Артуро Перес-Реверте
Капитан Алатристе (4)

IV.
Засадата

През март се стъмва рано. По небето все още оставаха дири от далечна светлина, но малките улички под тъмните стрехи на покривите бяха черни като вълча паст. Капитан Алатристе и спътникът му бяха избрали тясна пряка улица, мрачна и пуста — двамата англичани неизбежно щяха да минат оттук, за да стигнат до къщата на Седемте Комина. Един куриер им беше съобщил часа и маршрута. Беше добавил и едно последно описание, за да се избегнат грешки: месир Томас Смит, по-русият и по-възрастен мъж, яздел кон на бели и черни петна и носел сив пътнически костюм с дискретна сребърна украса, високи кожени ботуши, също сиви, и шапка с панделка в същия цвят. Що се отнася до месир Джон Смит, по-младият, той яздел светложълт кон. Костюмът му бил тъмнокафяв, носел кожени ботуши и шапка с три малки бели пера. Двамата изглеждали прашни и изморени от няколкодневното препускане. Багажът им бил малко — само две кожени торби, прикрепени с каиши към задниците на конете им.

Скрит в сянката на една входна врата, Диего Алатристе погледна към фенера, поставен от него и другаря му, за да освети пътниците, преди последните да са успели да ги видят. Улицата, която извиваше под прав ъгъл, тръгваше от „Баркийо“, до двореца на граф Де Гуадалмедина, и след като минеше покрай оградата на манастира на босите кармелитки, свършваше пред къщата на Седемте Комина, където се пресичаха улиците „Торес“ и „Инфантас“. За място на засадата бе избрана първата отсечка с тъмната, тясна и пуста пресечка, където двамата пътници, нападнати изневиделица, лесно биха могли да бъдат свалени от конете.

Захладняваше и капитанът се загърна още по-добре в новия си плащ, купен със златото, предплатено от мъжете с маски. При движението се чу звън на желязото, скрито под плаща: бискайската кама бе опряла в дръжката на сабята и в приклада на пистолета — добре лъснат и зареден, затъкнат в задната част на пояса, за да му е под ръка, ако в последния момент се наложеше да прибегне до това шумно и крайно средство, забранено с изричен кралски указ. Все пак, в трудни моменти беше уместно човек да го носи със себе си, за всеки случай. Тази нощ Алатристе бе допълнил екипировката си с къса ризница от биволска кожа, която го предпазваше от евентуални намушквания с нож. Бе взел още и къс касапски нож, пъхнат в единия от старите му ботуши с удобни и износени подметки. С тях усещаше добре почвата под нозете си, когато танцът започнеше.

„Къде ми бе умът, когато

оставих шпагата си в къщи…“^[1]

Той започна да рецитира тихичко, за да не скучае, докато чакат. Прошепна още няколко откъса от „Фуенте Овехуна“ на Лопе, една от любимите му пиеси. После потъна отново в мълчание, с лице, скрито под широкополата шапка, нахлупена до очите. Друга сянка се размърда на няколко крачки от неговия пост — под свода на една порта, която водеше към градината на манастира на кармелитския орден. Италианецът сигурно беше изтръпнал като него, след като бе стоял неподвижно повече от половин час. Странна птица. Беше дошъл на срещата, облечен в черно, загърнат в черен плащ и с черна шапка, а покритото му с белези от шарка лице се беше озарило от усмивка единствено когато Алатристе предложи да сложат фенера на ъгъла на улицата, избрана за засадата.

— Допада ми — задоволи се да каже той с глухия си, дрезгав глас. — Те на светло, ние на тъмно. Могат да ни мернат, но не и да ни видят.

