Захари Стоянов
Записки по българските въстания (13)

Глава III. Осветявание на панагюрското знаме

Това осветявание стана в четвъртък на 22 априлий. Рано сутринта камбаните и клепалата забиха от черковите. Тия известяваха на панагюрското и околното население извършванието на тържествения акт. Скоро улиците около къщата на П. х. Луков се изпълниха с любопитни, повечето жени и деца, защото мъжете бяха по пунктовете. Тия бяха накичени с най-скъпите си дрехи. Въстаниците, кой на кон, кой на крака, въоръжени, както се следва, излязваха и влязваха в главната квартира, макар и без работа повечето. Всеки искаше да блесне в очите на омаяното население; всички бързаха и заповядваха направо и наляво, никой не казваше: „Не зная“ — на многобройните въпроси, които тълпата задаваше за това и онова…

— Честито, братко! Да живей! Да живейме всинца! Да е жив войводата Бенковски! Да живеят панагюрци! — бяха обикновените въпроси и отговори.

Името Бенковски вървеше от уста в уста. Той имаше вече авторитет на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне. Къщата на хаджи Лукова представляваше същинска главна квартира. На големите порти вътре в двора при стълбите и горе в салона пазеха силни караули. Но да не помислите, че тия караули бяха неми и безгласни истукани, както военните? Не. Тия си се разговаряха свободно, като че стояха на своя дюген, запитваха всекиго, който минуваше покрай тях, за новини, викаха с всичките заедно „да живей“, даваха си мнението по текущи въпроси, спореха и така нататък.

А населението се натискаше около зданието на „главната квартира“ и изказваше желание да се започне по-скоро ооветяванието на знамето. Нетърпеливият поп Грую Бански, с патрахил през врата и със спусната сабля на бедрото, сновеше надолу-нагоре. Както си мислеше той и както въобще се очакваше, негово благоговейнство щеше да застъпя мястото на архиерей в предстоящото тържество.

Не се мина много време, и няколко въоръжени въстаници извадиха една маса, която поставиха сред двора. Други двама въстаници въздраснаха по къщата на хаджи Лукова, за да снемат от върлината кадифяното знаме, което беше единственият виновник на тържеството. Оглушително „да живей“ поздрави това снемание. Трима-четирма души донесоха това знаме, което положиха със запазено благоговение върху приготвената маса. На първа линия, откъм портите, заеха място свещениците, на брой около 10–15 души, начело с поп Грую Бански, всичките облечени в черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кандилници в ръка. На противоположната страна на масата се тури Бенковски, с гола сабля в ръка и с пълна униформа, която сега беше облякъл. Наоколо му стоеше неговият щаб, от дясна страна Крайчо байрактар, комуто трябваше да се повери в ръцете знамето, от лява Райка (Райна) поп Георгева, от ръцете на която беше излязло кадифяното знаме. От двете страни между свещениците и главния щаб стояха наредени панагюрските комисари, или военният съвет, начело с хилядника Павел Бобеков. На втора линия зад духовдия клир и щаба идеха въстаниците, наредени на колело, с пушки в ръцете, които държаха почетно. После тях идеше вече множеството, което се натискаше един през други, кой да бъде по-близо. Мнозина бяха се изкачили по къщите и стените да гледат отвисоко.

…Всичките присъствующи отложиха калпаци и наведоха глави към земята, когато се почна осветяванието. Гласът на поп Груя Бански гърмеше. Едва ли той не хвърчеше; а охлузеният требник, който за очи държеше в ръцете си, не му служеше за нищо, защото той четеше всичко, каквото му дойде на ума. Думите: „Проклети агарянци“, „зверове“, „поганци“ и пр. — държаха първо място подир „господи помилуй“ и „пресвятая Богородице“. Щом се свърши божествената служба, дойде ред да ее изкажат и различни патриотически вдъхновения. Много кратки, но огнени слова се изказаха, които се свършваха с гръмогласно „да живей“. В тия „да живей“ П. Бобекоз спомена и целия Панагюрски окръг, който така също трябвало да живей.

— Заедно с шпионите и с кръстените турци — прибави Бенковски на нисък глас, с явно негодувание против това незаслужено „да живей“. Не искаше Бенковски да се чува друго име в тържествата освен неговото. Гдето дойдеше дума да става въпрос за палмата на първенството, на славата и диктаторството, той преставаше да бъде хрисим.

