Захари Стоянов
Записки по българските въстания (3)

II

По това време именно в Русчук се самоуби Ангел Кънчев, един от най-редовните посетители на читалището, с когото моите приятели от читалището имаха тясна дружба. Аз бях очевидец на това убийство, което заслужава да бъде разказано по-наподробно, понеже е съпрежено с комитетските работи. Това се случи на 5 март 1872 г. Тоя ден се очакваше да пристигне от Видин новоизбраният български екзарх Антим, по тая причина на скелята бяха излезли всичките граждани: българи, арменци, много любопитни кадъни, от които беше побелял брегът, и всичките почти евреи, защото тоя ден беше събота. В това време малкото турско параходче Сейре, което работеше между Русчук и Гюргево, готвеше се да тръгне за последния град. Часът бе около 10½ по турски. Натрупаната навалица около скелята отваряше път на няколко румънски офицери и дами, които идеха откъм града и отидоха на парахода; с тях заедно вървеше и Ангел Кънчев, може би нарочно, като е искал да се възползува от лъскавата им униформа, за да премине по-свободно. Той изглеждаше така, като че малко искаше да знае кого чакат русчукските жители и кой ще да дойде.

Той премина през стражата, състояща от няколко души арнаути, като подаде своето червено билетче на Али ефенди, и наближаваше вече да влезе в парахода, когато тоя последният го спря да му иска паспорта. Ангел Кънчев започна да търси из джебовете си, но като не намери никакъв паспорт, каза на Али ефенди, че може би да го е забравил у тях или на кавенето, и тръгна да отиде да го търси.

— Хайде да отидем по-напред в писалището на паспортите, да видим дали действително ти си взел паспорт — отговори Али ефанди и подкара напреде си Ангел Кънчев. Той се покори на грубата заповед и тръгна към писалището на паспортите, пожълтял и разтреперан.

Писалището на паспортате се намираше така също на скелята на 100–150 крачки разстояние. Присъствующите там приятели и познайници на Ангел Къичев не обърнаха сериозно внимание на тая случка, която се считаше като нещо обикновено с пътниците, които отиваха в турско време за Румъния. Само пашите — на флотите и военният, — които надуваха своите наргилета пред хотел Гюлшен, попитаха Али ефенди каква е вината на тоя българин.

— Иска да премине без паспорт, ефендим — отговори низкопоклонният чиновник, като направи раболепно темане чак от земята.

— Ако му гледаш кайфета, ще кажеш кой знае какъв банкерин е, а той, чапкънинът, паспорт даже не си взел — отговори един от пашите.

Десят минути обаче не се изминаха, когато очите на цялата публика бяха обърнати към зданието на паспортите от грубия глас на няколко арнаути-заптии, които се деряха да викат, доколкото им стига силата: „Тутун!“ (Хванете го!) До каква голяма степен беше удивлението на публиката, като видя, че лицето, подир което викаха заптиите: „Хванете го!“, не беше други никой освен Ангел Кънчев. Той бягаше, колкото му държат краката, от писалището на паспортите към скелята, а Али ефенди заедно с двама заптии с голи сабли в ръцете тичаха подиря му да го гонят. Публиката, която се намираше напредя му по пътя, повечето жени, уплашени от това ненадейно произшествие, разделяха се на две колони, наляво и надясно, и отваряха свободен път на хероя, който приличаше в това време на разярен лев. Не се уплашиха обаче и турските паши, които бяха насядали пред хотел Гюлшен и покрай които трябваше да премине Ангел Кънчев. Щом видяха тия каква е работата, скочиха на крака, кой със сабля, кой със стол в ръцете, и се приготвиха да заградят пьтя на приближающата се жертва. Примерът на пашите се последва от мнозина матроси, слуги и пр. Викове: „Хванете го, дръжте!“, „Ще избяга!“, „Не е добър човек“ — се слушаха навсякъде. Страшно смущение последва в средата на грамадната публика, която се притискаше в отстъпванието си между високия бряг и Дунава.

Когато Ангел Кънчев се видя, че е заграден от всяка страна, а именно — от дясна страна — брега на Дунава, от лява — водата, отзадя му — Али ефенди и заптиите с голи сабли, а отпреде му тоже същото, той се спря за минута и с голяма бързина извади изпод връхната си дреха един револвер, с който се обърна срещу заптиите. Тия последните, които наближаваха вече да хванат своята жертва, щом видяха, че лъсна револвера, замръзнаха на местата си, още повече че тия едва ли са очаквали да им попадне човек из русчукските улици, снабден с револвер. Един изпомежду тях падна по гърба си, изпусна саблята и с издигнати нагоре ръце молеше за пощада разярения юнак; други хукна да бяга към немската скеля така бърже, щото дългият му ямурлук взе положение да четеш отгоре му пари; а третият, Али ефенди, нагази в Дунава до колене. Но не само тримата заптии се разбягаха; всички присъствующи там наоколо, в това число и двамата горепоменати паши, очистиха пътя. Всеки бягаше от страшното лице на героя или, по-добре, от неговото хладно оръжие. Разбира се само по себе си, че турците не побягнаха окончателно; множество заптии заеха позиции с пушките си зад ближните дувари.

Три до четири пъти цъкна с револвера си А. Кънчев подир тримата души заптии, но нито едия път не можа да гръмне. Тогава той пристъпи още няколко крачки напред, тялото му затрепери като есенен лист, големите му огнени очи се задръстиха от сълзи, изгледа жално наоколо си и след като извика с треперящ глас: „Да живей България!“ — хвана с две ръце дръжката на револвера си, студеното желязо на който напъха в пресъхналото си гърло… Глухо изгърмявание, като изпод земята, се раздаде наоколо, револверът, който не хвана против заптиите, отскочи настрана, двете ръце, които преди малко го стискаха, яко се заловиха за космите на разбития череп, като да искаха да прекратят болезнените действия на куршума, който беше се загнездил вече в мозъка — и грациозното тяло, безчувствено и окървавено, претъркули се на земята като клас, прерязан с жетварския сърп!…

Тая дързостна постъпка на А. Кънчева, която на минутата още се разпространи из целия град, като молний порази мало и голямо. Ония, които се занимаваха само с алъш-вериша и мислеха изключително за своите собствени черва, наричаха тая постъпка глупава и неразумна; други изказваха своето съжаление към младия патриот; трети не можеха ди си обяснят защо и за какво той се убива и пр. Не погледнаха обаче така косвено на въпроса турските правителствени мъже от Дунавската област и техните раболепни аркадаши — чорбаджиите. Те поклатиха злобно глава и неволно бяха принудени да се замислят малко по-сериозно.

Това бе начало на новото българско движение.

Близо около пет и половина години бяха се изминали вече от оня ден, в който пукна първата българска пушка при с. Върбовка, която обяви по един тържествен начин на целия образован свят, че и измежду българския народ има хора, които високо ценят свобадата и са готови да пролеят кръвта си за нейното придобивание. Близо около пет години бяха се изтекли, откак тая пушка тури в устата на петвековните ни врагове странната и омразна за тях дума „комита“, която породи силна ненавист и злоба между двата елемента на Балканския полуостров — българи и турци. Най-после близо около четири години и осем месеца ставаше вече от деня 6 юли 1868 г., откогато верноподаните чорбаджии бяха пристанали да поднасят на Високата порта благодарителни адреси и всепокорнейши меморандуми, чрез които благодаряха на някои мютесарифи, каймаками и мюдюри и искаха тяхното възвишение, защото били показали извънредна деятелност в преследванието на немирниците.

В разстояние обаче на това време турското правителство по уверенията на българските първенци беше се убедило, че действително комитата е изчезнала и че момците, които минаха Дунава в 1867 и 1868 г., са били хайдуци, изгонени от самия народ по Влашко и Сърбия. Но убийството на А. Кънчева поколеба това доверие на турците, които изново повтаряха думата комита и погледнаха с подозрение на българската младеж.

В късо време около трупа на А. Кънчев се събраха голямо множество любопитни, повечето турци и арменци, в числото на които имаше и няколко европейски консули. Но никой не смееше още да се трогне до студените останки на хероя, защото се чакаше известие от вали-паша, при всичко че тук беше цялата полиция заедно със своите многобройни алайбеювци и юзбашии. В продължение на това време из средата на събраната тълпа се слушаха разни предположения за постъпката на покойния; твърде често се чуваше, даже и от устата на турците, да изказват съжаление за това грозно убийство. Един от присъствующите там високи чиновници, Делевер паша, обръщаше се към находящите се наоколо българи с въпрос: „Не познава ли някой тоя човек?“, т.е. А. Кънчева; но всеки дигаше рамене, макар и да знаеше кой е той.

