Захари Стоянов
Записки по българските въстания (6)

I

Ако бъдещият историк се залови с изучаванието на историята на българската журналистика във време на турското владичество, то той, без всяко съмнение, ще да съсредоточи своето внимание на българските политически вестници, издаваеми през 1875 и 76 г. в Цариград. Ако ония, които не са били очевидци на священото и велико движение за свобода и независимост от страна на нашия народ по онова време; ако бъдещото поколение поиска да узнае предшествующите вълнения на духовете и причините на Априлското въстание; най-носле, ако всички ония, които се отнасят недоверчиво към разказите на съвременниците и искат да видят нещо печатно, публично изказано, то непременно трябва да имат на ръка българските вестници от Цариград: „Напредък“, „Век“, „Източно време“, па даже и безцветния „Ден“, излезли откъде началото на месец ноември 1875 г. до деня на въстанието, както казахме по-горе.

Геройски е подвигът на тия вестници! Аз не зная друга епоха, било във време на робството ни, било след освобождението ни, в която българската журналистика^[1] да е воювала така смело, така честно и безбоязнено в полза на народните интереси и желания, които тя защищаваше добросъвестно и стана истински виразител на народната воля.

Фактът става още по-поразителен, още по-благороден, като се вземат пред вид, от една страна, тежките условия на турската цензура, а, от друга — че в много градове из България затворите бяха препълнени с младежи, заптиите и всички турци въобще, които върлуваха по пътищата, селата, па даже и из градовете и които, така да се каже, правеха предварителни опити за бъдещата катастрофа, караха всекиго да трепери пред неизвестното положение.

После септемврийските опитвания за въстание българският цариградски печат, наместо лакейство пред правителството, наместо верноподанически съвети да се вземат строги мерки и да се накажат виновниците на смущението, едногласно извика: „Трябват се реформи в пространната Отоманска държава, народът е бил притиснат по провинциите, та затова се бунтува; милост, пълна амнистия за неопитните младежи и пр., ако царското правителство иска занапред да има верни поданици.“

Така постъпи българският печат не че беше подкупен, нещо немислимо по него време, но от желание да изрази общото негодувание на народа, да предскаже бъдещите кървави сцени и да предупреди турското правителство да предвари злото, от което щеше да си попати и самата обширна империя. С други думи, зад гърба на печата стоеше народът, който живо протестираше чрез своите органи срещу отживялата турска рутина и заплашваше даже правителството, че ако то не отстъпи някои правдини на народа, лоши ще следствия да настанат. Но имаше ли между турските държавни мъже хора, които да предвидят опасността, да отстъпят нещо от своите завоевателни права? Когато гласът на журналистиката не е придобил право на гражданство и измежду съотечествениците на Гьоте, на Миля, на Волтера, на Пушкина и пр.; когато в тия просветени държави, люлката на цивилизацията, се чува още до днешен ден гръмливият глас на обвинителната власт, че еди-кое смущение или демонстрация е произведена умишлено от нелегалното поведение на тоя или оня вестник, отговорният редактор на който трябва да се накаже със затвор и вестникът му да спре довека; най-после, когато хора с просветен ум, които са изтривали чиновете на университета до тридесятата си година, мислят денонощно над проекта за закона на печата, по кой начин да го убият по-чувствително, то мислимо ли е да изискваме противното от ятаганската държава? Ако оня мастити тиранин, когото наричат велик, е договорил пред своите образовани поданици: Si je lâche la bride à la presse, ie ne resterai pas trois mois au pouvoir — то що ни трябва повече? Удивително е, че най-големите душмани на свободата на пресата са учените глави. Колко фалшиви закони, колко железни клапи са се ковали от тиранските правителства против свободата на словото! Брой нямат благородните жертви, рухнали пред краката на тиранина, че тия уж подпалили главите на верните поданици. Педантите владетели не могат да разберат или пък разбират, а не им се ще да признаят, че пресата не създава никакви мнения и направления, а само ги изказва като тълкувателница. В тия случаи вълнующата се маса само се ползува от вестниците, както би се възползувала от собствения свой язик или писмо. Ако няма журналистика, то масата знае и други средства: кръчмите, пазарите или безграмотните възвания. Напротив, пресата може да бъде даже донякъде полезна в народните пориви, защото, като изважда наяве много факти, които инак би минували за грамадни, ослабва донякъде разпалените страсти. Доказателство за това е революционна Франция.

