Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (11)

XI.
Печатът и писмото

Виковете на испанските, бургундските и немските гвардейци при смяната на караула пред портите на Двореца достигаха до Диего Алатристе през отворения прозорец, който гледаше към един от големите вътрешни дворове в кралския дворец Алкасар. На голия дъсчен под имаше само един килим, а върху него бе поставено огромно, тъмно писалище, покрито с документи, свитъци и книги — на вид също толкова достолепно, колкото и мъжа, седнал зад него. Въпросният мъж четеше писма и телеграми — методично, едно по едно, и от време на време написваше нещо в полето с паче перо, което топеше в керамична мастилница от Талавера. Вършеше го без прекъсване, сякаш идеите се лееха от ръката му на хартията със същата лекота, както му вървеше четенето, или както се стичаше мастилото от перото. Правеше това от доста време, без да повдигне глава, дори когато полковникът на полицейските агенти Мартин Салданя, придружен от един сержант и двама гвардейци, доведе при него по тайните коридори Диего Алатристе и после се оттегли. Мъжът на писалището продължаваше да отмята писма, невъзмутим, сякаш бе сам; и капитанът има достатъчно време, за да го изучи добре. Беше едър, с голяма глава и червендалесто лице, с черна и здрава коса, която покриваше ушите му, тъмна, заострена брада и огромни мустаци, завити на бузите. Беше облечен в тъмносиня коприна, а на гърдите му проблясваше червеният кръст на ордена Калатрава, който заедно с бялата якичка и тънка златна огърлица, се открояваше като единствена украса върху толкова строгото му облекло.

Макар че Гаспар де Гусман, трети граф Оливарес, щеше да бъде обявен за херцог едва две години по-късно, той вече се радваше на изключително влияние. Беше един от грандовете на Испания и властта му, на неговите тридесет и пет години, бе почти безгранична. Младият крал, по-голям почитател на празненствата и лова, отколкото на държавните дела, беше сляп инструмент в неговите ръце; а тези, които можеха да му мътят водите, бяха сломени или мъртви. Някогашните му покровители херцог Де Уседа и брат Луис де Алиага, фаворити на предишния крал, бяха в изгнание; херцог Де Осуна бе изпаднал в немилост и имуществото му бе конфискувано; херцог Де Лерма избягваше ешафода благодарение на червената кардиналска шапка — комуто дрехата помага и от въжето да избяга, казваше един известен тогава куплет, — а Родриго Калдерон, друг от силните мъже на стария режим, беше екзекутиран публично на площада. Вече никой не пречеше на този умен, образован, патриотично настроен и амбициозен човек в намерението му да контролира основните ресори на империята, която продължаваше да е най-могъща в света.

Лесно е да си представим чувствата, които вълнуваха Диего Алатристе, докато стоеше пред този всесилен фаворит в онова просторно помещение, където, освен килима и писалището, единствена украса бе портретът на покойния крал дон Фелипе Втори, дядо на настоящия монарх, окачен над голямата угаснала камина. Особено силно стана вълнението му, след като разпозна в човека пред себе си, и то без сянка на съмнение и без особено усилие, по-високия и по-снажен от двамата маскирани мъже, с които бе разговарял през онази нощ при вратата на „Санта Барбара“. Същият, към когото онзи с кръглата глава се бе обърнал с „превъзходителство“ и който, преди да си тръгне, настоя при сблъсъка с англичаните да не се пролива прекалено много кръв.

Дано, помисли си капитанът, екзекуцията, която са ми подготвили, да не е с гарота^[1]. Да танцуваш, окачен на въжето, също не беше кой знае какво удоволствие; но поне не затягаха около врата ти онази позорна примка, докато ти, с онова вцепенение, присъщо на осъдените на смърт, слушаш обичайните думи на палача: простете ми, ваша милост, аз съм само изпълнител и прочее. Бог да ги порази и изпълнителя, и проклетниците, поръчващи му подобно изпълнение, които, така погледнато, винаги бяха едни и същи. А не биваше да пропускаме и задължителната предварителна процедура, която предшестваше примката — изтезанията, нагорещените маши, съдията, докладчика в съда, писаря и палача — всичко необходимо, за да се постигне едно порядъчно признание, преди човекът, добре натрошен, да бъде изпратен по дяволите. Лошото е там, че под акомпанимент на струнни инструменти Диего Алатристе пееше ужасно; тъй че съдопроизводството щеше да е дълго и мъчително. Ако трябваше да избира, би предпочел да се сложи край на дните му бързо и с хладно оръжие, в разгара на битката. Такъв в крайна сметка бе достойният начин, по който един войник трябваше да напусне сцената: с името на Испания на уста да се възнесе сред ангели на небето или изобщо да отиде там, където му се полага да отиде. Ала времената не бяха сгодни за капризи. Това му бе казал тихо угриженият Мартин Салданя, когато дойде да го събуди в затвора, за да го отведе рано сутринта в двореца:

— Честна дума, тоя път положението ми се струва много тежко, Диего.

— Друг път е било и по-лошо.

— Не. По-лошо за теб никога не е било. От човека, който иска да те види, никой не се е спасил с помощта на шпага.

Така или иначе, Алатристе не би могъл да се отбранява. Бяха му взели дори късия касапски нож от ботуша, когато го затворих след схватката в открития театър, когато единствено намесата на англичаните попречи да бъде убит още там.

— В мир сме вече — беше казал Чарлз Английски, когато дойде гвардията да разтърве спорещите или да защити него, което си беше едно и също. И след като прибра оръжието си в ножницата, обърна гръб на полесражението, и се оттегли заедно с Бъкингам, сред ръкоплясканията на разпалената от спектакъла публика. Дон Франсиско де Кеведо бе пуснат да си върви по лична заповед на краля, комуто очевидно последният сонет се бе понравил. Що се отнася до петимата наемни фехтувачи, двама избягаха в настъпилата суматоха, един отведоха тежко ранен и двама бяха задържани заедно с Алатристе и затворени в килия близо до неговата. На сутринта, когато излезе със Салданя, капитанът бе минал точно покрай тази килия. Беше празна.

 

Граф Де Оливарес беше все така зает с кореспонденцията си и капитанът погледна към прозореца с унила надежда. Това навярно щеше да му спести палача и да съкрати процедурата, въпреки че падането от тридесет стъпки на двора не беше кой знае какво; рискуваше да остане жив и да го натоварят на муле, за да го увисят на бесилото с изпотрошени крака, което нямаше да е особено прекрасно представление. А съществуваше и още един проблем: ако в крайна сметка там, отвъд, все пак имаше Някой, то Той не би приел това със скачането през прозореца, грях, който щеше да се плаща до края на вечността, чиято хипотетичност не я правеше по-малко обезпокояваща. Тъй че, ако трябваше да се свири отбой, по-добре щеше да бъде да си отиде миропомазан и от чужда ръка — за всеки случай. В крайна сметка, утеши се той, колкото и да боли, колкото и да се бави смъртта, накрая винаги умираш. А който умре, си почива.

Такива весели мисли го занимаваха, когато забеляза, че фаворитът бе изоставил кореспонденцията си и го наблюдаваше. Тъмните му очи, черни и живи, го изучаваха настойчиво. Алатристе, чиито дрехи носеха следите от нощта, прекарана в килията, съжали, че видът му не е по-добър. Ако се бе обръснал, сигурно щеше да изглежда по-прилично. Нямаше да му дойде в повече и една чиста превръзка на раната на челото, както и малко вода, с която да измие засъхналата кръв, покриваща лицето му.

— Виждали ли сте ме преди?

Въпросът на Оливарес хвана капитана неподготвен. Някакво шесто чувство, подобно на шума, който издава стоманено острие, хлъзнато върху камък за точене, му подсказа да бъде крайно предпазлив.

— Не. Никога.

— Никога?

— Това казах на ваше превъзходителство.

— Нито дори на улицата, на някой празник?

— Е, добре — капитанът прокара два пръста по мустаците си, сякаш се мъчеше да си спомни. — Може би на улицата… Имам предвид Пласа Майор, „Херонимос“ и други такива места — той поклати утвърдително глава, с предполагаема и непринудена прямост. — Там е възможно да съм ви виждал.

Оливарес не откъсваше безизразния си поглед от него.

— Никъде другаде?

— Никъде другаде.

За миг капитанът си помисли, че съглежда усмивка да проблясва сред свирепата брада на кралския любимец. Ала така и не можа да се почувства сигурен в това. Оливарес бе взел един от свитъците на масата и прехвърляше разсеяно листата.