Най-после дойде позволение от пашата да дигнат мъртвото тяло, но предварително да претърсят строго всичките дрехи на умрелия и колкото неща се намерят в тях, да се приберат от особен чиновник. Гол-голеничък съблякоха усопшия, да търсят едно-друго; освен множество писма и различни записки, които намериха в него, оказа се и една сива, широка шапка, запасана на пояса му. В това време бащата на Ангела, дядо Кънчо Дюлгеринът, беше пристигнал да види рожбата си, като ревеше с глас още отдалече. Полицията се разпореди да го задържат, а шпионите като орли налетяха отгоре му, да го разпитват за туй-онуй, а най-много с какво се е занимавал син му и ходил ли е тия дене нанякьде.

На другия ден А. Кънчев се погреба тържествено с музика и певчески хор. На това погребение присъствуваха всичките русчукски младежи, което зачуди още повече турското правителство. Няма съмнение, че А. Кънчев е бил предаден. Различно се говореше него време за това предателство; най-много се подозряваха за предатели двама русчукски граждани, българи, Иван Чорапчиев и П. Златев, на служба при турското правителство, от които първият му беше и благодетел даже. Разказваха още, че тоя същия ден, когато се случи самоубийството, Ангел бил на гости у благодетеля си, който, възползуван от съня на Ангела, започнал да му вади куршумите от револвера. Ангел се събудил и взел револвера си от ръцете му, но само с два куршума, които той и не прегледал. Ето защо, когато той се обърнал да гърми на заптиите, не му хвана револверът. Аз имах случай да видя тоя револвер у покойния наш приятел и патриот Димитра Горов, зет на А. Кънчев; той го е задържал, както е паднал от ръката на героя, в който действително само два картуша са останали, единът — празен, а другият — пълен.

Ангел Кънчев е сиромашки син. Той се е родил в градеца Трявна, Търновска околия, отгдето заедно с баща си преселили се в Русчук около 1860 година. Ангел бил още младо момче и скоро постъпил в русчукското народно училище, гдето бил учител и Драган Цанков. Със своето прилежание той обърнал вниманието на някои русчукски граждани, които му помогнали да постъпи в Болградската гимназия. Тук А. Кънчев свършил за малко време. Идеята за свобода, която тлеела в неговите гърди още докато той бил в Турско, взела по-големи размери вече особено като видял той как щастливо живеят другите народи, гдето турският ятаган не може да се досегне. Нему хрумнало на ума да се посвети в борбата за освобождението на своя поробен народ. С тая цел той заминал за Белград, гдето влязъл в тамошното военно училище, като мислел, че не ще бъде зле, ако той се запознае с военната наука.

Както в Болград, така и в Белград А. Кънчев свършил в късо време с чин артилерийски офицер. От Сърбия той отишъл в Букурещ, гдето тамошните емигранти мислели да преминат в България, за да дигат въстание. Това тяхно намерение било отложено и А. Кънчев се завърнал в Русчук, гдето така също се уверил, че нищо не е още готово за бъдещето народно движение. За да не губи напразно време, той сполучил да си изходатайствува при турското правителство да го изпрати да учи земеделие в Европа, а именно в гр. Табор. След като свършил и земледелческото училище, на връщанието си в България А. Кънчев посетил изново Букурещ, гдето нарочно бил поканен от Л. Каравелов. Тук той се запознал с Васил Левски, който го посветил в тайните на революционния комитет, и решили да тръгнат заедно по България, за да проповядват словото на свободата.

Васил Левски, който бил вече уморен от толкова годишно скитание из България, мислел да се оттегли на няколко месеца на почивка, като запознае по-напред младия си другар с патриотите по разни градища. Ангел Кънчев преминал в Русчук да се яви пред турското правителство, че е свършил вече науките си; но за да не бъде задържан на някоя служба от това правителство, той предложил нарочно някакви си условия, само и само да остане на свобода.

След дълги изпитвания в Русчук той открил на няколко млади патриоти своята тежка мисия, които и поканил да се запишат членове на революционния комитет. Тия младежи били: Никола Обретенов, Ради Иванов, Т. Кърджиев, Иванаки Икономов и пр. Тия съставили частен комитет и първо заседание станало в къщата на баба Тонка Обретенова. Това се случило през 1870 година. Изработванието на устава на Българския революционен централен комитет, който ще намерят читателите ни по-нататък, е бил съставен във вид на проект от горепоменатите господа, а отпосле се одобрил в едно от главните събрания на комитета в Букурещ, след като се прегледал от другите комитети из България.

От Русчук Ангел заминал за Търново, с апостолска мисия, гдето така също сс явил на тамошните патриоти: Хр. Иванов, Хр. Караминков, Ив. х. Димитров, Гарибалди, Христо Симита и пр., които съставлявали вече комитет, учреден от Левски. В Ловеч той се срещнал с В. Левски, както се били сговорили още от Букурещ, и тръгнали от село на село и от град в град, под вид на търговци, работници и пр^[3]. Ангел Кънчев имал фалшив контракт от една виенска къща, че събира уж кожи из България. Когато се уби, той беше се върнал преди два деня от Тракия и бързаше да замине за Букурещ, гдето трябвало да се срещнат с Левски и Каравелова за някои важни работи.

Ангел Кънчев умря твърде млад. Той беше красив момък, с черни големи очи, с черни дълги мустаци и със среден ръст. Той умря няколко крачки настрана от онова място, гдето преди пет години, на 20 август 1867, станаха жертва други двама юнаци — Никола Войводов от Враца и Цветко Павлов, сърбин — в австрийския параход Германия. Те тръгнали от Браила за в България по народни работи, като се качили на поменатия параход, но по-напред щели да излязат за Белград, за гдето им били подписани паспортите.

Три-четири часа имало още, докато пристигне параходът в Русчук, когато на австрийската скеля се групирали вече цели табори заптии и войски, заедно с техните командири и много други големци от чиновническата класа. Населението помислило, че има да дойде някое важно лице с парахода, та затова е излязла войската — да представи почетно оръжие.

После обаче излязло съвсем друго. Когато пристигнал поменатият параход на скелята, един юзбашия, който имал на ръка портретите на двамата патриоти, доставени на турското правителство чрез шпионите, влязъл в парахода с няколко заптии да ги хване. На въпрос: „Где ви са паспортите?“ — Никола Войводов показал устата на скрития си револвер. Тия постъпили по тоя начин, като мислили, че паспортите им са подписани за Белград и че се намират под покровителството на австрийското знаме. Тогава турското правителство се разпоредило да хване двамата другари насилствено. Най-напред извадили навън от парахода всичките пътници, заедно с матрозите и служителите. Цветко и Никола, които останали сами в парахода, наместо да се предадат на немилостивия тиранин, затворили се в долнята камера, запушили прозорците с находящите се там възглавници и приготвили се да удрят, доколкото им достигне сила. Военната команда се слушала вече наоколо и устата на старите белгийски шишанета били насочени към парахода.

Капитанинът на парахода, който разбирал своята длъжност, опитал се пред грубата въоръжена сила да спаси злощастните двама другари и да запази честта(!) на австрийското знаме. Той заповядал да постелят това последното пред входа на парахода и се оттеглил настрана, като казал на турците, че преди да влязат в парахода, то трябва най-напред да стъпят на австрийската чест. Разбира се, че турците са били задържани на минута, но австрийският в Русчук генерален консул, който така също се намирал на скелята и който имал предварително съвещание с вали-паша, а може би и със своето правителство, казал, че всичката отговорносг той взема на себе си и че австрийските параходи не трябва да служат свърталище на различни смутители. Когато се изравнили дипломатическите преговори между цивилизованата държава и варварска Турция, военният командантин изпратил най-напред в празния параход някого си Хюсеин чауш да помоли още един път Цветка и Никола да се предадат с добро на правителството; но докато той си отвори устата да предаде своето поръчение, от камерата се чул гръм, който повалил на земята чаушина. Разбира се по само себе си, че турците не можели да стоят вече хладнокръвно. Заповед била дадена на войската и около стотина пушки изгърмели върху парахода, на който всичките стъкла и тънките направи били потрошени. Гърмежът се продължил няколко часа, но двамата херои постоянствували още, като отговаряли от време на време със своите револвери срещу нападателите. Заптиите насядали на няколко каика по Дунава и заобиколили вапора от всяка една страна, върху който не преставали да гърмят. Страшно вълнение било възбудено в града от това приключение, а особено между българското население.

