Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1892 (Обществено достояние)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Набиране
Преслава Кирова

Източник: Словото

 

Издание:

Записки по българските въстания. Разказ на очевидци, 1870–1876. Т. 1–3. „Български писател“, С. 1977.

История

  1. — Добавяне (от Словото)

Глава VII. Убийството на войводата Бенковски

I

И така, ние четирма души: войводата, отец Кирил, Стефо далматинецът и аз, изгубихме се завинаги от очите на злощастните си другари. Аз притежавам твърде малки подробности за тях после раздялата ни, затова няма и да ги описвам. Онова, което зная на вярно за тях, е това, че едни пристигнали благополучно до Тетевен, гдето се предали на турците, други се блъскали няколко деня назад към Тракия, от които някои станали жертва на глада и башибозуците, а някои — твърде незначително число — се спасили в затворите, четвърти се самоубили, пети пропаднали без вести и така нататък. Аз ще да се занимая със съдбата на нашето пътувание, ще да ви разкажа, както можа, последните минути от живота на най-главният виновник от Априлското въстание и неговата трагическа смърт.

Щом ние оставихме зад гърба си нашите другари, след няколко крачки ето че напредя ни зее каменната пещеря, показана от бае Станча. Покачихме се по камъците и хлътнахме вътре един по един. Тя беше дотолкова тясна навътре, щото малко сено, запалено на входа й, решаваше нашата съдба, т.е. щеше да ни задуши вътре като лисици. Дъното й, доколкото можа да помня, че губеше в мрачна неизвестност, там далеч под земята. Около един час стояхме ние в това странно жилище, без да можем да се успокоим на минута, при всичко че надеждата ни да се нахраним преставаше вече малко по малко да бъде само пуста химера. Спогледахме се най-напред един други, захванахме да изпитваме по с критическо око местността, всекиму се искаше да изяви недоверие, а никой не смее да се обади от страх може би да не разчовърка чувствителното място, да не убива толкова скоро и останалия на иглен връх кураж. Най-напред отец Кирил пое думата:

— Уверени ли сте вие, че тоя българин (бае Станчо) не е някой турски пета (предател), преводен нарочно да ни затвори в тая кошара като стадо, а после да доведе турците да ни избият? — каза той, след като свърши вече преглежданието. — Отгде може да го знаеш що е за човек и какво търси по тия места, когато никой българин не може да се подаде от селото навън? Отгде знаем, че той не е преводен от турците нарочно да примамва комити?

Думите на отец Кирил не искаха голямо тълкование. Може бае Станчо да не прекарваше никак през ума си това намерение, което му ние приписвахме, но можеше в същото време да е един от най-безсъвестните шпиони, а ние се мъчехме да сключим с него братски условия[1]. Решението на тая тайна беше немислимо и по тая причина, без да си губим времето, предпочетохме да извършим онова, което беше за в полза на милата душица, т.е. решихме да излезем из пещерята и да си вземеме очите из гората. Поехме към една урва на западна страна и после един час възлизахме на каменливия й връх, гдето слънчевите лучи шибаха до нетърпение. Мястото бе така запазено, щото неприятелят да имаше и ястребови очи, пак не можеше да ни зърне. Възползувани от тия естествени добрини, ние си събухме навущата и разблякохме мокрите дрехи, които простряхме по нажежаните от слънцето камъци, защото една неделя става вече, как киснем във вода, така щото цели се бяхме вмирисали.

После една почивка от два часа ние тръгнахме отново по върха на планината. Наблизо връхлетяхме едно малко момче-козарче, което нямаше при себе си ни хляб, ни каква-годе друга гостбица. То ни каза, че ако преминем двете реки (Бели и Черни Вит, мисля), насреща в голямата гора, която се площеше напредя ни като морска повърхнина, имало една говедарска кошара, до която сме можели да стигнем тая вечер, ако вървим бързо. Говедарите били от ближното село Бросен. Като беше добро времето, като нямаше ослепителна мъгла, из която да си блъскаме главите, до вечерта ние можахме да преминем доста място, като прегазихме в същото време и двете реки при всичката си слабост. Местността или пътят по-добре не беше така убийствен, както досега. При залязванието на слънцето чухме да реват говеда в ближния букак, на които гласовете дотолкова приятно се отзоваваха в нашия слух, щото ние ги взехме за ангелски тръби. Нямаше никакво съмнение, че тук са говедарските кошари, за които ни говореше младото козарче. С голямо предпазвание, с влачение по очите си, за да не би да ни притоплей от невидимо място, се приближихме ние до кошарата, т.е. до колибата на говедарите, след като се уверихме наздраве, че никакви пусии не съществуват наоколо. Освен това ние видяхме отдалеч вътре в колибата няколко панагюрци, бивши наши другари преди 2–3 часа, които ядяха хляб и разказваха нещо — известно какво — на зяпналия говедар. Тия се връщаха вече за Тракия. Колкото готов хляб имало при говедарите, пашите подранили другари бяха го оплескали до кора, а ние трябваше да теглиме зазъбица.

След заминуванието на панагюрци, които смятаха да преминат тая нощ златишката равнина, говедарите сториха тертип да сготвят и за нас нещо. Най-напред се насърбахме само с кисело мляко, а после ни донесоха в краището на гората и по малко кукурузен хляб. През целия си живот аз не съм ял така сладко, па и няма да ям оттук нататък. Вечерта ние останахме да нощуваме при тях, едно, че имахме нужда от дълга почивка, а, друго, че нощният мрак ни препятствуваше да пътуваме. Утешително беше за нас и това, че според думите на самите говедари, откак се дигнало въстанието, само един път са дохождали при тях башибозуците. Това изключение с нашите говедари може би да ставаше по тая единствена причина, че кошарата им беше малко отстранена. За да преспим тая нощ, говедарите ни отведоха в една пуста колиба, в която не бяха живели хора от няколко години. Тя се намираше на 200 — 300 крачки разстояние от тяхната колиба, в едно затънтено място, направена с букови цепеници отстрани, изправени отдолу нагоре, а отгоре нямаше нищо. Така щото звездите свободно надничаха вътре. Буйна трева, повечето пъстролиста папрат, беше израснала извътре, върховете на която се равняха с височината на стените, само мястото посред, гдето беше горял огънят, оставаше голо като тавичка. Тук ние постъпкахме и поналегнахме балканската треволига, върху която си сложихме в тъмнината полуизгнилите кости.

Понеже мястото беше затулено от всяка страна, по съветите на говедаря ние си стъкнахме и малко огнец. Не се мина много време, а слушаме, че нещо пищи около огъня, но кой обръща внимание — помислихме, че е някой червей. По едно време обаче Бенковски скочи като попарен и извика уплашено. Дордето ние разберем каква е работата, от скута му се изтърси пъстра пепелешка, змия усойница, която се вижда, че е имала своето жилище под огнището отдолу. Дълго време ние не можахме да затворим очи пред вид на тия студени гости да не би да се срещнем насъне с отровната им засмивка. Чак посред нощ затворихме очи под строгото карауление на едного от нас. Не стига башибозуци, мъгла, глад, предателство, но и от змии още трябваше да се боим!…

От най-напред много си мислехме дали трябва да се запреме в тая колиба, т.е. да се повериме на говедарите, които, не дай боже, ако бяха някои лоши хора, турско ухо, в ръцете им беше да ни изчукат тая нощ като пилци. Но сънят и тежката нощ надвиха на всичко. Естествено бе, че после едно нахранвание като хората, после изсушаванието на дрехите ни и после нагряванието на огъня сънят, сладкият сън, ставаше неизбежен. Един от нас — отец Кирил, ако помня добре — остана да ни караули до известно време, а после друг трябваше от трима ни да го замести. Спахме, пременявахме се, трупахме дърва на огъня, а що ставаше в това време навън — никой не иска да знае, светлината на огъня не ни даваше възможност да следим и външния мир. Но чуваме навън — върши се нещо необикновено. Среднощ се минуваше, когато всинца бяхме разбудени, отведнъж се намерихме около огнището със заспали физиономии. Страхотия! Светът рискува да пропадне, втори потоп се готви да стане… Буря ужасна, тъмнината грозна, Балканът реве сърдито, букове падат, клонища скрибуцат от триение един от други, земя, небе и планини станали едно, трещи, плющи — в действителност светът пропада!… Тъмни облаци, които висяха като скали над самите клонища във вид на конусообразни тръби, плуваха вълшебно и грандиозно с голяма бързина над главите ни. Силният вятър дигаше где що му се попадне, не се забави той да се трогне и до нашето скромно жилище, което се люлееше чак от основата си. Докато въгленчетата хвърчеха нанагоре едно по едно, като из параходна тръба, отведнъж цялата жарава заедно с пепелта се дигна от огнището и полепна по дългата брада на о. Кирила. Бедният, той изхвръкна навън из вратата и изрева, колкото си може: „Изгорях!“

— Скоро бягайте навън, че колибата гори! — повтори той след няколко минути и ние се намерихме при него във високата папрат.

И действително горнята част на нашето опустяло жилище гореше вече, запалена по всяка вероятност от хвръкналия огън. Ние треперехме от планинския студ сред поляната и се стискахме един от други да се не изгубим в убийствения мрак. В това време именно силен дъжд, лапавица, град, сняг и пр. рукна да вали, а бурята започна да утихва. Ние се свихме един до други, наведохме глави и изложихме гърбовете си на пороя и така дочакахме заранта. Докато тъмнееше наоколо, малко по малко захванаха да побеляват гората и тревата, нежни и зелени като през месец май, както се е рекло. Искам да кажа, че дъждът се пресече на студен сняг, като че да не беше 8 май, а 8 ноември, или пък баба Марта. Той се постилаше разкошно по земята, като бели трендафильови листи. Скоро атмосферата изстина чувствително, дрехите ни на гърба станаха корави като дъска, ледени пръчки, бистри и прозрачни, повиснаха от листето, с една реч — зима не на шега. Захвана се вече страшният и паметният оня ден — събота, 8 май, който така също ще да бъде записан, както казах вече, с черни слова в хронологията на въстаниците от 1876 година. Той нанесе последния удар на нещастните борци за българската свобода, той се притече на помощ на хищните и така силни башибозуци!…

Тая нощ немилостивата Стара планина беше пълна с поборници върху една линия от 40–45 часа разстояние, от Сливенския балкан Демиркапия до Марковата врата на запад[2]. Когато се съмна вече, снегът имаше дебелина около една педя. Ние стояхме под една шумка, натрупани със сняг като същи кютюци, и не смеехме да се мръднем от мястото си, от страх да не би да направим стъпки. Зелената до среднощ трева и листи сега бяха увяхнали и попарени като коприва, заковани в прозрачен лед. Снегът падаше на парцали, на десет крачки разстояние не можеше да се види. До късно време през тоя ден, 8 май, ние се маехме на това място около говедарите и си пръскахме главите накъде именно трябва да отидем.

— Ей, сиромаси! Живи ли сте? Тая поразия като че нарочно за вас да става — каза един от говедарите, който дойде да ни обиколи на заранта.

Отидохме в колибата на тия последните, които не бяха изкарали още говедата на паша по причина на времето. В колибата им гореше такъв огън, на който свободно можеше да се опече цял един бивол. Говедарите бяха трима души българи. Щом ние се подадохме, тия отложиха калпаци и целунаха ръка на о. Кирила. Дълго време тия се чудеха както на нашия ум, така и на дързостта ни, че сме се решили да потеглим по Балкана в такова разбъркано време. От най-напред се побояха да ни приемат в колибата си, но ние сполучихме да ги уверим, че сме чисти българи, червата си да видим изтърсени на земята, пак няма да споменем името на оногова, който ни е дал залък хляб, който ни е подал братска ръка. За спечелванието на тия хорица на наша страна най-много трябваше да благодарим не на револверите и на калпаците с левове, а на кръста и капата, т.е. на о. Кирила, който във всеки случай повече състрадание възбуждаше в хората, отколкото ние.

Един от тримата ни благодетели на име Нею склони да дойде с нас и същия ден още да ни заведе докъде тетевенските колиби, гдето щеше да ни предаде на друг един говедар, негов познайник и добър човек. Според думите на тримата тия говедари, кошарата на тетевенския говедар се намирала около мястото, називаемо Свинарската лъка, гдето не било дотолкова мръсно, т.е. там нямало да пречат башибозушки потери, и по тая причина можели сме да останем за няколко деня при добрия говедар. Кой знае, може би тая надежда, това утешение да ни се даваше от тримата ни приятели с единствена цел да се махваме по-скоро от колибата им. А снегът следваше в това време да се лепи богато по земната повърхност; той надминуваше вече педя дебелина и наближаваше да достигне колене. Тримата говедари не можеха да си обяснят по никой начин причината на това безобразие, да вали сняг 15 деня след Гергьовден.

Бай Нею си приготовляваше вече едно-друго за път. Но преди да потеглим, нужно бе най-напред да похапнем нещо, па тогава да се борим с дебелия сняг и с увисналия по клончетата на дърветата лед. Трябва да ви кажа, че и на тая кошара брашното се даваше с четеля. По тая причина наместо хляб един от говедарите, най-младият, засука скути и надве-натри замеси малкото брашънце на тесто, което накъса на малки парченца и го хвърли в черното котелче да ври на огъня. Тая гостба се казва траханица, позната на мнозина от читателите.