Когато се свършиха вече всички духовни и граждански обряди, четирма души от щаба, заедно и с Бенковски, дигнаха знамето от масата и го внесоха вътре, за да се прикове на нарочно приготвената върлина. Райка Попова зашиваше наоколо му дебели копринени пискюли. После това Бенковски изказа желание, че знамето трябва да се пренесе тържествено през най-главната улица на селото заедно с всичката духовна и гражданска процесия. Разбира се, че против подобно желание, повечето театрално, лишено от всякакъв риск, не можеше да има никаква опозиция. Напротив, то имаше своите ползи и цели както за общото дело, така и за отделни личности. Около петстотин души конница само трябваше да придружи това шествие. Мнозина, на които конете не бяха тука, затекоха се да си ги докарат. Поп Грую с черковната мантия, която покриваше целия му кон, отдавна вече пречеше надолу-иагоре. Това право, да язди на кон с кандилницата в ръка, той казваше, че принадлежало само нему, а събратята му трябвало да вървят апостолски.

Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният вече байрактар — Крайчо Самоходов, — дадоха го на Райка Попова, като мислеха, че с това ще да може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се възнагради и нейният патриотически труд. Двама въстаника не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендета. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.

— Да живей младата байрактарка! — извика одушевената тълпа.

Няколко души държаха коня на българската кралица.

Мустакатият Крайчо Самоходов, комуто сърцето естествено трябваше да ламти, за да пренесе той знамето през селото, беше поразен окончателно от тая несправедливост… Той бе обиден твърде чувствително, плачеше от гняв.

— Право ли е това бе, брате? Да се остави святото и неприкосновено знаме в ръцете на една нищо и никаква жена — говореше той на мене. — Да се кълна аз в бога и народа, че ще да пазя тая светиня до последната минута на живота си, а сега в тая тържествена минута да ми се отнема това право и да вървя със сгърнати ръце? За мене няма вече живот; аз съм убит.

Крайчо имаше право; но и думата на Бенковски, със съгласието на когото се повери знамето на Райка, беше закон. Имаше и други мнозина недоволни заедно с Крайча, които не погледнаха с добро око на това обстоятелство, гдето се предпочело жена за байрактарка.

Дигна се по едно време тежката процесия към т. пазарджикския път. Тя беше наредена така: най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата, поп Неделю, така също възседнал на кон; подир него вървеше духовенството, облечено с черковната си одежда, с кръстове и евангелие в ръцете, начело с архиерея под Грую, който чупеше своя луд кон като кеседжия. След духовенството идеше Райка Попова с байряка, около която вървяха десятина души пазители на знамето с голи ножове в ръка. Близо до нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, на-редени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възееднал на хранен ат, който се изправяше на задните си крака. Всичко добро, но прокле ги турци побъркаха!…

Аз не вярвам дали тоя ден имаше жива душа в Панагюрище, с изключение на въстаниците по укрепленията, която да не присъствува на тоя тържествен акт, какъвто Панагюрище не беше виждал още, па няма и да види занапред. Докато шествието излезе от селото навън, минаха се около два часа. На няколко места трябваше да се спираме, докато се разтъпче народът по улицата, който задръстяше свободния ход. Мъжете се надпреварваха и трупаха кой да върви по-близо до знаменосеца или до щаба на Бенковски, към които бяха обърнати всички любопитни очи; младите моми и булки стояха наредени покрай пътя от двете страни с китки в ръцете, с които кичеха канете на юнаците и своите роднини и познайници, а някои ги хвърляха върху войводата и младата байрактарка; малките деца радостно и засмяно тичаха пред шествието като авангарди и късаха с ръцете си яростно който фес им се попадне, така щото улицата почервеня от османлийската емблема; най-после, старите баби, които бяха излезли по портите, мнозина със запалени великденски свещи, щом се приближаваше процесията, захващаха да се кръстят и струваха поклони пред войводата.

— Господ и свята Богородица да те поживи, синко — казваха тия. — Ти си проводен от небето да ни отървеш от мръсните некръстени кучета.

— Не са нужни толкова почитания и благоговения, защото и аз съм като вас човек и само с вашата помощ и с божата ще да можем да си постигнеме желанието — отговаряше войводата важно и тържествено не толкова да го чуят бабите, а стоящите около му.

