Включено в книгата
Година
–1892 (Обществено достояние)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 45 гласа)
Набиране
Преслава Кирова

Източник: Словото

 

Издание:

Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. „Български писател“, С. 1977.


Глава II. Ловченският затвор

I

Малко по малко и Ботя захванаха да безпокоят за собствените негови плодове. Често заптията слязваше да го вика, за да дава някои обяснения по хващанието на троянските българи.

— Няма да патя аз добро с тоя мой бошбуазлък, но хайде да видим — говореше той.

Рано заранта на другия ден, 24 май, четирма души въоръжени башибозуци застанаха пред вратата на затвора. Единът от тях държеше в ръката си голям официален плик, запечатан с червен восък.

— Готов ли си бе, ханзър! Хайде ставай, че ще вървиш — извика заптийският чаушин, като отвори тъмничните врата.

После това той се доближи до мене и с помощта на един башибозук свали ми железата, а на място тях удариха на ръцете ми железните белегчета, които аз сега за пръв път имах честта да нося. Тия белегчета са един вид железни клапи, които се заключват с кофарче на ръцете. В три системи можат да се употребят тия, една от друга различни. Ако лицето, на което се удрят, е за бесене, то ръцете се заключват в тях отзад; тоя начин е един от най-тежките и мъчните. Останалите два са безразлични наглед, но всъщност употреблението им е твърде важно. Първият и най-лесният се състои в това, да си кръстосаш ръцете на пояса една въз друга, така щото макар и оковани, но като ги подпираш от тялото си заедно с клапите и кофара, твърде малко болки се чувствуват. Вторият начин е: спуснати надолу ръце, прилепени една до друга, като кога ще бъркаш с две ръце в гърне. В такъв случай постоянно трябва да се държат обесени надолу между краката на които, като тежи и желязото, скоро мускулите стават като пресечени и от маханието последва отичание. Като неопитен още, аз се оставих да ме вържат по последният начин.

Дордето турците се занимаваха да ме приготовляват, сиромах Ботю, който имаше свобода да говори всякога и с всекиго, не преставаше да ми дава братски съвети, като наскоро дошел от мястото, гдето отивах аз сега, т.е. от Ловеч. Говореше той, че там имало много проклети турци, черкези и цигани, при които щели да ме турят. Проваждаше той много здраве на своите двама другари — Каблешкова и Н. Стоянова, — да им съм казал, че той е живо и здраво, но много се забъркал в изпитите си по собствена своя глупост, за което ги моли да му простят. В последните минути на раздялата ни аз се уверих окончателно вече в святостта на неговата невинна душа, познах го, че той се е жертвувал за святото дело, макар и лековерно, но благородно, каех се защо не се отнесох с него по-горещо и по-доверчиво.

Понеже няма да имам случай оттук нататък да се срещам и разговарям толкова напространно с Ботя, както в Троян, то нека ми бъде позволено засега да кажа за него две думи повече. Ботю Иванов живее и до днес. И малките деца да попиташ в Карлово, Хисарят, Ново село, Конаре и пр., то всеки ще да ви отговори: „Не за Ботя Комитата ли ме питате?“ С това име е известен той в тая местност, всеки българин за гордост го би счел, ако се сподобеше да приеме Ботя на една вечер в къщата си. Два месеца после срещата ни в Троян аз го намерих в пловдивския затвор, десет пъти по-нещастен, отколкото по-преди.

— Добре дошел, братко — чух аз познат глас от невидимо място.

Обърнах се и видях само главата на Ботю, която се подаваше през една малка дупчица на полиса. Тук Ботю бе запрян на само, което беше знак, че работата му не отива добре, върти се над главата му бесилницата.

— Проклети хора имало на тоя свят. Цялото село Синджирлий се е опълчило против мене да ме клевети в конака — каза той. — Спукана ми е работата; всичките свалят работата отгоре ми.

Сиромах Ботю не можеше да се защити. Той бе наивен пред турските кетипи до глупост, както бе наивен и пред мене в троянският затвор. В 1877 г., когато се разби турският лагер на Шипка, аз излязох от града Търново при Карагьозовата фабрика, гдето много други граждани очакваха пристиганието на заробените турски табори. Тия последните пристъпяха апатично към старата българска столица, а храбрите опълченци, с кривнати до ухото калпаци, стъпяха на пара пред погледите на чернооките търновченки. Един от заробените турски милезими, подир когото вървеше наперен опълченец, не искаше да нагази в калта, която е изобилна пред Карагьозовата фабрика.

— Върви! Вашите турци са ме прекарвали през по-голяма кал, с вързани още ръце и с бой отгоре — каза опълченецът.

Гласът бе познат; отведнъж аз се повърнах в комитаджийските времена. Огледах се по-внимателно — напредя ми Ботю с пушка „шаспо“ на рамото, с щик на бедрото и с голям калпак, отгоре със зелено дъно.

— Ботьо! Ти ли си?

Ботю трепна. Отпусна той своето шаспо недисциплинирано и отвори ръце насреща ми; спомена най-напред Троян и горчивото кафе на ходжата.

— Наситих се, дявол да го вземе, да коля и да бия турци. Ей дотук ми дойде — каза той, като сочеше с пръст на своето гърло, като че да беше ял нещо.

Години се изминаха вече, беше 1883 година, когато посетих пловдивския затвор, не с белегчета, но със съдийско бастонче в ръката. Гледам, че на онова същото място в тоя затвор, гдето преди шест години Ботю плетеше чорапи, стои познато лице, препасано с кирлява престилка и с мазна лъжица в ръка. „Дявол да го вземе, где съм се виждал аз с това лице“ — говорех сам на себе си.

— Живо-здраво, приятелю! Не ме ли познаваш? — каза непознатият.

— Ботьо! Ти ли си?

— Остави се холам! Една беля ми дойде на главата, няма оправия на тоя свят.

Сиромах Ботю! Той беше подритнат от течението и духа на времето. Не беше се договедил още, че се мина вече времето на идеалния патриотизъм, че мястото на поганците се завзе от други. Въодушевен от първите времена, той беше нападнал на един турчин в Хисарските бани, кесията на когото, с туралиите лири, турил в пазвата си за надлежно разпоряжение. Ето защо той стоеше в затвора.

II

Но да дойдем в Троян. Всичко беше вече готово за тръгвание. Изкараха ме навън на двора и четирма души башибозуци с вирната на рамото пушка ме подбраха напредя си. Нисък поклон направих на благородния ходжа, преди да тръгна. Слънцето наближаваше да стигне на пладня, когато ние потеглихме от Троян и хванахме пътя край реката Осем, която приличаше по това време на боза по причина на многото тая годишни дъждове. Като не познавах местността, не знаех още дали навярно за Ловеч отивахме. Да попитам водителите си башибозуци считах го според техните понятия за дързост, защото не ги знаех още каква линия на поведение ще да държат към мене.

Разстоянието от Троян до Ловеч е около шест часа според тогавашната система на пътувание. Казвам „тогавашна“, защото нашите стари господари имаха алък и към добитъка, никога не карат тия бързо и немилостиво, както това видяхме да правят руси, ромъни и пр. Яваш, яваш, с кеф и наслаждение. На всяко ханче, при всяка вода и сянка ще се правят „кашани“, ще се пушат чибуци, а понякога ще да се прави и кафе, ако агата е настоящ ага. Пътят за последния тоя град, Ловеч, върви успоредно по реката, чак до самия град. Аз напред с вързани ръце, а турците подир с пушки на рамо и със запалени цигари, натъкнати в дълги цигарета, вървяхме мълчаливо. Старах се и в стъпките си да бъда учтив и услужлив, да не ги разсърдя един път, че отиде вече. Пътуването беше едно от най-трудните; пътят беше уж шосе, но само име такова носеше; изобилните дъждове и минуванието на колата бяха го набраздили и нашарили така, щото сякаш че стъпяше човек по конски ребра. Скоро моите сухи и скъсани цървули излизаха от краката ми и почнаха да се махат отстрани като ветрила. Един от водителите ми, който се виждаше да е по-горен от останалите си трима другари, без да последва от моя страна някакво заявление, каза ми съвсем по човешки начин да седна и ги поправя, на което и той ми помогна, тъй като аз не можех по причина, че ръцете ми бяха свързани.

Оттук нататък помежду ни се започна разговор, нещо, което най-много аз желаех, защото бях уверен, че с думи поне ще да успея да предразположа неравните си по положение и пр. другари, за да няма поне бой в отношенията ни. Както му е редът и обичаят между турците, най-напред ме попитаха, отгде съм родом, какъв ми е занаятът, имам ли майка, баща и т.н., въпроси, на които отговарях с всичкото си красноречие, като гледах да угождавам на любопитните. Башибозукът, който ми помогна да си поправя цървулите, само името му го правеше да е лошав; всъщност той беше добър и трудолюбив работник. С турски демократизъм, без да обръща внимание, че бях вързан и той имаше право да ме убие на мястото ми, ако мръдна, приятелски почна да разказва, че той бил човек къщовник, с жена и деца, занимавал се с бръснене в Ловеч; но насилствено бил взет от дюгена си, за да стане башибозук и преследва комити, от което никак не бил доволен.

— Близо около четиресе деня — продължи той, — откак съм оставил къщата си и ходя да се скитам из гората заедно с другите да търсиме комити като тебе. Наградата ни за тоя денонощен труд е, колкото кьораво можем да ударим; но като за нас от долна ръка хора — остава ли кьораво, дордето са агите, които с кола зайци ловят? Както си пушат чибуците и си пият кафето по миндерите, извикат някой чорбаджия или поп, поддържат го затворен, и ето ти кьораво. На нас остават само комитите като тебе, храни боже, за които се трябва и труд, и мъки. Но каква полза? Кажи ми какво може да се облажи човек като от тебе фукара? Освен това тая работа, гонение комити, е царска работа, на войска и заптии, а не като на нас хора от работна ръка.

Аз подскачах от радост, като слушах тия оплаквания от страна на оногова, от когото ми зависеше животът. Тоя последният, когото останалите му другари наричаха „бошняк“, не закъсня да ми даде и някои съвети относително моята съдба, след като изслуша вече моето житие-битие, т.е. аз му разказах, че съм човек от най-долна сиромашия, бил съм слуга на чужди врата, хабер нямам от даскалски и попски работи, които тия, даскалите и поповете, вършат, а ние, сиромашката ръка, теглиме за права бога.

— Аз глава давам, че щом си разкажеш ти така халът, както на мене, то, като прост и сиромах човек, големите ефендета ще да те простят.

Аз вярвах, че той казваше това от чисто сърце и душа, защото в неговата първобитна натура правдата и истината не бяха още цивилизовани.

— Не мисли, че всичките ефендета са такива, както в Троян, които знаят само да бият и нищо повече — прибави той. — Колкото е по-голямо мястото като Ловеч, Търново и Русчук, толкова повече бой няма, и обратно. Аз се научих, че тук, в Троян, ти си претеглил доволно бой, но с туй ще да си останеш. Голямо ефенди, човек нофузлия, никой път няма да приеме да прави такива прости работи като нашите троенски аги. Те бият човека с уста и язик.

Понеже комитаджилъкът не беше още смазан, както трябва, по България, Ботевата чета едвам-що беше разбита, по пътя си за Ловеч твърде начесто срещахме чети башибозуци, които пъплеха към планината или по-добре към прочутия Троян. Тия бяха натъкнати петите до зъбите с оръжие, обути и запасани походно. Още отдалеч тия познаваха каква е целта на конвоя, състоящ от техни събратя, и кого имат тия чест да карат. Още отдалеч тия се разделяха на две половини от двете страни на пътя, туряха ръка на ножовете си, почваха да псуват и скърцат със зъби насреща ми и искаха позволение да ме колят. Моите водители, макар и да ме защищаваха, сами още да не бяха изказвали намерение да ме колят и макар че не одобряваха поведението на своите събратя, а особено оня, когото наричаха „бошняк“, то от точка зрение на учтивост и взаимно почитание на бабаитското право не им отговаряха сърдито и категорически, т.е. за да се заколи вързан човек, не е мъчна работа — казаха им само меко и учтиво, че правителството ме държело жив, защото много работи щяло да научи от мене, та после вече ще види какво ще ме направи.

— Тия са царски работи, аркадашлар, които ние не можем тъй лесно да разберем — свърши бошнякът.

— А не е ли срамота като за вас юнаци хора четирма души да се трепете в тая горещина, да карате едного комита, комуто, ако отрежете главата, никой няма да ви пита? — отговори един от чуждите башибозуци и посегна да ме плесне, но един от моите ме запази.

Някои пък молеха да им позволят водачите ми да ми ударят поне по няколко ножа по плещите, да съм знаел и помнел, кога съм ставал комита и съм клал турци.

— Ще да се наситите, аркадашлар, гората е пълна с тях — отговаряха моите покровители. — Тоя комита, който не е хас комита, толкова бой е ял, щото е обръгнал вече.

Други пък, които срещахме, от най-напред остри и лошави, щом ме чуваха да говоря на язика им, за което се удивляваха, ставаха по-снизходителни и ме питаха, не ми ли е мил животът? Близо до едно село, при един кладенец, срещнахме една тълпа турски цигани, която се подаде из една крива пътека заедно с жените си и с много още магарета и коне, натоварени с българска покъщнина. И тия последните бяха призовани или по-добре от само себе си подбудени да оставят навреме коритата, вретената и рашетата и да се опълчат против душманите на империята. Няма съмнение, че техният идеал беше плячката. Тия бяха въоръжени твърде смешно, с по един пищов, с ножове, повечето без капии, на гол корем, и с брадви. Над главите им се развяваше син байрак от вехто платно, може би гащите на някоя циганка, а в средата на тоя байрак имаше полумесец, изрязан от червен фес! Страшен шум от псувни и заплашвания се дигна от тяхната среда против мене. По юнаците от тях, с вирнати ножове и брадви, скоро заобиколиха конвоя и посегнаха да удрят и колят, както коприщени направили с техните братя цигани. Колко молби, колко цигански унижения и ласкателства казаха тия на моите водачи, дано ги склонят да ме предадат на техните ръце!

— Ефендим, вие сте бабаити над бабаитите, вие сте чисти мусулмани, затова царщината ви е избрала за тая служба — продължаваше грозната тълпа и сочеше насреща ми своите бели зъби.

— Краката ви целуваме, млади бабаити — се обади така също млада циганка, като се завъртя в същото време на пета.

— Пашаларъм! Знаете ли колко наши майстори и майсторки (за по-благородно циганите обичат да се наричат майстори) се изклаха в Коприщина и по другите мемлекети от тия душмани? Чет няма, повече от 50000 души! Как им рязаха най-напред краката, ръцете и язициче, а после ги печеха в пещи? Ефендим! За търпение ли е това? Кажете, вие сте мусулмани — викаха и почти плачеха тия цигански патриоти.

Моите водители гледаха на тях съвсем равнодушно, не се бояха, както се виждаше, от нападение. Мъжете те увещаваха полусериозно и полушеговито, а циганките изглеждаха под вежди, като си сучеха в същото време и мустаците. Тая нерешителност даде повод на циганите да увеличат своите нападения, което принуди башибозуците да турят ръка на своите ножове. Като стадо овце се разбягаха всичките нападатели, жените и децата на които дигнаха голяма глъчка.

А наши българи твърде рядко, почти никак, може да се каже, се срещаха по пътя да отиват по своя работа. Не говоря за ония, които караха ангария или вървяха с башибозуците да им носят едно-друго. Причината на това бяха разбърканите времена. Да излезеше да пътува българинът, не само башибозуците, но и правителствените агенти не щяха да го оставят свободен. Доволно беше и едните, и другите да кажат, че носел със себе си много хляб или брашно: значи, комити е отивал да храни. А българинът вчерашен ли е? Ония, които близо до пътя се занимаваха да копаят царевица, отдалеч още, щом виждаха нашия конвой, проваждаха едного да чака близо до пътя с бъкел или друг съд в ръката, от само себе си, без да ги кара някой. Разбират читателите защо тая учтивост и ревност. Българинът, изправен до пътя с бъкела в ръка, кланя се и говори: „Няма ли, алар, да пийнете по една студена водица?“ На едного от тия последните, че водата му била топла, наведоха му врата и изляха целия бъкел в гърба му. Българинът отпусна ръце надолу, като че му пущаха кръв, па не се мръдна, смееше се още, а водата тече из крачолите му. Това уж на шега.

По-нататък стигнахме до едно малко ханче край пътя, гдето башибозуците се отбиха да ядат хляб. Тук сварихме един турчин, пъдарин от околните села, който, като ме видя, дотолко бе сюрпризиран от моето появявание, така зачуден и смаян остана, щото няколко минути си държа наведена главата да се удивлява, като говореше в същото време: „Ях-ярабим!“ После това той кипна от яд и се обърна да псува, в кожата си не можеше да се побере, като ме гледа. Застана напредя ми със стиснат юмрук и почна:

— Та ти си сега комита? Ти си от ония кучета, които станаха да съсипват турското царство? Ти и другарите ти клаха и пекоха турски деца, а после ги даваха на майките им и на бащите им, та ги ядоха? Ти щеше да управляваш царство? Бе, пезевенк, вали-паша ли щеше да бъдеш, или садразамин в Станбул? Засрами се бе, куче нечисто? Я си погледни сурата? Я пък, че не мига, я как ме гледа! Дръжте го да му отсеча главата като на ере!

Всичко това се изговори в няколко минути с пяна на устата от почетния и ядосания пъдарин, дордето аз не бях още седнал. Дордето башибозуците ядат хляб на ханчето, той седна насреща ми и почна от едина край, каквото му дойде на ума. Псувни до бога. Моите водители от уважение към бабаитлъка не му казваха нищо, само повтаряха сегиз-тогиз да ме охарактеризирват, че съм бил „серсемин“, дума, която по онова време кореспондираше с „невинен“, „безвреден“ и „вярна рая“. По едно време той си направи устата и поиска позволение от моите водители да ми ударел десятина сопи, да съм усетил малко какво ще да каже българско царство, нещо, което било длъжност да направи всеки мусулманин към своите врагове. Водителите се не съгласяваха.

— Срамота е, малко аип дохожда, ага, ние, мусулманите, да бием вързан човек, който се чете вече, че е човек на правителството, на нашите ръце е станал теслим — отговори бошнакът. — Тая работа е долна, не подобава на един бабаит човек.

Но пъдаринът, като всеки пъдарин в турско време, който разбираше от много работи, решаваше разни въпроси, знаеше хода на политиката, с една реч — гласът му се слушаше много повече, отколкото на всеки гражданин, авторитетът му надви най-после, на нашите башибозуци даде честна дума, че един път само ще да ме тупне.

— Хатърът ти е голям, Юмер ага, не искам да ти направя думата надве, а то в противен случай и брата си не бих послушал — каза берберинът не без съжаление. — За адет.

Наша скромност слушаше и чакаше резултата на горните дебати не толкова със спокоен дух. Едно ни само безпокоеше, че бяхме по една риза. Наистина, че пъдаринът си удържа честно думата, тупванието беше само един път, по така ме хашладиса със своята гладка тояга, щото за десят удара си даде кеф.

Българинът, съдържател на ханчето, не искаше да ми даде хляб, уж от омраза към комитите. Но пъдаринът, щом си свърши работата и подпря своята тояга до стената, отечески се погрижи от всички най-напред за моя обяд. На ханджията той прочете дълга лекция от морал, че душманинът си да нахраниш и напоиш е най-голям себап. Освен хляб и няколко глави чесън тон принуди ханджията да ми даде и една чаша ракия. Пак седна близо до мене със запушен чибук, каза ми съвсем милостиво да се не боя, но да се нахраня спокойно, попита ме даже и имал ли съм майка, баща. Щом свърших, даде ми и един кривач тютюн.

Няма съмнение, че нашите българи повечето от страх държаха подобно враждебно поведение към въстаниците, отколкото от ревност. На друго едно ханче по същия път башибозуците пак се отбиха да хапнат. В ханчето намерихме само една стара баба. Тая последната пак се отказа да ми даде да ям, не от ненавист към нашето занятие, но защото съм бил голтак и шумар (хайдутин) без пукната пара. Като й казаха турците да се не грижи за пари, напредя ми се търколи една ерешка глава, хляб и сто драма вино. На тръгвание турците я попитаха няма ли умрели.