Турците престанали да гърмят чак тогова, когато престанал гърмежът на парахода и когато чули, че двамата мъченици започнали да пъшкат, което било знак, че те са вече наранени. Тях ги извлекли навън заптиите, облени в кръв, от които единът бил вече мъртъв, а другият — нашарен с куршуми на много места. По начин съвсем варварски били тия завлечени в конака на вали-паша: живия хвърлили в една проста талига, а умрелия вързали за краката от талигата и го влекли през улицата като мърша. На другия ден и двамата бяха погребани в българските гробища.

Както тогава, така и сега мнозина уверяват, че Цветко и Никола били предадени от Величко Симеонов, родом от Шумен. Това се случило така: Величко се намерил в Браила с двамата патриоти, на които се препоръчал за народен българин, избягнал в свободна Румъния уж от турския ятаган. Цветко и Никола били дотолкова наивни, щото открили своята цел пред поменатия мним патриотин. Той сполучил да им вземе и портретите, които изпратил на турските власти, а когато се качили на парахода, преминал в град Мачин, отгдето по телеграфа уведомил властите в Русчук. Всичко това обаче аз не съм видял с очите си, т.е. предателството, следователно не можа да гарантирам, доколко то е истина. Питах един път самия Величко Симеонов за това; но той не ми даде удовлетворителен отговор. Посмънка, позачерви се и ми каза, че времето щяло да покаже всичко. Няколко месеца след нашия разговор Величко Симеонов полудя, а това показва, че времето засвидетелствувало истината. Аз зная много шпиони, които след Освобождението ни или полудяха, или пък умряха без време, по причина, че тяхната нечиста съвест не ги е оставяла на мира. Така например поп Кръстю из Ловеч, който изпи кръвта на Левски, след Освобождението ни умря без време. Главната причина на неговата безвременна смърт бяха няколко допуски във в. Славянин, в които се говореше открито, че неговата свещеническа десница е предала Левски на бесилницата. Стефан поп Гецов из Русчук, на когото така също не беше чист косъмът, като влязоха русите в Русчук, захванаха оттук-оттам да му пошушват, че той е бил шпионин. Стефан мълчал, но вътрешно не бил спокоен — борбата със съвестта вървяла по своя установен ред. Един ден, ден празничен, Стефан отива при берберина. „Обръсни ми брадата, мустаците, веждите и главата“, казва той. Берберинът го послушал, без да се договеди каква е работата, т.е. без да познае, че на Стефана била изхвръкнала вече едната чивия. Хората се връщали от черква, а Стефан отива да ги среща и вика: „Не съм шпионин!“ После малко той умря в един манастир. Такъв е краят на шпионите; но не само на ония, които са шпионствували при турците, но въобще на всичките.

А параходът „Германия“, в който никой българин вече не искаше да влезе и на всекиго възбуждаше неприятно впечатление, скоро престана да се явява по Дунава. После 3–4 години той премина веднъж, но с друго име вече и преобърнат от пасажерски на прост хамалски вапор.

Но да продължим своя разказ, от който се отвлякохме твърде иадалеч. Убийството на А. Кънчев произведе на мене потресающи впечатления; дълго време аз не можах да забравя неговите огнени очи, думите му: „Да живей България!“ — разбития му череп и пр. Няколко нощи наред той ми се вестяваше насън във всичко свое мъченическо величие. Ангел Къичев! Той бе за мене същински ангел, той ми развали спокойствието, поколеба моите понятия за тоя и оня свят… Щом станеше дума за неговото убийство измежду младежите, които идеха в читалището, като очевидец, не закъснявах да взема участие в разговора и разказвах наподробно всичко, по кой начин именно стана това убийство. Едно аз желаех да зная, което никак не можех да си обясня: какви причини бяха принудили А. Кънчев да посегне на живота си, защото да се убие човек само за това, че нямал паспорт, видеше ми се чудно и странно. Хората ги бият до умирание, затварят ги за по петнадесят години в тъмница или до живот, но пак не се решават да турят край на живота си, а следват да търпят като волове и се молят твърде унизително за пощада. От мнозина слушах да говорят, че той бил човек на Букурещкия комитет, който го изпратил уж в България да донесе плана и събира момчета за на лято, които щял да води в Балкана да се бият с турците за българско царство и пр… И понеже имената на тия момчета А. Кънчев имал записани на книга, което писмо при всичко, че никой не можел да разбира, но като се боял с мъки да го не принудят да изкаже истината, той решил да се убие, отколкото да изгори толкова хора.

Всичко това, когато разказваха тия хора, наистина, че се въодушевляваха от предмета, похваляваха делата на подобни лица; но това беше минутно и служеше им само за забавление, да си прекарват празното време, защото никого от тях не чух да каже, че желае да се запише в тоя комнтет, ползата на който и тия сами не отричаха. Тия се отнасяха така към комитета и неговите деятели, като че тия последните да не бяха като тях хора, но някакви си свръхестествени същества. Разбира се, че както моите сьбеседници, така и аз, имахме твърде тъмни понятия за тоя комитет. Аз особено не можех да си разгатая неговата цел и ползата за съучастниците му, които подлежат на грозно самоубийство, толкова противно на християнските черковни правила, щото тялото на самоубиеца не се опява и душата му на оня свят е осъдена на вечно мъчение.

Чудно и необяснимо! Нима А. Кънчев, който беше се учил в толкова училища, не знаеше тия работи повече от мене? Както и да е, но аз дохождах до заключение, че учреждението „комитет“ трябва да е нещо свято дело. Ако А. Кънчев, когото почиташе цял град, когото сам вали-паша беше викал да го направи управител на правителствения чифлик, називаем Номуне, а българската община го канеше за учител и пр., ако такъв човек, казвам, презира всички тия блаженства и отива да се убие млад и зелен за чуждите хора, то защо аз, беден скиталец в чужд град, без всякаква кариера, не се потрудя и подействувам да се запиша, ако е възможно, в това дружество? От друга страна, немалко се смущавах, като си припомнях Изповедникът и Митарствата на блажена Теодора, във верността на които макар и да бях захванал да се съмнявам; но все пак ме смущаваха понякога, а именно, че самоубийците са лишени на оня свят от всякакво блаженство.

За разрешението на тая трудна задача вземах да чета разни книги, дано намеря в тях някакво обяснение, но напразно. В-к Дунав, който писа най-много по убийството на А. Кънчев, казваше, че той бил фантазирана глава, нямал добро поведение, не искал да залавя никаква работа и най-после, като останал без пет пари в джеба си, поискал да избегне в Румъния повечето от дългове, за да търси другари, подобни нему; но като не можал да сполучи в предприятието си, намерил за по-добре да се убие. Тия думи на в. Дунав ме заплетоха още повече. Сещах се аз, че неговът косъм не е дотам чист, защото, ако хора като А. Кънчев се убиват, че нямали пари, то що остава до нас скиталците и до ония, които заспиват много пъти гладни; освен това не ми се вярваше, че той се е лишавал от пари, защото, когато му разтьрси полицията дрехите, намериха се в кесията около десетина златни наполеона. Всичко това добре, но как можеше да повярва човек, че лицата, които пишеха във в. Дунав и които бяха така също учени хора като А. Кънчев, ще си позволят да пишат глупости? Аз вярвах, че всичко, което се пише било във вестници, било в книги, трябва да се взема за чиста монета. Така също и ония лица, които са написали Изповедникът и Митарствата, може да се каже, че са били най-просветените люде. Е добре тогава, кому да вярвам и как да отгатаеш кой е постъпал право?

Понякога питах моите двама приятели да ми разкажат нещо по тоя въпрос, но тия или нищо не ми отговаряха, или пък казваха да си събирам устата, защото Диарбекир не е далеч. Тежко беше по това време в Турция; гласността и свободното слово бяха погребани и ето защо хората не се поверяват един другиму. Не се поверяваха тия за това, защото бесилките и вонещите тъмници смущаваха всекиго и убиваха всякоя честна и деятелна натура.

