Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (8)

VIII.
Портата на Духовете

Сцената приличаше на съд, и Диего Алатристе не се съмняваше и за миг, че ставаше дума именно за това. Липсваше само единият от маскираните, снажният мъж, който беше поръчал да няма много кръв. Но другият, този с кръглата глава и оскъдната, рехава коса, беше там, със същата маска на лицето, седнал зад дълга маса, върху която имаше запален свещник и всичко необходимо за писане — пера, хартия и мастилница. Враждебният му вид и държание биха били най-обезпокояващото нещо на света, ако до него не седеше човек, вдъхващ още по-голям страх — без маска, с кокалести ръце, подаващи се подобно на змии от ръкавите на расото: брат Емилио Боканегра.

Нямаше други столове, тъй че капитан Алатристе остана прав, докато го разпитваха. Действително ставаше дума за истински разпит, занятие, при което доминиканският монах се чувстваше в свои води. Очевидно бе, че е разярен — ярост, която бе безкрайно далеч от всякакво християнско милосърдие. Колебливата светлина на свещника вдлъбваше още повече хлътналите му, зле обръснати бузи, очите му пламваха от омраза, щом се впиеха в Алатристе. Цялото му същество — от начина, по който задаваше въпросите до най-незабележимото движение, представляваше заплаха в най-чист вид. Капитанът неволно се озърна, питайки се къде ли е колелото, на което всеки момент щяха да започнат да го измъчват. Изненада го факта, че Салданя се оттегли с шпионите си и че наоколо не се мяркаше друга охрана. Видимо бяха сами — маскираният, отецът и той. Предугаждаше нещо странно, имаше някакви признаци на несъответствие във всичко това. Нещо не беше както трябва. Нещо не беше такова, каквото изглеждаше.

Въпросите на инквизитора и придружителя му, който от време на време се привеждаше над масата, за да потопи перо в мастилото и да запише някаква бележка, продължиха половин час; в края на този отрязък от време капитанът можа да прецени всички средства и обстоятелствата по случая, дори защо се намира там, жив и в състояние да движи езика си и да издава звуци, вместо да е вече убит като куче и захвърлен в някоя боклукчийска яма. Това, което вълнуваше първоначално хората, които го разпитваха, беше да разузнаят какво е разказал и на кого. Много въпроси се отнасяха до ролята, изиграна от Гуадалмедина в нощта на премеждието с англичаните; и бяха насочени най-вече към това да установят как графът се е оказал въвлечен в цялата история и какво му е известно по въпроса. Инквизиторите също държаха особено много да знаят дали някой друг е в течение на нещата, искаха да научат и имената на хората, които евентуално биха могли да са узнали подробности за работата, приключила така зле заради Диего Алатристе. От своя страна капитанът не допусна да пробият защитата му. Не призна нищо, не спомена никого и не престана да твърди, че намесата на Гуадалмедина е случайна; макар събеседниците му като да бяха убедени в обратното. Несъмнено, разсъди капитанът, бяха получили сведения от човек, вътрешен в кралския двор, знаеха за шетнята на графа късно през нощта и на сутринта след премеждието в малката уличка. Във всеки случай, той продължи категорично да твърди, че никой — нито Алваро де ла Марка, нито който и да било друг — не знаеше за срещата му с двамата мъже с маски и доминиканеца. Колкото до отговорите му, повечето се състояха от едносрични думи, кимвания или поклащания на главата. Късият елек от биволска кожа го караше да се поти; а може би избилата го пот се дължеше на безпокойството, което го обземаше, когато се огледаше подозрително наоколо, питайки се откъде ще изскочат палачите, които сигурно се криеха някъде наблизо, готови да се спуснат върху му и да го отведат с вързани ръце в преддверието на ада. Настъпи тишина. Маскираният пишеше с бавен и грижлив почерк на писар, а отецът впиваше в Алатристе хипнотичния си, трескав поглед, способен да накара и най-големия юначага да настръхне от ужас. В настаналото мълчание капитанът сам си зададе въпроса дали някой няма да го попита защо е отклонил шпагата на италианеца. Очевидно никой не се вълнуваше от неговите лични съображения по въпроса. В същия момент, сякаш можеше да чете мислите му, брат Емилио Боканегра размърда ръка върху масата и я отпусна отново неподвижна, опряна на тъмното дърво, а мъртвешкият му показалец сочеше капитана.

