Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (2)

II.
Мъжете с маски

Улицата тънеше в мрак. Не се мяркаше жива душа. Загърнат в стар плащ, даден му на заем от дон Франсиско де Кеведо, Диего Алатристе се спря до оградата и хвърли предпазлив поглед наоколо. Да се оглежда за фенер, така беше казал Салданя. Действително, малък запален фенер осветяваше пролуката на малка портичка, а от другата страна, сред клоните на дърветата, се различаваше тъмният покрив на някаква къща. Нощта напредваше, беше към полунощ — времето, когато хората се провикваха „пази се, вода!“ и изсипваха нечистотиите през прозорците, когато наемните убийци и бандитите дебнеха жертвите си в сенките на неосветените улици. Но тук нямаше хора и сякаш никога не бе имало: цареше пълна тишина. Що се отнася до крадците и убийците, Диего Алатристе беше нащрек. От най-ранна възраст бе научил основния принцип на съществуването и оцеляването: ако се постараеш, и ти самият можеш да бъдеш не по-малко опасен от всеки, който би се изпречил на пътя ти. Или дори по-опасен. Що се отнася до срещата през онази нощ, бе му наредено да върви от старата порта „Санта Барбара“ по първата улица вдясно, докато стигне тухлен зид, осветен от фенер. Дотук всичко вървеше добре. Капитанът поспря, за да изучи мястото, но избягваше да гледа право във фенера, за да не го заслепи, докато изследваше най-тъмните кътчета. Накрая, след като опипа ризницата от биволска кожа, облечена под връхната дреха, за да го предпази от някой неочакван удар с нож, нахлупи още повече шапката си и тръгна бавно към портичката. Един час преди това го бях наблюдавал вкъщи как се облича с професионално старание.

— Ще се върна късно, Иниго. Не ме чакай.

Бяхме вечеряли супа с мигас^[1], четвъртинка вино и две варени яйца. После, след като изми лицето и ръцете си в легена, Диего Алатристе се подготви за излизане, като взе необходимите за случая предпазни мерки. Не се боеше, че Мартин Салданя може да го предаде, но и полковниците от полицията можеха да станат жертва на измама или на подкуп. Дори когато ставаше дума за стари приятели. А и да се случеше, Алатристе нямаше да се ядоса особено. По онова време в двора, начело на който беше един млад и симпатичен крал, склонен към съчувствие и с подчертана слабост към жените, какъвто беше добрият дон Фелипе IV, чието властване бе злополучно за злочестата Испания, всичко можеше да се купи с пари, дори съвестта. Не че сме се променили много оттогава. Затова преди срещата, капитанът взе предохранителни мерки. Затъкна в колана бискайската кама, видях още, че пъха в десния ботуш късия нож, който така добре му бе служил в затвора на Негово величество. Докато вършеше всичко това, разгледах крадешком сериозното му, вглъбено лице. Пламъкът на лоената свещ вдлъбваше бузите и подчертаваше свирепата линия на мустаците. Не изглеждаше особено горд от себе си. За момент, докато търсеше с очи шпагата, погледът му срещна моя; и светлите му очи се отклониха веднага, избягвайки моите, почти уплашени, че мога да прочета нещо неподходящо в тях. Ала това беше само миг. После ме погледна отново, открито, с лека усмивка.

— Трябва да си изкарваме прехраната, момко.

Така каза. Сетне затегна колана с шпагата — освен по време на война, винаги отказваше да я носи на портупей през рамо, за разлика от самохвалковците и тези, които държаха да минават за големи храбреци. Провери дали тя излиза и влиза леко в ножницата и си сложи плаща, даден му на заем същата вечер от дон Франсиско. Наистина, беше март месец и човек не можеше да излиза нощем леко облечен, но плащът имаше и друго предназначение: в онзи Мадрид, изпълнен с опасности, със зле осветени, тесни улички, тази дреха вършеше чудесна работа при спречквания, когато заиграваше хладното оръжие. Наметната напряко или намотана през лявата ръка, служеше като малък щит за предпазване от противника, а хвърлена върху неговото оръжие, можеше да го затрудни, докато ти нанесеш подходящия удар. В крайна сметка, когато бе заложена собствената кожа, честната игра навярно допринасяше за спасението на душата в отвъдния живот, ала що се отнася до тукашния, земния, тя несъмнено гарантираше най-бързия начин да го напуснеш — с вид на глупак и една педя желязо в корема. А Диего Алатристе никак не бързаше да го напусне.