Най-после моите заключения бяха такива: човек, който се решава да погуби себе си само за това, да не предаде своите братя и да не разплаче множество семейства, той никой път не може да бъде нехранимайко и фантазирана глава, защото е последвал примера на спасителя на человеческия род, който така също погуби себе си за доброто на другите. Тия мои предположения се подкрепиха още по-добре, когато наскоро прочетох една малка книжка под заглавие Отечество и любов, преведена от г. Славейков, в която видях, че и другите хора по света жертвуват себе си за благоденствието на другите и за някаква си свобода и отечество, които така също малко ми бяха познати.

III

Сега повече, отколкото по-напред дохождаха на читалището да се срещат с моите приятели разни чужденци: учители, свещеници, търговци, селяни и пр., с които тия говореха на особено, тайно от мене. Аз се пуках от любопитство, но не смеех да попитам за нищо, защото беше ми се забележило няколко пъти, че ако искам да живея в читалището, то трябва да не питам и щото видя да се върши там, пред никого да не говоря повън. Понякога достигах на улицата някои от тия непознати хора, особено селяните, които питах защо са дохождали в читалището и каква работа имат с моите там приятели? Едни от тях казваха, че дошли да си запишат вестник за селото, други да купуват книги и т.н. Пословицата казва, че между каквито хора живееш, такъв и трябва да станеш. Това същото се случи и с мене; малко по малко можах да се науча да не ставам на всяко гърне мерудия. Понякога обаче, като виждах нещо извънредно, пак се забравях и излязвах из търпение. Тъй например, измежду многото подозрителни личности, които идеха на читалището, имаше един господин, който се мая няколко деня в Русчук и който по облеклото си и обнасянието познаваше се, че не е някой прост и долен човек. Но въобразете си, че после няколко деня срещнах тоя същия господин, облечен по-напред с черни дрехи и очила — сега окъсан, с потури и дълга аба, с цървули на краката и една голяма торба на гърба му. Той беше с обръсната брада, почернял и изгорял от слънцето.

Аз помислих, че той си е изгубил ума, и без да размишлявам по-надълго, изпречих се напреде му и след като му пожелах добре дошел, попитах какво му се е случило, та е навлякъл на себе си тия просешки дрипи. Наместо отговор непознатият ме изгледа кръвнишки и ускори крачките си из улицата, а голямата торба на гърба му отскачаше. Докато аз се наканя да обадя за всичко видено на моя приятел в читалището, той ме извика настрана и с револвер в ръката, който сега за пръв път виждах, заплаши ме, че ще да ме убие, ако не престана да се взирам в неговите работи и ако се осмеля да кажа нещо пред някои лица за непознатия господин. Иди после това и не се пукай от любопитство!

Един ден дойде на читалището един непознат калугер, дотолкова окъсан, щото от появяванието му още на вратата няколко контета, които бяха дошли не да четат, но да се видят едни други, започнаха да се кикотят настрана и да казват: „Що търси лисица на пазар“ Скромният обаче отец не обърна никакво внимание на това. Той поздрави присъствующите и седна до масата при вестниците. Два-три деня после това тоя същият калугерин дойде един път заедно с приятеля ми на читалището, гдето бях само аз. Тия влязоха в библиотеката, като заключиха подиря си вратата. Аз се не стърпях и погледнах през една дупчица в библиотеката: но що да видиш? Скромният дрипав калугер беше съблякъл расото си и запасваше на кръста си една цяла дузина револвери, които моят приятел му подаваше един по един! Моето око се изпълни още повече от това, що видях. Тоя калугер, на когото отпосле научих името, беше отче Матея Преображенски, автор на книгата Приказки и един от деятелните членове на революционния комитет. Той беше последовател на Левски и под вид на земледелчески дружества много частни комитети беше успял да устрои в Търновско и Севлиевско, а на Ново село построи едно здание, което и до днес съществува, уж за гостоприемница, а всъщност то щеше да служи за свърталище на апостолите. За неговата светска деятелност всичките му събратя калугери го ненавиждаха и бяха го изключили даже от Преображенский манастир, гдето той се е подстригал най-напред за монах. Той умря в Ново село, 1874 годииа, гдето присъствуваха на смъртта му мнозина търновски патриоти.

Оригинален човечец беше тоя отец Матей. Той не знаеше по-далеч от стените на Преображенския манастир, не беше чел ни Русо, ни Маркса, но би му позавидели и френските комунари, и руските нихилисти. За него нямаше нищо свято на тоя свят освен благоденствието на народа му, макар и да носеше на гърба си тежкото калугерско звание. И той, като Левски, почернил се най-напред от нямание друго по-свободно поприще за работа. Отпосле обаче махнал с ръка на св. Василиевите молитви и на акатиста. Като го изгонили събратята му во Христе из манастира, нощно време, ни в туй, ни в онуй време, той пълзеше по дервентските стръмнини да лепи остри сатири на манастирските порти против своите събратя. Няколко години наред той се е занимавал да прави барут, не зная от какви други елементи, непознати до него време. Нарочно той ходеше скъсан, с пожълтяла от времето капа, която била едно време черна, с окърпени габровски калеври, а на расото му трябваше да има кал и в най-сухото време. Ако не беше го преварила смъртта, съставил си бе план да гради манастир в Търновско, който да служи за свърталище на апостоли и бунтовници. Планът му се състоеше в следующето: ще закопай една стара икона в земята до някой извор, а после ще обяви на селяните, че му се явила насън св. Богородица и му казала: „Копай, преподобни Матея, на еди-кое място!…“ Тогава той ще подбере селяните и ще отиде при кладенчето. „Ако се освободи България — говореше той, — аз не искам друго нищо, освен да ме турят управител на калугерите, да направя преобразование в живота им.“ Забележителен е и тоя факт, че колкото други лица от нашето черно духовенство са заслужили на народа, всичките са били отстъпници и донякъде безбожници даже. Такива са: Бозвелията, Левски и пр.

Нямаше вече никакво съмнение, че моите двама приятели завеждаха в Русчук българския комитет, а читалището „Зора“ служеше за свърталище на тоя комитет, при всичко че читалищният устав стоеше в златни рамки, който гласеше, че никаква книга или вестник с противно за правителството съдържание не се приемат. Това аз можах да науча и от някои странни работници из другите градове, които доходяха в Русчук и в разговора си, като мислеха и мене, че съм посвятен в дълбоката тайна, изпущаха някои думи. Един от тях например, след като изпразни една-две чаши вино, когато обикновено става човек по-весел и по-съобщителен, между другото каза и тия думи: „Ах, братя, кога ще му дойде времето да поколим турските читаци!“

След като си излезе отче Матея, аз се открих пред приятеля си, че съм видял всичко, какво той даде на калугера, и го молех да ми открие най-после що значат тези работи, като се кълнех напреде му, че никому нищо няма да съобща от онова, което ще ми каже. Той отговори да почакам още малко и всичко ще бъде свършено, стига само аз да си зная устата. Всичко трябваше да стане постепенно. Една вечер намерих върху масата в читалището, между другите вестници, и един сгьнат лист, в началото на който стоеше: „Братия българе!“ „Македонската дружина в Цариград пак иска някои помощи“ — си помислих аз. Но щом прочетох няколко реда от тоя лист, уверих се, че работата е съвсем друга. Сега за пръв път виждах да се говори за такива неща, от които космите на главата ми настръхнаха, и отведнъж пред очите ми се откри онова, за което се съмнявах толкова време. Между другото в тоя лист се говореше и следующето: „Братия българе! Турското правителство е намислило да прибави нови данъци към тия, които вече съществуват и които ние едва ли можем да изплатиме! То е намислило да ни пороби, заедно с жените и децата ни; да ни усвои нивята, лозята и ризите даже от гьрба… И с каква цел се налагат тия нови данъци? За купуванието на нови усъвършенствовани пушки, които ще раздаде на своите солдати, за да ги отправят в нашите гърди! За нас не остава нищо, братия българе, освен да въстанем с оръжие в ръка против нашите петвековни мъчители. За по-добро осъществление на нашата свята цел ние тряба да подадем ръка на сичките поробени народи на Балканския полуостров, които очаква същата съдба; а след окончателното ни освобождение ние ще да създадем бъдещето наше управление по образа на швейцарската федерация^[4]… На оръжие, братия! Смърт на тиранина“ и пр… На края на листа имаше изображен лев, който тъпчеше в краката си турския полумесец.