— Ох, баба, двама сина и снаха! — каза бабата и се разплака.

— Тогава, бабо, помоли се на тоя комита да рече „бог да ги прости“; той е човек праведен — отговориха турците и ме подкараха.

Отведнъж на бабата секнаха сълзите и се заместиха с клетви по наш адрес. Дълго време подиря ни се слушаха думите: „Дърво и камъци да плюскаш, на кол и на въже да те видя.“

А с моите водители, както и трябваше да се чака, от минута на минута ставахме по-търпими един други. Приказки за туй — за онуй, вън от комитаджилъка, запознавание с тяхната тютюнева кесия и пр. бяха работи обикновени. От друга страна, колкото повече наближавахме Ловеч, колкото повече се мръкваше, толкова по-лошо ставаше моето положение. Обесените ми надолу ръце, заключени в тежките клапи, бяха се надули като самуни. Трябваше още да ги дигам час по час, за да се браня от мухите. Цървулите ми, които не можаха да ми послужат, отдавна висяха привързани на кръста ми. Моите неволи се разбираха напълно и от башибозуците, но за престъпление се считаше да ми развържат ръцете сред пътя. Един турчин, търговец, който бе ходил да купува ягнета по селата и който ни достигна по пътя, още по-человеколюбив се показа. След като поиска позволение от водачите ни, приближи се с коня си до мене да ме разпита за едно, за друго, да се запознай, както казваше, с тия хора комити, за които толкова слушал да се говори, а не бил виждал още. Тия негови разпитвания бяха твърде умни и меки, като че милостта му да беше кореспондентин. Често той повтаряше да казва „язък“, като гледаше отеклите ми ръце и боси крака. Като се отдели от мене и остана при водителите ми, с тях да раздели своите впечатления, чух да казва на последните:

— Който е излъгал тия хора, нека да им тегли греха и на тоя и на оня свят. Колкото тия и да са виновати, човек не може да остане хладнокръвен, като гледа на подобни мъки. Във време на Кримската война аз гледах как добре се отнасяше царщината с хванатите роби, но това беше царска работа, а, кардаш? Двама царьове благоволили да се скарат за царските си работи, това го разбирам. Ами за комитите какво да кажеш? Хора наши, рая, без цар, без войска, без глава, дигнали се против царщината и закона! Това не съм чувал и не можа да го разбера.

Турците се строго пазеха за минута даже да се съгласят и приемат, че българските бунтовници против тяхното владичество въстават. Признаваха те, че бунтът или комитаджилъкът е против тяхната държава, но като вярваха, че тая тяхна държава и от седем кральове не може да се мръдне, считаха нашия комитаджилък за чапкънлък, а хората му за най-развалените, мързеливите и пияниците, без всякаква определена цел, само за пакост излезли.

Вечерта, часът на 11½ по турски, ние се надвесихме благополучно над скрития между канари и вода Ловеч. Водителите ми, като наближи да се мръква, усилиха маршрута с единствена цел: да влязат по-рано в града, да ги види мало и голямо, че комита карат. Тая слава не беше малка за авторитета на един мусулманин по онова време. Тъкмо на върха на канарите, над прочутия ловченски извор Башбунар, тия последните си пошушкаха нещо на ухо, което аз, макар и да наострих слух, не можах да разбера. После това дадоха заповед да насядаме, а един от тях си остави пушката и бързо-бързо се спусна към града. Не можах да разбера това разпореждание, а да питам, считах го за неделикатно, па и останалите ми водители не отвориха дума по това заминувание. Тайната не закъсня да се открие. Скоро изпратеният в града башибозук се завърна при нас с трима цигани свирачи, единът с цигулка, другият със зурна, а третият с дааре! Както виждат читателите, тия свирачи нарочно бяха извикани да увеличат тържеството на нашето влизание в града. Разбира се, че аз съставлявах предметът на тържеството, защото после Каблешков и Найден поп Стоянова бях първият комита, хванат на планината и докаран в тоя град. Няма съмнение, че любопитството на гражданите да видят панагюрските и коприщенските московци, които изклаха циганите и опекоха живи децата на мусулманите, както се бе разпространил слух по това време, беше твърде голямо.

Преди да тръгнем, дадоха се потребните наставления на свирачите, колко крачки ще да вървят пред мене из града, где и над кое здание в града ще да поспирват, коя песен ще да свирят и пр. Тия последните приготвиха и опитаха своите инструменти и конвоят потегли по следующия ред: циганите пет-шест крачки напред, аз подиря им, а най-сетне водачите с вирнати пушки. Няма нужда да говоря, че мустаците на последните представляваха миша опашка; чалмите им покриваха едното им ухо; ножовете висяха с наведени дръжки и с вирнати краища. Накъсаха още горско цвете от всякаква краска, с което окичиха своите глави и краищата на пушките си. Фамилиарните разговори престанаха вече помежду ни, строга официалност и междина се възцари помежду ни, която чувствуваха и циганите.

През една тясна пътечка слязохме до самия извор Башбунар, на който имаше за вода голямо множество българки, циганки и други. Българките, които бяха с шалвари, аз ги помислих за кадъни и се чудех защо ходят с открити лица? Разбира се, че поводът да засвирят циганите беше вече даден. И тия сами почувствуваха това, защото почнаха да се обръщат към своите повелители, а тия последните им дадоха знак за почвание. Тънка една турска хава с голяма ревност се засвири. Циганинът, който свиреше със зурната, отдалеч можеше да се види, че две изпъкналости като яйца се образуваха до ушите му; а оня, който свиреше с цигулката, отсече глава върху лявото си рамо и остана като заспал, т.е. обая се от своята мелодия и от тържествения случай. Два пищова, от които немалко се стреснах, изгърмяха подиря ми, което направиха моите водители. Това беше и хабер за в града, и благородни пориви на веселие и победа.

Разбира се, че после тия провокаторски постъпки сухо и сурово трябваше да се запали. Много дечурлига, които видяха около извора със своите пъстри стомни и котел-чета, напуснаха ги и се присъединиха на нашия конвой. Там наблизо край града играеха други турчета, които, щом чуха и видяха, че има „келепир“, хванаха с по една ръка дънцата на своите потурци и скоро ни блокираха от четири страни. Щом те видяха вързан човек с подобни дрехи, разбраха, дяволските му деца, на часа, в що се състои работата. Тук съм длъжен да спомена, че ние не бяхме смъкнали още от гърба си всичкото свое „юнашко рухо“. Тесни беневреци от панагюрски шаяк, за прескачание на шумата, които никой порядъчен човек не би облякъл; черно късо палто, пак за из гората направено, и калпак не от местно произведение, но от ония плетените, каквито се продават в Румъния. Тия последните, които се продават за по десятина гроша, днес и файтонджиите не ги турят, но тогава светът беше прост, цената им стоеше високо. Стока от Румъния, от Букурещ купена, кой няма да я предпочита? После ще да говоря колко изтънко бях питан: отгде съм купил тоя калпак, а сега ще да кажа, че по гореописаната форма и малките деца можаха да ме разберат от кой съм еснаф. Като прибавите при това и белегчетата, и четирмата души стражари, всякакво съмнение изчезваше.

— Комита карат! — извикаха турчетата и припнаха половината от тях към града, като си събуха малките като язичета червени калеврички и ги взеха в ръка да бягат по-бързо.

Тяхната цел беше да дадат „хабер“, да вземат „мюждето“ от своите родители и по-стари. Улицата, през която щяхме да минем, както ми се стори тогава, беше чаршията, защото много кавенета, дюгени и публика имаше, най-много, разбира се, турци, които, положително съм уверен, политика са бистрили, а тая политика не е била за нищо друго освен за пакостите на комитите и за тяхното поражение: значи, нашето появявание в Ловеч беше и на време, и на място. Обърнахме вниманието не само на всички, но и на кучетата, които бяха принудени да залаят вследствие на голямата гюрултия. Навалицата подиря ни, напредя ни, от четирите страни растеше на секунди, свирачите цигани подемаха своята хава още с по-присърце. Не само тия последните и водителите ми, но и аз, който бях съвсем противното и съставлявах опозиция на всичко, и аз се увлякох и забравих от натрупванието на толкова свят. Дордето стигнем до правителствения дом, шествието по улицата беше наредено, от само себе си, разбира се, по следующия начин: най-напред вървяха малки кадънчета, турчета и циганчета, които повечето заднишком вървяха, с лицето към мене, за да не изгубят някак нещо от движенията ми и чъртите ми. Тия дигаха най-големия шум, постоянно викаха: „комита-момита“, „гяур-мяур“, „ще го обесят“ и пр., като си кривяха в същото време очите и си вадеха малките язичета да ми се блещят. Други, по-възрастни турчета вървяха от страните ми и често посягаха да ме мушкат и удрят. Имаше едно проклето, което скритом, само аз го знаех, беше стиснало в ръката си един камък и с него ме удряше. Брадати турци, позеленели и наежени, но отстрана, се спираха на пътя. Тия като, че се чудеха в моето лице на дързостта на комитите, които си въобразили да се борят с империята.

— Не ви е срам, кучета, ханзъри, пезевенци и душмани, да хапите тая ръка, която ви е давала хляб, да замервате с камъци своя баща! — казаха мнозина и заминаваха сърдито, а други плюеха в лицето ми.

На някои места, отстрана на улицата, отвътре дворовете край плетищата се слушаха така също клетви и позорни думи по наш адрес. Това бяха кадъни по всяка вероятност, защото само глас се чуваше, а хора не се виждаха с изключение на някои стари брантии, които нямаше защо да се вардят. Една от тия последните, която се скиташе по улиците, прегърбена като садило, като не намери с какво да ме удари, плисна ме по лицето с кисело мляко или, по-добре, айрян, защото никакви следи не останаха от една паница, която тя държеше в ръцете си. Моите добри башибозуци, които ме караха по пътя от Троян и с голи ножове гонеха циганите, тук не можаха да ми помогнат в нищо. А и много войска имаше по това време в Ловеч, по улиците навсякъде се виждаха солдати. Това аз помня много добре, защото един от последните, както вървеше насреща ми, така силно се впусна, та ме удари с юмрук в гърдите, щото просто се задуших, сякаш че ме притиснаха с воденичарски камък. Преди да достигнем до правителствения дом, не зная по чие разпоряжение, свирачите излязаха из реда на шествието и потънаха в друга една уличка. Да кажем нещо и за нашите българи. Виждаше се работата, че макар и в Ловеч да нямаше явно въстание, но тяхното положение не беше от бляскавите. Никъде по улиците не се виждаше българин, а ония, които стоеха по дюгените си, навъртаха се в дъното, т.е. очите им не гледаха твърде към улицата. Кое време беше?

III

Най-после криво-ляво стигнахме до конака. Понеже беше вече късно, както казах, то нито камайкаминът, нито някой от по-големите ефендета се намираха там. Вътре в двора с нас заедно влязоха и малките турчета, които не преставаха още да ми се кеврят. Заптиите, които знаеха вече за идванието на скъпия им гост, като петли се разхождаха около портата и из двора. Щом ме видяха залян и заплют, всичките се изкикотиха, а най-старият от тях, чаушинът, да произведе по-голям смях и оскърбление, хвана ме с двата си пръста за лицето, които после тържествено поднесе до устните си и ги целуна, като извика в същото време: „Ох!“ Аз стоех като гръмнат помежду им и не произнасях ни черно, ни бяло. Двама от башибозуците заедно с поменатия чаушин изкараха ме по едни тесни стълбички от дясна страна до конашките порти и ме введоха в една стаичка при един чиновник във форма. Тоя последният беше юзбашията, комуто щяха да ме предадат заедно с пусулата от троянското началство. Той ме посрещна със следующите благи думи:

— Живей бе, пехливан! Я го гледайте каква е юначина, в кърпа да го вържеш. Как си със здравето си? Благополучно ли можехте да пристигнете в градеца ни? Колко ще се побавите на мусаферлик? Честито ви царство! Пък името на краля ви не можахме да чуем? Умна някоя глава трябва да е бил негова милост! Ами и кралица имахте ли си? Ти кой град, кажи да видим, беше си избрал да бъдеш паша? Разбира се, че нашият Ловеч никога не би предпочел?

И много други подобни въпросчета ми зададе юзбашията с такава злоба, щото кехлибареното му цигаре, което стискаше между зъбите си, хрущеше и се местеше ту на лява, ту на дясна страна из устата му. След като заповяда да ми смъкнат железата от ръцете и да ми ударят конски букаи на краката, каза да ме затворили в „парцала“, който е най-лошото отделение от ловченския затвор. На последно разделение, когато си излязвах из неговата канцелария, две плесници зад врата дойдоха като порция да допълнят горните му заповеди, т.е. да не бъдат те така суха формалност само. В двора под прозорците на затвора, гдето ме спряха да седна, дордето ми заковат новите декорации, затворниците се трупаха отвътре на прозорците да гледат на бъдещия си нов другар. Глух шум от дрънкание на синджири и други глъчки дохождаха до моя слух. Въобще затворниците, както имах случай да забележа отпосле, с голямо нетърпение и любопитство очакват всеки новодошел отвън да им разкаже нещо ново и да го оскубят, с каквото можат. Тия се приготовляват доколкото е възможно повече впечатление да произведат на новия си гост с първо още влизаие.

Введоха ме в стаята „кафе-оджа“ или място, гдето пази караулът. На лява страна малка вратица с двойни порти, едните от дебели дъски, а другите от кръстосани кириши и напречени с яки синджири, се отвориха с шум от скърцание и дрънкание, гдето аз с пречупен врат се наведох и влязох.

— Да ви е честит! — каза чаушинът и затвори подиря ми.

Гъст дим от тютюн, смесен с нетърпима миризма, която влечеше от вътрешността на зданието, силно се почувствува. Чудно, че всичките затворници, които преди минута бяха натрупани по прозорците, сега чинно бяха насядали на два реда покрай стените на дългия „парцал“ един срещу други. Тия бяха изключително турци и цигани, всичките мирни и сериозни, като че решаваха някои важни въпроси. Само на дясна страна от вратата, в самото кюше, върху едно чуканче, беше кацнала една малка ламбичка, направена от стъкло за вакса на обуща, каквито се продаваха по онова време. Тя нямаше отгоре нужното стъкло, затуй слабият й пламък се помрачаваше често от множеството мушички, които се трупаха около светлината. Дълбоката тишина, която владееше измежду затворниците, придаваше още по-голяма грозотия на техните полуосветени лица. Поне на мене така се струваше, понеже всичко наоколо ми беше грозно. Трима-четирма души турци с големи чалми и с чибуци стоеха най-близо до ламбичката и тържествено отпущаха кълба дим из уста и нос, който се виеше над главите им като венец. Светлината на тая малка ламбичка никак не досягаше на противоположния край, гдето така също имаше хора, на които светеха в тъмнината само цигарите и чибуците, като звезди. Ония, които стоеха около ламбичката, бяха най-авторитетните аги от това отделение.

Мъртвата тишина в тоя отвратителен вертеп се нарушаваше само от дрънканието на моите букаи, които и не знаех още как да влека. Няколко минути останах на крака до вратата, защото се смутих от онова, което виждах напредя си. Не знаех, на коя страна да отида, па се и боех да седна, да не би да сбъркам нещо. Казах „добър вечер“ на турски, никой не ми отвърна, като че всички да бяха неми или от восък направени. Сбърках се още повече, не ми идеше и на ума и какво да кажа вече; помислих, стори ми се, че всички ще наскачат отгоре ми. За пръв път през живота си виждах турски затвор, та и туй беше лошо, че нощно време ми се случи да вляза. Най-после един от големците, които стоеха близо около ламбичката, каза да вървя напред из затвора, като ми посочи в същото време с чибука си към тъмната страна. Мнозина от затворниците, нарочно може би, бяха си прострели краката на пътя ми, т.е. бяха ги посрещнали един с други, понеже затворът е тесен, така щото аз се препъвах с букаите си, което им даваше повод да ме псуват и подритват да не бъда „кьорав“.

Чак на дъното на затвора, гдето стоят гърнетата, гдето турците се мият по десет пъти на 24 часа, т.е. гдето завинаги трябва да си държиш ръката на носа, беше ми заповядано да седна върху голата и мокра земя. Седнах аз и си направих един вид сметка, че тая нощ голям бой ще падне в това кюше. После ияколко минути мълчание един от затворниците турци, що стоеха до ламбата, стана на крака, дигна ламбичката и заедно още с трима-четирма турци, също затворници, дойдоха при мене. Извикаха ме да седна малко по на добро място, седнаха и тия наоколо ми на търкало и сложиха ламбицата напредя ми, за да ме видят по-добре. Въобразявам си каква фигура съм представлявал от себе си в това време! Най-напред тия ми поискаха един бешлик „ялак парасъ“, т.е. право за чистение на затвора, което плаща всеки новодошел с първо влизание. Като им отговорих, че нямам пари, на часа един от тях, без всякакво двоумение, почна да ми разглежда дрехите коя ще чини пари и избра антерията ми от здрав панагюрски шаяк, която на часа съблече от гърба ми.

— Мисля, че един бешлик ще да стори? — попита той другарите си, като дигаше дрехата нависоко.

Тия последните клюмнаха с глава. Още вечерта тя се продаде на мезат в затвора на един циганин, който я разнасяше между затворниците. После това удариха ме на „тънък истиндак“, както казваха тия самите. Отгде съм родом, где съм бил, с кой войвода, в кой град, колко турци съм заклал, по колко алтъна ми е плащал московецът и други много подобни въпроси, на които аз отговарях, както завърна. Дордето траеше тоя своего род изпит, от който никой не можеше да се откаже на мое място, по-простите затворници висяха над главата ми прави, но вземаха участие, пазеха благоприличие пред по-старите и [???]

— Ние тук имаме двама комити като тебе, от даскалите, познаваш ли ги? — каза един от затворниците на български, понеже беше помак, като обърна в същото време и ламбичката към стената, гдето се намирали тия двама мои събратя.

Аз дигнах врат да погледна към тая страна. Двама души, две бледни гологлави фигури, с почернели и измъчени лица, с разчорлавени коси, турени един до други, с дебели железни халки на вратовете, обковани в синджири, които разкошно висяха по гърдите им и на които краищата бяха свързани за прозореца — внимателно устремиха погледите си към мене, когато, по втора покана на затворниците, станах на крака, за да ги видя по-добре, т.е. „двамата комити“. Единът от тия последни нещастници бе момък на 25–27 години, без брада, с твърде малки мустаци, с бледно изнурено лице, очи светли, които стреляха решителност и буйност. Мен поне така се стори на слабата светлина, която едвам досягаше лицето му. Другарят му, човек по-възрастен, на 40–45 години, с твърде дълга и черна като смола брада, още по-изнурен, но с поглед отчаян и мрачен.

Първият от тия лица беше коприщенският герой, който изгърмя първата пушка на Тракийското въстание, който по-после, да остане верен на своите начала и идеи, с вързани ръце запрегна пищова в габровската заптийска стая и си изгори мозъка. Той беше Тодор Каблешков, наш другар апостол, когото много добре знаех по делата, но тук, на тава място, го видях сега за пръв път; вторият, другарят му до него в синджира, беше конрищенският хилядник (така ги наричаха) въз време на въстанието, учител Найден поп Стоянов, главният учител в селото. Отгде-догде да се падне нему именно тая чест, какво общо имаше да бавиш сополиви дечурлига и да командуваш въстаници с байрак — и аз се чудя, но чак сега. Тогава понятията бяха наопаки. Кой е най-ученият човек в града или селото? Иван, Стоян. На техните ръце ще да се повери управлението и командата на воюющата сила. Но тия учени се учили за попове, за земеделци, специалисти по граматиката и пр., се едно. Поне са чели, били в странство, гледали отдалеч маневри и други обучения, по-голямо достойнство притежават. Тогава на учените се гледаше с по-друго око. Доволно е някой от тях да е бил в белградското богословско училище, да е виждал Панайот Хитова и сръбския княз — той имаше палмата на пьрвенство. В Панагюрище например ние избрахме едногласно пак за хилядник покойния П. Бобекова само за следующите преимущества: първо, че стоял в Цариградската медицина две-три години и като ученик опасвал сабля; и, второ, че беше в селото главен учител, а пушка през живота си не беше хващал. В Турско-сръбската война през 1876 год. в Котленско се разпръсна слух от съотечествениците на г. В. Д. Стоянов, че той върви към Видин с три хиляди души и пилей орталъка напредя си. Всички повярваха и се възхитиха от тая новина, че работата е сериозна, турчинът ще да се позамисли малко. По-после, като видях бае Стоянова и полководските му способности, спомних си за едновремешните понятия на нашите хора.

