Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1892 (Обществено достояние)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Набиране
Преслава Кирова

Източник: Словото

 

Издание:

Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. „Български писател“, С. 1977.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Първа среща с Бенковски

VIII

Щом стигнах в Панагюрище и се спряхме в къщата на Павел Симеонов, дойде при мене Найден Дринов, един от по-първите организатори в това село. От него се известих, че ни един от апостолите не се намира в селото. Волов отдавна не бил се явявал, а Бенковски излязъл за няколко деня по околните села, гдето присъствието му било необходимо, като поръчал, че докато не се видя с него, наникъде да не заминувам. В кое и именно село се намираше той, Дринов не можа да ми определи, но каза, че скоро ще да се научи, като събере куриерите, пристигнали него ден от окръга.

Едно аз не можах да разбера, а именно, че по думите на Дринова, „така каза Бенковски“, „тъй заповяда да стане еди-коя си работа“ и пр., без да се спомене името на Волова, излизаше, че не тоя последният управлява приготовлението, а неговият подчинен Бенковски.

— Ние него познаваме за такъв; той ни пробуди и съедини наедно — отговори Дринов на моя въпрос относително първенството на апостолите.

Дринов не стоя при мене дълго време. „Цял ден не съм се запирал — говореше той, — на десят части да се разделя, пак не ще се свърши работа. За да тичам нагоре-надолу, нищо не съм приготвил още за себе си, десят фишека нямам готови; а въстанието е вече на прага.“

От всичко това читателят ще бъде в състояние да разбере като каква деятелност е кипяла в Панагюрище още в първите числа на месец априлий. После малко Дринов ме извести, че тая нощ Бенковски ще пристигне в с. Баня, на час и половина далеч от Панагюрище, към югозападна страна. Той ми изпрати един човек за проводач, с когото на часа заминах за казаното село.

Тук аз си прекръстих името от Драган на Юрданчо.

Водачът ми се казваше дядо Стоян, един от куриерите на панагюрския комитет. Преди два часа време той беше пристигнал от I окръг (Търново), гдето бе ходил с писма.

— Там е страшна работа; а тука ние сме нищо — говореше той, когато аз го запитах какво има на Велико Търново. — В Горна Оряховица (седалището на апостолите) введоха ме при големците, които, като видях, замръзнах на мястото си. Около седем-осем души брадати момци, насядали около една маса, размишляваха дълбоко. Всичките говореха на руски язик.[18] Вътре в стаята имаше окачени много револвери и пушки и два зелени байрака, а вън до вратата вардеше многобройна стража. Царски работи! — прибави той.

Докато излезем от селото, ние вървяхме по сянката покрай панагюрската река Луда Яна, а после, когато излязохме на края, прекосахме през заградените плетища, за да излезем на банския път.

— Кой живее? — извика непознат човек там наблизо зад едно дърво и тетиците на пушката му изплющяха.

Според хайдушките правила иие се стоварихме на земята с водача си, с очите надолу, и наместо отговор, изплющяха тетиците и на нашите револвери. Положението ни не беше опасно, при всичко че не знаехме силата на противника си. Който е запознат малко-много с подобни нощни срещи, той знае, че щом се обади противникът, работата е лесна вече, стига и двете страни да имат оръжие. Пространството, което разделя жертвата от нападателя, и обратно, става неприкосновено повече от жилището на английския свободен гражданин. Който наруши това нощно правило, т.е. който се осмели да пристъпи, без да се обади, трябва да изпита действието на горещия куршум. Изключват се от тоя случай страхливите натури, които обърнат на бяг.

Като нов, аз не знаех още организацията на Панагюрище, та затова прекарах през ума си разни предположения, а най-повече помислих, че сме връхлетели на някоя разбойническа дружина.

— Да не бъдат някои от нашите момчета? — пошепна водачът ми.

Непознатият глас повтори своето питание, отговори му и моят водач, размениха си няколко думи и от двете страни, които разясниха най-после работата.

Ето кои са били непознатите: Панагюрище и околните чисто български села Мечка, Поибрене, Мухово, Петрич и пр. отдавна бяха престанали да съществуват de facto за славната Отоманска империя. Полицейските наредби, събиранието на данокът, раздаванието на правосъдието, градските разпоряжения и пр., и пр. бяха напълно преминали под ведомството на революционерний комитет. Аз държа парола, че него време по-добре можеше да пропътува човек из района на IV окръг, особено в западната част, със свободен билет, издаден от някоя приготовителна комисия, отколкото ако той беше снабден с туралия тескере, издадено в името на н. в. султана. Навсякъде, по села, по пътища, имаше поставени комитетски караули за всеки случай.

Полицейското отделение на панагюрския комитет беше наредило, щото нощно време да излязва въоръжена стража край селото, за да завардва всичките главни пътища, да гледа кой влязва и кой излязва от селото, разбира се — от хората на противната страна. Тия стражи имаха още за цел да посрещат нощно време апостолите, тайните пощи и други различни пратеници на комитетите, които да отвождат на назначеното място в селото и да им оказват нужните потребности. Тия имаха заповед да спират всекиго, който влязва и излязва нощно време. Куриерите от ближните села имаха парола. Ония пътници, които не бяха съзаклятници, те ги само питаха що са за хора и като разумяваха от отговорите им, че не са опасни, казваха им да си вървят, като препоръчаха себе си за общи селски караул. Една нощ тая стража извикала да спрат няколко души непознати человеци, които идели из пазарджикския път към Панагюрище. Наместо отговор непознатите хукнали да бягат назад, а стражата изпразнила няколко пушки подиря им, без да удари някого. Отпосле говореха, че пропъдените по тоя начин били турци от Пазарджик, проводени да произведат някаква си тревога. По-после аз придружих една нощ Иван Попова, с когото ходихме да ревизираме тия стражи. Всичките намерихме на крака, с шишинетата в ръце, усещаха ни още отдалеч, че се приближаваме, изпълняха всичките правила, като че бяха редовна войска.

Стражата, при която се бяхме спрели ма банския път, или по-добре, която ни спря, се състоеше от четирима души черномустакати панагюрци, с къси шишинета е ръце и с дълги ятагани. С първо срещание още тия отвориха уста да ни питат, понеже и двама бяхме дошли от ябана, какво правят другите братя, готвят ли се и тия да развият байряка напролет, имат ли опитни войводи и пр. Всяка наша дума, всяка наша новинка за състоянието и приготовлението на другите градове и села се гълташе с ентусиазъм от разпалените юнаци.

— Ох, боже, кога ще дойде определеният ден, за да тръснем от гърба си тежкото бреме и да турим в действие шишинетата, които сме бактисали да триеме и чистиме вече — говореха те.

Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесят крачки разстояние.

Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения — едни приятели, други неприятели, — всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечника им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега — няма кусур, — подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички. Натура малко-много необикновена, надарена с повечко вдъхновение, отколкото простите смъртни, в една подобна среда ето ти че станала херой! Аз не зная що биха сторили ония надути педанти, които се осмеляват да дращат в своите истории, разкази и възпоминания, че българското въстание било възбудено от чужди агенти и неразбрани младежи — ако тяхна високоучена милост попаднеше през м. март и априлий в Панагюрския окръг! Питам ги аз тях, дали биха се наели тия да възпрат течението на времето, да вдъхнат умереност, благоразумие в населението да захвърли на една страна шишинето и да почне своята полска и домашна работа? Идиоти! От всичко това се разбира, че тия хора мерят народните понятия и стремления с аршина на своята собствена рутина. Въобразяват си тия, че историческите течения, приготвени от много стотини години, биха се спрели или подтикнали от няколко изтъркани фрази.

Въобще ретроградистите, които изучават народите по правилото и формата на професорската лекция и из богатите библиотеки, не им се иска да признаят, че историческите увлечения не можат да бъдат победени в самото си начало със своите отвлечени разсъждения. Само тогава се отхвърлят тия от обществото, когато плодовете им излязат вече наяве, по които се узнава тяхното вредно и погрешно направление. С други думи, неизбежни са увлеченията и погрешките в историческите развития.

Всеки обскурантин със закоренели понятия, който се би опитал да спре тия течения, спрял би с тях заедно всяко по-натагьшно развитие, убил би и самия живот.

