бабата и посрещнала опашката си. — Сега вече можем да се поздравим.

И бабата на боата нежно целунала внучката си по челото, докато в това време опашката й галела слончето, маймунката и папагала по главите.

— Здравейте! Здравейте! — казвала бабата на всички едновременно. — Здравей! Здравей! — казвала тя на всеки поотделно.

Изведнъж тя се отдръпнала настрани и погледнала внучката и приятелите й отстрани. И възкликнала:

— Какво виждам?!

— Мене, бабо! — завикала боата.

— И мене! — извикала маймунката и заподскачала, за да я видят още по-добре.

— И папагала, и слончето! — плахо добавило слончето.

— Нас! — потвърдил папагалът.

— Вас аз много добре ви виждам! — казала бабата. — Но освен това виждам, че се разхождате тук сами, без надзор.

— Без какво се разхождаме? — уплашил се папагалът. Той се навел, взрял се в тънките си крачета, а после за всеки случай се дръпнал настрани и се скрил зад слончето.

— Вие се разхождате без надзор! — повторила бабата. — Но сега всичко ще се промени! По-рано вие се разхождахте как?

— Как? — попитала боата и погледнала маймунката и слончето.

— По-рано вие се разхождахте сами по себе си! — обяснила бабата. — А сега, когато аз дойдох при вас, вие ще се разхождате…

— По тебе, бабо! — досетила се маймунката. — Сега ще се разхождаме по тебе, бабо! — възторжено закрещяла маймунката и скочила върху бабата. И затичала по нея.

Но бабата хванала маймунката с опашката си, предпазливо я свалила от себе си и я сложила на земята.

— Сега вие ще се разхождате и ще играете под надзор! — казала тя.

— А как става това? — учудило се слончето.

— Много просто — обяснил папагалът, като надничал зад слончето. — Ние ще играем, а баба ще ни гледа.

— Хубаво ли е това? — замислило се слончето. — Ние през цялото време ще играем, а баба само ще гледа. Ами нали ще й стане скучно!

— Можем да гледаме поред! — предложила боата.

— Не, не, благодаря! — казала бабата трогната. — Вие си играйте, а аз ще ви погледам.

— А на какво може да се играе под надзор? — попитала маймунката.

— Деца — казала бабата. — На всичко! Под надзор може да се играе на каквото щете!

— Хайде да играем под надзор! — зарадвало се слончето.

— Има много увлекателни спортни игри — рекла боата.

— Аз зная една много спортна игра! — завикала маймунката. — Разтягане на боа!

И маймунката хванала боата за опашката, а слончето я хванало за главата. И взели да я дърпат на различни страни. А папагалът тичал от маймунката до слончето и надзиравал кой ще наддърпа.

Отначало побеждавала маймунката, но слончето дръпнало боата с всичка сила и веднага я изтеглило цялата към себе си. И маймунката също. А маймунката пътьом подбрала папагала, така че слончето изтеглило и него. Всички изпопадали един върху друг.

— Знаете ли какво — предложила бабата, — следващия път ще играем на тази спортна игра, а сега ще се заема с вашето възпитание.

— Извинявайте, но ние днес вече играхме физкултура — казал папагалът.

— Ние изобщо много добре се възпитаваме физически — добавило слончето.

— Особено аз — похвалила се боата.

— Аз не говоря за физическо възпитание, а за възпитание! — обяснила бабата.

— А какво е това възпитание? — попитала маймунката.

— Това е много нещо — казала бабата. — Не може да се каже с две думи. Ето например ти, маймунке. Ако сега откъсна един банан и ти го дам, ти какво ще направиш?

— Узрял банан ли? — уточнила маймунката.

— Съвсем узрял — кимнала бабата.

— Ще го изям! — отговорила маймунката.

Бабата неодобрително поклатила глава.

— Първо ще кажа „благодаря“ — поправила се маймунката. — А после ще го изям!