С покойния даскал Найден Стоянов аз се познавах много добре още от събранието на Оборище, гдето и той бе представител от Коприщица. Тръпки ме побиха от тая трагическа среща на това грозно място с двамата си съмисленици. Боях се да не би някой от тях, особено Найден, да се забрави и покаже, че ме познава, или да ме именува на името ми, което беше ключът на всичко. Затова, преди да се почне помежду ни разговор, захванах да правя с очите си различни знакове, доколкото това бе възможно в тъмнината и в присъствието на затворниците.

— Как е работата, дядо попе? И тебе наместо комитаджия ли те докараха? — прибързах аз да попитам за предупреждение, като се обърнах към Н. Стоянова, когото се престорих, че за поп съм припознал, на което ми даваше право дългата му брада.

Турците почнаха да се смеят от моето питане, който смях ми падаше на сърцето като балсам.

— Аз не съм поп, аретлик, нито съм пък комитаджия, но така също като тебе ме хванаха за права бога — отговори даскал Найден, като ми и намигна в същото време.

Разбрахме се.

— Откъде беше ти бе, аретлик? — обърна се хитро да ме попита Каблешков, но турците-затворници го слушаха и той млъкна.

Официалната част с моето приемание и изпитвание се свърши вече. Дисциплината, която досега владееше между затворниците, между разните крадци и разбойници, която само за мене беше наредена, за да ми се произведе по-голямо впечатление, което е страст у всички затворени хора, се наруши отведнъж. В това отделение от ловченския затвор имаше около 30–40 души затворници, най-голямата част цигани-конекрадци. Отделението е една обикновена продълговата стая, не повече за десетина души, така щото мястото за сядане и спане се даваше с мярка. На големците и бабаитите — по три-четири педи, на циганите — по две, а на комитите — по една. Налягали и от двете страни, краката им се посрещаха посред. Като минуваш с букаите, трябва да си дигаш краката като кон, да не закачиш някого. Ако се случи противното, текметата и псувните се пущат в ход.

След като седнах на мястото си, всичките затворници се разшаваха из затвора, защото беше още рано за спане. Едни от тях започнаха да се борят около ми и нарочно падаха отгоря ми; други се пощеха и хвърляха върху ми своята нечиста скърна; трети пееха и т.н. Ламбичката не беше се вдигнала още отпредя ми, мислех си, че има да се вършат и други церемонии; и други разбойници без разбор насядаха около ми, така щото колелото порасна. Разпитваха ме за туй-онуй, най-после един изпомежду им, както седеше, отведнъж трепна и захвана да дири нещо си наоколо. Не го намери, затуй се обърна към другите събеседници и почна да ги псува и обвинява в невярност.

— Какво има, що изгуби? — попитаха няколко от набедените.

— Открадна ми се пръстенът — отговори пострадалото лице, — пръстен, който беше чисто сребро.

— Работата ще да падне на клетва — отговори един стар циганин, върху косматите гърди на когото висяха няколко муски. — Който не целуне зелената паница, в него ще да излезе пръстенът.

Мнението на циганина се прие без противоречие. На часа донесоха една зелена паница и едно пешкирче, с което наред всекиму затваряха очите, а паничката искаха да цалува, като го караха в същото време да каже: „Валлаха, билляха, не съм го вземал.“ Това беше един вид клетва; никой се не отказваше от нея, всички се оставиха да ги пребулват с пешкирчето и да целуват паничката, което те извършваха с известно благоговение. Никой се не смееше. Най-после дойде, ред и до мене, и аз трябваше да дам клетва. Помакът, който разнасяше паничката, каза ми, че понеже и аз съм се намерил там, т.е. присътвувал съм, когато станала кражбата на пръстена, то, според обичая, да съм се закълнял, няма нищо, да не съм се сърдел, щом ми е чисто сърцето, макар и да съм мусафирин. Аз от учтивост и от гордост даже, че имам еднакви права с тях, не го оставих да свърши, с наклонение главата си към пешкмрчето изявих желание, че искам да се кълня. Но работата била съвсем друга, имало съзаклятие. Никакъв пръстен нямало изгубен, това било само предлог. Когато ми прикриха очите с пешкирчето, наместо паничката да ми поднесат за целуване, както на другите, старият циганин си смъква гащите и аз целунах неговия гювеч… Целият затвор гръмна от смях. Отпосле Каблешков ми говореше, че щял да ме предупреди, но не смеел. И него с даскал Найдена кълнали по тоя начин първата вечер. Тая комедия се повтаряше с всеки новодошел българин. Понякога не правеха изключение и циганите. Един нещастен свещеник, който само една вечер престоя в затвора, три пъти му даваха тая клетва, и той не можеше да се усети, понеже беше много измъчен.

Немирните затворници, след като ме закълнаха вече, оставиха ме свободен, освен двама-трима цигани, които следваха още да се разговарят с мене твърде невинно за някои домашни работи, като например имало ли много коне и биволчета към моето отечество и пазят ли ги строго стопаните им. Като им разказвах, че в тия разбъркани времена кому остава време да се занимава с добитък, то те чупеха ръце, че през туй време съдбата ги докарала в ловченския затвор. Един от тях, основающ се на мойте външни черти, осмели се да ме, попита, не съм ли от „техните“, т.е. циганин, като ми и заговори на своя тънък язик. Ние знаехме още от малки няколко думи от тоя язик, които пуснахме в ход и които ни много помогнаха било откъм бой, било за хляб.

Но аз бях далеч още да се възмутя от тия ситни-дребни работи на това място, в тоя вертеп от разбойници, гдето човекът, човек-българин, се ценеше с мухата. Беше ли умно, имаше ли някаква логика да взема да се курдисвам, че съм бил комита, че съм излязъл по гората за народни права, че мразя турците и тяхното царство? Кому ще да говоря това? На разбойниците и конекрадците цигани ли? Резултатът щеше да бъде бой до умиране и всякакви мъки. По това време българинът се считаше за виновен не само че е въстанал против държавата, но че имал и хубави мустаки. Ето защо аз си налягах парцалите, ударих го на самоунижение, дордето имаше защо, и бях готов да претърпя всички поругания и унижения, стига да няма реален бой и други мъки.

Два месеца не бяха се още изминали от славните събития по Средня гора, надеждите бяха угаснали, но не и симпатии, било към делото, било към неговите сподвижници. През две крачки стоят двама другари, двама скъпи съмисленици, а аз да не можа да поговоря с тях, да разделя впечатления и мнения, да разпитам за участ и съдба, най-после да се разговоря искрено със свои хора, които не бях виждал от злополучния ден 11 май, когато убиха Бенковски! Това ми бе най-мъчното. Ударих го на ахмаклък и се обърнах към тях, към Каблешкова, да говоря; но един циганин, който стоеше недалеч, хвана ибрика с ръка и го посочи срещу ми. Това запретявание не се правеше толкова от правителството, колкото от самозваните управители на затвора, които, преди да ме оставят, след като ме закълнаха, поръчаха на циганите, стоящи около ми, да ме нагледват да не говоря със „старите комити“. Същото това желание аз забележвах и от страна на тия последните.

Когато агите се оттеглиха от мене по местата си, аз се ослушах и чух мнението им за мене, което са можали да си съставят.

— Как е? — попита един от тях.

— Много на серсем ми прилича — отговори Команлията Хасан ага, 40-годишен човек, който имаше претенция на ага и който бе затворен за обир.

— Рано е още да си състави човек мнение за него, защото не си е отпочинал, не се е съвзел от бой, път и пр. — отговори друг, на име Сали ага Торозлията, единственият грамотен човек в затвора на турски, когото бяха затворили, че правил фалшиви тескерета за крадени коне.

— Колкото и да си отпочине, не можеш го сравни с Телеграфа — заключи Кескин Пехливан, най-напереният между затворниците бабаит, който се обвиняваше за кадънджилък, т.е. кадъна влякъл.

Телеграф турците наричаха Каблешкова, защото им бе разказал в затвора, че преди да бъде бунтовник, бил телеграфист в Хиршовата железница, на беловската станция.

— Какво си говорите, где Телеграфът — повтори Сали ага. — Кератията, макар и да е гяурин, наш душманин, но „малематът“ му дава кеф за много наши ефендета.

Посред разбойническите викове, песни и псувни на затворниците турци и цигани, от които ехтеше целият затвор, издигна се и слабият глас на Каблешкова. Той запя Марсилезата, но вместо нейните думи, каза следующето, пак на френски: „Да знаеш, че апостолът Волов, който се отдели от нас на Балкана, убиха го при една река.“[1] После това по същия начин той ми съобщи, че ако мога да отърпя, да не съм казвал истината, защото ще да бъде безполезно; в нашето лице виждали прости разбойници, т.е. правителството. За смъртта на Волова Каблешков ми известяваше, че ако съм преплетен с него в изпитите си, да свалям вината върху му, като умрял. Когато той свърши своята унила песен, няколко души от затворниците извикаха:

Ашколсун бе, Телеграф! Ти си знаел и да пееш?

— Гласът му „макамлия“, но думите не разбираме — забележи един помак.

— Имате право: песента е френска, на Наполеона, който заедно със султан Меджида разби московеца в Севастопол — отговори Каблешков.

— Не той ли прати на падишаха своята дъщеря само да му спечели приятелството? — попита някой от турците.

— Да, той същият — отговори Каблешков и смигна с окото си.

Сиромаси турци! Где да бяхме руски, френски или други бунтовници? И дяволът да ни беше посредник, пак не можахме се подуши. После горните обяснения, които удовлетвориха и Каблешкова, и мене, всеки за свой пай се тръшна на голата земя, понеже беше време за спане, полунощ наближаваше, вънкашната стража надникна от прозореца и сгълча всички да не дигат шум, но да лягат и гебердясват.

Както казах, мястото в това отделение, наречено „парцал“, беше влажно и нечисто. Но тия несгоди, иди-дойди — теглеха се. Що трябваше да се чини с известните по всички затвори и в подобни нечисти места гадини, които са три породици? Особено дървениците, най-свирепите: тия като че извираха от стените, а от тавана валяха едри и угоени като боб. Гдето се залепяха, игли бодяха, пришки като турски бешлици се дигаха. Почешеш се, помръднеш се, дрънкат букаите — приличната забележка се направи от затворниците. Изпъшкаш или въздъхнеш — пак забележка.

— Какво пъшкаш бе, пезевенк, на баща ти водениците ли спряха? Тъй лесно се не става паша — обади се някой махмурлия ага и ти се свиеш.

А малката ламбица, която се можеше да помогне нещо против тия гадове, беше достояние само на двама-трима, както казах, които по цяла нощ се пощеха около й. При всичко че бях разбит от път и бой, като орехи в торба, но пак уморени очи не можаха да се затворят така лесно. Мисълта, че на другия ден ще да давам отчет за делата си: какво ме е накарало да скитам по Троянския балкан и пр., честото посещавание кюповете от страна на затворниците, от които някои неумишлено, а някои нарочно стъпваха отгоре ми препятствува на нощното спокойствие. Може да беше към разсъмвание, когато съм мигнал, но изведнъж бях събуден от твърде страшни и чувствителни болки, които се почваха откъм краката. Стори ми се — и аз не зная какво, — като че целият божи мир бе потънал в пламък! И страшно, и неизвестно, и боли, от друга страна. Краката ми, обвити в син пламък, следва да горят. Легнал по гърдите си, аз се влечех надолу-нагоре из затвора, с вирнати крака нагоре, дигах ги и слагах заедно с тежките букаи, които дрънкаха оглушително; виках до синьо небе и от болести, и от уплашвание, но всичко мъртво наоколо, а пламъкът още по-силен става. Никакъв глас се не обади на моите отчаяни викове, никой ми не дойде на помощ, всичко беше утихнало в затвора, всеки си беше легнал и спеше — грозно хъркание се само чуваше. Две полуосветени и полумрачни фигури се мярнаха отвън на прозореца, които мълчеливо се наслаждаваха на моите изтезания. Тия бяха двама заптии, нощната стража около „парцала“. От най-напред аз помислих, че има пожар, че се е запалил затворът, но като успях вече да се изгася, отвориха ми се очите и познах, че пожарът е само за моите крака, подпален от ръката на някой затворник. Видях по краката си налепени различни парцали, книги и върви, които миришеха на газ. Отворих уста уж да протестирам, но кому? Всичките спяха и мируваха, спяха и Каблешкови, или пък принудени бяха да се преструват, че спят. Тихо и спокойно, без протест и оплаквание, натиснах си изново парцалите; но свършва ли се, стои ли се на едно място? Сякаш че по ходилата ме бодяха с игли. Станах да се поливам с вода, тогава чак се повдигна чорлавата глава на един циганин, който ме напсува и ми каза, че ще ми строши главата със стомната, ако съм проливал водата. Повече нищо.

Това варварско изобретение, да се палят босите крака на заспалите комити, което отпосле се практикуваше на всеки новодошел, се приготовляваше по следующия начин. Вземаха цигарени листа или други парчета от обикновена хартия, които натопяваха в газ и ги лепяха по краката и измежду пръстите на заспалите жертви. После завързваха един голям парцал от букаите, лягаха всичките по местата си, освен един, който оставаше да драсне кибрита и който така също внезапно изчезваше, за да се не намери на мястото на престъплението. Парцалът, който вържаха от букаите, служеше да раздухва пламъка; защото заспал човек, който и да е, щом се събуди и види себе си в огън, захваща най-напред да рита и скача, а парцалът се върти като конска опашка и помага на горението. Това наказание се заповядваше от затворниците, одобряваше се от заптиите, а се изпълняваше от циганите, като тяхно специално занятие.

И аз неведнъж бивах свидетел и очевидец, когато се приготовляваше запалванието, когато се гърчеха току до мене сиромаси българи. Руско Робът, от четата на Ботйова из Котел, момък на двадесет и две години, здрав, червен и силен като бозайник, гърдите на когото приличаха като на дойка, тъкмо що го докараха или по-добре свалиха от планината, смазан от път и бой, изпъна се по гърба си и сладко-сладко заспа, като че се намираше в росясалите добруджански полета; той беше овчар. Неговото положение съблазни жестоките цигани и други чапкъни. С нетърпение го чакаха от всичките кюшета на затвора да се пренесе добре; няколко пъти надничаха отгоре му да слушат дали наистина спи. Всичко това се вършеше немешката, да не би да го разбудят. Един заптия пресегна от прозореца и подаде на изпълнителите една паничка с газ и хартии. Сиромахът, да се скита цял месец по планината, от Враца до Троян, потурките му бяха заприличали на зебешки гащи, а богатирските му крака голи до над коленете. Всичкото това незакрито пространство се налепи внимателно от циганите с хартиени парчета, потопени в газ, а той хърка и не дава никакво подозрение, че има ниет да се събужда. За духало, т.е. да се разпалват по-бързо и по-добре хартиите, пробиха му посред големия калпак, който беше се отърколил настрана от главата му, и го вързаха от букаите между краката му. Всички досега настърчали глави легнаха, уж че заспали, легнах и аз, който бях най-близо до Руска Роба. Остана само едно младо циганче, което се приближи на пръстите си и драсна кибрита, па и то се сгромоляса, та легна. Като заклан изрева клетникът! Краката му се изправяха до тавана и пак падаха на земята, букаите дрънкаха, като че бяга кон по ливади, а калпакът му хвърчеше като балон. Всички автори на неговите мъки се кикотеха между ръцете си.

Когато изгасих моя пожар и се умълчах, отведнъж един черкезин, който спеше току насреща ми и на когото скъсаната памучена антерия приличаше на учуртма от много носение, изрева и хукна да бяга из затвора. Нямаше съмнение, че някое запалено парче беше отхвъркнало от моите крака и паднало върху му, от което се беше запалила антерията му. Черкезинът не знаеше същността на работата и до разсъмвание не престана да псува другарите си по вяра, като ги наричаше по-лошави и от самите комити и хора, в жилите на които отдавна е престанала да тече мусулманска кръв.

— Йок кардаш, йок мусулман! — говореше той и си чешеше опърлените хълбоци.

И на неговите сълзи и клетви никой се не обади, което го още повече сърдеше. Всички спяха, спях и аз уж и не смеех да поема душа, да не би да се открие истината, че не „кардашите“ са го изгорили. Тогава никой не можеше ми помогна.

Както казах, други бунтовници, освен нас трима ни, Каблешков, даскал Найден и аз, нямаше в ловченския затвор. Нямаше и обикновени българи, с изключение на един пияница от града, именуем Коста, когото бяха затворили, че откраднал една ерешка кожа. На другият ден ме извадиха на изпит пред каймакамина, гдето присъствуваше още кадията, няколко помаци и наши българи, наречени аази, и следователят Мустафа ефенди, за когото самите турци-затворници говореха, че той им изгорил душицата, т.е. много строг и хитър „истиндакчия“ бил. В турско време не изпитваха така, както по-после видяхме у нас, т.е. само следователят да пита отделно; но всичките присъствующи имаха право да задават въпроси. Когато набеденият е българин, то само тогава нашите аази се обаждаха с най-голям кураж, ревност и грубост. В Ловеч тая нужда и потреба не се чувствуваше дотолкова, защото помашките аази по-добре говореха български. От последните имаше един стар и твърде сериозен агашетина, който най-много ме изпоти със своите въпроси за преминуванието ми из планината от Златица до Троян. Той познаваше така добре Балкана, щото като ме питаше за него, т.е. отгде съм преминал, сякаш го гледаше като стаята, в която ставаше изпитът. Знаеше имената на всичките овчари, най-повече на каракачаните. Като ме попита за едното, Яни кехая на име, стадата на когото били в такава централна местност, щото който иде от Златица за Тетевен, непременно трябва да го види, обърна се към другите аги и продължи:

— Пък че кучета ли има тоя кехая? Птиче да прехвръкне през гората не остават. Даде ми едно, което, като си затворя портите и го отвържа, за нищо нямам вече грижа.

— Мераклия някой човек може да е — отговори кадията.

— Като на вас голтаци ли остана да нареждате света и да се смесяте с царските работи бе, чапкъни? — запъна се насреща ми едно старче от нашите българи, малката главичка на когото приличаше на ряпа.

— Нямаше ли за вас боза да продавате по влашката земя, ами дойдохте тука да пакостите на сиромашката рая и отваряте бели на царщината? — притури вторият българин.

Няма нужда да разправям, че както в Троян, така и тука се повтаряха едни и същи въпроси от страна на правителството, т.е. кой ни е бил войводата; колко души сме били; колко мусулмани сме заклали; кой ме е увлякъл в тоя път; да съм казал правото; падишахът бил милостив и в такъв случай щял съм да бъда простен и други такива. Разбира се, че на всичко това аз отговарях: „Не зная, невинен съм, нямам хабер от тия работи.“ Изпитът се обръща и на добро, и на зло, и отечески, и душмански — ние поддържахме се същото, се старата песен. Никой не остана задоволен, а каймакаминът се и разсърди.

— Ами тогава какви дяволи търсеше по Троянския балкан бре, керата? Где е мемлекетът ти, где е Панагюрище, накъде е Троян? — извика той и заповяда да влезе чаушинът.

