Захари Стоянов
Записки по българските въстания (9)

XII

Нека захванем най-напред от ония личности, които бяха най-главните виновници на това събрание. Освен много познатите вече на читателите апостоли Георги Бенковски и Панайот Волов, тук беше пристигнал преди два деня нещо и един от сливенските апостоли, Георги Икономов, който беше викан нарочно от Бенковски за войвода в Ново село (старо), както казах вече по-горе. После апостолите идеха депутатите на около шестдесет села на IV окръг. Аз ще дам на някои от тях имената, защото се лаская да вярвам, че историята ще да приеме ако не всичките, то поне една незначителна част от тях. Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които, докато се изберат, продават ги, и майка и баща, и чест и съвест; които не народът избира, както тия обичат да казват, но техните пиени агитатори, безсъвестните лъжи и подкупвания. Моите оборищки депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа, единствените възнаграждения — искам да кажа, прогонни и дневни пари — на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде.

Ето имената на народните представители в Оборище:

Панагюрище — Георги Нейчев (умрял в заточение), Искрю Мачев

Батак — Петър Горанов

Перущица — Д-р Васил Соколски^[26] (обесен)

Брацигово — Д-р Васил Петлешков (опечен на огъня)

Клисура — Никола Караджов (убит), Антон Стоянов^[27]

Копривщица — Найден П. Стоянов (умрял от бой), Тодор Душанцалията (обесен)

Поибрине — Делчо Ливр, Влад Пашев

Петрич — Нено Лулчев Гугов

Мечка — Димитър Павлов (Гайдарджията)

Старо Ново село — Ненчо Искрев, Михо Мишков (обесен)

Синджирлий — Андон Стоилов

Пещера — Стоян И. Попов

Пловдив — Христо В. Търнев

Т. Пазарджик — Иван Соколов

Радилово — Георги Петров

Калугерово — Теофил Бойков (обесен)

Бошуля — Митар Стоянов, Пеню Митров

Ерелий — Иван П. Христов

Душанца — Теодор

Церово — Гено Ангелов Теллията (заклан)

Каратопрак — Петър Атанасов

Ръжево Конаре — Васил Пенюв

Елешница — Генчо Димчев

Паничери — Колю Генчов

Крастово — Стоян Литов

Демирджилери — Танчо Стоянов

Сопот — Ганчо П. Николов

Геренето — Атанас Георгиев

Чардаклий — Златан Узунов

Славовица — Георги Станчев

Карамусал — Стоян Пенчев

Горна махала — Митю Минков

Ветрен — Георги Цвятков

Буново — Митю Пранов

Попинци — Петър Тодоров

Балдьово — Ненко^[28]

Кавакдере — Ангел Лулчев

Каразлий — Тодор Найденов, Пеню Борчев, К. Пенчев

Стрелча — Иван Ангелов, Сава П. Евстатев

Саръгьол — Иваи Нейков

Калаглари — Иван Петров

Карабунар — Атанас Георгев

Г. Конаре — Атанас П. Пенюв, Спас Попов

Дудин — Стойчо Дамянов

Думанлий — Георги Петков

 

Радиново

Строюво

Черпелий — Иван Атанасов Арабаджията, упълномощени от петте села.

Царацово

Мързян

Както виждате, числото на депутатите е достатъчно много по-голямо, отколкото съставът на различни европейски камари в малките държавици. Четвъртият апостол от Панагюрския окръг, Тодор Каблешков, който по право трябваше да присъствува в Оборище, не дойде. Прочете се едно негово писмо, в което той известяваше, че по причина на болест не ще може да присъствува.

Но не бяха само апостолите и поименуваните представители, които присъствуваха на Оборище. Тук имаше два пъти повече странни лица, разбира се, работници, но не и представители, които изпълняваха разни обязаности. Едни от тях бяха куриери както за главните пунктове в Панагюрския окръг, така и за другите окръзи; други — водачи, трети — стражари, четвърти — готвачи, пети — любопитни, повечето свещеници, така също работници и пр. Не зная доколко ще да бъде вярно, но според събраните ми отпосле сведения само в Оборище е имало около 300–350 души, без да се смятат отдалечените из гората караули.

В разстояние на три деня^[29], откогато се бяха събрали представителите, Волов се беше разпоредил да запази редът и тишината в Оборище, които, разбира се, само по себе си твърде лесно можеха да се нарушат между толкова хора, които един с един се не познаваха, с някои малки изключения. Той беше устроил полиция под началството на Васил Соколски, който имаше и своите квестори, или заптии по тогавашната терминология. Всички пътеки, долчини и проходи бяха завзети и запазени така строго, щото птичка да прехвръкнеше, трябваше да се усети. Ония, които се изпровождаха от събранието навън с някои наставления, куриерите и проводачите, даваха им се особени билети с печата и подписа на Волов, в които билети се пишеше: „Свободен да излезе.“ А вънкашните пощи, т.е. ония, които пристигаха от други градове, спираха се от стражата, гдето особен пълномощник от събранието отиваше да приеме кореспонденцията и устните поръчки.

Имаше определени хора да вършат и стопанската част около огньовете, гдето се въртяха ягнетата, както казах, и вряха на огъня няколко казана, донесени от Панагюрище и Мечка. Ония, които изпълняваха тая длъжност, т.е. готвачите, за да покажат, че не са прости слуги, но така също бъдещи борци за освобождението на своето отечество, не хвърляха от кръста си дългия нож и любимото шишине от гърба си, при всичко че им пречеха твърде много. По-нататък, около допотопния дънер на един бук беше струпана провизията, под надзора на особено лице както за нас, така и за конете: хляб, ячмик, тютюн и пр. бяха в изобилие. Нямаше само вино и ракия, без които българинът не може да се развесели, както трябва, но никой не смееше да спомене за тоя недостатък, понеже казах вече, че питието беше забранено. Боже мой, как двама-трима несвестни младежи (според мнението на учените) можаха да привлекат толкова народ!

Беше късно вече — сред нощ, — по тая причина никаква работа не можеше да се почне, докато не се захванеше идущий ден. Около апостолите и другите по-интелигентни депутати се събраха останалите присъствующи, за да се нагледат на своите бъдещи освободители. Най-много гърмеше гласът на Бенковски. Неговите скъпи оръжия и представителната му физиономия привличаше най-много погледите на зрителите. Разговорът се въртеше около слабите страни на Турция, как нейните солдати ходели боси, как тия били победени в Херцеговина и други такива агитационни факти, които действуваха изумително на депутатите. Ако един критик по военната част на Турция млъкваше, то друг поемаше речта и пламенно описваше сраженията на Хаджи Димитровата чета, хитростите на Левски, страха на днешното турско правителство и въобще на населението и най-после сключваше своята реч с пълна самоувереност, че победата е наша още в начало.

— Амин! — отговаряха присъствующите с възхитен поглед.

— До нашите братя-апостоли в I окръг се е получило писмо от генерал Киселски, българин на руска служба, който иска да прави съюз с апостолите за взаимно действие против общия неприятел — прибави Г. Икономов.^[30]

— Колко такива генерали ще да се явят още; но ние трябва да бъдем осторожни с тяхното приемание — забележи Бенковски, който се виждаше явно, че не храни особена симпатия към генералите. — Ние трябва да се надяваме най-много на нашите чакмаци, а генералите авантюристи да туряме на заден план. Може би, като лица вещи във военното изкуство, да ги приемеме да ни служат с определена заплата и нищо повече — допълни той.

И всичко това, боже мой, се говореше сериозно, всеки беше уверен в думата си, че правото и победата принадлежат нам! Уверен щеше да бъде — утвърждавам аз — и най-новият скептик.

Да, във въстанията няма благоразумие. Способността да се различава доброто от злото и полезното от неполезното, разумното от неразумното може да си има мястото само при пълнейшето спокойствие на духовете. В противен случай — при възбуждението на чувствата и енергията — здравият разсъдък слабее и се подчинява на господствующето чувство. Само надутият пълководец, когото принуждават против волята му да се бие и който смята да остане жив, за да получи награда и пенсия, мисли надълбоко и разсъждава; а народите, които ламтят за свобода и на които програмата на действия е начъртана от самата история, щяха да противоречат на една велика истина, ако бяха седнали да смятат това и онова…

Никому не идеше сън в тая тържествена минута, в тая независима държава, гдето соколите пишеха закони, гдето нямаше ни турски заптии, ни коварен фанариотин, ни пък изедник чорбаджия. Изказаха се желания от няколко любители на юнашки песни — няма ли кой да развесели събранието с някой бунтовен марш.

Това чакаше и Георги Икономов, познат песнопоец измежду своите другари и прочут актьор да играе ролята на Желя в Изгубена Станка, с която той беше запалил русчушките младежи. Поизкашля се Икономов, подпря се с едната си ръка на пушката и викна, та запя: „Горо льо, горо зелена, и ти, водо льо студена“… Всичките депутати, които бяха образували колело около певеца, заедно с апостолите, малко по малко, от най-напред само с тананикание, а отпосле запяха с висок, глас да пригласят на Икономова, понеже песента им бе известна, тъй щото нагласи се цял един хор от 150 гърла! Тихата нощ, стръмните непроходими околности на Оборище повтаряха и потретяха ехото на хайдушката песен, която гърмеше и страшно се отражаваше из гората. Три-четири чакмаклии шишинета изреваха между депутатите и едно „да живей!“ се изтръгна от гърдите на всичките. Иди после това и недей става бунтовник!