— Да, ти ще постъпиш като учтива маймунка! — казала бабата. — Но учтивостта още не е цялото възпитание! Добре възпитаната маймунка най-напред ще предложи банана на другарчето си.

— Ами ако то го вземе? — изплашила се маймунката.

— Наистина, бабо — подкрепила боата маймунката. — Че то може да го вземе!

— Като нищо! — решил папагалът.

Слончето не казало нищо, но наум също си помислило, че ако предложи банан на някое другарче, сигурно никое другарче няма да се откаже от банана. Ако, разбира се, това другарче е умно.

— Не! Не е интересно да си възпитан! — казала маймунката.

— А ти опитай! — Бабата откъснала един узрял и сочен банан и го подала на маймунката. — Опитай!

— Какво да опитам? — попитала маймунката. — Банана ли? Или да бъда възпитана?

Бабата не отговорила. Маймунката погледнала банана, после бабата. После пак банана. Бананът бил много узрял и ужасно вкусен на вид.

— Много благодаря! — казала маймунката на бабата и отворила уста, за да изяде банана, но изведнъж забелязала, че слончето я гледа много внимателно. По-точно не нея, а банана. Маймунката се смутила. — Ти нали не обичаш много банани? — попитала тя слончето. — Ти сигурно почти съвсем не ги обичаш, нали?

— Не, защо? — възразило слончето. — Аз доста силно ги обичам.

— Така ли? — казала маймунката с умърлушен глас. — Ами тогава на!

И маймунката дала банана си на слончето.

Слончето казало благодаря и взело да бели банана. Папагалът се приближил до слончето и почнал да наблюдава как то бели банана. Слончето въздъхнало и сложило обеления банан пред папагала.

— Вземи го! За тебе е! — казало то.

Папагалът благодарил на слончето, взел банана и го занесъл на боата.

— Боичке! — казал папагалът. — Приеми от мен този прекрасен узрял банан!

— Приемам го от теб с голяма благодарност! — отговорила боата, взела банана и го подала на маймунката.

Отначало маймунката много се учудила, а после още по-силно се зарадвала. Тя подскочила и завикала:

— Аз разбрах! Разбрах! Много е интересно да си възпитана! Просто върховно! Ти предлагаш нещо на някого, някой предлага нещо на теб! Разкош!

— Хм! — казала бабата. — Когато говорех за възпитание, съвсем нямах това предвид. Но по принцип ти, маймунке, си права. Ако на никого нищо за никого не му се свиди, това наистина е разкош. — И бабата още веднъж казала: — Хм! — Това „хм“ тя не го казала нито на маймунката, нито на слончето, нито на папагала, нито дори на внучката си, боата, това „хм“ тя го казала на себе си.

А на теб, уважаемо Дете, трябва да ти кажа, че нашата книжка много скоро ще свърши. Защото ти си я прочело почти до края.

Ето сега боата ще каже на баба си колко е на ръст, първо в папагали, а после в маймунки и в слончета и ние с теб ще трябва да се сбогуваме с всички.

Ние с теб ще прелистим последната страница, а те ще останат в тяхната Африка, ще играят на различни игри и ще пеят песнички. Например ей тази:

Тъй много са нещата, които ни децата,

ни възрастните знаят!

Изобщо не е тайна, брат:

щом няма тайни в този свят,

то всеки ще скучае!

Ала защо?

Ами защото ужасно интересно

е всичко неизвестно!

Ужасно неизвестно

е всичко интересно!

Ето че се разделихме с маймунката, слончето, папагала, боата и нейната баба. А сега хайде да се разделим и ние с теб.

Време е, време е да се сбогуваме. Нали не бива аз през цялото време да пиша, а ти през цялото време да четеш една и съща книжка. От това може така да ни доскучае, че току-виж сме се разболели. Така че — довиждане, уважаемо Дете! Ще се срещнем в някоя друга книжка. А на раздяла позволи ми да ти предам много сърдечни поздрави. От мен.