Оставихме юнаците да въртят своите остри ножове, които звънтяха и тракаха още по-живо по причина, че им съобщихме няколко благоприятни новини, и заминахме с бай Стояна по пътя си за Баня. Среднощ се преполовяваше вече, когато ние се покачихме на един от величествените средньогорски клонове, който дели Панагюрище от Баня. Тих прохладен ветрец ни посрещна откъм южната страна, който ни напомняше още следи от зимата. Като слизахме в малката долчинка, от която до селото остава няколко крачки място, от дясна страна в шумата изрева гърлестият юнак: „Кои сте?“ „Ваши братя българи из Панагюрище“ — отговорихме ние, понеже знаехме вече с какви хора имаме работа.

Още няколко обяснения, и при нас се изтърсиха трима души горски пилета, по които оръжието трепереше като телледисана китка. И при тях трябваше да се опреме за няколко минути, за да отговорим на хилядите въпроси, които тия ни задаваха, за да им кажем, че денят не е вече далеч. На росясалата моравка, там близо до една шумка ние петима единомисленици образувахме колело и си срещнахме главите една до друга, за да не би да остане някоя дума нечута и неразбрана.

— Не беше тая вечер наш ред да излезем на стража, но що да правим затворени в къщи? — каза един от банските стражари. — Нито сън те хваща, иито работа ти се върши; излязохме да се порадваме на гората, да й се научим отсега.

От Панагюрище ни казаха, че свърталището на апостолите в с. Баня е къщата на някого си поп Грую, която водачът ми казваше, че знае в коя махала се намира.

Нека читателите забележат това име — поп Грую, който ще да бъде предмет на разказа ми оттук нататък няколко пъти.

Прегазихме банската река, понеже не можахме да улучим дървеното мостче, и влязохме в селото. Селската будна стража ни поздрави единогласно от всичките плетища, като че водехме със себе си няколко мечки. Аз говоря пак за кучетата. Тук бутнахме, там опряхме, докато най-после старичкият ми водач си призна чистосърдечно, че като не бил дохождал отдавна в селото, в разстояние на което време станали много променения, не му е възможно да налучи къщата на поп Грую, а селските улици бяха пусти.

Похлопахме на една голяма къща, за която водачът беше полууверен, че тя е попската къща, и в която светеше още свещ. Наместо да ни се отвори вратата, отвори се едно малко прозорче над главите ни, отгдето се подаде половин глава, която ни попита кои сме и кого търсим. Ние не отговорихме удовлетворително, което даде повод за съмнение на стопанина.

— Угасете свещта и ми подайте шишинето — каза главата на своите домашни, след като полузатвори прозорчето.

Ние от своя страна се понаведохме покрай плета и захванахме да тъпчем земята на дължина, т.е. отстъпихме от спорната точка, за да не би да ни натовари неразбраният стопанин с някой куршум по гърба; а селската стража ни съпровождаше и от двете страни на улицата. По това време, когато ходеха обезпокоителни слухове, че днес-утре ще да нападнат турците, че Великден или Гергьовден ще да бъде определеният ден за развиването на байряка, окото на българина не мигаше вече, малко щеше да му мисли дали да дръпне, или не, когато насочи един път изтритото шишине.

Докато се питахме пред една голяма порта, над която се издигаха две клонести върби, дали тя е оная, която ние търси ме: „Тук е“ — обади се непознат женски глас от вътрешната страна на двора. Портата се отвори, колкото да се пропъхнеме, без да се види лицето, което ни отваряше, и след като влязохме вече в двора, пак се затръшна изподиря ни. Младият капуджия, който беше наметнат с бозов ямурлук, не бе някой мустакат юнак, но 18-годишната дъщеря на поп Груя, която от вечерта още чакала при портите да посрещне високия гост — Бенковски, — за идванието на когото бе известена.

Според разказванието на баба попадия и на други иякои лица тая доблестна мома, от дохожданието още на апостолите нея зима, престанала да се занимава със своята моминска работа. Главното й занимание е било да приготовлява на баща си книжни фишеци, а нощно време обикаляла по двора, за да отваря портите на апостолите и другите посланици, които често посещаваха къщата на баща й. Ето защо нам се отвориха портите на поп Груювата къща, преди да похлопаме.

Две пъстри кучета вътре в двора се изправяха на задните си крака, готови да ни издерат очите; но рево-юционерката беше разпоредила още от вечерта да тури на вратовете им приготвените синджири, понеже, както казах, чакаше гости.

Влязохме вътре в къщи. Освен баба попадия, която кърпеше при огъня някакви си дрешки, нямаше ни Бенковски, ни поп Груя, който така също заминал с първия по околните села. Разбира се, че баба попадия не можеше да знае движенията на Бенковски, но според думите на стопанина й, който й казал, че тая нощ ще да се завърне, и тя се надееше да дойдат наскоро.

Кажи-речи това и онова, аз започнах да задрямвам около огъня, понеже няколко деня ставаше вече как бъхтя път и не можа никак да си доспя. Щом залаеха кучетата, момичето на баба попадия изхвръкваше из вратата да отвори на гостите, но все само се връщаше.

— Баща й ще да я прави байрактарка — говореше майката на дъщерята не без ирония.

— Аз ще да хвана Ахмед аа[19] — каза българската амазонка причервена и кихна да се смее, като си затуляше в същото време лицето с ръката.

Аз, в качеството си на 25-годишен ергенин, разбира се, че не останах хладнокръвен пред яростната конкурентка, казах няколко благи думи вън от програмата си, потрудих се да докажа, доколкото го изискваше мисията ми, че от немай-къде съм навлякъл на себе си дрипавите рупалански дрехи, подсуках си едното мустаче и захванах да си кривя окото към дядовата попова дъщеря… Младини!

Заспал съм по едно време, без да искам; усетих само баба попадия, като метна отгоре ми едно пъстро чердже и говореше сама на себе си: „Потен е; да не настине.“ Колко време съм спал; какво е станало после, около ми, аз не зная. Онова, което се представи на очите ми след тоя кратък сън, бе следующото:

— Ей, я ставай да те видя що си за човек, та си се разположил така господарски в чуждата къща! — чух аз непознат глас в съня си и докато сваля от гърба си пъстрата чергица, тя подхвъркна настрана, като да я вдигна вихрушка.

Ужас! Аз скочих на крака в съня си като луд, вследствие на това грубо събуждание; станах още по-омаян и зашеметен от онова, що гледах напреде си. Висок непознат човек с морав фес на главата, наметнат с черна мушама на гърба си, с високи ботуши на краката, опетлан по гърдите с много ремъци, на които висеха два револвера, кама, чанта, телескоп, с една реч — човек страшен стоеше напредя ми. Но само той ли беше! Имаше нещо повече. Зад гърба на страшния човек към вратата слабата светлина на ламбичката осветляваше мустакатите фигури още на мнозина непознати — аз да ги кажа, читателю, десят души, а ти кажи — двайсет, пак няма да сбъркаш. Тия последните бяха облечени с черни колчаклии потури, с чифте пищови и дълги ятагани на пояса, с шишинета в ръце, едни от тях бяха влезли в стаята, а други надничаха от вратата, на които се подаваше само единът мустак и дръжките на ножовете им, широки на края като просорник.

— Кой си? Говори! — извика още по-строго първият непознат и тропна с крака си.

Аз не можах да се усетя още кой е тоя човек, който води подиря си толкова души; замаян още отначало, не знаех какъв язик да му говоря, т.е. по кой начин; дали не е дошло време да се мре, казах в себе си и похванах се на кръста да опитам стои ли револверът ми, който бях забравил.

— Пътник съм!… Работа търся… — изкривих аз устата си да отговоря.

— Какво викате на човека? Вас е дошел да търси — каза баба попадия, която най-напред разбра моето положение.

Слава тебе, господи! Чак сега дойдох аз на себе си и наименувах своето име.

— Ти ли си? Тогава можеш да седнеш — отговори по-меко познатият. — На караул около къщата! — каза той, като се обърна към своите мустакати другари. — Кафе, бабо! — извика на попадията, като че тая последната му беше девятгодишна слугиня. — Ячмик на коня, момне! Стига си зяпала — заповяда той на поп Груювата дъщеря. — Излез навън! — извика на моя водач, като че беше солдатин, и чак тогава седна насреща ми при огъня.

Няма нужда да обяснявам на читателите, които и така са разбрали вече, че тоя непознат с феса и наметната мушама не беше друг никой освен сам Георги Бенковски; а ония, които стояха на вратата и на които той извика: „На караул“ — негови телопазители, верни другари, събрани от селата: Панагюрище, Мечка и Петрич.

Бенковски дошел, когато аз съм заспал. Той се научил още на двора, че го чакат двама души, които, макар и да не познаваше поименно, бил уверен, че не са лоши хора. Аз бях заръчал на моя водач да ме събуди, когато се зададе Бенковски, но и водачът ми, който беше пътувал цели десят дена, не можал да противостои на сладкия сън.

Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28–30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски.

Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по мллости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч — изповядвам се чистосърдечно, — аз бях омаян от Георги Бенковски.

„И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия“ — казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян.

Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10–15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население. Ето едно главно условие за неговия успех.

След като направи Бенковски горните разпоряжения и след като се разпореди със своя тоалет, от който само мушамата остави настрана, а тежките железа, револвери, кама и патрони не сне от себе си — нещо обикновено у него, — той се обърна към мене.

— Е, казвай да видим що си направил, накъдето си ходил — каза той, след като допи първата чашка кафе и заповяда да направят още по едно.

Аз му разказах всичко, где какво съм направил, което е известно вече на читателите, показах му статистиките си, не зная как стана реч и за пълномощното писмо, което ми даде Волов в Пловдив и което Бенковски поиска да види.

— Тия хора не искат да разберат, че с граматика не се освобождава отечество — каза той разсърден и след като сви в ръката си моето пълномощно, което аз пазех като очите си, хвърли го в огъня.

— Учил ли си се в Европа? — прибави той, като ме изглеждаше със съмнителен поглед.

Според неговите думи нямало нужда да се дават пълномощни от апостолите, защото това право имал само апостолският комитет. Всъщност обаче работата не бе така, не само по тая причина предаде той на огъня моето пълномощие. Най-много го ядоса него, че Волов се подписал главен двигател на Западна Тракия, която титла, се виждаше работата, да гъделичка неговото честолюбие, както ще стане явно в понататъшния ми разказ. Аз можах да заключа, че отношенията между тия двама братя-другари, които бяха минали Дунава не да делят първенство, но да си проливат кръвта, бяха твърде обтегнати, още повече че когато Бенковски чу, че не съм се учил в Европа, захвана да се оплаква от Волова и да го напада в неизпълнение на своите апостолски обязаности.

Останалите въпроси по приготовлението Бенковски ги разискваше и критикуваше с дълбоко знание на делото. Той отвори уста и не искаше вече да млъкне, като че четеше по книга всичко онова, което говореше.

— Пет хиляди чакмака[20] да видя напредя си един път, ще да се успокоя — казваше той.

На всяка минута казваше, че го болят гърдите от много говорение, уверяваше, че в разстояние на десят деня надали щяло да се наберат да е спал десят часа; а черното кафе вървеше чаша подир чаша.

— Ако да не е и то, не зная какво ще да правя — прибави той.

Съгласихме се да се върна аз пак обратно в Панагюрище, отгдето да замина за Пирдоп, да се помъча да основа комитет, защото според неговите думи в това село не бил ходил още никой от апостолите; а той щеше да заминува за Ветрен и оттам ще да се завърне в Панагюрище, за да се свика голямото събрание. Хващането на Славков действително ускори въстанието. Бенковски се боеше да не би да ни превари някое предателство неприготвени още, та затова бързаше да се прибираме вече. Волов се намираше по това време из гьопсенските села, който така също бил известен да побърза.

Преди да се отправя за Панагюрище, отидохме е Бенковски да се окъпем на минералните бани, находящи се край това село, отгдето той се върна пак в къщата на поп Груя, а аз и водачът ми хванахме панагюрския път.

— Аз се радвам, че ти поне не си ходил в Европа, а в такъв случай, вярвам, че в главата ти няма никакви граматики и запетаи, които най-много бъркат нашите работници — каза той на прощавание.

IX

Петлите два пъти бяха пели, месецът поздравляваше Стара планина от величествените върхове на историческия Доспат, когато ние се покачихме на средньогорската рътлина и седнахме да запушим по една цигара при малката чешмичка, находяща се на това място, до пътя, над която се издигат няколко бели тополи.

— Да се не маеме, че ще да осъмнем — каза водачът ми, който познаваше времето по звездите.

В Панагюрище пристигнахме капнали за сън, когато се разсъмваше. Решението да замина за Пирдоп се изостави него ден, защото според думите на лица, които познаваха отблизо това село, малко надежда имало да се направи там нещо добро. Аз не щях да се поколебая от тия неприятни известия, ако да не бях се срещнал на другия вечер с игумена от калугеровския манастир „Св. Никола“ — отец Кирил, съзаклятник в комитета, — който ми обади, че в околните на манастира села Славовица, Съртхарман и пр. трябвало да отиде един апостол, защото той сам не можал да ги убеди.

И така, аз предпочетох да отида на Калугерово, гдето ме викаха, отколкото в Пирдоп, гдето не бях убеден дали ще можа да направя нещо. Вечерта, преди да тръгнем, преспах на метоха в Панагюрище, принадлежащ на поменатия манастир. И в това общо богоугодно заведение, гдето служат най-безцветните личности, сварихме в една стая няколко души, които се занимаваха с правението на фишеци.

Като влязохме вътре, отец Кирил се изгуби по едно време. После малко той се подаде в стаята, с препасала сабля през кръста, с два пищова отстрани, с левче на калимявката, със спуснати коси по раменете, мешинено толумче за вода, провесено отзадя му, с кръст в ръка, с една реч — цял бунтовник. Подиря му вървеше целият персонал на метоха.

С това той искаше да ми се покаже, че е в сърце и душа бунтовник, приготвил си е всичко нужно за в Балкана.

— Цървулите ми, както и други някои принадлежности, се намират на манастира — каза той.

На другия ден пак трябваше да се бъхти път към село Баня, отдето е пътят за калугеровския манастир, 4¾ час далеч от Панагюрище. Един час докато имаше да се съмне, ние излязохме от последното село, възседнали на мулета. Според уверението на отец Кирила не трябвало да се боя от нищо, защото той често пътувал с хора като мене, всеки щял да си помисли, че съм слуга от неговия манастир. Преди да тръпнем от къщата, в която бяхме влезли, дойде един българин да се изповяда. О. Кирил го викна в стаята, гдето бях и аз, и почна своите свещенически обязаности в мое присъствие. „Доколко турци мислиш да заколиш? — беше първият въпрос, който зададе на грешника о. Кирил в качеството си на изповедник. — Колко фишека си направил? Ако нямаш 300, то за тебе няма комка. Ножът ти намазан ли е с масло? Ами пушка и пищови имаш ли? Сухари приготви ли си?“ Българинът преглъщаше от най-напред, не че го смущаваха зададените въпроси, но че не очакваше да ги чуе във време на изповядванието. „Ако всички тия неща не си приготвил, повтарям, за тебе няма комка — свърши той. — От два месеца насам аз така си изповядвам“ — каза той на мене.

Оттатък Баня се намира висок средньогорски рът, покрит с гъста церова гора, отгдето е пътят за Калугерово. По-нататък, от другата страна на планината, са турските махали, на брой три-четири, наречени Юруци. Мнозина от тия последните ни срещнаха, които познаваха отец Кирила, като познат съсед, и си заминуваха из пътя. Един даже се смеси с нас, с когото пътувахме доста време. Той не се забави да отвори страшния въпрос: „Какво ново се чува“ — въпрос, който занимаваше по него време и турци, и българи.

— Не зная, папаз ефенди, какво ще да ни дойде на главите? — говореше той. — Орем, копаем, както и други път, но ръцете ни са пребити. Едни казват, московец ще да дойде, други — сърбин, трети — не знам кой си; а сиромашта се безпокои не на шега. Отидеш в града (Пазарджик), и там същото безпокойствие, и там агите шепнат нещо.

И действително, аз констатирам, че по това време българите тържествуваха, а турският елемент въздишаше. Клокочението на вулкана, който от ден на ден все повече се увеличаваше, не можеше да не смущава мусулманските ни братя. Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, никой се от тях не интересува, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.

— Всичко това го е рекъл господ, господинчо, с неговата воля става това — говореше въодушевеният селянин. — Ние, старите, да кажем, че знаем и разбираме, но кой кара малките деца да играят по улиците на талим, да си правят пушки от пищелки, ножове от дърво и пр.? Защо тия оставиха своите заветни игри: челика, топката, кимпенди и др.? Всичко показва, че е дошло преме да се превземе изгубено царство, да се прогонва погански народ, отгдето е дошел.

Въпросът не беше от трудните. Доволно бе за наблюдателния баща да попита сам себе си с какво се той занимава, и работата ставаше ясна, т.е. искам да кажа, че ако той със ступаницата си заедно правеха фишеци от светогорските икони по цяла нощ, то и малкият Иванчо или Колчо трябваше да прави същото.

