Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (7)

VII.
Алеята към Прадо

Следващият ден беше неделя. Той започна празнично, но едва не приключи трагично за Диего Алатристе и за мен. Но да не изпреварваме събитията. Празненствата, които кралят, дон Фелипе IV, бе наредил да се организират в чест на знатните гости, протичаха близо до „Прадо“, в очакване принцът да бъде представен официално в двора и пред инфантата. По онова време се казваше да минеш по стъргалото — традиционна разходка, в която се включваше цял Мадрид — с карета, пеша или на кон. Минаваше се или по алеята на улица „Майор“, между „Санта Мария де Алмудена“ и парадното стълбище на „Сан Фелипе“ и Пуерта дел Сол^[1], или маршрутът се удължаваше надолу по улицата до градините на граф Де Лерма, манастира на ордена „Свети Йероним“ и до поляната, носещо същото име — Прадо де Сан Херонимос^[2]. Колкото до улица „Майор“, тя беше задължителната свързваща артерия между центъра на града и кралския дворец, а също и средоточие на бижутери, златари и всякакви други скъпи магазини; затова с настъпването на вечерта се изпълваше с каляски с дами и перчещи се пред тях кавалери. Прадо де Сан Херонимос бе обширно пространство с дървета и зеленина, приятно и в слънчеви земни дни, и в летни вечери, с двадесет и три фонтана, много оградени лехи и една алея с тополи, по която се движеха карети и се разхождаха пеша хора, увлечени в приятни разговори. Това беше място за светски срещи и ухажвания, но беше подходящо и за тайни любовни срещи. Най-бляскавите придворни търсеха развлечения сред този пейзаж. Ала човекът, който описа най-добре тези традиционни разходки, минаването по стъргалото, беше дон Педро Калдерон де ла Барка — направи го няколко години по-късно, в една от своите комедии:

Във църквата, където молите се Богу,

Ще бъда рано сутринта;

Следобед после на Карера

Надявам се да ви съзра;

На заник-слънце ще се моля

В каретата по Прадо да ви срещна;

А падне ли нощта, прикрит под плаща,

Ще чакам да ви видя с страст гореща.

Да се надявам ли, че любовта ми ще съзрете —

В молитвата, на Прадо и в карета.

Та значи нямаше по-подходящо място, на което нашият крал, Четвъртият Фелипе, с присъщата му младежка галантност, да реши да организира първата неофициална среща между сестра си, инфантата, и младият английски кандидат за ръката й. Разбира се, всичко трябваше да стане в рамките на благоприличието, в съответствие със строгите изисквания на етикета в испанския кралски двор; тези правила бяха толкова строги, че за всеки член на кралското семейство бе постановено предварително какво да прави през всеки отделен ден и час от живота си. Следователно не е за учудване, че неочакваната визита на знатния кандидат за зет беше посрещната от монарха като претекст да наруши строгия дворцов етикет и да организира импровизирани тържества и разходки. Заловиха се за работа и организираха разходка с каляски, в която щяха да участват всички придворни; а народът се включи като свидетел на този аристократичен парад, който толкова ласкаеше националната гордост и несъмнено изглеждаше на англичаните необичайно и изумително. Впрочем, когато бъдещият крал Чарлз I се заинтересува от възможността да поздрави годеницата си, макар и само с обикновено „добър ден“, граф Де Оливарес и останалите испански съветници се спогледаха сериозно, преди да съобщят на Негово Височество, с много дипломатическо майсторство и много политически такт, че рибата е още в морето. Немислимо беше някой, който още не е бил официално представен, дори този някой да е Уелският принц, да разговаря или да приближи инфантата доня Мария, или която и да било друга дама от кралското семейство. При най-голяма дискретност биха могли да се зърнат, разминавайки се, а и това вече беше много.