Заповяда на последния да ми не давали нищо за ядене и да ме обковели в синджира на старите комити: Каблешкова и даскал Найдена. Това търсех и аз. Изкараха ме навън и в същата още минута отключиха синджирите на поменатите и ме заключиха вътре, а букаите ми снеха, от които нямаше вече нужда. Тоя общ синджир има следующата наредба: желязна халка, дебела като обръч, се туря на врата, отгдето не може да излезе вече. Отпред, под брадата, на тая халка има дупка, през която се прекарва синджирът, на който не само трима, но десет души можат да се навържат. Единът му край се заключва с кофар на първото лице, което е най-напред, а другият се връзва от прозореца на затвора, гдето така също виси кофар и гдето стражата го проверява всеки час и опъва по малко синджира, за да обажда на вързаните в него, че се бди над тях. По молбата на самия Каблешкова туриха ме помежду им, т.е. първи той, вгори аз, а после даскал Найден. Постлахме своите палта на голата земя и насядахме турски, коляно до коляно, без да се погледнеме още, но всеки от нас чувствуваше задоволствие и с нетърпение чакаше да се махнат заптиите. Едвам-що свърши чаушинът със заключването, буйният Каблешков отвори уста насреща ми, като ме обсипваше със стотина питания, които се отнасяха до въстанието, без да му пречи треската, която в това време го беше нагънала. Той искаше да знае всичко, щото е станало в България от 20 априлий насам: за Панагюрище, за Бенковски, за разни байряци, за Търново, Сливен и много други, за които аз повече трябваше да зная, че от по-голямо място идех, че по-сетне бях хванат. За себе си, за своето мизерно и мъченическо тегло не искаше и да знае. При всичко че отвсякъде идеха известия, че българските бунтовници са смазани на първа среща, той не беше престанал да вярва още в святото дело, в ползата на въстанието, за което толкова много беше спомогнал.

— Дойдй бе, брате, дойди да се понаприкажем! — започна той най-напред. — Тоя човек (даскал Найден) е жив умрял, преди да види още бесилницата; той не е бунтовник, той е без сърце, той е мъртъв, той ми измъчи душата повече от турците — буйствуваше да говори Каблешков.

А клетникът даскал Найден, който слушаше всичко, чукна с пръст върху цигарето си, за да отърси пепелта на цигарата си и силна въздишка от дълбочините на сърцето му изкриви устата му. Помаците затворници насядаха около ни, за да слушат какво ще да си говорят събраните комити; но новият писмен български язик не беше достъпен за тях. Няколко пъти ни поглеждаха въпросително и ни питаха на какъв свински язик говорим.

— Майке, жените недни, имали си и свой комитаджийски язик — разказваше един от тях на другите турци, след като се оттегли от нас. — Говорят уж български, шат-пат им се разбира, ама в ноймата им не можеш да влезеш.

Хванатите български въстаници се деляха на две категории. Всичките почти за свое оправдание казваха, че безсъзнателно взели участие в бунта, т.е. или че били излъгани от по-големите, или че били пиени. Само няколко от тях, против които имаше да говорят стотина факти, свидетели и други данни, че са били бунтовници, когато никакво отказвание не беше възможно, тогава само тия се признаваха за такива. От последните беше Каблешков. Можеше ли той да се скрие, когато родното му село щеше да свидетелствува с котките заедно, че в неговата къща се разви байрякът на 20 ацрилий, оттам загърмяха пушките, той поведе юнаците? Но и това настрана: в същото това негово село паднаха под нож не един, не двама, но около 50 души цигани. И в Ловеч, и навсякъде знаеха вече кой е Каблешков. Ето защо той си говореше правото, но не толкова открито, не всичкото. Например той изброяваше в изпитите си всичките мъки, теглила, причини, които са докарали коприщенското въстание. Като го попитваха и той разделя ли тия причини, и той заедно с населението така ли е мислил; убеден ли е, че турското правителство е било тиранско — отговаряше, че и да е искал, не е можал да се отдели от братята си и съседите си. Колкото за изкалването на циганите и че е бил главатар в Коприщица, той отричаше; казваше, че било безполезно да се изказва в Ловеч, чакаше по-голямо място, гдето да има и европейци, за присъствието на които ние си бълнувахме по онова време. Убеждаваше и мене, ако доживеем, да ни извадят пред европейска комисия, нищо да не скриваме.

— То е срамота за нас, ако скрием истината и не изкажем открито теглилата на народа — продължаваше той. — Особено ние с тебе, като апостоли, трябва да направим това. Нека работата стане въпрос; и тъй и тъй няма да останем живи.

Даскал Найден, човек с челяд и с преминала възраст, беше отпаднал съвсем, повечето мислеше, отколкото да крои някакви планове, които нищо общо нямаха с неговата горчива съдба. Освен това той беше ранен още с куршум в лявата ръка във време на хващанието им в планината. Както споменах, Каблешкови бяха хванати почти на същото място, гдето и аз, т.е. пак в околността на Троян. Предал ги българин. Били всичко четирима души, още двама с тях: Георги Търнев от Пловдив, от познатата патриотическа фамилия в Каршияка, и едно учителче от Казанлък, на име Стефан. Тия спели, когато ги нападнала потерята и изгърмяла върху им. Георги и Стефана заклали на мястото още и им натъкнали главите на колове. Щели да заколят и Каблешшва, но съветът им решил и намерил за по-добро, че ако носят две глави и карат двама души живи — бабаитлъкът е по-голям. Това съображение ги запазило живи. У Георги Търнева намерили около 800 лири, негови пари, която плячка твърде много застърви башибозуците да се щурат по-ревностно из планината и търсят комити и под земята. По-нататък ние ще да кажем как са дошли Каблешкови до Троян, а сега ще да продължим своя разказ.

Няколко деня подир моето докарвание в Ловеч започна правителството да арестува и някои ловченски младежи, заподозрени в комитаджилък, които хващаха по къщята им и дюгените им. Тия бяха братя поп Луканови, Илия и Христо, Димитър Панталонджията, Христо Какринелията, Тодор Станчев, Станю и др. Турското правителство не беше се излъгало в своя избор, защото всичките хванати, не говоря за нови грехове, бяха другари на Левски. Сега те не бяха от действителните комити, не бяха помирисваля шума и барут, от къщята им ги дигаха, както казах. Тяхната вина беше, че кой продавал барут, у кого се намерили много фишеци, цървули и пр., а най-главното пък, че бяха ловчени, главната квартира на комитите. За братя Луканови и не говоря, защото у тях и кокошките бяха комити. Всичките, като познати граждани, отнасяха се с тях малко по-човешки. Едно, че нямаше букаи и синджири, а, второ — че не ги кълняха с паницата. Причината бе твърде ясна. Домашните на тия последните не бяха ексик от затвора, т.е. било гостбица, било чорбица, тютюнец и пр., се капваше. А кой изкусваше най-напред тия артикули? Разбира се, чауш ага. Ето где беше разковничето на по-човешката обноска. Ами бакшиш сегиз-тогиз, от който и най-фанатикът забитин не би се отказал? А от нас сиромасите каква полза? Юмрук в гърба и зелена паница.

От тях всичките в нашия „парцал“ туриха само Димитра Панталонджията, когото на другия ден с помощта на една бяла меджидия, заклещена между пръстите на чаушина, извадиха го по на добро място. Кдблешков, когото беше втресло в това време, надигна се, кашля, въртя, сука, намери време да се доближи до Димитра, комуто вдъхна кураж и даде наставления какво да говори и как да се държи пред турците. Не беше той така от простите и обикновени комити. Рицарската му и идеална душа и убедителното му слово не можаха да не повлияят поне минутно и върху убийците и конекрадците турци и цигани от затвора, от които и най-долният, и най-ничтожният бяха убедени в това време, че са сто пъти по-горе от всекиго българина. Много пъти, вечер, около нашия синджир се натискаше пъстра навалица, да слуша какво ще да разказва Телеграфът. Тук не липсуваше и горделивият турски бабаитин, легнал по очите си или се изкеврил на една страна с опулени очи срещу разказвача; пехливанинът помак с нарочно отворени гърди, покрити с дебело руно косми и с подпършени ръкави, готов на всяка минута да плесне ръце за борба; дивият и отчаян черкезин, че не е свободен в такова благоприятно за яма време; най-после веселият циганин, който не преставаше да си дръгне разчорлената нечиста глава. Даже и малката ламбица, монопол само на бабаитите, се преместяше отпред Каблешкова, да бъде по-добре чуто и видено.

А Каблешков с дебела и ръждясала халка на врата, с два синджира, спуснати по слабините му и болните му гърди, които, взети изцяло, повече тежеха от неговото същество, разказва различни масали и фантастически приключения с възточно съдържание.

— Колко гроша получаваше в месец, когато беше телеграф — питат турците.

— Хиляда — отговаря Каблешков.

— Бре-е-ей? — се чува по целия затвор.

— Ами баща ти колко говеда имаше? — попитат пак любопитните.

— Триста и повече — казва той.

— Тю, и още тръгнал да прави комитаджилък по Балкана — повтарят агите.

— Язък за младините му — повтаряха други, след като свършеше той, и всеки си отиваше на мястото.

— Ако бях един паша, освободил бих тоя българин — заключаваше трети.

Както казах, Каблешков и даскал Найден отричаха още, че са имали първенство в Коприщица; големите смутове в Пловдивско бяха направили да закъснеят сведенията от това село. По тая причина и на тях даваха само по двайсет пари на ден за хляб, както и на другите затворници, които пари бяха твърде малко, да може да се нахрани човек. Затуй сговорихме се двама с него един ден да направим демонстрация на двора, когато ни изкарват по вън, което ставаше сутрина и вечер; но в това време, когато се намира в конака каймакаминът и негово преосвещенство Йосиф Ловченский, който по онова време беше там български владика. Тая демонстрация се състоеше в това, да легнем сред двора, като ни кара заптието, което непременно, както смятахме ние, ще да обърне внимание на големците, ще попитат защо лягат тия момчета, а ние тогава ще да отворим уста да си изкажем претенцията. Демонстрацията стана наистина, но плодът й беше тоя, че на заптиите беше заповядано, ако не станем с добро, то като кучета да ни завлекат в затвора. Понеже при нас в синджира беше вързан и Найден, който се отказа да вземе участие в нашата демонстрация, то ние само двама налягахме на земята, а той клекна на колене до главите ни, защото общият синджир неволно го опъваше. За да покаже, че не е „бунтовник“, той следваше да протестира и ни викаше: „А бе какво направихте?“ Но като се даде воля на заптиите да ни влекат към затвора, най-напред него изгориха през кръста с тоягата. Той скочи на крака, а ние лежим още и чакаме удовлетворение. Припасаха и мене два-три пъти, аз се огънах, но не бутнах; но като повториха и потретяха, намерих се при даскала Найдена. Оставаше само Каблешков, половината му тяло на земята, а половината вдигнато със синджира. Един го биеше с тояга, а други го ритаха. Той не мръдна от мястото си, което страшно разлюти турците, в това число и затворниците.

— Удряйте бе! Какъв е тоя маскарлък, един царски душманин да продава комитаджийски сербезлък в двора на конака? — говореха мнозина.

Всички бяха побеснели. Каблешкова завлякоха в затвора за краката, а главата му се удряше от неравния калдъръм, защото го извадиха от синджира. Него втресе през нощта и чак на другата вечер дойде на себе, си.

Два-три деня после това произшествие, рано заранта на 3 юний, надзирателят на затвора, Ахмед чауш, след като отключи синджира, в който бяха свързани, съобщи на тримата другари — Каблешков, даскал Найден и нашия Ботю, с когото са запознати вече читателите и когото бяха докарали вече обратно от Троян — да се приготовляват, защото ще да вървят на дълъг път, неизвестно накъде. Това неизвестно нарочно може би да беше казано от чаушина, за да придаде по-голяма важност на работата.

— Навярно нас изпращат в Пловдив, гдето трябва да украсим бесилницата! — каза стреснато Каблешков, защото Ловеч не беше от ония големи капии, гдето да разглеждат и осъждат съвършено; ето защо ние очаквахме с нетърпение от ден на ден да ни подкарат за друг, по-голям град.

После малко той ни каза скрито, че е решен да се убие, защото се чувствува слаб да издържи многобройните изпити, придружени с мъки, и по тая причина може да обади някои работи, от което ще да пострадат други сиромаси. От тримата другари пътници, освен Ботю, който беше здрав и як мъж, останалите двама едвам можаха да отраят два-три часа по пътя, а особено ако се случеха заптиите някои проклети хора. Сухите като дърво цървули, които събраха оттук-оттам, едвам бяха се закачили на краката им. Дордето наближи време да тръгнат, Каблешков го втресе съвършено; но това не побърка заптиите да го оковат в дебели синджири и белезници. Когато ги изкараха на двора обаче, гдето Каблешков не можеше да се държи на краката си, турците се принудиха да му докарат един слаб кон, върху който го качиха, а отдолу, под корема на коня запетляха краката в букаи.

V

Нашата жива раздяла с тримата пътници беше от ония, които рядко се случват в човеческия живот. Синджири, букаи, лалета и белегчета, глад, бой и мъки, бесилка, отиванието на трима едномисленици и братя по чувства в пълна неизвестност, оставанието на други сам-самниничък между 60 души турци и цигани — ето ти съдържанието на грозната картина! Ни братска цалувка по студени устни, ни приятелско стискание на ръце — да не би да събудим вниманието и любопитството на сто и толкова очи, които стреляха внимателно нашата раздяла. Мрачни и отчаяни погледи само, на които помагаше тъмният затвор, горчиви въздишки и предстоящи приготовления за нови, по-страшни борби бяха единствените пориви при тая раздяла. Па защо ли много думи, горещи цалувки, ахания и охания там, гдето говори самото сърце, чистата душа и нефалшивите чувства? Защо? Нека с тях си служат дипломатите, предателите и експлоататорите.

Каблешков на кон, а двамата му другари, познатият на читателите вече Ботю и Н. П. Стоянов, по крака, скоро оставиха ловченския конак и взеха из улицата наляво, придружени от около седем-осем заптиета.

— Коренът ви да се изсуши! — казаха няколко души от затворниците, които гледаха от прозореца и на които фанатизмът бе временно възбуден.

— Тях в Пловдив ще да обесят, а тебе тука — ми каза един турчин, като ме опъна за ухото в същото време.

Мина се ден, минаха се два, четири, пет, една неделя, а за тримата комити забравиха вече не само турците от „парцала“, но и аз. На втория ден беше, когато Ахмед чауш съобщи като „тайна“, че тримата комити са откарани за Търново в големият мезлиш. И това се забрави. Но няколко деня подир това тоя същият Ахмед чауш се изправи ненадейно на прозореца, когато повече затворници спяха.

— Ставайте да ви обадя една новина; но нека дойде и Джендаки (моето име) — каза той.

— Нашите комити — продължи той, — Телеграфът, другарят му с дългата брада и онова младото момче, помните ли ги?

— Да — отговориха някои, — възможно ли е? Вчера бяха при нас.

— Първият от тях (Каблешков) се е самоубил в Габрово, а вторият (Найденов) е умрял по пътя — допълни чаушинът.

Гръмогласно и продължително едно „бре-е-е“, което излизаше от устата на около петдесет души, съболезнователно едно „бак-бак“, което се изказа, като че вървеше по ноти, се разнесе из грозния „парцал“. Върнаха се затворниците по местата си, насядаха и разискванията и размишленията се започнаха за съдбата на пострадалите. Темата беше добра, можеше да занимае затворените няколко часа, ако не и деня, още повече че случката с Каблешкова заключаваше в себе си н нещо странно, дело бабаитско. Глупост и срам би било, ако се предположеше на минута даже, че суровите тия хора, сбирщина от крадци и убийци, е била трогната за участта на две презрени същества, и гяури, и комити. Не. Но най-после допуснете, че и тия, макар и такива, имаха човешко сърце и душа, можеха минутно да бъдат поразени от жестокото събитие. За положително аз мога да кажа това, че никой от тях се не засмя, никоя уста се не отвори да скверни и злослови падналия мъченик. Сетне, вече, когато от дума на дума се дойде до заключение и обсъждане на причините, които са заставили жертвата да се самоубие, тогава чак вече се даде ход на фанатизма.

— Брей, кой му се надяваше! Един кривач душа имаше в тесните му гърди — каза Кискин Пехливан и опъна своя мустак. Той разбираше Каблешкова.

— От страха и мъки го направи — се обади Кючюк Мехмед. — Вижда се работата, че нашите момчета (които го карали) не са си поплювали на ръка.

— Това настрана, но аз се убедих чак сега, че тоя ханзърин не е отебере човек — допълни Бормалията Хасан ага. — Всичко чуто и казано от него, като го допълниш със самоубийството, излиза, че той е бил твърде голям и важен човек в комитаджилъка. За това си мнение, че е вярно, аз обръсвам ей тези — прибави той, като подигна с двете си ръце двата краища на своите ястъклии мустаци.

— Наистина бе, тоя човек в ръцете ни беше, питахме го, слушахме го, но никой изпомежду ни не можа да го разбере — потвърди един стар циганин, който беше лежал във всичките почти затвори на Европейска Турция.

— Срам! Гракахме подиря му, отваряхме си устата като гарги, а той ни мажеше очите, с каквото намери — заключи един башибозук, който се обвиняваше в това, че като отишел да гони комити, наместо тях да бие, убил двамата си другари. — Ако пашите се заинтересуват и кажат: „Хайдете да попитаме ловченските затворници мусулмани, какво те знаят за тоя комита, като е живял с тях?“ — то ще изплезим язици като добитък — свърши той.

— Ти поне защо не ни обади, че Телеграфът е голям комита бе, джанабет? — каза един второстепенен затворник и почна да ме барабани с краката си по гърба, понеже лежеше близо до мене, уж на шега.

— Остави тоя серсем, холам! И той ако знае защо е станал комита, аз съм на мегдан — повтори Бормалията.

До тая минута, т.е. дордето в края на разговора не обърнах вниманието на турците, аз стоях полумъртъв на своето място, гръмнат от печалното известие, че двама другари, двама братя, са престанали вече да живеят.

Как и где се уби Каблешков, кой уби даскал Найдена — нека читателите прочетат по-надолу; а сега да ми позволят две думи отстъпление, да ги запозная със знаменития самоубиец.

V

Родното място на Тодора е прочутото българско село Коприщица, което се намира кацнало измежду най-високите средногорски върхове — Богданът, малкий и големий, Вълкът, Буная, Андреева гора и други. Щастливи са още жителите на това прочуто българско огнище, че селото им се прохладяла от множества синьо-бисерни речици, които скачат от балканските усои като луди гидии и образуват река Тополка. Щастлива и благатка е от своя страна и тая сестра Тополка. Нейните разкошни брегове са били свидетели и на бегликчийско величие, и на джелепски кабадайлък, па и на неограничена свобода, за която околните клисурци и панагюрци не са сънували даже. Тук на тия брегове, под кичестите върби, е траел бегликчийският моабет цели дни и нощи, тук ферманлиите чорбаджии Вълковци, Стояновци, Догановци, Каравеловци и др. са яли и пили под звука на двадесет гайди и цигулки, тук селският ага или субаш е правил кафе на българските делибашии, смирен и покорен, учтив и любезен. Какво вие мислите? Коприщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по демократическа от американската. Срещнете, когото и да е коприщенец — тях ги е наспорил господ в сяко село и град, всичката Отоманска империя, включително с България, Румъния, Сърбия и др. — па го попитайте: „Може ли да бъде сравнение между две епохи, стара и нова, турска и българска?“ Но подробности на друго място, а сега на пътя си.

Тодор не е първица от средногорската република. Той се върти около други звезди, някои по-светли, други нему равни, а трети — по-долни. Той е съотечественик на Любена, на Бенковски, на Донча Ватаха, на хаджи Христа, на куп български деятели и възродители от Пловдив и много други. Боже мой, селце като кутийка, гдето се ражда само ръж, гдето зимата е девет месеца, гдето най-работните пътища са широки тамам две педи, гдето знатните гости се считат за хаджии, гдето не е стъпял кракът ни на Бланки, ни на Ами Буе, ни на Киприян Роберта, на Луи Леже и пр., и пр. — и такъв паплач от деятели и родолюбци! Необяснимо! Търсете причините на това, гдето пожелае вашата любознателност. Да ви изкапят очите над стотина дебели томове, да изучите всичките източници на Гизо, на Дреперя, Бокля и Шлосера — пред вас пак ще да си остане нямата Богдан планина със своите белокожи букове. Тук се трябват други извори, които ние няма да кажем засега.