Така или инак, но турците и тяхното правителство не си доспиваха. Когато ходжата излазяше да вика на джамията, гласът му трепереше като лист, викаше той жално-жално, призоваваше от това високо място божията благодат върху мусулманския свят. Силното султаново правителство беше събрало цяла банда босоноги циганки, които под вид на просякини бе изпроводило по българските села да шпионират. Около средата на месец марта излезе заповед никои търговец да не донася от Цариград и отдругаде куршум (на дъски). Има примери, че по това време железницата Одрин-Сарамбей отиваше и се връщаше празна, като кола сламеница, само с няколко души окъсани ходжи и турски чиновници. Наближи времето Джума — славен панаир в турската комерческа хронология, — а железницата на Хирша скрибуца към Ямбол и Керменли само с няколко коша турски емении и сандъци с одринска халва; комарджии гърци и ерменци бяха търговците, които бързаха към прочутата Джума, да представляват мелодрамата Хаджи Айват. Няма българи-търговци, няма денкове от коприщенски и панагюрски шаяци. И се събраха тогава всичките инспектори, шефове и съветници на това еврейско експлоататорско дружество, Chemines de fer de la Turque d’Europe, да размишляват и търсят истинските причини на това упадвание.

Наскоро тия издадоха на български язик, понеже познаха, че тоя елемент се радва на най-голямо болшинство при всичките уверения на елинските патриоти и на описанието на пловдивския географ Цукала, по-главните правилници и циркуляри, напечатани с едри букви, които налепиха по станциите, дано удовлетворят уж разсърдените българи. От друга страна, същата тая компания постави свои агенти по главните пътища и покрай Марица, да наблюдават да не би по сухо и вода да изпровождат българите своите стоки; но всичко напусто! И тия спекулативни мерки не доведоха компанията до желаемата цел, при всичко че тя намали най-после цените на транспорта твърде ниско.

Но не беше само това. През цялата зима (1875–76 г.) едва ли можат да се наброят до десятина сватби, станали между българите. Общото патриотическо течение беше турило ръка на всичко. Само в един Русчук избягаха нея зима до 7–8 момчета от търговската класа, като завлякоха на своите господари кой по стотина, кой по 200–500 лири и минаха с тях в светата Румъния да помагат на братята хъшове. Митю Цветков, търговец из Враца, взел на кредит лойта на някого си турчин и преминал във Влашко да я продава. В Гюргево той залага тая лой на хъшовете, които й прибраха парите и купиха с тях пушки за Ботевата чета.

Съпътникът ни турчин се отби в една от казаните турски махали, а ние последвахме пътя си с отец Кирила към манастира. Минахме р. Тополница, над левия бряг на която се намира тоя манастир, срещу селото Калугерово. Пладне беше минало, когато ние влязохме във високите порти на „Св. Никола“. Там заварихме един гост, мисля от Т. Пазарджик, учител по селата, млад момък, с фес и панталони и с броеница в ръката, познат на отец Кирила. С първо виждане още той запита тоя последния какво ново се чува в Панагюрище, без да обърне внимание на моето присъствие, понеже, както казах, дрехите ми не ме препоръчаха за интересуващ се човек от подобни работи.

— Време е, отче! Ти трябва да станеш български поп Жарко[21], ти трябва да поведеш своето стадо яко пастир добрий — говореше разпаленият младеж, като беше се обърнал с гърба към мене.

Както се виждаше, милостта му не беше се срещал още с някой революционерен апостол, но само така, по общо настроение на населението, изразяваше онова, което въодушевяваше всеки малко-много развитичък българин в надвечерието на избухването.

— Трябва, отче, трябва! Минутата е една от най-сгодните — продължаваше учителят. — Сън не ме хваща вече, иска ми се и мен… разбираш я? Да я препаша…

Отец Кирил ми смигна, т.е. даде ми знак да въведем заблудения в кошарата, да го кръщаваме помежду си, за която цел той стана и затвори вратата. Учителят не подозряваше още нищо; той се разхождаше по стаята и тананикаше гласа на една юнашка песен с вирната глава.

— Байно, приближи се до масата да засвидетелствуваш с клетва и с подпис ония огнени думи, които ти изказа пред малко! Напредя ти стои български апостол — казах аз и извадих револвера си, а отец Кирил разпусна червения патрахил по гърдите си и запя „Крещается роб божий!“

Сбъркахме конците на часа още! Вирнатата глава на разпаления учител клюмна надолу, като отсечена; той се сбърка от онова, що гледаше напредя си, парализира му се и кураж, и идея, забрави и поп Жарка, и всичко друго.

— Ама чакайте. Аз не мислех за това! Аз не съм още приготвен… Аз трябва да се допитам… — говореше той, а долнята част на устата му играеше като цигански лък.

Надве-натри закълнахме тоя обожател на поп Жарка. Докато седяхме в стаята, той не стана вече да се разхожда из вътре, не си подигна главата нагоре, а свит на една страна в кюшенцето, очакваше да не го подложим на други нови изтезания.

В това време в широкия манастирски двор влезе въоръжен конник, който с първото си влнзание още попита за игумена. Непознатият бе гавазин или друго нещо при българската община в Т. Пазарджик; той донесе писмо от архиерейския наместник в тоя град, който му предписваше, че щом приеме това писмо, незабавно да тръгне за града заедно с гавазина. От подобна бърза заповед, така ненадейно, отец Кирил се уплаши. „Има нещо“ — каза той и се метна на уморения си добитък, който не бяха вкарали още в яхъра. На тръгване аз му казах да ме препоръча на своите верни хора от манастира, че не съм работник, дошел да търси работа, както беше казал, когато дойдохме най-напред пред някои от манастирските хора, понеже предвиждах, че с тая рекомандация ще да изпатя нещо; но той ми отговори, че не е нужно, ще да се завърне на другия ден. Учителят, новопокръстеният, на когото тая случка беше най-благоприятна, намери сгоден случай да отстъпи, без да се обади някому: видях гърба му, като излезе из портите и взе пътя към Калугерово. Че ще да предаде онова, което пати в манастирската килия, аз не вярвах: отец Кирил поне гарантираше.

Малко подир учителя замина и отец Кирил, заедно с гавазина от пазарджикската община; а аз останах в богоугодното заведение, под вид на работник, само под защитата на свети Никола. Не беше се затулил игуменът, когато някой от манастирските работници и слуги предложиха обикновеното питане: „Откъде беше бе, аратлик?“

В манастира „Св. Никола“, старо грамадно здание, несъществующе сега — опозорено и унищожено от немилостива башибозушка ръка в Априлското въстание, — освен игумена отец Кирил, имаше още двама калугери, Софроний, родом от Сопот, жилав калугер с рядка брада, на която космите можеха да се прочетат от пет разкрача, с окъсани дрехи, като че да беше минувал през пожар, и още един брат, преподобний Хараламбия от ближното село Калугерово, който беше се затворил в манастира преди няколко години, ядеше, когато му, дадат, и излязваше по двора в дълбока нощ, когато заспят всичките, само един или два пъти в неделята. Случи ми се да го видя само един път на месечината, когато се молеше богу върху голите камъци. Той приличаше повечето на страшилище, отколкото на човек. Според разказванието на слугите косата му била дълга до плещите, никога не се миел и чешел, два-три пъти се преобличал в няколко години, бягал от подобните си, никой не знаел какво има в стаята му, която стоеше завинаги заключена. Казваха още, че една гладна година, когато имало много мишки, манастирските паткани (плъхове) му били изгризали ушите като пастърма. Когато нападнали башибозуците манастира и го запалили, нещастникът отец Хараламбий изгорял жив в килийката си!

Манастирът „Св. Никола“ беше здание на два ката, с около 50–70 стаи, стените на които, описани с въглища и мастило, свидетелствуваха, че той е бил посещаван в епохата на набожността от многобройно число гости, христолюбиви българи. „Да се знае, че на сами ден Св. Никола, 1843 г., кожуфарският еснаф от Татар Пазарджик, като беше дошел да се весели, нападна се от 15–20 души турци. Стана страшен дженк (сражение), в който еснафът надви, турските чапкъни избягаха, като оставиха три ножа и два чифта емении. От еснафа на един калфа само пукнаха главата.“ Това събитие бе написано в голямата стая срещу Калугерово, над портите. Всичките други стаи стените им бяха изпълнени с надписи, написани повечето от страна на царствующите тогава неприкосновени еснафи; абаджийски, кожухарски, терзийски, сапунджийски и пр., събитията на които бяха или че някой се произвел от калфа на майстор, та се изпило толкова и толкова оки вино, или пък че угощението (моабетът) траял цели три дена и три нощи. Но по онова време, когато аз посетих тоя стар манастир, стаите, които са били свидетели на тогавашното еснафско могъщество, някои бяха пълни със сено, други нямаха врати и прозорци, на трети бе се продънил таванът, по който люпеха кресливите гарги и жълтооки кукумявки.