— Какво може да накара един мъж да напусне редиците на Божиите слуги и да мине в лагера на нечестивите еретици?

Много остроумно, помисли си Диего Алатристе, да окачествява като Божии слуги хора като него самия, писаря с маската и онзи зловещ италиански наемен фехтувач. При други обстоятелства би избухнал в смях; но моментът определено не беше подходящ за това. Тъй че се задоволи да издържи погледа на доминиканеца, без да трепне; както и погледа на другия, който беше спрял да пише и го наблюдаваше без особена симпатия през прорезите на маската си.

— Не зная — каза капитанът. — Може би защото единият от тях, който сам бе на прага на смъртта, помоли за милост не за себе си, а за другаря си.

Инквизиторът и маскираният се спогледаха невярващо.

— Милостиви Боже — прошепна отецът.

Очите му измерваха капитана отгоре до долу, изпълнени с фанатизъм и презрение. Мъртъв съм, помисли си Алатристе, прочел смъртната си присъда в онези черни и безмилостни зеници. Каквото и да направеше, каквото и да кажеше, този неумолим поглед все щеше да го осъжда, също както го осъждаше и привидно флегматичният мъж с маската, който отново бе почнал да движи перото по хартията. Животът на Диего Алатристе-и-Тенорио, ветеран от войната във Фландрия, наемен фехтувач в Мадрид по времето на крал Фелипе Четвърти, струваше само това, което тези двамата все още имаха интерес да узнаят от него. А то, доколкото капитанът успяваше да разбере от обрата на разговора, вече не беше много.

— Доколкото разбирам, през онази нощ вашият другар не е имал толкова скрупули като вас — мъжът с маската заговори, без да престава да пише и строгият му тон прозвуча като присъда над събеседника му.

— Напълно вярно — призна капитанът. — Работата дори му доставяше удоволствие.

Маскираният остана за миг с перо, застинало във въздуха, после отбеляза иронично:

— Какъв злодей. А вие?

— Аз не изпитвам удоволствие, когато убивам. За мен отнемането на живот не е увлечение, а занаят.

— Да, разбирам вече — другият натопи перото в мастилницата и се върна към заниманието си. — Сега ще излезе, че сте човек, посветил живота си на християнско милосърдие…

— Бъркате, ваша милост — отвърна спокойно капитанът. — Познат съм като човек, по-склонен да раздава удари с шпага, отколкото да проявява благочестиви чувства.

— За такъв ви препоръчаха, за нещастие.

— Такава е и самата истина. Но въпреки че лошият ми късмет ме е докарал до това низко положение, цял живот съм бил войник и има някои неща, на които не мога да обърна гръб.

Доминиканецът, останал неподвижен като статуя по време на горния диалог, изсумтя неодобрително, после се приведе над масата, сякаш възнамеряваше още в същия миг да изпепели на място Алатристе.

— Не можете ли?… Вие, войниците, сте паплач — заяви той с безкрайно отвращение. — Въоръжена, богохулстваща, плячкосваща, разюздана сган. За какви чувства говориш?… За вас животът не струва пукнат грош.

Капитанът посрещна упреците мълчаливо, само накрая сви леко рамене.

— Без съмнение сте прав — рече той. — Но има неща, трудни за обясняване. Аз възнамерявах да убия онзи англичанин. И щях да съм го направил, ако се беше защитавал или бе молил милост за себе си… Но когато поиска пощада, то беше за другия.

— Случайно да са ви разкрили тогава самоличността си?

— Не, въпреки че можеха да го направят и може би да се спасят. Но работата е там, че съм бил войник почти тридесет години. Убивал съм и съм правил неща, заради които съм осъдил душата си на вечни мъки… Но умея да ценя жеста на един смел мъж. А еретици или не, тези младежи бяха именно такива.

— Такова значение ли отдавате на смелостта?

— Понякога тя е единственото, което ни остава — отвърна простичко капитанът. — Най-вече във времена като тези, когато дори знамената и името Господне служат за сключване на сделки.

Ако бе очаквал да предизвика някакви коментари, то сигурно остана разочарован. Маскираният се задоволи да се взре по-продължително в него.

— Сега, естествено, знаеш кои са двамата англичани.

Алатристе не проговори, само въздъхна леко след кратко мълчание.