После Икономов, придружен от другите апостоли, изпя ред нови бунтовнически песни, които се възприемаха от слушателите като небесна манна. Най им се хареса на тях новата песен на Стамболова:

… Паши, чорбаджии,

заптии, кадии, келави султани

кръвта ти пият — ха! ха! ха! — и пр.

Когато свърши Икономов, около двадесят души го наобиколиха да им изпише тая чудна песен. Така весело прекарахме ние първата нощ на Оборище.

Сега, после седем месеца скитание, тук на Оборище се срещнахме ние с Георги Икономов, с когото не можехме да изкажем един на други своите мъки и неволи след Заарското въстание. Ние се оттеглихме с приятеля си настрана да разказваме свои работи, оттегли се и Волов при своите синджирлийци; но Бенковски не се мръдна от мястото си, докато изгря слънцето на другия ден. Той беше събрал около си панагюрските и т. пазарджикските депутати, които съдеше и навикваше за разни въпроси. На панагюрските депутати говореше той, че няма да ги пусне да заседават, докато не му се представят в Оборище всичките комисари от Панагюрище, да ги предаде на съд на народните представители, за което беше съчинил цял обвинителен акт; а пазарджикскил депутат, Соколов, провеждаше да отиде чак в Пазарджик, за да си донесе статистиките, понеже ония, които представи, не бяха удовлетворителни.

Първите изпратиха Крайча байрактаря да извести в Панагюрище на комисарите да се явят в Оборище в качеството на подсъдими, комуто те отговориха, че си имат свои депутати, да отговарят за тях, а Соколов заплати една лира на един куриер, когото проводи в Пазарджик да иска статистики. Думата на самозвания диктатор трябваше да се изпълни. Разбира се, че ако Соколов и панагюрските депутати бяха селяни, то Бенковски не щеше да бъде към тях толкова взискателен.

XIII

Съмна се. Пролетното слънце отдавна бе позлатило с лучите си източната страна на бърдото и горните клонове на някои високи букове. Нетърпеливите представители, всичките хора къщовници, всичките тръгнали от селото си под предлог на разни измислици само за два деня уж, а тия ставаха четири, бяха се разшавали около бистрата речичка, на която се миеха, след като се прекръстяха по няколко пъти, обърнати към изток. Те бързаха да свършат по-скоро, за да се върнат в селото си; но Бенковски не предприемаше още нищо. Няколко депутати напомниха, че е време да се пристъпи към отварянието на събранието. Наместо отговор Бенковски извика другите апостоли настрана в гората, да им говори нещо тайно, некасающе се до депутатите. Някои от тия последните поискаха да дойдат подиря ни, но той ги отстрани, като им казваше, че не е тяхна работа да знаят тайните на апостолите.

Тук Бенковски пое най-напред думата и с едно дълго предисловие очърта действията на апостолите от стъпванието им в България и до днес, отношенията на народа към тях, разните трудности и страдания, настоящето положение на работите и бъдещите следствия.

— Когато ние минахме по замръзналия Дунав — продължи той — и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негова доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.

Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.

— Въобразете си сега — продължи той, — когато нас; бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същият народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят. Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — тия да разполагат със съдбата на населението… Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее преяпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея!…

Много говори още Бенковски, с всевъзможни факти и доводи доказа той, че пълномощното за апостолите е необходимо.

От останалите трима апостоли само Георги Икономов се съгласи с Бенковски, което и трябваше да се чака; а ние двама с Волова се възпротивихме, че с подобни работи ще да развълнуваме представителите и населението.

— Няма нужда да искаме подобно пълномощие от народа — говореше Волов. — Нашата апостолска длъжност е само да организираме въстанието и да подигнем знамето на бунта: а после нека народът си избира за предводители такива лица, на които той доверява.

— А защо ние да нямаме право да избираме тия водачи и да контролираме всичко? — извика Бенковски малко разсърден. — Наистина, ние не сме някои прочути войводи, малко познаваме правилата на четуванието; но и от нас по-добри засега няма между българите. Ако и да има някои честни и способни хора да вземат командата на действията, тях пак ние ще да познаем. Народът е неопитен.

След малки препирни и възражения съгласихме се най-после с упорития Бенковски да вземем пълномощно от депутатите в смисъл на горните негови думи, т.е. че апостолите само от IV окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието. Пълномощното се съчини от Волова, което Бенковски допълни тук-там.

Когато се свърши всичко това, ние слязохме пак в Оборище и любопитните представители ни заобиколиха. Привременният секретар на събранието, Н. П. Стоянов, преписа на чисто съставеното вече пълномощно. Бенковски обяви на представителите, че преди да се отвори събранието, най-напред трябва представителите да се подпишат на едно писмо, та тогава ще се почнат разглежданията на други въпроси. Мнозина, които отдавна бяха поверили своята съдба в ръцете на апостолите, малко внимание обърнаха на това ничтожно писмо, което, според думите на Бенковски, е нещо обикновено. По-развитите обаче представители, или „философите“, както ги наричаше той, поискаха да чуят съдържанието на това писмо, па тогава да го подписват. Волов го прочете и всеки можа да чуе какво гласеше това писмо; но пак имаше мнозина, конто не разбраха неговата цел и пристъпиха да го подпишат, само работа да се върши. Време ли беше да се взират хората в такива дребни работи, писани на книга от апостолите, когато бесилката се мяркаше на всекиго в очите! Представителите, пловдивски и перущенски, подписаха най-напред пълномощното.

Не погледнаха обаче с подобно хладнокръвие на това пълномощно по-интелигентните депутати от Панагюрище и Пазарджик. Първият бе Иван Соколов, който си издигна гласа и живо протестира против исканията на каквото и да било пълномощие от страна на апостолите. Той описа твърде мрачно лошите следствия, които може да има едно подобно пълномощие.

— Българският народ ламти да се освободи от един тиранин, а ще налети на други — каза той.

Соколов се поддържа от депутатите Нейчов и Мачев, които говориха в същия смисъл, викаха, доколкото им стига сила, че постъпката на апостолите е произвол и похищение на святите народни правдини. Около ораторите се събраха всичките селски представители, да разберат по-изтънко в що се състои работата; а ония, които бяха подписали вече пълномощното, наприбраха се около масата, за да искат своите подписи, понеже ораторите бяха поклатили тяхното доверие.

Бенковски пое думата и даде второ разяснение на пълномощното, за което каза, че се иска пак за доброто на угнетените братя.

— Може би на някои философи да не е на волята; но аз не съм дошел да работя за тяхна полза — прибави той.

Опозицията викаше още по-силно. Страшна размирица се повдигна в средата на депутатите; викове и незадоволствия се слушаха отвсякъде; мнозина представители поискаха да си отидат по селата, а някои започнаха да гледат апостолите с подозрение.

— Ние не искаме тиранин, бил той турчин или християнин — разлика не съществува — се чуваха гласове.

Волов, който макар и да се бе съгласил да се иска пълномощно, което направи повечето от точка зрение да се вършат работите по-скоро, не можеше да гледа хладнокръвно на тия раздори и несъгласия, които се пораждаха между патриотите още в началото на действията. Нажален от всичко това, той се оттегли настрана в шумата и продължаваше да плаче като малко дете. Бедният Волов! Благородна душа беше той; но не бе роден за бунтовник. Около му се събраха неговите верни новоселци и синджирлийци, които го гледаха със страхопочитание, пихата го с развълнуван глас, да им обясни от какво се появи несъгласието.

Само Бенковски стоеше на своето място, подпрян на саблята си, равнодушен и спокоен, като че да се вършеха напредя му твърде обикновени неща. Едно от двете: или той малко искаше да знае за онова, което ставаше напреде му или пък не беше измислил още достаточно мотиви, за да защищава своето пълномощно. Сам от време на време казваше той на представителите да се съгласят по-скоро какво ще правят, защото многоглаголението и философските фрази се позволяват само в гръцката камара, а бунтовническите събрания често се затварят и прекъсват с пуканието на пушките и със звънтението на ножовете.

— Вишегласие, вишегласие! Въпросът само по тоя начин ще може да се разреши — тогава ще да се познае кой е за и против пълномощното — викаше опозицията, която начело със своите оратори приближи се до масата, гдето стоеше Бенковски.

— По-добре е да стоим под турския ятаган още петстотин години, отколкото да приемем това пълномощно, което ни върже ръцете и ни прави прости оръдия във време на въстанието — ораторствуваше Соколов.

Друг един депутат — Георги Нейчов, — от гняв или от жалост, така също оплакваше с глас лошите съдбини на България, на която не стигало петвековните теглила, а и сега трябвало да тегли още от своите синове.

Коравото сърце на Бенковски не отстъпяше ни йота. Той изслуша съвсем обикновено желанията на депутата, после се отстъпи няколко крачки настрана и помоли противниците да му позволят да направи той по-напред своето „вишегласие“, което нямало да трае дълго време — па тогава тека върши кой що ще.