 

 

Фенерът хвърляше белезникава светлина към портичката. Капитанът почука четири пъти, както му беше казал Салданя. После освободи дръжката на сабята и сложи лявата си ръка на кръста, близо до бискайската кама. Отвъд портичката се разнесе шум от стъпки и вратата тихо се открехна. На прага се очерта силуетът на някакъв прислужник.

— Вашето име?

— Алатристе.

Без повече думи лакеят тръгна пред него по пътека, която минаваше под дърветата на градината. Сградата беше стара и се видя на капитана дори изоставена. Въпреки че не познаваше много добре тази част на града, в близост до пътя за Орталеса, напрегна паметта си и му се стори, че си спомня зида и покрива на порутената къща, която бе виждал понякога пътьом.

— Изчакайте тук, ваша милост. Ще ви повикат.

Бяха влезли в малко, голо помещение, без никакви мебели. Поставен на земята свещник осветяваше олющените стени. В единия ъгъл на стаята стоеше мъж, наметнат с черен плащ, с ниско нахлупена широкопола шапка в същия цвят. Загърнатият не направи никакво движение при влизането на капитана, а когато слугата — на светлината на свещите той се оказа мъж на средна възраст и без ливрея, която да показва кому служи, — се оттегли и ги остави сами, той не помръдна от мястото си. Приличаше на мрачна статуя, наблюдаваща новопристигналия. Единственото живо нещо, което се виждаше между плаща и шапката, бяха очите — много черни и блестящи. Светлината ги озаряваше сред сенките и им придаваше заплашително и призрачно изражение. С поглед на познавач Диего Алатристе се взря в кожените ботуши и острието на шпагата, което повдигаше леко отзад плаща на непознатия. Никой от двамата не заговори. Стояха неподвижни и мълчаливи от двете страни на свещника, който ги осветяваше отдолу. Изучаваха се, за да установят дали са срещнали другар или враг, макар че в професията на Диего Алатристе имаше обстоятелства, при които един човек спокойно можеше да обединява и двете в себе си.

 

 

— Не искам трупове — каза високият маскиран мъж.

Беше як и широкоплещест. Само той беше останал с шапка — ниско нахлупена, без пера, без панделка, без украси. Под маската, покриваща лицето му, се подаваше края на гъста черна брада. Беше облечен в тъмни дрехи от скъп плат, с маншети и яка от фина фламандска дантела, а под плаща му проблясваха златна верижка и позлатената дръжка на шпагата. Говореше като човек, свикнал да заповядва и да му се подчиняват веднага. Това се потвърждаваше и от почитта, която му засвидетелстваше неговият спътник: среден на ръст, с кръгла глава и рядка коса, той носеше тъмна, широка връхна дреха, скриваща облеклото му. Двамината маскирани мъже бяха приели Диего Алатристе и другия мъж, след като ги бяха накарали да чакат повече от половин час в преддверието.

— Нито трупове, нито кръв — настоя едрият мъж. — Или поне не много.

Кръглоглавият вдигна двете си ръце. Диего Алатристе забеляза, че ноктите му са мръсни и има мастилени петна по пръстите, като писар, но носеше голям златен пръстен с печат на малкия пръст на лявата ръка.

— Може би някоя и друга драскотина — чуха го да предлага с благоразумен тон. — Нещо, което да оправдава нападението.

— Но само по-русия — уточни другият.

— Разбира се, ваше превъзходителство.