После заподсвирква онази мелодийка, която явно много обичаше. Двамата си разпределиха със спокоен, делови и професионален тон двамата пътници. Алатристе щеше да се заеме с по-възрастния от двамината — англичанина със сивия костюм и петнистия кон, а италианецът щеше да се справи с младежа в кафяв костюм, който яздеше светлия кон. Никакви пистолетни изстрели, всичко трябваше да протече с нужната дискретност, за да могат след приключване на работата, да претърсят спокойно багажа, да намерят документите и разбира се, да разтоварят двата трупа от парите, които носеха у себе си. Ако се вдигнеше голяма шумотевица и се събереше народ, всичко щеше да отиде по дяволите. Освен това къщата на Седемте Комина не бе далеч и прислугата на английския посланик би могла да се притече на помощ на сънародниците си. Следователно ставаше дума за бързо и смъртоносно нападение: раз-два, здравей и сбогом. И право в ада или където там отиват англиканските еретици, мътните да ги вземат. Тези двамата поне нямаше да викат, че искат да се изповядат, както правеха добрите католици, разбуждайки половин Мадрид.

Капитанът нагласи по-добре плаща на раменете си и погледна към ъгъла на улицата, осветен от белезникавата светлина на фенера. Под топлата дреха лявата му ръка лежеше върху дръжката на шпагата. За кратко вниманието му се отклони, докато се опитваше да си припомни броя на хората, които бе убил: не във войната, където често се оказваше невъзможно да узнаеш резултата от нанесения удар с шпага или от изстрела с аркебуз в разгара на сражението, освен ако не са отблизо. Ставаше дума за схватките лице в лице. Това да бъде лице в лице с противника беше важно — поне за него, тъй като Диего Алатристе, за разлика от други наемници, никога не забиваше нож в гърба. Наистина невинаги предоставяше възможност на противника да застане в подобаваща позиция, ала е вярно също така, че никога не нападаше с шпага човек, който да не е обърнат към него и с извадено оръжие. Единственото изключение беше един холандски часовой, обезглавен през нощта. Но това беше законът на войната — същото важеше и за неколцината германски метежници в Маастрихт или останалите неприятели, убити на бойното поле. За онова време това не бяха кой знае какви провинения; ала капитанът беше един от онези мъже, които се нуждаеха от оправдание, за да съхранят неосквернена поне една малка част от себеуважението си. На шахматната дъска на живота всеки се движи, както може; и колкото и слаб да изглежда, това не предполагаше оправданието или освобождаването му от отговорност. И ако не намереше достатъчно оправдание, както се случваше, когато виното събуждаше всички бесове, оплели душата му, тази мисъл със сигурност му даваше поне нещо, за което да се хване, когато от вратата ставаше толкова неудържима, че сам се хващаше да гледа с изключителен интерес черното дуло на пистолета си.

Единадесет души, пресметна той накрая. Без да брои убитите във войната, четиримата, които бе убил при дуели по време на походите във Фландрия и Италия, един в Мадрид и друг в Севиля. Във всички случаи спречкванията бяха заради хазарт, изречени неподходящи думи или за жени. Останалото бяха платени нападения: пет живота на острието на шпагата. Все здрави и прави мъже, способни да се защитят, а някои си бяха истински злонравни негодници. Не изпита никакви угризения, освен в два случая. Първият бе с поклонника на някаква дама, чийто съпруг нямаше смелост да премахне сам рогата си. Човекът беше прекалил с пиенето вечерта, когато Диего Алатристе излезе насреща му на една слабо осветена улица; капитанът никога нямаше да забрави размътения му поглед, недоумението пред това, което бе станало, когато, едва успял да извади, залитайки, шпагата от ножницата, нещастникът се озова с една педя желязо в гърдите. Другият беше един красив придворен, бъбрив младеж, целият обсипан с шнурове и панделки, който пречеше на граф Де Гуадалмедина — по причина на съдебни спорове, завещания и наследства. Така че Де Гуадалмедина поръча на Диего Алатристе да облекчи законовите процедури. Всичко се разреши по време на един излет. Младежът, някой си маркиз Алваро де Сото, бе отишъл с приятели до извора Асеро, за да ухажва дамите, които ходеха да пият вода от другата страна на моста в Сеговия. Достатъчен беше някакъв дребен претекст, по-силно бутане, една-две разменени ругатни, и младежът, който едва ли имаше двадесет години, слепешката се обрече на смъртта с едно фатално посягане към шпагата. Всичко стана много бързо и преди някой да успее да реагира, капитан Алатристе и двамата му спътници, чиято задача бе да пазят гърба му, изчезнаха като дим, оставяйки младия маркиз проснат по гръб и облян в кръв пред ужасените погледи на дамите и другарите му. Случаят вдигна доста шум, но връзките на Де Гуадалмедина осигуриха безнаказаност на убиеца. При все това Алатристе се чувстваше неловко, преследван от спомена за мъката по бледото лице на младежа, който въобще не искаше да се бие с непознатия мъж със страховити мустаци, светли, студени очи и застрашителен вид, но се видя принуден да сложи ръка на оръжието, защото приятелите му и дамите го гледаха. Без предисловия, капитанът преряза гърлото му с прост кръгов удар, докато младокът още се мъчеше да заеме изящна позиция, вдървен като пергел, и със сложни движения се опитваше отчаяно да си спомни изисканите уроци на учителя по фехтовка.