Но да продължим своя разказ; нека пак учените решават тоя въпрос. Българското вестникарство в Цариград, основающо се на своите дописки, съдържанието на които ще да разкажем по-долу, дигаше още по-високо своето священо знаме. То отпусна печатното слово с такава нечута до него време свобода по Балканския полуостров, щото всеки си прехапа язика; мнозина погледваха заглавието на цариградския Напредък с подозрение да не би да четат букурещката Независимост на Л. Каравелова; други подскачаха от радост, че турското правителство се е уплашило или пък е намислило най-после да ощастливи своята рая с някои правдини; трети отиваха още по-нататък в своите съждения; а поривът на духовете растеше от ден на ден все повече и повече. Това ратувание на нашата сиромашка преса ни напомня неволно надвечерието на Великата френска революция, когато само Париж броеше няколко стотина вестници, когато вестниците се продаваха и нощно време. Колко народните събития си приличат! „Докато нашият българин не чуе ревът на топа и звънтението на саблята, докато той не се сражава на бойното поле за отбрана на общото отечество, заедно със своите съотечественици, мусулмани, до него време всеки ще има право да го бъхти като съдран чувал“ — пишеше в. Напредък в една статия, в която изказваше мнение да се вземе войска и от българите. Това писа той и след малко заваляха прошения от всичко българско до великия везир в Цариград, прошения с буквално почти еднообразно съдържание, с които се молеше верноподанически султановото правителство да повика под отоманското знаме за войници и синовете на своята рая. Ако се не лъжем, най-напред габровските жители подадоха подобно прошение. Преписи от всичките прошения се обнародваха във вестниците.

Най-много в. Напредък се бореше да се вземат войници и от българите. Век настояваше да се опростят всичките, без изключение, затворени младежи. „Бъдете уверени, всемилостиви господарю — пишеше той, — че вие ще зарадвате хиляди семейства, които ще въздават горещи молитви за вашето благоденствие, които ще да ви станат отпосле най-верните и предани поданици.“ А тая дързост от страна на един български вестник не беше малка по него време. Източно време съветваше султановото правителство с много надменен тон да приеме българския язик за официален наравно с турския, да предостави на българите да могат да занимават високи служби по военна и гражданска част, да се печатат правителствените заповеди и на двата езика. „Ние съжаляваме от сърце и душа — пишеше тоя вестник — сички ония наши заблудени младежи, които си губят скъпоценното време с изучаванието на турския язик, язик мъртъв, без никаква литература и полза. Единствената полза от този язик се състои само в това, ако тия българи, които го изучват, се приемаха на служба наравно с мусулманите.“

Всеки може да си въобрази доколко духовете трябваше да се развълнуват още повече, когато турското правителство, наместо да употреби своята неограничена и законна власт, ако щете, отстъпи няколко крачки назад, показа се снизходително по много въпроси, гдето, напротив, както се очакваше, трябваше да бъде строго.

„Турция е уплашена!“ — шепнеха тук-там много разпалени патриоти и си триеха ръцете от радост, че може би да е наближил най-после часът на нашето робство. Първият плод на септемврийските движения през 1875 година не закъсня да се яви. Той беше султанският ферман от 3 декемврий същата година, с който се даваха на българите някои изтъркани и прецедени правдини със съмнително правоподобие, както това е бивало завинаги. Не се измина много време, и захвана да се брътви за някакви си Андрашови ноти, с които се давали правдини на Босна, Херцеговина и България; затворените бунтовници се освободиха, с изключение на няколко души, никъде ни един не се обеси, турците омекваха малко по малко, българите вземаха връх, открито се говореше вече, че има да стане нещо.