Дордето стана готово ядението, простодушните наши благодетели, които не снемаха от нас погледите си, не преставаха да ни отправят различни питания, на които ние всинца от един път отговаряхме с голяма готовност. Отговаряхме ние просто по тая причина, защото животът ни стоеше в техните ръце, а, от друга страна, като къкреше котелчето на огъня, предназначено за нас, разполагаше ни към всичко.

— Кой знае колко пара вземате вие, като сте тръгнали да вършите тая работа? — питаше един изпомежду тях със самоуверение.

— То не иска я питание колко ще вземат такива като тях хора — възрази бачо Нею, който щеше да ни води към Тетевен. — До десятина лисичи очи (жълтици) трябва да се набират на годината? — прибави той въпросително.

— Тютюн парасъ — потвърди други.

— Зад тая ваша работа, галиба, че Голямата мечка (Россия) стои и аз няма да се излъжа, ако ви нарека нейни хора — забележи важно най-старият от тримата говедари, като посочи с пръст към север. — Ние се четем като негови деца, той се труди да ни избави от невярна ръка.

— А за Божагроб нищо не казваш — възрази втори. — Него ще отърве той по-напред, па тогава нас. В неговата земя най-много се пазела вярата и божите закони. Аз съм слушал от стари хора и от попове, че в неговите ръце се намирал честният кръст и дървената сабля на свята Богородица, с която агарянците едно време превзели Стамбул; по тая причина срещу неговата християнска войска никакъв друг аскер не е в състояние да се бори: пред топа му върви кръстът…

Така любезно бяха се впуснали в разсъждения тия горски хорица, защото по причина на лошото време тия не бързаха да пущат на паша добитъка си. Преди да потегляме на път, Бенковски поиска да си промени войводските дрехи, както и ние самите; но освен два скъсани калпаци, които говедарите можаха да намерят помежду си, други никакви не бе възможно да ни се доставят. За всичко ние заплатихме на говедарите.[3]

След като се опростихме, предобед потънахме в гъстия букак, предвождани от Нея, към западната страна. Бяхме извървели едно разстояние от 500–600 крачки място, когато тоя последният се повърна да обади на другарите си да пуснат говедата подиря ни, за да се заличат дирите ни в снега. За да достигнеме до Свинарската лъка, имаше няколко пътеки, твърде преки, чрез които в късо време можехме да се намерим там. Водачът ни обаче забележи, че и нощно време той не би се решил да ни преведе през тях, по причина че били заловени на няколко места от башибозушките потери. Следователно, ние трябваше да бродим и да пътуваме през такива места, които са достъпни само на мечките и в които бе стъпял чавешки крак само от немай-къде.

И така, ние започнахме борба с майския сняг, без път и без строго определено направление. По причина че вятърът бе утихнал вече да люлее клоновете на дърветата, по които се лепеше мекият сняг, щом се досегнехме до някоя шумка, вратовете ни се покриваха с дебела преспа.

II

Живо създание, ни птица, ни балканско животно, ни пък някакви си следи от одушевена твар не се виждаха. Букове колосални, с опрени до облаците върхове, хралупи като крепостни стени, покрити с мъх, червояденина и жълти гъби, свалени по земята дървета, които бяха запазили своята дива гордост и в окончателното си поражение — и друго нищо повече. В тая дива местност бае Нею беше за нас и господ, и другар, и опасение, и надежда, и всичко друго, каквото щете. Изгубен бае Нею — изгубвахме се и ние. Къде пладне достигнахме в една река, на която свирепото течение още по-голяма монотонност придаваше на околността. За да направим игра в дирите си, умният и практическият човек, който вярваше, че дървеният калъч на свята Богородица бил в ръката на руския цар, предложи ни да нагазим в реката и да тръгнем сред посинялата от бистрина вода надолу по течението! Разбира се, че тая жестока заповед биде изпълнена още на минутата без никакви разсъждения. Зацапахме ние като патки по каменливото дъно. На много места дохождаше отпредя ни или водоскок (малък, разбира се), или пък дълбока вирчинка, която да прегазим. Ние се отказвахме.

— То ще се рече, че аз трябва да се върна при добитъка си, когато вие сте знаели от мене по-добре — възразяваше безапелационно и неумолимо Нею, като си държеше в същото време и двете ръце отворени в знак на учудвание.

Нямаше що да се чини: пак влязвахме в линията на шумната река. Сиромахът о. Кирил! Неговото дълго расо плаваше по повърхността на водата, като че да беше сертме. В едно удълбано място Бенковски се стрепна и цял-целниничък се простря сред реката с главата нанапред. Най-после всинца вкупом бяхме принудени да се откажем от тая крайна предпазливост, защото краката ни изтръпнаха и се вдървениха от студ, като безчувствени кютюци. Измъкнахме се из реката като самодиви и поехме на дясна страна из стръмната урва. Пак се спря Нею и изново начерта друг, по-практичен маршрут. Той тръгна по обикновено най-напред, захвана да мести своите високи като кокили крака и ни поръча да стъпваме право в неговите стъпки и да се не подпираме на пушките си освен той на своята дрянова тояга! За приятно разнообразие или за остра шега, ще възразят може би читателите, е правил това немилостивият Нею. Ни едното, ни другото. С това той искаше пак да напакости на потерята, която, като види, че само един човек е пътувал, няма да се впусне да го преследва иди пък ще го вземе за овчар.

Но щом наближавахме някоя извънредна стръмнина, всичките хитри стратегеми на Нея рухваха на земята. Наместо малки стъпунки по снега се изписваха различни карикатурни фигури, размесени с пръст и букова шума, попадала по земята, а понякога, като не се случваше да има наблизо дърво или клон, за да се заловиш от него, линията ставаше продълговата няколко метра, на края на която се събираше голям сняг, който неволно си тикал с краката си. Искам да кажа, че ние падахме и ставахме. Пушките, които от по-напред държехме на ръце, за да не ги дотегнем някак на снега, т.е. кондаците им, което се считаше за явно предателство, сега отхвъркваха настрана и цели-целнинички се изписваха върху преспата, така щото твърде наглядно можеше да се познае и от каква система са даже. Освен преводачът ни, бае Нею, който твърде рядко се излъгваше да падне, и то на някое много зло място, ние падахме напред непрестанно, но не толкова често, както правеше това о. Кирил. Сиромахът, по причина на дългото си расо и на тежките дисаги, пълни с бели меджидии, един път прекрачеше, а два пъти изправяше поклон. При всяко падание парите издрънчаваха, като че да се намирахме в сарафски дюген, а Бенковски изглеждаше накриво свещеника и му скърцаше със зъби.

Когато горското око на бачо Нея забележи, че ние отпадаме от минута на минута и все повече захващаме да не пазим правилата на горски хора, започна малко по малко да ни издига към върха на планината под предлог, че оттам ни бил уж пътят за Свинарската лъка. Колкото повече излязвахме нагоре, толкова по-чувствително се усещаше студенината, толкова по-непроницаема ставаше мъглата, която се лепеше и позлатяваше с лед и дърветата, и снега. Снегът престана вече, но тук, по планинските височини, той надминаваше и колени, замръзнал и поледен, а не мек и пръхкав, както по ниските места, така щото едвам можехме да го пробиваме с краката си. Мокрите ни дрехи така се сковаха на гърба ни от планинския студ, щото взеха коравината на чамова дъска. С една реч, зима и студ; като по Коледа. Надвечер, като преминувахме една урва на ребро, за пръв път се уверихме, че и други божи създания обитават в тия места. То бяха дирите на една мечка, която заминала пред нас. Малко по-нататък Нею се спря заведнъж и посочи с поглед и ръка нанадолу. Какво беше нашето удивление, когато ние съгледахме едно космато валмо, като че да бе покрито с обърнат наопак кожух, на който от страна висеха двата ръкава. Това неподвижно валмо беше нашата спътница — мечка, обърната към нас със задницата си, а главата й се не вижда, като че да беше заровена в земята.

Ние се спряхме и с втренчено любопитство гледахме на страшното това животно, което бяхме наближили около стотина крачки и което не ни виждаше още, нещо твърде удивително. Разбира се, че ние никакво зло не можехме да й направим, защото да гръмнем с пушка, значеше сами да се предадем на потерите, които бог знае дали не се намираха на няколко крачки разстояние от нас. Най-после бае Нею подигна един чукан и го хързули направо към мечката, който удари в краката й. Що ни трябваше? Пущината наистина не ни виждала. Тя дотолкова се уплаши от нашето появявание, щото подскочи на четирите си крака като зайче и така ужасно ревна, щото ехото на гласа й се забиваше от четири страни на планината; а кютюци, а камъци, плюсък и трясък нямаха граница.

— Пуста останала! Черви мозъка ти да изедат — избърбора бачо Нею подире й.

Като отидохме на мястото, гдето беше се спряла тя, видяхме, че си била пъхнала главата под снега в един дълбок мравуняк да търси яйца, та затова не можала да усети нашето приближавание.

И така, тоя ден може да се каже, че го преминахме благополучно. Хиляди пъти бяхме повече благодарни да срещаме мечки, вълци и пр., отколкото наши братя — человеци, които бяха по-опасни от зверовете. Нощта, не дотолкова мрачна по причина на снега, ни свари на върха на планината. Заедно с нея настана и коледен студ, до такава степен, щото ние замръзнахме на мястото си и никакво движение не беше в състояние да ни поддържи нормалната топлина. Нею искаше да продължаваме тая нощ пътя си, така щото до разсъмвание да преминем оная местност, в която той се боеше, че не е край да няма турски пусии. След дълги молби и убеждавания едвам можахме да го отвърнем от това му намерение, да склони да преспим тая нощ в някоя долина, гдето да си стъкнеме и малко огнец.

Както обикновено става в подобни случаи, така и сега, ние избрахме такова място за спане, в което, за да се види огънят ни, башибозуците трябваше да се покачат на облаците, и то право над главите ни. Другояче бе невъзможно. Над главите ни се издигаха колосални кичести букове, които приличаха на цъфнал трендафил по причина на натрупания върху им сняг. Освен това от всяко клонче и листче висеха ледени шушулки, като от полюлей, измежду средата на които бяха заковани зелените пролетни листи. За огнище ние си избрахме такъв един допотопен дънер, кух като бъчова, който приличаше повече на остатки от римска крепост, отколкото на дърво, защото зелената мъх, която го покриваше, съвсем други цвят му придаваше. В неговата дупка, която имаше форма на пещ, ние си стъкнахме огъня. Скоро червеният пламък започна да бухти из горната част на отверстието му и издаде миризма, като кога се подпали прахан. Бяхме изринали вече снега наоколо за сядание и Нею кършеше тънки вейки за постилане, а ние захванахме да се събуваме, когато едно непредвидено обстоятелство, за което никому през ума не минуваше, че ще да се случи, принуди ни да отстъпим няколко крачки настрана, кой с един крак бос, кой с два и пр. Причината на всичко това беше натрупаният по клонищата на дърветата лед, който, като се разтопи от буйния огън, започна да се сипе по главите ни като град. Освен че ни мокреше изново, но и гдето паднеше стопеният лед, накарваше човека да се почеше. Ние почакахме за няколко минути отстрана, но като видяхме, че тая комедия ще да се продължи през цялата нощ, потрудихме се да му намерим леснината, за да имаме възможност да бъдем по-близо до огъня.

Бай Нею отсече няколко чатала, които заби около хралупата, напречи отгоря им други върлини и метна; върху тях мушамите ни, йод който се свихме на сепер. Така прекарахме ние през цялата нощ. Понеже от последните наши събития нямаше нещо привлекателно и утешително за разказвание, на Нея беше предоставено да разкаже своя живот и патими. Помня, че той наброяваше, че откак станал човек, до двадесят и пет пъти го били турците, четири-пет пъти му извивали главата да го колят, до петнадесят пъти го обирали и пр., и пр. Той бе прекрачил 40 години, а само три до четири пъти бил влязвал в черкова, и то на Възкресение и когато умряла майка му, та затова питаше отец Кирила дали не тежи на душата му голям грях. Войводата му отговаряше, че не грях, но и святец още може да стане той, ако турците го бият няколко пъти още.

На разсъмвание, когато сме заспали всинца, не зная как се е отъркулила капата на о. Кирила и паднала в огъня. Когато той я тури на главата си, тя приличаше на берберски тас, защото само от едната страна беше изгоряла.

III

На другия ден по пладне ние пристигнахме благополучно на Свинарската лъка, която се намира на едно разстояние от 2½ часа към северната страна на Тетевен. В ниските места на планината снегът беше захванал вече да се топи, а по високите върхове стоеше още. Силни порои рукнаха да текат по долищата.