Бащата на Тодора се казва Лулчо Дончев Каблешков. Позната е тая фамилия на мнозина от читателите, особено в Тракия. Чичата на Тодора, дядо Цоко Каблешков, е тридесетгодишен мемлекет чорбаджисъ в Пловдив. Другият му чича Тодор е също познат големец; с една реч, нашият герой е от първокласна фамилия, каквито ги имаме в България. Тия бяха хора богати и влиятелни.

Когато Тодор свършил в своето родно село Коприщица и е пловдивското тогавашно народно училище, родителите му го изпратили в цариградския Галата-сарайски лицей, който се славеше тогава из България; който беше като гордост на родителите пред турските власти, че са предпочели в него да дадат сина си; в който, най-после, се учеха и приготовляваха верни и просветени поданици на империята. От училището той се завърнал в Коприщица, бил в Пловдив на работа при своите роднини, кроил планове да отваря фабрика за захар и най-после постъпил чиновник на Хиршовата железница, началник на беловската станция. Тук неговата деятелност е позната по цялата околия; помнят го още беловчени, татарпазарджичени и други. Макар и рано още за годината 1876, макар и да нямаше още Бенковски, а Левски отдавна не бе между живите, Каблешков следвал да проповядва где седне и стане, че само всеобщо българско въстание ще да бъде в състояние да даде свобода и права на България. Той често напущал своята служба и ходел по селата да говори и проповядва тая идея. Н. Абаджиев, който по онова време (1874) бил учител в Македония, в Прилеп или Серес, разказва, че един ден Каблешков осъмнал в тоя град. Чрез него и чрез други още младежи той съставил нещо като комитет, дал много светли надежди и планове. Това било наскоро, когато оставил вече службата си на Белово.

Няколко години вече до въстанието той боледуваше непрестанно, слаб телесно, зиме и лете го тресеше. В такова положение го свари пролетта на 1876 г. в родното му село Коприщица. И апостолите потърсиха него, и той сам ги прие като действителните святи апостоли. Епохата и идеята намериха своята жертва. Той се посвяти цял-целниничек на делото и трълна изново да буди и да проповядва по села и градове. Ходи в Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Аджар, Шипка и пр., като се спираше по пътя си, дордето премине треската. Нему се падна по простия случай да подигне най-напред знамето на Априлското въстание,[2] защото го подозряха властите и отидоха да го хващат в Коприщица. Във време на това десетодневно царувание Каблешков стоеше начело на работите.

Но изгоря ближната Клисура, паднаха някои околни въстанически пунктове. Панагюрище се обсади, Конрищица чакаше същата участ, паднаха духовете, почнаха да се чуват гласовете на недоволните чорбаджии. В Коприщица имаше около десетина околни села, надошли с жените си и децата си да търсят права и ново царство. Едно от неуспеха на въстанието, а друго, от разни неприятности, известни в подобни случаи, тия бяха захванали не само да се отчайват, но и да се отнасят враждебно към главатарите на бунта. Разтакаха се из улиците на селото, почнаха да се не покоряват, псуваха, каеха се, сърдеха се, че няма гостоприемство, захвана да им домъчнява за селата, храната и добитъка. С една реч, ставаше онова, което беше естествено и което трябваше да стане. Чорбаджиите, най-големите врагове на въстанието, а именно: хаджи Пею Пеев, хаджи Иванчо Маджаров, хеким Спас, хаджи Лало, Рали Каравелов, Беню Цървулджията[3] и други мнозина влязоха под кожата на отчаяната тълпа. Казаха им тия какво стоят, та не вържат младите чапкьни, които, като предадат на пашата, ще да отърват своите луди глави. Тълпата, без да му мисли много-много, въоръжи се против главатарите. Кой с дърво на рамо, кой с оръжие и въже в ръцете, разпръснаха се из улиците да хващат по-първите момчета. Беше 30 априлий, петък, когато около тридесет души бяха навързани с въжета и пояси и подкарани из улиците. Тях затвориха на няколко места из селото, гробищата, в черковата и в спицерията на хеким Спаса. Между затворниците бяха и апостолите Волов, Г. Икономов, Каблешков, даскал Найден и много други по-първи главатари, било от Коприщица, било от селата. Всички се пазеха най-строго от въоръжената тълпа, мнозина се трупаха около зданията и псуваха най-гнусно жертвите. Чичата на Каблешкова, Тодор, мисля, застанал пред спицерията и се обърнал към своя братов син, комуто нищо свято не оставил. Каблешков се върти отвътре зданието, скърца със зъби и се разкайва защо не го е заклал заедно с циганите. По едно време изгорелите за вода пленници поискали една стовна, да си наквасят устата. Тълпата вързала една с въже, която тия изтеглили през прозореца, но вместо с вода тя била напълнена от робите с пикоч!

Целта на чорбаджиите да ги арестуват действително е била да спасят своите глави, като предадат вързани на войската само главатарите. Тая войска, начело с Хасан паша, се намираше близо до селото. Всичко вече било приготвено, когато из панагюрския път се задали трима души конника, които право в село влезли. Тия бяха от нашите панагюрски другари: смелият Иван Ворчо, П. Бобеков и Манчо, които бягаха от Панагюрище, след като се то разби, и отиваха да търсят в Коприщица селемет, гдето мислеха, че и Бенковски може да бъде там. Тия останали като гръмнати, когато им се обадило, че главатарите са навързани от населението и скоро ще да се предадат на правителството. И на тях в същото време захванали да гледат с някаква си подозрителност и враждебност. Но умният Ворчо, стар хайдутин, от един път съобразил що трябва да се прави.

— А бе вие луди ли сте, или нает имате да полудявате? Наши братя, 12000 сърби и 3000 души българчета от влашката земя, с девет байряка дойдоха в Панагюрище, до довечера половината са тука, в Коприщнца! Где са поповете и големците? Скоро всеки да се облича в най-хубавите си дрехи и да излязва на посрещание!

Всеки си прехапал устните. Где е Сърбия, где е Влашко със своите 3 000 българчета и где е Коприщица; но по онова време хората вярваха, простотия владееше. Хитрите коприщени, които преди малко били си турили фесове, пак ги натъпкали в своите джебове и нахлули народните калпаци. След като пуснал Ворчо тая муха, намерил, че не е добре да се губи време. Доближава се до спицерията сам, ритва вратата няколко пъти, но тя била от мешови дъски. Нончевица Цървулджийката, съседка до спицерията му подава една брадва, с която той строшава железния кофар и дава свободен ход на запрените, като се спрял на вратата и рязал с ножа си въжетата и поясите, с които били навързани момчетата. Отведнъж всичко в село се променило, чорбаджиите се скрили, тълпата пак завикала „Да живей България!“. Незабавно нашите трима юнаци викват настрана главатарите и им обаждат кой вятър вее.

Както ние от Панагюрище, така и тия обърнали погледи към „майка“ Стара планина, зад която се намира и славното Търново, отдавна столица вече на българските въстаници. За да вземат със себе си по-добро оръжие и по-избрани момци, прибягнали към измама. Казали, че ще да отидат да нападнат скритом на войската, а за другари искат само такива юнаци, които по добра воля тръгнат подиря им. Който се откаже, а има добро оръжие, да го даде на оногова, който отива. По тоя начин събрали се другари около стотина души. Освен Каблешкова, Волова, Икономова били още с тях клисурският учител Н. Караджов, Хр. Благоев, наш Ботю Иванов и др. Посред нощ напуснали Коприщица и тръгнали за Балкана. Като се съмнало, прочели се и видели, че само 27 души останали, другите — изгубени и избягали. После дълго скитание и нападение всички били кой убит, кой хванат, а никой се не освободил; с изключение на двама-трима души никому не помогнала Стара планина. Каблешков хванали, както казахме, при Троян.

От Ловеч до Търново и от Търново до Габрово горчивата участ на Тодора и даскал Найдена е била такава: боят и мъките били без мярка. На даскал Найден изскубали дългата брада по пътя. Той паднал вече сред пътя полумъртъв, но полека-лека го довлекли до Търново. Свещеник Водски от Габрово, който бил по онова време в затвора, можал да види през дупката, когато влечели из стълбите даскал Найден, а главата му се люшкала. През нощта той починал в затвора. Тодор бил по-бодър, но смазан и отчаян, гологлав, бос и с одърпани дрехи, вижда се работата, че по пътя са го съблекли. Заптиите на търновския затвор поискали да го турят в отделението на габровските учители, пак комити; но тия последните, като му видели кайфета, едно го помислили, че е някой вагабонтин, а друго — предположили, че може да бъде и преоблечен шпионин на правителството. Сиромах Каблешков! А габровските учители в търновския затвор се ползуваха с известно уважение.

Тук в Търново той бил изпитван по няколко часа и за такива подробности, които не се касаели до него. Какво е той говорил пред тая голяма комисия, ние не знаем потънко. Другарят му, наш Ботю, не може да обясни, защото, както казах, той паднал и душевно, и телесно, не бил вече така весел, както го видях аз в Ловеч. Повечето мълчал пред комисията, отговарял на малко въпроси, говорел, каквото ще да го правят, по-скоро да става това. Пак от габровските учители и от Ботя ние знаем, че той още повече настоявал и търсел средства да тури край на своя живот, а заедно с това и на тежките страдания. Един ден влязъл в реторадните места и направил опит да се удари с лопатата, която била там. Заптието, което го пазело, се усетило и го извлякло нанавън.

Но нито Каблешков бил дома си в Търново, нито пък търновската комисия имала материал за неговото обвинение. Мястото му било нему в Пловдив, огнището на смутовете, гдето имаше затворени само негови другари до 300 души. После няколко деня Селями паша потеглил за Тракия със своите войски, като взел и Каблешков със себе си, наш Ботя, Ив. Ворча, който строши спицерията в Коприщица, и други още тракийски въстаници. Но нашият герой бил лицето, което заслужвало вниманието на Селями паша, когото той турил в особена кола. Така го видели и на Дряново. Даскал Минков, от последния тоя град, разказва, че това момче му се видяло много чудно, с големи очи, с голяма разчорлавена коса, много сериозно и замислено, никого не поглеждало, а на ръцете му — тежки железа. А пашата бил твърде добър човек и доволно образован, говорел с нашия злочест пътник по французки.

В Габрово Селями паша слязъл да нощува в къщата на Иванча Димчев, а Каблешкова закарали в заптийската одая, като се казало да се отнасят с него добре и хубаво да го вардят. Другите му другари бунтовници, които били съвсем отделно от него, тикнали ги в затвора. При пашата се явил вечерта тогавашният архиерейски наместник, който забележил, че той, пашата, е много весел. Сам се похвалил на светиня му, че момчето, което е довел в Габрово и което и той може да е видял, е твърде важен, знаменит човек, от когото ще да научи много работи, ще да узнае всичките революционери, за които имало и много книжа, намерени у Каблешкова. Дядо поп, като всеки съобразителен и изпечен рая, направил се на ахмак и поискал от пашата да види тия книжа, как пишат комитите. Позволило му се да ги погледне само отдалеч, които били, доколкото можел да забележи, някакви си бележки по въстанието и ръководства за въстаниците. Ние не вярваме в съществуването на подобни документи, защото Каблешков беше претърсен десет пъти, дорде дойде само до Ловеч, па и сами знаем, че нищо нямаше в него. Може от друг някой бунтовник да са били тия взети.

Както и да е, но свещеникът, пак от ахмашка точка зрение, показал се, че е удивлен за това момче, и поискал дозволение да го види в заптийската одая, на което Селями се съгласил. Като отишел попът в заптийската одая, видял наистина „чудното“ момче, което стоело право до стената с наведена глава и замислено. Той го погледал оттук-оттам, но не посмял да се заприкаже и си отишел. През нощта пашата бил на „кеф“, попът и чорбаджиите били там. Рано заранта почукал някой на поповата пътна врата. То било заптие, вика го — попът да отиде при пашата колкото е възможно по-скоро.

— Язък, попе, за моите хвалби, нищо няма да излезе, твоето момче — кажи бог да го прости! — казал пашата. — Нашите свинари заптии толкова я свършиха. Виках те да ти кажа да му прибереш тялото.

Пашата бил много разсърден от тая случка, викал заптиите и върху тях си излял зехира. И другарите на покойния, и габровският башчауш, разказват, че той се самоубил така: чаушинът, като го видял от вечерта толкова болен, отчаян и съсипан, заповядал да го оставят свободен, без да му вържат ръцете, защото караулът бил в същата стая. Около полунощ, когато заспали всички, той се изправил на крака, взел от стената един турски заптийски пищов, насочил го към себе си и се ударил в гърдите!… Всичките заптии се събрали около мъченическия труп, поливали го с вода, запушвали му раната, изправили го, но всичко напусто — куршумът бил излязъл из гърба му. Когато се съмнало вече, знаменитият покойник лежал пред заптийската одая, обвит със скъсана рогозка, без букаи и без белегчета, никому вече непотребен.

Архиерейският наместник попитал пашата бива ли да го опеят и погребат според християнските обряди.

— Той ни трябваше, дордето беше жив, а сега правете с него, каквото знаете — отговорил пашата с усмивка и същия ден още потеглил за предназначеното си място.

Рано сутринта на 16 или 17 юний 1876 г. всичките жители на малкия градец Габрово знаели вече кой им е бил гост миналата нощ в заптийската одая, кой ги е обикнал дотолкова, щото е пожелал да им остане вечен гражданин, как му е било името, отгде е родом, къде е ходил и где и по каква работа е отивал, та е изпаднал в града им. Свободолюбивите и нестеснените от присъствието на турски елемент граждани все едно н също говорели по къщи и по дюгени, все за нашия герой въздишали. Скоро дървеното клепало от черквата „Св. Иван“ забило тъжно и унило. Всички се сещали за какво то бие и мълчеливо се отправяли към поменатия храм. Мъченическите останки на покойния били облечени в нови дрехи, нов фес и обуща, като че ще да се венчава; около буйната му глава и продупчените му гърди били разхвърляни няколко несвързани китки цветя; мъже, жени и разпалени младежи мълчеливо дефилирали пред смъртния одър и любопитно гледали заспалото лице. В това лице, което скоро трябвало да изгние, се мъчили любопитните да открият всичката дълбока тайна и развръзка на трагическия акт, на миналото, на теглилата, на борбата. Тия гледали в това лице всеобща жертва.

Когато се почнало опяванието, няколко жени се сетили, че в Габрово са костите на други двама борци от Хаджи Димитровата чета, обесени в 1868 г., за които попитали, може ли да се опеят и тия сега? Свещениците се съгласили и заедно с останките на Каблешкова опели и тях.

През 1883 година Коприщенската община се сети за своя герой и реши да му пренесе костите от Габрово в Коприщица, там, гдето той е дигнал байряка за свобода, гдето е изпразнил първата пушка на една знаменита епоха. Както от Габрово изпращанието, така и в Коприщица приеманието бяха твърде бляскави, цялото население взе участие с шествие, с духовенството, с ученици и ученички, с клепание на черквите стана тоя акт. В Коприщица всичките бивши въстаници-съзаклетници и другари на Каблешкова, облечени във въстанически дрехи, вървяха пред ковчега гологлави, гдето се намираше прахът на техния войвода.

VI

Но да се върнем пак в Ловеч, да въведем читателите си в миризливия „парцал“. После излизанието на Каблешков и даскал Найдена сам останах в последното това отделение между турците и циганите. Българчетата от Ловеч, за които по-горе споменах, бяха в други отделения. И. Луканов и Тодор Ханджията пък бяха в кафе-оджа, така щото само вечер можех да ги виждам на двора, и то отдалеч. От най-напред, дордето не бях научил още етикецията в затвора, позволих си някои либерални отношения, които щяха скъпи да ми излязат. Имаше един черкезин в затвора, който по няколко пъти на ден ме хващаше за дългите коси, извиваше ми врата и ми показваше как ще да ме заколи.

— А тебе кой ще да заколи? — му отговорихме ние и нависоко, и на равноправна нога.

Тоя мой невинен отговор направи турците да побеснеят.

— Бре, каква е тая подигравка и дързост тука, в затвора, в присъствието на толкова мусулмани? — се зачуха гласове, псувни и дигание на юмруци.

— Ако това псе си позволява да говори за клане с букаи на краката, то можете да си представите какъв е бил в шумата — заключиха други.

Ние треперехме. Нагласиха се вечерта да ме бият и да ме обесят от тавана за букаите с главата надолу. Благодарение на сладкия язик и на другите обноски сполучих да предразположа тая сган на своя страна.

Като закърпих потурците и абите на трима-четирма от големците, което ми идеше отръка, влиянието ми остана докрай в моя полза. Друг един башибозук, 18-19-годишно турче, бяха докарали в затвора, че убило двамата си другари, също башибозуци, с един куршум, когато отивали да гонят комити, по следующия начин: като възпинали из една тясна пътечка по една урва в планината, където били отишли да гонят комити, на брой четирма души, запреният башибозук вървял най-напред, с пушка на рамо, която, като се отпряга от само себе си, двамата му другари легнали на земята. Останалите двама живи помислили, че са нападнати от комитите, затуй и попадали на земята, гдето лежали дълго време, дордето се сетят как е станала работата. Затова беше затворен и осъден на три месеца. Но той пак не беше изгубил нищо от своята ревност да мрази и преследва комити. По цял ден се въртеше около ми да ме закача и подиграва. Един ден ме извади из търпение, казах му, че моят комитаджилък е като негова башибозуклук, първи път да избие другарите си. По-голямо докачение, по-убийствено сравнение за храбрия помак едва ли съществуваше на тоя свят. Той бе готов с парцалите да ме разкъса, няколко деня се изминаха, а още не може да се умири и да ми прости. Но, казах, имаше кой да ме защищава в затвора.

Между тия последните беше и някой си Кескин Пехливан, а на човек пехливанин между турците — става ли му думата надве? От него се боеха или по-добре уважаваха го и заптиите. Сами му носеха ракия в едно малко стъкълце, като пищовче, а на хамам го пущаха през ден. Денонощно той се занимаваше само с мустаците си. Деня ги въртеше и гледаше постоянно в едно малко огледалце, като биволско око, а нощно време, когато ще да си ляга, намазваше ги с лой, грижливо ги превързваше с една бяла кърпица и за да не би да се счупят някак краищата им и да повиснат нанадолу, което е знак на малодушие и на всички недостойнства, все по гърба си спеше. Щом се събуди заран, ще ги открие, ще ги счеше и измие н вие ще да имате напреде си манастирски котарак. Едно го само бъркаше, че престъплението му беше от дребните — кадънджилък, — което не е от предпочтителните, както убийствата и пр.

Кескин Пехливан, като всеки пехливанин, което е гордост и досега за османлиите, беше и чист мусулманин, хранител и съблюдател на всички святи традиции и обичаи. Например, той никога не си подаваше цигарата да запали от нея някой българин, защото тая взаимност показвала някакво си равенство и по тоя начин оронявала достойнството на турчина. Една вечер, дордето не бяха заминали още Каблешкови, той чете лекция в затвора по следующия предмет. Беше се отворила дума между затворниците, като какви артикули може да граби в днешно време един мусулманин от българска къща? Кескин Пехливан изброи много, които чет нямат. Изключи само ризата и другите долни дрехи на българина.

— Тя, ризата, е напита с нечиста гяурска плът, българинът не се мие никога, следователно, не подобава на човек османлия да си осквернява с нея тялото.