Множеството, което не знаеше какво ще да бъде това негово вишегласие, наново захвана да роптае и да негодува против произволната мярка; но след малко пак утихна, разбира се, не за дълго време. На всичките ръцете бяха турени на ножовете, кръвопролитието ставаше неизбежно. Тогава Бенковски се покачи на едно възвишено място, изтегли саблята си, което той правеше завинаги, щом има да се решават някои трудни въпроси, и извика колкото му е силата:

— Петричени! Мечени, и вие, муховци с мечкарските шишинета! Тук ли сте, братия? Дойдете ми, ако не на помощ, то поне да се простим за последен път!… Аз отивам!

Тия думи на Бенковсми, които той произнесе с такъв тържествен и състрадателен тон, на минутата още произведоха своето действие. Той трепереше цял-целиничек, гърдите му се подигаха и слагаха, а лицето му прие необикновено виражение. От всичко това се виждаше, че той беше решен да дойде до крайности.

— Тук сме! Тук сме! — се чуваха гласове наоколо из гората и всички като вихрушка тичаха да се приближат около Бенковски.

Гробна тишина настана отведнъж измежду всичките представители и на всекиго очите бяха обърнати към разярения оратор, който приличаше в това време на свръхестествена сила. И готвачите даже, с една ръка на ножа отгоре, а в друга с лъжицата, взеха ред най-отзад.

— Братия! — захвана Бенковски отново. — Около три месеца се изминават вече, откогато аз ви дойдох на гости, откогато се запознахме един други. Тежки времена бяха тогава, братия. Когато чухте най-напред да излезе от моята уста ужасното слово: „да въстанем против душманина“, вие имахте пълно право да ме предадете на тоя последния още тогава, защото не ме познавахте що съм за човек!… Хиляди пъти щях да бъда по-благодарен, братия, ако бяхте ме предали тогава на турците, отколкото да слушам сега, да бъда свидетел, да гледам, че нямате на мене и на моите другари апостоли за пара доверие. Сега именно, когато дойде време да ви се отплатим и ние, да познаете дали от сърце и душа сме били ваши братия и доброжелатели, да ви помогнем в тая критическа минута, когато имате най-много нужда от помощ, аз съм принуден за кефа на няколко тук присъствующи братия философи да ви напусна против волята си, заедно със своите другари! Сбогом, мили братия! Благодаря ви за гостоприемството, което показахте към мене! Простете ме, ако съм оскърбил някого, което е твърде възможно. Аз отивам в Батак да вдигам въстание, а вие правете, щото знаете. Нека господ ви помогне. Сбогом!…

Това каза Бенковски и тури крак да се преметне на коня си, който беше приготвен от по-напред и който държаха двама души малко настрана. Силно вълнение се повдигна изново между депутатите, но не против пълномощието, а за това, че Бенковски си отива. Мнозина, заобиколиха коня му, за да не може да потегли, и отвсякъде се чуваха гласове: „На кого ни оставяш, войводо? Ние без тебе не чиним нищо!“

— Право да ви кажа, братия, аз не можа да си обясня що сте за хора вие — каза Бенковски, след като изгледа по-напред всичките. — Предложих ви да подпишете едно невинно парче книга, което е пак за вашето добро и без което е нищо невъзможно да стане, вие повдигнахте врява до небесата и поискахте даже да си отидете. Сега аз сам искам да си отида, вие казвате: „на кого ни оставяш?“ С подобни хора аз се ненаемам да дигам бунт, заради това пуснете ме да вървя.

— Кой не иска да подпише? — се чуха гласове.

— Вие и вашите учени граматици — отговори Бенковски.

— Ние сме готови да подпишем всичко, което се предлага от тебе — отговориха гласовете.

Бенковски мина изново на първото си място и пак изтегли саблята.

— Аз искам да ми отговорите право, искате ли вие бунт, или желаете да останете мирна рая на султана? — питаше той.

— Бунт, бунт! Бунт и свобода желаеме ние! — извикаха всичките представители, с изключение на опозицията, от гласа на които екна цялата околия.

— Който иска да върви с мене и да изпълнява всичките ми заповеди безпрекословно — каза втори път Бенковски, — то нека си извади ножа.

Около стотина и повече изтрити и намазани с дървено масло ножове лъснаха на въздуха. Лицата, които ги държаха, гледаха в очите Бенковски, тия бяха готови във всичко, каквото им той кажеше.

— Но аз искам най-напред да подпишете пълномощието — каза той не толкова настойчиво, понеже знаеше, че всичко е вече в ръката му.

— Всички сме готови да го подпишем — отговориха представителите. — От по-напред ние се колебаехме, понеже ни увериха, че с неговото съдържание се връзват нашите ръце, без наше съгласие щяло да се върши всичко. Сега сме готови да подпишем не едно, но десят; а който е против, то нека излезе напредя ни, да се разговаря с нас.

Лицето на Бенковски светна от радост. Той изгледа диктаторски на послушните представители: хвърли тържествующ поглед към опозицията, която и така беше вече поражена, защото едно махвание на Бенковски можеше да ги погуби; на първите каза „благодаря ви за предаността“, а вторите (опозицията) покани иронически да пристъпят вече към вишегласието си, защото било време.

— Свободни сте, господа учени — каза той, — да подложите въпроса на вишегласие.

Разбира се, че тия последните напълно бяха разбрали вече, че е невъзможно да се борят с влиянието на Бенковски и с грубата сила. Там, гдето звънтят ножовете, слабото слово си няма мястото. При всичко това обаче, хвала на оборищките депутати; макар измежду тях да нямаше юристи, дипломирани правоведци и пр., макар събранието да заседаваше между букака, тия пак не приеха пълномощията с френетически ура, както това направиха по-после няколко учени лакеи, за срам и позор на човещината!…

Пълномощното, което от по-напред се оказа дотолкова страшно, сега вървеше от ръка на ръка между представителите за подписвание.

— Между нас, които сме синове на едно отечество, които имаме едни и същи цели, не трябва да има такива недоверия — говореше Бенковски с много по-мек тон.

Но не само селските представители подписаха това пълномощно. То се подписа и от противниците, начело със Соколова. Тоя последният го подписа и държа реч твърде трогателна, в която поиска извинение от апостолите за своето упорство и доказа, че действително тия последните имали нужда да имат на ръката си едно подобно пълномощие. За да докаже, че е чистосърдечен, той се приближи до Бенковски, когото цалуна по устата. Може би възхищението на представителите към всяко нещо, което имаше за цел да спомогне на святото дело, подействува на Соколовите взглядове. Така или инак, но неспоразуменията в оборищкото събрание се изравниха вече. Бенковски тури в пазвата си пълномощното; той се увери още един път, че действително е силен измежду населението, доказа това на дело и на ония, които се още съмняваха в това.

XIV

Два часа преди пладне, до което време слънцето не беше ни удостоило още със своите лучи по причина на местоположението, поканиха се представителите да се събират за отваряние на събранието. Тия се наредиха двама по двама около масата във вид на колело, начело с апостолите. Двама души упълномощени прегледаха втори път пълномощните писма на всеки представител, да не би да се е вмъкнал някой шпионин. По предложението на Волова отварянието на събранието трябвало да се предшествува от един водосвет или литургия, за да призовем божията благодат в своите действия. Поп Грую, придружен от много други свещеници, облечени в своите черковни одежди, с кръстове и евангелия в ръцете, не закъсня да завземе място в средата на депутатите, гордо и величествено. Опита се той да изтегли и широката си сабля, да се уравновеси с кръста; но не можа, защото отвореният требник запразни ръцете му. Останалите свещеници следваха по негова команда; той завземаше мястото, ако не на български екзарх, то поне на архиерей.

Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствувам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.

Представителите, всичките гологлави, със запалени свещи в ръцете, посред белия ден, стояха неподвижни около свещениците, няколко крачки настрана. Гробна тишина настана; само гръмливият глас на свещеник Груя ехтеше из букака. Той четеше, както му скимне; във всичките молитви, гдето имаше да се казва „наши врази“, той прибавяше от себе си на висок глас: „Наши врази неверни агаряни да разточат ся.“ Най-оригинално четеше той „Верую во единаго“, което беше преправено твърде масторски, но не от поп Груя, а от друга някоя по-талантлива глава. Помня само, че то се захваща така: „Верую во единаго хъша балканскаго, яко той есть твой бог и спасител.“ Жал ми е, че нямам на ръка тоя документ, който не можах да намеря при всичките ми търсения. Справих се и при дядо поп Груя, но и той каза, че го забравил. Това „верую“ дотолкова се хареса на депутатите, щото мнозина пожелаха да го изучат наизуст.

Останалите свещеници, които служеха заедно с поп Грую и които стояха отзадя му, като чуха, че тоя техен духовен началник употребява „наши врази агарянци“, започнаха да надничат през рамената му в требника, за да се уверят с очите си дали действително така се пишеше в книгата.

— Вие тая книга не сте чели още — каза той на своите събратя гордо и строго.

Когато захвана да се чете евангелието, апостолите паднаха на земята да направят поклон; техният пример се последва от всичките. След свършванието на божествената служба, щом поп Грую затвори требника, тури ръка на двата си арнаутски пищова, които изпразни на въздуха. Това служеше като знак, че службата се е свършила и че време е вече да се отвори събранието.