Пологарите на бъдещия ни благодетел стояха вече отпредя ни на едно разстояние от 300 — 400 крачки най-много и ние свободно си издавахме главите из краището на гората, за да разглеждаме местоположението. Тия бяха построени на една гола поляна, заобиколена и от четирите страни с високи дървета, до които се опираше плетът на кошарата, в която запираха говедата. Само от едната страна, гдето се намираше колибата за хора, имаше празно място, т.е. поляна, която, се стесняваше постепенно към букака. От най-напред, дордето не бяхме пристигнали още, преводачът ни се съмняваше да не би да намерим пуста тая кошара, защото бил дочул, че турците скарали говедата около Тетевен; но сега не оставаше никакво двоумение по тоя въпрос: из колибата излязваше дим и пологарът се чернееше, гдето лежали говедата. Тия признаци се потвърдиха най-добре и най-ясно, когато съгледахме, че из колибата излезе човек, който задигна един чукан и пак се върна назад. Тая местност се нарича Малкия Климаш, която се намира между реките Брезова, Костия и Василева.

— Не бойте се вече; тоя е човекът, при когото ви водя — каза преводачът ни Нею радостно и засмяно, понеже се отърва вече от един тежък товар. — Вижда се работата, че момчето е отишло подир говедата, а той е останал да меси хляб. Работата се посрещна много добре и нам не остава друго нищо, освен да отида да го известя, че скъпи гости му са дошли.

От произнесените думи на бай Нея „останал да меси хляб“ нашите очи се опулиха. След няколко още наблюдения около колибата, да няма някаква турска пусия, делегирахме Нея, а ние насочихме пушките си към колибата от краището на гората за всеки случай. После десятина минути при нас стоеше вече очи срещу очи човек на петдесятгодишна възраст, среден ръст, с черни гъсти мустаци, из които се виждаха тук-там бели влакна, с голямо изпъкнало чело, набърчено като книжен фенер, с малки околчести сиви очи, които блещукаха като на лисица, и с туплест нос, който приличаше на татарски ботуш. Преминалата му възраст никак не съответствуваше с правото му като фидана тяло и с бързите му леки движения, свойствени само на двадесятгодишни момчета. Щом той се приближи до нас, без никакво посвенявание или страхувание отведнъж протегна ръка да ни поздрави, като да беше бил и пребил с нас, като че да бе известен, че тоя именно ден ще да има среща с нас.

— Хайде, добра среща, момчета! — каза той с мъжки глас, не без сериозност.

Готвеше се вече да седне насреща ни, но като съгледа о. Кирила, който стоеше малко настрана зад едно дърво (той завинаги вървеше малко настрана от нас), скочи на крака, с необикновена бързина смъкна си големия рунтав калпак, прекръсти се набожно и след като млясна десницата на святиня му, произнесе:

— Благослови, отче святи!…

— Бог и пресвятая Богородица да те благословят, чедо — отговори покъртено о. Кирил, като виждаше подобно религиозно страхопочитание в лицето на един планински говедар.

За да му направи още по-голямо впечатление, той измъкна из дисагите позлатения поибренски кръст и му го поднесе на целувание. После тая церемония между о. Кирила и непознатия ни още благодетел тоя последният се сложи на земята, подпрян само на едното си коляно, като че ще да мери нишан, и дорде ние се наканим да му предложиме обикновеното питание, той ни превари.

— С първото си виждание още, ако ме не лъжат очите ми, аз можах да се договедя като с какви хора имам работа… хора, на които съм готов и душата си да дам!…

Бенковски си подигна крадешком погледа от сериозното лице на чудния тоя човек, който като че не говореше от себе си, а сякаш че четеше епитафия върху паметника на някой гръцки герой, паднал за свободата на своята мила патрида. Погледна ме той и намигна с едното си око, което значеше: „Намерихме най-после човек, какъвто е нам потребен!“ Последният прибави:

— Но сега не е време да се хвалим един други кой какъв е и какво може да направи. Отсетне ще да се запознаеме, ако е рекъл господ, а сега да дойдем на работа. Аз мисля, че първото нещо, което ще да поискате от мене и от което имате нужда, не е друго нищо освен хляб. И тъй: какво ще да кажете? Да донеса ли нещо да похапнете?

Всеки може да си въобрази какво маслено удоволствие произведоха на нас последните тия думи на новия ни благодетел. Тия се потърколиха като по мокро кадифе и дълго време звънтяха на слуха ни, като че да бяха ангелски глас. Щом той, благодетелят ни, прие удовлетворителен отговор, т.е. че първата нужда е хляб, отговор, който отдавна чакаше на устните ни, скочи като петнадесятгодишно момче и бързо се затече към колибата.

— Ето човек, на когото напълно можеме да разчитаме и на когото можем да се надеем, че ще да ни помогне — забележи о. Кирил и смъкна от врата си тежките дисаги.

— Не е край да не бъде той работник от революционерния комитет, па може би и другар на покойния Левски — допълни Бенковски.

— Да ни дава хляб, па бил, какъвто ще — каза Стефо далматинецът, който се занимаваше да разчистя мястото, гдето щяхме да ядем, защото човекът, за когото ставаше дума, идеше вече към нас, натоварен с едно-друго.

Под мишница носеше той един кози мях, наречен огуртник, който стърчеше и от двете страни, надут като жероненска гайда. В подобни мехове овчарите и говедарите по Балкана си държат млякото, което става твърде добро и вкусно.

След ядение всичките наши предложения, които ние казахме на новия си благодетел, като: наема ли се той да ни прикрие за няколко деня из планината, дордето поутихне малко работата, може ли да намери някой човек или пък той сам да ни заведе към Троян, Сопот и пр., се приеха безусловно с малки някои забележки и предупреждения. Само когато тръгна да си върви назад старият ни проводач бае Нею, той направи следующата забележка:

— Всичко това е добро и аз никога няма да се откажа от да не помогна на такива наши юнаци като вас; но от едно нещо има да се боя в тая работа — и посочи с поглед към стария ни водач. — Страх ме е от тоя копилаш (умалително — момче), да не би да направи някой аджамалък (предателство, иска да каже), да отърве някоя дума пред кучлаците (турците)…

Като вярвахме, че тая забележка е искрена, и четирма в един глас въстанахме да защитим бае Нея, че той никой път не би се изтървал да направи подобна глупост, защото и неговият косъм не е от чистите, т.е. че и той ни е хранил и поил с ръката си. Това същото потвърди и Нею.

— Какво си хортуваш ти бе, аратлик? Умът ми, сполай му, не го е изпила още оная, която слушаме всеки дан по дърветата (кукувицата)!

Както и да е, а Нею беше спокоен вече, че сполучи да ни предаде на такива грижливи ръце. Той стоеше вече на крака с дебелата си тояга в ръце и няколко пъти повтори да каже: „Е, на мене изин да си вървя.“ На прощавание Бенковски го попита колко пари ще трябва да му заплатим за големия труд и неизказаната добрина, която видяхме от него.

— Колко ще да ми заплатите? Да можа поне да си купя едни подлоги (цървули, но презрително подлоги), защото тия на краката ми се изпокъсаха от вчера насам, па за останалото да прощавате: кой ще да му издирва много-много.

— Ни с пари, ни с думи можем да ти отплатим ние тебе — отговори о. Кирил и вмъкна в костеливата ръка на Нея стотина гроша пари.

Той му целуна десницата с отложен калпак, който подпираше с лявата ръка над главата си само малко открехнат. Щедрото възнаграждение, което се направи от наша страна на Нея, не остана чуждо за новия ни благодетел.

След заминуванието на бача Нея остави ни така също и другият говедар, т.е. навият ни благодетел, който отиде да обиколи дали се е чуло нещо за нашето пристигвание по другите там съседни колиби, а на нас се обеща, че надвечер ще дойде да ни вземе от тава място, за да ни заведе на друго, по-добро.

Вълю, или Велю Стоилов Мечката (така се казваше новият ни благодетел), е родом от Горньонската река, тетевенски колиби. Освен че той показа към нас от най-напред голяма готовност да ни приеме с такива думи и ласкави обнасяния, за които ни най-малко съмнение не можехме да имаме на него, но, от друга страна, той ни излезе и нещо като познайник по следующия начин:

— Хей, и аз имам момче, тъкмо на вашата пора, което от няколко години живее в пуста Влашка, в Турно Северин — каза той и въздъхна от всичката дълбочина на сърцето си. — Според разказванието на някои наши селяни, които го виждали там наскоро и приказвали с него, твърде ме е страх да се не намира и той сега по Балкана във вашия кайфет…

Не щеш ли, че това момче, за което дядо Вълю въздишаше от сърце и душа, от дума на дума да излезе познайник и приятел даже на Бенковски! Когато тоя последният разказа на милозливия баща чертите, името, възрастта и занятието на сина му, то той подскочи от радост, прегърна войводата, който описваше чедото му, и каза, че ние сме негови момчета и ще да се грижи за нас, както би се погрижил и за своя син. Иди после всичко това, после тая щастлива случайност, та се съмнявай в патриотическата искреност на дяда Въля!

— Мълчете и се молете богу само, който се смили над нашите теглила и ни изпрати тоя святи старец — забележи отец Кирил.

В отсъствието на дяда Въля Бенковски ни разказа, че действително той се познавал със сина му. В 1875 г., по Заарското въстание, когато той, Бенковски, беше определен да пали Стамбул, за което споменах в първата част на Записките си, синът на дядо Вълю бил един от определените палачи, но не заминал за Цариград. Според собствените думи на дядо Вълю, той бил роднина още и на Марина, из Тетевен, когото ни един от нас не познаваше лично, но го бяхме слушали, че той е един от приятелите-работници в Тетевен. Голяма нужда имахме да се срещнем с тоя последния и дядо Вълю се задължи да ни го доведе на другия ден в планината.

Всичко гореизложено, взето в едно от наша страна, ние повярвахме не на шега, че животът ни при тоя старец е в безопасност донейде си. Без да поставиме даже караул, оттеглихме се малко по-навътре в гората и легнахме да спиме. Дъждът почна да вали отново. Часът къде 10½ вечерта по турски зачу се плюсък откъм противоположната страна на кошарата, който приличаше повечето да е някоя мечка или друго животно, отколкото човек; но било каквото и да е, ние се отместихме от мястото си на пусия и обърнахме пушките към оная страна, отгдето идеше шумът. После десятина минути ние съгледахме бозовата аба на нашия старец, който отиваше право на онова място, гдето ни беше оставил от по-напред, и като се огледа надолу-нагоре, та видя, че ни няма, започна да подсвирва (хайдушки знак).

— Господ да ви знае, момчета! Прекъсахте ми сърцето като с кремък, когато видях, че ви няма — отговори той на нашето обаждание. — Какво не си прекарах през ума за вас?…

Когато го наобиколихме вече като пилци, той ни съобщи с важност на челото, че трябвало да се приготвим за път, защото ще да ни води навръх Стара планина, да ни запре в една каменна пещеря, позната само нему и още на един негов другар, на когото сме трябвало да кажем: „Лека пръст“ — т.е. че той се поминал вече. Причината на тия предпазливи мерки била голямото число башибозуци (кучлаци според него), които нападнали по колибите и наскоро имали намерение да излязат по гората.

— В тая пещеря — прибави той — вие няма да се боите от нищо. Хващам се с вас на бас, че ни един косъм от главата ви няма да потрепери. Там ще да живеете като в някоя влашка кръчма! Аз случайно можах да я изнамеря, и то не сега, но когато бях на двайсе години момче и пасях козите по тях места заедно с рахметлията (покойния) си баща. Един ден гледам, че орел кацна на една от голите канари; той държеше в устата си храна, от което мен ми щукна на ума, че може да има малки орленца в тия канари. Качих се на едно дърво и ето че напредя ми зее пещерата…

Разбира се, че от това историческо описание на тая пещера нам не оставаше що да възразяваме: „Да вървим?“ „Съгласни.“

IV

На мръквание ние стояхме вече като на поклонение под колосална каменна стена, покрита с дебел лед, между който се подаваха тук-там листове от зелен здравчец. Тая стена се намира на върха, на самия връх, гдето се е казало, на Стара планина, а в горните й катове е речената пещеря, новото наше жилище. Гъста студена мъгла покриваше балканския хребет, от влажнината на която се образуваше по дърветата скреж и поледица. Тук снегът си стоеше още както бе паднал на 8 май. Страх ужасен побиваше човека само като си дигнеше главата да погледне острите и зъбести скали, по които трябваше да възлизаме, дордето пристигнеме до назначеното си жилище. Дядо Вълю ни предупреди да заобиколиме от другата страна, защото по канарата направо не било възможно да се възлезем по причина на хлъзгавата поледица, а трябвало най-напред да се покачим по едно дърво, а после вече да преминем по един от неговите клонове, който се простираше до самата дупка, като по мост. И действително, това така трябваше да стане; ние сами с очите си се уверихме, че друга леснина нямаше. Дордето се занимавахме да разглеждаме това дърво, отгде и как ще да бъде по-лесно да се покачим, дядо Вълю като катерица се пое по него и скоро гласът му изгърмя в пещерята.

— Ех, момчета, завиждам ви на тая къща! Я гледайте как е преметено и очистено вътре от вятъра, като че мома да е шетала — каза той.

После той попълзя изново по клона и очукваше с тоягата си леда, за да преминем по-лесно. Ние сукахме надолу, въртяхме нагоре, поехме се най-после един след други по дебелото дърво. Отец Кирил стоеше вече доволно нависоко, когато изтърва дисагите си от гърба, които паднаха на земята, и гласът на белите меджидии се обади.

— Какво направихте? — се обади дядо Вълю и надникна като бухал от канарата. Както се види, ясният глас на презрения метал възбуди неговото любопитство.