Единадесет души, припомни си Алатристе. И с изключение на младия маркиз и един от тези, с които се дуелира във Фландрия, някакъв войник на име Кармело Техада, не беше в състояние да си припомни как се казваха останалите деветима. Или може би така и не бе научил имената им. Така или иначе, там, скрит в сянката на входната врата, докато очакваше жертвите на засадата, раздразнен от незаздравяващата рана, която го държеше закотвен в близост до кралския двор, Диего Алатристе съжали отново за полетата на Фландрия, за пукота на аркебузите и цвиленето на конете, за потта и прахта на битката, рамо до рамо с другарите, за ударите на барабаните и спокойния ход на легионите, когато влизаха в бой под старите знамена. В сравнение с Мадрид, с тази улица, където възнамеряваше да убие двама мъже, които никога не беше виждал, в сравнение с останалите му спомени, войната, бойното поле му се сториха тази нощ нещо чисто и далечно. Там срещу теб идваше неприятелят, а Бог, казваха, беше на твоя страна.

Камбаните от кулата на манастира удариха осем часа. Малко по-късно, сякаш църковният звън беше някакъв сигнал, от другия край на улицата, иззад ъгъла на манастирската ограда, се чу тропот на конски копита. Диего Алатристе погледна към другата сянка, спотаена до портата. До него долетя познатата мелодия, изсвирена с уста от спътника му, което показваше, че и той е нащрек. Развърза връзките на плаща си, свали го, за да не пречи на движенията му, и го остави сгънат до входа. Наблюдаваше осветения от фенера ъгъл на улицата, докато шумът на двата подковани коня бавно наближаваше. Жълтеникавата светлина проблесна по оголена стомана откъм скривалището на италианеца.

Капитанът нагласи кожената ризница и извади шпагата от ножницата. Шумът от подковите отекваше съвсем близо до ъгъла. Първо се очерта една огромна, несъразмерна сянка и се плъзна по зида. Алатристе пое пет-шест пъти дълбоко въздух, за да прочисти лошото настроение от гърдите си, и като се почувства обновен и в добра форма, излезе от прикритието на портала, с шпага в дясната ръка, докато с лявата вадеше бискайската кама от ножницата. По средата на пътя, откъм мрака на портата се появи друга сянка. Във всяка ръка силуетът държеше по нещо, което просветваше с метален блясък. После новата сянка, заедно с тази на капитана, тръгна по улицата срещу другите два човешки силуета, очертавани от фенера на стената. Една крачка, две, още една. В тясната уличка всичко беше дяволски близо. Щом свиха покрай ъгъла, непознатите изпаднаха в смут, погледите им, стреснати и уплашени, забелязаха проблясващата стомана. Италианецът, избрал жертва, си пое рязко дъх и нападна. Двамата пътници не яздеха, вървяха пеша, взели в ръце юздите на конете си. В началото всичко беше много лесно, освен мига, когато очите на Алатристе се спряха на единия, после на другия, в опит да разпознае своя. Италианският му другар беше по-бърз и непредвидим, усети го как връхлита мълниеносно към по-близкия от противниците им, или защото беше разпознал своята плячка, или защото, безразличен към споразумението кой на кого се падаше, бе решил да нападне този, който вървеше отпред и разполагаше с по-малко време да се предпази. Така или иначе улучи, защото Алатристе успя да забележи как един рус младеж, облечен в кафяв костюм, с юздите на дорестия кон в ръка, надава тревожен възглас и отскача настрана, избягвайки като по чудо ножа, който италианецът току-що беше извадил, без да му даде време да се хване за шпагата.

