Захари Стоянов
Записки по българските въстания (4)

II

След един месец русчукошто турско съдилище смекчило наказанието на горепоменатите осем души бунтовници^[1], които наместо бесение осъдило на вечно заточение в окови в Сен-Жан-д’Акърската крепост, гдето и наскоро били изпратени. Баба Тонка се постарала, според силите си, да снабди тия мъченици с някоя пара и други нужни неща в това им трудно пътувание. И така, тя дала двама синове, двама млади соколи, в това първо българско движение, в което немалко се прослави нашият народ.

Както е знайно, от 1868–1870 г. в България не се случи никакво движение, навсякъде духовете бяха заспали. В това време положението на баба Тонка е било твърде лошаво. Мъжът й, който бил съдружник в търговията с един от русчукските изедници-чорбаджии, когато отишел един ден в дома на тоя последния да си разгледват сметките, върнал се вечерта болен и умрял през нощта. Той бил отровен със злоумишлена цел от тоя чорбаджия, за да може да му вземе недвижимите имущества, като сполучил най-напред да му усвои търговските книги. При всичко това обаче баба Тонка пак не забравила да направи нещо за памятта на своите любими хъшове, избесени в Русчук, като например Стефан Караджата, двамата херои от парахода Германия, за които споменах по-горе, и други мнозина още от четата на Хаджи Димитра. Тия последните бяха погребани на отделно място в българските гробища, отвън града, без присъствието на свещеник и без всякакви християнски обряди. Това безпокояло баба Тонка, безпокояло я още повече и това, че гробовете на юнаците били обрасли в бурен и се забравили от всекиго в ияколко години, защото никакъв знак не им се доставил и никой не се интересувал от тях.

Рано сутринта, в съботен ден, докато нямало още други мироносници по гробовете, стара жена, облечена в черни дрехи, се слагала предпазливо из тревата, с малка тесличка в ръката разчистяла гробовете на юнаците, садила по тях разни цветя, дървенца и палила им свещи. Пазачите на гробищата, двама старци, скоро забележили това. Разбира се, че и тия, като всички человеци, от просто любопитство, поискали да узнаят коя е тая жена и какво тя има с гробовете на хора хайдути, презрени и оставени от всекиго; но разискванията по тоя предмет не отишли за дълго време, защото друг, по-важен субект се появил, изпомежду които затъкнал първия. Черно стъкълце, напълнено с бистра жидкост, било подадено от страна на старата жена, която била сама баба Тонка, на тия любопитни хора, които скоро му обърнали дъното към ясното небе, и в хлътналите им червени очи изведнъж станало морски прилив. Тия били още повече поразени, когато им казала тя, че като им пресъхне гърлото, тия свободно можат да заповядат на къщата й, гдето се намирало и червен Петко и Рада. Няма съмнение, че после това произшествие двамата гробари от русчукските гробища били под командата на баба Тонка. Тия последните не само че не й бъркали да изпълнява своята длъжност към гробовете на българските патриоти, но взели още на себе си грижата да запалват по една свещ на тия гробове и ги нагледват.

Чрез подобни средства баба Тонка сполучила да убеди един свещеник, на име поп Христо, който жертвувал скъпото си време много пъти, да чете на гробовете на избесените.

Не се минало много време, и над всички гробове стърчали вече бели красенски камъци, на които било написано името на юнака, годината и целта, за която бил умрял. Тия камъци били поръчани нарочно от баба Тонка на един българин от с. Красен, комуто дала за труда един револвер, оставен на къщата й от един хъш като го уверила в същото време, че неговото дело е за похвала както на тоя свят, така и на задгробния. Разбира се, че ако тая невинна постъпка на баба Тонка се узнаеше от турското правителство, то голямо наказание й предстоеше по него време.