Той стоеше на края на пещерята и ни поемаше един по един за ръката, като казваше в същото време: „Пазете се да не гледате нанадолу, за да не ви излъже дяволът“… Преди да разгледаме поменатата си къща, най-напред трябваше да влезем в обяснение с дяда Въля за някои необходими неща, понеже той щеше да си върви. Дадохме му стотина гроша, които него време, в Балкана и в ръцете на дяда Въля, имаха цена за 1000; казахме му да ни купи една ока тютюн, две-три оки сланина, която е най-добрата храна в планината, защото държи сито и топло, и му повторихме да извести Марина в Тетевен да дойде при нас.

— А че аз да се не маям. Вие бъдете рахат; щом се съмне утре, дай, боже, ще дойда да ви донеса една топла пита и малко отварица да си похапнете — каза той и попълзя по дървото да си отиде.

След заминуванието му ние се завзехме да разглеждаме жилището си, при всичко че беше вече притъмняло. Пещерята има дължина около 5–6 аршина, височина 1½-2, а на широчина около един аршин само, така щото ние четирма трябваше да се нагнездим един по един на дължина отвън навътре, като в улей на воденица. Тежко и горко на оногова, който останеше най на края на дупката, гдето снегът достигаше и гдето вятърът блъскаше най-жестоко. Наред от лява и от дясна страна на пещерята се протакат непроходими скали, през които невъзможно беше да се доближи човек до нас; от горня страна над главите ни, т.е. над пещерята, така също има надвесена скала, като полица, покрита със здравец и дребна люлека, а няколко аршина по-надолу се намираше пещерята. От долня страна, т.е. гдето се намира дървото, което ни служеше за мост, можеше да се види, доколкото позволяваше мъглата, стръмна и права като крепостна стена урва, набита с дребни камъчки. Дойдеше ли някой случайно или от зевзеклък да отсече дървото, в такъв случай ние ставахме святи мъченици, повече от Мария Егнптянка. Искам да кажа, че нито ние самите можехме да слеземе на божата земя, ни пък на неприятелските куршуми можехме да станем жертва. Чисти търговци; само орлите щяха да се зарадват, и то като се дигне мъглата, защото и тия не можат да гледат свободно през нейното покривало. По-нататък нищо вече не можеше да се види; чуваше се само глухо шумтение на вода или друго нещо. Това можа аз да кажа само за тая пещера, която е крила българския войвода, виновника на Априлското въстание. Как се казва тя от местните жители, истина ли говореше старецът, че само нему е била известна в околността, дали действително беше дотолкова тайна и на скрито място — аз си признавам, че не можа да отговоря на тия питания. Кому минуваше тогава през ума да пита за подобни неща, полезни само за любопитните, а не и за страждающите. Отпосле се научих, че се наричала „Портите“.

През цялата нощ надали можеха да се наберат двадесят минути, които някой от нас можа да употреби в спокоен сън. Изложени на непрестанния дъжд и сняг, който ставаше повече от 15 деня, как ни яде костите, ние му бяхме обръгнали до някоя степен, стигаше да има само хляб. Но извънредно студеният балкански климат, който върлуваше по тоя висок връх, гдето и в най-доброто време на годината, и през юни даже, се запазва снегът, влажните и студени камъци на нашето диво и необитаемо жилище, може би от сътворение мира сего, поставяха ни в такова ужасно положение, щото нощта ни се видя година, а не десят часа. Вятърът влязваше в пещерята като с кола и бухтеше из вътрешността й като в комин. Отчаянието беше общо помежду ни; никой от нас не вярваше, че ще да можем да излезем живи от тая проклета Стара планина. Съветвахме се що трябва да правиме, кроехме планове, един от други по-неосъществими, но до нищо положително не можеше да се дойде. Отец Кирил предлагаше да сме се отправели или към Троянския манастир, гдето той се познавал с игумена хаджи Аксентия, или към родното му място Сопот, гдето така също се имало надежда за спасение. Очите на Бенковски бяха отправени към свещена Румъния. „Там, и нигде другаде трябва да търсиме ние нашето спасение“ — говореше той. Аз от своя страна се хвалех с къщата на баба Тонка в Русчук. Уверявах приятелите си, че ако достигнеме живо и здраво до тоя град, то домът на горепоменатата баба ще да бъде на наше разположение. Разбира се, че всички тия театрални разкази развеселяваха минутно полуубитите другари.

Съмна се по едно време, но напусто: ние не можехме да видим по-далеч наоколо от десятина крачки място по причина на мъгла. Решихме едногласно, че щом се подаде бачо Вълю, да протестираме в името на балканското право, че в тая пуста дупка и зверовете не можат да живеят даже. Ни огнен, можеш да си стъкнеш, ни пък има място да се поразтъпчиш. На другия ден, 10 май малко пред обяд, чухме, че се закашли човек отдалеч, а тоя човек не можеше да бъде друг никой освен дядо Вълю; но в същото време не ни пречеше никак да прекараме през’ума си различни срещи и произшествия, които се продължаваха дотогава, дордето видим с очите си рунтавия калпак на благодетеля си. Кашлицата от негова страна служеше затова, за да ни предупреди, защото можеше да се случи някой сакатлък.

Отдавна дядо Вълю бе казал „добро утро, момчета“, „как прекарахте нощта“ и пр., но напразно очаквахме да го видим да извади тютюна, сланината и другите поръчки, които бяхме му казали да ни донесе. Разни причини и препятствия показваше той, които не му дозволявали да си изпълни обещанието. Най-много се боял от някого си хаджи Люзгяр, който бил башибозушки началник и който се намирал на конак в селото им заедно с дружината си. Ние му предложихме, че като е такава работата, той ще да направи много по-добре, ако ни отведе към Троян сам или чрез другиго, негов верен приятел.

— Почакайте още малко; недейте бърза толкова; никой ви не знае, че се намирате тука — бяха отговорите на стареца.

Между това той не забрави да ни се похвали, че пуснал говедата да ни затъпчат дирите и че пошушнал на приятеля ни Марина за нашето пристигание. По собствено наше желание, както казах, ние оставихме още на часа страшната пещеря и заедно с дяда Въля пак се смъкнахме по долните катове на планината. Той ни остави в една дълбока долина и си отиде при говедата, като се задължи, че скоро пак ще да ни забиколи и че ще гледа да изпълни поръчките ни. От лява страна на тая долина се намираше познатата вече на читателите кошара, а отдясно — реката Свинарица, на която се чуваше само шумтението. Малко по-надолу, според думите на благодетеля ни, се намирала река Рибарица, по която имало много бичкии за рязание на дъски. Тук на това място ние прекарахме нощта, свити на кълбо около дънерите на буковите дървета, върху зелената шума, която бяхме си постлали на влажната земя. При всичко че дъждът капеше непрестанно, но благодарение че тук не беше така студено, както на върха на планината, па и майският сняг беше вече уничтожен.

Посред нощ, ни в туй, ни в онуй време, когато бяхме заспали, за чудо голямо, до краката ни изла едно куче, на което само гласа му чухме, а то се не видя вече никакво. Ние трепнахме и се заложихме зад дърветата, но нищо се не чу и не видя. Странното беше това, че в тая пуста долина появяванието на едно куче беше сюрприз. Когато на другия ден попитахме дяда Въля за тоя гост, той ни отговори хладнокръвно: „Една пущина (крава) умряла тук в дола, та затова се берат псетата“…

Рано сутринта, щом захвана да се развиделява, ние бяхме събудени от молитствующия глас на о. Кирила. Той беше се изправил до едно дърво с кръста в ръката и следваше да чете някои черковни молитвици и правила, което ни напомни, че днес е денят на нашите народни просветители Кирил й Методий. В тая черковна службица взехме и ние участие, не лицемерно, разбира се. И далматинецът Стефо даже, който едва ли знаеше на кого се слави днес, на 11 май, паметта и който нямаше никакви причини да благоговее пред черковното слово на о. Кирила, се кръстеше набожно, съвсем по нашенски. След свършванието на службата о. Кирил ни поздрави с празника.

Същия тоя ден после пладне дядо Вълю се яви умислен и уплашен, което настроение и той сам, се виждаше, не иска да скрие от нашите любопитни погледи. Хляб и кисело мляко, заедно с козия огуртник, той ни донесе, но поръчките пак ги нямаше, нямаше и никакво известие за Марина.

— Много кучлаци (турци), господ ги убил, нападнаха по колибите — каза той и въздъхна от сърце и душа, — а че не зная какво ще да я правим? Тая заран, като се връщах от село, срещнаха ме няколко души от тях, които ме набиха добре, взеха ми улията и цървулите. Добре, че не взех със себе си тютюна и сланината — спукана ни беше работата… Ама и вие не правите добре, а, кардаш! — обърна се той към нас с назидателен тон. — Тия дрехи (въстаническата ни униформа), па и кучите крака (оръжията) трябва да хвърлите, дайте ги на мене да ги прибера на една страна, а че ако господ даде живот и здраве, пак ще да си ги вземете. Облечете се в нашенски дрехи, тръгнете си мирничко, па искайте от мене, каквото щете: накъдето поискате, там ще да ви заведа, без да има кой какво да ви каже. А така, в тоя кайфет, право ви казвам, май грозно ми се вижда да тръгна напредя ви… Нима вие мислите, че ако се случи нещо, да ви подушат санким кучлаците, не дай, боже, ще да се даврандисате?…

Така простодушие и невинно питаше дядо Вълю, а ние вдигахме напредя му рамена. Относително оръжието обаче, т.е. да сме го хвърлили, отговорихме му да си не дава труд да ни учи на ум, защото ние глави даваме, а не и оръжие.

— Като казах, пък не ви го взех я! — възрази той. — Аз казах онова, което ми сече главата.

V

Така се премина и тоя ден, славният за българския народ 11 май. На тръгвание триста заръки и поръки дадохме ние на дядо Вълю, да ни донесе трудните неща: сланина, тютюн и пр., и да обади на Марина нашето желание: „Бива, бива“ — отговори той и се изгуби из шумата като нощно провидение. Не забравихме ние да му кажем да намери леснина да ни води за към Троян, дордето не сме омърсили още местността, за което така също отговори, че работата ще си дойде наред. Сам за свой пай, той ни отговаряше, че колкото за Троян, никога не би се съгласил да ни води по много причини, но все пак ще да „види“.

На другия ден, сряда, 12 май, времето стана още по-лошаво, отколкото беше. Дъждът започна да вали по-силно, мъглата се спущаше по-гъста, а планината забуча изново. Никакъв друг глас не се слушаше наоколо да нарушава тая монотонна хармония на стария Балкан освен неприятния глас на отвратителната птица — бухала. Заврян кой знае в коя букова хралупа или канара, той следваше своята глуха песен жално и унило, като да предвиждаше нещо необикновено. Отец Кирил забележи да се не надяваме още за добро време, дордето тая птица следвала да вика от ниските и затънтени места, което било знак за лошо време[4].

Тоя ден дядо Вълю не дойде на определеното време, както правеше досега, и нас обзе силно безпокойство да не би да се е случило нещо неприятно, т.е. да не би да е попаднал благодетелят ни в ръцете на неговите омразни кучлаци. По тая причина ние отстъпихме малко настрана от онова място в долината, гдето ни беше оставил той и гдето ни знаеше, като се разпръснахме един по един и взехме пусия зад дебелите дървета. Последната ни дума беше, че който и да се подаде, трябва да го посрещнеме с гърмежи. Това наше нееднократно казвание, че живи няма да се предадем в ръцете на душманите, беше известно и на благодетеля ни. Чакаме ние час в това напрегнато положение, чакаме два, а никой се не явява, ни дяда Въля има, ни говедата, му се чуват да реват, нито пък кучета лаят. Появи се даже мнение помежду ни, че трябва да бягаме на някоя страна, дордето е рано.

— Къде в джендема ще отидем, когато се намираме като сред море? — възрази Бенковски, който имаше съвършено право, защото ние виждахме местността само измежду листето на дърветата и нищо повече.

От друга страна, имаше и това зло, че ние изгладняхме вече не на шега: 24 часа се изминуваха, откакто не бяхме яли. Бенковски ставаше от минута на минута по-замислен и по-обезкуражен. На три запитвания той отговаряше едвам на едното; за въстанието в Панагюрище, от което се изминаваха двадесят деня вече, той не отваряше никаква дума, не даваше и другиму да отвори. Тежък товар лежеше на неговата душа, за което най-добре показваше лицето му, което приличаше на мощи. Само от време на време той казваше не без униние:

— Какво ли тегли сега старата ми майка от неприятелите, която навярно са хванали да изплаща моите грехове…

Трябва да ви кажа още, че в разстояние на тия три деня нашият войвода се изповяда пред нас кой е той и отгде е; „Няма вече скрито и покрито — каза той. — До довечера не е известно какво ще да стане с нас, кой ще да оживей, кой ще да умре, та затова не е зле да се знаеме един други. Който остане жив, нека разказва на приятели и роднини. Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Коприщица. Досега си криех месторождението и същото име само затова, защото вярвах в онова изречение, че никой не е пророк в своето място[5]. Бил съм от най-напред караабаджия, захващах се за различни търговии, пътувах в Цариград, в Азия, Египет и пр., но две на едно място не можах да завъртя. Не ме е надарил господ с ония преимущества, които трябва да притежава всеки един търговец. Главното е, че аз трябваше да лъжа направо и наляво, та тогава да сполуча в търговските предприятия; трябваше да правя ниски теманета на турците, да изядам правото на другите и пр. неща, които моята душа не можеше да приеме по никакъв начин. На всичко това махнах с ръка и преминах в Румъния да търся по-свободен и охолен живот. Там можах да се запозная с някои народни хора и това стана причина да мина в отечеството си под лъжовно име. Който остане жив от вас, нека разказва за мен, когато стане дума за нашите работи…“

Отец Кирил каза, че бил родом от Сопот, от фамилията Кьориванови или Караиванови — не можа да помня добре. Както той, така и Стефо далматинецът разказаха своя живот доволно напространно: но кой да помни оттогава — цели години са се изминали.