— Служил си във Фландрия и Неапол, както виждам. И срещу турците в Леванта и Берберия… Дълъг войнишки живот.

— Служа от тринайсетгодишна възраст, ваше превъзходителство.

— Титлата капитан е просто прякор, предполагам.

— Нещо такова. Никога не стигнах до чин, по-висок от сержант и дори от него ме лишиха след една свада.

— Да, тук го пише — министърът продължаваше да разлиства свитъка. — Спречкали сте се с един кадет и сте го намушкали с шпага… Учудвам се, че не са ви обесили за това.

— Щяха да го сторят, ваше превъзходителство. Но същия ден нашите войски в Маастрихт се вдигнаха на бунт: пет месеца не им бяха плащали. Аз не се разбунтувах и имах щастието да успея да защитя от войниците дон Мигел де Ордуня, нашия военачалник.

— Не харесвате ли бунтовете?

— Не ми харесва да се убиват офицери.

Фаворитът вдигна неодобрително едната си вежда.

— Нито дори тези, които искаха да ви обесят?

— Едното няма нищо общо с другото.

— За да защитите вашия военачалник, сте повалили с шпага в ръка двама или трима, така пише тук някъде.

— Бяха немци, ваше превъзходителство. И освен това, господин военачалникът ми каза: „По дяволите, Алатристе, ако трябва да ме убият метежници, поне да са испанци“. Сметнах, че е прав, заех се с нападателите и това спомогна за моето опрощение.

Оливарес слушаше внимателно. От време на време хвърляше отново поглед към документите, но не преставаше да наблюдава Диего Алатристе замислено и с интерес.

— Вече разбирам — рече той. — Тук има и едно препоръчително писмо от стария граф Де Гуадалмедина и едно друго писмо, също в твоя полза, от дон Амбросио де Спинола, подписано собственоръчно от него, с което моли за възнаграждение от осем ескудо за вас заради добрата ви служба срещу неприятеля… Успяхте ли да ги получите?

— Не, ваше превъзходителство. Едни са намеренията на генералите, други — на секретарите, администраторите и писарите… Когато си ги потърсих, ги намалиха на четири ескудо, но дори и тях не съм получил до ден-днешен.

Министърът кимна бавно, сякаш и на него му се бе случвало да му задържат възнагражденията. А може би просто одобряваше нежеланието, с което секретари, администратори и писари изпълняваха задълженията си, когато бяха свързани с отпускане на обществени пари. Алатристе отбеляза, че той продължи да прехвърля документи с чиновническо усърдие.

— Освободен от служба след Фльор поради тежка рана, получена в честен бой… — продължи Оливарес. Сега гледаше превръзката на челото на капитана. — Доколкото забелязвам, имате известно предразположение към получаването на рани.

— И към нанасянето им също, ваше превъзходителство.

Диего Алатристе се беше поизправил и засукваше мустака си. Очевидно не му се нравеше някой, нито дори този, в чиято власт бе да го екзекутира на мига, да се отнася с насмешка към раните му. Оливарес изгледа с любопитство дръзкия блясък, появил се в очите му, и сетне отново се зае със свитъка.

— Така изглежда — заключи той. — Въпреки че според сведенията тук вашите рискови операции, които не са провеждани под бойните знамена, не са толкова примерни, колкото житието ви на войник… Виждам тук една разпра в Неапол, завършила със смърт… А, ето и още едно неподчинение, по време на пропъждането на мавританските войници във Валенсия — кралският любимец свъси вежди. — Нима не ви се стори достатъчен декретът за изгонването им, подписан от Негово Величество?

Капитанът не отговори веднага.

— Аз бях войник — рече накрая. — Не касапин.

— Мислех, че служите по-добре на вашия крал.

— Така е. Нему съм служил дори по-добре, отколкото на Бога, защото съм престъпвал Божиите заповеди, но нито една от заповедите на моя крал.

Фаворитът повдигна вежди.

— Винаги съм смятал, че битката във Валенсия е била славна…

— Значи лошо са ви информирали, ваше превъзходителство. Няма нищо славно в това да разграбваш домове, да насилваш жени и да колиш беззащитни селяни.

Оливарес го слушаше с непроницаемо изражение.