— Steenie!… Steenie!

Викът прозвуча по-скоро като предупредителен призив към спътника му, отколкото като зов за помощ. Алатристе чу младия мъж да извиква два пъти, докато минаваше покрай него, заобикаляше задницата на коня, който, усетил юздите отпуснати, започна да се върти наляво-надясно, и вдигаше шпага към другия англичанин — облеченият в сиво. На светлината на фенера се виждаше, че е изключително красив, с много руса коса и тънки мустаци. Този втори младеж току-що бе пуснал юздите на своя кон и след като бе отстъпил няколко крачки назад, извади оръжието от ножницата с бързината на светкавица. Независимо от това дали бе еретик или добър християнин, това поставяше нещата по местата им; тъй че капитанът го нападна без колебание. Щом англичанинът протегна шпага, за да се защити от разстояние, той стъпи здраво на единия си крак, издаде другия напред, докосна леко стоманеното острие на противника и едва последният бе успял да отдръпне шпагата, когато Алатристе нанесе страничен удар с камата, за да отклони и обърка оръжието на съперника си. Миг по-късно англичанинът беше отстъпил още няколко крачки и се биеше отчаяно, опрял гръб в стената, без пространство за действие, а капитанът се готвеше методично и уверено да вкара в корема му три четвърти от острието на шпагата си и да приключи с въпроса. Това нямаше да е трудно, защото, макар младежът да се отбраняваше смело и изкусно, беше прекалено разпален и се затрудняваше от собствените си усилия. Междувременно Алатристе чуваше звънтенето от шпагите на италианеца и на другия англичанин, запъхтяното дишане и ругатните им. С крайчеца на окото виждаше и движението на сенките по стената.

Внезапно сред подрънкването на шпагите отекна стон и капитанът забеляза сянката на по-младия англичанин да се отпуска на колене. Изглежда беше ранен, и възпираше с все по-голямо затруднение атаките на италианеца. Това като че ли извади от равновесие противника на Алатристе: неочаквано го напуснаха инстинктът му за самосъхранение и ловкостта, с която до момента се беше опитвал да възпира ударите му, макар и по-скоро неуспешно.

— Милост за другаря ми! — извика той със силен чужд акцент, докато парираше един удар. — Милост за другаря ми!

Разсейването и виковете му го накараха да свали малко гарда. Още след първата проява на невнимание, след един лъжлив удар с камата, капитанът го обезоръжи без усилие. Да му се не види и гадният англичанин, мислеше си той. Какво, по дяволите, беше това — да иска пощада за другия, когато той самият е на път да се присъедини към дедите си. Шпагата на чужденеца още летеше във въздуха, когато Алатристе насочи острието на своята към гърлото му и дръпна лакът една педя назад, за да му пререже бързо гръкляна и да разреши въпроса. Милост за другаря ми. Трябва да си много тъп — или англичанин, за да викаш това в тъмна мадридска улица сред порой от силещи се удари на шпага.

Тогава англичанинът отново направи нещо странно. Вместо да поиска милост за себе си или — ясно беше, че е смело момче, — да прибегне до малката кама, която все още висеше неизползвана на колана му, той отправи отчаян поглед към другия младеж, който се отбраняваше с последни усилия, и като го посочи на Диего Алатристе, извика пак:

— Милост за другаря ми!

Капитанът спря за миг, объркан. Този рус младеж с добре поддържани мустачки, дълги коси, разрошени от пътуването и битката, в елегантен сив костюм, покрит с прах, се страхуваше единствено за другаря си, който всеки момент щеше да бъде промушен от италианеца. Едва тогава Алатристе си позволи да огледа англичанина — сините очи на финото, бледо лице, сгърчено от страдание, което очевидно не се дължеше на страх от загубата на собствения живот. Бели, нежни ръце, аристократични черти. Всичко това говореше, че си имат работа с високопоставени особи. А това, каза си той, докато си припомняше набързо разговора с маскираните мъже, заедно с желанието на единия да не се пролива много кръв и настояването на другия, подкрепено от инквизитора Боканегра, да убият и двамата пътници, започваше да става прекалено съмнително. Не можеше да се реши да го очисти с два удара и после да остане спокоен.