Старата патриотка имала отдавна време намерение да извади главата на Стефан Караджата, но, от страна, било още рано, т.е. не били се изминали още три години от смъртта му, а, от друга страна, като не била съвсем свободна от съществующото суеверие, чакала да осъществи целта си чрез законен християнски път, който наскоро й се представил. В градската болнаца умрял един сиромах, странен българин, за когото баба Тонка се известила, и преди да отидат да му копаят гроба, тя се намерила в гробищата, гдето, като дошли копачите, понеже започнали да се питат един други на кое място да копаят, тя намерила сгоден случай и им показала гроба на Караджата. Правила, струвала, от една страна, със сладкия си язик, а, от друга — с помощта на бяла Рада докарала работата до тоя ред, щото главата на Караджата била взета съвсем незабележено.

С такива дребни работи се е занимавала тя до 1871 година, защото нямало приготвена почва за по-важни предприятия. Всичко, дотука казано, свидетелствува доколко тя е обичала презрените по онова време от всекиго почти български хъшове.

Но да се върнем на думата си и да оставим да говорят самите дела. Както казах по-горе, Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка.

Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че „семето не е отишло напразно“.

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши.

Понеже новосъставеният бунтовнически комитет съобщил на баба Тонка, че в къщата й ще се носят някой неща, за които се изискова особено строго пазение, най-напред тя се завзела да приготви тайно място в дома си, което да бъде известно само на къщните. За такова място тя избрала една от стаите на бедната си къща, на която изкопала отдолу под дъските на пода една голяма подземница, измазана и направена също като стаичка, гдето освен много неща, като оръжие, книги и други, свободно можело да се поместят и няколко души.

Изработванието на това скривалище се вършело нощно време от домашните на баба Тонка, които влязвали един по един да вадят пръстта, като пазели в същото време и стража, да не би да дойде някой странен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападвание от страна на полицията да можат да избягат изходящите се там бунтовници.

Втората длъжност на баба Тонка била да привлече на своя страна няколко румънски каикчи, чрез които да може да пренася едно-друго от Румъния в България. Скоро тя сполучила в това си предприятие благодарение на много обстоятелства, а най-повече на пълните й с вино бъчови, не само с разпасаните власи, начело на които стоял някой си българин на име Димитър, но турила на ръка и един анадолец, машинист от турското вапорче Сейре, другар и приятел на Али ефенди, най-жестокия гонител на комитата.

Оттук нататък къщата на баба Тонка станала вече систематическо свърталище на патриотите, а тя самата — майка и защитница на тия последните. Като от по-напред, във време на Хаджи Димитровата чета, така и сега най-малкият й син, Георги Обретенов, бил изпратен в Одеса да следва военното училище, за бъдещата революция, по-големият, Никола, станал апостол, а другият, Танас, бил длъжен да се навърта из къщи, да пази едно-друго, да посреща каикчиите и да приема от тях, каквото носят. Голямата й дъщеря, Петрана, освен гдето водила много комитетски работи, в случай на извънредна нужда ходела с писма до Търново и Румъния. От нейните ръце са излезли няколко български знамена в 1875–76 година.

Освен че всичките апостоли са намирали прибежище в къщата на баба Тонка, тя не е оставяла без помощ и ония работници, които турското правителство е затваряло в Русчук по подозрение. Пазачите на затвора не й са казвали нищо, защото я научили вече и защото тя им давала някакви си подарки. На всичките заптии беше известна под името коджа комита; а жените от махалата й казвали вещица, защото, като не можели да си обяснят по коя причина дохождат на къщата й толкова много хора, предполагали, че тя знае да прави магии, с които ги привлича.

През есента на 1875 година, когато избухна Старозагорското въстание, в цяла България се готвеше да стане по него време всеобщо въстание, което по разни причини не успя. В дома на баба Тонка се работело деятелно, като в арсенал. Синът й Георги, комуто се известило, на часа оставил училището в Одеса и се намерил в Русчук, отгдето набързо заминава за в Търново. От тоя последния град се приготовляваше да излезе най-голямата чета.