Трябва ли да ви споменавам за възклицанията, за тържествените слова, виковете „да живей“ и пр.? Тия вървяха непреривно. Подобен тържествен акт аз видях, когато освободителните войски след две години време влязваха в ония български градове, гдето отоманска ръка беше избесила цвета на българския народ. Конакът, който до вчера плашеше българите, сега служеше за затвор на пленниците заптии и турци, на число около десятина души, които въстаниците бяха успели да хванат тук-там.

По желанието на мнозина, а най-повече на поп Грую, процесията премина покрай това място, за да видят робите как се веселят българите и що знаят тия. Тая хвалба на другиго помогна или не, но за байрактаркага и за самия поп Грую имаше най-лоши последствия, защото пленените турци известиха на Хавуз паша, когато той влезе, в Панагюрище, кой е носил байряка на комитите и кой е държал в едната си ръка кръст, а в другата — нож. Най-после цялото тържество се спря отвън града на една зелена поляна над пазарджикекия път. От това място се виждаха няколко караули по укрепленията, които стояха на караул в чест на шествието. Знамето биде побито сред поляната и множеството се нареди наоколо. Тогава Бенковски застана близо до него и като се обърна към въоръжените юнаци, почна да говори реч, с която между другото разясни и бъдещите действия на панагюрци и на неговата чета. Между другото той каза и следующето:

„Ние трябва да бъдем навсякъде и нигде; най-важното ни действие ще бъде това, ако сполучим да действуваме по такъв начин, щото да смутим неприятеля още в началото на борбата… Всеки признава, че това важно обстоятелство ние не можем достигна, ако действията ни се ограничат само на едно място, в един град или пункт. Най-голямо внимание трябва да се обърне на селата, към селските ни бунтовници, които като по-прости и неразвити, една най-малка несполука е в състояние да ги обезкуражи и да ги накара да сложат оръжие. А от всичко това вие разбирате като какви следствия ще да се породят. Ето защо става необходимо да се определи една подвижна чета от най-решителните юнаци, която да обикаля от село на село, да насърчава и поддържа духа на населението. На тая чета, за по-добро, аз мисля да й стана предводител. Тя ще да бърза като вихрушка и на часа ще се намира там, гдето е нужно нейното присъствие…“

Тоя план на Бенковски се одобри от множеството. Той го предложи публично, за да предвари всякакви по-нататъшни тълкувания, като знаеше, че панагюрци желаеха, щото той и четата му да стоят постоянно в селото им.

„Виждате, че задачата на тая чета ще да бъде една от най-трудните — продължи той. — Тя ще да служи като образец и огледало на всичките въстаници, които има да посети и подпомогне в неприятелските действия. Прочее аз искам измежду вас за нейното сформиране такива лица, които да бъдат достойни за тая цел и които се наемат да изпълнят следующите условия: първо, да бъдат добри куршумджии, така щото, гдето потеглят, да им не пада на сухо куршумът; второ, в случай на нужда, не дай боже, де търпят по няколко деня гладни и жедни; третьо, да бъдат добре изпечени на път, щото заедно с конете да вървят; и, четвърто, да не спят по няколко нощи, да бъдат юнаци и решителни.“

Свършил-несвършил още Бенковски своята реч, отведнаж множеството там надалеч се разклати да даде път на един непознат, който си държеше пушката в ръка, дигната нагоре над главите на множеството, и с кривнат калпак настрана, който затуляшс едното му ухо — той застана с благоговение пред Бенковски, разпъхтян и почервенял.

— Войводо! Аз се наемам да изпълня всичките тия работи, за които ти говори по-напред — каза той. — Моля, вземи ме.

Силно ръкопляскание и „браво“ последва от страна на народа в чест на непознатия юнак, който засрами мнозина с ястъклии мустаки. Напразно множеството се питаше, кой е негова милост, как му е името и отгде е? Никой го не познаваше; дрехите му го показваха, че той е от далечни страни.^[1]

От хиляда и повече души въоръжени и млади въстаници, които се намираха на това място, само стотина се решиха да изпълнят условията на Бенковски; тия минуваха на една страна и писарите ги записваха един по един.

После малко процесията се завърна пак в селото със същото тържество, а избраната чета тръгна отделно.