Малката манастирска черковица, скромно и старичко здание, почти равно със земята, се намираше сред двора, срещу вратата на която е буйната студена чушма. Само вънкашните стени на манастира, които приличаха на съща крепост, бяха запазили своето първобитно положение. Освен другите домашни хвърковати гадове тук имаше до петдесят и повече пауни, които украсяваха със своите златни пера опустялото здание.

Останалите манастирски хора бяха: работници, вътрешни слуги, пазачи, овчари, козари и пр. Имаше и един-двама мустакати ученици, кандидати за свещеници от околните села, които бяха дошли в манастира да изучават черковния ред.

Калугеринът отец Софрония завеждаше стопанската част на манастира. От сутрина до вечер тичаше той по нивята и лозята, между които имаше няколко парчета негово собствено притежание. Щом се свършеше полската работа, той нарамваше дисагите и тръгваше от село на село да събира за „бог да прости“ и за подновяване храма „Св. Никола“; а всъщност, според думите на старите слуги, сиромашката лепта изчезвала в бездънните джебове на отче Софрониевото расо, когото оценяваха да е човек от стотина опашки. Един негов роден брат на име Фрати, родом от Сопот, беше дошел по това време при богатия си брат калугер за помощ, заедно със стопанката си и с полуголите си дечица. Тоя последният имал злочестината да мисли, по старо предание, вижда се, че и от калугер може да бъде човек; но като постоя десетина деня в манастира, като пояде черния суров като кал хляб заедно с аргатите, замина си една заран със сълзи на очите, като викаше нависоко: „Брат! Брадва главата ти да отсече!“

Според своето положение, като човек дошел да търси работа — както беше ме препоръчал о. Кирил, — дадоха ми вечерта място за спане, по милости, не при аргатите, което щеше да бъде за мене гордост, но при други божи създания, много по-долни същества: един 65-годишен старец, от 15 години свинар на манастира, който бил дошел да слугува на св. Никола за душата си без никакво възнаграждение, само за хляба и за по три-четири оки тютюн в годината. Скъперникът калугер не се погрижил в разстояние на толкова време да даде на тоя серсем старец, слуга на св. Никола, ако не друга дрешка, то поне една ризица. Наместо риза той носеше една окъсана аба, а горните му дрехи се състояха от кози кожи, с които се тътреше и зимно, и лятно време.

Да не помислите, че тоя св. Николов човек беше неблагодарен от скотското си положение? Боже съхрани! По цели нощи той ми се оплакваше не против калугерската неблагодарност, а срещу немирното человечество, което изсякло гората и по тая причина лишило любезните му другари — свинете — от едновремешния едър жълъд.

— Горките хайванчета! Всичкия ден тичат, сковичат, ровят, и пак гладни! — говореше това кречетало от сърце и душа. — Сърцето ми се къса, като гледам, но що да чиниш!

Нашето общество се допълняше още от две сополиви козарчета, които приличаха на орангутани и които се разговаряха около огъня за шутата коза и пъстрото чепихче, че и тая година останали ялови. Стаята беше една от най-окадените и нечистите, неметена, откак се е направил манастирът; а ядение даваха онова, що беше останало от ратаите и гостите: боб, леща и зеле, изсипано в един чебур, едно въз друго, отгдето го подаваха изново.

Заранта на другия ден не бях станал още, когато дойде да ме извика един слуга, да съм отишел при отче Софрония.

— Брациговчени (аз се казах, че съм от това село) са майстори — каза тоя последният и ми подаде една букова цепеница да съм направил топоришки на няколко мотики, защото на другия ден се стягаха да копаят лозята.

Аз казах, че не разбирам от тоя занаят.

— А какъв занаят знаеш? — попита втренчено Софроний, като да бе изгубил всичкото си богатство.

— Никакъв — отговорих аз, като се надявах, че до вечерта ще да пристигне игуменът от Пазарджик; а, от друга страна, ако кажех, че съм овчар, щяха да ме накарат да подстригвам похабени шилета.

— Да копаш на лозе поне не знаеш ли? — Тук е манастир, грехота е да се яде хляба току-тъй — говореше убедително Софроний.

Вих, трих — нямаше що да се прави. На другия ден в числото на работниците, момчета и момичета от селото Калугерово, които отиваха да копаят и режат, начело със Софрония, и аз правех част, с търнокоп на рамото. Като незнающи, туриха ме да копая дълбоки дупки на дължина, да заравят вътре лозови пръчки, което се казва далдърми.

— И това работа ли го считаш, бай Хараламбе (името ми)? Това е играчка — говореше скъперникът калугер. — Ей такива малки дупчици ще да правиш, колкото да не стоиш без работа. Всичко това (т.е. трудът) няма да отиде напусто, св. Никола е чудотворец; той ще ти помогне.

Малки, големи дупчиците, но после два-три часа на моите ръце имаше пришки, на големина колкото един лешник; а кръстът ми се пребиваше от навождание. Три пъти копвах и два поглеждах към слънцето, няма ли да клюмне то към сините върхове на Доспатдага, за да тури край на моите мъки, за да ме отърве от ноктите на отвратителния калугер. Останалите ми другари-копачи, широкоплещести селяни и здрави селянки, червените крака на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление.

— Ей че калпав свят имало, брей! — говореше един селянин и плюеше на ръцете си, за да не се хлъзга гладкият сап на мотиката.

— Ти кокали нямаш ли по тялото си бе, аратлик? — питаше друг един, който копаеше наред с една мома, вероятно негова любовница, пред която искаше да покаже своето остроумие.

— Не ми закачайте любовника, аз ще да се оженя за него — каза на присмех една остаряла мома, заднята част на която приличаше на кундураджийски тезгях.

Това каза тя и кихна да се смее, кихнаха и другите присъствующи, а аз се потях с мотиката в ръка. Никога няма да забравя тоя ден. За всичко имаше да благодаря на о. Кирила, който не ме препоръча, преди да тръгне за Пазарджик. Впрочем, имаше и това, че той бе много смутен, кога да тръгне. На калугера Софрони, който беше единственото самостоятелно лице в манастира, аз не смеех да се изкажа. На втория ден се отказах да отида на лозята, избягах още заранта в ближната гора над манастира. Разбира се, че вечерта ми дадоха хляб след дълги мъмрения, Всичките викаха отгоре ми.

Един неделен ден кандидатите за свещеници бяха събрали около си всичките слуги от манастира да им четат нещо. Тия четоха наред всичко, каквото им се попаднеше подръка. Сега единът от тях четеше с глас книжката на А. Цанова „Напредък“, в отдела за образованието в Германия. Между слушателите държах място и аз. Не можах да се стърпя от да не се подиграя с многознающия кандидат, за когото бях уверен, че нищо положително не разбира от онова, което четеше на другите. В поменатия отдел на книжката „Напредък“ често се срещаше думата Германия.

— Да ми бъде простено, отче, ще те попитам какво е това Германия? — казах аз с подобающа смиреност и напрегнато любопитство.

Пред бъдещия пастир се изпречи дълбокият океан. Спря той четението и гордо подигна глава към тавана, гдето погледнаха всичките слушатели, манастирски слуги, като че Германия се намираше на тавана.

— Германия… то ще се рече… такова… санким хора го кажи като нас… По-просто, германи ще каже разбойници — избухна най-после кандидатът и почна да си чете преспокойно, още с по-висок глас.

— Храни, боже, като нашите черкези — отговориха няколко от слушателите.

— Също! — потвърди кандидатът, без да си дигне главата.

Тук се приемаше и полицейският вестник Едирне, събрат на в. Дунав, който стоеше свързан на полицата и с който Турция просветяваше населението. Аз го развързах, но що да видиш? Всичките листове бяха от един брой. Според събраните ми сведения редакцията на това гюбре чакала да се изтече годината, па тогава изпращала вестника изцяло, който брой се попадне. На манастира „Св. Никола“ се случило да изпращат 50–60 листа само от един брой. Кой си криви устата да казва, че султановото правителство не разпространявало просвещение!…

Отец Кирила го нямаше още никакъв. Тук в манастира се научих за една негова постъпка, която характеризираше твърде нагледно началника на богоугодното заведение. Между манастирските слуги имаше един, който едвам си влечеше крака. На въпрос, от какво е болен, разказаха ми следующето: Една нощ отец Кирил проваждал болния субект да извърши някаква си работа, която била съпрежена с очевиден риск.