Аз самият се намирах на улицата сред зяпачите и признавам, че представлението беше върхът на галантността и изискаността. Присъстваше цветът на мадридската аристокрация, всички облечени в най-пищни тоалети; същевременно, поради факта че нашите гости все още пребиваваха привидно инкогнито, хората се държаха напълно естествено, сякаш всичко бе на шега. Уелският принц, Бъкингам, английският посланик и граф Де Гондомар, нашият посланик в Лондон, седяха в закрита каляска при портата на Гуадалахара — една невидима каляска, защото имаше изрична забрана да не я посрещат с възгласи и да не се насочва вниманието към нея. Та именно оттам Чарлз видя за първи път шествието на каляските, с които излизаше на разходка кралското семейство. В една от тях, до нашата прекрасна двадесетгодишна кралица доня Исабел де Бурбон, най-сетне принцът на Уелс видя инфантата доня Мария — в разцвета на младостта си, руса, хубава и сдържана, в рокля от блестящ брокат и със синя лента на рамото — уговореният знак, по който трябваше да я разпознае кандидатът за ръката й. Сред шетнята нагоре и надолу по улица „Майор“ и по Прадо, каляската мина три пъти през онзи ден покрай тази на англичаните; и макар принцът едва да успя да съгледа едни сини очи и златисти коси, украсени с пера и скъпоценни камъни, разправят, че се влюбил до забрава в нашата инфанта. И така трябва да е било, защото през следващите пет месеца щеше да остане в Мадрид, настоявайки официално да я вземе за съпруга, докато кралят го гощаваше по братски, а граф Де Оливарес търсеше поводи за протакане и го водеше за носа със средствата на най-висшата дипломация на света. Ползата беше, че докато съществуваше надежда за сватбата, англичаните престанаха да ни разказват играта, спряха да пленяват нашите галеони, пристигащи от Индиите, озаптиха техните пирати, корсари, холандски приятели и тям подобни; тъй че се възползвахме добре от създалото се положение.

 

 

Капитан Алатристе не се вслуша в съветите на граф Де Гуадалмедина и не си плю на петите, нито пък пожела да се крие от когото и да било. В предишната глава разказах, че същата сутрин, в която Мадрид научи за пристигането на принца на Уелс, капитанът дойде да се разтъпче пред къщата на Седемте Комина; освен това имах възможността да го срещна и сред насъбралия се народ на улица „Майор“ в онази неделя, когато се провеждаше прословутото шествие по „Прадо“. Беше се загледал умислено към каляската на англичаните. Наистина, шапката с широка периферия бе нахлупена ниско над очите му и той прикриваше добре долната част на лицето си с края на плаща. В крайна сметка смелостта и достойнството не означаваха, че човек трябва сам да си търси белята.

Въпреки че той не ми беше разказал нищо за онова приключение, аз бях в течение на събитията. На следващата нощ ме беше изпратил да спя в къщата на Ла Лебрихана под претекст, че очаква посещение на хора по някаква работа. Но после разбрах, че е прекарал същата нощ, без да склопи очи, с два заредени пистолета, шпага и кама. Така или иначе, нищо не се случило; а на зазоряване могъл да заспи спокойно. Така го намерих, когато се върнах на сутринта: лампата, останала без масло, димеше, а той се беше излегнал на леглото облечен, с измачкани дрехи, с оръжията под ръка и дишаше дълбоко и равномерно. Устата му беше полуотворена, изражението на лицето му бе напрегнато, веждите — свити.

Капитан Алатристе беше фаталист. Навярно положението му на ветеран — беше се сражавал във Фландрия и из Средиземноморието, след като едва тринайсетгодишен бе избягал от училище, за да се запише като юнга и барабанчик, — бе затвърдило свойствения за него обичай да се приспособява към риска, горчивите житейски хапове, несигурността и досадата от един суров и труден живот, и то със стоицизма на човек, свикнал да не очаква нищо по-добро. Качествата му бяха отразени в характеристиката, която малко по-късно френският маршал Дьо Грамон щеше да даде на испанците:

„Смелостта им идва съвсем естествено, както и търпението в действията им и увереността в злощастието… Господа войниците рядко се учудват на лошите събития и се утешават с надеждата за скорошен обрат на съдбата…“

Друга една французойка, мадам Дьо Олноа, бе споделила:

„Виждаш ги изложени на ударите на времето и нищетата; и въпреки това още по-дръзновени, надменни и горделиви, отколкото в разцвета на силата и богатството си“…

Бог е свидетел, че всичко това е вярно; и аз, който познах тези времена, както и по-лошите, дошли отпосле, мога да го потвърдя. Колкото до капитан Алатристе, гордостта и надменността му бяха прикрити и се проявяваха единствено в упоритите му мълчания. Вече казах, че за разлика от множеството фукльовци, които сучеха мустаци и се изказваха гръмогласно на оживените места, където се разменяха клюки, никога не го чух да се хвали със спомените от дългия си войнишки живот. Ала понякога стари бойни другари, събрани около кана с вино, вадеха на бял свят истории, свързани с миналото му, които аз жадно поглъщах. Бях много млад и на моята възраст Диего Алатристе олицетворяваше съвършения образ на бащата, когото бях загубил — загинал с чест под знамената на нашия господар краля: един от онези незнайни, корави и енергични люде, с които толкова щедро бе надарена Испания — за зло или добро. Тях имаше предвид Калдерон — господарят ми Алатристе, да му даде Бог покой на небето или където е отишъл, ще ми прости, че цитирам толкова често дон Педро Калдерон вместо неговия любим Лопе, — когато пишеше:

Вървят и страдат мълчаливо —

И страх, и слабост не познават.