— Ще ми повярвате ли, ако го отрека?… От вчера го знае цял Мадрид — той погледна многозначително доминиканеца, а после и маскирания. — И се радвам, че не тежат на съвестта ми.

Мъжът с маската се смръщи — като че ли искаше да отърси и от себе си това, което Диего Алатристе не бе искал да поеме върху си.

— Отегчавате ни с вашите неуместни прояви на съвест, капитане.

За първи път го наричаха така. Имаше някаква ирония в обръщението и Алатристе свъси вежди. Тонът не му се понрави.

— Все ми е едно дали ви отегчавам или не — отвърна той. — На мен не ми допада да убивам принцове, без да зная, че са такива — той засука мрачно мустаците си… — Нито да ме мамят и използват.

— А не ви ли е любопитно — намеси се брат Емилио Боканегра, който слушаше внимателно — да узнаете какво е накарало някои справедливи мъже да решат да се стигне до тази смърт? Да решат да попречат на злодеите да притиснат до стената нашия благороден господар краля, отвеждайки инфантата на Испания като заложница в земите на еретиците?…

Алатристе отрече бавно с поклащане на глава.

— Не съм любопитен. Забележете, ваши милости, че дори не се опитвам да разбера кой е този господин, скрит зад маската… — изгледа ги дръзко с присмехулна сериозност. — Нито този, който, преди да си тръгне оная нощ, изиска само да се даде урок на господата Джон и Томас Смит, като им се отнемат писмата и документите, но да се запази животът им.

Доминиканецът и маскираният останаха няколко мига безмълвни. Явно размишляваха. Най-сетне проговори мъжът с маската, оглеждайки ноктите си, изпоцапани с мастило.

— Нима подозирате кой е този господин?

— Нищо не подозирам, по дяволите. Оказах се замесен в нещо прекалено голямо за мен и съжалявам за това. Сега единственото ми желание е да се измъкна с главата на раменете си.

— Прекалено късно е — каза отецът с толкова тих глас, че напомни на капитана за съскането на змия.

— Да се върнем на нашите англичани — отбеляза на свой ред маскираният. — Спомняте си обаче, че след тръгването на онзи господин получихте от негово преподобие отец Емилио и от мен съвсем различни инструкции…

— Спомням си. Но също така си спомням, че вие самият като да засвидетелствахте специално уважение на онзи господин; и че не оспорихте заповедите му, когато той си отиде и иззад гоблена на стената се появи негово… — Алатристе погледна косо към инквизитора, който оставаше невъзмутим, сякаш не ставаше дума за него — преподобие. Това също може да е повлияло за решението ми да пощадя живота на англичаните.

— Беше взел добри пари, за да не ги щадиш.

— Така е — капитанът вдигна ръка към колана си. — Ето ги.

Златните монети се търкулнаха върху масата и останаха да блестят на светлината на свещника. Отец Емилио Боканегра дори не ги погледна, сякаш бяха прокълнати. Ала маскираният протегна ръка и ги преброи една по една, като ги поставяше в две малки купчинки до мастилницата.

— Липсват четири дублона — рече той.

— Да. За сметка на неудобствата. И за това, че ме взехте за глупак.

Доминиканецът наруши неподвижността си с гневен жест.

— Вие сте предател и безотговорен човек — каза той, а гласът му трепеше от омраза. — С вашите ненавременни скрупули облагодетелствахте неприятелите на Бога и на Испания. Всичко това ще го изкупите, обещавам ви, с най-тежките мъки в ада; но преди това ще си платите прескъпо тук, на земята, с тленната си плът — думата „тленна“ придобиваше още по-тленно звучене от неговите студени и свити устни — … Видели сте прекалено много, чули сте прекалено много, сгрешили сте прекалено много. Вашето съществуване, капитан Алатристе, вече не струва нищо. Вие сте труп, който по някаква странна случайност още стои прав.

Безучастен пред тази чудовищна заплаха, мъжът с маската полагаше прашец на хартията, за да изсуши мастилото. Сетне нави листа и прибра написаното. Докато правеше това, Алатристе отново мерна края на червения кръст на ордена Калатрава под широката черна дреха. Забеляза също, че прибира златните монети, без видими признаци да си спомня, че част от тях бяха излезли от кесията на доминиканеца.

— Можете да си вървите — каза той на Алатристе, след като го погледна, сякаш току-що се бе сетил за неговото присъствие.

Капитанът го изгледа учуден.

— Свободен ли съм?