— Всички те бяха противници на истинската вяра — отбеляза той. — И не пожелаха да се отрекат от Мохамед.

Капитанът сви простодушно рамене.

— Може би — отвърна. — Но това не беше моя война.

— Виж ти — министърът отново повдигна вежди с престорено удивление. — А да се убива срещу заплащане може, така ли?

— Аз не убивам деца и старци, ваше превъзходителство.

— Започвам да разбирам. Затова ли напуснахте вашия легион и се записахте да плавате в неаполитанските галери?

— Да. След като бях принуден да избивам неверници, предпочетох да се сражавам с турците, здрави и прави воини, в състояние да се отбраняват.

Фаворитът го гледа известно време, без да казва нищо. После се върна към документите на масата. Като че ли размишляваше над последните думи на Алатристе.

— Все пак, видно е, че за вас поръчителстват знатни хора — рече той накрая. — Например младият Гуадалмедина. Или дон Франсиско де Кеведо, който се сражава така доблестно вчера; макар че Кеведо колкото облагодетелства, толкова и вреди на приятелите си, според възходите и паденията, и според сполуките и бедите си — кралският любимец направи дълга и многозначителна пауза… — Блестящият Бъкингамски херцог, както изглежда, също смята, че ви дължи нещо — той направи нова пауза, по-дълга от предишната… — И Уелският принц.

— Не зная — Алатристе отново вдигна рамене с равнодушно изражение. — Но тези господа сториха предостатъчно, за да изплатят какъвто и да е дълг, бил той действителен или въображаем.

Оливарес поклати бавно с глава в знак на отрицание.

— Не си мислете така — възрази той с въздишка на раздразнение. — Същата сутрин Чарлз Английски беше благоволил да се заинтересува пак от вас и съдбата ви. Дори нашият господар, кралят, който е все така слисан от случилото се, желае да е в течение… — Той остави свитъка настрани с отривисто движение. — Всичко това поражда една досадна ситуация. Много деликатна.

Сега фаворитът измерваше с поглед Диего Алатристе от горе до долу, сякаш се питаше какво да прави с него.

— Жалко — продължи той, — че тези пет пионки вчера не свършиха по-добре работата си… В известна степен това би разрешило всичко.

— Извинявам се, че не споделям съжалението ви, ваше превъзходителство.

— Мога да си представя… — погледът на министъра се беше променил: сега бе станал по-твърд и непроницаем. — Вярно ли е това, което разправят, че преди няколко дни сте спасили живота на някакъв английски пътник, когото вашият другар щял да убие?

Тревога. Бегом към оръжието под съпровода на барабани и тромпети, помисли си Алатристе. Тази фраза криеше повече опасности, отколкото нощно нападение на холандците, докато нашите войници спят като къпани в укрепленията. Разговори като този поставяха главата на човека право в примката. А в този миг той не би дал и пукната пара за своята.

— Ваше превъзходителство намеква нещо, ала аз не си спомням подобен случай.

— Ще ви бъде от полза да си припомните.

Много пъти вече бе получавал заплахи за живота си; освен това беше сигурен, че няма да се отърве лесно от тази. Беше му все едно, затова остана невъзмутим. Което не му пречеше да подбира внимателно думите си:

— Не зная дали съм спасил нечий живот — рече той след кратък размисъл. — Но си спомням, че когато ме натовариха с едно поръчение, главният сред хората, които ме наеха, настояваше при въпросното нападение да не се стига до убийство.

— Виж ти. Така ли каза?

— Точно така.

Пронизващите зеници на кралския любимец се прицелиха в капитана подобно дуло на аркебуз.

— И кой беше този, главният? — попита той с опасна кротост.

Алатристе дори не мигна.

— Не зная, ваше превъзходителство. Носеше маска.

Сега Оливарес го наблюдаваше с подновено любопитство.

— Ако заповедите са били такива, как така вашият другар е дръзнал да стигне по-далеч?

— Не зная за какъв другар говори ваше превъзходителство. Във всеки случай, други едни господа, които придружаваха главния, дадоха по-късно различни нареждания.

— Други?… — Министърът изглеждаше много заинтригуван от това множествено число. — Кълна се в раните Христови, че бих желал да узная техните имена. Или поне как изглеждат.