Това въстание обаче, както е знайно, не можа да стане, освен в Стара Загора, Шумен и Червена вода (при Русчук), отгдето сполучиха да излязат по една чета, състояща се от няколко младежи. Турците се усетиха твърде наскоро, взеха най-строги мерки, от което естествено излязва, че къщата на баба Тонка трябваше да пострадае най-напред. Действително, тя била бастисана наскоро от полицията, но благодарение на многото порти, от които син й Никола с още други свои другари можали да избягат, и на скривалището, в което се съхранявали всичките бунтовни принадлежности, полицията не можала да намери нищо положително. Никола сполучил да се затвори в дома на Карамихайлова, чиновник в руското русчукско консулато и съучастник в комитета, след няколко деня се изгубил от града, за когото нищо не се знаело.

По-малкият син на баба Тонка, Георги, който, както казах, бил отишъл в Търново, така също се изгубил неизвестно накъде, изгубила се и дъщеря й Петрана, която така също имала сериозни причини да се бои от правителството, защото тя приготвила байряка на четата. Баба Тонка останала пак сама. Можете да си въобразите нейното положение, като какво е било то, когато ужасната мисъл, че четирима нейни синове стават вече жертва за едно и също дело, се въртяла из главата й — жертва, за която и тя била спомогнала до известна степен. От полицията дохождали няколко пъти да я питат къде са отишли синовете й, но тя знаела що да говори и по такъв начин омайвала чиновника, щото всяко подозрение, „че и майката е съучастница“, трябвало да изчезне. „После избягванието на Никола, цял един месец наред заптиите заобикаляха къщата ми и налягали из тревата, вардеха всичката нощ — разказва баба Тонка. — Най-много ме беше страх не за мене, но за тях — да не би да се излъжат някак да си дойдат нощно време.“

Повече от един месец баба Тонка нямала никакви известия за синовете си, което немалко я безпокояло. Един ден обаче, по пладне, когато тя стояла на обикновеното си място на дунавския бряг, съгледала няколко души на румънския бряг върху пясъка, които правили някакви си знакове, а после се заловили да играят на хоро. Баба Тонка взела телескопа и след разглеждание можала да познае, че измежду другите събрали на пясъка всичките иейни познайници били и двамата й синове — Никола и Георги, — които поздравлявали своята майка през мътния Дунав с маханието на бели кърпи. След няколко деня тя получила писмо от Гюргево, в което синовете й известявали по кой начин можали да избягнат турската бесилница. Единият от тях пишел, че се преоблякъл в кюмюрджийски дрехи, с които можал да премине през турската стража и да влезе в немския параход; а другият разказвал, че цели двадесят деня пътувал по крака, докато достигне сръбската граница.

Въстанието през 1875 стана в месец септември, 16–18 число, а в края на месец октомври русчукският затвор беше изпълнен с млади българчета, замесени в това въстание, иай-много от шуменската чета. Също по това време в румънския градец Гюргево стояха около 15–20 души емигранти, всичките голи и боси, които едвам бяха сполучили да избягнат от турските власти в България. Между тия последните бяха: Ст. Стамболов, Панайот Волов, Георги Апостолов, Стоян Заимов, Христо Караминков, Иван хаджи Димитров, Иларион Драгостинов, двамата синове на баба Тонка и пр., за които ще говоря по-нататък. За тая последната се отворило сега голямо поприще за работа. Тя трябвало да помага и на избягналите в Гюргево, и на затворените в русчукската тъмница младежи. Но нейната сиромашка черга се била изтощила вече, тя не била в състояние да удовлетвори патриотическата си постъпка, без да прибегне до чуждата лепта.

Времената не били вече такива, както в 1868 г., когато мина четата на Хаджи Димитра. Онова, което се осъждало по онова време, на което плюел всеки така наречен благоразумен базиргянин, сега, после седем години, захванало да намира тук-таме поклонници и последователи между честната младеж. Заради това баба Тонка тръгнала от дюген на дюген, разбира се, по познатите приятели, да събира помощи от всякакви неща за затворените в русчукската тъмница и за емигрантите в Гюргево. Тя станала вече много повече известна между турците за „коджа комита“, но можела да ги върти така, щото оставали я свободно да се вижда с всекиго. Често тя ходела и в Гюргево при момчетата, за да им носи едно-друго и да им прибира ризите, които перяла и кърпела в Русе и пак ги изпращала обратно.