Имаше разногласия по тоя въпрос, но тъй като болшинството беше циганско, то падна. Каблешков имаше на гърба си три ризи, които едновременно облякъл, преди да остави Коприщица, и които тук, в затвора, беше съблякъл. През същата нощ се откраднаха тия ризи. Като влезе да ги търси заптието, набута ги в чантата на Кескина, на същото място, гдето му стоеха и маслата за мустаките. Той и още други ме викнаха един ден настрана в затвора и ми казаха да съм си променял дрехите, защот тия ще да ми вземат главата, че са комитаджийски. Ако съм искал да се смилят над мене и самите ефендета, да съм обличал дрипави дрешки, да съм се препоръчал за сиромах човек, в което тия да ме улеснят. Най-голямо внимание обръщаха на моите хубави хъшовски панталони, които, макар и продупчени тук-там, но все пак нови бяха. Съгласих се. Когато се касае за душата — колко пари чинат дрехите? Заедно с дрехите взеха ми и калпака даже, комитаджийския, на който, като турели едно дъно от сърма, за кеф щял да стане. Облякоха ме съвсем по помашки: на главата бяла платняна такя, едно елече от басма, червено и зелено, на което имаше изписани тъпани, а от двете му страни два джеба като мазгали; едни бели съкми, на които коленете бяха закърпени със сини парчета, а отзад имаше една яма като месец от заблово. Когато след няколко дена ме изкараха на изпит с тие дрехи — забавиха ме малко, защото ловченските момчета, в които имаше повече кьораво, имаха преднина — ефендетата ме гледаха дълго време и се питаха дали съм аз. Едно кетипче стана и даде разяснение. То каза, че аз съм станал съвършено „теидил“, първите ми дрехи били чисто комитаджийски. Ефендетата клюмнаха с глава за тая хитрина и пратиха на часа в затвора да ми донесат старите дрехи. И под земята търсили — няма. Помаците, които ме реформираха, по три пъти се заклели, че не помнят да съм имал други дрехи.

— А бе какво искате от тоя фукария? Ние за хаир и от себап отделяме от своя залък да му даваме да не пукне от глад, пооблякохме го, че съвсем гол беше останал, пък той виноват! — говореше по-после Кескин Пехливан на чаушина. — С ония, които са главата на комитите, ядете и пиете, а на тия сиромаси, които бог знае дали знаят нещо, и хляб не давате. Хубава управи!

Имах едно късо палто, на което на яката имаше написано „Fratelli Goldenberg“, т.е. продавачите. Това палто донесоха в конака и ме питаха да кажа що значи това, не е ли комитаджийска дамга? Аз им отговорих, че и сам не зная, така съм го купил от „битпазар“. А изпитите се продължаваха, но без успех. Твърде много се сърдеха хората на правителството, защото се сещаха, че аз не съм чист човек, а нищо не можат да извадят наяве. Следователят, Мустафа ефенди, ми показваше разни депеши, изпратени уж от други градове, в които се говорело за моето участие във въстанието, доказано от моите хванати другари. Два-три пъти ми се предлага да подпиша на един „сенет“, че нямам познанство с никого от въстаниците, в противен случай, ако излезе най-малко подозрение, да бъда обесен. Аз подписвах без всякакво двоумение, защото знаех, че това е шорлоп, от една страна, а, от друга, че ако съм виноват, няма да се иска моето съгласие да бъда ли наказан, или не. Най-после, като немаха какво да правят, престанаха да ми дават хляб, за да съм се изповядал.

На 5-ий или 6-ий юний конашкият двор бе напълнен надвечер с ония дечурлига, които образуваха и моята свита, когато влязвах в града. Изпомежду им крачеха двама башибозуци, почернели и изгорели от слънцето. Единът от тях носеше на пушката си черна цивилна шапка, с твърде широки поли, която възбуди вниманието на всичките затворници, тъй като по онова време в Турско подобни шапки бяха рядкост. Но още по-интересно беше това, че от двете страни на тая шапка имаше забодени две човешки уши, позеленели и разложени почти от жегата. От достоверни сведения, на които турците не са твърде скъпи, както и правителствените им агенти, се научих, че широката шапка и ушите били на отчаян комита, когото убили близо до село Шипково, като спял, заедно с още други двама-трима другари, които избягали. Героите бяха двамата споменати башибозуци. Тия дошли за бакшиш, от десет-дванадесет часа място, при каймакамина, като донесли за уверение само ушите. От най-напред носели и самата глава, но като почнала да се умирисва, хвърлили я, а ушите само отрязали. А знаете ли колко бакшиш им се даде? Всичко по две турски ирмиличета на човек и за по няколко цигари тютюн. В пазухата на убития бунтовник имало харта, Европейска Турция, през която беше преминал неприятелският куршум и която беше потънала в кръв. Тая карта, която аз от по-после видях в канцеларията на съдебния следовател, турците я задържаха, а шапката заедно с ушите я хвърлиха в реторадните места.

Няколко деня после това произшествие, когато докараха в нашия „парцал“ Н. Обретенов, Сава Пенев и Димитра Тодоров, и тримата от четата на Хр. Ботева, за които ще да говорим по-нататък, обадиха ми, че шапката и ушите били на подпоручик Войновски, в руска служба, родом от Габрово и техен другар, когото убили при тях, действително, когато спали всичките.[4]

На втория ден после шапката с ушите пак се напълни дворът с турчета и кадънчета, пак се възбудиха турците и от конака, и от затвора. Героите бяха тоя път не шапка и уши, но две млади българчета на по двадесет години, които пак в Троянско бяха хванали, пак българи ги бяха предали. Бити били сиромасите и мъчени, за което свидетелствуваха техните физиономии и вървежът им. Единът от тях се казваше Руско Робьт, родом от Котел, добруджански овчар, а другият — Иван Кожухарчето, родом от с. Ченгя, при Айтос. Вечерта още изпитите им се разискваха от затворниците, които бяха от следующия род: тръгнали към Софийско поле да си търсят работа като сиромаси хора. По пътя ги срещнали черкези, които ги обрали и между другото взели им и пътните тескерета. Тия се подплашили, ударили из криви пътеки и изпаднали около Троян, гдето ги хванали. Чиста самоковска работа, която само аз можах да разбера. Простодушните турци, кажи, че бяха повярвали от пръв път на техните думи. Но издрасканите им и изгорели лица и голите им меса съвсем противното говореха. Като първи българи в затвора после Каблешкова, моето нетърпение пламна, чувствувах, че ще да чуя много новини.

Поисках и съдействието на агите от затвора да ми позволят да говоря с непознатите. Разбира се, че като стар и изпитан хапъзин, с доверие вече, бях упълномощен още и да им направя твърде тънък истиндак, па после да обадя и на тях. Аз бях безконтролен в тоя случай, стотина пътища имах да говоря и рапортирам, каквото желая. От най-напред двамата приятели не ме повярваха, че съм българин, защото, както казах, нищо българско нямаше на мене. Изчислих около двадесет добруджански къшли, заедно с техните чорбаджии и кехаи, които познавах, казах, че съм овчар, познавам половината котленци и пр., но двамата сиромаси, които гледаха като упоени, все не ми вярваха още. Казах им, че съм по-стар от тях в опитност, на повече воденици съм ходил, пришепнах им най-после на ухото, да не ни чуй никой, да ми обадят правото, от коя са чета и как са хванати, та все може да ги понауча на нещо; да ми не гледат турското елече и бялата такя.

— Бей, ами ти защо не кажеш от коя си чета, а? — изрева колкото си можа Иван Кожухаринът и си обърна гърба към друга страна. — Ти ако си хитър, то и ние не пасем трева.

Нямаше що да се прави; моята експедиция никак не можа да сполучи при всичките ми усилия. И двамата бяха прости хора, с клин трябваше да им се избива от главата онова, което бяха един път решили. Един, два пъти ги викаха на изпит, все чисти и девствени се връщаха, още повече зашеметени. Пак се опитвах да ги приближа и им пошепна нещо, но кой слуша? На третия ден Ивана го държаха почти от пладне до вечерта. Турците затворници започнаха да си говорят, че новият комита се забави твърде много, но страшно е да не е опрал тулума. Тия имаха право, простите тия момчета не можаха да издържат поне три деня. В Троян ги бяха били до умиране, тия нищо не изповядали; Тук без бой се издадоха. Работата се случила така:

Когато следователят заповядал вече на заптиите да отведат Ивана в затвора, който до него време все около инкяра се въртял, един от присъствуващите българи, ааза, да каже и той нещо само „лаф олсун“, без никаква хитрост, обърнал се към Ивана със следующите думи:

— Защо не кажеш право бе, едепсъзино? Ти може да си протестантин, затуй си дотолкова черен инатчия. Българите са послушливи хора…

Иван беше толкова припрато и нервозно копиле, щото в един час пет пъти се сърдеше и сдобряваше, за което по-после му турихме прякор генерал Тричко. Когато той се разсърдеше, плачеше като дете за нищо и никакво. Един път ни дадоха турците в петъчен ден да ядем пилаф с масло. Всички се съгласиха да ядат с изключение на него. Дордето траеше ядението, всички го подиграваха и му се молеха на смях, че когато отива в рая, да не ни забравя, да спусне едно въже и ни извлече с него от джендема. До едно време той продължаваше да се смее, но като видя, че изядаме пилафа, без да го поканиме, ревна, та заплака, че всеки за себе си гледал, нямало братство на тоя свят. Вижда се работата, че неговото национално чувство се е силно трогнало от думите на българина ааза, тъй като по него време протестантството беше в България още по на долньо дередже. Той се обръща към него сърдито и му казва:

— Кой, аз ли съм протестантин? Лъжеш! Ако бях такъв, то не щях да тръгна с четата на Христо Ботева да се бия за кръст и за вяра! Чу ли сега кой съм аз?

Разбира се, че после тоя сербезлък Иван бил повърнат изново на изпит, дали му цигара и кафе, турили го на стол и захванали потънко. Той изказал всичко, щото видял, от игла до конец. Е, разбира се, докачили го, дал дума, как ще да се върне? Когато свършиха с Ивана, дойде ред и на другаря му Руска. Извикаха го, той следва да отказва по старата система, без да знае що се е случило, уверява правителството, че е овчар, излязъл да си търси работа.

— Не му забикаляй много-много, приятелю, кажи си правата, защото аз си свърших вече — възразил Иван.

Руско без противоречие последвал спасителния пример на другаря си, намерил го за безсъвестно да се отказва за по-нататък. После тоя нечакан успех, от който бяха упоени всичките правителствени хора, поискаха да отидат по-нататък. После признаванието на двамата Ботеви другари дойде хабер и за мене: заптието викаше още от стълбите да се отварят вратата на затвора и да съм излязвал.

— Хей, чапкън, и сега ако се отървеш да не опереш меха, и садразаминът не може ти направи вече нищо — казаха някои от затворниците.

— Здраво се дръж, Джендаки, отиде на оката на дъното! — каза Бурмалията Хасан ага, комуто бях ушил вече два чифта калцуни.

Изправиха ме между двамата другари, накараха да ме гледат в очите и аз тях и най-после ги попитаха:

— Не го ли познавате, не го ли знаете да е бил комита, не беше ли с вашата чета?

— Не! Тук го видяхме за пръв път — отговори припреният Иван.

А Руско Робът само си дигна главата нагоре и тъй цъкна с уста и със зъби, като че се тракаше на затворена порта.

— На тия момчета оттук нататък ще да давате всеки ден по ирмеличе и ще да ги гледате добре — каза кадията, охлебен от радост за самопризнанието на двамата.

И турците наистина се радваха и бяха много доволни от ония бунтовници, които си разказваха работата по права бога.

— А на тоя ханзърин нищо няма да давате, да пукне от глад като псе — допълни каймакаминът, като се обръщаше към мене. — Двайсетте пари, които му давате, ще да ги дадете на тия момчета.

Аз се разглезих и паднах уж на молба, което беше повечето от гевезелик, защото хляб се намираше, както и да е, а свободата бе скъпа. Руско и Иван наистина бяха от четата на Ботйова, подир която тръгнали от Гюргево, гдето се скитали да си търсят прехрана. Един ден Руска го срещнал непознат човек, който, като го разпитал за туй-онуй, пленил се от неговите юначни гърди, дал му два минца и го изпратил в Букурещ до един приятел да му намери работа. Работата била намерена. Тия се разделили от четата при Враца, когато паднал убит войводата. От последния тоя град, като тръгнали да се скитат по планината, достигнали чак до Троян. Отишли при един българин, комуто, като поискали хляб, той отговорил, че на драго сърце ще ги нахрани, да вървят подиря му, но той ги завел право в турската пусия, гдето ги и хванали. И двамата пратиха на заточение до живот.

Заповедта да не ми се дава хляб се предаваше на надзирателя на затвора Ахмед чауш; но самият той, който трябваше да я изпълни, пръв я нарушаваше. Неговият турски мерхамет стоеше по-горе от всяка официална заповед, а особено като му казах: „Гладен съм, чауш ага, ти майка, ти баща.“ Ще да се поогледа наоколо, да го не види никой, па ми спусне в ръката едно ирмиличе или онлуче, което по онова време даваше кеф за лев. Понякога ми пък отговаряше, като го прекалявах, така: „Нямам и аз пари бе, айол, нямам! Не зная що за оправия е тая, да морят човека гладен! Това не е агалък!“

И циганите не падаха по-долу в мерхаметлика. За тях, на които в други времена никой не би припаднал да иска хляб и милостиня, за гордост го считаха, като им се молех да ме нахранят. А циганките им всеки ден носеха на затвора със своите тагарчуци, щото завърнат. Щом събираха едно-друго, кимваха ми да се приближа. Имаше особено един млад циганин, затворник, който имаше любовница. Тя дохождаше на ден по три пъти на прозореца. Обяснения, охания, ахания, чупение на ръце и пр. с часове. После аз отивах при влюбения циганин да го утешавам, като му говорех, че той е по-щастлив и от везира, като има такава любовница.

— Не си ли гладен? — ме питаше той после моите похвали.

В кафеоджа се намираше уж затворен млад турчин, родом от града, син на богати родители, със сърмен джамадан, със сини сукнени потури, със сребърен ланц през врата от три-четири ката, с много пискюли от дребни мерджани, с кехлибарено цигаре и златошита муска на дясната му ръка, да го не хваща куршум, с една реч — всичко, каквото се кити един благороден и бабаитин, не липсуваше по него. Неговата вина се състоеше в това, че влякъл кадъни по лозята, което не беше вина като за него и подобните му, но нещо като приятно приключение, като знак за бъдеще. И заптии, и затворници, които минуваха покрай него, с благоговение му отдаваха селям. Той беше от така наречените гьоз-хапузи, пред нашия затвор в сайванчето се излежаваше повечето от определеното време. Деня той седеше мирен, седнал на вапсана овча кожа от червена краска, а нощно време, заедно със заптиите, разиграваше кючеци. Понякога свиреше и на булгарина така обаятелно в нощната тъмнина, щото целият затвор онемяваше. Мнозина, а особено помаците, които за песен и за свирня дават душа, слушаха подпрени с ръка, въртяха си главите от обаяние, а после въздишаха и казваха:

— Ах, били ли сме и ние някога барабар с хората, върхли ли сме харман на нощната месечина, спали ли сме в миризливото сено?

Цял ден приемаше и изпращаше гости тоя кабадаи, а каветата се намираха около му по десетина. Един ден, когато ни бяха пуснали по двора, и той чу, като се молех на чаушина за парче хляб или за едно онлуче.

— Мишки или дървеници няма ли за тебе да ловиш бе, чапкън, ами си седнал да се молиш на турците, срещу които си хвърлял куршум? — отговори той вместо чаушина, като прибави и една псувня.

— И тия бягат от нас комитите, ефендим, а гладно се не стои — отговорих аз, като се мъчех да запазя онова благоприличие, което съответствуваше с робското, ми положение.

Тържествена усмивка изкриви устните на бабаитина.

— Отгде си ти бе, чапкън, и къде те хванаха? — продължи той.

— Ефендим, покорният ви е набеден за комита, което е просто клевета. Можете да съдите по кайфета ми, става ли комита като мене човек? — отговорих аз със същия тон.

Няколко още въпроси и отговори помежду ни, и жестокият кабадаи, който преди две-три минути ме хранеше с мишки и с дървеници, усука си плетената кесия, от която ми извади един бешлик, като ми напълни в сьщото време и шепата с тютюн. Често той дохождаше, и когато го пуснаха вече, да ме навижда. Ще да се подпре с ръцете си на прозореца, ще да попита: „Какво прави моят комита?“ — и ще да ми изстуди ръката с някой бешлик или юзлюк! С това благодеяние не само той се гордееше, но и останалите даже затворници-турци чувствуваха някакъв си алък, и тия разделяха благодеянието, и тия отговаряха на неговите въпроси какво правя: „Добре е; приглеждаме го помежду си.“ Когато той се подадеше, тия ме сбутваха да стана, да го посрещна на прозореца и да му направя чест и благодаря.

— Той е твоят ага, макар и да му се четеш душманин; но тия са хора аги и нофузлии, голям им е себапът, и лошо, и добро правят.

Аз вярвам, че ако от тоя мой ага се питаше, то той непременно щеше да си даде гласа за моето освобождение, да се чуе и се каже само, че еди-кой направил туй и туй. Тая чърта може да се среща само между турците. Много са тия наивни. Щом чуят, че им се молиш, че признаваш своето ничтожество на рая, а тях наричаш всесилни и пр., чувствата на някакво си благородство се проявяват, което ние, българите, не притежаваме. Но с едно условие: никаква гордост, надменност и достойнство да не бъдат заявени. В същия тоя затвор и със същия тоя мой ага, който ми даваше пари, се представи такъв един случай. Един ден вкараха в конашкия двор един вързан българин от околните села, вината комуто не можеше да бъде друга освен комитаджилък. Той изглеждаше дотолкова сърдит и начумерен, така сумтеше и беше отпуснал своята устна, щото не само не си дигаше очите от земята да погледне наоколо си, но и ни дума не отговаряше на въпросите, които му задаваха разните кетипи и заптии, които го бяха заобиколили. Затворниците, натрупани по прозорците, скърцаха със зъби.

— Бре-ей, елате скоро да видите един истински комита! — извика един затворник.

— Бре, да го господ убие, колко е страшен и инат душманин! — повтори друг. — Между хиляда души да го срещнеш, пезевенкинът, ще можеш да познаеш какьв му е занаятът!

— Па що се чудите? — прибави трети. — Не виждате ли, че да пие мусулманска кръв, не смее да си дигне очите две думи да каже.

— Кой знае, но от рождението си още все комитаджилък тряба да е вършил, безбройно число майки е разплакал — допълни четвърти.

— Бой на умирание, червата му из устата да се подадат тая нощ! — каза моят ага и даде наставления на затворниците да блъскат.

И тия последните, наредени двама по двама в затвора, взеха позиции от вратата да удрят сиромаха българин, щом се той подаде, като му оставиха една тясна пътечка. Щом той влезе в тъмния кауш, и може би да не виждаше нищо още извътре, което се случва с всекиго, който влиза от един път от светло на тъмно, дигнатите юмруци започнаха да се слагат отгоре му като бакърджийски чукове. Той обърка накъде да върви, букаите го още повече спъваха; но текметата изотзад му дадаха направление към определеното му място — кюповете, при които той се сгромоляса от силните ритания. Удивително, че той не само не се помоли, не само не извика, но дума си не отвори устата да продума. Турците кипнаха още повече. Според обичая големците взеха ламбичката и отидоха при него, хем да му вземат „ялак парасъ“, хем да го изпитат за вината му. Кого ще да питат — дърво говори ли? И български, и турски му говореха, а той отсякъл врат и наднича надолу, като че гледа в кладенец. Питаха, питаха, па по едно време започнаха да го ритат, счупиха н един ибрик от гърба му.

В разстояние на два деня и на две нощи той продължаваше да мълчи, а затворниците, всеки, който преминуваше покрай него, запознаваше се с широките му плещи. Една заран, дордето не бяха ни пуснали още на двора, жален и синкав глас се раздаде от дъното на кауша, който произнасяше само тия думи: „Хляб, хляб искам! Гладен умирам!“ Тоя глас беше на страшния комита, който толкова беше честит на бой, а никой се не погрижи да му даде хляб. На часа още няколко души турци се затекоха при него с по едно парче хляб. Щом той прие хляба от ръцете им, омразата на турците изчезна. Като си отключи устата и почна да отговаря, тия насядаха втори път около му. Неговата вина, положението му в обществото и причините да посети „парцала“ били следующите: бил овчар в едно село на чужда врата. Нападнали го няколко башибозуци, смазали го с бой и му откарали стадото, а после го набедили, че с очите си видели, като давал хляб на комитите. На въпроса, защо е мълчал досега, отговори, че толкова се бил уплашил и не помнел себе си от бой, щото чак като огладнял, дошел на себе си.