— Така е думата — намеси се отец Емилио Боканегра с усмивка, по-страшна от анатема. — Но на шията си носите тежестта на вашето предателство и нашето проклятие.

— Подобни тежести не пречат много. — Алатристе продължаваше да гледа с подозрение ту единия, ту другия. — Наистина ли мога да си вървя така, с добро?

— Това казахме. Гневът Господен ще ви открие навсякъде.

— Гневът Господен не ме притеснява тази нощ. Но ваши милости…

Маскираният и доминиканецът бяха станали прави.

— Ние приключихме — каза първият.

Алатристе се вглеждаше внимателно в лицата на събеседниците си. Свещникът хвърляше отдолу трептящи сенки по тях.

— Не ви вярвам — заключи той. — След като ме докарахте тук…

— Това — отсече мъжът с маската — вече си е ваша работа.

Двамата излязоха, като отнесоха свещника, а Диего Алатристе не пропусна да отбележи ужасния поглед, който доминиканецът му отправи от прага, преди да пъхне ръце в широките ръкави на расото си и да изчезне подобно на призрак заедно с придружителя си. Капитанът понечи инстинктивно да сложи ръка на дръжката на шпагата, но тя не беше на кръста му.

— Къде е капанът, да му се не види?

Питаше се напусто, мерейки с дълги крачки празната стая. Отговор нямаше. Тогава се сети за ножа, който носеше в единия от ботушите си. Наведе се, за да го извади оттам и го сграбчи здраво, в очакване на палачите, които без съмнение всеки момент щяха да връхлетят отнякъде. Но никой не се появи. Всички си бяха отишли и той бе необяснимо сам, в стаята, осветена от сиянието на младата луна, чиито лъчи проникваха през прозореца.

 

 

Не зная колко време чаках отвън, слял се с тъмнината, неподвижен, зад каменния стълб на ъгъла. Прегръщах вързопа с плаща и оръжията на капитана, за да се стопля малко — бях тръгнал след колата на Мартин Салданя и агентите му само по панталони и елек — и така прекарах доста време, като стисках зъби, за да не тракат. Накрая, виждайки, че от къщата не излизаше никой — нито капитанът, нито някой друг, — започнах да се безпокоя. Не можех да повярвам, че Салданя би убил господаря ми, но в онзи град и по онова време всичко беше възможно. Мисълта сериозно ме разтревожи. Когато се вглеждах по-внимателно, ми се струваше, че през единия от прозорците се процежда светлина, сякаш вътре някой се движеше с лампа; но от моята позиция бе невъзможно да проверя дали наистина е така. Тъй че накрая реших да се приближа предпазливо и да хвърля един поглед.

Тъкмо се канех да тръгна на разузнаване, когато, поради едно от тези вдъхновения, на които понякога дължим живота си, долових движение малко по-далеч, във входа на една съседна къща. Беше само за миг, ала някаква сянка се беше раздвижила, сякаш нещо безжизнено внезапно бе оживяло. Сепнах се, сдържах нетърпението си и останах на място, без да изпускам от очи входа. След малко нещо се раздвижи отново и в този момент до мен достигна, от другия край на малкия площад, тихо подсвирване, подобно на сигнал; мелодийка, която звучеше горе-долу така: тирури-та-та. Щом я чух, кръвта във вените ми се смръзна.

Бяха най-малко двама — това установих, когато реших накрая да изследвам мрака, който се стелеше над Портата на Духовете. На единия, скрит в по-близкия вход, принадлежеше сянката, която бях видял да се движи в началото. Другият, който беше подсвирнал, се намираше по-далеч и покриваше ъгъла на площада, свършващ при оградата на кланицата. Площадът имаше три излаза, така че за кратко се заех да наблюдавам третия; а накрая, когато облаците се разкъсаха и откриха полумесеца, надвиснала в нощното небе, успях да различа на светлината му трети тъмен силует, дебнещ на този ъгъл.