Цели два часа може да се изминаха и аз не пущах още от ръцете си тоя чуден лист, който повтарях и потретях да чета. Думите „На оръжие, братия“, „Смърт на тиранина“ силно подействуваха на мене, щото аз си въобразявах, че не на бяла книга гледам всичко това, а в действителност. Онова, което отдавна време слушах да се говори по улиците от лекомислената младеж, сега стоеше вече напреде ми. Да, аз се считах за щастлив, като че бо’зна какво имане бях придобил, защото можах да иамеря най-после разковничето на толкова въпроси, които ме вълнуваха от по-напред. „Ето коя е била причината, гдето нашите овчари, при всичките им денонощни мъки и трудове, не можеха да се видят с пукната пара в джеба си“ — мислех аз. Ден се не минуваше да не бият турците някого до умиране и да не му вземат дрешките от гърба; но никого не чух да се оплаче против своите угнетители, или пък да отворят дума по кой начин би можали да се отърват. Наистина, че някой се земаше да разказва нещо за руско-турските войни в 1828 и 1854 год., но темата биваше обикновено или как крадели казаците, как се кръстели, преди да пият вино, и пр., и че Русия била обявила война да освободи Божигроб от агарянска ръка, а не и българите. За подобни неща кой си отваряше устата, тия мислеха, че турският ятаган е проводен от провидението и че ако тоя ятаган е захванал да посещава начесто измъчените им членове, вината била пак тяхна, защото станали фармазони(?), не говеели в сряда и петък, а някои млади чапкъни мърсели даже и през Петровите пости, когато старите им прадеди държали и понеделниците. Когато се оплачех на баща си, че турците ми взели цървулите от краката, то той викаше и се караше пак на мене, защото с неблагоприличното си отнасяние може би да съм оскърбил с нещо агите. „Покорната глава сабля я не сечело“ — говореше той.

От друга страна обаче, не можех да повярвам как е възможно да се борят българите с турското царство, когато това последното има топове и пр., а ние сме с голи ръце: „За това да си имат грижата ония, които са написали тоя лист“ — си помислих аз и се залових да вадя копие от тоя последния, за да го науча изуст, тъй щото когато се случи да говори някой, че господ си дигнал вече берекета от земята и че той наказвал ония свои раби, които обичал — да им запуши устата, или пък ако се случи да се завърна при моите овчари, да им отворя очите, че главната причина за техните страдания не са вълчите празници и петъците, но — турският ятаган. Пет реда не бях успял да напиша още от казаното възвание, когато се похлопа на вратата и моят приятел влезе, като каза, че уж забравил нещо, а всъщност идването не беше за друго нищо, освен да вземе от ръцете ми възванието; може би и да ме е гледал през прозореца, когато го четех. Той го взе от мене и каза, че принадлежало на Петраки Златов, името на когото действително беше написано в заглавието на листа.

Пак недоразумение. Аз мислех, че измежду хората като Петракя, който носеше на гърдите си турска петала, който беше чиновник в конака и верен турски човек, и между ония, които викаха против турските зулуми — не може да има нищо общо. Изминаха се още няколко месеца, в разстояние на които видях още много чудни и секретни неща да се вършат в читалището. Единът от приятелите ми отсъствуваше твърде начесто от града; той ходеше из България и Румъния и беше станал по-откровен и съобщителен в някои работи, които служеха като предисловие. Между другото той разказваше за някого си Васил Левски-Дяконът, който отдавна време ходел из България да проповядва бунт против турците, как той във всеки град си преправял името, на едно място се показвал търговец, на друго — свещеник, на трето — овчар и така нататък.

Благодарение на моето поведение, най-после бях щастлив да ми се открие съществуванието на Българския революционен комитет. Късно една вечер в зданието на читалището аз и още двама души бяхме посвятени в тайната. След като се заключиха всичките врата и се спуснаха пердетата на прозорците, приятелят ни с револвер в ръка изложи предварително в кратки думи, че няколко младежи в България, като се уверили, че положението на българския народ никой път не може да се подобри и че всички стремления към образование и просвещение са немислими да станат и да принесат ожидаемата полза дотогава, докато господаруват над нас турците, по примера да другите народи съставили патриотически общества под название „революционерни комитети“, главната задача на които ще бъде да подигнат българския народ на въстание против турците и пр., и пр. После това той прочете множество възвания и правила за целта на тия комитети и длъжностите на членовете, от които считам за неизлишно да поместя само устава, който съдържа най-интересните правила и който е твърде малко познат на читателите.

Ето тоя устав:

УСТАВ На БЪЛГАРСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОННИ ЦЕНТРАЛНИ КОМИТЕТ

Без свобода няма живот… Смърт на неприятелите.

* * *

ПРОГРАМА НА БЪЛГАРСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТ

1) Български революционни централни комитет има цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие. Формата на бъдещето българско управление ще бъде неопределена до онова време, дорде българското освобождение не стане дело свършено.

2) За да бъде изпълнена тая цел, позволява се сяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.

3) Ние, българите, желаеме да живеем със сичките наши съседи дружественно, а особено със сърбите и черногорците, които съчувствуват на нашите стремления, и с румъните, с които нашата съдба е тясно свързана, и желаем да съставим с тях федерация из свободни земи.

4) Ние желаеме, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ; а ония земи, които са населеня с румъни, със сърби, с черногорци и с гърци, да се управляват съобразно с характера на румънския, сръбския, черногорския и гръцкия народи.

5) Нека сяка народност, както и секи човек, уварди своята свобода и да се управлява по своята собствена воля. Ние не желаеме чуждото, т.е. онова, щото не е наше; но не желаеме да дадеме и другимо своето.

6) Ние нямаме претензии за исторически права и затова оставяме на самият народ да реши своята съдба и да яви с кой отдел на съюза желае да се присъедини: със сръбския ли, с българския ли, с румънския ли, или с гръцкия — следователно у нас не могат и да бъдат въпроси за границите.

7) Ние желаем за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна; с една дума, свобода человеческа и затова желаеме такава съща свобода и на нашите приятели и съседи. Ние не желаеме да владееме над другиго и затова не дозволяваме да ни владеят и другите.

8) Ние причисляваме в числото на нашите врагове и противници и ония български изроди и чорбаджии, които пречат на народната ни цел, и ще ги преследуваме навсякъде и сякога.

9) Ние принимаваме и гърците в числото на нашите приятели и съюзници, ако само тия се откажат от своите досегашни панеллинически цели и от своите исторически претензии.

10) Ние не въставаме против турския народ, а против турското правителство и против ония турци, които го подкрепят и бранят. С една дума, ние считаме за приятели сичките народи и народности, които съчувствуват на нашето свещенно и честно дело, без да гледаме на вяра и на народност.

УСТАВ на БЪЛГАРСКИЯТ ЦЕНТРАЛНИ РЕВОЛЮЦИОННИ КОМИТЕТ

Глава I

ЦЕЛ

Чл. 1. Българският революционни централни комитет има в ръцете си такава една власт, каквато и сяко привременно правителсгво. Той трябва да приготви и да довърши революцията със сичките нравствени и материални средства; да кажеме накратко, той има следующите задачи: а) да разпространява между нашия народ идеи за бунт чрез пропаганда; а тая пропаганда ще да става чрез частните комитети и чрез печата, т.е. чрез вестници, манифести, прокламации, брошури и пр.; б) да доставлява сичките нужни потребици за извършванието на революцията и да приготовлява бунта материално, т.е. да скрои нужния военен план, да назначи военни водители (войводи), да улесни със сяко средство въоружаванието, да дава на народа нужните наставления за бой и пр.

Чл. 2. Българският революционни централни комитет ще прави споразумение с другите народи, съседни и отдалечени, които имат същите цели.

Глава II

УСТРОЙСТВО НА КОМИТЕТСКОТО УПРАВЛЕНИЕ

Чл. 1. Както Българският революционни централни комитет, така и секи частен Български рвволюционни комитет се съставят от некомпрометирани пред българския народ българе, т.е. от родолюбци и от решителни, тайни и постоянни лица.

Чл. 2. Местопребиванието на централния комитет е неизвестно: то е насякъде и никъде — затова и секи член, дето и да бъде, може да представлява сичкия централен комитет, ако само той има в ръцете си пълномощно писмо.

