Захари Стоянов
Записки по българските въстания (26)

Глава VII. Ени Заара

Ени Заара, или Нова Загора, това време беше доволно значителен градец. Ние влязохме вътре надвечер, гдето, след като ме показаха на тамошния юзбашия, който ме посрещна с думите „гебер“ и „душман“, тикнаха ме в затвора. И какъв затвор беше той, боже мой! От силните дъждове, които валяха твърде много него лято, той беше се преобърнал на блато с тъмнозелен цвят, което издаваше убийствени миризми. Отникъде слънце не можеше да го огрее; а светлина влязваше само през едно малко прозорче, напречено надлъж и нашир с дебели дървета. Посетителите на тоя грозен вертеп състояха от разни народности, турци, българи и най-много цигани, а комити нямаше нито един. Като най-нов, туриха ме на най-лошото място, в дъното на затвора, гдето водата беше в голямо количество и невъзможно бе да остане човек ненамокрен. Понеже и по тая страна нямаше никакво бунтовническо движение от страна на българите по това време, то затворниците турци не се показваха дотолкова фанатици, както това ставаше другаде. За да насърчат тия последните може би, бяха обесили неотдавна двама души, Кондю Д. Кавраков и Георги Кольов, първият от Сливен, а вторият от Кортен.

Там близо до мене стоеше младо момче, гологлаво, с малка брадичка, с букаи на краката, с вързани ръце и със синджир на врата, единът край на който беше закачен от железата на прозореца. Това момче, което аз съзрях отпосле, помислих в себе си, че то е навярно комита, и се зарадвах, че са ме турили дотолкова наблизо до него, защото свободно можахме да се разговаряме помежду си, без да има да ни пречи някой, тъй като наоколо нямаше наблизо други затворници. То мълчеше постоянно, като ми даваше разни поводи да мисля, че неговата работа не е добра, като например може би да го бесят и пр. Аз наруших най-напред мълчанието помежду ни, като го попитах отгде е, но никакъв отговор не последва. Втори и трети път същото питание, тоже никакъв отговор — ни дума, ни ума. Обърнах на турски, на французки, пак мълчание. Най-после нашият мъченик и единомисленик си извади язика, изкриви си очите по безобразен начин и направи насреща ми такава карикатурна и несвястна фигура, която може да послужи за разяснение помежду ни. Той бил турчин, луд, когото докарали от село Сръзан, по причина че не стоял мирен, и на другия ден го откараха за Одрин със заптия.

В същия ден откараха и мене на станцията, гдето чакахме около един час пристиганието на трена от Ямбол, който отива до Търново-Сеймен и предава пътниците за Пловдив и Одрин. Тъмно беше още за мене в кой от последните тия градове ще бъда откаран; но заптието, което ме караше, не се забави да ми съобщи, че ние отиваме в Пловдив. Тоя последният беше арапин. В трена имаше много чиновници, българи, които не само че ме познаваха, но и бяха даже съучастници уж в комитета. Аз ламтях от сърце и душа да се срещна с някого от тях, за да ги предупредя, ако в случай бъдат извикани в качеството на свидетеля, да знаят що да говорят; а най-повече да кажат на сейменския шеф-станция да откаже, ако го попитат, че е давал свидетелство на мое име. Но тия мои познайници, хорица малодушни и слабохарактерни, намериха за по-добро да се изкрият, отколкото да излязат напреде ми.

След два часа тренът стигна на сейменската станция. Ако в трена имаше да ме познават няколко души българи, приятели, които, макар и да не ми помогнаха нищо, но никога не биха приели да ме издадат, то на сейменската станция, гдето бях живял и отгдето бях липсал преди няколко месеца по доста съмнителен начин, имаше да ме знаят и познават много добре мнозина: гърци, арменци, турци, българи и немци, някои от които положително знаеха с що съм се занимавал. Всеки може да си въобрази какво аз чувствувах, когато наближихме до моста на Марица и когато машината изсвири. От друга страна, не по-малко се смущавах, като си погледнах окъсаните дрипи, с които щях да се явя и през които ми се виждаха месата.