Разказваме си ние един на други патимите, а слухът ни все настроен към бачо Вълювата кошара. Слушаме ние с убийствено нетърпение няма ли да се чуе неговият ангелски глас. Най-после часа къде 10½ по турски вечерта всяко подозрение и съмнение трябваше да изчезне окончателно. От долня страна към реката гласът на стареца се зачу по едно време. Той викаше и хокаше на говедата твърде спокойно, караше им се, че бързали много, че били лакоми, че не го слушали и пр., и пр. На нашите полуубити и отчаяни лица изново блясна надежда и радост. Можете да си въобразите до каква голяма степен трябваше да се увеличи тая радост когато дядо Вълю млъкна по едно време и не след много гласът му се раздаде из усоите. Той пееше песен народна и хайдушка още, ако щете, от всичкото си гърло. Ето един куплет от тая песен:

Янкина буля думаше:

„Янке ле, мила булина,

я излез горе на кьошка,

да видиш, калино Янке —

каква войвода в път върви,

с какви е чифтя пищове,

с какво е конче алено;

каква му й отбор дружина“…

и пр.

Като как би се отражила тая песен на вас, читатели, изпеена от страната на онова лице, което най-много трябваше да бъде предпазливо, което до вчера трепереше да не сме произвеждали шум? Аз вярвам, че всеки от вас би въздъхнал свободно, всеки би помислил, че работата отива на добро, защото инак тоя опитен старец с бели косми на главата никога не би си позволил да свика башибозуците със своята песен. Това същото направихме и ние. Щом първото ехо на песента достигна до нас, ние се спогледахме един други с нетайствено вътрешно задоволствие и без да му мислим много-много, оставихме първите си позиции, заняти от по-напред, които да пазиме с пушка в ръце — нямаше защо.

— На добър час да бъде, момчета — каза отец Кирил и мисля, че се и прекръсти в същото време, като да искаше чрез това да благодари някому. — Чувате ли гласа на дяда си? Той е усетил нещо, та затова пее, за да ни развесели още отдалеч. Нека господ и свята Богородица ни бъдат на помощ.

— Може най-после да е поработила и нашата чест — каза Бенковски с по-смел тон, който ми припомни Белово и Еледжик. — Тая нощ аз видях твърде лошав сън, който не зная на какво да отдам, при всичко че твърде малко вярвам в бабините деветини. Сънувах, че при нас дойде разкошно облечена млада жена, която се поздрави с всинца ви наред, а на мене подаде ръка и ме целуна по челото…

— Жената значи понякога радост и че ще да получиш добри известия — забележи Стефо далматинецът.

— Но и много пъти тя означава и синджири — потвърди отец Кирил.

Но ето че преднината на говедата пристигнаха вече до нас, които, ненаучени из планината да гледат много хора освен своя господар, щом ни съгледаха, вирнаха глава нагоре, започнаха да реват и с подигнати опашки хукнаха да бягат из букака, като сърни.

— И говедата бягат от нас — забеляза о. Кирил, Дядо Вълю им привика на своя език, изхока няколко пъти и пак замълча. Нашето нетърпение да видим по-скоро святия старец, балканския си господ, от минута на минута ставаше по-мъчително. Горехме ние от желание да го видим и попитаме защо той пей, когато всички плачат, когато и по неговия старчески гръб се сипеха всеки ден почти башибозушки удари? Закашли се той по едно време — нарочно, разбира се, за да ни предизвести за дохожданието си, — заплющя и запъшка, а нашите погледи се стремяха към един дебел бук, посока отгдето трябваше да се подаде благодетелят ни. Както казах, ние го чакахме като ангел-спасител, та затова и не стискахме толкова сърдечно дръжките на оръжията си. Това би било безсъвестно от наша страна.

Най-после лицето на стареца светна между зелените шумки. Заморен и запъхтян, гдето тичал надолу-нагоре подир говедата, той едва пълзеше въз урвата към нас с калпака си в ръката.

— Усетихте, машалла, че има за пред кума нещо! — извика той още отдалеч, като ни видя, че сме излезли от долчината, гдето ни беше оставил и се припекувахме на слънцето, което едва-що се беше подало измежду облаците.

От най-напред той се мъчеше да покаже, че е весел, изказа още няколко думи на смях и шега, като човек, който няма за нищо да мисли и от всяка страна е обезпечен. Но отведнъж лицето му прие сериозно настроение, изкашля се важно, опъна, колкото му е сила, от късото си чибуче, което взе от ръцете ми, защото от по-напред беше го оставил нам, и каза:

— Е, момчета! Честити сте били …

— Какво се е случило бе, дядо Вълю? Казвай по-скоро да чуеме — извикахме ние в един глас и заобиколихме стареца като пилета.

— Каквото се случи, то се случи и вам не остава нищо друго, освен да черпите — пое той думата, без да си дигне лицето от земята да ни погледне, като че да не ни разказваше неща в наша полза, но като че ни псуваше. — Колкото кучлаци имаше по нашите колиби, всичките си обраха крушите миналата нощ — продължи той. — Вярвам, че сутришното си кафе[6] да са го пили тая заран чак къде Орхание. Двама души от тях, не зная заспали ли са били, или по друга работа са останали назад, тая заран в бяганието си ненадейно удариха отгоре ми. И да видите само пусти турски бяг! Язиците им бяха излезли из устата, като на бесни кучета …

— Но от кого бягат бе, дядо Вълю? — попитахме ние още по-нетърпеливо.

— Не бързайте — продължи той. — Но нали е куча поганска вяра, тя все ще да си направи волята. Щом ме съгледаха (т.е. двамата души), единът от тях се отби при мене и ми залепи две плесници дотолкова силно, щото ушите ми още пищят. После ми взеха улията и ножчето и отидоха да се не видят.

Така просто и равнодушно си разказваше нашият благодетел, като че всичко да четеше на книга; а ние го слушахме с отворени уста, защото само чрез него бяхме в съобщение, както казах, с околния свят; той беше единственото лице, с което можехме да се разговаряме и за политика, и за всичко. Докато той разказваше, ние от своя страна на всяка негова дума отправяхме по стотина питанията. Той продължи:

— Работата ще да излезе галиба опърничава и агите са я умирисали от нас по-напред. Откъде Сърбия нашите момчета са нахлули вече с 12 байряка. Заптии са излезли по селата да събират работници, с коли и мотики, за да правят табии около София. Един от тия заптии, който преспал в нашето село, бил лют като пипер. През цялата нощ се разхождал по двора, пъшкал и псувал и чибукът му никак не угаснял. Никой не смеел да излезе напредя му. А най-страшното е това, че нашите момчета не са сами. Освен Сърбия в работата има пръст и онзи (Россия). Казват, че топовните гърмежи се слушали от върха на планината!

Мисля, че не е нужно да ви разказвам като с каква огнена сила се отражиха на нас думите на стареца за 12-те байряка, за топовните гърмежи, за Россия и Сърбия. Няма така също нужда да ви разказвам, че тия новини ние ги приехме за чиста монета. Когато ние бяхме уверени още преди три месеца, че Сърбия, па и Россия е готова да отвори бой, щом препукат нашите чакмаклии пушки, то засега ни най-малко не се съмнявахме в казаното от дяда Въля. За една минута само от две-три голи думи, само от характеристиката за заптието, което не яло и не спало, нашият убит кураж и святата ни надежда възкръснаха, като че да се намирахме в началото на въстанието.

— Ох, боже! Не отиде напусто пролятата в Тракия кръв; няма да ни кълне потомството, че сме го излъгали! — извика Бенковски вън от себе си. — Казвай още, дядо, казвай, ти, наш бащице, какво можа да научиш за нашите братя с 12-те байряци? — прибави той.

— Казвай, дядо Вълю, какво ще да правим ние сега? Ризата ни от гърба вземи, прави-струвай, както знаеш вече, дано можеш да ни изведеш по-скоро от тая пустиня, за да се срещнем с нашите братя — извикахме ние едногласно към стареца.

Дядо Вълю мълчеше. Той гледаше все към земята, а едри капки пот покриваха набърченото му като книжен фенер чело, което той час по час бършеше с рунтавия си калпак. Чудно! Времето в планината беше студено като по Никулден, а някои хора се потят като през Петровите пости. От всичко това се виждаше, че на дядовото Вълюво сърце гореше твърде силен огън. А какъв можеше да бъде тоя огън?

— Безпокои се, сиромахът, за нашата неизвестна съдба — каза отец Кирил, без да го чуе старецът.

А защо старецът не смееше да ни погледне в очите, когато ние го запитвахме за това и онова? Дявол го знае. Нима в критически минути това ни беше останало работата, да правим над чуждите хора психологически наблюдения.

— Аз със своя старчески ум ще да ви кажа, момчета, че по-добро би било да ви мъкна аз вас към Троян — каза той най-после и ни погледна крадешката, като да ни искаше в заем пари. — Пък ваше знание остава санким. Да не речете, че ми е дотегнало от вас и искам да ви махна от главата си. Пази, боже! Аз не можа ви се нарадвам и година да стоите при мене. Но какво има, че много добре ще да се посрещне работата, ако в това време, дордето кучлаците са зашеметени и омаяни с по-големи работи, да ви заведа при зетя си, а той да си има вече грижата за по-нататък. Очите му да завържеш, май с човек, пак ще да може да ви изтърси в троянските колиби. Аз дойдох да кажа за това, па вам остава да правите, щото ви е господ научил. Ако ми кажете да вървим — аз съм готов. Щом прецапаме Свинарница (реката) до зетьовата колиба остава един куршум — мензили…

Стрелата на дяда Въля удари на място. Той знаеше, че от три деня насам ние бълнувахме постоянно Троян, т.е. там да отидеме, което желание още повече трябваше да се увеличи, като чухме за развяването на 12-те байряци в Софийско поле. Следователно, освен че ние приехме неговото предложение безусловно, да се упътиме към Троян, но още се и радвахме отгоре, думи не можехме да намерим, с които да му благодарим, наричахме го свой баща, избавител и пр. Като не бяхме хапвали още от сутринта, преди да се отправим за път, помолихме го да ни донесе малко хляб от колибата…

— Не е потребно, момчета, да ходим да си губим времето за такива дребни работи — възрази водачът ни. — Както ви казах, кошарата на зетя е една крачка оттука. Там ще да похапнем.

— Намира ли се при него едно-друго за ядене? — попита го някой от нас.

— Всичко. И сланина даже, мисля, да има, но я държи скрито, да я не видят кучлаците, че после го смазват.

— Да вървиме! — каза Бенковски.

— Да вървим! — извикахме ние и бързо-бързо започнахме да се стягаме за път, кой цървула си връзваше, кой пушката си преглеждаше, а о. Кирил четеше нещо настрана, по всяка вероятност някой подходяща молитвица и пр.

— Като ви гледам с тия кучи крака (оръжия), и мен ме хваща страх, момчета. Не е ли по-добре да ги оставите поне днес, па после пак си ги приберете — каза дядо Вълю, като видя, че си прегледваме оръжията. — Санким, то остава пак ваша работа.

Ние отговорихме и сега на благодетеля си, че оръжието си не даваме.

В няколко минути ние бяхме вече готови за дълга пътя, а Вълю се безпокои нещо. Докато той беше весел пред малко време и имаше кураж да пее Янкината песен, сега, когато радостта му се разделяше и от нас четирма ни, той захвана да се бои, потът на челото му се увеличаваше, сякаш че на тръни седеше, искаше му се да каже нещо, а не може, с една реч — мъчеше се в себе си, когато ние бяхме весели, като че отиваме на сватба.

— Е, сега дойде ред да му чуеме името… — каза той почти безсъзнателно, като с половин уста.

— Какво име? — попитахме ние.

— Санким, какво ще да ми платите за труда — повтори старецът още по-засечено.

— Ризите ни от гърба, дядо Въльо, ако поискаш и тях сме готови да ти дадем — отговори Бенковски.

— Аз зная, но рекох да ви напомня.

VI

Единадесят или най-много единадесят и половина по турски можеше да има часът вечерта, когато ние потеглихме от мястото, гдето ни намери благодетелят ни. Той се изправи напредя ни, прекръсти се няколко пъти, целуна ръката на о. Кирила и тръгна най-напред. В същото това време такъв силен дъжд плисна да вали, щото за малко време из стъпките на говедата се образуваха малки локвички, а хоризонтът потъмня, като че да беше се мръкнало вече.