— А бе, айол, ами защо си не кажеш така, ами се показа такъв инат, което разсърди агите? Ние не сме ли хора, да разберем кой е кривият, кой е правият? Язък, сам си направи — каза един помак на събудения.

Извади една малка лулица из пояса си, която беше пречупена от бой, поиска тютюн, който му се даде от турците, опъна няколко пъти, очите му се отвориха още повече, захвана и да се смее, поиска позволение може ли да погледне през прозореца, което му се позволи. Никой не го закачи вече, пуснаха го подир няколко деня.

В ловченския „парцал“ имаше още един екземпляр, за който заслужва да се кажат няколко думи. Той беше единствен от легалните затворници, всички други българи по това време бяха все политически престъпници. Името му беше Коста, от Ловеч, момче на 25 години, пияница и чапкънин. Бяха го затворили, че откраднал една ерешка кожа, както споменах вече. Когато бил навън, не излязвал из кръчмите, за което свидетелствуваха скъсаните му дрехи. Беше известен и на заптиите, които го караха по цял ден да работи, пращаха го и из града.

Месец ставаше вече, откак стоя в Ловеч, виждах на дело, че почнах да се забравям малко по малко, захванаха да се не интересуват твърде от мене, имаше мнозина, които вярваха, че съм прост овчар. За да поддържа и увелича това мнение, захванах да завиждам на пияницата Коста и се мъчех да се докарам така, щото да дам да се разбере, че като съм бил навън, не съм бил по-долен от него.

— Ти, дордето не беше затворен, с какво се занимаваше? — попита той един ден.

— Като работех три деня в неделята, стигаше ми да нравя главата няколко деня — отговорих аз.

— Ами като се намериш между добри приятели в моабет, от които по никакъв начин не трябва да се разделяш, а в това именно време ти се свърши харашлъкът, как постъпваш? — продължи той.

— Палтото от гърба или фесът от главата в ръцете на кръчмарина, и работата е свършена. В краен случай можеш да си простреш и ръчичката да вземеш нещо на юнашка вересия.

— Е, ти си мой брат. Нас една ни е залюляла, една и ще да ни свърши — каза ухилен до ушите бъдещият ми приятел, като ме потупка и по гърба.

Ние дотолко станахме близки с него, щото той ми определи и място где да го търся в града, когато ме освободят. Благодарение нему моята скудна вечеря много пъти биваше приготвена от него. Той носеше вода в затвора отвън и никой път не се връщаше с празни ръце. Познат на всичките като всеки уличен герой, когото срещаше, не го заминуваше да му не поднесе ръка за проситба.

VII

Споменах по-напред на много места, че Троян и неговите богати и по-първи хора бяха взети на очи от околните аги: защо тоя градец да остане целокупен в тия мътни времена? Благодарение на наш Ботя, с когото запознах вече читателите, и на други някои обстоятелства наскоро нашият „парцал“, гдето имаше само гладни и босоноги като мене комити, трябваше да даде прием и на троянските първенци и по богатство, и по патриотизъм и пр. Турското правителство по онова време не се стараеше да потуши работата, т.е. да гледа колкото е възможно по-малко число недоволни да има; а, напротив — увеличаваше това число и с били, и с небили. Колко тогава то не се боеше от различни дипломации! Преди да докарат троенските големци в Ловеч, най-напред капеха само някои отделни личности, като авангарда на голямото шествие. Докараха едно младо дяконче, Кирил, ако се не лъжа, което било в Троянския манастир нещо като учител на няколко деца. Младо и неопитно, но патриот отче беше то. Разбира се, че то с мене нито можеше да говори надълго, защото беше в друго отделение, нито пък можеше да има някакво доверие и уважение, защото дрехите ми, отношенията ми със затворниците не бяха комитаджийски. Като го докараха в двора пред отделенията на затворите, дордето му откопчат ръцете и му турят букаи, немирните затворници от всяко отделение се трупаха по прозорците, обсипваха го със стотина псувни, заплашвания и оскърбления и викаха един през други:

— Чауш ефенди, ръка ти целуваме, дай ни тоя пезевенгин само за една нощ, да го научим как той изповяда грехове!

А сиромашкото попче, което не знаеше дума турски и никак не познаваше турците, гледаше като упоено. Туриха го в едно отделение, гдето затворниците бяха изключително цигани. Влязло-невлязло още, почнаха да го възсядат, дърпат и оскърбяват. Не се минаха десят минути, откакто го затвориха, когато се появи на двора един от циганите, облечен с неговото расо, нацедил калимавката му на бръснатата си глава, с голи баджаци, черни като кютюци, а в ръката му вместо кандилница едно малко от мляко чаначе, вързано на връв. Той се разтакаше така облечен, представляваше от себе си свещеник, като говореше в същото време: „Боже, боже.“ Съгледаха от конака големците това поругание и изпратиха едного заптия, който така прегори с тоягата си немирния манга, щото се хвана с двете ръце за натъртеното месо и си отиде на мястото.

— Ох, господ да ги накаже, смазаха ме! — товареше младото дяконче после няколко деня, седнало на прага. — Какви добрини не им правих, какво не им купувах — нищо не помогна.

Купувал им тютюн, сиромахът, по един пакет всекиму; давал им пари уж назаем; карали го да им чете молитви — чел; принудили го да им се признае по кой начин се изповядват булки, как поповете ги чистят от грях — казал, каквото му прилягало. Най-после от признателност легнали си да спят, а него турили в един зюмбюл, понеже беше малко дребнав, и го закачили на стената от един гвоздей, като паласка! Вика до бога дякончето, че ще да падне и си строши кокалите, а дивата тълпа примира да се смее. В няколко деня клетникът заприлича на смъртник.

Стигнаха най-после и троянските големци. Радостта беше всеобща било между конашките хора, било между затворниците. Аз, като съжител на последните, ще разкажа само за тях. Като се научиха, че вечерта ще да спят рамо до рамо с Цочо Спасов, Минко Ненов и други, пред богатството и влиянието на които немалко са благоговели, защото бяха все техни почти съседи, събраха се, разискваха и най-после решиха: че макар тия и да са комити, техни душмани, но тука, на туй място, в затвора, гдето всички са равни, гдето мерхаметът си има най-много мястото, гдето не е място за душманлък — то да ги приемат колкото се може по-добре. За тая цел тия преметоха добре едно кюше от добрите, под прозореца, постлаха една рогозка и запазиха това място за гостите.

— Макар и гяури, но нашите бащи са яли техния хляб, били са хора с нофуз, по стотина сиромаси са се хранили на техните врата — обясняваше Хасан аа Бурмалията на Кескин Пехливан, когато той му натякваше, че не си чини такъв ихтибар на хора раи.

Няма нужда да разказвам, че тая чест на троенчени имаше и своята реална полза: агите не бяха да не знаят, че щом се отнесат човешки с беззащитните и уплашени българи, ще да се роди нещо за пред кума. Троенчени влязоха твърде тържествено в конака или по-добре тях вкараха тържествено. Всичките агашетини, които се въртяха около Троян и които се гордееха, че изнамерили и хванали такива важни комити, вървяха с конвоя, навъзсядали на коне и обръжени с желязо. Сам помакът Хасан ага, башибозушкият бинбашия, който беше втори султан в Троян и който щеше да ме коли, вървеше най-напред, възседнал на коня на Цоча Спасов, на който отдавна имал око. И аз от своя страна горях от желание да дойдат тия хора, да се видя и сприкажа с наши хора, особено с Ц. Спасов, който ме познаваше още от Троян, който ми решаваше съдбата в мезлиша, а сега решаваха неговата. Но никому не казах това свое желание, потавах се със скъсаните си парцалетини, позволих си само да попитам Хасан аа Бурмалията:

— И за нас, сиромасите, дали ще да има по една цигара от тия пезевенци?

— Бе, серсем, тия като тебе голтаци триста души купуват! — отговори той.

Затворниците ги приеха повече от любезно. Седнали-неседнали още, вместо зелената паница, като на мене, поръчаха им кафе, представиха им се един по един, кой бащите им познавал, кой добитъка им продавал, кой на техния хляб бил и пр. Съвети, утешавания, кураж и пр. валяха от четири страни.

— Чорбаджилар, вие се не бойте — им говореха тия. — Кой ви вас не познава в тоя мемлекет? Вие сте хора, от които са имали полза и царщината, и комшиите, и раята. Не сте като тия голтаци — е като тогова, храни боже, който имаме тука (с очи ме потърсиха, но аз се не обадих). Най-после, ако дойде работата до кефелик, цели мусулмански села с кучетата си ще да излязат да свидетелствуват кои сте вие. Но засега някое недоразумение може да има.

Уплашените хора, които не можеха да знаят какво ги чака, думи не можаха да намерят да благодарят на тая любезност. Като се представиха вече всички, доближих се и аз до нофузлиите хора или по-добре до Ц. Спасов. Той не можа да ме познае по причина на реформацията в дрехите ми, заговори ми на турски най-напред. После, когато му се обадих, когато видя, че освен турци и българи има в затвора, той се усмихна от радост и ме препоръча на останалите си другари, които ме гледаха: как като мене мазник е можал да бъде бунтовник. Тия се сбутаха и учудиха още повече, когато на въпроса да им разкажа, как се постъпя с българите — политически престъпници — в конака, аз им отговорих, че е опасно да се говори, освен ако знай някой от тях французки, или пък да употребим такъв висок стил, щото да не ни разбират помаците. Тия думи, „висок стил“, такова впечатление направиха на новите гости, щото тия и днес ги споменуват още. В това време именно, когато разговорът беше най-интересен за всинца ни, пияницата Коста, който не знам накъде отсъствуваше и който наздраво беше уверен, че между него и мене не съществува никаква разлика, за да намери предлог да се намеси и той в компанията на тлъстите гости, грабна ми кирливата такя и я хвърли на земята, а после ми наля вода в гърба с тенекето. Ц. Спасов, който не знаеше каква е работата, възмути се, но аз му дадох да разбере, че нямам като него пари да дам на каймакамина, затуй по тоя начин съм намерил да си спася главата.

Тая троянска група от комити се състоеше от следующите лица: Цочо Спасов, Минко Ненов, Пенчо хаджи Василев, Иван Пенев, Ганко Маринов, Васил Спасов, Ив. Колев, Иван Мичев, Калчо Гайдарски, Иван Марковски, Д. х. Василев, Ганко Лесицов и др. Тия се обвиняваха в съучастие в Априлското въстание. Макар че доказателства нямаше твърде, но турците не бяха сбъркали. Между затворените имаше такива стари плъхове, които с Левски бяха работили още. Разбира се, че аз от тях се ползувах откъм ядене, тютюн и пр. Аз от своя страна, като по-стар вече в изпитите, прочитах им своите лекции, какво трябва да крият и какво да казват. Много им помагах, защото, като почнаха да ги изпитват, разделиха ги по отделенията, да се не виждат, а аз като такъв, който другарувам с Коста пияницата, свободно ми беше да се срещам с тях и да им предавам какво са питали другарите и какво са те отговаряли. Ако някое заптие или затворник ме нападнеше и попиташе какво приказвам, отговорът беше лесен: хляб искам! Помежду им имаше един старец на име Ганко, когото подлъгаха турците, и той си изказа не само онова, за което питаха, но и което сам знаел. Чист българинът, да не му остане нещо чурюклюк на сърцето! Тоя глупав Ганко дотолкова беше се вдал на турските обещания, щото обади и оръжията на Левски, които били закопани в Троян от 1872 год. още. За награда турците не го оставиха никога без кафе, оставаха го и свободен да ходи из двора. Той се презираше и от самите турски затворници. Като минуваше покрай прозореца, тие му говореха на нисък глас:

— Бе, пезевенк, затова ли стана комита, да гориш хората?

Но троенчени, като хора не с празни ръце, спуснаха тук-там и после няколко деня оставиха нашия „парцал“, преместиха ги на по-добри места; а аз пак останах с Коста да ме хранят циганите. Както казах, в ловченския затвор даваха хляб, на когото искат и който е вече сетен сиромах, та няма кой да му носи отвън. Редовна храна, дрехи, ястия и пр. не съществуваше. Заран и вечер дохождаха малки кадънчета да продават едно-друго за ядене: кисело мляко в малки панички, по пет пари едното, баница, с лой направена, сух хляб, бито сирене и пр. Тук видях, че за да показва млякото, че е каймаклия, туряха отгоре нагърчени цигареви книги. Още ми е на ума едно кадънче, със сини очички и с малка главичка, което в разстояние на четиресе почти деня ми носеше сегиз-тогиз, като имах пари, по една паничка мляко. Заран я донесеше и вечер я вземеше. И като ми я подаваше през прозореца, и като я вземаше, между зъбите си казваше: „Гяур, комита, ханзър“ — и си показваше малкото язиче, което приличаше на глистя.

Юни месец минуваше вече, а в ловченския затвор нищо положително не се знаеше нито за потъпкванието на въстанията в България, нито за техния размер. Така също нямаше никакви сведения и за четата на Ботйова освен ония, които ни донесоха Руско Робът и другарят му. Турците и заптиите само споменуваха, че Враца била изгорена от комитите, и нищо повече. На 18 или 19 юний подир пладне необикновено движение се забележи в ловченския конак. Заптии и чауши се разтичаха надолу-нагоре, коне се приготовляваха за път, синджири халки, потънали в ръжда, се извадиха, заповеди и съобщения се даваха шепнешком, дрънканието на касатурите беше оглушително, радост и тържество осеняваше лицата на целия конашки персонал. Имаше нещо важно, което възбуди вниманието и на затворниците, без разлика на вяра и престъпление. Тия последните, натрупани един въз други по прозорците, пукаха се от любопитство да се научат какво е станало.

— Навярно ще да бесят някоя комита — заключаваха тия.

Ние, комитите, които слушахме тия предположения, вземахме от тях акт с такова хладнокръвие, щото слюнки в устата ни не оставаха. Дали затова е имало съд, дали е била произнесена присъда, дали е била тя утвърдена, нека за това не се чудят читателите, че не им говорим. Тия тънкости по онова време от малко хора се знаеха. Кой ти разбираше тогава наказателен закон, кой ти правеше разлика между администрация, правосъдие, финанции и пр. Едва ли имаше тогава някой от българските съзаклятници, който да беше прочел отоманския наказателен законник. Инак, когато правителството бесеше и заточаваше ония, които с оръжие в ръката беше хванало да се бият с войската му, никой не щеше да го нарича варварско, разбойническо и пр., а жертвите невинни.

Което заптие преминуваше покрай прозореца, затворниците го обсипваха с любезности да им каже какво има да стане.

— Ще ви кажа, но сакън да не сте се изтървали и продумате пред някого, че хаир няма от вас — се обади едно заптие, при всичко че тайната щеше да се обади на 40–50 души от разни народности. — Пет главатари на комитите, минали от Влашко, от най-страшните, заедно с една отсечена глава, ще да пристигнат подир малко от Троян.

Сам каймакаминът, заедно с други още ефендета, възседнали на коне, излязоха на посрещание. Аз пък за свой пай горях от желание да видя кои ще да бъдат тия главатари, дали не са приятели и познайници, от коя ли са чета и пр. Надвечер, когато ни бяха пуснали по двора, малките турчета и кадънчета, които идеха по троянския път и се натрупаха от двете страни на конашките порти, дадаха да се разбере, че многоожидаемите комити пристигат. Най-напред се подадоха ефендетата на коне, подир тях идеха няколко башибозуци с изгорели от слънцето лица, които застанаха от лява страна на двора. После тях се подаде един българин с дълъг кол на рамо, а на кола — човешка глава от твърде голяма величина, с руси косми, които едвам се познаваха от изтеклата и загоряла кръв. Нейните малки мустачки, които нарочно, за ирония, бяха подсукани, показваха я, че тя принадлежи на човек от 23–25 годишна възраст. При толкова заничание аз не можах да я позная. Подир главата следваха три същества, трима мъченика в истинския смисъл на тая дума, които приличаха повечето на плашила, отколкото на хора. Единът от тях беше съвсем гологлав, а двамата бяха завили на главите си по един кирлив дрипел. Панталоните им, които само отпред бяха здрави от много ходение, крачолите им бяха изпокъсани до коленете, приличаха да са зебеци. На гърбовете си имаха двама само по една риза, а третият, напротив, беше облечен с такава една военна дреха, мъчно да се познае от войската на кой народ и от коя част, защото беше окъсана и охлузена като дааре. Ръкавите й, които бяха най-здрави, бяха опасани с такива ширити, които показваха нещо като полковник.

— Ето пашата на комитите. Бре че млад ханзърин бил, кучета главата му да изядат — каза един от затворниците.

И наистина, лицето с полковнишкия мундир беше най-младото между тримата, без брада и мустаки, още хлапе. И тримата бяха заковани в синджири на вратовете и с белегчета на ръцете. Подиря им вървеше един конвой от около 30–40 души, начело на които беше и троянският мюдюрин — познах тоя благороден човек с първо още виждание. Когато вързаните дойдоха по-наблизо, то аз останах гръмнат. В синджира стоеха Никола Обретенов от Русе, с когото три години бях спал на един креват, и Сава Пенев из Търново, пак стар другар, още от 1872 г. Третият, полковникът, не ми беше познат. Две години не бяхме се виждали, сега тук се срещнахме. Тая ненадейна среща ме развълнува до такава степен, щото аз отидох, та се скрих в затвора, който беше празен, както казах, защото затворниците бяха пуснати из двора. Скрих се, да не би да бъде забележено това вълнение; но простодушните турци обръщат ли на такива работи внимание; те зяпаха да гледат отсечената глава. Тая последната беше на някого си Стояна, родом от Ловеч, пак от Ботйовата чета, който се самоубил, когато щели да ги хващат, с цел да не влязва в неприятелски ръце, защото бил давал клетва.[5] След като стоя до вечерта побит на кола сред конашкия двор, хвърлиха я през нощта в ближната р. Осъма.

Тримата живи другари на Стояновата глава насядаха до прозореца на затвора и заптиите почнаха да ги отключват, а около стотина други любопитни, затворници и заптии, повиснаха над главите им да ги запитват за туй и онуй. Аз тичах като луд ту до тях, ту до затвора. Право да си кажа, повечето се радвах, че ми проводи провидението такива скъпи приятели, отколкото да се уплаша и съжалявам. Посети ме още и някаква си гордост, че бивши другари и съмисленици ме намират на това място, значи, изпълнил съм си клетвата; че като почнат да разказват те, че били с тоя или с оня байряк, аз ще да дам платен отговор, ще да отговоря, че и нашият байряк се разви и остана в Стара планина.

Сетих се и взех мерки, да не би като се посрещнем лице с лице с бившите си другари, да извика някой от тях: „Охо, тук ли си?“ Но те бяха от изпечените, не приличаха на Руска Роба и на другаря му, да се сърдят, че ги нарекли протестанти. Пуснах си главата между навалицата около им и си приготвих очите да смигам, щом ме погледнат. Няколко пъти ме погледваха, но не се сещат, не можат да ме познаят. Най-сетне Обретенов ме съгледа, поклати глава отчаяно и сбута Сава Пенев. Това беше доволно, споразумяхме се.

Турците още на часа дадоха своето заключение, че досега ловченският затвор не е виждал подобни комити от първо качество.

— О, ох, и ти си бил комита! Вода трябва да полееш на тия пехливани — ми каза един от заптиите.

Разбира се, че ние не се разсърдихме от това унижение. Щом свалиха железата на Обретенови, извикаха ги горе при каймакамина, гдето бяха отишли целият мезлиш и много други агашетини от първа ръка. Минаха се десетина-двайсет минути, повикаха и другите двама Ботйови другари, Роба и Ивана. Още толкова минути се минаха, ето че викат и мене.