Работата беше ясна и добиваше неприятен вид; но нямаше начин да извървя тридесетте крачки, делящи ме от къщата, без да ме видят. Докато размишлявах върху това, разгърнах предпазливо вързопа с плаща и сложих на коленете си единия от пистолетите. Използването му бе забранено със заповед на нашия господар краля и знаех добре, че ако ме хванеха блюстителите на реда, младите ми кости можеха да изгният в затвора, без невръстната ми възраст да послужи за извинение на деянието ми. Но ви давам честната си дума на баск, в онзи миг това ми беше все едно. Така че проверих пипнешком дали кремъкът е на мястото си и дръпнах назад, опитвайки се да заглуша изщракването с плаща, петлето на спусъка, за да бъде пистолетът готов за стрелба — много пъти бях виждал капитанът да прави така. После го пъхнах между жакета и ризата, заредих втория пистолет и останах с него в едната ръка, а другата сложих на шпагата. Плаща, най-сетне освободен от съдържанието си, наметнах на раменете си. Подготвен така, зачаках отново, без да помръдвам.

Не ми се наложи да чакам дълго. Под високия вход на къщата блесна светлина, сетне угасна и една малка карета се подаде от единия от ъглите на площадчето. Близо до този ъгъл изникна черен силует, приближи се към входа и размени набързо няколко думи с други две сенки, появили се току-що. После черният силует се върна на своя ъгъл, сенките се качиха в каретата и тя премина покрай мен, като почти ме докосна, преди да потъне в мрака — забелязах само тъмните фигури на мулетата и кочияша, кацнал злокобно на капрата.

Не ми беше до размисли върху тайнствената каляска. Тропотът от копитата на мулетата още не бе заглъхнал, когато от мястото, където дебнеше черният силует, се разнесе ново изсвирване, пак онова тирури-та-та, и някъде по-близко, от тъмнината, до мен долетя тих звън на шпага, изваждана бавно от ножницата — звук, който не можеш да объркаш с никой друг. Помолих се отчаяно на Бог да разнесе отново облаците, затулващи луната, и да ми позволи да виждам по-добре. Но едно мисли добичето, друго — стопанинът му. Нашият Създател сигурно беше зает с други дела, защото облаците не мръднаха от мястото си. Започнах да губя ума и дума, всичко се въртеше пред очите ми. Тъй че оставих плаща да се смъкне и станах прав, като се опитвах да се ориентирам по-добре в това, което се случваше. Тогава фигурата на капитан Алатристе се появи на входа.

Оттам нататък събитията се развиха с изключителна бързина. Сянката, която беше по-близо до мен, излезе от прикритието си и тръгна към Диего Алатристе почти едновременно с мен. Задържах дъха си, докато напредвах към фигурата на човека, който не подозираше присъствието ми. Една стъпка, две, три. В този миг Господ пожела да прояви благосклонността си към мен и отмахна облака; и аз можах да различа добре, на оскъдната светлина на полумесеца, гърба на някакъв як мъж, който се приближаваше към капитана с гола шпага в ръка. С крайчеца на окото си видях как силуетите на двамина други се отделиха от ъглите на площадчето. Тогава, докато вдигах въоръжената си с пистолет десница, стиснал шпагата на капитана в лявата ръка, видях също, че Диего Алатристе беше спрял по средата на площада. В ръката му просветваше с метален блясък безполезният нож. Тогава направих още две крачки и дулото на пистолета ми почти опря в гърба на мъжа, който вървеше напред. Последният усети стъпките ми и се обърна рязко. Имах време да видя лицето му, когато натиснах спусъка, пистолетът гръмна и проблясъкът на изстрела освети лицето му, разкривено от учудване. Барутен грохот разтърси Портата на Духовете.

Другото се случи още по-бързо. Извиках или поне мисля, че го направих — донякъде, за да предупредя капитана за опасността, донякъде и поради ужасната болка от отката на оръжието, който почти изкълчи ръката ми. Ала капитанът беше достатъчно предизвестен от изстрела. Когато му подхвърлих шпагата над мъжа пред мен — или по-скоро над мястото, където беше стоял допреди миг мъжът пред мен, — той вече скачаше да я вземе, като внимаваше да не се нарани на острието, и я сграбчи, едва докоснала земята. Тогава луната отново се скри зад облак, аз хвърлих празния пистолет, извадих от елека другия, обърнах се към двете сенки, които тъкмо връхлитаха върху капитана, и се прицелих, стиснал с две ръце оръжието. Но ръцете ми толкова трепереха, че вторият изстрел бе даден напосоки и не улучи никого, а откатът ме просна по гръб на земята. Докато падах, ослепен от гърмежа, мярнах за секунда двамата мъже с ками и шпаги; и капитан Алатристе, който ги обсипваше с удари, сражавайки се като истински дявол.