Бенковски предостави на Волов да отвори събранието с едно слово, в което той изложи иакратце целта на това патриотическо събрание и въпросите, които трябваше да разгледа то.

— Аз предлагам най-напред — каза Волов, — щото апостолите, както и представителите, преди да почнат работата, да се закълнат, че ще бъдат верни на своето отечество.

Предложението на Волова се прие от всичките. Депутатите и свещениците пак станаха на крака и заеха първото си положение. Апостолите произнесоха своята клетва един по един с револвер в ръка, обърнат срещу гърдите им; всеки каза по няколко думи, които се изискваха в тоя случай. Георги Икономов поиска да се разпространи по-надълго; но отведнъж се засече и нищо не можа да каже.

Бенковски му дойде на помощ от противната страна, с единствена цел да не даде материал на учените да се гордеят, че без образование нищо не става.

— Доволно, братко! — каза той. — Нож и граматика са невместими на едно място! Ти си човек бунтовник…

Клетвата на Бенковски обаче не беше проста клетва. Той държа цяла реч, която се продължи около един час. Във всяка фраза от тая негова реч, в която се описваха страданията и теглилата на българския народ, той се удряше в гърдите, охкаше и ахаше, пламък и огън хвърчеха от очите му. Когато извика с просълзени очи и с болезнен глас: „Многострадални брания! Земята, която ние тъпчем, е напоена с невинна българска кръв, проляна от нашите петстотйнгодишни душмани“… — всичките представители паднаха на колене и очите им се премрежиха от сълзи…

— Как да не отидеш да умреш за такъв човек? Я го погледнете как той се удря в гърдите, как се мъчи да вика по-високо, за да го чуем всички; устата му са вече изсъхнали, а той не спира още — говореха мнозина от представителите и ронеха сълзи…

Аз вярвам, че ако Бенковски в тая минута се покачеше на коня си и извикаше: „Напред!“ — то всичките присъствуващи щяха да го придружат, макар той да ги поведеше вдън земя!

След клетвата всеки зае своето място. Разбира се, че както апостолите, така и другите депутати принесоха клетва, че ще да служат вярно на своето отечество. Писарите Караджов и Н. П. Стоянов държаха перата, потопени в мастило; но Бенковски им уби куража, като изказа мнение, че най-добре би било да се не държат никакви протоколи, защото, според неговото казвание, там, гдето имало много формалности, нищо се не вършело. При всичко това много неща ставаха писмено. Разгледаха се най-напред статистиките на всяко село отделно, които се вписваха в нарочно определена книга. В тоя случай най-много ни спомогна безсмъртното съчинение на Ст. Захариева от Т. Пазарджик „Описание на Татар Пазарджишката кааза“. Броят на въстаниците според тия статистики от IV окръг възлизаше на 73 532 души.

В разискванията за въстанието, по кой начин да стане, две мнения се породиха в средата на депутатите (по-добре делегатите можат да се кажат). Едни от тях изказаха желание, че много по-добре ще да бъде, ако се образуват юнашки чети, които да набият из планината, а населението да си остане мирно, да спомага само доколкото му е възможно. На това мнение бяха и някои от апостолите. Но болшинството мислеше другояче. То не можеше да допусне, щото мъжете да тръгнат по гората, а семействата да останат беззащитни в селата, изложени на ятаганския произвол. И едните, и другите имаха право; но първото предложение беше по-практично.

Болшинството, т.е. ония, които желаеха щото да въстане мало и голямо, говореха, че ако се допуснат чети в Балкана, турското правителство ще се възползува да нарече тия последните разбойници и по тоя начин ще да има по-голяма възможност да ги преследва с многобройна войска; ще да ги избие и излови — и нищо повече. А когато въстане цялото население, села и градове, вниманието на человеколюбива Европа ще да се възбуди. Нашите невинни депутати вярваха по него време в искреността на Бисмарка и в добросъвестността на Дизраели; тия не знаеха, че ръцете на тия европейски светила са потънали в кръв, че между тях и Тосун бея съществува само една разлика: че тоя последният се бори кавалерски, с нож в ръката, а европейските башибозуци действуват чрез перо, но перо, натопено в алена кръв.

Всички тия неща, обаче, бяха подробности; а въпросът, дали трябва да въстане българският народ, или не, прие се едногласно от всички депутати.

Дълги и широки разяснения се дадоха на представителите по кой начин трябва да стане въстанието и на всяко село наотделно се състави план, где трябва да отиде населението, след като стане въстанието. На всеки депутат се вземаше на особно мнението, ще може ли селото, което той представляваше, да се запази само, или ще да стане нужда да му се отиде на помощ от друго място. За център на въстанието се избра Панагюрище, гдето ще заседава главният военен съвет, който ще да ръководи движението. Коприщенските депутати предложиха да се избира за средоточие тяхното село; но това предложение се отхвърли както от другите представители, така и от Бенковски. Тоя последният, при всичко че беше коприщенец, хранеше голяма ненавист към жителите на тоя градец. В разстояние на три месеца той отиде в Коприщица само един път, и то нощно време, без да го види друг някой освен Каблешков и други още двама-трима души.^[31]

Но, боже мой, дали имаше поне пет души измежду депутатите, които да слушат с внимание наставленията, давани от апостолите и другите по-опитни представители? Аз не вярвам. Народът дотолкова бе убеден в своето божествено могущество, в паданието на Турция, щото нямаше нужда да готви някакви предварителни мерки, „Ще да победим“, се слушаха навсякъде гласове. Едно желаеха да чуят представителите, а именно, кой ден ще да се развеят народните байряци, кога ще да се свършат нашите теглила? Тук апостолите се затрудняваха да отговарят положително. Затрудняваха се тия само затова, защото се бояха да изкажат тая страшна тайна пред 200 души, между които невъзможно бе да се не намери някой лековерен, ако не чист шпионин, който ще да я разнесе предварително. Преди един месец апостолите от другите окръзи предлагаха деня 1 май, който се беше приел и от панагюрските апостоли; но депутатите не го знаеха още, с изключение на няколко души по-верни хора.

Надвечер, дордето траеше още заседанието, отведнъж черни облаци покриха небесното пространство, които пъплеха по средньогорското бърдо, откъм западната страна; загърмя, затрещя, силна буря забуча, която превиваше буковите клони към земята. Притъмня като нощ и силен дъжд, който се изливаше като из ведро, почна да вали. В това време една черна като катран змия се подаде откъм източната страна из гората и преспокойно излезе на поляната сред самото Оборище, гдето заседаваше събранието.

Волов, който обичаше да превожда науката в практика, спусна се и хвана змията с ръката си и пред очите на представителите остави се да го клъвне студената усойница за пръста.

— Гледайте как нас апостолите не ни повреждат и зъмите — каза той, когато игленото язиче беше лизнало големия му пръст.

После той отпусна на земята черната усойница и захвана да си смучи пръста. Тя биде убита. Тая решителност на Волова обаче не възпря някои от суеверните представители от да не изтълкуват появяването на тая змия: като недобро следствие за бъдещето движение.

— Това никак не ме радва — казваше един белобрад депутат на някои свои другари, като си люлееше в същото време и главата.

А небесният гръм се увеличаваше още повече и дъждът се изливаше непрестанно. Големите огньове, върху които вряха казаните и се печеха ягнетата, не само че угаснаха като цигара, но и пепелта им се завлече от бързия порой. Всичките представители се изпокриха около дънерите на кичестите букове, С една реч, невъзможно ставаше вече да се заседава в Оборище. Заради, това стана предложение да се избере една комисия, която същия ден да замине за Панагюрище и там да се занимае с изработванието устава и програмата на въстанието, както и да определи деня, в който ще избухне бунтът.

Селските депутати, понеже знаеха, че никой няма да попадне в тая комисия, възпротивиха се за нейното избирание, като казваха, че без тяхно знание ще да стане всичко; но Волов успя да ги убеди, че целта на комисията ще бъде съвсем друга, тя ще да работи за общо добро. За членове на тая комисия се избраха: В. Петлешков, Найден поп Стоянов, Тодор Душанченинът, Васил Соколски, Никола Караджов, Георги Нейчев, Искрю Мачев, поп Грую, Нено Манев и апостолите.

При затварянието на събранието пристигна куриерът от Враца. Той донесе писмо от тамошните апостоли, в което се говореше между другото и следньото: „Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т.е. че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето за свободата.“ (!?)

Това писмо се прочете на висок глас от самия Бенковски, съдържанието на което всичките представители изслушаха с възхищение. Виждаше се, че те бяха забравили вече появяването на черната змия. Последствие на това писмо, подписано от славния Заимов, което раздуха още повече огъня, апостолите мислеха, че е излишно вече да се държат работите толкова строго. Ето защо Бенковски обяви на представителите, че денят, в който ще да се развие байракът в IV окръг, не е твърде далеч. А в противен случай, прибави той, ако турското правителство подуши работата и посегне да хване някого от работниците, то селото, в което се случи това нещастие, трябва да въстане, за да отърве своя брат, и бързо да извести за това главната квартира (Панагюрище), отгдето ще да се провъзгласи бунтът.