— Дръж се, брей, да не ни засрамиш, че дявол те взима! — извикаха подиря ми затворниците.

Обретенови бяха хванати с оръжие в ръка в хана на някого си хаджи Петра, от Троян или от Колибите. Българинът, който ги завел в тоя хан уж като братя, предал ги на втория ден.[6] Неговото име е Пенчо Кънчев Батош, родом от с. Кнежниц, Троянско, с отрязано ухо. Освен тия трима души той е предал още мнозина бунтовници все по същия начин.

Сам троянският мюдюр забиколил хана, отворила се стрелба, запалили зданието и чак тогава се предали нашите приятели, освен главата на Стояна, която счела това за унижение. Когато ги навързали вече, предателят Пенчо се приближил и им казал:

— Не можехте да изгорите вътре, кучета проклети: цели три деня ме оставихте от работа, догдето ви вкарам в примката!

По тая причина те не криеха нищо, разказаха си от игла до конец, от Гюргьово до Троян, разбира се, с известно оправдание, че били излъгани от своите войводи. Когато аз бях докаран при тях в конака, Обретенов разказваше за боя на Милин камък, при Враца. Един юзбашия, който участвувал в тоя бой и който, не зная по какъв случай, се намираше в Ловеч, с карандаш в ръка чертаеше върху една хартия местността на Милин камък и разположението на въстаниците и войската, който чъртеж разискваха двамата с Обретенова съвсем любезно. Каймакаминът слушаше с голямо внимание, а после се обърна към Обретенов с тия думи:

— Браво, Обретенов! Ти говориш толкова мелаим, щото предразполагаш към себе си и най-заклетия си враг. Вземи тоя бешлик да си купиш тютюн.

Обретенов наистина говореше много добре на турски язик. Аз, който бях изправен на един ред с тия сладкодумни комити, макар и приятели, смутих се от тяхната откровеност и като че почнах да ги заподозирам в „козе месо“, не ме радваха. С тях наедно рамо до рамо стояха Руско Робът и другарят му. И едните, и другите в присъствието на мезлиша се припознали, че са служили под един байряк, т.е. били от четата на Ботйова. Зарадвани турците от тоя успех без всякакви мъчнотии, спомнили си и за мане, ето защо ме извикали, дано и аз изляза от тая чета, като ме покажат на петимата души другари: няма ли да ме познае някой от тях? Случайно ме туриха между Сава Пенев и Обретенова и каймакаминът почна да задава въпроси. Той питаше петимата другари един по един не ме ли познават, не са ли ме виждали, ако не в Балкана, то поне в Румъния. Всичките отговаряха отрицателно, като ме изглеждаха най-напред по заповед от главата до краката. Дойде ред и до Обретенова.

— Ти, Обретенов, като си от Русе, не може да бъде да не познаваш негова милост, тоя търговец-„юва“ (добитък без стопанин), който ни дотегна вече и който казва, че дълго време живял във вашия град — Русе — запита каймакаминът Обретенова. — Изгледай го добре.

Обретенов се втренчи в мене с любопитство, като показваше, че действително иска да спомогне па ония, които го питаха. Колкото минутата и да беше опасна, макар тук и да се решаваше въпросът за живот или смърт, чудя се и сега, как не се засмях аз или Обретенов, с когото бяхме нещо повече от родни братя. Положително не можахме да надничаме един други в очите си със сериозност.

— Не ми е познат, ефендим — отговори той на агите. — Русчук е голям град, пълен с различни нехранимайковци, от кол и от въже, към които, няма съмнение, принадлежи и негова милост. С подобни келеши аз никога не съм имал работа — продължи той, като следваше още да ме занича.

— Ти, Сава, какво ще да кажеш? Я го погледни добре, не е ли от вашите хора? — запита пак каймакаминът С. Пенева.

Савата, когото познава цяло Търновско, Свищовско и Русчушко какъв е зевзек, отговорът му беше между зъбите.

— Ефендим, ние, истинските комити — отговори той, — не кабулим помежду си такъв човек. Не го ли виждате, че той е циганин?

Турците се засмяха, а аз рипнах от радост.

— На тия момчета да им давате редовно храната и да ги нагледвате да не би да ги закача някой — заповяда каймакаминът на заптиите. — А на тогова кератия отново да му прекъснете всяка храна. Той не е достоен да яде царския хляб — прибави каймакаминът, като сочеше на мене.

— Ефендим, моля ви, как ще да се живее без храна? — извиках аз жално-жално уж, а в душата си тържествувах, че работата ми вървеше като по мед.

В тоя успех ме уверяваха и другите затворници. Още на стълбите, като излязвахме от конака заедно с петимата Ботйови другари, чаушинът ми пришепна на ухото: „Не бой се!“ В затвора се намираше един стар циганин, богат джамбазин, на когото само кехлибареният чибук чинеше няколко кобили. Той беше лежал в повечето затвори из България или „Туна вилаети“, както сам казваше. Той беше цял кадия. Един ден ме викна при себе си, даде ми да си направя една цигара и ме запита:

— Я ми разкажи по-подробно, отгде си ти родом, влизал ли си друг път по конашките капии и досега все такъв ли изпит си давал и на друго място? Не бой се, аз съм човек алъшверишчия, не ми влиза в работата никакъв комитаджилък, обичам да спомогна на всекиго затворника. Кажи ми право, та после чуй и моето мнение, и съветите ми.

Аз му разказах, което ми отърваше, и изповядах, че изпитът ми е един и същи, защото е самата истина.

— Не те питам за истината; това от мене е далеч. Моя длъжност е да ти кажа, че тия думици (лафчез-лъръ), които си казвал и казваш тука, поддържай ги, ако ще и пред царя да излезеш. Като излезеш на божия свят, спомни си и кажи: „Имаше в ловченския «парцал» един човек, на име Шериф ага, господ здраве да му дава.“ Хайде иди си сега на мястото.

Останалите затворници се деляха на защитници и противници на нашата особа. После четиридесят деня стоене в „парцала“, в разстояние на което време докараха толкова души ловчени, троенчени, изворци и Ботйови другари, работите на които в два деня се почти откриваха, а аз, в планината хванат, все на едно място стоях, ставах повече интересен.

— Брей, от тоя комита, нашия Джендаки оладжак, нищо не може да се разбере — казваше един помак велегласно на затворниците. — Кератията, ще излезе или че е съвсем невинен, или пък че е някой дърт комита, на дъното врял и кипял.

— Вярвай първото — отговори един от защитниците. — От подобен човек може ли да бъде комита? Както тука той другарува с чапкънина Коста, така също и когато е бил навън, с такива хора е имал приятелство. Техният комитаджилък е: каквото изчукат днес, вечер да го пропият на кръчмата. Ако за Коста не вярвате, че е комита, то какво ви дава право да наричат Джендакито такъв? Но ще кажете, какво той търси в Балкана, а не седи в кръчмата и пази да не смесват вода в ракията? Твърде просто. Когато се е захванала бъркотията и клането в Пловдивско, умните и свестните хора потърсили спасение, гдето трябва, а той, особено ако е бил пиян, нагазил е шумата. Съгледали са го нашите момчета-башибозуци, извикали му са да стои или са гръмнали подиря му, той набил още повече шумака. Ден-два Джендаки в шумата, отвсякъде заградено, села се горят, хора се убиват, подплашиха го на няколко места, ето ти го вече комита барабар с мъжете! Освен това, ако той имаше върху си някое леке, то досега, след толкова бои, глад и истинтак, майчиното си мляко щете да изкаже. Я погледнете колко попове, даскали, чорбаджии и други умни хора, на които той и обущата не може да изтрие, хванаха ги и по дюгените им и къщята им, два деня не се минаха, комитаджкйските им работи излязоха наяве: пред правителството и строгостта на ефендетата никой не можа да устои. Е, тоя мискинин от тях по-умен ли ще да бъде? Никога не вярвайте това. Срам ще да бъде за толкова царски хора, ако тях ги излъже един Джендаки. Но какво ще да лъже, когато сам нищо не знае? Напусто го и държат да мре тука от глад.

— Деца сте вие, деца, и днес, и утре! — обади се един от противната страна, след като си завъртя главата недоверчиво. — От цяла Тракия, от милион хора само той ли се намери артък човек, да няма за него там място, само той ли излезе най-умният да тръгне за Балкана, така случайно, без да е имало за това някакви причини? Като е бил пияница, както го представлявате, как може да се уварди толкова място, от Пазарджик до Троян, да го не видят, когато по Балкана до всяко дърво и човек стои? Казвайте, каквото искате, а аз си обръсвам мустаките, ако той излезе чист човек. Намерил ахмаци хора, лъже ни, а ние зяпаме. Неговият план е измерен на терзия. От Пазарджик излязъл и Балкана хванал, значи, право към своя мемлекет теглил. Побъркало му се, че го хванали в Троян.

Дордето траеше тия препирня, аз стоех и слушах мълчешката, без протести и одобрения.

— Защо не кажеш правото бе, джанабет, ами караш хората да се препират за тебе — кажеше някой, пак затворник, и ме хващаше за дългата коса, на шега, разбира се.

Когато водеха Ботйовите другари в затвора и почнаха да ги заключват и петимата в един синджир, аз се помолих на чаушина да турят и мене при тях, едно, да се храня от тайна там, а, второ, да съм ги слушал какво ще да си говорят. Чаушинът помисли, помисли, да не би да падне нещо отговорен, па ми наниза халката на врата. Аз предпочитах всякакви мъки, стига да стоя наред със стари другари. Избрах си място между Обретенова и Савата. По тоя начин шест души бяхме заковани в един синджир, краят на който заключиха с кофар от прозореца. Минах вече и аз наред с хора. Затворниците, които се трупаха за новини около синджира, не смееха да правят никакви магарии, било с газ да палят, било паница да предлагат за целувание. И те чувствуваха, че тук има комитаджийски авторитет, па и моята слава порасте малко. После вечеря Ботйовите другари викнаха в един глас една любима на техния войвода песен:

Провикна са, провикна са

мома бошнакиня

от земя бошнашка:

„Кой като мене, кой като мене,

девет годин ходих

по аскер, по сефер.

Пушка носях, коня яхах — и пр.

Че отидох на бани софийски,

там заварих пашата бошнашки,

че ме позна по тънката снага,

по дългите коси.“

Забравих се, или пък малко ме грижеше вече, взех участие в песента, пламнаха угаснали чувства. Един циганин, който забележи това, извика със зачудвание:

— Я гледайте, гледайте, и нашият Джендаки пее заедно с новите комити!

Тишината, която беше възцарена, дордето траеше песента, се наруши от тоя циганин. Вместо отговор той получи едно текме в гърба, защото не стоял мирен. Дотолкова бяха увлечени помаците от горнята песен. После това целият затвор се произнесе, че тия комити не са от простите, имат отгоре си човещина, но по лош път тръгнали.

Третият другар на Обретенова, за когото по-горе споменах, че беше облечен в полковнически мундир, се казваше Димитър Тодоров, от Габровско. Малко момче още, отишел в Румъния и си намерил топло място при някого си чокоина, който бил добър, добра била и стопаницата му. Той не помнел вече България, бил се поромънчил, без помада не ходел; но хъшлаците от Ботйовата печатница му влезли под кожата и го накарали да остави своето спокойствие. Колкото събрани парици имал, дал ги за дрехи и за оръжие. Господарите му хем му съчувствували, хем го придумвали да не ходи на тая работа, която не е твърде умна. Ето защо имаше той полковнически мундир. Млад, неопитен и така изнежен, но той бил от първите решителни момчета в Ботйовата чета.

За турци, за турски конаци и за затвори нямаше никакво понятие. Останалите му другари, Обретенов и Савата, имаха скрита една турска лира още от Букурещ, които три пъти събличали, но пак не можли да я намерят. От тая лира те купуваха тютюн, от който целият синджир пушеше. Димитър Тодоров, или Димнтрото, както го наричахме, да се случи да не пуши. Гледаме го, един-два деня не хортува, а само въздиша и нищо не говори. Когато другарите му се заинтересуваха сериозно и налегнаха да узнаят защо се сърди, Димитрото даде такива едни обяснения:

— Аз не пуша като вас тютюн, а вие не ми отделяте от общата лира никакъв пай. Затуй един турчин ще ми напише една петиция до гуверното, в която ще да се оплача от вас и ще поискам вместо тютюн да ми се купува заран по една плачинда (бирек).

Кой не почна да се смее на тия конституционни термини, които бяха и смешни, и диви в ловченския „парцал“? Но Сава Пенев, който беше малко сприхав, вместо да се смее, немилостиво започна да мушка клетото неопитно момче, което турците бяха надумали. Савата му обясняваше с груби думи, че то е просто, че на турците целта е друга, която отпосле ще да разбере, а то гледа недоверчиво и уверява невинно, че който турчин се застъпял за него, видял му се много добър човек. Турците разбраха това неспоразумение и на часа се смесиха, като държаха страната на младото момче. Тия искаха, уж по милост, да го изкарат от синджира, да не сме го мъчели. После го убедихме да си наляга парцалите.

По това време в ловченския затвор докараха на кола едно младо турче, цяло потънало в кърви, дума не можеше да произнесе. То се казваше Амиш, по занаятие разбойник, от прочутите. В това разбъркано време турски разбойник, и да бъде ранен, то беше и чудно, и рядкост, защото правителството, като преследваше неприятелите на държавата, не му оставаше време да се занимава с обикновените разбойници. Това станало обаче не без причини. Кой знае по какви съображения и цели, разбойникът Амиш си хвърлил гайтаплията аба и колчаклиите потура и облякъл вместо тях панталони. Башибозушката потеря го взела за комита и хвърлила да го убие. За тая непредпазливост, сторена и от двете страни, всичките турци и заптии съжаляваха, че станал жертва един юнак човек. И наистина, той беше юнак. Една неделя след докарванието му той оздравя от раните си, понеже повечето бяха от сачми. Преди да излезе на двора с другите затворници, т.е. да завземе официалното си положение, той си приготви такъв един тоалет: донесоха му, не зная кой, от града нови дрехи от първо качество, сърмен джамадан, фес с дълъг пискюл, превързан на главата му с бледосин чембер, с червени еменки на краката и с писани чорапи. Прангата му на крака, която се премяташе през рамото, той накара двама души затворници да налеят в една копаня вода и да я изтрият със сапун и с пясък. И наистина, тя лъсна като ланц на часовник. После това той си наметна писаната аба, провисна прангата през рамото си и излезе по двора в определеното време, когато пущаха всичките затворници, с такава гордост и чалъм, като че той да беше първото по заслуги лице в града. Прангата я дрънкаше нарочно, колкото му е сила, за да обръща на себе си вниманието и на затворници, и на заптии. Отгдето преминеше, всеки му ставаше на крака, всеки го считаше за гордост, ако той приемеше да отговори на неговата „мерхаба“.

Амиш разбойникът беше на възраст около на 25 години, с големи и черни като на гарван очи, тънки вити вежди и малки подсукани на ибришим мустачета, въобще той беше извънредно хубавец човек, което идеше в контраст с неговото позорно занятие — разбойник. Когато той се подаде за пръв път на двора в тоя кайфет, със скъпоценно кехлибарено дълго цигаре, което накриво стискаше в устата си, на всичките привлече вниманието без изключение. Турските затворници и заптиите конашки въздъхнаха, т.е. стана им жално и мъчно, че подобен герой е принуден днес да лежи в една стая с проклетите комити. Но колко тия последните останаха зачудени и гръмнати, когато Амиш премина покрай тях само, изгледа ги с презрение, никъде не се спря, а тръгна към нас, комитите, които по причина на синджира, който ни съединяваше натясно, бяхме седнали всинца на една дъска. Той ни поздрави любезно, нарече ни „аркадашлар“ (другари) и седна с нас наред, като заръча и за себе си, и за нас по едно кафе. Един стар турчин, който помисли, че Амиш се е сбъркал, т.е. не ни е познал, че сме комити, доближи се до ухото му и му обади, че сме царски душмани, неприлично е да сяда до нас и да ни нарича „аркадаши“.

— Все едно, те са от моя еснаф хора — отговори Амиш нависоко, така щото всички да можат да го чуят. — Ако аз бях войвода на тия момчета (т.е. на нас, комитите), то работата щеше да бъде по-другояче. Най-напред щяхме да изколим пашите и каймакамите, които са първите душмани на сиромашта. Но не се е минало: като се освободя, което няма да бъде късно, ще си избера за другари изключително комити. Те са по-пешкин момчета.

Амиш говореше това сериозно и натъртено, а турците наоколо се пукаха. Това той говореше повечето от инат към правителството; а може би и да беше убеден, че ние, комитите, които така също сме против пашите и каймакамите, нищо не ни дели от него. Неговата вражда към всичко, ще е правителствено, нямаше граници. Откак той влезе в затвора, бунтовниците, които бяха в неговото отделение, прах не даваше да падне върху им. Един ден заптиите не пуснаха сестра му, малко кадънче, да дойде при него и му донесе едно-друго. Когато ни пуснаха вечерта на двора, той застана под прозорците на агите и почна от края. Най-напред започна да псува заптиите, че били хора едепсизи; после дойде до ефендетата, каймакамина и кадията, които нарече московци, а най-сетне — отиде и към Цариград. Дълго време никой не му се обади нищо, всички слушаха, а заптиите си намираха работа другаде. Такъв беше неговият авторитет, такъв е той и на всички прочути бабаити, за които се парализираше всеки закон от провинциалните власти. Амиш беше бягал няколко пъти от ръцете на правителството, избяга и сега. Ние бяхме в Търново, още, същия почти месец, когато се научихме, че като го карали за Русе, сполучил да избяга по пътя, разбира се, с помощта на заптиите.

Сегиз-тогиз в затвора дохождаше и в. „Дунав“, който четеше на висок глас Кючюк Мехмед, за когото казах вече, че имаше отгоре си и малко ходжалък. Затворени хора, всичките се интересуваха от новини, в това число и циганите. Разбира се, че техният интерес беше много прозаичен, все за едно и също питаха, слушаха и искаха да им обади вестникът няма ли да стане някоя гюрултия, каквато и да бъде, щото и те да видят бял свят. Помаците, които, макар и да слушаха прегънати, като се четеше турската страна, но нищо положително не можаха да разберат. Затуй вземаха после вестника от турците и дохождаха при нашия синджир да им го чете някой от произнесените вече комити. Аз не смеех да взема отгоре си тоя приятен труд, защото политиката страдаше и вънкашно, и вътрешно. Попогледвах само през рамо и през глава, като четяха другите, дордето не ме зърнеше някой циганин и извикаше с учудване, че и аз съм се интересувал от вестник.

 

 

Бележки

[1] Отпосле Каблешков ми разказа, че когато ги нападнали в планината, Волов, който бил останал да пие вода пра един извор, изгърмели отгоре му я го убили. Разбира се, че това не бе вярно, защото Волов се удави в р. Янтра, при Бяла, после двадесет деня.

[2] Гл. том II от нашите записки.

[3] В 1888 г. тоя дядо Беню Цървулджията беше повикан като пострадало лице по делото на Яка разбойника в София, който беше го обирал и водил по планината за пари. В показанията си той изповяда в заседанието на съда, че Яко му вързал ръцете и щял да го коли на неговата мандра. Но преди да стане това, той, Яко, заповядал да заколят един овен, от стадото на дядо Беня. „Господин войводо, не бива ли вместо овен едно яренце да си заколите, те са по-сладки“ — казал дядо Беню. На въпроса от страна на прокурора защо е той поискал яренце, а не овен и как му е дошло на ума за подобни работи във време, когато ще да го колят, дядо Беню отговори: „Е, мило ми беше за овена, защото повече струва!“ Всичката публика кихна, та се засмя. Та думата ми е, да се не чуди никой, че дядо Беню и другарите му, които са със същите понятия, са били против вьстанието. Който е турял своя живот по-горе от добичето, може ли да се предполага, че ще да се занимава с някаква си свобода?

[4] Гледайте Биографията на Ботева от нас.

[5] Гл. Биографията на Ботева от нас, стр. 446, 467.

[6] Гл. същата страница от Биографията на Ботева.