Чл. 3. За изпълнение на предначертаната си цел централният комитет съставлява и частни революционни български комитети, които щат да се устрояват и управляват така също, както и централния.

Чл. 4. За наказание на престъпленията и за нагледвание на работите на частните комитети централният комитет има и една тайна полиция от избрани, юнаци, решителни, верни и постоянни люде.

Чл. 5. За улеснение на сношенията между централния и частните комитети са съставени тайни пощи, из които сяка една зависи от онзи комитет, който я съставлява. Броят на пощенските членове е неопределен.

Глава III

ПРАВИТЕЛСТВО

Чл. 1. Както централният, така и секи частен комитет се съставлява от следующите лица: а) председател, б) подпредседател, в) касиерин, и г) неопределено число членове, които ще разделят длъжностите помежду си, съобразно със способностите на секи един.

Чл. 2. Първото лице на централния комитет ще да се избира по вишегласие от упълномощените лица на частните комитети. Това лице ще да избира другите членове за централния комитет.

Чл. 3. Частните комитети ще да съставляват комисия, която ще нагледва работите на централния комитет. Ако стане нужда, то тая комисия или упълномощените лица от частните комитети ще избират и назначават ново лице, което ще застъпи работата на първото лице.

Чл. 4. Членовете на тайната полиция ще да се избират само от централния комитет. Числото на тия членове е неопределено.

Чл. 5. Секи частен комитет ще да си има нужното число членове за тайната поща, според чл. 5, гл. II.

Глава IV

ДЛЪЖНОСТИТЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО И НА СЕКИ РЕВОЛЮЦИОНАРЕН РАБОТНИК ВЪОБЩЕ

Чл. I. Централният комитет ще стъпя в сношение с дейци и от други народности относително за народната ни цел: той ще да заключава заеми в името на българския народ; той ще да прави споразумения за съюзи; с една дума, той ще да върши сичко, което изисква сполуката на нашето народно освобождение.

Чл. 2. Централният комитет подир освобождението на България ще да дава най-точна сметка за сичките приети помощи и за тяхното употребление. Секи член от тоя комитет е отговорен не само за себе си, но и за другите членове, негови другари; а най-много е отговорно първото лице, на което се дава преимуществено правото да избира другите членове, според гл. III, чл. 2.

Чл. 3. Председателите на централния и на частните комитети имат право да свикат извънредни събрания, когато и да стане нуждно.

Чл. 4. Председателят е длъжен да нагледва изпълняват ли длъжностите си подпредседателят, касиеринът и другите членове.

Чл. 5. Подпредседателите са помощници на председателите.

Чл. 6. Касиеринът на централния комитет ще да приема пари от частните комитети или от други кои и да е места и ще да дава разписка под номер; той ще да ги записва в касиерската книга и ще явява за тях и на комитета, за да се записват и в главната комитетска книга.

Чл. 7. Касиеринът на централния комитет ще дава пари насякаде и за сичко, но само с разрешението на комитета. Сяко едно решение, за да се дадат пари, трябва да е приемено.

Чл. 8. Касиеринът на секи частен комитет ще събира пари от комитетските членове и от други родолюбиви лица, на които ще да дава разписки за приетото количество. Тия пари ще да се дават на главния касиерин само по заповедта на централния комитет.

Чл. 9. Секи частен комитет ще да се старае да приготовлява хора за бой, според чл. 1, гл. I, като полага особени грижи за събирание пари, които са потребни за поддържанието на комитетските нужди и преди, и подир захващанието на революцията.

Чл. 10. Частните комитети са длъжни да съобщават на централния комитет: а) от колко села се състои околността им; б) в кое село колко жители има, от каква са народност и по колко; в) колко има българи юнаци, способни да носят оръжие, и колко са готови на пръв позив; г) колко оръжие има и какво е; д) има ли в околността им хора, способни за войводи, и на кое място се намират; е) колко може да се събере в нужно време жито, ечимик, сено, слама и сичко, щото е потребно за хората и за животните; ж) колко може да има волове, овце, крави, коне, кози и др.; з) колко яхъри има и за по колко животни.

Чл. 11. Никой от частните комитети не може да стъпя в сношение с дейци от други народности относително за народната ни цел, освен с позволението на централния комитет, който има това право, според чл. 4, гл. I.

Чл. 12. Секи член — от който и от какъвто и да е комитет, — ако бъде принуден да се отдалечи от града или от селото, гдето живее, той е длъжен да каже на комитета, от които зависи.

Чл. 13. Секи член от революционарните работници трябва да знае сам и да таи на сърцето си онова, което му е поверено. Той не тряба да казва — не тряба даже ни да загатва за такива работи — ни на любовници, ни на жена, ни на деца, нито другиму, който може да издаде тайната. Само на ония, които могат да пазят тайната, той може да позагатне нещо и когато вече се увери, че и тия желаят заедно с него да делят щастие и нещастае на бойното поле, то може да гн приеме като членове, със съизволението на частния комитет, под който и той зависи.

Чл. 14. Ако някой от революционерите падне в беда, то секи от другарите му, т.е. секи революционарен член, е длъжен да му помогне, като види известния знак.

Чл. 15. Ако се появи някой непознат човек и ако поиска в името на централния комитет да буни иарода или да прави други подобни неща, то ако би той имал даже и нужния знак (може би откраднат или земен със силата на оръжието) — в такъв случай, който член и да е, щом види това, е длъжен да яви на централния комитет; а пък човекът ще се преследва и убива от тайната полиция.

Чл. 16. Ако се случи да падне лозинката в неприятелски ръце, то в такъв случай, който из членовете и да се научи за това, длъжен е изведнаж да яви работата на своя комитет.

Чл. 17. Ако някой революционарен член се научи, че неприятелите кроят нещо тайно, той тряба изведнаж да яви работата на централния комитет; а ако може, то и на другите частни комитети.

Чл. 18. Тайната полиция е длъжна: а) да нагледва тайно делата на революционарните работници в града си и да ги сьобщава на централния комитет: б) да изпитва и да се уверява в точността и във верността на тайната поща; в) да шпионира турските шпиони, да следува стъпка в стъпка делата на турската полиция и сичко да съобщава на централния комитет; г) да гледа, щото заповедите на централния комитет да се извършват, т.е. да наказва престъпниците на закона; д) споразуменията на полицията с централния комитет ще да стават само с едно лице, което централният комитет е назначил и което е в същото време управител на другите членове.

Чл. 19. Членовете на тайната поща тряба да са хора тайни и юнаци. Тия са длъжни да пренасят писмата и писмените или устните решения и заповеди на комитетите вярно и буквално, без да притурят нещо от себе си и без да заборавят нещо от поръченията, които им са направени.

Чл. 20. Войводите са длъжни: а) да прегледат позициите по Българско; б) да избират и определят бранителни точки и да направят нужните фортификациални планове за укреплението им; в) да назначат операционните и комуникационните линии; г) да направат план за революцията; д) да приготвят нужния военен закон; и е) най-после, да дигнат народните байраци и да провозгласат народната свобода.

Чл. 21. Секи член, който приима участие в работата за освобождението на България, е длъжен да разумее и да изучи добре съдържанието на тоя устав.

Глава V

СРЕДСТВА ЗА РЕВОЛЮЦИЯТА

Чл. 1. Централният комитет ще се снабдява с пари: а) като прави заеми, дето и да намери, в името на българския народ; б) като приема събраните помощи от частните комитети; и в) като употреби, със съгласието на частните комитети, каквито начини и да намери за най-добри.

Глава VI

ХОРА

Чл. 1. С хора (било за войводи, било за полицейски членове, било за действующи на пръв път войници) централният комитет ще да се снабдява или направо сам, или чрез частните комитети, според наредбата, която ще той да им даде.

Глава VII

ОРЪЖИЯ И ДРУГИ БОЙНИ ПОТРЕБИ

Чл. 1. Централният комитет зема на себе длъжност да въоружава постъпенно ония членове из частните комитети, които са способни да носят оръжие.

Чл. 2. Оръжията, които централният комитет ще да набавлява, тряба да се прегледват от такива хора, които разумяват от оръжие.

Глава VIII

ЗА ПРИЕМАНИЕТО НА НОВИ РЕВОЛЮЦИОННИ РАБОТНИЦИ И ВОЙВОДИ

Чл. 1. Секи член от централния или от частните комитети, като влезе в работата, ще да полага клетва.