Кесия пълна, празен джоб

Духа им не разколебават.

Едничка гордостта ги води;

И всичко знаят да търпят —

Но тон надменен, слово грубо —

Това засяга ги до смърт.

Спомням си една случка, която ме впечатли изключително, най-вече защото разкриваше много ясно изключителните способности на капитан Алатристе. Хуан Викуня, който беше служил като сержант по времето на големия разгром на нашите легиони сред дюните на Нюпорт — жална им майка на тези, които са били там, — бе описвал многократно, с помощта на парчета хляб и чаши вино, редени върху масата в кръчмата „Дел Турко“, поражението, понесено от испанците. Той, баща ми и Диего Алатристе били от малцината щастливци, които дочакали заника на слънцето в онзи злокобен ден; нещо, което не можеше да се каже за петте хиляди техни сънародници, в това число сто и петдесет старши офицери и капитани, отдали живота си в боя срещу холандци, англичани и французи; последните между впрочем, макар често да воюваха помежду си, нямаха задръжки да се съюзяват, когато ставаше въпрос да ни погодят номер. Сражението при Нюпорт им дойде като по поръчка: военният стратег дон Гаспар Сапена загина, а адмиралът на Арагон и други висши военачалници паднаха в плен. Нашите войски вече се били разбягали панически, били загинали всички офицери, когато Хуан Викуня, самият той ранен в ръката, която щеше да загуби седмица по-късно заради гангрена, се изтеглил с останките от покосената си от смъртта рота и остатъка от чуждите съюзнически войски. Хуан Викуня разказваше как, когато погледнал за последен път назад, преди да си плюят на петите, видял как някогашният легион на Картахена, — в чиито редици се числели баща ми и Алатристе, — се опитва да напусне бойното поле, осеяно с трупове, сред гмеж от неприятели, които го обстрелвали с аркебузи и правели войниците на решето с мускети и артилерия. Убити, агонизиращи и бягащи имало докъдето ти поглед стига, разказваше Викуня. И сред цялата тази катастрофа, под жаркото, ослепително слънце, огряващо пясъчните дюни, сред силния вятър и вихъра, в облаци барутен дим, ротите на стария легион, с вдигнати копия, строени в каре около разкъсаните от куршумите знамена, бълвайки огън с мускетите от четири страни, отстъпвали много бавно, без да нарушат строя, неустрашими, свивайки редиците си след всеки пробив на вражеската артилерия, която не се осмелявала да ги приближи. По време на почивките войниците разговаряли спокойно с офицерите и после отново тръгвали, без да спират да се бият, сеещи ужас дори в поражението; стегнати и спокойни, сякаш на парад, в ритъма, диктуван от много бавното биене на барабаните.

— Легионът от Картахена стигна в Нюпорт на свечеряване — привършваше Викуня, като движеше с единствената си ръка последните залци хляб, останали на масата. — Продължаваха да маршируват отмерено, без да бързат: седемстотин от стоте хиляди мъже, влезли в боя… Лопе Балбоа и Диего Алатристе бяха с тях, почернели от барута, жадни, изнемощели. Бяха се спасили, защото не нарушили строя, защото запазили хладнокръвие сред всеобщата катастрофа. И знаете ли, ваши милости, какво ми отговори Диего, когато отидох да го прегърна и да го поздравя, че е останал жив? Ами погледна ме с тези свои очи, ледени като на проклетите холандци, и рече: „Бяхме прекалено уморени, за да търчим“.

 

 

Не дойдоха през нощта, както се очакваше, а привечер и то почти официално. Похлопаха на вратата и когато отворих, пред мен се изпречи набитата фигура на полицейския началник Мартин Салданя. Придружаваха го агенти, заели позиции по стълбите и на двора — преброих половин дузина. Някои бяха извадили шпагите си от ножниците.

Салданя влезе сам, запасал доста железа на кръста, и затвори вратата след себе си. Не свали нито шапката си, нито шпагата от презрамника. Алатристе, по риза, беше се изправил и го чакаше в средата на стаята. Тъкмо отмахваше ръка от камата, която бе грабнал бързо, щом бе чул потропването.