— Опасявам се, че е невъзможно. Вече сигурно сте забелязали, ваше превъзходителство, че имам слаба памет. Пък и маските…

Видя, че Оливарес барабанеше по масата, преструвайки се на нетърпелив. Ала погледът, отправен към Алатристе, беше по-скоро одобрителен, отколкото заплашителен. Сякаш претегляше нещо вътре в себе си.

— Започва да ми идва до гуша от вашата лоша памет. И ви предупреждавам, че има палачи, способни да ви отправят предупреждение по по-красноречив начин.

— Моля ваше превъзходителство да ме погледне в лицето.

Оливарес, който не беше спирал да гледа капитана, свъси рязко вежди, отчасти разгневен, отчасти изненадан. Изражението му стана по-сериозно, и Алатристе си помисли, че вече ще повика гвардейците, за да го отведат и да го обесят незабавно. Но фаворитът остана неподвижен и мълчалив, гледайки капитана в лицето, както той го беше помолил. Накрая, сигурно нещо в твърдата линия на брадичката или в студените светлозелени очи, които не трепваха нито за миг, докато траеше изпитателният оглед, изглежда го убеди.

— Може би имате право — съгласи се любимецът. — Склонен съм да се закълна, че сте от тези, които лесно забравят. Или от немите.

Остана за кратко замислен, вперил поглед в документите на масата.

— Трябва да свърша нещо — каза той след малко. — Надявам се да нямате нищо против да изчакате тук още малко.

Надигна се, отиде към шнура на звънеца, висящ от тавана покрай стената, и го дръпна само веднъж. После седна пак, без да обръща внимание на капитана.

Усещането, че познава човека, който влезе в стаята, се засили още повече, щом Алатристе чу гласа му. Да му се не види. Това, реши той, започваше да наподобява на среща на стари познати, липсваха единствено отец Емилио Боканегра и италианският фехтувач, за да е пълна компанията. Новодошлият имаше кръгла глава, по която се вееха няколко самотни сиво-кестеняви косъма. Изобщо окосмяването на лицето му беше жалко и рядко: бакенбардите стигаха до средата на лицето, брадата беше много тясна и подстригана от долната устна до брадичката, и мустаците не бяха твърде гъсти, но въпреки това завити над дебелите бузи, набраздени от червени венички, също както и тлъстият нос. Беше облечен в черно, а кръстът на Калатрава не бе достатъчен, за да смекчи вулгарността, която излъчваше целият му външен вид — не особено чистата, зле колосана якичка, ръцете, изпоцапани с петна от мастило, които го караха да прилича на западнал писарушка, дебелата златна халка на кутрето на лявата ръка. Но очите бяха изненадващо умни и много живи; лявата вежда, извита по-горе от дясната с разсъдлив и критичен вид, придаваше лукавство и опасна злонамереност на изражението му — първоначално изненадано, а сетне пренебрежително и студено, — преминало през лицето му, когато видя Диего Алатристе.

Беше Луис де Алкесар, частният секретар на крал Фелипе Четвърти. И този път идваше без маска.

 

 

— Да обобщим накратко това, което научихме дотук — каза Оливарес. — Натъкнахме се на две конспирации. Едната целяща да даде някой и друг урок на някакви си английски пътешественици и да им отнеме някакви неизвестни документи. И другата, чиято цел е била просто да ги убие. Относно първата имах някакви донесения, доколкото си спомням… Но втората почти е новост за мен. Може би вие, дон Луис, като секретар на Негово Величество и човек изкусен в канцеларските работи, сте чули нещо.

Фаворитът беше говорил много бавно, с дълги паузи между отделните фрази; без да сваля очи от новопристигналия. Той продължаваше да стои прав и да слуша, и от време на време хвърляше бегли погледи към Диего Алатристе. Капитанът стоеше до него и се питаше, как по дяволите, щеше да свърши всичко това. Вълкът сит, агнето изядено. Нещата отиваха натам.

Оливарес беше свършил да говори и чакаше. Луис де Алкесар се прокашля.

— Опасявам се, че няма да мога да бъда от полза на ваше превъзходителство — каза той и в крайно предпазливия му тон прозираше смущението му от присъствието на Алатристе. — И аз бях чул нещо за първия заговор… Колкото до втория… — погледна капитана и лявата му вежда се повдигна зловещо подобно вдигната турска кама. — Нямам представа какво е могъл да разкаже този… ммм… субект.

