Захари Стоянов
Записки по българските въстания (28)

Глава VIII. Движение в Пловдив

В събранието, което стана в Панагюрище през месец март вследствие хващанието на апостола Славков, от когото навярно турците бяха узнали много неща, а най-важното, че из България имало много други такива апостоли, решило се, че ако Славков предаде плана, то да се дига въстание, както се може. Градът Пловдив, който не можеше да въстане открито по причина на малочислеността на българското население, според предложението на Бенковски, събранието решило да се запали. Димитър Свещаров бил натоварен да извърши това.

В сряда, на 21 априлий, се получило в Пловдив кървавото писмо (прокламациите, които се изпратиха в Панагюрище, подписани с кръв, и които населението отпосле нарече кървави). Същата вечер се събрали палачите, които се разпределили да запалят града от много места. Отон Иванов, който бил изпратен да помага на палачите, бил определен да даде първия знак, като запали някое здание на Небеттепе.

Страшно били развълнувани по това време духовете в града Пловдив вследствие разпръснатите слухове, че в Коприщица и Панагюрище има нещо. Това вълнение и безпокойствие се увеличавало още по-много, по-причина че никой не знаел на вярно в що се състои работата, а в подобни случаи предположенията имат голяма цена. Турците, гърците и нашите чорбаджии бълнували за московци и сърби, а младите български патриоти се радвали. Никой не стоял хладнокръвен пред настъпающото движение. Всеки вършел онова, за което бил способен и което е било в интереса на неговите сънародници или частни сметки. Турците се въоръжавали, мало и голямо обикаляло из улиците, наежено против българите, но планът на техните действия не бил още начъртан; и тия самите не знаели що да чинат. Лукавите гърчоля, които извличат най-бляскави победи от подлостта и интригите и които притежават по-голяма способност от турците да съображават и да се ползуват от обстоятелства, тичали надолу-нагоре из града. На турците казвали тия: „Дръжте в това са виновати българите!“ — а тия последните подмамвали да се запишат гърци, защото Булгаристанът е обречен вече на смърт. Услужливият им митрополит бил отворил вече каракачанския си тефтер да записва покаяните. Така проповядва Христос да се постъпва със слабите и угнетените. Тоя духовен пастир, ако му позволяваше черното расо, навярно би затъкнал на пояса си дългия ятаган в реда на башибозуците. Тогава той се задоволил само с тефтера си, който имал равносилно значение с ятагана.

Разбира се, че много божи кравици от пловдивското полубългарско и полугръцко население прибързали да цалунат скверната десница на тоя фенерски кеседжия.

Не спели и нашите кръстени братя — чорбаджиите, — тая верноподаническа сган, дирек и основа на всяко тиранско управление. Тия треперели вече, коленичили около силните на деня с калъплии фесове на главата, с ала турка сюртюци, закопчени от долу до горе, на които се мъчели да угодят по какъвто и да е начин. Навярно техните уста са произнасяли: „Нашите млади чапкъни направиха нещо“ — и тия, а никои други са предложили и указали най-напред кой изпомежду тия млади в Пловдив заслужва да бъде хвърлен в затвора за предварвание на злото.

Останалата безчувствена маса, която славянофилите наричат народ, а тираните — глас божий и народна воля, се безпокояла само за своята душица, за алъш-вериша и за добитъка, това, което чувствуват и животните, когато се застрашават от някоя сила. Имало и друга една категория словесни същества, които участвували във всичките приготовления на народното движение, което мислили, че е лесно и възможно, както в страниците на някой роман; но като видели башибозушките чалми и дългите ятагани, с които двама башибозука не можели да се разминат из пловдивските тесни улици, обърнали колата. Наместо свобода или смърт, думи, които всеки произнася натъртено, когато пее песента „Дойде време, дойде час“, тия се задоволили да изгорят няколко писма в огъня, хвърлили на известното място приготвеното си левче, заедно с направените фишеци, и след като взели ключовете от всичките врата, запалили кандилцето пред иконата Божа матер. Други някои от същата категория, с по-разпалени сърца, имали смелостта да се съберат по няколко души на едно място, гдето така също под бдителността на обърнатите ключалки изпразвали буйно и решително пълните чаши за успеха и победата на въстаналите братия. И двете тия категории са благоразумните и философствующи синове на България.

Ревекините синове с келавите глави и с дългите джубета само вайкали и охкали, като музикален инструмент, като че техният железен аршин и сарафската им кутия били причина на всичката безредица. Тия се кланяли по улиците до земята пред всяка въоръжена краста, а псували и ругаели нависоко слабите и победените, като че им плащал някой за тоя труд.

Но да оставим настрана чифутските шашарми, чорбаджийските теманета, гръцкото православие и благоразумното „да живей“, които нямат нищо общо с нашия разказ. Да видим що са направили „несмислените“, „неразбраните“, „чапкъните“ и „нехранимайковците“, които не знаят каймета на парата и не жалят своята душа.

Както другаде, така и в Пловдив се намерили хора честни, хора решителни и патриоти, които прежалили всичко за в полза на общото дело, без да се отчаят ни най-малко, че учените и знатни кратуни, които от по-напред си увирали гагата навсякъде, изпокрили се из мишите дупки, когато дошло време за работа. Тия решителни и необикновени хора били Кочо Чистеменски и Димитър Свещаров, първият скромен кундурджия, вторият презрян свещарин. Тия не са учили във високо училище, не знаели буки за благонравие и възпитание, но умеели да изпълняват своя дълг към отечеството си, като запалили собствените си дюгени с газ, вечерта на 22 априлий, както са били обещали от по-напред. С тях заедно били съгласни и много ученици от Пловдивското главно училище да запалят квартирите си, щом видят първия огън на Небеттепе, който, както казах, щял да запали Отон Иванов. Когато тоя последният отивал да пали на Небеттепе, срещнал го един от благоразумните, който му възпрепятствувал.