Чл. 2. Който иска да земе участие в работата ни, той тряба да има препоръка от някого из познайните вече революционни работници.

Чл. 3. Когато на някого от работниците са препоръчи някой вънкашен човек, то той тряба по-напред да го изпита кой е той, отде иде, какво иска, какви му са мислите и пр. После сичко това, той е длъжен да яви за сичко на централния комитет, като прибави още и добър опис на физиономията му и въобще на сичките му характеристически свойства; а пък него да го задържи дотогава, додето приеме отговор от комитета.

Чл. 4. Когато на комитета са обади, че някой си — изпроводен от някого или от някое дружество — иска да влезе в споразумение, то той (комитетът) е длъжен да яви на тайната полиция, за да го изпита; а пък в същото време да се увери и сам писменно или устно от човека, когото нарочно тряба да проводи до ония, които са препоръчали най-напред работника или пък направо до оногова, от когото той казва, че е бил изпроводен. Когато комитетът са увери, че проводеният или препоръчаният човек е чист, то влазя с него в споразумение, и то посредством едного човека, когото е той сам отредил.

Чл. 5. Войводите се приемат според чл. 2, 3, гл. VIII, със следующето само прибавление: когато някой войвода се яви на централния комитет и иска да бъде приет, то той по-напред тряба да положи изпит от нужните военни познания пред комисията, която е наредил централният комитет. Тогава, според знанията си, той ще да заеме приличното си място. Без изпит не е приет ни един войвода.

Глава IX

ЗА НАКАЗАНИЯТА

Чл 1. Смъртните наказания щат да се извършват тайно; а в случай на нужда и на явни места, посред пладне.

Чл. 2. Наказанията щат да извършват ония от членовете на тайната полиция, на които се падне жребие.

Чл. 3. Осъжданията и смъртните наказания ще стават само по заповед на централния комитет.

Чл. 4. Ако някой, бил войвода, бил член на комитета, централен или частен; с една дума, бил кой бил, дръзне да издаде нещо на неприятеля, ще да се накаже със смърт.

Чл. 5. Ако някой от влиятелните българе или войводи — подкупен от чуждо правителство или от друго частно лице — поиска да пречи в работата, под какъвто начин и да е, то такъв ще се счита за неприятел на отечеството ни и ще да се накаже със смърт.

Чл. 6. Ако някой очерни народната ни свобода, т.е. ако наруши правото и на други народности, като нас страждущи, то и такъв ще да се счита за неприятел на отечеството ни и ще се наказва със смърт.

Чл. 7. Ако някой не припознае централния комитет и поиска да се опита да вдигне бунт на своя глава, то за първи път само ще да му се напомни да се спре от предприятието си; а ако това напомнювание не помогне, то той ще да се накаже със смърт.

Чл. 8. Ако някой от членовете на тайната полиция се откаже да извърши заповедта, която му е наложена от централния комитет, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 9. Ако някой от служителите, като например председателя или друг някой, поиска да злоупотреби служебната си власт, то за пръв път само ще да се лиши от службата си; повтором ще да се изключи из числото на работниците, като се накара най-напред писмено да припознае погрешката си и да я поднесе на комитета; а ако и след това са покаже обиден и отмъстителен, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 10. Ако някой от членовете на тайната поща или други някой дръзне да отвори или да унищожи някое служебно писмо, то ще да се накаже със смърт.

Чл. 11. Ако някой от касиерите издаде за нещо пари без знанието на централния комитет или ако земе и да усвои и най-малката част от поверените му суми, то ще да се накаже смърт.

НУЖНО ПРОГЛАШЕНИЕ

Централният революционен български комитет, в името на сичките ония, които са го избрали, упълномощили, увластили, уверен в своята тайна полиция и в силата на нейното оръжие, поглашава:

I. Само Централният революционни комитет има длъжност да даде знак за общонародно въстание; а други никой няма никакво право да издава революционарни прокламации и да буни народа без знанието на Българския централни революционни комитет.

II. Никой от българските войводи или чорбаджии няма право да представлява българския народ пред другите народности или да прави уговори с тях без знанието на централния комитет.

III. Никой няма право да съставлява какъвто и да е революционарен комитет без знанието на централния комитет.

ЗАБЕЛЕЖКА

Настоящият устав са нареди, одобри и потвърди с общото съгласие на упълномощените представители от частните български революционни комитети и ще трае до захващанието на революцията, когато с общото съгласие на централния и на частните комитети ще да се измени по обстоятелствата. Когато се захване революцията, то Българският централен комитет ще да свика депутати от сичките частни комитети, за да се нареди друго устройство. С една дума, тогава силата на тоя устав пада и се замеща с други военен закон, когото войводите, със съгласието на централния комитет, ще да наредят според обстоятелствата.

Нека ни помага бог и нашата мишница! Напред!

IV

Дордето трая прочитанието на тоя устав, както и прокламации и правила, аз не си дигах очите да погледна настрана да не би да изгубя някоя дума. „Честото повтаряние думите — «привременно правителство», «тайни полиции», «пощи» и пр. — си мислех аз — показва най-добре, че тая работа не е шега.“ Получих клетва, че ще работя от всичката си душа и сърце за доброто и преуспяванието на революционния комитет, доколкото ми стигат силите; радвах се безпримерно и се гордеях, че съм се сподобил да се приема в него.

Приятелят в читалището, който завеждаше комитетските работи в Русчук, беше Никола Обретенов, момък не от богатите и знатни фамилии, скромен слуга на читалището и несвършил никъде високо образование. Той беше се посвятил всецяло на святото дело, заедно с всичката си фамилия. Двамата му по-големи братя, които минали с Хаджи Димитровата чета — единът беше осъден на вечно заточение в Акия, а на другия донесли главата в Търново. Той щял да придружи братята си в тая чета още в 1868 г., но Стефан Караджата го изпъдил в Гюргево, по причина че бил още малък. Благодарение нему и на огненото перо на Л. Каравелова, със съчиненията на когото твърде наскоро се запознах, искрата на патриотизма, която досега беше непонятна за мене, пламна вече с всичката ярост. Тия съчинения на българския патриот и списател бяха: в. „Свобода“ и „Независимост“, повестите „Неда“, „Стоян войвода“, „На чужд гроб без сълзи плачат“, „Хаджи Ничо“ и пр. Освен това от тях аз започнах своята деятелност, които ходех да продавам из града.

Сега ми разясни Н. Обретенов на подробно, че още за пръв път като се видял с мене, имал намерение да ми открие работите на комитета, но отложил това, за да ме изпита по-добре, за което и ме приел да живея на читалището. В това време, когато аз влязох в комитета, той беше в пълната си деятелност; във всичките почти градове из България и Тракия имаше основани комитети, с много или малко членове. Тия последните се приемаха след дълги изпитвания най-много между учителите, свещениците и еснафите. От чорбаджиите, по-първите търговци, дипломираните учени комитетът се вардеше като от турците, защото на тия хора гечинмекът беше добър, следователно малко ги тях интересуваше съдбата на България^[5]. За по-добро доказателство на това служи и тоя факт, че в Русчук комитетът се управляваше от скромни слуги, в Шумен от кундураджии: Кръстю Кичюкът, Рахаил Мощето и пр.; в Търново — от един сиромах книговезец, Христо Иванов, Христо Караминков, халачин, Иван хаджи Димитров, бакърджия; в Чирпан — от Стою Филипов, куюмджия, Георги Данчев, фотографин; в Хасково — от Мирчо Попов и П. Берковски — учители; в Панагюрище — Найден Дринов, ханджия; в Коприщица — Петко Кундураджията; село Царацово — Иван Арабаджията и Божил Георгев — прости селяни; в Стара Загора — тоже кундураджии, Кольо Ганчев и Господин Михайловски, Никола Райнов — ханджия; в Търново-Сеймен — Стефан Георгиев, хлебар, Гано Атанасов и Койчо Георгиев, ханджии; в Ловеч — братя поп Луканови и пр., и пр. Видните богаташи, тежките търговци, учените и пр. не са вземали участие в революционния комитет с твърде малки изключения. Който се съмнява в моите думи, то нека разпита и изучи: има ли някъде по гората гроб на богаташ, на тежък търговец и на учен из Францня или другаде? Има ли да е обесен някой от тях? Може би някъде, но кой казва, че има правило без изключение? Напротив, гдето има мерзости, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. Никой селски учител, колкото и да е той безсъвестен, не е съветвал своите събратя да си променят язика и да го заместят с руския. Никой не е хулил своя народ дипломатически, че е без патриотизъм: а българският екзарх Йосиф направи това. Идете после това и уверявайте, че учението създава характери! Поразителен е още и тоя факт, че ни един робертколежки възпитаник не взе участие в редовете на борците за българската свобода. Заведение на свободолюбива държава изкарва роби!… Освен Васил Левски и Ангел Кънчев имаше и други апостоли по това време (1870–1873 г.), измежду които по-главни бяха: Димитьр Общият, обесен в София, Христо Иванов, книговезецът, Атанас Узунов, който поиска да убие хаджи Ставря в Хасково, гдето и биде хванат, отче Матея Преображенски, Н. Обретенов, Ст. Стамболов и пр. Тоя последният, който застъпи мястото на Левски, Кънчева и Узунова, в късо време можа да развие гореща деятелност между патриотическите общества, които бяха отслабнали малко после софийското приключение, благодарение на убедителното му слово.