Фаворитът побарабани нетърпеливо с пръсти по масата.

— Този субект не е разказал нищо. Държа го тук и той чака, за да изпълни едно друго поръчение.

Луис де Алкесар се взря продължително в министъра, претегляйки току-що чутото. След като го преработи, погледна първо Алатристе и после пак Оливарес.

— Но… — започна той.

— Няма никакво „но“.

Алкесар отново се прокашля.

— Щом ваше превъзходителство повдига една толкова деликатна тема пред трети лица, помислих си, че…

— Значи зле сте си помислили.

— Извинете ме — секретарят гледаше документите на писалището с угрижено изражение, сякаш очакваше да открие нещо тревожно в тях. Беше пребледнял. — Но не зная дали пред един чужд човек трябва…

Кралският любимец вдигна властно ръка. Алатристе, който ги наблюдаваше, би се заклел, че Оливарес се забавлява с всичко това.

— Трябва.

Вече четвърти път Алкесар се прокашля, едва преглъщайки от притеснение. Този път го направи шумно.

— Винаги съм на заповедите на ваше превъзходителство — цветът на лицето му преминаваше от крайна бледност към внезапно поруменяване, сякаш му ставаше ту много студено, ту много горещо. — Това, което мога да предположа относно втория заговор…

— Опитайте се да си го представите с всички подробности, моля ви.

— Разбира се, ваше превъзходителство — очите на Алкесар шареха напразно из документите на министъра; без съмнение инстинктът му на чиновник го подтикваше да търси в тях обяснението на случващото се в момента. — Както вече казах, доколкото мога да си представя или предположа, става дума за някакъв сблъсък на интереси. Църквата, например…

— Църквата е много разтегливо понятие. Имате ли предвид някого конкретно?

— Е, добре. Има лица, които притежават и земна, и духовна власт. И те гледат с лошо око на това един еретик…

— Вече ми е ясно — прекъсна го министърът. — Имате предвид светите особи като брат Емилио Боканегра например.

Алатристе видя как кралският секретар потисна трепването си.

— Аз не съм цитирал Негово преподобие — рече Алкесар, възвърнал хладнокръвието си. — Но след като ваше превъзходителство благоволява да го спомене, ще се съглася. Искам да кажа, че е много вероятно наистина брат Емилио да е от хората, на които не им се нрави един съюз с Англия.

— Изненадан съм, че не сте дошли да го обсъдите с мен, ако сте хранили подобни съмнения.

Секретарят въздъхна, позволявайки си една лека усмивка на облекчение. С развитието на разговора, успял вече да налучка верния тон, той изглеждаше все по-лукав и уверен в себе си.

— Ваше превъзходителство е добре запознат с двора. Да оцелееш тук се оказва много трудно — между чука и наковалнята. Съществуват различни влияния. Оказва се натиск… Освен това, добре известно е, че ваше превъзходителство не е привърженик на съюза с Англия… В крайна сметка такова нещо би било и във ваш интерес.

— Кълна се в Бога, Алкесар, че за подобна служба съм заповядал да обесят не едного — погледът на Оливарес прониза кралския секретар подобно на мускетен изстрел. — Макар да подозирам, че златото на Ришельо, Савоя и Венеция също не са чужди на това дело.

Заговорническата и сервилна усмивка, която вече бе започнала да се оформя под мустаците на кралския секретар, се изпари като по чудо.

— Не зная какво имате предвид, ваше превъзходителство.

— Не знаете ли? Колко любопитно. Моите агенти потвърждават предаването на една значителна сума на лице от кралския двор, без да идентифицират получателя… Всичко това прояснява донякъде предположенията ми.

Алкесар положи ръка точно върху кръста на Калатрава, който носеше избродиран на гърдите си.

— Надявам се, ваше превъзходителство не би си помислил, че аз…

— Вие ли? Не зная какво общо бихте имали с тази работа — Оливарес махна неприязнено с ръка, сякаш за да отблъсне лоша мисъл, което накара Алкесар да се усмихне леко, облекчен… — В края на краищата всички знаят, че аз ви назначих за частен секретар на Негово Величество. Радвате се на доверието ми. И въпреки че в последно време се сдобихте с известна власт, съмнявам се, че сте станали толкова дързък, че да заговорничите по свое усмотрение. Нали?