Ние следвахме надолу из урвата към реката, називаема Костиня, или Свинарската. Вървехме из една тясна пътечка един по един, най-напред благодетелят ни, подир него Бенковски, отец Кирил, Стефо и аз най-наподир. Помня, че от лява страна на тая пътечка имаше някакви си стари кошари, които изглеждаха доста подозрителни, та по тая причина всинца си извихме главите да изгледаме тяхната вътрешност. След като вървехме из тая гориста пътечка нещо около 10–15 минути, ние слязахме вече от урвата на равнината. Напредя ни лежеше зелена ливада, посред средата на която минуваше път, нещо, което не ни направи добро впечатление, защото ние нямахме работа с пътищата. На другия край на ливадата, гдето тече горепоменатата река, пак се захваща гора или противоположната урва, която до половина се виждаше само, а оттам нагоре беше облечена в мъгла. Надлъж ливадата беше доволно голяма, по тая причина не от един път се решихме да я нагазиме.

— Бе не бойте се холам, момчета! Кой дявол ще да ви види? — каза благодетелят ни и захвана да крачи напредя ни из росната от дъжда ливада.

Ние последвахме подиря му в същия порядок, без да разменим помежду си две думи. Време ли беше за подобни съвещания! Аз не зная какво са мислели тримата ми другари за това явно пътувание посред голата поляка; но за себе си можа да дам отчет, че не ме радваше твърде тая непредпазливост на дяда Въля. Главата си не смеех да подигна, когато се намирахме в ливадата, за да не гледам на непрактичната околност, която още толкова ме плашеше. Мислех да се скарам с другарите си, загдето постъпяхме така не по хайдушки, но си задържах правото за по-после. Доближихме се на 5–6 крачки до левия бряг на реката, който беше покрит с дървета и гъста шума. Че има там наблизо река, ние можахме да узнаем само от нейното балканско хучение, защото леглото й се скриваше от високите й брегове и гъстата гора наоколо. Преди да видим бистрото лице на реката Костиня, ние съгледахме напредя си моста, по който трябваше да преминем. Тоя оригинален мост се състоеше от две издялани дървета, на широчина около една педя, препречени над реката от едина край до другия. Най-странната оригиналност на тия мостове се заключаваше в това, че никакви следи от човешки крак нямаше ни по тревата наоколо, ни върху самия мост, повърхнината на който беше чиста и гладка като огледало.

Тия признаци обаче човек можеше да отдаде на следующите две обстоятелства: първо, на всекодневния дъжд, който измиваше и заличаваше всичко, и, второ, че мястото — като пусто едва ли в едина месец можеше да се случи двама-трима души да минат по тоя мост. Преди да стигнеше обаче до края му, дядо Вълю се обърна наназад и след като ни изгледа, спря се на едно място и посочи с кривака си, който носеше в ръка, към една планина, която стърчеше напредя ни.

— Видите ли, момчета, там оня баир, над който се вие мъглата? — каза той.

Ние, любопитни да чуеме какво ново ще да каже багодетелят ни, натрупахме се наоколо му и си срещнахме главите една до друга.

— Ако, е рекъл господ, през тоя баир ще да преминеме довечера — прибави той. — Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други, да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече.

Наред един по един, пак най-напред благодетелят ни, ние турихме крак на лъскавото мостенце. Аз вървях най-подир. Реката не беше много дълбока, но тя течеше бързо като куршум. Бреговете й от двете страни имат височина по няколко аршина. На това място, гдето я минувахме ние, гората беше дотолкова гъста, щото над главите ни се образуваше свод от заплетени клони, който представляваше покрита чаршия. Дордето преминем по местенцето, всеки си държеше пушката хваната през половината, за да пази равновесие.

Благодетелят ни и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

— Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня — отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна… Тия са последните негови думи!…

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!…

— Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр.… — бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! …

Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!… Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана — и гласовете „вурун“ и „тутун“ — всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери … Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.

… Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно — така също не съм в положение да уверя. Докато се подема да стъпя на краката си, няколко минути останах в нейното буйно течение. Трябва да ви кажа и това, че на гърба ми имаше мушама, закопчана и застегната, която още повече пречеше на свободните движения, а и водата на Свинарица по причина на дъждовете беше могуществена. Имаше още на гърба ми: чанта с фишеци, които тежаха до две оки, телескоп, револвер и пр. Дордето си освободиш едина крак, другият изгубва равновесие и хайде пак по очите. Дордето подойдеш малко в себе си и захванеш да размисляваш, че ние сме жертва на гнусно предателство от страна на благодетеля си бачо Вълю — новото препуквание на пушките и грубата команда пак ти объркат мозъка. А куршумите пищят ли, пищят!… Най-после достигнах заедно с течението до един клон, на който поисках помощта с двете си ръце. Докопах се до левия бряг на реката и яростно забих десятте си пръста в брега, по който почнах да пълзя като дива котка. Или брегът беше много стръмен, или на мен се стори така, но преди да изляза на равнината, няколко пъти се връщах наназад по очите си, с краката надолу.

Когато стъпих на равнината, видях, че от другия бряг се събори нещо в реката, като човек, но дордето се обърна да го погледна, гласове „тутун, качтъ!“ (побегна) се чуха отзадя ми и куршумите започнаха да пищят наоколо. Нещо кораво ме удари от лява страна в хълбока и аз изгубих съвършено капката силица, която притежавах още. Докато бягах, захванах да се готвя да падам и се спрях на едно място. Въобразих си, че съм заграден отвсякъде, и по тая причина не намерих за нужно да бягам. Всяка шумка подозрявах да не изскочи отвътре турчин с чалма и да насочи насреща ми своето дебело шишине или ятагана си. В късо време ми дойде друг ум и аз хукнах да бягам, накъдето ми видят очите. Чанта с фишеци, телескоп, мушама и други принадлежности хвърчаха наляво и надясно. Това аз направих с практична цел — да можа да бягам по-лесно; но напусто! Каприциозни крака — се отказваха да ми служат в това критическо време, като че да бяха отсечени под коленете! Цели дванадесят деня не бях се стоплял, а сега цял-целниничък бях потънал в пот, при всичко че дъждът валеше още и че преди няколко минути бях излязъл от снежните води на Свинарица. Гърлото ми изсъхна, като че печаха на сърцето ми тухли, и вследствие на тоя силен огън двете ми устни се попукаха, което отпосле забележих. Колкото молитвици знаех от детинство, за които с години не бях си помислял, сега ги четях така сполучливо, като че да държах в ръцете си молитвеничето на Димча Великов, родом от Котел.

Аз се признавам откровено, че никога през живота си не бях се уплашвал така сърдечно, както сега. Вярвам, че никой няма да ме обвини в малодушие, като вземе пред вид ненадейното жестоко предателство. И така, аз бягах рачешката и следвах да мисля, че ме гонят и ме гледат отвсякъде. Пушките пукаха. Намерих случай в бяганието си да се разгърдя и да опитам с ръката си не тече ли кръв от онова място, гдето почувствувах, че ме удари нещо. Нищо… Като не знаех накъде отивам из мъглата, като се боях да не ударя върху някоя пусия, а, от друга страна, като нямах сили да възпъвам въз стръмната урва, щукна ми на ума да прибягна към хитрост. Напредя ми стои голям клонест бук, като планина. Измерих с очи най-напред дънера му и намерих за благосклонно да отида на защита под неговите чаталести клони, па става, каквото ще.

После малко аз прегръщах най-горните клонища на моя бук-спасител и се молех като Исус Навина да ускори слънцето своя ход, защото с тъмнината по можех да се разправя. Аз имах смелостта да си въобразявам, че бог знае колко съм се отдалечил от мястото на кървавата сцена, но колко останах излъган, като възлязах на дървото, отгдето свободно можах да чувам всичките движения на неприятелите долу в реката. Наистина, че стръмнината на мястото не можеше да се измине така скоро, но пространството всъщност, на права линия, едва ли надминаваше 300–400 крачки. От моя бук до онова дяволско местенце, с ръка да посегнеш, гдето се е казало, можеше да се стигне. Аз чувствувах всичките тия несгоди, но реших да остана на бука, като се наблягах на единственото това сгодно обстоятелство, че дордето се мръкне, най-много 20–30 минути оставаха. Освен това и дъждът говореше в наша полза.

И чух аз от върха на тоя бук твърде любопитни работи, които чак сега ми отвориха очите за много работи, следствията на които ние трябваше да отгатаеме отдавна. Чух аз как тържествуваше неприятелят после коварната победа над моите нещастни другари; чух аз и разбрах напълно що за гадина е бил нашият благодетел и баща, бачо Вълю, който щеше да ни има за синове наместо!

— Я ни кажи ти нас бе, стар пезевенгино, не се ли усетиха тия гяури-комити, когато ти ги покани да ги водиш към Троян? — питаше непознат глас на турски язик.

— Аз вярвам, че тия още не са усетили — отговори нашият благодетел, когото аз можах да позная по гласа. — Щом им казах, че ще да ги водя за Троян, което тия най-много желаеха, зарадваха се дотолкова, щото не знаеха где да ме турят.

Чух аз още да повтарят турците много наши думи, които ние бяхме изказали помежду си в присъствието на бача Въля още първия ден, когато пристигнахме на кошарата му.

— Домуз-ханзър-гяуру! Каква ви беше клетвата? Не се ли кълняхте един други, че сто души турци да дойдат, пак ще да се хванете за оръжие и ще умрете като бабаити? — говореше един от турците със скръцнати зъби, вероятно на някой от издихающите трупове на моите другари, и ножът му захващаше да ги сече, което се познаваше по плющението на костите.

От моето напрегнато внимание не избягна и характеристиката, която верният благодетел даваше на турците зарад мен, когато тия го питаха дали съм бил някой бабаит. После турците захванаха да се обвиняват един други, че не постъпили умно, трябвало да почакат още малко, докато изминем всинца мостенцето, па тогава да изгърмят. Чух аз така също и грозното хъркание и пъшкания на другарите си, които се бореха с последните минути на живота си! Докато турците се смееха и радваха, по едно време захванаха да се карат помежду си; вероятно тия деляха между себе си парите, които намериха в отец Кириловите мешинени дисаги. А аз не смеех да си поема душата на дървото! Втори път замръзнах на мястото си, когато едно червено куче се подаде из гората, дойде под моето дърво, захвана да омирисва около дънера му и си дигна главата нагоре. Боже мой, що щеше да стане, ако това куче отвореше уста и залае? Аз не смеех да се мръдна, станах дотолкова благоразумен, щото не го погледнах и в светлите очи, да не би да го разсърдя да излае. Даде господ, че то потъна от лява страна в гората, и само от опашката му можах да позная на коя посока отива.

И останах аз на дървото нечут и невиден. После половин час от кървавото произшествие царството на грозната нощна тъмнина настана. На тая тъмнина, от една страна, а, от друга, на дъжда и на гъстата гора имах аз да благодаря, загдето не легнах наред с тримата си другари. Дъждът престана вече окончателно, вятърът утихна, булото на мъглата се разпокъса тук-там и тая последната във форма на грамадни стълбове въздигна се нагоре към небесните сводове. С нея заедно пътуваха и душите на моите другари! … После диганието на тая обсада от облаци аз можах да видя цялото пространство на Свинарската долина, заедно с околните зъбести планини, от вида само на които страх и ужас побивате човека.

Смеховете, каранията, разговорите и пр. на героите от малкото мостенце скоро утихнаха, като че тия последните да потънаха вдън земя. Балканската нощ настъпи вече във всичката своя грозотия. На всичката околия, над всичките мрачни и тайнствени долини — според моето болно въображение — и над горделивите балкански върхове се наложи печатът на мълчанието, като че и тия неодушевени великани да се наготвиха мен да преследват! Само буйната река, така също съучастница и спомагателка на кървавото произшествие, правеше изключение със своето вечно шумтение. Скоро тая мъртва тишина се наруши и от дивото гракание на оная балканска птица, която издава глас също като човек, и който не я знае, мъчно би повярвал, че тоя глас излязва от перушинени уста. От противоположното усое се обади и оня бухал, който слушахме през деня още и за който нещастният отец Кирил казваше, че познавал какво ще да бъде времето. Той издаваше тъпоглухия си глас пак от онова същото място, отгдето го слушахме по-напред.

Мен занимаваше твърде сериозно това важно обстоятелство да можа да узная: накъде заминаха турците, що стана хитрият наш благодетел бачо Вълю, т.е. не остана ли той да ми следи дирите? Дали турците си отидоха в село, или пък останаха да ме пазят наоколо? Последното предположение, макар по-невероятно, но като по-важно, аз вземах него пред вид и следвах да се стискам от клоните на бука.