Тая мярка апостолите мотивираха така: ако правителството открие съзаклятието и хване някое лице от работниците, то твърде е възможно да се случат между тия последните някои малодушни хора, които от мъки ще да бъдат принудени да изповядат тайната, и в разстояние на няколко дена всичко ще да бъде потушено, тъй щото ще трябва изново, след няколко години вече, да се приготовлява ново въстание. По тая причина да се вдига знамето, па каквото бог помогне. Така се и случи, както ще видят читателите от по-нататъшните ми разкази.

XV

Щом комисията се избра и депутатите получиха горните удовлетворителни инструкции, всеки от тях на часа още замина за селото си; замина и комисията за Панагюрище да продължава своята работа, заедно с апостолите. Късно вечерта ние пристигнахме и слязохме в дома на Стоян Пъков. На другия ден комисията почна вече да гласува въстанието, но и турското правителство знаеше вече всичко, имаше всичките подробности за станалото в Оборище. То се известило по следующия начин.

Балдевският представител Ненко, от Оборище, наместо да отиде да даде отчет на своите избиратели, отива право в Пазарджик при Али бея, комуто съобщава всичко чуто и видено в Оборище. Вижда се работата, че тая черна душа още в първите дни на събранието е мислела да стане Юда предател, да заеме ролята на гнусен шпионин. Той се е борил с мръсната си съвест дълго време, защото според разказванието на очевидци (Иван Арабаджията и Крайчо Самоходов), една нощ в Оборище той ставал три пъти да пита другите находяще се там наоколо депутати: „Ами ако някой измежду нас отиде да предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане? Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек — говорил предателят, — но и той не може живя вече между българите“ (т.е. предателят).

Когато Ненко изнизал всичко на Али бея, разбира се по само себе си, че в същата още минута телеграфът е пребръмчал в Пловдив, Одрин, па даже и в Стамбул. Вижда се работата, че турското правителство не се е решило от един път на строги мерки, па и не е повярвало даже на предателя. В това същото време, малко по-напред, в Пловдив се е намирал и Черню из Коприщица, когото мало и голямо обвинява, че и той е отишел да предава не Оборище, но Коприщица, гдето така също движението беше захванало да се усеща.

За да констатирам по-добре на кой предател са се взели най-много думите във внимание от страна на турското правителство, което наскоро после оборищкото събрание изпрати двама свои агенти, пазарджишкия юзбашия Ахмед аа — в Панагюрище, а Неджиб ага в Коприщица, за да узнаят работата по-отблизо, питах същия Черня, говорих е Яковаки Пападопуло, таен агентин при пловдивското правителство, срещнах се и със самия Неджиб ага, който можа да избяга от Коприщица на 20 априлий без сабля.

Според думите на Черня той дошел в Пловдив само да избегне опасността на бъдещето движение. По-напред в Коприщица се били събрали няколко мрачни бухали: Хеким Спас, хаджи Рали Каравелов, хаджи Иванчо, Тодор Каблешков, Петко и хаджи Лало Кесякови, Царвулджията и пр., които, като гледали, че младите са вирнали глава, помислили да предадат работата на правителството, за която цел и поканили Черня да отиде в Пловдив; но така си и останали само с думите си. Като пристигнал в Пловдив Черню, повикали го нощно време от Панаир хан в конака, гдето го държали цяла нощ под изпит, т.е. да каже какво се приготовлява в Коприщица. Упорствувал Черню няколко време, но най-после бил принуден (това са негови думи) да каже, че село без чапкъни не бива, следователно и в Коприщица имало няколко такива, сиреч комити. Своето хващание от Панаир хан Черню отдава на това, че в Златица имало хванати двама овчари, изпратени в София, които го предали уж като бунтовник. Чудното е защо тия овчари да предадат именно Черня, който не беше бунтовник? Че той е показал няколко лица в Коприщица като опасни за Отоманската империя, няма никакво съмнение. Но че и турското правителство не го е повярвало, така също е факт неопровержим, защото Черню не само че не беше награден като Ненка Балдьовченина, но биде още затворен и пратен на заточение заедно с другите бунтовници. Черню е излязъл от Коприщица на 13 априлий, придружен от 5 души цигани. Съзаклетниците, които узнали неговата цел, изпратили няколко души да го пребият. Той избягал, като си и строшил крака. Но за това наподробно ще да говоря аз в отдела за Коприщица.

Яковаки Пападолуло и Неджиб ага казват, че турското правителство се е уверило най-добре за съществуването на българското движение от Ненка Балдьовченина.^[32] Тия за Черня не знаят почти нищо. Неджиб аа казва, че когато го изпратили в Коприщица, поръчали му да действува, доколкото е възможно, повече осторожно. Името на Каблешкова той знаел вече преди да тръпне от Пловдив; а това име по предположение, може да се каже, че е показано от Черня, защото и Ненко Балдьовченинът от своя страна никога ие беше виждал Каблешкова и неговите другари в Коприщица.

Както и да е, но когато избраната комисия почна да заседава в Панагюрище, турското правителство е вземало вече мерки, знаело е имената на апостолите и плана на въстанието. И така Ненко излязва предателят на Оборище.^[33]

Когато панагюрските комисари се научили от своите депутати в Оборище, че денят 1 май се е определил да стане въстанието и че Бенковски е взел някакво си пълномощно, възнегодуваха твърде много. Особено се възмущаваха тия от онова необикновено решение, че селяните трябвало да въстанат, ако се случи да се хване някой от тях. Тия решили да не дават вече прибежище на апостолите в Панагюрище. Още повече: по предложението на Бобекова станало дума не може ли да се убие Бенковски, който е вирнал глава и никого не иска да слуша.

Вижда се работата, че това решение не се е одобрило от всички комисари, защото на 17 априлий, когато бяхме отишли в дома на Коля Венков, дойдоха при нас няколко души от тия последните с особена мисия. Те бяха сърдити и умислени.

— Като се научихме от нашите за решението, което е станало на Оборище, относително IV окръг, от който и ние правиме част, дойдохме да ви попитаме дали са се взели във внимание някои важни неща, без които ние се не решаваме да въстанем — каза един от панагюрските пратеници.

— Разбира се, че за всичко това вие имате пълно право — отговори Бенковски. — Мен е твърде драго, като виждам, че нашите братя се интересуват от всяко едно решение по общите ни работи — прибави той и се приготви да отговаря на зададените въпроси, които и така знаеше от какво естество ще да бъдат тия.

Захария Койчев, един от поменатите комисари, извади една хартия и започна да чете следующата интерпелация:

— Питаме господа апостолите да ни кажат: а) като се е решило да дигат въстание на 1 май в IV окръг, знаят ли за това тяхно решение и по другите градове из България и Тракия и съгласни ли са тия последните да въстанат именно в тоя ден?, б) искаме обяснение от г-да апостолите да ни кажат на какво са се основали, когато казали на селяните, че ако дойдат в кое и да е село турците да хващат някого, то да се дига знамето на въстанието?, и в) дали се е взело във внимание нуждата, че като се дигне въстанието, трябва да изпратим един или двама делегати в Европа, които да представят нашите праведни желания пред тамошните дворове и да действуват за по-скорошното ни освобождение?

Това питаха панагюрските граждани; питаха тия по тая проста причина, защото не можеха така слепешката от един път да се хвърлят в огъня и да се доверят в ръцете на няколко непознати искатели на приключения. Но апостолите, към които се отправяха горните питания, а особено Бенковски, които пак техните пламенни желания и ламтения за свобода бяха способствували да станат силни и не твърде покорни, отговориха на горните въпроси не толкова удовлетворително, па даже и иронически, ако щете.

— Не се грижете, господа; ние направихме всичко, което се изисква, в тоя случай — отговори Волов.

— Колкото за третия въпрос, т.е. да се изпратят хора в подлата Европа — повторя Бенковски, — това не може да стане отсега, докато не опитаме щастието на нашите шишинета. Освен това аз съм наздраво уверен, че тая идея е дошла най-напред в многоучената глава на г. Бобекова, който, като запознат с френски язик, навярно той ще да се удостои с тая мисия и по тоя начин ще има възможност да се отстрани, за да не помирише грозния барут. Кажете му да вазгечтиса от тая севда.

И тук комисарите удариха в камък, при всичко че от най-напред като влязаха, виждаше се, че ще дойдат до крайности. Малко по малко тия захванаха да стават отстъпчиви. Тия бяха докачени както сега, така и в други много случаи от дръзкото поведение на Бенковски, но вътрешно тия не можеха да го мразят.

— Няма що да се каже; виждам го, че е човек достоен, роден да бъде бунтовник — казваше комисарят Щърбанов. — Трябва да коленичим пред неговия талант, той ще да ни умие очите.

Разбира се, че за панагюрци беше твърде лесно да се отърват от Бенковски, и от всичките други апостоли. Тия последните бяха само четирма души, а в Панагюрище се брояха работниците, единодушни граждани, със стотини. Освен това там имаше още и няколко души турски заптии с ястъклии мустаки; там беше, ако щете, и ревностният Даут онбаши, който помирисваше нещо в селото, но като не можеше да открие нищо, както казах, питаше децата по края из улиците, правят ли бащите им нощно време някакви си книжни игралца.