Усмивката на облекчение вече не бе така уверена на устните на секретаря.

— Разбира се, ваше превъзходителство — рече той тихо.

— И още по-малко — продължи Оливарес — по въпроси, в които са замесени чужди сили. На брат Емилио Боканегра може да му се размине, защото е духовно лице със здрави връзки в двора. Но другиму такова нещо може да струва главата.

Докато изричаше това, той насочи към Алкесар многозначителен и страшен поглед.

— Ваше превъзходителство знае — почти заекна кралският секретар, отново сменил цвета на лицето си, — че съм ви абсолютно верен.

Фаворитът го изгледа с безкрайна ирония.

— Абсолютно?

— Точно така казах на ваше превъзходителство. Верен и полезен.

— Вижте какво, дон Луис, напомням ви, че съм напълнил гробищата с абсолютно верни и полезни сътрудници.

Когато произнесе тези думи, прозвучали в устата му зловещо и заплашително, граф Де Оливарес взе перото с разсеян вид, подхванал го с два пръста, сякаш се канеше да подпише присъда. Алатристе забеляза, че Алкесар следеше движението на перото с тревожни очи.

— И след като заговорихме за гробища — рече внезапно министърът, — представям ви Диего Алатристе, по-известен като капитан Алатристе… Познавахте ли го?

— Не. Искам да кажа, че… ммм… че не го познавам.

— Това е хубавото да се движиш сред предварително предупредени хора: никой никого не познава.

Отново изглеждаше, че Оливарес бе на път да се усмихне, ала не го стори. След миг посочи с перото капитана.

— Дон Диего Алатристе — каза той — е човек на думата, превъзходен, кален във войната майстор на шпагата; макар едно скорошно раняване и лош късмет да са го поставили в деликатна ситуация. Изглежда смел и заслужаващ доверие… Надежден, би било точното определение. Не се срещат мнозина като него; и съм сигурен, че с малко повече сполука ще познае по-добри времена. Би било жалко да се лишим завинаги от неговите услуги — той погледна пронизващо секретаря на краля. — Не сте ли съгласен с мен, Алкесар?

— Съвсем правилно — побърза да се съгласи другият. — Но с живота, който предполагам, че води, този господин Алатристе се излага на риска от всякакъв вид лоши срещи… Нещастен случай или нещо подобно. Никой не би могъл да поеме отговорност.

Щом каза това, Алкесар отправи към капитана поглед, изпълнен с ненавист.

— Аз я поемам — рече фаворитът, който сякаш се чувстваше много доволен от хода на разговора. — Би било разумно от наша страна да не правим нищо, което да доведе до подобна неблагоприятна развръзка. Не сте ли на моето мнение, господин кралски секретар?

— Безусловно, ваше превъзходителство — гласът на Алкесар трепереше от яд.

— Бих приел подобно нещо много болезнено.

— Разбирам.

— Ужасно болезнено. Почти като лично оскърбление.

Извън себе си, Алкесар приличаше на човек, който е погълнал пълна чаша с жлъчка. Вероятно се надяваше ужасяващата гримаса, гърчеща устните му, да мине за усмивка.

— Разбира се — измънка той под носа си.

Като вдигна високо пръст, сякаш току-що си бе припомнил нещо, министърът разрови хартиите по писалището, взе един от документите и го подаде на кралския секретар.

— Може би ще допринесете за нашето спокойствие, ако сам му изплатите тази награда, която между другото е наредена с личен подпис на дон Амбросио де Спинола — да се отпуснат четири ескудо на дон Диего Алатристе за службата му във Фландрия. Това ще му спести за известно време необходимостта да си търси прехраната между един и друг удар с острие… Ясно ли е?

Алкесар държеше хартията с крайчеца на пръстите си, сякаш тя бе напоена с отрова. Гледаше капитана с недоумяващи очи, като че ли всеки миг щеше да получи удар, и скърцаше със зъби от ярост.

— Ясно като бял ден, ваше превъзходителство.

— Тогава можете да се върнете към задълженията си.

И без да откъсва очи от документите, най-могъщият мъж в Европа отпрати кралския секретар, отпъждайки го с махване на ръка.