Понеже емигрантите в Гюргево решили да минат изново в България, между Русчук и Гюргево била устроена поща за писма и друга разни потребности. Всяка вечер в къщата на баба Тонка пруенощували по трима-четирма души власи каикчии, които бедната жена била длъжна да храми и пои. Тия разбирали значението на своята мисия, та затова не се отнасяли твърде скромно и не се задоволявали с онова, което им се давало. Много пъти до сутрин осъмвали да пият и се веселят, а баба Тонка им слугувала от почит и уважение не към тях самите, но за святото дело, на което служели.

В това време в дома на баба Тонка дошел да живей един турски големец с многочислен харем. Той бил изпратен нарочно, за да надзирава що се върши в къщата на старата жена. Минало се Рождество Христово и емигрантите от Гюргево започнали да минуват Дунава за в България. Мнозина от тях, т.е. всички, които минали през Русчук, трябвало да се отбият при баба Тонка. През нощта тя им опирала ризите, преобличала ги в други дрехи и пр. Една нощ дошли е къщата й трима души от тия апостоли: войводата Стоил, Георги Икономов и Христо Караминков; докато им се намери кола за Търново, тия трябвало да преседят един ден затворени в една стая. Работата била твърде опасна от страна на турците, които живеели в същия двор. За да отстрани всяко съмнение, баба Тонка прибягнала към хитрост. Тя взема две стъкла в ръцете си и започнала да играе из двора, като се и провиквала в същото време. Ветрените кадъни излезли да я гледат и заедно с мъжете си примирали от смях; тия били уверени, че бабата се е напила; но не знаяли какъв огън е горял в това време на нейната глава, когато тримата апостоли, които правителството търсело и под земята, готвели се да посрещнат всякоя опасност със запрегнати револвери в ръката.

Трябва да ви кажа и това, че баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали още от да не уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и да я заплашва, че ще да я покачи на въжето, защото проводила четирима души синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а нему, на забитина, ще да купи жълти ботуши от сватбата.

Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал.

— Тия мои синове не излязоха от сой — казвала баба Тонка обикновено пред големците; — но сега, като се оженя, ще гледам да не раждам вече царски душмани.

III

Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола — във Врачанския окръг, а Георги — в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата^[2]. Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери.

След шест месеца тя се известила, че двамата братя — Ангел и Никола — се намерили в Акърската крепост. Това било за нея нечакана радост. Сега тя останала окончателно сама в къщата си, като кукувица, без никакви средства за съществувание.

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

Когато баба Тонка се извести, че и големият син е пристигнал вече на Варна, то цяла нощ тя не можа да затвори очи, кажи го, от радост, кажи го, от скръб. Никога не бях я виждал аз в подобно положение. След като дойде да ни извести в стаята за приетата новина, понеже беше нощно време и ние спяхме, тя си скръсти ръцете отзад и тръгна из широкия си двор покрай Дунава. На минути тя въздишаше от сърце и душа и говореше на себе си, влязваше в къщи и захващаше да приготовлява едно друго за посрещание, а после захващаше да плаче и да пъшка.

На другия ден тя тръгна да отиде да посреща, придружена от голямо множество, с голям букет цвете в ръка; при всичкото одумвание от страна на това множество да си хвърли черните дрехи, които беше облякла преди десят години, тя не се съгласи. На русчукската станция, гдето трябваше да излязат седемте герои от Хаджи Димитровата чета, беше се събрал много народ от разни нации, най-много да види как една майка ще посрещне своя син след десят години, който като да се връщаше от оня свят. Всичките там присъствующи бяха поразени от хладнокръвието на доблестната жена. Наместо изобилни сълзи, различни преструвки и припадание, свойствени на всяка жена, а особено жалкото положение на сина й, облечен в арабски дрехи, с фес на главата и побелял съвършено от мъки и неволи, баба Тонка засмяно и весело го посрещна, като му говореше отдалеч: „Познах го, магарето; той от мене повече е остарял!“…