Тогава загърмяха дописки из цариградските вестници от четирите краища на всичко българско, дописки с остро съдържание и със заплашителен тон за държавата.^[2] Не само от градовете, но и от много малки български селца, съществуването на които едва ли беше известно, се пуснаха дописки в поменатите вестници. Всички тия дописки бяха еднакви по съдържание и план, всичките биеха върху една точка. В тях се описваха надълго и широко зулумлуците на разни мюдюри, чиновници и заптии с най-тънките подробности, теглилата на българина и невъзможността да се търпи по-дълго време тоя ред на работите. „Господине редакторе! — пишеше от Герлово един българин до в. Напредък. — Аз, долуподписаний Дончо Бебровченинът, който ходя да продавам едно-друго по селата, за да си прехраня децата и да платя тежкия данък на царя, и пр., и пр… Снощи ме нападнаха царските заптии, биха ме до умирание и ми взеха всичките парици… Не зная, господине редакторе, какво ще да се правим; мъчно се живее! Хората са на мнение напролет да си земат очите из гората…“ „Бог високо, цар далеко, г. редакторе — пишеха от Новозагорско. — Завчера двама души заптии срещнаха на пътя няколко селяни и на въпрос, къде са ходиле, един от тия последните отговорил: «Бях кумец на една сватба.» Царските хора разбрали, че селяните са комити, ударили им по един бой и ги откарали в затвора, гдето се намират и досега. Тежко и горко, г. редакторе, на нас българите! Секи се е отчаял и не знае що да прави! Ако до напролет не ни се подобри положението, страшно е да не стане преселение… Господине редакторе, тая година нашето селце не е засявало нищо, па няма и да засее, защото никой не може да се подаде из селото навън; обират ни крайвци, грабят ни заптии, хукат ни на конака, не знаем накъде да си земем очите. Няма вече за нас живот в Отоманската империя…“

Такова беше горе-долу съдържанието на всички дописки, които пристигаха от България и с които се пълнеха вестниците. Тия изражаваха общото вълнение между народа, предсказваха скорошното избухвание на вулкана, застрашаваха, така да се каже, турското правителство, защото само по тоя начин можеше да се чуе гласът на народа.

Ако ние се отвлякохме от предмета си, това направихме с единствена цел, за да дадем по-пълна картина на онова велико общонародно въодушевление за независимост, което предшествува Априлското въстание и неговата организация, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле. Ние искаме да покажем фактично, че българското въстание не се е управлявало ни от въображаеми букурещки и белградски централни комитети, както мнозина уверяват, ни от сръбски подкупени агенти, ни от славянски комитети, ни от несмислени младежи, нито пък българският народ е стоял със сгърнати ръце като стадо и ненадейно бил нападнат от башибозушюите тълпи, както иска да каже достауважаемият Мак Гахан в своите кореспонденции до „Daily News“.

Главната цел на тоя последния е била не да издирва истинските причини на нашето въстание, не да препоръча народа ни пред своите съотечественици, че и той е оценил вече свободата, но да ни представи като хора мирни земеделци, верноподаническа рая, невинно изклана от башибозуците, за да може да въоръжи общественото мнение против тогавашния английски кабинет Дизраели — Дерби. Както видите, неговата цел е била чисто агитационна.

И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.

Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание. Нека читателите ни простят още един път за това отстъпвание.

Като говорим за причините на българското въстание в 1876 година, ние няма да се изразим официално, т.е. не сме намерени да погъделичкаме каприза на някоя неприкосновена особа от полицейска точка зрение, че уж факторите на това въстание били няколко недобре възпитани младежи според логиката на лицемерите, а според чорбаджиите и рапорта на Едиб ефенди — „нехранимайковци, минали от Влашко и Сърбия, които нямали хляб за ядение и по тая причина неволно дигнали глава“. Няма да повтаряме думите на Мак Гахана и другите му събратя, че тоя народ, който не знае друго нищо освен ралото, бил нападнат ненадейно; ще игнорираме и източниците на надутите педанти, които уверяват, че „тук е имало интригантски пръст на сръбската гнила политика“, няма да възразяваме на чалманосните европейски вестници, че панславизмът е заседавал в Пловдив; най-после ще да помолим иякои историци да си оттеглят думите, че няколко неразбрани младежи прибързали да увлекат народа в неравна борба.

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече^[3]. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи — гърци, сърби и черногорци, — които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т.е. на борбата ни с нашите духовни тирани — гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: „Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т.е. не можем ли да вирнем глава и против турците?“ Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента Гордий Никифор, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с народната гайда начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. „Оставете ги: тия са от даживейлерден“ (т.е. от ония, които викат: „да живей“) — казвали бедните турци, без да подозряват, че тия даживейлерден после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т.е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. Македония по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници Свобода и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена сказка, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената Многострадална Геновева. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После Многострадална Геновева идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, Изгубена Станка на Блъскова и пр. Първите — такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.^[4] А Изгубена Станка! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да спасят една млада християнска душа от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия — сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато „народната гайда“ с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента „Гордий Никифор“ се замести от „Стани, стани, юнак балкански“, сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата комита придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т.е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци — да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула — имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат…

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.