— Ей такива — казваше той, като посочваше своята паласка, пълна с книжни фишеци.

Достаточно, казвам, да се пошушне яздалеч на поменатия строг забитин, и работата беше свършена. Но защо да смесваме тук Даут онбаши? Панагюрци можеха да се разпоредят и без него. Ако тия се наемаха да се борят с една царщина, то колко отръки им беше да противостоят на четирма изгнаници! Работата е, че кой би се решил да направи подобно нещо. Да се погуби Бенковски или поне някой от другарите му, значеше да се убие свободата, стремлението към която беше в своята апогея през пролетта на 1876 година. Бенковски сам по себе си не беше друго нищо, освен въплъщение или по-добре оръдие на тая идея — общо стремление на всички българи по него време. Не той създаде въстанието, но духовете и общото историческо течение създаде него. Разбира се, че и неговата буйна натура е имала решаващ глас в много важни случаи; но ако той се беше явил преди две години или по-после в България, той не щеше да бъде вече Бенковски, а прост коприщенски караабаджия. Видях го аз и след поражението на въстанието в Тетювенската планина; но кой можеше да каже, че е той същият упорит и постоянен Бенковски, какъвто беше преди един месец? Сега той мълчеше, въздишаше, слушаше всекиго, а понякога даже и плачеше, когато се отваряше дума за панагюрското въстание.

Всеки признава, че покойният Раковски е притежавал по-големи агитатореки способности (което ние не можем да потвърдим); но като се явил за пръв път между своите съотечественици и казал, че османлияте не са проводели от бога да ни мъчат, бил принуден да избяга в планината с женски дрехи, гдето малко останало да умре гладен. Не било още време; повечето българи него време мислели още, че господ знае само староелински.

Въобразете си, че Бенковски се явява в днешно време между панагюрци, окачан с оръжие, и иска да състави революционерни комитети, да се бори срещу тиранина. Освен смях и съжаление за умствените му способности той не щеше да произведе друго нищо. Поклонниците на мрачната рутина, тиранствующите деспоти и всички ония доктринери глупци, които лаят непрестанно и обвиняват отделни личности, че уж тия последните вълнували народите и ги цепели на партии — нещо нежелателно за всички паразити и готовановци, — трябва да млъкнат веднъж завсякога, защото народите не са говеда, не са стадо, нищо не става без тяхното участие.

Недоразуменията между апостолите и Панагюрския комитет обаче скоро се изравниха, нещо, което и трябваше да се чака. Избраната комисия от Оборище и апостолите работеха деятелно. Два вечера не оставахме ние в една къща да пренощуваме, което се правеше от точка зрение на предпазливост. Секретар на тая комисия се избра Тома Георгев.

Ето един протокол от заседанията на тая комисия, написан според правописанието на същия Бенковски, който диктуваше по кой начин да се пише всеки параграф, след като се гласуваше вече той от всичките. Няма съмнение, че повечето предложения се правеха пак от него.

ПРОТОКОЛ

на

ЗАСЕДАНИЕТО ОТ 17 АПРИЛИЙ, СТАНАЛО В ПАНАГЮРИЩЕ

ПОД ПРЕДСЕДАТЕЛСТВОТО НА ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

1. Питат апостолите: съгласни ли сте да се дигне знамето на въстанието на 1-й Маий?

О. Да; съгласни сме, но предварително трябва да се извести за това на 25 Априлий.

2. П. Нужно ли е да са изгорят градовете: Одрин, Пловдив и Т. Пазарджик?

О. Да, трябва да са изгорят.

3. П. Нужно ли е да са развалят железниците и телеграфическите жици?

О. Да, нужно е.

4. П. Трябва ли да са съсипят градовете: Карлово, Златица и Ихтиман?

О. Да.

5. П. Трябва ли, или не, да са горят селата?

О. Да, трябва.

6. П. Но сичките ли села трябва да са горят?

О. Не сичките.

7. П. Кои са прочее селата, които трябва да са изгорят?

О. Сички ония села, съществуванието на които пречи и може да принесе вреда на нашето дело, непременно трябва да са изгорят.

8. П. Как трябва да постъпим с ония българе, които не въстанат на първ позив?

О. Тряба да ги принудим да направят това чрез различни средства.

9. П. Какво действие тряба да държим към смесените села, т.е. ония, които са населени с българи и мусулмани? Тряба ли българите от тие села да въстанат на оръжие, или да са оставят на турското благоволение?

О. Организирани въстанически чети от изключително българските села, находяще са наблизо около смесените села, трябва да отидат незабавно в тия последните да освободят българите от турските ръце; а после ще да ги отведат на определените места.

10. П. Какво поведение трябва да държим към ония турци от смесените села, които са съпротивят на нашите желания?

О. Клане и съвършено разорявание на техните жилища.

11. П. Как трябва да са отнесем с турското население в селата?

О. Въстаниците, без да губят време, тряба да ги нападнат и чрез огън и меч да ти накарат да стоят мирни.

12. П. Какво тряба да правим с ония мусулмани, които са покорят?

О. На часът ще тряба да им са събират оръжията, мунициите и имуществата, срещу които ще да им са дава по една разписка, подписана от главатарът на въстанието. Тие техни имущества ще да са пазят в българските съкровища и по никакъв случай не можят да са злоупотребят, защото принадлежат на мирното население.

13. П. Где тряба да държим покорните мусулмани?

О. Тие ще да са поверят на нашите стареи най-напред, които ще ги отведат във въстаническите пунктове. Оттам ще да са изпроводят, заедно с фамилиите си, децата си и старците, към ония избрани места, които служят за прибежище на собствените наши семейства; тие трябва да живеят заедно, като същи братия. Наша свята длъжност е да надзираваме за тяхното благоденствие, за честта и живота им така също, както и за нашите фамилии. Ако някой са осмели да закачи на честта жена или момиче, биле тие от коя и да е народност и вяра, ще бъде застрелен с шест куршума.^[34] Ония млади мусулмани, които са способни да носят оръжие, ще са държят под българска стража.

14. П. Какво тряба да правим с къщите, които принадлежат на покорните турци?

О. Тряба да се съобразим в тоя случай с онова, което е казано в 7-и член от настоящият протокол.

15. II. Кои са градовете, които тряба да бъдат изгорени? Нужно ли е да са постъпи, според както е казано в член 2-й?

О. Тряба да се съобразим с това, но ако ни позволява местоположението и ако наистина се докаже, че чрез това ще може да са помогни на жителите.

16. П. Как тряба да са постъпи с ония българи, които живеят в градищата?

О. Трябва да им са помогне.

17. П. След като са изгори Пловдив, как трябва да са направи, щото да можем да спасим българското население?

О. Ще им са отиде на помощ от две страни с толкова сила, колкото разполагаме него време.

18. П. Какво ще да са направи с Одрин?

О. Апостолите: понеже нямаме свои хора в тоя град, засега е невъзможно да вземеме някакво решение по тоя въпрос.

19. П. След като изгорим Татар Пазарджик, чрез какъв начин ще можем да спомогним на българското население в тоя град?

О. Трябва да им проводим подкрепление и да ги защитим.

20. П. По кой начин може да му са помогне и отгде именно ще да може да са проводи въоръжена сила?

О. Наша свята длъжност е да съберем и усилим колкото е възможно повече чети от околните села, които ще да са присъединят на Панагюрската чета, която ще да тръгне от последното това място за Пазарджик под предводителството на Бенковски войвода. Четиридесят пожара^[35], произведени вътре в града, трябва да предшествуват влизанието на четата в градът. Населението само трябва да подпали градът. Двадесят души са определят от събранието, за да запалят Пловдив, и други десят, за да запалят Одрин. Пазарджикският депутат, Соколов, са задължава да изпрати тие тридесят души, назначени за горепоменатите места; никакво ново решение не ще да са предприеме, докато не са изпълни това постановление.

21. П. По кой начин трябва да изгорим Ихтиман, ако не можем да изпратим свои агенти в тоя град?

О. Половината жители от селата Мухово, Василица и Декрал (?) трябва да нападнат на черкезките села, находяще са между Мухово и Василица; а другата половина трябва да нападне на Ихтиман, който ще да са предаде на огън и грабеж. После това казаните жители ще отидат на Ветрен, за да прекъснат телеграфическите жици, а оттам на Маркова врата с цел да завардят проходът. Едно отделение от 50 души ще потегли за Ветрен да го запали заедно със сичките други села, които са намират към Т. Пазарджик; а след това реченото отделение ще да са отправи към с. Калугерово, за да заварди панагюрския път, който води за Пазарджик.

22. В случай че не можем да изпратим свои хора в Златица, що трябва да се направи с тоя град?

О. 100 души бунтовници от Коприщица под предводителството на войвода Илю (?); 200 души панагюрци под началството на Стоян Тропчев; други 100 души петричени под началството на Нено Гогов и Крайчо войвода трябва незабавно да потеглят предварително за Пирдоп, гдето ще да оставят до 50 души от четата, които ще имат за длъжност да подигнат на въстание околните български села; друго едно отделение от тая чета ще тръгне към София. Четата, която ще да са управлява от странни войводи, ще да заварди прохода Таш-Кесен. Останалата част от четата ще бъде разделена на малки банди, които ще обикалят по турските села и ще подигнат златишките българи, които отпосле ще отведат в Петрич.