— Не отивам, дядо — отговорил слугата. — И аз нося душа.

— Върви! Няма да патиш добре — продължавал решително дядо Кирил.

— Убий ме! — твърдял якоглавият подчинен.

Отец Кирил снел от стената дългата филинтра, кондакът на която се скрил под гъстата му брада.

— Върви, ще да те опаря! — следвал той да убеждава за последен път якоглавия.

Тоя последният мислел, че работата е шега, и по тая причина не мърдал от мястото си.

Пушката се запалила и слугата се сгърчил на два ката, започнал той да си къса парцалите.

— Олеле, дядо попе — изгори ме! Скоро давайте вода, запалих се цял! — викал отчаяно нещастникът, а дядо поп гледал спокойно на дима, който влечал от брадата му като мъгла след изгърмяванието.

— Няма ли да се тъжиш на конака? — попитах аз пострадалия.

— Той си е наш; вчера ме ударил, днес ме обича — отговори той.

Цели пет деня стоях аз на манастира да чакам о. Кирила, от когото нямаше още никакво известие. Чаках аз затова, защото без препоръка на местни хора никъде не можех да се мръдна. Това е поразителен факт, че без участието на населението апостолите не чинеха нищо.

Покрай другите неудобства най-осезателно беше това, че като бягах от работата, не ми даваха храна манастирските слуги да си доядам. Бях съзрял един път, че в една стая зад вратата имаше грамаден сноп със сухи свински суджуци. Оттогава търсех сгоден случай как да си доближа ръката до тях, за да подкрепя гладния си стомах. Тоя случай ми се представи една вечер, срещу някакъв си празник, когато всичките находящи се в манастира влязоха в черкова на бдение. Когато си пълнех със сухите суджуци джебовете, пояса и пазвите, в тая именно критическа минута, която, ако се откриеше, снемаше вече маската на моята тайнственост, друга една компрометирана личност, Петко Радев от Пазарджик, убиецът на един бей пред няколко месеца, който се търсеше и под земята, следял с бодро око всичките мои действия около вързопа на суджуците. Той се намирал в същата стая, затворен в долапите, отгдето ме и гледал. Разбира се, че всичко това от игла до конец било изказано още същия ден от Петка на калугера Софрония. „Човек, който яде свински суджуци през великите пости, не му е чиста работата“ — казали тия. Петко, на когото въжето стоеше намазано в Пазарджик, дръпнал огъня откъм себе си, т.е. той помислил, че съм турски шпионин, дошел съм да издирвам неговото прибежище.[22] Гледам аз о. Софрония, върти се около ми и ми говори съвсем на друг язик, но кой знаеше, че припознаванието ми за шпионин обърнало най-после неговото внимание върху ми.

През същата нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато всеки почиваше в обятията на сладкия сън, жален женски глас, който се отражаваше още по-жалко из порутените манастирски развалини, разбуди мало и голямо. Това бе гласът на баба хаджийка, старата майка на о. Кирила. Тя беше седнала на колене вън в манастирския коридор, гдето се заливаше в сълзи. Всичките слуги бяха се събрали около й да я питат защо плаче, но тя не отговаряше никому. „Майка, майка, мила рожбо! Защо ме не послуша и тръгна в тоя път? Кой ще сега да ти помогне!“ — нареждаше тя и нищо повече. Макар да нямаше по-точни сведения какво се е случило с рожбата, но и това беше достатъчно за мене, за да взема мерки овреме, защото ако отец Кирил беше затворен, то претърсванието на манастира ставаше неизбежно.

Х

После това произшествие с баба хаджийка аз не можах да затворя вече очи; ослушвах се от минута на минута кога ще да се похлопат пътните врата, за да си търся леснината. Аз се боях от бастисвание на манастира. Щом обаче се съмна и синджирите на портата предрънчаха, първи аз изхвръкнах от това опасно гнездо и хванах през гората към Панагюрище, без да се обадя някому от манастирските хора. Само пред мътната Тополница се спрях малко, за да измеря с очи нейния брод, която отпосле прегазих с дрехите си, и хванах пътя към турските махали. В една от тия последните гърмяха тъпани, а край селото се виждаше много събран народ, повечето с коне. Полюбопитствувах и узнах, че имало турска сватба, най-сгоден момент да се нахраня и да премина безопасно.

Агите бяха излезли да правят кушия (надпрепускване с коне), при звуковете на техните любими тъпани и зурли. По-старите и богатите от тях бяха насядали на постлани рогозки с дълги чибуци в ръка, за да инспектират кушията и да се произнесат кому именно трябваше да се падне най-скъпоценният бакшиш. В качеството си на прост зрител на отоманското величие аз не само че не бях заподозрян, но станах даже и вътрешно лице; докато ме накарат да взема уморените коне да ги разхождам, аз се спуснах раболепно и поех два попотени ата от ръцете на едного. За да представя същи покорен рая, свирех с устата си, както това се прави обикновено, кога се разхождат уморени коне, и гладех тия последните с ръката си по главите и гривите.

Нахраних се на гостолюбивата турска софра, пих един-два пъти от сладкия шербет, който заместя руйното вино между турците, и си заминах по пътя, задоволен и благодарен. Докато бях още в селото, един стар турчин, който пушеше с лула с цигара и теглеше емфие в същото време едно подир друго, опита се да ме хване за слуга, да му паса овцете. Пазарлъкът ни не можа да стане, защото аз поисках освен годишната заплата, да бъдат от него още цървулите и тютюнът.

На върха на планината, която е между турските махали и с. Баня, аз се изгубих по причина, че беше паднала гъста пролетна мъгла. Благодарение обаче на един говедар турчин, който хокаше там наблизо подир говедата, можах да се оправя пак из правия път за към Панагюрище.

В последното това село, кратерът на димящия се вулкан, аз пристигнах същия ден, щом се притъмня. Отидох право при Ивана П. Луков на Гешенова хан. Вечерта, когато се опразни вече кавенето и когато се борех със скромната си вечеря, млад 25-годишен момък влезе при мене. Без да ме поздрави даже, което не заслужавах, като всеки простак, той се намести напредя ми, сякаш че да беше определен да ми чете хапките, и почна да ме запитва за това и онова, като например: орем ли по селата, скъпо ли е житото, има ли алъш-вериш и пр. Виждаше се, че милостта му е лизнат, т.е. работник, защото и нему се пощя най-после да си продаде гроша, „Ами страшно чува ли се по вашите села? Бият ли ви турците“ — питаше той отдалеч-отдалеч.

Аз го изгледах няколко пъти под вежди, отговарях му нарядко; каза му и Иван Луков: „Остави сиромаха да си дояде“ — но разбира ли дебела глава подобна неща!

По едно време той се усети; стана като попарен от мястото си, приближи се до Ивана, когото попита нещо, обърна се да ме изгледа още един път, тръпна към вратата, а после се върна да поиска извинение.

— Прости ме, господине! Много сбърках — говореше той с прекалено благоговение.

В Панагюрище не бяха се завърнали още ни Волов, ни Бенковски. Па нямаше и нужда от тях в тава село — огънят гореше и така, без пламъка на чуждо раздухвание.

Чаках аз тяхното пристигание няколко деня. В разстояние на това време бях честит да се сподобия да копая дупка в Гешеновия хан за туряние на вар и да варя ракия, разбира се, не наистина, както на манастира, но само да се намирам на работа. Когато копаехме дупката за вара, имах за другар някого си Иван Кобилата, който беше се условил с Гешенова векилин по него време в конака, че по наступающите празници, Възкресение, щял да му даде нож, сребърни пищови и арнаутска риза, за да вземе участие в селската стража, която се приготовляваше да пази тишината около хорото.

Наближаваше Възкресение. Едва ли панагюрци бяха посрещали така тържествено и така весело тоя християнски празник от съществованието на селото им и досега. Още от разпетия петък въоружена стража, на брой до 20–25 души, всичките горещи съзаклятници в революционерния комитет, въоръжени, както се следва, със светли като огледало оръжия, с подсукани мустаки и кривнати калпаци, пречеха тържествено из улиците; мало и голямо се трупаше по портите да изгледва пазителите уж на тишината не като селски стражари, а бъдещи бунтовници, понеже всеки ги знаеше на кой господ слугуват. Мина се Възкресение, дойде ред да се отпразнува великият петък, в който ден става сбор на Панагюрище, на мястото на „Св. Петка“, малък параклисец, находящ се над селото отгоре, на едно високо място. То не бе сбор в пълна смисъл на тая дума, но нещо много по-велико, много по-тържествено. После пладне писнаха около 20–30 гайди, загърмяха циганските тъпани, като че всесилният султан отиваше на лов; народът от Панагюрище и околията, мало и голямо, старо н младо на тумби, тумби, пъплеше въз баира над селото отгоре към гореказания храм. Всяко отделение, всяка избрана дружина приятели и едномисленици се предвождаше от една-две гайди или поне от един тъпан. Подир тях вървяха малки момчета или цигани, които носеха големите бъклици и едно-друго за ядение. Друго едно отделение идеше, състоящо се от разгърдени цигани с червени антерии и лисичи опашки на главите, които предвождаха няколко ясногласи зурли. Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т.е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошението на собствените свои кости. Това отделение дигаше най-големия шум, като че се състоеше от хиляди души.