Всичките другари на бабина Тонкин син влязоха в нейната къща. Цели три дена стояха тия, без да се подадат навън из града, защото арабските им шалове трябваше да възбудят смях и в душата на най-последния просяк. На четвъртия ден обаче, рано сутринта, влашкото параходче Durabansului зацапа по Дунава откъм Гюргево. Когато то наближи до къщата на баба Танка, румънската музикална банда, която се намираше вътре, засвири марша на Хаджи Димитра. Какво беше удивлението на всички, когато тая банда бутна портата на бабината Тонкина къща и влезе вътре, като следваше да свири още същия марш. Пред музиката вървяха много души с черни шапки. Тия бяха познайници на Хаджията и на Караджата и другари на седемте страдалци, начело с Иван Стоянова, отличен наш патриот. Баба Тонка, която ие можеше да си обясни още що значи това — да влезе музика под нейната стряха, — отведнъж се усети, щом видя Ив. Стоянов, или Ванката, както го тя нарича. Скоро тя се затече и отвори своята ракла, от която извади главата на Караджата, и поведе седемте души страдалци, с които посрещна гостите. Картината бе ако не трогателна, то поне жална. Музиката без особена заповед засвири траурен марш и другарите с черните шапки и с арабските шалове се прегърнаха като братя. Освен това Ив. Стоянов спусна още в ръката на всеки едного от тях по пет златни наполеона, с които пари страдалците можаха да си покрият голите плещи и да си отидат по местата. После половин час баба Тонка водеше хорото из двора си като млада булка.

Баба Тонка живее и до днешен ден, забравена я оставена от всичките, заедно с двамата си синове, дошли от заточение, които всеки ден карат на полицията, следят ги шпионите, както и в турското време, не им се позволява от страна на правителството никаква работа и пр., че не били благонадеждни^[3]! Нейното богатство е само миналото и възпоминанието, което тя разказва на всеки любопитен, който би й направил чест да я посети. Особено тя се гордее с главата на Ст. Караджата, която държи заключена в сандъка си!…

Една година след моето приемване в революционния комитет аз пътувах за село Х… в околността на Бяла, гдето бях се условил за учител. Всеки може да си въобрази доколко трябваше да се гордея с това свято звание, когато преди няколко години проливах сълзи над Изповедника и малко остана да стана хайдутин. Целта на моето учителство не беше друга никоя, освен пропаганда по българските села, за което нарочно бях изпроводен. Когато стигнахме с другаря си, който така също беше учител, в селото, спряхме се на черковната кръчма и казахме, че носим писма от града до селския свещеник, то святиня му не закъсня да дойде в кръчмата, с отворени гърди, с мазна калимявка като пестил и с нечесана коса бог знае откога. Той си поднесе най-напред десницата да я цалуваме, благослови ни и обяви за всеобщо знание, че оттук нататък ние сме негови чеда. Святата му десница, която подаде да цалуваме, миришеше на лук.

На другия ден аз стигнах в моето село, гдето щях да бъда учител. Беше неделен ден и сред селото отпред чорбаджийската къща играеше хоро. Млад, тридесят годишен момък, с фес и със зелен чембер (кърпа), превързан на главата, сиви колчаклии потури, с широк ален пояс, със силяхлък на кръста си и сирмена паласка отзадя му, свиреше с гайда сред хорото и скачаше в същото време. Гайдата му беше от ония рядкости, които само малцина са в състояние да притежават. Ручилото й, което ревеше като мечка, беше дълго като същински кавал; а около пискуна висяха много пискюли, в краищата на които имаше множество пъстри муниста от всякаква боя и големи орлови нокти, за украшение. Тоалетът му се допълняше още от една харбия, втикната на пояса му, с жълт ремик вързана на края, и капсулия пищовче с червена дръжка. На въпрос от моя страна, кой е негова милост, свещеникът и няколко още селяни, от по-първа ръка хора, с гордост отговориха: „Нашият селски учител“ — т.е. моят предшественик.