23. П. Какво значение трябва да имат Коприщица и Панагюрище?

О. Тие трябва да са поставят в отбранително положение, тъй щото да можат да послужат за прибежище на околните села.

24. П. А с Клисура какво трябва да са направи?

О. Жителите от тоя градец трябва да са съберат с въстаниците от Слатина, а после ще са разделят на две части. Едната от тях ще да са натовари да пази Златишкият проход откъм югозападна страна; а другата част ще да отиде на помощ със 100 души работници, снабдени с мотики и лопати, за да затулят пътя откъм Слатина. Тие последните ще да са управляват от Икономова, а Пешо (?) ще предвожда първото отделение на запад и ако поиска помощ, ще да му са изпрати, както и оръжие за 100 души.

25. П. Какво трябва да са направи, особено за Балканът? (Средногорският.)

О. Нужно и неизбежно е да са защитят неговите три прохода на селата Чукурлий, Калофер и Крушеджии, 300 души бунтовници, след като изгорят селата: Паничери, Демирджилери, Хисар-Каселери, Каратопрак, Горня и Долня махала и пр., трябва да завардят проходът на Чукурлий; 500 души с мотики и лопати ще отидат на последното място: тие ще да са управляват от Вълка из с. Кеселери; така също трябва да са запазят селата: Сободжелии, Кочмарлари и Бераджик. Жителите от селата Маджари и Богазлари са длъжни да отидат в Калофер, за да запазят проходът. Жителите от Медресе Ова и Арапово, след като покорят околните села, ще отидат със своите фамилии в Калофер. Войводите Стоян и Андон, които ще имат под началството си 500 души юнаци, ще наблюдават за балканските проходи. Селените от Заарско и Чирпанско така също да са съсредоточат към Балканът…

26. П. Как ще да са гарантира безопасността на фамилиите и тяхното отивание в определените пунктове?

О. Селените са длъжни да натоварят своите семейства на кола или на коние, които в продължение на това време, дордето пристигнат на определените места, ще са пазят от четире отделения вардачи. Тие, които ще да са намират напред или отзад, ще са придружават от избрана конница, а средата ще да са пази от въоръжени пешаци. Така също и керванът с провизиите ще да са пази от въоръжена сила. Една малка чета ще бъде определена, за да обикаля по селата, които не са са още изпразнили и принесле. Сичките села, след като са изпразнят, ще са предават на огън.

27. П. Где именно тряба да са поставят жените, децата и провизиите?

О. Жителите, които са намират от с. Сотир нагоре, ще отидат към Ахъ-Челиби из планината.

28. Сичките жители от югозападната страна на р. Марица от Перущица до Костенец трябва да отидат в Доспат чрез Батак; в средоточието на Батак ще да са намират още други 12 села, находящи са в Разлошкия окръг.

29. Сичките села около Коюнтепе, заедно с ония, които са намират от Пловдив на един час разстояние, трябва да отидат в Коприщица.

30. А селата, които са намират от другата страна на Марица до Панагюрище, Мечка, Поибрене и Петрич, трябва да са изпразнят и жителите им ще да отидат в Балканът.

31. Изпразванието ще да стане, както е казано в чл. 26.

32. П. Нужно ли е, или не, да са изгори София?

О. Да.

33. П. Как трябва да стане това?

О. 10 души панагюрци, 5 души перущени, 5 души брацнговчени и 10 души от селата Петрич, Мечка и Поибрене, сички 30 души, снабдени с фитили, газ и други запалителни вещества, ще бъдат натоварени да предадат на огън тоя град.

34. П. Нужно ли е да се прекъсат телеграфите?

О. Да.

35. П. Как трябва да са развалят железниците между Белово и Катуница?

О. Трябва да са сасипат сичките мостове, тулумбите и ония локомотиви, които са намират в резерва на сарамбейската станция. Захария са задължава да бди за изпълнението на тая мярка.

36. П. Трябва ли да са чака условният ден за въстанието?

О. Тряба да са чака, доколкото обстоятелствата ни позволяват.

Горните параграфи са одобриха от болшинството, от апостолите, от избраните коммиссари и от централното събрание на Западна Тракия.

(Подписани)

В. Петлешков

Н. П. Стоянов

Ив. Соколов

В. Соколски

Н. Караджов — Коммиссари

Хр. В. Търнев

Г. Нейчов

И. Мачев

П. Грую

 

Г. Бенковски

П. Волов — Апостоли

Г. Икономов

XVI

Тоя протокол, или по-добре катехизис, не можа да се тури в действие във всичките параграфи, понеже въстанието го превари десят деня по-напред. Щом се реши вече, че байряците на въстанието в IV окръг ще да се дигнат на 1 май, изпратиха се бързи куриери до останалите три окръзи с писма, с които им се известяваше нашето решение. Ние бързахме да се похвалим на другите апостоли, че сме сколасали да наредим работите криво-ляво.

Тая същата комисия съчини и други още правилници, които, за жалост, не съществуват вече. Тя написа и прокламацията към българския народ, с която тоя последният се призоваваше на въстание и която трябваше да бъде изпратена на 25 априлий. Когато дойде ред да се пише тая прокламация, големи препирни се породиха между апостолите за нейната редакция. И в тоя случай Бенковски не остана долу, т.е. искам да кажа, не се стърпя от да не наложи своята воля. Понеже всеки от по-грамотните апостоли и комисари бяха написали по един проект за възванието, то Бенковски настояваше, щото да се приеме неговата редакция без никакво изменение и употребление на омразните точки и запетаи. Тая прокламация на Бенковски захващаше така: „Братия българе! Христос възкръсна и в нашата земя после 500 години…“

Волов, Соколов и други възразиха, че образованият свят ще съди за нас само по възванието ни, заради това то трябва да бъде написано твърде внимателно.

— Аз нямам нищо общо с евреите и с коварните дипломации — каза Бенковски. — Българин съм, апостол съм на свободата, искам да ме разбират само ония, на които съм дошел да помагам; а какво щели да кажат редакторите на „Най Фрай Пресс“, малко ма е грижа.

Ето съдържанието на това възвание:

Братия българе! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Секи от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На… Маий започва вече денят на българското народно въстание — в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на нашите български кралие Крум, Борис, Симеон и Ясен, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек, и по тоя начин с първият още удар да смутим неприятелят.

Нашите юнаци българи не трябва да са боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да са не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастявание. Напред, братия! Дигайте пушките в ръце, да са срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество, да предобием свободата си!

О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода.

Чрез днешното си въстание ти ще да добиеш свобода, с бой и със собствената своя кръв. Счюпи хомотът, който сече твоят врат като с трион!

Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе са, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го!

Бъди юнак неострашим срещу неприятелят, сражавай са, боювай геройски, но не отказвай благоволението си и към робът!

От днес в името на българският народ ние обявяваме пред целия свят, че желаеме: или свобода, или смърт на сичкото население.

Напред, напред, братия! Бог е с нас!

Забележка: Въстанието ненадейно се дигна.

Издадена от страна на българските апостоли в Западна Тракия. Отправена за Батак.

(Подп.) Василю.

(Отдолу на прокаламацията е написано кръст с кръв.)^[36]

Тая прокламация се състави в къщата на Ивана Ликова. Пет-шест души бързописци бяха повикани да изготвят преписи за всяко село в IV окръг. Датата 1 май не се пишеше, уж да не научат писарите тоя страшен ден; но може ли да вярва някой в това? Не само писарите, но всичките работници знаеха вече 1 май, който тия произнасяха на ухото на своя приятел, уж да не чуе някой, с радост и тържество.

Между това заседанията на приготовителната комисия и на апостолите следваха непреривно, деня и нощя. До определения ден оставаше още десятина деня, а в цялото село едва ли имаше някоя свястна пушка, като изключим винчестера на Бенковски, шаспото на Волова, купени от Цариград за по 15 лири, 3–4 други пушки, няколко лафошета и 150–200 револвера от много проста система, които продават евреите по дюгените си, заедно с кибритени кутийки. По тая причина в едно заседание реши се едногласно да се пратят двама души за оръжие в Цариград, за което им се отпуснаха и 950–1000 турски лири. За такива се избраха Иван Джуджов и Андон Батолов. Тия заминаха още на другия ден за Цариград, но нито Панагюрище видя тяхното оръжие, нито пък те видяха панагюрското въстание.

Страст беше това време за оръжия; за да се купи едно шишине, и то пак от някой старец или килав мъж, трябваше да стане източен въпрос. Мнозина жедни, но сдромаси юнаци имаше, които не бяха се снабдили още ни с един пищовец.

Писарят Белопитова го сварих един път, че плаче и съчинява стихове, в които той изливаше своите тъги. На въпрос, защо той плаче, когато целият български народ се смее и весели, отговори, че е намислил да се самоубие. Щеше да се самоубие той затова само, защото останал без оръжие, никой не го зачел да му подари или заеме поне едно капсулия пищовче. Той продаваше мило и драго, задължаваше се да робува само да се намери някой майчин и бащин, който да го въоръжи. Бедният момък! Неговите сълзи не бяха крокодилски, не плачеше той от фарисейско лицемерие…

В къщата на същия Иван Личев бяха повикани: терзията (Деян), да скрои на апостолите униформа, берберин да ги обръсне за последен път, фотографинът Станчо, да ни фотографира за спомен, защото никой не вярваше, че ще да останем живи.