Алатристе и мъжът с черния плащ се спогледаха, сякаш да се допитат за обсега на думата „драскотина“ и за възможностите — доста невероятни, — да различат един рус мъж от друг, по-рус, в разгара на схватка, при това през нощта. Представете си картината: ваша милост, бихте ли били така любезен да дойдете към светлината и да си свалите шапката, благодаря, господине, виждам, че сте по-русият, разрешете да ви намушкам лекичко с толедското си желязо в червата. Така излизаше. Що се отнася до човека, загърнат в плащ, той си беше махнал шапката при влизането и сега Алатристе можеше да види лицето му на светлината на фенера на масата, осветяващ четиримата мъже и стените на стара библиотека, потънала в прах и проядена от плъхове. Беше висок, слаб и мълчалив, тридесет и няколко годишен, лицето му бе обсипано със стари белези от шарка, а мустаците, тънки и внимателно подстригани, му придаваха малко странен, чуждоземски вид. Очите и косата му, дълга до раменете, бяха черни като дрехите му. На кръста си носеше шпага с прекалено голям кръгъл стоманен ефес с издължени куки — само много опитен фехтувач би се осмелил да се изложи на подигравките на хората, защото би трябвало да разполага с голяма смелост и ловкост, за да защити на дело подобна сабя. Нямаше вид на човек, който ще позволи да се подиграват с него — съвсем не. Ако човек търси обяснението на думата бандит или убиец в някоя книга, попада на портрет, подобен на неговия.

— Става дума за двама чужденци, млади хора — продължи маскираният с кръглата глава. — Пътуват инкогнито, тъй че истинските им имена и положение в обществото нямат значение. По-възрастният се представя за Томас Смит и няма още тридесет години. Другият, Джон Смит, изглежда около двадесет и тригодишен. Ще пристигнат в Мадрид на коне, сами, през нощта срещу петък. Уморени, предполагам, защото пътуват от дни. Не знаем през коя порта ще влязат, тъй че най-сигурно ни се струва да ги причакате някъде близо до крайната им цел — къщата на Седемте Комина… Познават ли я ваши милости?

Диего Алатристе и придружителят му кимнаха утвърдително. Всички в Мадрид знаеха резиденцията на граф Бристол, английския посланик.

— Работата трябва да се свърши така — продължи маскираният, — та да излезе, че двамата пътници са били нападнати от обикновени разбойници. Това означава, че трябва да им се вземе всичко, което носят със себе си. Би било добре по-русият и по-нахаканият, който е и по-възрастен, да бъде ранен — удар с нож в крака или ръката, но да не е сериозно. Колкото до по-младия, достатъчно е да се отърве с подобаваща уплаха — тук говорещият се извърна леко към снажния мъж, сякаш в очакване на одобрението му. — Важното е да се сдобиете с всички писма и документи, които те носят и да ги предадете, комуто трябва.

— И кой е той? — попита Алатристе.

— Ще предадете всичко на човека, който ще чака от другата страна на „Кармен Дескалсо“. Паролата и отговорът са „Ловджии“ и „Швейцарци“.

Докато говореше, мъжът с кръглата глава пъхна ръката си под тъмната дреха, покриваща костюма му, и извади малка кесия. За момент на Алатристе му се стори, че различава на гърдите му края на червената бродерия на кръста на ордена на Калатрава, но вниманието му бързо се насочи към парите, които мъжът с маска поставяше на масата: на светлината на фенера блещукаха пет дублона от по четвъртина за другаря му и други пет за него самия. Лъскави монети, новички. Могъщ господин, би казал дон Франсиско де Кеведо, ако беше включен в тази сделка. Благословен метал, току-що изсечен, с герба на нашия господар краля. Истинско съкровище, с което да си купиш подслон, храна, дрехи и женска топлина.

— Липсват по десет златни монети — каза капитанът. — За всеки.

Тонът на другия стана строг:

— Човекът, който ще ви чака утре през нощта, ще ви даде останалото в замяна на документите, носени от пътниците.

— А ако нещо се обърка?

Очите на едрия маскиран мъж, наречен от придружителя си „превъзходителство“, сякаш пронизваха капитана през отворите на маската.

— За предпочитане е нищо да не се обърква — това е в общ интерес — рече той.

Гласът му прозвуча заканително. Очевидно беше свикнал да произнася заплахи. Явно беше от хората, на които им се налага да ги повтарят, ако изобщо се наложеше да стигнат до заплахи. Въпреки това Алатристе засука с два пръста мустака си и издържа погледа на другия, смръщен, стъпил здраво на земята, решен да не допуска да бъде впечатлен нито от „превъзходителства“, нито от величия. Не обичаше да му плащат на части, а още по-малко пък да слуша поучения посред нощ, на светлината на фенер, от двамина непознати, скрити зад маски, които отгоре на всичко не си плащаха в брой. Но белязаният му от шарка спътник, не толкова деликатен, изглежда се интересуваше от други въпроси:

— Какво ще стане с кесиите на двете птиченца? — чу го да пита. — И тях ли трябва да предадем?