— За Бога, Диего, никак не ме улесняваш — каза Салданя кисело, като се правеше, че не вижда двата лъснати пистолета на масата. — Можеше поне да си заминал от Мадрид. Или да си сменил жилището си.

— Не очаквах теб.

— Мога да предположа, че не си очаквал мен — Салданя най-сетне хвърли бърз поглед към пистолетите, направи няколко крачки из стаята, свали си шапката и я постави върху тях, така че ги покри. — Макар че все някого очакваше.

— Какво се предполага, че съм направил?

Аз надничах през вратата на другата стая, разтревожен от събитията. Салданя ме погледна за миг и отново закрачи из стаята. Знаех, че той също е бил приятел на баща ми, че са се сражавали заедно във Фландрия.

— Гръм да ме порази, ако зная — каза той на капитана. — Заповядано ми е да те задържа и да те отведа жив — или мъртъв, ако окажеш съпротива.

— В какво ме обвиняват?

Шефът на полицейските агенти сви уклончиво рамене.

— Не те обвиняват. Някой иска да говори с теб.

— Кой издаде заповедта?

— Това не влиза в рамките на моята компетентност. Заповядаха ми и това е предостатъчно — беше се обърнал да погледне Алатристе с досада, сякаш го упрекваше, че е нагърбен с това задължение. — Мога ли да знам какво става, Диего? Нямаш представа какво си си докарал до главата.

Алатристе му се усмихна накриво, без следа от веселие.

— Просто приех работата, която ти ми препоръча.

— Проклет да е тогава онзи час и проклет да е езикът ми! — Салданя изпусна дълга и тежка въздишка — Кълна се в Бога, че хората, които те наеха не изглеждат доволни от изпълнението на задачата.

— Беше прекалено мръсна работа, Мартин.

— Мръсна? И какво от това? Не си спомням да съм вършил чиста работа през последните тридесет години. Не вярвам и ти да си го правил.

— Беше прекалено мръсна дори за нас.

— Не продължавай. — Салданя вдигна ръце, отблъсквайки изкушението да научи повече. — Не искам да зная абсолютно нищо. В тия времена да знаеш повече е по-лошо, отколкото да знаеш по-малко. — Погледна отново Алатристе, донякъде притеснен, но непреклонен. — Ще дойдеш ли с добро или не?

— Какви са козовете ми?

Салданя мислено прецени. Не му отне много време да го направи.

— Виж какво — заключи той. — Мога да се позабавя тук, докато ти изпробваш късмета си с хората ми отвън… Не са добри в китките, но са шестима; съмнявам се, че ще стигнеш и до улицата, без да си получил преди това няколко добри удара с нож и някой револверен изстрел.

— А по пътя?

— Ще те отведем в затворена кола, така че забрави. Трябваше да си изчезнал, преди да дойдем, човече. Имал си предостатъчно време — погледът на Салданя, отправен към капитана, беше пълен с упрек… — В ада да горя, ако съм очаквал да те заваря тук!

— Къде ще ме откараш?

— Не мога да ти кажа. Всъщност казах много повече, отколкото имах право — аз продължавах да стоя до вратата на съседната стая, съвсем тихо и неподвижно, а полковникът спря очи върху мен за втори път. — Искаш ли да се погрижа за момчето?

— Не, остави го — Алатристе дори не ме погледна, потънал в собствените си мисли. — Ла Лебрихана ще го наглежда.

— Както желаеш. Идваш ли?

— Кажи ми къде отиваме, Мартин.

Другият поклати мрачно глава.

— Вече ти казах, че не мога.

— Не е в затвора на Негово величество, нали?

Мълчанието на Салданя беше красноречиво. Тогава видях по лицето на капитан Алатристе да се изписва онова изражение, което често заместваше усмивката.

— Трябва да ме убиеш?

Салданя отново отрече с глава.

— Не. Давам ти думата си, че заповедта е да е те закарам жив, ако не се съпротивляваш. Друго нещо е, ако те оставят да излезеш жив от мястото, на което ще те заведа… Тогава вече няма да е моя работа.

— Ако не се опасяваха, че ще се вдигне шум, щяха да ми видят сметката още тук — Алатристе прекара показалеца пред гърлото си, имитирайки движението на нож. — Изпращат те, защото искат работата да е изпипана професионално… Задържан, разпитан, после, казват, пуснат на свобода, и толкова. Откъде бихме могли да знаем, ваши милости, какво може да е станало, след като е излязъл оттук.