Като се окопитих що-годе, повърнах се мислено няколко часа наназад и като прекарах всичко през ума си, от началото на Янкината песен чак до мостенцето, то мислите ми се разбъркваха и изново ме побиваха студени тръпки. Няма нужда да ви разказвам, мисля, че ние станахме жертва на мръсния старец дядо Въля. Нека читателите си припомнят с мене заедно всичкото поведение на стареца от деня, когато ни заведе в пещерата, до окончателното ни предавание в ръцете на турците, и тия ще да се съгласят с мене. Помнят читателите, когато той ни поиска оръжията да ги оставим нему, защото сме изгледвали много страшно. Янкината песен е била нарочно, за да ни излъже само да не бъдем предпазливи и да ни приготви по-добре да изслушаме без противоречие скромната басня за 12-те байряци, за дядова Иванов топ и за Сърбия. Всичко това е било дърта лъжа, защото всеки знае, че Сърбия не на 12 май отвори война с Турция, а по средата на месец юли. Но кой да се усети — казах, че само Вълю ни носеше известия за световните работи. Ето защо той се безпокоеше дотолкова, когато дойде при нас за последен път да ни води на мостенцето, ето защо такива едри капки пот по подлото му чело, ето защо най-после той се разтрепера, когато се изправихме на крака и потеглихме да вървим. Сега аз се усещах, че тая скрита борба е била между неговата кална съвест и адските му намерения — да изпие кръвта на четирма души! На всяка негова дума аз намирах сега отключа, какво е той преследвал, когато я е казвал, но късно беше вече.

Да ви припомня само едно обстоятелство още, което е в състояние да характеризира най-наглядно като какъв човек е бил бачо Вълю. Помните, че когато наближихме вече до мостенцето, той се спря и ни извика около си да ни покаже една планина, гдето се намирала опустялата кошара на несъществующия може би негов зет. А знаете каква цел е гонел хитрият старец с това спирание? Ето каква. Понеже ние вървехме много нараздалеч един от други, то естествено излизаше, че това наше вървение идеше в контраст със заложената пусия, т.е. че сто души да имаше в тая пусия, то пак не можеха да ударят всинца ни. За да се избегне всичко това, нашият благодетел ни залъга с кошарата на зетя си, така щото да се съберем на едно място!

Както видите, много причини имаше, които трябваше да ни отворят очите, за да видим какъв гроб ни копай благодетелят ни, но за голяма жалост — не можахме да се усетиме с време. Аз отдавам това наше заблуждение на следующите причини: първо, ласкателната обноска на стареца, която ни омая още в първите минути на срещанието ни; и, второ, нашето ненормално състояние и душевното ни разстройство, което не ни позволяваше да размисляме по-изтънко. За да не кажа голяма дума, но аз за себе си можа да се похваля, че се съмних за чистия косъм на стареца, когато той за последен път дойде при нас. Разбира се, че това мое съмнение беше твърде тънко и аз мислех да го съобщя на другарите си по-нататък, когато му намеря времето. Това време обаче било твърде късно. Не зная дали и у другарите ми не се е възбудило подобно съмнение.

Кои са били причините, които са подействували най-много върху черната душа на нашия благодетел? Кога и по кой начин се е срещнал той с турците и е направил пазарлък за нашите души? Какви награди му са били обещани за тия услуги и пр.? Аз не съм в положение да зная. Мога да кажа за положително това обстоятелство, че той ни е предал още на първия ден, но турците са се побояли да ни нападнат на открито място. За доказателство на това мое предположение служи тоя факт, че новото местенце беше приготвено нарочно за нас, която работа не можеше да се извърши за един ден. Защо не са ни нападнали турците в пещерата, аз не зная. Че бачо Вълю е бил принуден от някого да ни предаде против волята си и желанието си, аз не вярвам. Стотина средства имаше на негова ръка да не извърши той това. В разстояние на три деня той свободно можеше да ни каже да се махнеме от главата му и работата беше свършена, а не да ни пее песента на Янка. Нека читателите четат по-долу самите оправдания и на предателя.

* * *

Дядо Вълю остана жив и след освобождението ни. От различни влечения и чувства на възпоминания аз желаех дълго време и местността при мостчето да посетя втори път, и бача Въля да видя. Интересно беше, било как той ще да ме погледне, било, от друга страна, неговите оправдания и обяснения по предателството. Едвам подир десят години, на 10 септември 1886 г., бях честит да видя това дяволско мостенце, гдето нарочно отидох. В Тетевен, гдето престоях един ден, разказах на приятелите както за случката, станала преди десят години в тяхната местност, така и за намерението си. Знаеха тия шат-пат за скръбната история на мостенцето, за участието в нея на дяда Въля и на Нея, за попа с дългата брада (отец Кирил), за Бенковски, който, не зная защо, в цялата околност е наречен Хаджи Георги, и пр., и пр. Но подробностите, които чуха от мене, бяха им съвсем непознати. По тая причина те се заинтересуваха твърде много и пожелаха да ме придружат на другия ден до самото място, като вземат и някои предварителни мерки относително дяда Въля.

Освен че го познаваха мнозина, той беше и нещо като служител на кметството в Тетевен, надзорник или пазач на мостовете по Рибарица. Началникът му, кметът Влаевски, още от вечерта му изпрати известие да се намери на еди-кое място и да налови риба пъстърва, защото ще да отиде той с началника и с инженерите! Около 15–20 души на коне, с оръжие и с жандарми: околийският началник Зографски, съдникът Змияров, К. Генов, кметът Д. Влаевски, Ст. Врабевски, А. Тепавски, А. Басаров, В. Попишков, Климент Спространов, М. Ничев, И. Урманов, Ст. х. Иванов и много други, потеглихме за Кървавото езеро, т.е. за мостенцето.

По пътя ни за последното това място, на два-три километра далеч от него, при моста „Басарин“, ни чакаше дядо Вълю. Отдалеч още можах да го позная по движенията, макар между първото ни запознавание и сегашната среща да стърчаха цели десят години. Вижда се работата, че важните приключения и събития, в които тоя старец играеше най-сериозната рол, да бяха го втълпили в паметта ми и с най-дребните подробности. Пък и той, дърталакът, как не беше се изменил в продължение на толкова години нито на иглен връх! Същото лице, същата живост и пъргавост, с тая само разлика, че в 1876 г. мустаките му бяха изпъстрени само с бели косми, а сега бяха съвсем поснежени. Балканската природа и нейните студени извори не така скоро бръчкат лицето и подкосяват ставите на колената. Мен ми се стори още, че той е облечен и със същите дрехи, калпак и аба, които носеше и тогава. И чибучето, което стърчеше от пояса му, приличаше на онова, което ни даваше да пушим, когато му бяхме на гости в 1876.

Щом наближихме до тоя герой на деня, дружината се струпа до мене да види и чуе какво ще да му кажа, какво впечатление ще да ми произведе той. Съгласихме се помежду си никой нищо да му не загатва за минали работи от 1876 г., напротив, да му покажем, че целта на пътуванието ни е твърде обикновена, по въпроса за пъстървата риба да говорим повече. Твърде бе възможно, че ако хитрият старец досетеше, че толкова хора са тръгнали да пътуват повече по неговите работи, можеше да избяга или друго нещо да направи. Всички го поздравиха твърде весело, попитаха го за таягодишното изобилие на пъстървата, а той, с отложен калпак в ръката, отговаряше със свойствената нему любезност, вадеше от торбата си по-големите риби, за да ги показва. Казаха му да върви подире ни нанагоре по реката, гдето ще да изберем някое хубаво място за спирание и там ще да стъкнем огън.

Ние шибнахме конете напред, а героят ни последи по крака, като каза, че той имал тъдява такива прави пътечки, през които твърде скоро ще да дойде. Тия пусти „прави пътечки“, с тях той лягаше и ставаше и когато ни водеше на местенцето! Дружината изкара мене нанапред, аз да ги водя и им покажа мястото на убийството, а тия да мълчат; това се правеше за любопитство, да видят тия, както и аз сам, ще ли мога да сполуча и позная мостенцето, понеже то не съществуваше вече; в десятте години разстояние местността се беше много преобразила. Но долините, планините и други още предмети стояха още. Ръководим от тях, аз можах да позная всичко още отдалеч, гдето и заведах другарите. Никакви следи нито от мостенце, нито от кости и гробове, обикновени сипеи и брегове на планинска река, обраснали с буйни букове. Бяхме разгледали вече околността, когато се подаде из шумака обръснатата глава на дяда Въля. Впечатленията, заградени от всичките предмети на 1876 година, бяха страшно наказание!… Липсуваше само местенцето и гърмежите на башибозушките пушки!

Дядо Вълю ни свари на мястото на престъплението, гдето се е казало. Жегна го него, нямаше що да се двоуми вече, че тия хора са дошли да търсят и преглеждат стари сметки. Той изгуби и ума, и дума, затрепера като есенен лист, при всичко че никой му не бе казал още нищо, никой го не беше запитал по тая неприятна за него работа. За да не нападаме така ненадейно на хванатата вече жертва, оттеглихме се малко настрана, накладахме огън близо до реката под райската букова сянка. Едни се приготвиха да пекат риба, други се натъркаляха по зелената морава, трети запяха, четвърти загърмяха на нишан, а стъклата с ракията и бъклиците почиваха в края на реката като даначета — с една реч, всичко отиваше така, щото да даде сърце на дяда Въля. Но дядо Вълю, стар таласъм, лъже ли се? Четири-пет души от един път по начин съвсем комшийски го поканиха да седне насреща ни, да напълни чибучката, да си почине и сръбне една преварена ракийка. Няколко кутии с жълт тютюн се отвориха напредя му, блокираха го и две-три стъклета, но гърба на стареца, пълен с оси и с игли, хрумна му вече нему на ума онова, за което би желал през целия му живот да го не питат. Пое една от кутиите да си напълни лулето, но ръцете се отказаха да му служат, тютюнът наместо в лулето падаше на земята. Той трепереше цял-целниничък, никого в очите не поглеждаше, две думи не можеше да свърже, а потът валеше от челото му.

— Скачаш ли, дядо Въльо скачаш ли! Или захвана да не ти държи кръста? — попита един от другарите с такъв тон и поза, като че три деня е дошел да прави моабет с дяда Въля.

— А бе, дядо Въльо, като си се скитал толкова години по тоя балканлък — запита го хитроумно К. Генов, — не ти ли се е случвало да те нападнат някога турците, да те бият, обират и мъчат?

— Колко, колко — чет няма — отговори дядо Вълю и метна крадешком един поглед на присъствующите.

— Ами комити по тия места изпадвали ли са? Казват, че тъдява им било пътят за Сърби и за Дунава — повтори Генов.

— Шат-пат допадваха, ама рядко; правият път им е по Горньото било — каза дядо Вълю и треската го усили още повече, защото можа да разбере той, че малко по малко разговорът ще да падне на местенцето.

През всичкото това време аз немеех на мястото си. Следвах само да наблюдавам на стареца, без ни най-малко злоба за миналото; но неговите мъки почнаха да ме възмущават, съжалих го и сбутах Генов да бъде по-кратък в изпитванията, да се приближи към главната цел.

— Чувал ли си нещо, дядо Въльо, за войводата Хаджи Георги[7], или Бенковски, и за игумена с дългата брада, които преминаха тука, хе-е, откъм Панагюрище? — пое думата и попита кметът Влаевски. — Где убиха тях, не знаеш ли къде им са гробовете? Ние сме чували, че тъдява близо върху един мост ги ударили.

— Все може да е дочул нещо за тая работа дядо Вълю — допълни друго едно лице от дружината.

Клетият дядо Вълю, за да се намери на работа, побутваше главните на огъня. От страх и от замайвание той си накладе на огъня късото чибуче, което един от нас извади и му го подаде в ръката.

— Знам, знам… чувал съм… — обади се дядото с мъртвешки глас. — Тях ги доведе Нею бросенецът откъм Черния Вит и той им изеде главата — каза старецът …

— Господ да го убие такъв проклетник и издайник! — се обадиха няколко от слушателите.

— А близо ли е онова място, гдето тия паднаха? — попитахме ние твърде невинно.

Дядо Вълю изгледа всинца ни наред, а после се обърна неволно към местенцето и произнесе: „Ей тука!“ В един глас го помолихме всинца да разкаже, каквото знае, за тая работа, да се не бои, защото ние знаем, че той е невинен във всичко. През куп за грош той разказа как тия хора, четирма души, с Хаджи Георгия и с попа, изпаднали при Нея от с. Бросен, как той ги взел да ги води към Троянския манастир, а по-напред известил на башибозуците, които ги вкарали на тая пусия при мостенцето и там ги ударили. Сам той, макар и да не знаел нищо, но Нею го наковладил на Хаджи Люзгяра, който му свалил около петдесят тояги.

— И четиримата души на едно място ли паднаха, или някой от тях можа да избегне, дядо Въльо? — попитаха другарите.

— А че както се научих, Хаджи Георги, бог да го прости, остана на мястото си; попът се нарани; един сърбин или черногорец имаше, хванаха го на втория ден; а друго едно сухо имаше, пребиха го подир една неделя къде Шипково — отговори дядо Вълю.

Дружината не можеше да се удържи вече от смях, защото сухото, за което разказваше старецът, бях аз, който стоях насреща му.

— Ще рече, никой от тях не можа да остане жив? — възрази Ибришимът.

Дядо Вълю потвърди, без да си вдигне очите от земята.

