Джейн Остин
Ема (36)

36

— Надявам се, че скоро ще имам удоволствието да ви представя сина си — подхвана мистър Уестън.

Мисис Елтън охотно предположи, че това е начин да й бъде направен специален комплимент, затова се усмихна много благосклонно.

— Мисля, че сте чували да се говори за Франк Чърчил продължи той. — И сигурно знаете, че е мой син, макар и да не носи името ми.

— О, да, ще бъда много щастлива да се запозная с него. Сигурна съм, че мистър Елтън няма да закъснее да го посети, и двамата ще бъдем много щастливи да го посрещнем у дома.

— Много сте внимателна. Франк ще бъде изключително щастлив, сигурен съм. Трябва да пристигне в града следващата седмица, или дори по-рано. Предизвестява ни за това в писмото, което получихме днес. Сутринта срещнах раздавача по пътя и тъй като познах почерка на сина си, си позволих да отворя плика, макар да не беше адресиран до мен, а до мисис Уестън. Той си кореспондира главно с нея. Аз почти не получавам писма.

— Значи вие съвсем съзнателно отворихте плика, адресиран до нея. О, мисис Уестън — засмя се тя, — длъжна съм да протестирам срещу това. Много опасен пример за подражание! Моля ви да не позволявате на съседите си да го следват. Честна дума, ако това е съдбата, която ни очаква, ние, омъжените жени, трябва да напрегнем силите си. О, мистър Уестън, никога не бих допуснала, че сте способен на такова нещо!

— Да, ние мъжете сме направо непоправими. Трябва да се пазите, мисис Елтън… Та в писмото пише… написано е съвсем набързо, само да ни предупреди… та там пише, че цялото семейство ще пристигне в града, заради мисис Чърчил. Тя не се чувствала добре цяла зима и смята, че в Енскомбе е прекалено студено зa нея. Щели да се отправят на юг без да губят повече време.

— Наистина ли? Чак от Йоркшир? Мисля, че Енскомбе е в Йоркшир?

— Да, намират се на около сто и деветдесет мили от Лондон. Чака ги дълго пътуване.

— Да, много дълго, наистина. Цели шестдесет и пет мили повече, отколкото от Мейпъл Гроув до Лондон. Но какво значение има разстоянието за хората с големи възможности, мистър Уестън? Ще се учудите, като разберете как зет ми, мистър Саклинг, буквално прелита от място на място. Едва ли ще ми повярвате, но той и мисис Браг отидоха до Лондон два пъти за една седмица с четири коня.

— Най-лошото нещо на това огромно разстояние — отбеляза мистър Уестън, — е фактът, че мисис Чърчил, доколкото разбирам, е била прикована към леглото през последната седмица. В последното си писмо Франк ни пише, че тя се оплаквала, че се чувства много слаба и не може да се придвижи до оранжерията без помощта на момчето или на чичо му. Това е много показателно за слабостта й. Но сега с такова нетърпение очаква да пристигне в града, че възнамерява да пренощува само на две места по пътя. Това ни пише Франк. Наистина, крехките наглед дами се оказват с твърде необикновена издръжливост. Трябва да го признаете.

— Нищо подобно няма да призная. Винаги вземам страната на нежния пол. Няма да призная и ви предупреждавам, че по този въпрос ще срещнете заклет противник в мое лице. Винаги защитавам жените и ви уверявам, че ако знаехте как Селина преживя пренощуването в страноприемница, не бихте се дивили на невероятните усилия на мисис Чърчил да го избегне. Селина твърди, че това е истински ужас, и мисля, че аз също съм прихванала малко от нейната придирчивост. Винаги си носи собствени чаршафи — отлична предпазна мярка. Мисис Чърчил постъпва ли по този начин?

— Кълна ви се, че мисис Чърчил прави всичко онова, което би могло да хрумне на всяка префинена дама. Тя не отстъпва на нито една жена в това кралство по…

Мисис Елтън нетърпеливо го прекъсна:

— Но, моля ви, мистър Уестън, не ме разбирайте погрешно. Селина не е никаква префинена дама. Не оставайте с такова впечатление.

— Така ли? В такъв случай тя не се подчинява на определението, валидно за мисис Чърчил — най-изтънчената дама, която човек може да си представи.

Мисис Елтън започваше да мисли, че е сгрешила, като е възразила толкова горещо. Изобщо не целеше да накара хората да смятат, че сестра й не е изтънчена дама. Може би просто не се преструваше достатъчно вдъхновено. Тъкмо обмисляше как да си оттегли думите назад, когато мистър Уестън продължи:

— Както сигурно предполагате, мисис Чърчил не се радва на моето благоволение. Но това нека да си остане между нас. Тя много обича Франк, затова не бих искал да говоря лошо за нея. Пък и отгоре на всичко е болна, макар че според собствените й думи това е постоянното й състояние. Не бих го споделил с всеки, но на вас ще кажа, мисис Елтън, че не вярвам особено в болестта на мисис Чърчил.

— Ако наистина е болна, защо не отиде в Бат, мистър Уестън? В Бат или в Клифтън.

— Внушила си е, че в Енскомбе е много студено за нея. Според мен просто й е омръзнало там. Задържа се на това място много по-дълго от друг път и вече започва да желае промяна. Много е уединено. Хубаво е, но е самотно.

— Също като Мейпъл Гроув. Намира се толкова далеч от пътя, а наоколо има огромни площи с насаждения. Изолиран сте от всичко — пълно уединение. А мисис Чърчил сигурно не притежава здравето и духа на Селина, за да се наслаждава на това. Може би просто няма достатъчно сили и не е подготвена за живота в провинцията. Винаги съм казвала, че жените нямат големи способности, и съм много признателна, че самата аз съм много надарена и не завися от обществото.