Изражението на Салданя показваше, че е съгласен.

— Така си мисля и аз — рече той невъзмутимо. — Учудва ме, че не са скалъпили обвинения, които, истински или фалшиви, са най-лесното нещо за съчиняване на света. Навярно се страхуват да не проговориш публично… Всъщност, заповядано ми е да не разменям и дума с теб. Също така искат да не регистрирам името ти в книгата на задържаните… Кълна се в тялото Христово!

— Позволи ми да взема някакво оръжие, Мартин!

Полковникът изгледа Алатристе със зяпнала уста.

— И дума да не става — каза той след дълго мълчание.

С умишлено бавно движение капитанът извади ножа и му го показа.

— Само това.

— Ти си луд. За малоумен ли ме вземаш?

Алатристе поклати отрицателно глава.

— Искат да ме убият — рече простичко той. — Това не е кой знае колко страшно в моя занаят; става рано или късно. Но не обичам да поднасям нещата на тепсия — на лицето му отново се появи изражението, наподобяващо усмивка. — Кълна се, че няма да го използвам срещу теб.

Салданя почеса брадата си. Белегът, който тя скриваше, започваше от устата му и стигаше до дясното ухо — беше спомен от холандците, бяха го ранили при обсадата на Остенде, по време на щурма на вътрешните укрепления. През онзи ден, както и през много други дни, редом с него се сражаваше Диего Алатристе.

— Нито срещу някого от моите хора — каза Салданя най-сетне.

— Кълна се.

Полковникът се подвоуми още миг. Накрая се обърна с гръб, ругаейки през зъби, докато капитанът скриваше ножа в единия си ботуш.

— Проклет да си, Диего — каза Салданя най-накрая. — Хайде да тръгваме и да приключваме веднъж завинаги.

 

 

Тръгнаха без повече приказки. Капитанът не пожела да носи наметало, за да не се затруднява допълнително, а Мартин Салданя се съгласи с него. Позволи му също да нахлузи ризницата от биволска кожа под връхната си дреха. „Ще те пази от студа“, отбеляза полковникът ветеран с особена усмивка. Що се отнася до мен, нито останах в къщата, нито отидох при Каридад ла Лебрихана. Едва-що бяха слезли по стълбите, без много да умувам, аз грабнах пистолетите от масата и шпагата, окачена на стената, загърнах всичко в плаща като във вързоп, мушнах ги под мишница и се втурнах след тях.

Денят клонеше към своя край; последните останки от дневна светлина по мадридското небе очертаваха покривите и камбанариите по брега на река Мансанарес и масивния силует на кралския дворец. И тъй, на границата между отиващия си ден и настъпващата вечер, докато сенките постепенно завладяваха улиците, аз проследих отдалеч покритата карета, теглена от четири мулета, с която Мартин Салданя и агентите му отведоха капитана. Минаха покрай училището на йезуитите, надолу по улица „Толедо“, а на площадчето „Себада“, несъмнено, за да избегнат по-оживените пътища, завиха към възвишението на Растро, при фонтана, преди да завият пак надясно. Бяхме вече почти в покрайнините на града; много близо до пътя за Толедо, кланицата и едно запустяло място, което някога е било мавританско гробище и оттам идваше името му — Портата на Духовете. Поради зловещата си история и прокобния час, мястото не ми действаше никак успокояващо.

Вече беше дълбока нощ, когато спряха пред една порутена на вид къща, с два малки прозореца и широк вход, който приличаше повече на порта за ездитни животни; несъмнено някога това е било хан, където са отсядали търговци на добитък. Наблюдавах всичко, запъхтян, скрит зад каменния стълб на ъгъла с моя вързоп под мишница. Така видях как Алатристе слиза, примирен и спокоен, обграден от Мартин Салданя и неговите копои; след малко ги видях да излизат без капитана, да се качват на колата и да потеглят. Това ме разтревожи, защото не знаех кой още може да е вътре. Да се приближа беше излишно, защото рискувах да заловят и мен. Тъй че, изпълнен с мъка, но спокоен — както трябва да бъде всеки мъж на оръжието, това бях чувал от самия Алатристе, опрях гръб о стената, докато се слях с мрака, и се разположих да чакам. Признавам, че ми беше студено и се страхувах. Но все пак бях син на Лопе Балбоа, войник на краля, паднал във Фландрия. И не можех да изоставя приятеля на баща си.