— Еспидепсан човек беше той, но не иска да остане за дълго време в селото ни — прибави един от присъствующите селски първенци не без съжаление.

— Освен даскаллъка той ни помагаше и в много други работи — допълни други един селянин. — Нощно време обикаляше из село със стражата; като не можеше да се намери кехаята, изпълняваше длъжността му; по време на вършитба, когато жените биваха заняти, месеше хляб, подквасваше млякото и пр. Няма да забравим неговото добро.

— Много ще да го търсим ние — прибави трети един селянин.

— Аз се надявам, че и новият ни даскал няма да падне от него по-долу — потвърди святиня му, като ме гледаше в очите що ще кажа в отговор на думите му.

Оригинален попец беше тоя последният и аз мисля, че няма да направя зле, ако запозная читателите с неговата персона, най-повече в отношение на богослужебниите му обязаности. Вънкашното му отличие бе и това, че наместо човешки нос над мустаките му отгоре зееше една дупка във вид на мастилница. Според разказа на лица, които го познаваха от по-напред, той се е лишил от носа си, преди да бъде свещеник, вследствие на стари мирянски грехове, направени в младите му години.

Не зная от точка зрение на самосъхранение ли, или по други неизвестни причини той беше поклонник на силяха си, т.е. на оръжието. И в черкова, когато служеше литургия, демир-тепелията пищов не падаше от кръста му. Една нощ, когато пътувах заедно с него към едно село, той разигра коня си, препусна го назад и напред, провикна се няколко пъти и куршумът, който той изпразни от скрития си пищов, свирна над главата ми.

— Трябва да знаеш, че освен „Господа помилуй“ аз отбирам и от други занаяти — каза той, като се приближи до мен и спущаше нов фишек в пищова си.

Един път в заминуванието ни през друго едно село, което така също се намираше в неговата енория, случайно бяхме повикани да святим вода в една къща, в която имаше две булки, дотолкова болни, щото стана нужда и да се комкат.

— Аз съм яла чесън, дядо попе — каза една от страдающите с пресъхнало гърло, — заради това не зная дали бива да се комкам.

— Не зная аз най-после где ще да ми отиде душата с тия ваши грехове — възрази святиня му твърде сърдито и някак печално. — Но хайде, нека се притури още един грях на душата ми — прибави той, като се обръщаше към смутения ступанин на къщата: — Само ще трябва да се плати на черквата още 60 пари за това нарушение на святите тайнства…

Когато той прочете евангелието във време на водосвята и ми подаде отворената книга в ръцете му, на която четеше до това време, за да кажа апостола, в качеството си на учител, то аз се намерих в недоумение, защото наместо Требника или друга някоя черковна книга в ръцете ми се намираше аритметиката на Г. Данова, а отвореното място беше за тройното правило.

— Слава тебе, господи (Глаголи, каквото ти дойде на устата!)… Господи помилуй!… — отговори с пение дядо поп на моето недоумение.

Като останахме сами, той ми обясни, че понеже забравил да си вземе черковните книги, а трябвало да направи водосвят, за да не произведе лошо впечатление на селяните, като служи без никаква книга, принуден бил да си послужи с аритметиката на Г. Данова, която взел със себе си, за да я занесе на момчето си в Бяла.

— Тия са дребни работи — прибави той. — Ти си гражданин, аз съм селски човек, следователно ти знаеш много повече за градските работи, отколкото за селско-черковните. Аз, напротив, зная тия последните, за които съм си посвятил всичкия живот. За да си живеем братски и да служим като образец тука по околните села, трябва да се слушаме и да си показваме един на други погрешките, разбира се, скрито от другите. Аз ще те уча на черковните работи, а ти мене на гражданския ред.