Най-после и апостолите разпределиха IV окръг на пунктове, в които щеше да отиде по един, както следва: Бенковски щеше да остане в Панагюрище; Волов ще отиде в Клисура; Икономов — в Старо Ново село; Каблешков — в Коприщица, а аз — в г. Белово, гдето щях да имам за помощник отец Кирила от Калугеровския манастир. Всеки беше длъжен да вдигне байряка на 1 май сутринта, подир черкова.

Отец Кирил чак сега, на 19 априлий, се завърна от Пазарджик. Бенковски го нападна твърде грубо, загдето беше постъпил така с мене, когато бях в манастира. Той се извиняваше, че и нему дошла беля на главата, като отишел в Пазарджик. Там той бил арестуван от своето духовно началство, загдето бил преобърнал манастира на бунтовно свърталище, т.е. обвинили го, че приемал под стряхата на „Св. Никола“ царските душмани. Един от тия духовни началници — името му замълчавам, да не би да пострада авторитетът на православието, както се виражават набожните пасквили — предложил на отца Кирила, че ако не му даде 30 лири, ще го предаде в името на Христа на турското правителство.^[37] С молби и обещания о. Кирил сполучил да се освободи от своя во Христе брат.

По особено разпоряжение на Панагюрския комитет бяха довели при нас и прочутия радиловски хайдутин дядо Тодор, който беше станал анекдотичен със своето юначество. Когато му се предложи може ли той да изгори Пазарджик с 600 души юнаци, отговори, че 300 души му стигат, но да си избере той такива хора, каквито знае, и че не е нужно да прави това нощно време, а по пладне се наема да влезе вътре в града.

Дядо Тодор говореше така самоуверено, щото не оставаше никакво съмнение да мисли човек, че Пазарджик може да остане за турците. Той не си дигаше даже главата да погледне на присъствующите, а само надуваше своето късо чибуче. Беше излязъл вече да си върви, след като му се дадоха нужните инструкции; но гледаме го, че пак се връща.

— Като вляза в Пазарджик, има ли дозволение да коля и кадъни? — питаше той невинно.

Всички кихнаха да се смеят, а дядо Тодор изглежда сериозно и чака отговор на питанието си. Волов му обясни, че не само кадъни няма той право да коли; но и всеки един човек, бил той турчин или евреин, щом изяви желание, че е покорен, трябва да бъде защитен. Че дядо Тодор е говорил всичко от сърце и душа, че той е нямал нищо театрално, за това служи най-поразителен пример неговото нечуто херойство, което той показа в Панагюрище и което ще да бъде разказано във втората част.

Няма нужда да ви разказвам надълго и широко, че духовете от ден на ден се вълнуваха все повече и повече. Няма вече оная предпазливост, която съществуваше от по-напред. Всеки се ослушваше да чуе няма ли да припукат пушките отнякъде, няма ли да пристигне известие, че байрякът се е дигнал в някое село или град. Сънят бягаше от нас; много нощи се преминаха, без да затвори някой очи. Особено се безпокоеше Бенковски, той спеше върху стола; гласът му бе пресипнал вече от викание и убеждавание. Освен нуждата за оръжие, муниции и пр., комисията нареждаше вече и въпроса за провизията, укреплението на Панагюрище и пр.

Вечерта на 19 априлий ние се преместихме в дома на Иван Тотюв. Тоя последният, предизвестен за нашето дохождание, посрещна ни още на портите със засмяно лице и неизказана радост, заедно с цялото си семейство.

За гордост го считаха всички ония панагюрци, в къщата на когото отидеха апостолите. В нарочно определената за нас стая, накитена и наредена, зае място и бай Иван Тотюв със съпругата си, при всичко че Бенковски не беше доволен от тая визита. Бай Иван беше възхитен; той се въртеше на пета, чудеше се какво да ни почерпи, с що да ни задоволи, колкото е възможно повече.

— Живи бяхме най-после, високи господиновци, да видим с очите си тоя светъл ден, тая обща за всеки християнин сватба, за която сме чакали толкова време — говореше той. — Малко дете бях още — продължи той, — когато тая божествена искра пламна в моите гърди. Ходих по Цариград, турих настрана някоя пара, ожених се, подари ми бог дечица, станах къщовен човек, както се е казало; но аз съм си пак аз. Пусто сърце не остарява: едното ми око все в шумата гледа; не ми се върши работа.

— Ох, малко съм брала страха с тия твои луди работи, да не ме оставиш накрай време и да вземеш гората — каза съпругата на нашия бай Ивана, която искаше да потвърди с това думите на стопанина си.

— Страшното се измина вече, жена — отговори домовладиката и погледна горделиво към нас. — Сега няма вече от що да се боим, като имаме в къщата си тия високи гости.

После това бай Иван ни показа своето приготвено оръжие, фишеците, турени в две конски торби, цървулите, пиксеметата и пр.

— А тая малката пушчица съм приготвил за жената — продължаваше той, като показваше една ловджийска пушка.

Бедният бай Иван! Той не знаеше какво ще да му дойде до главата на другия ден.

След богатата вечеря, с която ни нагости добродушният бай Иван Тотюв, понеже нямаше някоя бърза работа, ние излязохме навън сред двора, за да погълтаме чистия средногорски въздух и да се понагледаме на хубавата пролетна нощ, която ни служеше за ден. Небето беше ясно, милиони звездици красяха неговия свод, които трепереха пред простото око, като че угасваха и пак се запалваха. Прохладен ветрец вееше откъм побелелите върхове на Рила и сладко-сладко приспиваше за последен път жителите на Панагюрище, които кой знае дали поне сънуваха, че на другия ден ще да се започне кървавата тракийска драма, че тая нощ е последната вече от техния мирен и апатичен живот! Наистина, тия знаеха, че един ден, рано или късно, ще да се обявят за непокорни итаатсъзи на пестотингодишния свой баща-цар; но никой нямаше да знае, че тоя дан ще бъде следующият — 20 априлий. Пуста тишина царуваше по всичкото село; няма отчаяни пиеници в чисто българското село Панагюрище, не съществуват тук мрачни вертепи-кръчми, не е родило още трудолюбивото Панагюрище херои за последните тия заведения. Може би мнозина още въодушевлени юнаци и разпалени патриоти да бдяха, първите да стягат своите паласки, а вторите да леят куршуми или да пекат пексемет; но те вършеха мълчаливо своята работа.

Бай Иван подскачаше около плета на двора си като 16-годишно момче, за да запушва малките дупчици, нас да запази от любопитното око на своите подозрителни съседи. На четири места из двора лазеше бодра стража с дебели шишанета в ръце, под началството на храбрия стотник Ив. Ворчо, който обикаляше мълчаливо ту едната, ту другата. Нему беше поръчамо никого да не пропуща ни отвън, ни отвътре, даже и домашните на бай Ивана.

Тая вечер при нас се намираше и Петко Королев, който беше дошел да ни помага в някои работи. Нему се искаше да си отиде на къщата при децата тая вечер, за което отдавна си правеше устата да поиска позволение — не от всичките апостоли, а само от Бенковски, като че тоя последният да му заплащаше. Въртя се той нагоре, сука надолу, триеше си ръцете една от друга, реши се най-после да изкаже своето желание.

— А че аз ще да си поотида, бае Георги, а утре пак ще ви заобиколя — каза той, като си подаваше и ръката.

— Можеш да си отидеш, но можеш и да не дохождаш, защото не ми си потрябвал твърде — отговори Бенковски по своему, без да си подаде ръката.

Королев остана като гръмнат. Трябва да знаете, че той беше един от първите интелигенти в Панагюрище, човек с образование.

Започна се денят 20 априлий, ден вторник, три деня преди Гергьовден. Рано още сутринта, докато не беше изгряло слънцето. Бенковски се разхождаше из широкия двор на бай Ивана, а стражата му държеше почетно оръжие. Времето си беше така също тихо, небето ясно като огледало. Много работници и овчари пъплеха вече въз околните голи бърда, които бъдещият войвода измерваше с дългия си телескоп.

— Аз се чудя, как можете вие да спите в такова време, когато всичко живо се е събудило — говореше той на другите апостоли.

Тоя ден нямаше заседание; то беше се отложило да стане за вечерта. До обед се написаха няколко писма за разни лица, участвуващи в съзаклятието. На П. Наботков се писа, учител в Пловдив, да побърза с приготовлението на динамита, който той беше обещал да прави още отдавна; на Р. Иванова и на Ив. Цанкова, чиновници на Хиршовата железница, първият — в Харманлий, а вторият — в Ямбол, да скъсат линията в данния момент, и на Илариоиа Драгостинов, апостол във II окръг, комуто се препоръчваше Хр. Търнев.

Но стига вече толкова; доволно е за приготовлението. Наближава време да препукат пушките, да зазвънят камбаните, да се развият байраците, та затова трябва да свърша… Прощавайте!