 

 

Диего Алатристе ги беше видял да се приближават миг преди първия изстрел. Истината е, че едва излязъл на улицата, той вече очакваше нещо подобно, съзнавайки колко безсмислен ще бъде опитът да продаде скъпо кожата си с помощта на смешния касапски нож. Гърмежът на оръжието го смути толкова, колкото и останалите, и в първия момент си помисли, че той е мишена на изстрела. Сетне чу вик, и без да разбира как, по дяволите, аз се оказвах в този късен час на това място, видя шпагата си да лети към него, сякаш падайки от небето. Грабна я за секунда, точно навреме, за да парира остриетата, които яростно го търсеха. Проблясъкът от втория изстрел вече му позволи да се ориентира в положението, след като куршумът прелетя бръснещо покрай ушите му, между нападателите му и него самия; така успя да заеме по-твърда позиция срещу тях. Установи, че единият го нападаше отляво, а другият — отпред, почти под прав ъгъл, така че този, който беше пред него, действаше, за да го задържи в позицията му, докато вторият използваше случая, за да се опита да му нанесе смъртоносен удар с нож в лявата страна или в корема. Беше попадал в подобни ситуации и друг път. Не беше лесно да се биеш с един, като се пазиш от друг единствено с помощта на лявата ръка, въоръжена с къс нож. Тактиката му се състоеше в това да се върти рязко надясно и наляво, за да им предоставя по-малко пространство, макар че предпазливостта го караше да съсредоточава вниманието си повече наляво, отколкото надясно. Противниците продължаваха да го притискат с всяко движение, тъй че след дузина финтове и удари остриетата им вече описваха пълен кръг около него. Два странични удара с нож се плъзнаха по елека от биволска кожа. Звънтенето на толедските шпаги отекваше до най-отдалечените краища на площада, така че, ако мястото не беше така уединено, покрай този шум и моите пистолетни изстрели, прозорците на къщите щяха да се изпълнят с хора. Тогава съдбата — закрилница, която подава ръка на този, който се държи умно и смело, се притече на помощ на Диего Алатристе; сам Бог пожела един от неговите удари да проникне през плетеницата на дръжката до пръстите или китката на единия от съперниците му, а той, щом почувства, че е ранен, изруга и отстъпи две крачки. Докато той се съвземе, Алатристе, хванал шпагата с две ръце, бе нанесъл три мълниеносни удара на другия си противник, когото свирепата атака накара да изгуби почва под краката си и да отстъпи на свой ред. Това бе достатъчно, за да може капитанът да заеме отново спокойно позиция и когато раненият в ръката налетя пак, капитанът, прикривайки се с ножа в лявата си ръка, се хвърли докрай напред и заби педя желязо в гърдите му. Инерцията на мъжа свърши останалото, той сам се наниза докрай на острието, простена „Господи“ и изпусна оръжието, което иззвънтя на земята зад гърба на капитана.

Вторият нападател, който вече наближаваше, се закова на място. Алатристе се дръпна назад, за да извади забитата в първия мъж шпага. Трупът се строполи като чувал, а капитанът се обърна срещу последния неприятел, опитвайки се да си поеме дъх. Облаците се бяха отдръпнали достатъчно и той позна на лунната светлина италианеца.

— Вече сме квит — каза капитанът насечено, поради запъхтяното си дишане.

— За мен е удоволствие — отвърна другият и ослепително бялата усмивка озари лицето му. Още не бяха свършили с приказките, когато той нанесе нисък и бърз удар, изненадващ като ухапване от змия. Капитанът, който беше опознал италианеца при нападението над двамата англичани и го очакваше, ловко избягна удара и парира с лявата си ръка. Острието на противника се хлъзна в празното пространство; но докато отстъпваше, усети пробождане с кама в горната част на дланта си. Като се надяваше, че италианецът не му е скъсал някое сухожилие, вдигна дясната си ръка с юмрука нагоре и шпагата надолу, отклони със сухо звънтене шпагата на противника, който нанасяше втори удар, толкова внезапен и умел, колкото и първия. Италианецът отстъпи една крачка и двамата отново застанаха неподвижно едни срещу друг. Дишаха тежко. Умората започваше да надвива и двамата. Капитанът раздвижи пръстите на ранената си ръка и установи с облекчение, че те реагираха: сухожилията не бяха засегнати. Усещаше как горещата кръв се стича надолу по пръстите.