Когато останаха сами, Оливарес вдигна глава, за да изгледа внимателно капитан Алатристе.

— Нито ще ви давам обяснения, нито съм длъжен да го правя — рече накрая той, мрачен.

— Не съм молил за обяснения, ваше превъзходителство.

— Ако го бяхте сторил, щяхте да сте мъртъв. Или на път към смъртта.

Настъпи мълчание. Фаворитът се беше изправил и бе отишъл до прозореца, над който се носеха облаци, предвещаващи дъжд. Следеше маневрите на гвардията в двора със скръстени на гърба ръце. Срещу светлината силуетът му изглеждаше още по-масивен и тъмен.

— Във всеки случай — каза той, без да се обръща, — можете да благодарите на Бога, че сте още жив.

— Действително, това ме изненадва — отвърна Алатристе. — Най-вече след всичко, което току-що чух.

— Ако предположим, че наистина сте чули нещо.

— Ако предположим.

Все още, без да се обръща, Оливарес сви яките си рамене.

— Жив сте, защото не заслужавате да умрете, това е всичко. Поне що се отнася до този случай. А също и защото има някой, който се интересува от вас.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство.

— Не го правете — като се дръпна от прозореца, фаворитът направи няколко крачки навътре в помещението, и стъпките му отекнаха по дървения под. — Съществува и една трета причина: има хора, за които фактът, че ви запазвам жив, представлява най-голямата обида, която бих могъл да им нанеса в момента — направи още няколко крачки, като поклащаше доволно глава. — Хора, които са ми полезни от продажност и амбиция; но същите тези качества — продажността и амбицията — ги карат понякога да стават жертва на изкушението да действат за своя сметка, или за сметка на други… Какво искате! С честни хора навярно могат да се спечелят битки, но не и да се управляват кралства. Поне не и това кралство.

Той остана загледан замислено в портрета на великия Фелипе Втори, който беше над камината; после, след много дълго мълчание въздъхна дълбоко и искрено. Тогава като че ли си спомни за капитана и отново се обърна към него.

— Колкото за услугата, която може да съм ви направил — продължи Оливарес, — не бързайте да се радвате. Преди малко оттук излезе един човек, който никога няма да ви прости. Алкесар е арагонец, странен човек, хитър и непредсказуем, от школата на предшественика си Антонио Перес^[2]. Единствената му известна слабост е племенницата, която има, още дете, придворна дама в двореца. Пазете се от него като от чума. И помнете, че ако за известно време моите заповеди могат да го държат настрани, то не съм в състояние да упражня никаква власт над брат Емилио Боканегра. На мястото на капитан Алатристе бързо бих изцерил раната си и бих се върнал във Фландрия възможно най-скоро. Вашият някогашен военачалник, дон Амбросио де Спинола, е готов да печели още битки за нас: ако направите така, че да ви убият там, а не тук, постъпката ви ще бъде високо оценена.

Внезапно кралският любимец придоби уморен вид. Погледна писалището, покрито с документи, сякаш на него лежеше присъда за дълъг и изнурителен труд. Приближи го бавно, но преди да седне отново и да отпрати капитана, отвори едно тайно чекмедже и извади оттам абаносова кутийка.

— Има още нещо, последно — рече той. — Има един английски пътешественик, гостуващ в Мадрид, който по непонятни причини смята, че ви е задължен… Разбира се, неговият житейски път и вашият трудно биха се пресекли отново. Затова ме натовари да ви предам това. Вътре има пръстен с неговия печат и писмо, което, мисля, ви е повече от ясно, че съм прочел: нещо като заповед, която задължава всеки поданик на Негово британско Величество да оказва помощ на капитан Алатристе, ако той се нуждае от такава. Подпис: Чарлз, принц на Уелс.

Алатристе отвори черната дървена кутия, с инкрустации от слонова кост по капака. Пръстенът беше златен и на него бяха гравирани трите пера^[3] от герба на английския престолонаследник. Писмото представляваше малък къс хартия, сгънат на четири, със същия печат от пръстена. Беше написано на английски. Когато вдигна очи, Алатристе видя, че фаворитът го гледаше и между свирепата брада и мустаците се бе изписала меланхолична усмивка.

— Какво ли не бих дал — каза Оливарес, — да разполагам с писмо като вашето.