Гадост. Гадост, гадост и пак гадост. Мътните да ги вземат и Бог, и всичките дяволи в ада. Все още държейки острието на шпагата на педя от англичанина, Диего Алатристе се поколеба, а другият си даде сметка, че той се колебае. Тогава той го погледна в очите и с крайно благороден жест сложи дясната ръка на гърдите си, върху сърцето си, сякаш в знак на тържествена клетва, а не на молба.

— Милост!

Помоли за последен път, вече с друг тон — поверително, тихо. И Диего Алатристе, който продължаваше да го праща по дяволите, разбра, че вече не може да убие хладнокръвно този проклет англичанин, поне не в тази нощ и не на това място. Докато сваляше оръжието и се обръщаше към италианеца и другия млад мъж, разбра още, че е на път да попадне, като кръгъл глупак, в най-опасния капан, на който се бе натъквал през живота си.

Затова пък италианецът очевидно истински се наслаждаваше на положението. Можеше да е довършил няколко пъти ранения, но му харесваше да го обсипва с мними удари и финтове, сякаш му доставяше удоволствие да забавя последния, смъртоносен удар. Приличаше на черна, кльощава котка, която си играе с мишката, преди да я нагълта. Паднал в краката му, на едно коляно, подпрял рамо о стената, затиснал с ръка раната от ножа, която кървеше през дрехата, по-младият англичанин се бранеше със сетни сили, като едва парираше атаките на противника си. Не молеше за милост, а лицето му, мъртвешки бледо, излъчваше непоколебимо достойнство. Беше стиснал челюсти, решен да умре, без да изпусне вик или стон.

— Оставете го! — извика Алатристе на италианеца. Между два удара към англичанина, последният погледна капитана, изненадан, че вижда до него другия англичанин, обезоръжен и все още на крака. Подвоуми се за миг, погледна отново към противника си, нанесе нов, не особено убедителен удар и пак обърна очи към капитана.

— Шегувате ли се? — каза той, като отстъпи крачка назад, за да си поеме въздух, докато шпагата му просъска във въздуха, размахана два пъти, наляво и надясно.

— Оставете го! — настоя Алатристе.

Италианецът се спря и се взря в него, без да вярва на ушите си. На белезникавата светлина на фенера лицето му, издълбано от шарката, напомняше на лунна повърхност. Черните мустаци се извиха в зловеща усмивка над блестящо белите зъби.

— Не се шегувайте — рече накрая.

Алатристе направи крачка към него, а италианецът погледна шпагата в ръката си. Отпуснат на земята, без да може да проумее какво става, раненият младеж смаяно местеше поглед от единия към другия.

— Тук има нещо съмнително — заяви капитанът. — Никак не е ясна тази работа. Тъй че ще ги убием някой друг път.

Другият продължаваше да се взира в него. Усмивката му се разтегна, стана по-широка и невярваща, сетне угасна. Той поклати глава.

— Вие сте луд — рече той. — Това може да ни струва главите.

— Аз поемам отговорността.

— Ясно.

Италианецът сякаш размишляваше. Неочаквано, със скоростта на светкавица, той връхлетя върху падналия англичанин с такъв мълниеносен удар, че ако Алатристе не се беше намесил със собственото си оръжие, щеше да прикове младежа към стената. Съперникът му се извърна с проклятие и този път самият Алатристе трябваше да прибегне до инстинкта си на фехтувач и към цялото си майсторство, за да избегне един втори удар, преминал само на два пръста от сърцето му, който италианецът отправи по най-коварен начин към него.

— Пак ще се видим! — извика наемникът. — Тук някъде.

И като загаси фенера с ритник, побягна и се изгуби в тъмнината на улицата, превърнал се отново в сянка сред сенките. След миг, някъде отдалеч, отекна смехът му — звучеше като най-лошо предзнаменование.