В късо време моето пристигание се узна почти от всичките. Салонът, в който беше ме вкарал арапинът, за да ме пазят местните заптии, които, за мое добро щастие, бяха нови н не ме познаваха — на всеки от прозорците му имаше по няколко души натрупани, които ме изгледваха с голямо любопитство и не без съжаление; но никой не влязваше при мене да ме захортува, всеки странеше като от чумата, всеки се боеше от опасния човек.

Именуемият Калуди, хитър и дързостен грък, който служеше на тая станция, не може да се стърпи. Той се нарече, че има уж някоя работа в салона, доближи се до мене и полекичка, без да го забележат заптиите, попита ме нямам ли от нещо нужда като пари и други работи, които той е готов да ми достави. Аз му отговорих, че най-голямо добро би ми сторил той, ако придумаше своите другари да ми не казват същото име както сега пред заптиите, така и за в бъдеще, ако стане нужда, и да каже на началника на станцията, който беше добър човек, да изповядва, разбира се, ако го питат, че свидетелството на име Х. Х. Х. е дадено на друго лице, а не мене. Казах му още, че моето име е понастоящем Х…, за което го помолих да разгласи.

Дързостният Калуди излезе набързо из вратата и след няколко минути се завърна изново, придружен от десетина души, българи, гърци и арменци, които един по един ме поздравяваха с новото ми име, което нависоко изговаряха, като се чудеха още в същото време как се е случило да попадна в такова положение, когато тия ме знаели за порядъчно момче и неотдавнашен техен другар.

— Ако стане нужда за гаранция, то ние сме готови и сега да гарантираме пред правителството — прибави Калуди.

Нямаше никакво съмнение, че тоя последният беше свикал другите си другари, които наговорил да дойдат да ме поздравят с новото ми име, за да чуят и заптиите.

Пари, тютюн, хляб и други потребности бяха в изобилие, за което пак най-много Калуди беше настоял.

Тоя Калуди беше грък, както казах, родом от Одрин, на възраст около 35–38 години, с жълти мустаки, винени очи, ръст среден и с весел характер. Младите си години той прекарал много буйно и разсеяно, по причина на което твърде начесто посещавал затвора и порядочните люде не го наричали другояче освен чапкънин.

На сейменската станция той изпълняваше длъжността магазинерин. Един ден, когато дошел тренът от Одрин, в който имало няколко души познайници и съседи на Калуди, които го изглеждали със зачудвание, как той е сполучил да занимава такава длъжност, за да им привлече още повече вниманието да разказват, когато си отидат в Одрин, Калуди излязвал и влязвал в писалището с разни книжа и тефтери в ръцете, които разгръщал и четял, отивал до масата, на която е телеграфният апарат, който отварял и затварял, и пр., и пр. Всичко се свършило благополучно. И Калуди можал да представи от своя страна ролта на голям човек, и познайниците му били убедени, че действително това е така, като се споглеждали един други, което значело: „Смеехме му се едно време; виждате ли го сега!“ Но когато наближило да тръгне тренът, машинистът, сприхнат и полупиян немец, такава порядъчна плесница залепил на тържествующия вече Калуди, щото компанската му шапка, завъртяна като от вихрушка, отхвръкнала няколко крачки настрана.

— Ако земята под краката ми се беше отворила да вляза цял-целниничек — разказваше отпосле бедният Калуди, — то хиляда пъти щях да бъда по-благодарен.

Вследствие на това той се бе зарекъл да не стъпва вече в Одрин.

Моят арапин-заптия не можеше да се начуди отгде-накъде да се отнасят така съчувствено към мене тия челебии. На тръгвание можах да забележа там, настрана до станцията, един мой приятел и посветен отчасти в работите на комитета, на име Донко, от ближното село Търново, очите на когото се бяха налели със сълзи.