Италианец, отгатна капитанът, щом чу акцента му. Говореше бавно и глухо, някак поверително, но сподавено — тонът му дразнеше и тревожеше. Като че ли някой бе изгорил гласните му струни с чист спирт. Думите му звучаха привидно почтително, но в тях се долавяше някаква фалшива нотка. Някаква наглост, прикрита, но не по-малко обезпокоителна. Гледаше маскираните мъже с усмивка, едновременно учтива и зловеща, а зъбите му проблясваха под добре оформените мустаци. Не беше трудно да си го представи човек как разпорва с ножа дрехата на някой „клиент“ ведно с плътта под нея — все със същата гримаса. Тази усмивка дотолкова преливаше от любезност, че от нея те побиваха ледени тръпки.

— Не е необходимо — отвърна този с кръглата глава, след кратка полугласна консултация с другия маскиран, който явно се съгласи. — Можете да задържите кесиите, ако желаете. Като допълнително възнаграждение.

Италианецът засвирука през зъби някаква мелодийка, наподобяваща чакона^[2]. Повтори я няколко пъти, докато гледаше крадешком капитана:

— Мисля, че тази работа ще ми хареса.

Усмивката беше изчезнала от устните, за да се подслони в очите му, които просветнаха опасно. Това беше първият път, когато Алатристе видя усмивката на Гуалтерио Малатеста. Що се отнася до тази прелюдия към дългата и злополучна поредица от подобни срещи, по-късно капитанът разказваше как в онзи миг си помислил, че ако някой му се усмихне така в пуста уличка, нямало да го чака да повтори, за да посегне към оръжието и да го извади светкавично. Изпречи ли се подобен човек на пътя ти, налага се да го изпревариш, преди да те е изпреварил той, и то непоправимо. Представете си, ваши милости, една подла и опасна змия, за която никога не знаеш на чия страна е, докато накрая не установиш, че се грижи единствено за себе си. Коварен, изплъзващ се, пълен с изненади, мрачен бандит, от онези хора, пред които трябва никога да не сваляш гарда и да не забравяш, че си струва да им нанесеш един добър удар, просто за всеки случай, преди да са промушили теб.

 

 

Снажният маскиран мъж не беше от разговорливите. Той продължаваше да мълчи, докато слушаше внимателно как кръглоглавият обясняваше на Диего Алатристе и на италианеца последните подробности по задачата. Кимна няколко пъти с глава в израз на одобрение към чутото. Сетне се обърна и тръгна към вратата.

— Не искам много кръв — настоя той за последен път от прага.

По предишни признаци, и най-вече по почтителния поклон, който му отмери другият маскиран, капитанът заключи, че току-що излезлият мъж е твърде високопоставен. Още разсъждаваше върху това, когато кръглоглавият подпря ръка на масата и се вгледа крайно настойчиво в двамината наемни фехтувачи през прорезите на маската си. В погледа му се забелязваше някакъв нов, обезпокоителен пламък, сякаш не всичко беше казано. В стаята, изпълнена със сенки, настъпи неловко мълчание. Алатристе и италианецът се спогледаха крадешком, питайки се безмълвно какво ли още им предстои да научат. Застанал неподвижно срещу тях, маскираният мъж изглежда изчакваше нещо или някого.

Отговорът дойде след малко. Един гоблен, скрит в мрака на стаята, между лавиците с книги, се раздвижи и зад него се откри тайна врата в стената. Вратата се отвори и в рамката й се очерта тъмна и зловеща фигура, която някой по-плах човек от Диего Алатристе би взел за привидение. Новодошлият пристъпи напред и светлината на фенера върху масата озари лицето му, подчертавайки хлътналите, гладко избръснати страни, над които блестяха трескаво очи, увенчани с гъсти вежди. Мъжът беше облечен в черно-бялото расо на доминиканците. Не носеше маска, а беше с открито лице: слабо и аскетично, на което искрящите очи придаваха суров и фанатичен израз. Трябва да беше около петдесет и няколко годишен. Сивата коса беше къса, подстригана равно над слепоочията, темето беше избръснато. Ръцете, които извади от ръкавите на расото при влизането си в стаята, бяха сухи и мършави, като на мъртвец. Имаха вид на вкочанени от смъртта.