Най-после се зададоха и наместниците на панагюрския мюдюр или селските векили, заедно с всичките останали панагюрски първенци, до един членове на приготовителната комисия за бъдещето въстание. Тия пристъпяха като същи български велможи, тях съпровождаше най-голямо число въоръжени стражари, които под звуковете на разнообразните свирни стъпаха като същински солдати. Облечен в по-чистички местни дрехи, изтрити колчаклии потури, панагюрска гугла и пр., присъствувах и аз на това общо веселие, придружен от няколко другари.

След божествената литургия постлаха се няколко килима върху зелената морава, върху които насядаха първенците, във вид на полукръг, за да можат да гледат всичките на различните увеселения. Най-напред се изстъпиха пред лицето на панагюрските слънца пехливаните цигани, почти полуголи. Техните вратове, ръцете им до рамената, опърлените им като чукани крака и пр. бяха намазани с дървено масло, което, нагряно от слънчевите лучи, придаваше на кожата им цвета на лустросана кожа. Бързо и отчаяно заплющяха тия ръце, гордо и наперено деляха мегдана със своите противници, изкусно поклякваха и се движеха; а тъпаните и зурлите гърмяха непрестанно. Зурладжиите-цигани надуваха своите пискуни с такава охота, щото големите им очи бяха ударили навън, като че да бяха притиснати между воденичарски камъци, а зад ушите им се издигаха две изпъкналости, като яйца, които се дигаха и слагаха. Когато вече се срещаха двама борци гърди срещу гърди, тия удряха един другиго немилостиво, най-повече по отворените космати гърди и по потените вратове. Когато един от двамата паднеше, тъпаните и зурлите засвирваха особен марш, победителят си издигаше гордо дясната ръка, под която победеният трябваше да мине, като произнасяше в същото време и думата еваллаха, и двамата се отправяха към първенците с ниски теманета, цалуваха им скутовете, които им даваха от своя страна по някоя пара бакшиш.

По-нататък на същата поляна бе ое залюляло пъстро хоро — ред колчаклии потури и черни скромни фистани от шаячен плат. Тропаха младите от всичкото си сърце и душа, охкаше младата тревица под техните крака; а наежената стража, с една ръка турена върху ножа и с друга на черното мустаче, което се пропъхваше и увиваше между двата пръста, обикаляха извътре и вън. Угодливите фараонови синове, които имаха злочестината да мислят, че тяхната циганска мелодия е главната причина на въодушевленото хоро, напрягаха още по-силно своите гърди. Но панагюрският момък не скачаше ни за кахъра на св. Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевляваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава; въображаваше си той, ако днес скача на хорото под изпитателния поглед на Даут онбаши, мирен и скромен като жена, то какво ще да бъде, когато байрактарят поведе това хоро и ако аккапзалиите ножове дойдат на една линия? Каква минута!

— Ако се дигне прахът откъм „Св. Никола“, ей сега в тая минута, ако чуем, че два пищова изгърмят и двама души на коне довтасат да ни известят, че Пловдив или други някой град е въстанал, то как ще да постъпи населението? — политах аз един от съзаклятниците.

— Най-напред ще се причастим с кръвта на ония, които са насядали там под дървото; а после ще да се обявим още тук, на това място, за независими — отговори моят приятел.

Ония, които той показваше под дървото, бяха конашките хора от Панагюрище, т.е. турските заптиета, които бяха се свили настрана не като господствующа полиция в страната, а като някои пленници. Никой се не боеше от тях, никой ги не питаше колко пари им струват късите пискюлчета.

По това време именно беше разгласено измежду всичките съзаклятници онова остроумно откритие, което немалко обърна някои скептически умове и даде поразителен подтик на пропагандата в 1876 год. Аз говоря за математическата истина, която се срещаше с думите: „Турция ке падне“.

Ето това философско откритие, в което, като се обърнат буквите на идеалното изречение в черковни цифри, излязва годината 1876.

т = 300
у = 200
р = 100
ц = 900
i = 10
а = 1
к = 20
е = 5
п = 80
а = 1
д = 4
н = 50
е = 5
——————————————————————
1711 + 25 + 140 = 1876

И така, Турция ке падне! Ке падне тя именно през 1876 година. При всичките ми питания и издирвания както тогава, така и по-после, аз не можах да се добия до името на гениалния автор на това знаменито откритие. Ако това лице, което и да е било то, живо или умряло — беше написало хилядо дебели томове, не щеше да подпали толкова огъня в сърцата на българския народ, отколкото можа да достигне това само с три думи.

Аз предполагам обаче, че авторът на Турциа ке падне не е само едно лице, но целият български народ, на който божественото огнено въодушевление по това време откри едновременно това съвпадение. Всеки знающи да чете и пише съзаклятник е писал това изречение по онова време със собствената си ръка, за да се увери по-нагледно в неговата истинност.

По това време Бенковски се завърна е Панагюрище на 3 априлий и слезе в къщата на баба Стойковица Сапунджийката. Колкото работите отиваха по-добре от ден на ден, толкова той ставаше по-силен и по-неограничен в своите действия. Който се приемаше от него на аудиенция, считаше го това за особна милост. Нищо не одобряваше той, всичките бяха лошави пред очите му. Едни обвиняваше в нерешителност, други в скъперничество, трети не били горещи патриоти и т.н. Една нощ, когато влязваше в Панагюрище с другари, излезли напредя му случайно турските заптии, които, като видели непознат човек, поискали да го спрат. Той се бе разсърдил на панагюрци, че не са разпоредили да предупредят тая среща, като че и заптиите да бяха длъжни да се покоряват на революционеркия комитет; поиска да се осъди на смърт един от заптиите на име Хасан, мисля, който най-много постоянствувал да се хване непознатият.

Освен че работите отиваха много добре в IV окръг, апостолските писма от останалите три окръга говореха неща невероятни, които раздражаваха Бенковски още повече. Според надутото съдържание на тия писма наистина човек се би отчаял, като гледа колко напред са отишли нашите братя от другите краища на отечеството ни. „Вие, байновци, следвате да броите още вашите работници със стотини — пишеха от I окръг в едно писмо, — а ние отдавна време ги имаме готови с хиляди. Само кавалерията ни, която е определена да обикаля по търновските полета (?!), надминува числото хиляда, ако не и повече…“ От хайдушкия Сливен, гнездото на юнаците, към който бяха обърнати очите на останалите окръзи, пишеха, че всичките въстанически потребности били изнесени в планината още през месец март; войводите им били назначени кой на коя страна ще да действува и една чета нетърпеливи юнаци обикаляла вече из Коджа балкан. „Както ни се види, братия, вие ще останите, заедно с окръга си, да дигате въстание идущата пролет“ — явяваше първият апостол Стоян Заимов, от III окръг; а когато се яви Ботев при Враца, когато пушките загърмяха не на шега, то благоразумният Заимов се намери на тавана, облечен в женски сукман.

Кой кого чака, колко души търновска кавалерия излезе, где потънаха сливенските нетърпеливи юнаци, читателят вече знае и без нашите сведения, поместени във втората част на настоящата ни книга, относително действията на апостолите в I, II и III окръг. Апостолският комитет в Гюргево беше забранил уж твърде строго да няма преувеличение в работите, поне между апостолите, но малцина съблюдаваха това важно обстоятелство.

Естествено бе, че след подобни бомбардирания на незначителния Панагюрски окръг от места като Велико Търново и юнашки Сливен на апостолите от нашия окръг не оставаше друго нищо, освен да се обвиняват един други в недеятелност, да се карат помежду си и да бързат доколкото е възможно по-скоро да вдигнат байряка заедно с другите.

— Всичко Волов сбърка със своята граматика — викаше Бенковски вън от себе си след получаванието на иякое писмо, изпълнено с поезия.