Комитети в България се съобщаваха един с друг чрез тайни пощи. Любопитни бяха тайните писма, които, макар и да попаднеха в неприятелски ръце, твърде мъчно можеше да се разбира нещо от тях, защото съдържанието им беше алегорическо. Ето съдържанието на едно от тия писма, изпратено из Търново, от Иван хаджи Димитров до Н. Обретенов в Русе:

„До Братия Кубратове,

… Получих честното Ви от 17-й того, заедно с 9 № девет турски лири срещу дълга Ви. Много малко сте ми изпратили от мострите на житото, затова моля ви, щом са представи случай, прати ми още. Тук житото засега има добра цена. Не получавам редовно на Дяда Блъсков «Училището»; кажи му за това. Нека ми изпрати той, или ти сам земи грижата отгоре си, тридесят до четиреси тела от книжката «Градинка», която да проводя по селата с моя таксидар. Той се намира засега в Ловченските села, по вересии^[6].

 

13 Януарий 1872 г.

Бъди здрав. Твой Асен“

Трябва да ви кажа и това, че всичките градове из България бяха прекръстени от комитета с други имена, взети из българската история, които употребяваха в писмата. Така например Търново се именуваше Асен; Русчук — Кубрат; Сливен — Славомир, Стара Загора — Атил; Лясковец — Аспарух; Котел — Софрония; Варна — Еремия; Шумен — Крум; Разград — Мирослав; Плевен — Любомир; Ловеч — Иван Шишман; Троян — Боян; Сопот — Самуил; Пловдив — Делиян; Т. Пазарджик — Докум; Карлово — Стамаш(?); Хасково — Цоко; Одрин — Гръмник; Свищов — Алцеко; Габрово — Перун; Тетевен — Кардан; Орхане — Сарсаул; София — Роман; Враца — Борис; Етрополе — Драко; Тулча — Рашумир; Никопол — Ситом ир; Лом-паланка — Амасия; Ряхово — Нотов; Видин…

В останалите градове из България, като Силистра, Хаджиолу-Пазарджик, Берковица, Кюстендил, Джумая, па даже и Казанлък, не е имало основани комитети, та затова и не се споменават в горния списък. Така също и лицата, до които адресираха писмата по разни градове, наместо техните собствени имена, надписваха се до ония личности, които малко-много бяха познати на турците за верни хора на султана; а тайният куриер, който беше длъжен да носи тия писма, знаеше кому да ги даде. Тъй например комитетските писма, които се получаваха в Русчук, носеха надпис: „До господин Петраки Златов, Иванчо ефенди Чорапчиев или Селвели Чорбаджиев“; в Търново — до „Стефана Карагьозов и Тодор Шишков“; във Видин — до „Севастаки ефенди“; в Стара Загора — до „Хаджи Господина“; в Сливен — до „Иван Сароолу“; в Шумен — до „Димча Чорбаджи“, и пр.

По-късно, а именно в 1874 год., съобщението между тайните комитети стана по-лесно, защото много писма с революционно съдържание се изпращаха чрез самата турска поща. Тоя кураж придобиха комитетите тогава, когато се въведе в кореспонденцията им да пишат писмата си с химическо мастило^[7]. Употреблението на това последното имаше тая добрина, че колкото и да се взираше човек, не можеше да познае писаното с просто око. После, като се намокреше книгата с друга една жидкост, всичко излязваше наяве. За да не бъде само бяла книга в плика, пишеха от едната страна на писмото или просто „много здраве от мене до тебе“, или пък „приех честното ви от 5-й того“, както захващат търговците своите писма.

И така, аз бях вече член на революционния комитет. При всичко, че отведнъж не ми се откриха тайните на тоя комитет, но пак можах да узная много неща. Освен дома на Н. Обретенов, който служеше като убежище на разни апостоли, куриери и пр., така също и народното читалище „Зора“ беше преобърнато на скривалище за различни комитетски принадлежности. В залата която служеше за занимание, над голямата маса горе на тавана, дъската на която се закачаше лампата, беше откъртена изкуствено и при всичко че се виждаха на нея много гвоздеи, но тия бяха прерязани отвътре, тъй щото тя се държеше само на дългата кука, на която висеше лампата денонощно. Тук на това място, т.е. отвътре дъската в тавана, стоеше скрит печатът на комитета. Той имаше големина колкото една бяла меджедия с надпис „Български революционен комитет“ и посред изобразен лев. На това същото място се държаха още и други разни фалшиви печати на турски язик, направени от восък и калай, на които бяха написани по-главните градове на България. Тия служеха за подправянието на турски тескерета, които така също, както и други разни паспорти, бяха в разположението на Русчукския революционен комитет. На друго място, а именно под стълбите, гдето така също бяха извадени гвоздеите, имаше цяла библиотека книги, всичките от съчиненията на Л. Каравелов, единствения по него време революционен списател, които книги, както и вестниците на същия списател „Свобода“ и „Независимост“ комитетът разпространяваше между народа.

Долу в избата под зданието на същото читалище имаше изкопана дупка, в която стоеше едно газено тенеке, пълно с различни отрови, които бяха доставени от българските ученици в Букурещкото медицинско лице. Тия бяха предназначени за враговете на българския народ. Главното обаче място, гдето се сьхрняваха всичките комитетски принадлежности в Русчук, не беше читалището. То се намираше в къщата на Н. Обретенов, под строгия надзор на старата му майка, баба Тонка. Нейната скромна къщица беше подкопана под основата и преобърната на скривалище, в което не само оръжия и други неща се държаха, но имаше място да се скрият и няколко души апостоли. Оръжията, запретените книги и вестници те пренасяха от Гюргево повечето от жени, на които полицията по-малко внимание обръщаше. Тия жени бяха сама баба Тонка, дъщеря й Петрана, съпругата на покойния Л. Каравелов — Наталия — и Тодорка Казанджиева от Гюргево. Бях свидетел един път, когато Наталия Каравелова пристигна от Румъния с оръжия, които носеше на себе си, отдолу под дрехите. Двете сабли, които бяха окачени на раменете й с дебели сиджимени върви, бяха се впили в месата й, докато дойде от Букурещ до Русчук. Разбира се, че когато гледаше човек как тия слаби жени рискуваха живота си за общото дело, то искрата на патриотизма се увеличаваше още повече. Много пъти тия същите патриотки са пренасяли и някои комитетски писма с по-важно съдържание. В по-главните градове комитетът си имаше определени къщи, в които отиваха апостолите и куриерите. В Търново бе къщата на Ив. хаджи Димитров; в Русчук — къщата на баба Тонка; в Гюргево — у Димитра Ив. Горов; в Пловдив — у Христаки Търнев; в Ловеч — у братя Луканови; в Карлово — у Ганя Маджереца; в Царацово — у Ивана Арабаджията и пр. По-късно комитетът в Русчук разполагаше с няколко каика по Дунава, между Русчук и Гюргево, които пренасяха оръжия, хора и пр. Когато се случеше да носят пушки, тия ги спущаха във водата, вързани с върва, от каика и спираха пред дома на баба Тонка, който се намира покрай самия бряг на Дунава. Нощно време отиваше някой да ги извади и ги донасяше у бабини Тонкини. Всичките каичкии бяха власи, с изключение на управителя им бай Димитър, който беше българин и човек на комитета.