Маскираният с кръглата глава се обърна към монаха крайно почтително:

— Чухте ли всичко, ваше преподобие?

Доминиканецът кимна сухо, леко, без да откъсва поглед от Алатристе и италианеца, сякаш ги преценяваше. После се обърна към мъжа с маската и направи жест, който бе сякаш знак или заповед, та последният отново заговори на двамината наемници.

— Господинът, който току-що си тръгна — каза той — е достоен за нашето уважение и почит. Но той не е единственият, който решава тук, затова ще е уместно да уточним допълнително някои неща.

Маскираният замълча и погледна бързо монаха, сякаш в очакване на одобрението му, преди да продължи, ала другият остана безучастен.

— Поради причини, свързани с най-висши политически интереси — добави той тогава, — и въпреки казаното от господина, тръгнал си преди малко, двамата англичани трябва да бъдат обезвредени… — той помълча, сякаш търсеше подходящите думи — по-трайно — хвърли пак бърз поглед към монаха. — Или окончателно.

— Ваша милост иска да каже… — започна Диего Алатристе, който предпочиташе ясните работи.

Доминиканецът, който бе слушал мълчаливо и изглежда губеше търпение, го прекъсна, повдигайки костеливата си ръка.

— Иска да каже, че двамата еретици трябва да умрат.

— И двамата?

— И двамата.

Италианецът до Алатристе отново заподсвирква същата мелодийка. Тирури-та-та. Усмихваше се, отчасти заинтригуван, отчасти развеселен. Слисан, капитанът погледна към парите на масата. Сетне се замисли за миг и сви рамене.

— Все едно — рече той. — Моят другар също не изглежда особено притеснен от промяната в плановете.

— Тя дори ме радва — отбеляза италианецът, все още усмихнат.

— Освен това улеснява нещата — продължи невъзмутимо Алатристе. — Нощно време е далеч по-сложно да раниш един или двама мъже, отколкото да ги очистиш.

— Изкуството на простотата — намеси се другият.

Сега капитанът гледаше мъжа с маската.

— Само едно нещо ме безпокои — рече Алатристе. — Господинът, който си тръгна преди малко, изглеждаше високопоставена личност, а той каза, че не желае да убиваме никого… Не зная какво мисли партньорът ми, но аз не бих искал да се спречквам с човека, когото вие нарекохте „превъзходителство“, който и да е той, само за да угодя на ваши милости.

— Може да има и повече пари — натърти маскираният след известно колебание.

— Добре би било да се уточни колко.

— Още десет златни къса от по четвърт. С десетте, които предстои да вземете и тези пет, стават общо по двадесет и пет дублона на човек. Плюс кесиите на господата Томас и Джон Смит.

— Това ме задоволява напълно — каза италианецът.

Очевидно му беше все едно — ранени, убити или мариновани в сос. От своя страна Алатристе отново размисли за миг и после поклати отрицателно глава. Това бяха много дублони, за да се види сметката на някакви си незнайни чужденци. Точно това й беше лошото на тази странна работа: прекалено добре платена, за да не предизвика безпокойство. Инстинктът му на стар войник надушваше опасност.

— Въпросът не е в парите.

— Има предостатъчно шпаги в Мадрид — намекна ядосано човекът с маската; а капитанът не разбра дали имаше предвид намирането на негов заместник или на човек, който да го очисти, ако той се откажеше от новата договорка. Възможната заплаха не му се понрави. Засука по навик мустак с дясната си ръка, докато лявата се отпускаше бавно към кръглата дръжка на шпагата. Движението му не остана незабелязано.

В този момент монахът се обърна към Алатристе. Лицето му на фанатик и аскет се бе вкаменило, очите, потънали в кухините си, пронизваха като стрели.

— Аз съм — заяви той сухо — брат Емилио Боканегра, председател на Светия Съд на Инквизицията.