Друг един път — през великата неделя — той дойде в селото, гдето учителствувах аз, да причастява. Понеже в селото нямаше черкова, то всичките селяни трябваше да се комкат в един ден, събрани в къщата, гдето се помещаваше училището и гдето висеше черковното дървено клепало.

Няколко пъти един пръстен гювеч, от който се даваше святата комка, се пълни с вино, цветясало отгоре. Аз пишех литургия малко настрана.

— Я се поогледай, даскале, наоколо дали няма някой да иде, за да се комкаме и ние двама с тебе.

Това каза светиня му и забради големия гювеч с комката, от който смучеше с такъв вкус, щото зад ушите му се образуваха две изпъкналости във вид на яйца.

— Бре, че реже пък пущината, като да е хардалъма — каза дядо поп, като подаваше и на мене гювеча да последвам примера му.

Възползуван от поведението на тоя свещеник, за когото мислех, че ако той се отнася така към своята служба, то може да бъде добър работник на комитета, не закъснях да му подметна отдалеч, например, че му прилича да върви пред стотина български юнаци с кръста и саблята в ръка. Той се възхищаваше от моите думи, но когато му казах малко по-откровено, че онова за което говоря, не е гола приказка, но дело съществующо — попската кола се обърна на часа.

— Втори път да не съм те чувал да ми говориш за подобни неща — отговори той и малко по малко захвана да ме гледа с подозрение.

Аз имах вече на страната си и покровителството на турското правителство, което можах да спечеля по следующия начин, за във всеки случай. Турският кърсердар-агасъ, който обикаляше постоянно по селата и който биваше втори султан, дойде един път и в нашето село с десятина души заптии. Като селски учител, трябваше да му се представя по длъжност. Той ме прие по обикновено с ония почести, които се дават на селските кехаи: не ме прикани даже да седна в реда на подчинените му заптии. Тоя ден беше разпетият петък, когато православното християнство не яде хляб — случай, твърде сгоден да се препоръчам в очите на османлиите и да направя една крачка напред в моите пропагандически цели.

Агите се приготовляваха да обядват; а около огъня се топлеха до десятина разнообразии съблазнителни ястиета за всяко гърло. Тук не липсуваха нито препечените кокошки, нито каймаклията баница, нито пържените яйца, посипани отгоре с червен пипер, ни пък тестените чорби и разни сууклуци.

— Ефендим, ако е възможно, то заповядайте на селския кехая да не влязва в стаята, защото имам да ви кажа нещо — казах аз на всесилния кър-агасъ.

Когато тоя последният излезе вече навън и аз обявих на любопитните аги, че желая да ям с тях заедно от блажните ястиета, то дълго време няколко очи гледаха на мене с безпримерно зачудвание. Тия фанатици не можеха да си въобразят как един християнин, и още повече даскал, ще да се реши на подобно престъпление.

— Да си жив, даскале, за много години — каза кър-агасъ, като ме тупкаше по гърба. — Твоята постъпка е такава, щото заслужава да се знае даже от вали-паша, комуто аз ще да съобща, че в еди-кое село живее един истински даскал, който, макар и да е гяурин, но заслужава да се почита на равна степен с правоверните. Не бой се; докато аз ходя из тая околия, считай ме за един от своите покровители.

— Браво, даскале! — измърмориха присъствующите там заптии, между които имаше и няколко селски чалми.

После ядене тоя същият кърсердарин извика селските първенци, на които държа реч, правят-струват, да ме не изпущат от селото си, защото втори даскал с моите способности мъчно можело да се намери. „Доколко той е горещ последовател на вашата вяра — заключи агата, — можете да си съставите понятие по това, че той отказа да ми пие кафето, с което го послужих, само затова, че ние сме били турци и сме можели да го смърсиме с кафената чаша…“

И простодушните невинни селяни се радваха от тая похвала, за което немалко ми домъчня.