Затова по едно време той се отказа да дава писмата, пристигнали от другите окръзи, на панагюрските комисари, като мотивираше своята постъпка с това, че тия писма са частна кореспонденция само между апостолите, следователно тия трябва да останат дълбока тайна за всяко друго лице. Всъщност обаче той не искаше да знаят комисарите какво се вършеше в другите окръзи; а най-главното — ревнеше му се да диктаторствува.

Комисарите от своя страна немалко се бяха докачили. За да си отвърнат на апостолите, тия бяха задържали пристигналите наскоро от Европа карти на Европейска Турция, телескопи и компаси.

Бенковски, който ненавиждаше всички малко-много развити хора начело с Волова, на когото беше узурпирал правдините като пръв апостол в IV окръг, за да има повече хора на своя страна, под разни предлози писа на Георги Икономов от Сливен, така също апостол, да дойде в Панагюрище, уж за войвода в Старо Ново село. Икономов така също бе гонител на учените авторитети.

Тук съм длъжен да ви кажа, че всички тия неспоразумения бяха дребнави, от второстепенна важност. Главната цел, приготовлението, се вършеше гигантски от страната на всичките, независимо от различните неспоразумения и несъгласия. Приготовителната комисия в Панагюрище, състояща от панагюрските граждани: двамата селски векили, Ф. Щърбанов и К. Гешенов, Н. Дринов, Г. Нейчев, Симеон х. Кирилов, 3. Койчев, И. Мачев, Т. Влайков, П. Мачев и Марин Шишков, заседаваше катадневно. От друга страна, апостолите правеха деня на нощ и нощта — на ден, Бенковски не лягаше да спи. Той задрямваше по няколко минути на стола, против волята си, и щом се събудеше, викаше на стопанката на къщата да прави кафе. Според разказванията на баба Стойковица в една нощ той изпил около 20–23 кафета и цялата нощ се разхождал из стаята.

По няколко писари постоянно работеха в апостолския кабинет. Замечателно бе и това, че Бенковски от един път диктуваше на двама-трима души да пишат писма с разнообразно съдържание. Когато писарят свършваше писмото, Бенковски го накарваше да го прочете. Ако имаше нещо притурено или изоставено, той познаваше на часа и се втренчеше да пита защо е станало това.

— Имаше повторение или неясна смисъл — отговаряше виновният.

— В такъв случай ти скъсай това писмо и напиши друго — казваше Бенковски. — Граматически можеш да пишеш, когато си у вас.

В това време той крачеше назад и напред из стаята, а писачите си извиваха главите да го запитват що да пишат. Най-верният му секретар бе Тома Георгиев, още от началото на приготовлението. Много пъти обаче в извънредни случаи хора с редовно образование и стари учители, като Волов, Бобешв, М. П. Стоянов и пр., навеждаха врат да пишат под негова диктовка. За да им се подиграе, да ги сконфузи пред хората, той се взираше най-много в техните писма, късаше ги понякога, а тия червяха лице.

Други второстепенни писари, по заповед на тоя последния, бяха се завзели с преписвание на книжката Четование[23], единствено ръководство за бунтовническите правила, което имахме на ръка само в един екземпляр. На всеки от по-главните пунктове, Коприщица, Клисура, Батак, Перущица и пр., се изпрати по един препис.

Въстаниците в Панагюрище бяха организирани по следующия начин: Бобеков — хилядник; Ив. Ворчо, Крайчо Самоходов, Стоян Пъков, Рад Клисарят, Илия Илиев, Никола х. Георгиев, Кръстю Томов, Стоян Тропчев, Павел Симеонов и Рад Джунов — стотници. Тия последните имаха всеки по десят души свои десятници, а останалите бяха прости ратници. Тая същата организация съществуваше и по селата в IV окръг. Всеки стотник и десятник беше длъжен да изважда на обучение, когато му прилепне и когато намери за добре, своите подчинени другари и приятели. Тия обучения ставаха повечето нощно време, както имах вече случай да запозная читателите с техния лагер, когато отивахме на с. Баня.

Приготовлението на панагюрските въстаници обаче не се ограничаваше само между апостолите, комисията, стотниците и пр. То бе общо измежду всичките, не само между достойните да носят шишинета, но и в средата на килавите бабички. Всеки вършеше онова, което му идеше отръки. Буйните натури се държаха най-много от любимото шишине, ножа и пищовите; младите моми и булки тъчаха навуща, предяха черни върви, някои от тях правеха даже фишеци и лееха куршуми; старите баби месеха и печеха сухари, с една реч — деятелност кипеше навсякъде. Ботушарският еснаф отдавна бе престанал да работи кундури с високи токове, мода по него време, и широки като дикани турски калеври. Майсторите съзаклятници, заедно с чирачетата и калфите, приготовляваха чанти, цървули, паласки и други бунтовнически принадлежности. Освен многобройните поръчки те работеха и готово, резерва за нуж дающите се бедни братя. Та кой еснаф не работеше за бъдещото движение? Аз утвърждавам, че в Панагюрище, като изключим Даут онбаши, всички останали, богати и сиромаси, стари и млади, знаеха, ако не навярно, то по слух поне, че в селото има апостоли и съществува комитет. Даже и кръстеният турчин, именуем Сараф Чира, от шпионството на когото се бояха всички честни работници, беше говорил пред едного от съзаклятниците: „Не в добър път са тръгнали нашите панагюрци, па да видим где ще да му излезе краят.“

Аз казвам, че Даут онбаши правеше изключение, но и това не е вярно, защото и той подушваше нещо, усещаше, според както се говореше по него време, че не мирише на добро: но не бе в състояние да отгатае где именно се въртеше шишът. Горепоменатите двама векили в селото, Щърбанов и Гешенов, които представляваха султанската власт във войнишкото Панагюрище, както казах, не само че бяха съучастници в приготовлението на въстанието, но бяха едни от първите деятели на комитета, членове в комисията.

Тоя факт и други още много са достатъчни да потвърдят общото настроение и ревностното участие на народа в святото дело. Старият Симеон хаджи Кирилов, човек с почтена възраст, с многобройно семейство и незавидно положение, който през целия си живот едва ли беше отворил уста да напсува някой турчин — избран бе да завежда касата на комитета.

Голямото знаме, което щеше да представлява Панагюрския окръг, бе поръчано да се работи от учителката Райна поп Георгиева, толкова злощастна впоследствие. Това знаме костисваше на Панагюрския окръг около 15–20 лири, защото беше от чисто копринено кадифе, от едната страна зелено, а от другата червено, с български лев по средата, ушит със сърма. Освен обикновеното Свобода или смърт отдолу под лева имаше написано и тия слова: „IV Панагюрский окръг.“ Друго едно знаме имаше вече готово, направено от калугерките в Карлово, което беше поръчал Волов: то бе от зелен атлаз, така също изработено със сърма. На банския живопис Стоенче бяха поръчани други дванадесят подзнамена.

Барут, куршуми, оръжия и други потребности се набавяха с голяма деятелност. Няколко души турци пренасяха барут не с торбички, картуни или тагарчуци, но с брашнени чували. Тия правоверни мохамедани, защитници на ибрика, бяха се побратимили с Георги Стойков, който приемаше барута, че червата си да видят на земята, пак нищо няма да изкажат. Тия опазиха клетвата си, както ще да се види във втората част на настоящата книга. В едно отношение постъпиха само те безсъвестно, че отпосле захванаха да донасят калпав барут, който не чинеше нищо.

 

 

Бележки

[18] Освен Стамболов, Георги Измирлиев в I окръг бяха още Пармаков, Хр. Донев и др., руски възпитаници, които моят водач е чул, като говорили руски. Да живеят руските възпитаници! Най-голяма пропорция от тях взеха участие във въстанията. Но за това на особно.

[19] Прочут забитин по своята строгост, който обикаляше в него време из околията.

[20] Любима дума на Бенковски. Той никога не казваше хора, юнаци, хъшове, въстаници и пр., но чакмаци, което значи пушки.

[21] Лице, за което се слушаше по него време, че води бунтовниците в Херцеговина с кръст в ръката.

[22] Разбира се, че от всичко това аз не знаех нищо. Но когато се дигна въстанието, на първия още ден като срещнахме калугеровските въстаници, гледам млад момък, когото за пръв път виждах, върти коня си около ми и иска да ме прегръща. „Сладки ли бяха суджуците?“ — питаше той и умира да се смее. Това лице бе Петко Радев, който следваше в редовете на въстаниците.

[23] Написана на сръбски от Любомир Ивановича, а преведена от Л. Каравелова.