— Има ли начин да се оправи работата? — попита той.

Известно време другият не проговори. После поклати глава и отвърна:

— Не. Онази вечер бяхте прекалено безразсъден.

Глухият му глас прозвуча уморено и капитанът си помисли, че навярно му е омръзнало от всичко това, както и на него самия.

— Тогава?

— Тогава или аз ще взема вашата глава, или вие моята.

Настъпи ново мълчание. Другият помръдна леко, Алатристе — също, без да сваля гарда. Обърнаха се много бавно един към друг, като се следяха неотклонно с очи. Под елека от биволска кожа капитанът усещаше ризата си подгизнала от пот.

— Мога ли да узная името ви?

— Това няма връзка със случая.

— Криете го значи, като подлеците.

Прозвуча резкият смях на италианеца.

— Може би. Но съм жив подлец. А вие сте мъртъв, капитан Алатристе.

— Няма да е тази нощ.

Съперникът изглежда преценяваше ситуацията. Хвърли бегъл поглед към неподвижното тяло на другия наемник. После погледна натам, където лежах аз, все още по гръб, близо до третия наемник, който помръдваше едва-едва на земята. Трябва да бе лошо ранен, защото го чувахме да стене глухо и да моли за изповедник.

— Не — заключи италианецът. — Като че ли имате право. Тази вечер не ме устройва.

Каза това и се обърна, сякаш си тръгваше — и със същото движение извади светкавично с лявата си ръка камата, беше я хванал за острието и я метна бързо и точно към капитана, който я избегна по чудо.

— Кучи син — процеди през зъби Алатристе.

— Вървете по дяволите! — отговори другият. — Нали не очаквахте, че ще ви искам позволение.

Сетне отново останаха неподвижни за кратко, взирайки се внимателно един в друг. Накрая италианецът помръдна едва доловимо, Алатристе отвърна с друго движение, и веднага вдигнаха благоразумно шпагите, докоснаха ги със слаб металически звън, и се впуснаха в нова схватка.

— Дяволите да го вземат — въздъхна накрая хрипливо италианецът — лошото не идва само.

Сетне започна да отстъпва, без да откъсва очи от лицето на капитана. Отдалечаваше се много бавно, като държеше оръжието вдигнато. Едва накрая, почти на ъгъла, се осмели да обърне гръб.

— Между другото — каза той, когато вече почти се бе изгубил в мрака. — Името ми е Гуалтерио Малатеста, чухте ли?… И съм от Палермо. Искам да запомните добре това име, за да знаете кой съм, когато ви убия!

 

 

Мъжът, който бе ранен зле от пистолетния изстрел, продължаваше да моли за изповедник. Имаше голяма рана на рамото. Костта на счупената ключица се подаваше натрошена през разкъсаната кожа. Малко му оставаше, преди да отиде при господаря си, Сатаната. Диего Алатристе му хвърли бърз, равнодушен поглед, претърси вътрешния му джоб, както беше направил и с мъртвеца, после дойде и коленичи до мен. Не благодари, не каза нищо от онова, което се предполага, че някой би трябвало да каже, когато тринадесетгодишно момче му спаси живота. Само попита дали съм добре; а когато му отговорих с „да“, сложи шпагата си под мишница и като ме обгърна с другата ръка през раменете, ми помогна да стана. При това движение мустаците му докоснаха за миг лицето ми и видях, че очите му, по-ясни от всякога на лунната светлина, се взираха странно в мен, сякаш ме виждаха за първи път.

Умиращият простена отново и пак замоли за свещеник, комуто да се изповяда. Капитанът се обърна за миг и го видях, че размишлява.

— Върви до „Сан Андрес“ — рече той накрая — и потърси свещеник за този нещастник.

Погледнах го нерешително. Стори ми се, че чета по лицето му тъга и горчивина.

— Казва се Ордоньес — додаде той. — Познавам го от Фландрия.

Сетне вдигна от земята пистолетите и тръгна. Преди да изпълня заповедта му, отидох до стълба на ъгъла да потърся плаща, а после хукнах след него и му го дадох. Метна го през рамо и вдигна ръка, като докосна леко бузата ми — жест на обич, несвойствен за него. И отново ме загледа както преди, когато беше попитал дали съм добре. А аз, едновременно смутен и горд, усетих как по лицето ми се търкулва една капка кръв от ранената му длан.