Но и без това двата подпалени дюгени произвели ожидаемото действие. Смущението и страхът се увеличили още повече в града; турците гръмнали два топа, които били като знак на едвам начинающата се кървава драма; пазванти и заптии се развикали, команди се слушали по всичкия град, дебоите на оръжието били отворени за всеки мюсюлманин, всичките турци станаля на крак, ненавистта и фанатизмът пламнали вече. Тежки минути настанали за българина! Скоро последвали затваряния не само на виновните, но и на хора като Яким Груева, който бил доказал вече своята преданост към турското правителство, което нямало вече доверие.

Кочо Чистеменский, на минутата още след като запалил дюгена си, заминал с кола за Перущица, заедно с жена си и с малката си дъщеря, да дига и там въстание, а Димитър Златанов Свещаров бил хванат и затворен заедно със Спас Турчев, който така също взел деятелно участие в приготовлението.

Огънят в Пловдив произвел своето действие и в околните села. На селяните беше казано, че оттам ще да се даде знакът най-напред. Много селяни, които чакали нея нощ по високите места, щом видели, че избухнал огънят, ударили клепалата и грабнали пушките.

В Пловдив бунтовниците имали и приготвен байряк, шит от ученичката Елена Трантеева, но не станало нужда да се употреби.

Освен селата Перущица, Брацигово, Царацово и други хванали се за оръжие още и малките селца в Рупча: Сотир, Дядово и Бойково, находящи се на четири-пет часа разстояние от Пловдив към южна страна. На 21 априлий те оставили селата си и заедно с жени и деца отишли в корията, називаема „Свети Петър“. Моят помощник, Григор Аргиров, отишел да дигне селата Сотир и Бойково. За да се накървавят юнаците, отишли няколко души да вардят пътя, отгдето щял да премине Ахмед ага Тамръшлията, за да го убият; но той се усетил каква е работата и ударил из други път.

В тия села отишли още Отон Иванов, който сполучил да избяга от Пловдив, и Райчо Даракчиев от Станимака, да приготвят по-добре въстаналите села. Два дена и две нощи тия последните стояли в гората въоръжени, без да ги нападне някой, защото турците бяха смутени още и не знаеха каква линия на поведение да държат. На 23 априлий обаче от Тамръшкия чифлик се задали около двеста души башибозуци, които нападнали на българската стража. Петнадесет души бойковци и пет души дядовци, които били против въстанието на съселяните си, отишли да се предадат на башибозуците, но тия последните ги избили.

В с. Бойково е починал твърде мъченически един от селяните, на име Атанас Душилата. Него вързали кръвожадните башибозуци от един дирек вътре в къщата му, която отпосле запалили, и застанали навън да го слушат като какви звукове ще издава, след като пламне вече тялото му. „Яде ли ти се грозде?“ — се отзовавали ирони-чески кръвниците на отчаяните писъци от страна на Атанаса, което питание било като отмъщение, защото мъченикът Атанас имал лозе и не оставял харамоядците да го берат. После башибозуците изгорили селата: Бойково — цяло, Дядово — половината, а в Сотир само две-три къщи; в последното село заклали и учителя. Разбира се, че грабежът и плячката на башибозуците са нямали граница. Исмаил и Адил Хасанови от с. Тамръш били предводителите.

Селяните, като видели своето поражение, в отчаянието си нападнали на Григора Аргиров да му искат сметка за делата; тия искали да го убият, но той избягал. Избягал също така и решителният свещеник Тодор, от с. Сотир, който не влязъл никак в ръце. За неизказвание са мъките и страданията на тоя истински Христов наместник. Цели шест месеца се е скитал той под открито небе, из канарите на Сотирската река, преоблечен в мирски дрехи и въоръжен. Малцина негови познайници, които го знаели где се крие, давали му сегиз-тогиз хляб, а през повечето време той пасъл киселец, като добиче из шумата. Бедната му жена, която турците мъчели всеки ден, умряла най-после. Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето селце. Наместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два деня и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тамръш, гнездото на капасъзите. От страна на турците не паднал никой убит, заради това не станали и никакви затваряния. Ако селото Дядово е останало здраво заедно със своите жители, то тия последните трябва да благодарят на Отон Иванова, за когото казах по-горе, че се намерил в селото. Тоя решителен мъж не се побоял да се яви от най-напред пред башибозушките водители, за да узнае намерението им, като се показал за станимаклийски лангера, които по него време бяха на почит. Башибозушкият предводител го проводил да предумва дядовчени да се предадат, но той застанал насрещна на тия последните и извикал: „Дръжте се, братя, не си давайте оръжието!“ — което и направили селяните. Инак Дядово щяло да стане втора Перущица.

След оттеглянието на башибозуците, които вършили всичко открито, с ножа в ръка, на изгорелите и ограбени селяни нападнали духовните башибозуци, с кръст и патерица в ръка наместо ножа п пушката. Тия били хитрите и лукави гърци, които, възползувани от обстоятелствата, дошли да тържествуват над полуубиените селяни. Някой си Михалаки Филипу от Дермендере, придружен със заптии и други още паликарета, събрал селяните, на които предложил да се запишат гърци или в противен случай ще бъдат изклани със своята българщина. Намерили се събудени селяни, които отговорили, че предпочитат да умрат българи, нежели да станат гърци.