До вечерта ние посетихме и арсенала, гдето между другите поправки на пушки и ножове работеха се твърде деятелно и прочутите от по-после черешови топове. Аз не зная кому дойде най-напред в главата тая мисъл; но предполагам, че тя се въведе между нас по примера на Кара Георгя във време на сръбското въстание. Главният майстор на черешовите топове беше панагюрецът Никола Бинбашев. Тия топове имаха дължина 2-2½ метра, калибър като на горските топове, стегнати на три-четири места с яки железни халки и поставени върху две колелета, както обикновено биват същинските топове.

Понеже тая година, както казах по-горе, турското правителство беше забранило внасянието на куршума по българските градове и по тая причина той се намираше твърде малко сравнително с барута, то военната комисия се намираше в недоумение с какво друго вещество да запуши устата на тая народна артилерия. Но за оногова, който е въстанал да превзема царство, има ли нещо мъчно? Скоро панагюрското население биде предизвестено от няколко гьрлеста люде, които обикаляха из улица в улица, като викаха, колкото им силата:

— Който има цариградски кантари, да им нося топузите в къщата на Пенча х. Луков! Чувате ли? Ха-ха!

— Защо ли им са тапузите? — питаха любопитните женп.

— Царски работи — отговориха други. Читателите разбират, че тия кантарски топузи не бяха за друго нищо, осван да се употребят наместо гюллета в черешовите топове. За да се не запали сухата череша^[2] от барута, което е твърде възможно, някои опитни лица предложиха да се облече вътрешността на топовете с бакър, тенеке или друга някоя материя; но като нямаше нито едното, нито другото в Панагюрище, то военната комисия намери за добро да се употребят в тоя случай дълпите лули от ракиджийските казани.

Не знам обаче дали тая мярка се тури в действие, защото ние излизахме от Панагюрище още същата вечер.

Същия ден Бенковски пожела да види турските пленници, за които споменах по-горе, за да ги попита лично приемат ли си храната редовно и има ли да ги мъчи и безпокои някой, защото от вярно място бяхме се научили, че поп Грую Бански ходел при тях нощно време да ги кара да целуват кръста и да ги насилва да се покръстят.

Когато ги доведоха при нас, тия бяха повече умрели, отколкото живи, защото не знаеха накъде ги водят, а твърде възможно беше да са си помислили, че след тържеството, на което и те бяха свидетели, дошло е ред и за тях. Бенковски ги прие твърде любезно, увери ги да се не безпокоят, поръчаше им да се оплачат, ако ги закачи някой; но всичко напусто! Тия следваха да треперят като лист, бузите им бяха посинели като патладжан, две правилни думи не можеха да свържат. Виждаше се работата, че тия не обръщаха никакво внимание на нашите любезности, не можеха да помислят даже, че ние им говорим искрено.

И имаха право на това. Накъдето се обърнеха, срещаха противоречие. От една страна, отец Грую, който бълваше гущери, загдето оставяме поганците живи и се отнасяме с тях така учтиво, като с хора, изглеждаше тия последните с кръвнишки поглед. Щом някой от тях си дигнеше ечите да го погледне, той скърцваше със зъбя, туряше си ръката на саблята в знак, че с нея ще да ги изколи.

— Няма християнска любов между нас — говореше той сърдито. — Тия кучета отдавна трябваше да се помиросат, или пък да отидат при своя пророк.

От друга страна, малките деца бяха се набрали около къщата, в която се ние намирахме, и следваха да викат на висок глас: „Тичайте да гледате, когато убиват турците!“ А тия турци разбираха български.

Между това Панагюрище се укрепяваше твърде деятелно. Всичките по-главни пътища и проходи около селото, като Св. Никола, Каменица, Спасовден, Медетът, Стрелченския път и пр., бяха запазени. Иван Соколов, командантинът на града, пазеше на Св. Никола със стотниците Кръстю х. Томов, Стоян Тропчев и Павел х. Симеонов. Единственият мост на татарпазарджикското шосе, близо до селото, биде развален. Насипите се правеха да противостоят само срещу куршуми. Тях копаеха жените, които от час на час оставяха мотиките и се залавяха за хоро. Въодушевлението нямаше още граница. Мнозина бяха пресипнали да викат „да живей“. Появляванието на няколко само кола бежанци от околните села, които идеха в Панагюрище на защита, възбуждаше овации между населението. Бенковски свика панагюрските златари, на които даде 50 рубли екатерини да му обковат саблята и да направят голям печат — държавен!