При всичко че победих най-силния неприятел на святото дело, аз не можах решително да отида нанапред. Не можах по тия прости причини, че нямаше почва за семето, което бях определил да сея. Омразното робство, тоя общ бич на народите, и катадневните зулумджулуци на необузданите турци бяха убили всичко свято и человеческо измежду българското население по тая страна. Освен това бъркаше ми още и свещеникът, на когото по-горе дадох портрета и който немалко можеше да ми спомогне, ако беше свестен човек. Друг един негов събрат, който проповядваше словото божие в ближните села, стоеше много по-горе върху стълбата на народното затъпявание и нравствено деморализирание. Всичката околност го знаеше, че неговата десница беше потопена в кръвта на четири-пет жертви, които той беше убил с грабителска цел по разни пътища. Знаяха го още, че деня той ходеше с калимявка и с дълга подрясница, а нощно време с гъжва на глават и с колчаклии потури съпровождаше другаря си Ферада, прочут главорез покрай Дунава, с когото обираха пътниците.

Не твърде отдавна — в 1873 год. — на дните на българските владици той извърши такова поличе, което никой не беше запомнил до него време. В селото умира един стар циганин от собствената си смърт. После няколко деня синовете на тоя последния се оплакали, че баща им се връщал от гроба, влязвал през ключовата дупка в къщата им, свивал се горе на полицата, отгдето ги замирал с комачки, а после си отивал (разбира се, като пропеят първи петли), след като задигал със себе си по една-две оки брашно.

— Той е станал вапир, заради това, докато не ви е удушил още, дайте ми двеста гроша за труда, да го хвана и изгоря — казал благоговейният пастир.

Няколко дена после тоя разговор в черковния двор, сред гробищата, деня по пладне, горял буен огън. Освен двамата нещастни цигани, синове на вапира, които треперели близо до бащиния си гроб, там били още селските епитропи, няколко стари хора и много любопитни жени и деца, които стоели по-надалеч да гледат по кой начин ще да хванат вапира. Дошел и святиня му, облечен в черковната си одежда и с икона в ръката. На всичките присъствующи погледите били обърнати към него. Най-напред той се разходил из гробищата да търси дупката, из която излязвал злият дух, и след като намерил една миша дупка, там наоколо, заповядал да я затъкнат и да вардят добре.

Когато всичко било готово вече, когато грозният гроб зеел вече отворен, в който четиридесятдневният мъртвец лежал чер като изгорял чукан и надут като бъчва, извършила се отгоре му следующата операция: най-напред го пробили в сърцето с един подострен кол, излели вътре в дупката възвряло на огъня вино и напълнили гроба с жарава и дърва. Страшна миризма се надигнала от тая варварска операция, от която избягали жителите от селото заедно с кучетата; а главорезът свещеник продължавал да чете молитви. Името на тоя свещеник е поп Марин, от с. Пиргос, при Русчук.

Поклонниците на мрачната рутина и на робството твърде начесто утвърдяват, че духовенството е единственият фактор, който крепи народите да не пропаднат нравствено. В други страни това може да бъде така, но колкото се отнася до нашия българин, това правило трябва да се приеме с предпазвание. По селата на свещеника гледат като на човек, който няма нищо общо с останалото человечество и комуто е позволено да прави всякакви кепазелъци. С него се подиграват навсякъде освен в черкова, както това става със селския кехая. „Попе, да дойдеш утре у дома да святиш лой“ — казват тия наместо „масло“. „Попе, тая нощ сънувах, че баба попадия хвърчеше по небото; изтълкувай какво значи тоя сън“ — мина други някой и се подсмива под мустак.

Разбира се, че аз говоря тук само за ония свещеници, които стоят повече в кръчмата, отколкото в черкова и които не знаят да запишат своето име; а образованите от тях, които са впрочем голяма рядкост, както всички образовани хора, никога няма да слязат дотолкова низко, щото да се подиграва с тях мало и голямо. И така, аз бях принуден да напусна твърде скоро учителството в село, гдето не можах да основа никакъв комитет, което ми беше главната ми цел.