Както виждат читателите, които знаят вече много добре как стана работата, старецът лъжеше на пропала. Другояче той не можеше и да стори. Десят деня да го питахме наред, все същата история щеше да повтаря; затуй нямаше за какво да се бавим и преструваме. Гено почна:

— Дядо Въльо, ето каква е работата — каза той. — Ние знаеме всичко как е станало, затуй ти си кажи правичката, за да те прости и господ, па и ние, ако си съгрешил нещо. Ти си прост човек, от мъки и страх нямало е що да сториш. Станалото — станало, бог да прости умрелите. Негова милост, който стои насреща ти, е онова сухото, за което ни разказваш, че било утрепано към Шипково. Погледни го добре, да видим ще ли можеш да го познаеш? Той ни доведе тука на това място.

Излишно е да разправям изтънко за впечатленията и смайванието, които претърпя старецът от тия думи. Аз вярвам, че той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако ние всинца бяхме го нападнали с камъци и дървета. Той трепереше напредя ни, но това бе само бездушна сянка, без чувства и съзнание, две думи не беше в състояние да свърже. За да се окопити, на мен идеше вече редът по право да сторя това. Поех думата и съвсем меко и приятелски описах на стареца всичките обстоятелства на първата ни среща преди десят години. Той слушаше и трепереше; там, гдето излизаше вече наяве неговата предателска рол, дружината се обаждаше да каже, че такива били времената тогава, нямало какво да стори дядо Вълю. За да си промени сцената, поканихме тоя последния да отидем на самото място на престъплението и ни разкаже подробно: где е паднал Хаджи Георги, где са стояли турците, где се е скрил той, когато загърмели пушките, и пр.

Никакви следи. Ни местенце, ни гроб, ни кръст, както казах. Пусията е била оттатък реката, на 5–6 крачки от брега. Два паднали бука, прострени на няколко крачки, са били опората на потерята. Зад тях налягали турците и си отправили пушките към мостенцето. Всичките били на брой 16 души. Единствени следи, че на тава място е убит един български войвода, са околните букови кори, нацепени и одраскани от куршумите на потерята, които подир десят години бяха зараснали и образуваха само малки вдлъбнатини, като копанки. Благодарение на стареца — той ни обърна вниманието на това.

На един от тия букове написахме датата на събитието и неговия герой. Решихме да поставим кръст на насрещния бряг, който да се вижда от пътя. Сам дядо Вълю се натовари с тая работа. Хвърли си абата, поплю си на ръцете, прекръсти се и с голяма ревност и сърце почна да работи. Никой му не казваше зла дума, захвана малко по малко да дохожда на себе си и да се уверява, че нищо зло няма да му направим. Когато побихме вече кръста, дядо Вълю се отстъпи настрана и почна да струва поклони до земя.

— Помоли се на Георгя, да те прости! — каза му Генов.

— Георги, прости ме, чедо! Съгреших! Моли се богу за моята черна душа — говореше той и следваше да целува кръста и прави поклони.

Подир всичко това старецът стъпи вече съвсем на друга почва. Той не трепереше и не се боеше вече, като че да бе излязъл сам Георги от гроба и му каже, че го прощава.

— Десят години време аз съм бил изгубен човек, никому нищо не бях казал, сън не можех да спя — следваше да говори той. — Сега ми олекна вече, като че се изповядах и причастих. Бийте ме, колете ме, все едно ми хваща вече!

В своя свободен разказ той не можеше да отрече предателството, особено завежданието ни на мостенцето. Каза даже, че когато за последен път дошел да ни вземе от усоето и ни заведе на касапницата, не само че бил изпратен от потерята, но и един от тях, Менчо Ибрахимов от с. Градишница, бил пратен да го следи отстрана. Тоя Менчо вървял отстрана, без да го видим ние, разбира се, и ако дядо Вълю не ни бил повел към пусията, щял да изгърми и го удари. Той се оправдава, че сторил всичко това от зор, от бой и от мъки. Според думите му на втория още ден башибозуците докарали при него Нея, който ни доведе най-напред при него и който казал на башибозуците:

— Дръжте дядо Въля! На неговите ръце сторих теслим комитите.

Тогава са извършили върху му мъките и той бил принуден най-сетне да ни изкаже и да се обещай да ни предаде, което и сторил. За да ни излъже, че сърбите дошли на София и че башибозуците си отишли, турците го научили. Сам хаджи Люзгяр отрязал главата на Бенковски и я дал нему да я носи. После го върнали да търси мене, но не можал да ме намери.

Може би да има една част справедливост в думите му; но той си остава пак предател. Че Нею отпосле е станал предател на българските бунтовници, това го знае цяла околия. Волно или неволно, той предавал всичките скитници от различни чети и въстания, които са изпадали на неговата кошара. Той е предал и Савата Младенов, един от четата на Хр. Ботев и другар на В. Левски. За Савата било решено да го доведат жив в Тетевен, но тетевенският чорбаджия Иван Шишков, който имал причини да се бои от него, подействувал пред агите да го убият, което и станало. Близо до селото, на мястото Козница, е заклан тоя юнак. За тия свои заслуги на Отоманската империя Нею бил награден с нишан „Меджидие“. Но докато дойде нишанът и излезе ферманът, българските патриоти прибързали. Нощно време тия похлопали на Неговата врата, като го помолили да отвори, защото са изгубени пътници. Нечистият Нею може би да си е въображавал вече, че пак има келепир, когато непознатите извадили своите скрити брадви и го насекли пред къщата му на парчета. По тая причина нишанът, който дошел вече, бил даден на Анчо Мръвков из Тетевен, така също, се вижда работата, от косъма на Нея.

Ядохме и пихме за бог да прости на падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място после десят години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм уверен, че тоя ден беше първият през неговия седемдесятгодишен живот, в който той се чувствуваше най-весел, най-задоволен и удовлетворен, първо, че му се прощава вече тежкото престъпление в мое присъствие, и, второ, че му олеква нещо си на предателската душа. Нямаше що. Подир толкова години, след такива събития и протекли води излишно и несъобразно би било да се наказва той. И дружината, и аз сам бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, биеме и мъчиме, нравственото наказание щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той сам показваше и признаваше, че цели десят години се е мъчил и страдал от своите постъпки.

Той подскачаше наоколо ни като петнадесятгодишно момче, черпеше и слугуваше и на всяка дума произнасяше: „Бог да прости Георгя, простете ми кабахата.“ Около мене се натриваше най-много. „Сега те познах чак, по очите“ — говореше той и ме разпитваше надълго и широко. Сам разказваше, че до тоя ден той се стараел, доколкото е възможно, да скрие всякакви следи по убийството на Бенковски, макар и да го запитвали мнозина любопитни.

— Оттогава и досега аз все по тия места си живея, всеки ден ми се случваше да минувам покрай това място и казвах „бог да прости“ но никой да ме не чуе — говореше развълнуваният старец. — Щом виждах да се подаде някой непознат човек да отива по работата си, аз изтръпвах, казвах си на ума: „Ето тоя човек иде да ме пита за Георгя“… Вярвайте, на децата си не съм казал още за тая работа, нямаше и да кажа, ако не беше твоя милост, от когото не можах да се отърва. Днес, още отдалеч, като ви видях, че идете, сърцето ми се преобърна наопаки. Посрещнах ви, смея се, преструвам се, но аз зная какво ми е на душата, само гледах коя пътека ще да хванете. Като видях, че додохте на това място, гдето никой не беше стъпал, казах си: „Е, тя е свършена вече.“ Много мислих да побягна и си взема очите нанякъде из гората, но казах си: каквото ще става, нека стане.

На тръгване триста заръки от страна на дяда Въля да кажа на Георгьовите роднини, братя, сестри и родители, ако ги има, да го простят, защото той сбъркал, нямало що да прави, не можал да запази Георгя. Задължи се, че всяка събота ще да дохожда на това място да пали свещи, ще да научи и другите да дохождат от околните села. Бяга според конете около един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за прошка пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме вече и се изгубихме измежду зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: „Простете ме, сбърках!“

Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „Св, Всех Святих“. Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове. Освен това в с. Шипково живеел някой си дядо Боро, или Беро, който се занимавал да ходи и призира коя бабичка пали свещи на бунтовниците и им пише имената в литургия. Всички такива той отивал да ги предава на турците.

А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам — в София. Свещеник Христо Павлов е бил повикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българския войвода. Тя била турена в една конска торба, била се вече разложила и свещеникът я заровил с торбата заедно в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря само, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото — в Тетевен, а главата — в София!…

Парите ни, които о. Кирил носеше в дисагите, няма съмнение, че ги взеха турците, които ни нападнаха. А поибренският кръст, който се носеше пред четата ту от поп Неделя, ту от о. Кирила, така също бил занесен в София заедно с главата. После го изискала от Махзар паша българската община в София, която го и предала пак на поибренската черкова, гдето се и намира до днес. Подир освобождението той бил взет от София тържествено от една депутация. На долнята му част е прибавено и написано в София още следующето:

„Московското и Петербургското Славянско Общество украсиха настоящшт кръст за памят на оная велика роль, коятс той е имал в съдбинитя на България. С тоя кръст свящ. Недельо от с. Поибрене и настоятелът на Т. Пазарджiйскiйт монастир «Св. Никола», Кирил, който умря в неволя от турците, са подали знак за народното възстанiе на 20-ий Априлий, 1876 год. в Панагюрище под предводителството на Бенковскш, когото турците убиха в бой и главата му ся пренесе и погребе в София. Настоящийт кръст ся зе от турците по ходатайството на Софийския митрополит Мелетий и сега в 1878 год. ся връща в с. Поибрене във Филипополската Област в слава всемогущаго Бога и радост на воскресналата Болгария.“

 

Бележки

[1] Ето що за човек бил тоя бае Станчо, за участта на когото аз се научих отпосле от Станча Георгев, един от нашите другари, който бил закаран в Тетевен след разпръскванието ни. Същия ден още или по-после башибозуците се известили, че бае Станчо имал среща с комитите в планината. Разбира се, че никава церемония не е станала с него, на минута още той бил хванат и подложен на строг изпит. Дали турците са видели с очите си, когато той ни отведе в гората да ни показва пещерята, или някой от нашите предадени другари са го издали, аз не зная. Зная само това, че той бил подкаран към Балкана, под ударите на ятагана бил принуден да покаже мястото, где сме скрити (разбира се, че турците знаели вече кои са четирите лица, т.е. ние, войводата и попът). Когато конвоят с нещастния бае Станча достигнал до един мост на р. Вит, то той, бае Станчо, като сметнал, че не ще може да противостои на боя и ще бъде принуден да ни изкаже свърталището, хвърлил се от моста долу в реката, гдето и издъхнал мъченически! Аз ме е жал, че не зная повече подробности за тая благородна постъпка на покойния, който, може да се каже, собствено за нас стана жертва, само да не ни предаде в душамански ръце…

[2] На следующите места по Стара планина имаше нея нощ бунтовници: между селата Нейково и Жеруна бяха сливенската чета с предводители Стоил войвода и Иларион Драгостинов; около Котел или по-долу, мисля, се скиташе една четица, излязла от Трявна; около Мара Гидия се намираше четата на Цанката Дюстабанов из Габрово; в Дряновския манастир се бореха други юнаци; Средня гора бе пълна с въстаници от IV окръг; избягналите батачени не бяха се прибрали още, т.е. всеки имаше право да убива батаченин, гдето го срещне и намери; коприщенското отделение под началството на Волов, Икономов, Каблешков и пр. се намираше малко по-настрана от нас, без да се знаеме един други и пр., и пр.

[3] Казах, гдето му беше мястото, че когато потеглихме за планината, ние имахме при себе си достатъчно количество пари. Тия пари бяха събрани от въстаналите села, приготвени от по-напред за данъци на турското правителство. На нас ги поверяваха селяните, за това да им доставим оръжия уж. Но като се потъпка въстанието, ни оръжие можеше да се купи, нито пък имахме възможност да повърнем взетото количество. На много пъти из планината Бенковски предложи на о. Кирила да хвърли от гърба си тоя метал, понеже той го носеше в калугерските дисаги, или просто да ги спусне в някоя хралупа, като нещо излишно и ненужно; но светиня му се не съгласяваше. „Суха мъка тъй лесно се не хвърля“ — отговаряше той и следваше да пъшка под тежкия товар, понеже парите бяха изключително бели меджидии. Кому мина на ръка тая „суха мъка“ — читателите ще видят по-долу. Така също беше останал у нас и кръстът от поибренската черкова, който се носеше пред четата във време на въстанието.

[4] Барометърът на овчарите и на другите горски хора, които имат вземане-даване с ветрове и дъждове, между другите различни призации на животни, на облаци и пр., по които те правят заключения за състоянието на времето, първо място държи бухалът. Ако той гугука от върха на някоя канара или планина — времето ще да се оправи; ако, напротив, гласът му се чува от някоя усойнина — това е знак, че времето ще да се развали — казват тия.

[5] Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство в остров Сахалин. Тоя поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита, защото французите и до днес не са отказали още да дават своето покровителство на нещастните поляци. Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му — Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрантин. Като пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова, познат вече на читателите. Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да си отстъпи нему френския паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година.

Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка.

По-преди Бенковски е продавал по букурещките улици дребни работи за по един-два бана. Той можел твърде слабо да прочита и да писва, но отпосле, между емигрантите, поотракал се.

[6] Турско изречение: сабах кафеси.

[7] Не зная защо, в Тетевенско Бенковски се нарича от населението Хаджи Георги войводата.