При изричането на тези думи сякаш леден вятър прекоси от край до край стаята. Веднага след това, със същия тон, монахът уточни пред Диего Алатристе и италианеца, лаконично и твърдо, че той не се нуждае нито от маски, нито да крие самоличността си, нито да идва при тях като крадец в нощта, защото могъществото, което Господ е положил в ръцете му, е достатъчно, за да унищожи за миг, който и да било враг на Светата Майка Църквата и на Негово Католическо Величество краля на двете Испании. Щом изрече това, докато събеседниците му преглъщаха мъчително слюнката си, той помълча, за да провери ефекта от думите си и продължи със същия заплашителен тон:

— Вие сте продажни и греховни люде, както шпагите, така и съвестта ви са опетнени с кръв. Но пътищата на Всемогъщия са неведоми и Той нерядко избира странни оръдия.

Странните оръдия размениха един тревожен поглед, докато монахът продължи речта си. Тази нощ, рече той, ви поверявам задача, която е вдъхновена свише. Ще я изпълните безпрекословно, защото така служите на Светото Правосъдие. Ако откажете, ако се опитате да се измъкнете от този товар, Божият гняв ще се стовари върху ви, чрез дългата и страховита ръка на Светата Инквизиция. Бог забавя, но не забравя.

Като каза това, доминиканецът потъна в мълчание, което никой не се осмели да наруши. Дори италианецът сякаш бе забравил мелодийката си, което значеше много. В Испания по онова време да застанеш на пътя на могъщата Инквизиция означаваше да се изправиш срещу ред ужаси, които често включваха затвор, мъчения, клада и смърт. Дори най-коравите мъже трепереха само при споменаване на Светата Служба; а от своя страна Диего Алатристе, както и цял Мадрид, познаваха добре славата на безупречния брат Емилио Боканегра, председател на Съвета на Шестимата Съдии, чието влияние достигаше до Великия Инквизитор и дори до частните апартаменти на кралския дворец. Само преди седмица отец Боканегра беше убедил Правосъдието да изгори на Пласа Майор четирима млади слуги на граф Монтеприето, които се обвиниха един друг в содомия, когато бяха изтезавани на колелото. Що се отнася до графа, възрастен, меланхоличен и неженен, титлата му на испански гранд го бе спасила на косъм от същата участ. Кралят се задоволи да подпише декрет, с който конфискуваше имуществото му и го изпращаше на заточение в Италия. Безмилостният отец Боканегра беше водил лично целия процес и тази победа само утвърди вдъхващото му страх могъщество в двора. Дори граф Оливарес, фаворит на краля, се стараеше да бъде в добри отношения с жестокия доминиканец.

Нямаше мърдане. С прикрита въздишка капитан Алатристе призна пред себе си, че двамата англичани, които и да бяха те, въпреки добрите намерения на снажния маскиран мъж, бяха безнадеждно обречени. Бяха се изпречили на пътя на Църквата, а да спориш с нея бе не само безполезно, но и опасно.

— Какво трябва да се направи? — попита той най-сетне, примирен с неизбежното.

— Да ги убиете без жалост — отвърна брат Емилио мигновено, а погледът му пламна с фанатичен огън.

— Без да знаем кои са?

— Вече ви казахме кои са — отбеляза маскираният с кръглата глава. — Мистър Томас Смит и мистър Джон Смит. Английски пътешественици.

— И нечестивци, принадлежащи на англиканската църква — вметна монахът със стържещ от ярост глас. — Не ви засяга кои са. Достатъчно е, че произхождат от страна на еретици, от коварен народ, пагубен за Испания и за католическата религия. Упражнявайки върху тях Божията справедливост, ще извършите безценна услуга на Всемогъщия и на Короната.

Щом каза това, монахът извади друга кесия с двадесет златни монети и я хвърли презрително на масата.

— Вече ви е ясно — добави той, — че за разлика от земното, небесното правосъдие си плаща предварително, макар да умее да изчаква, когато събира дължимото — той гледаше капитана и италианеца вторачено, сякаш запаметяваше лицата им. — Никой не успява да избяга от взора на Църквата, а Бог знае много добре къде да търси длъжниците си.

Диего Алатристе кимна в знак на съгласие. Беше смел мъж, но жестът имаше за цел да прикрие потръпването му. Светлината на фенера придаваше на чертите на монаха нещо дяволско, а заплахата в думите му стигаше, за да разстрои духа и на най-големия храбрец. Италианецът, застанал до капитана, беше пребледнял, забравил да се усмихва и да подсвирква. Дори маскираният мъж с кръглата глава не се осмеляваше да отвори уста.