— Франк прекара тук две седмици през февруари.

— Да, спомням си, че чух подобно нещо. Но когато дойде отново, ще намери ново попълнение в обществото на Хайбъри, ако мога да нарека себе си ново попълнение. Но той може би изобщо не е чувал, че и такова същество диша под слънцето.

Тя съвсем открито заявяваше желанието си да получи комплимент и човек просто не можеше да си затвори очите, затова мистър Уестън побърза галантно да възкликне:

— Скъпа госпожо! Вие сте единственият човек, който може да допусне подобно нещо. Как да не е чувал за вас? Мисля, че напоследък писмата на мисис Уестън едва ли са били пълни с нещо друго освен с „мисис Елтън“.

Беше изпълнил дълга си и можеше отново да се върне на темата за сина си.

— Когато Франк си тръгна, изобщо не бяхме сигурни кога ще ни посети отново, затова днешната новина ни радва още повече — продължи той. — Изобщо не я очаквахме. Всъщност, аз винаги съм бил убеден, че Франк ще дойде скоро, просто бях сигурен, че нещата ще се обърнат в наша полза, но никой не ми вярваше. Той и мисис Уестън бяха ужасно унили. „Но как би могъл да направи така, че да дойде отново? Дали леля му и чичо му ще се съгласят пак да се лишат от присъствието му?“ и други подобни. Винаги съм смятал, че нещата ще се развият в наша полза и, както виждате, излязох прав. Животът ме е научил, мисис Елтън, че ако един месец нещата не вървят на добре, със сигурност ще се оправят през следващия.

— Съвсем правилно, мистър Уестън, напълно правилно. Точно това казвах и аз на един от джентълмените в тази компания в дните на ухажването, когато нещата не вървяха съвсем добре, и той се отказа от онази настойчивост, която отговаряше на силата на чувствата му. Той бе склонен да се отчая и възкликна, че ако нещата вървят така, ще дойде месец май преди да ни обгърне „шафрановата одежда на Хименей“. О, колко се измъчих, докато прогоня от главата му тези мрачни мисли и му вдъхна надежда! Каретата — да спомням си, че преживяхме известни разочарования, свързани с каретата… Спомням си, че една сутрин дойде при мен страшно отчаян…

Тя леко се закашля, а мистър Уестън тутакси се възползва от възможността да продължи с онова, което го вълнуваше:

— Споменахте май. Май е месецът, който мисис Чърчил е определила или по-скоро си е наредила да прекара някъде другаде, само не в Енскомбе, или с две думи — в Лондон. Затова пред нас се отваря приятната възможност Франк да ни посещава често през цялата пролет — най-предпочитаният сезон за пътувания. Тогава дните са най-дълги, времето е топло и приятно, просто те примамва навън, и не е прекалено горещо за разходки. Докато Франк беше тук предния път, се възползвахме от времето по най-добрия начин, но все пак имаше и доста дъждовни, влажни и мрачни дни. Винаги е така през февруари и човек не може да изпълни дори половината от нещата, които си е набелязал. Сега е моментът. Удоволствието ни ще бъде пълно и аз съвсем не съм убеден, мисис Елтън, дали несигурността на нашата среща, постоянното очакване дали ще пристигне днес или утре, или всяка минута, не стои по-близо до щастието, отколкото радостта от истинското пристигане. Според мен поне е така. Това е душевното състояние, което ми доставя най-голяма наслада и въодушевление. Надявам се, че ще харесате сина ми, но не бива да очаквате нещо изключително. Мисис Уестън е много привързана към него и, както можете да предположите, това силно ме радва. Смята, че няма втори като него.

— Смея да ви уверя, мистър Уестън, че мнението ми несъмнено ще бъде в негова полза. Чувала съм толкова възхвали по адрес на мистър Франк Чърчил. В същото време, няма да е честно, ако не ви кажа, че аз съм от хората, които винаги имат собствено мнение по въпроса и не се оставят да бъдат водени от другите. Предупреждавам ви, че мнението ми за сина ви ще бъде съвсем реалистично. Не обичам да лаская никого.

Мистър Уестън остана погълнат от мислите си за известно време, след което каза:

— Надявам се, че не съм бил прекалено суров към горката мисис Чърчил. Ако наистина е болна, ще съжалявам дълбоко, че съм я обвинил несправедливо. Но някои черти от характера й ми пречат да говоря за нея с търпението, с което бих желал. Сигурно ви е известна връзката ми с това семейство и отношението, което получих от тях, но между нас казано, цялата вина за това е нейна. Тя беше инициаторът на всичко. Майката на Франк никога нямаше да бъде подложена на подобно унижение, ако не беше тази жена. Мистър Чърчил също е горд човек, но неговото високомерие е нищо в сравнение с това на съпругата му. Неговата гордост е тиха, безобидна и благородна. Тя не би могла да нарани никого. Но нейната е самото безочие и безскрупулност! А това, което я прави още по-нетърпима, е фактът, че тя не може да претендира за знатен произход и положение. Когато той се е оженил за нея, тя е била просто никоя — дъщеря на някакъв джентълмен. Но откакто станала Чърчил, невероятните й претенции надминали тези на родените Чърчил. Уверявам ви, че дълбоко в себе си тя е най-обикновено парвеню.

— Само като си помисли човек! Това сигурно е страшно възмутително! Изпитвам ужас от парвенютата. В Мейпъл Гроув се научих да презирам подобен род хора. Там живее едно семейство, което е най-голямата досада в живота на сестра ми и зет ми поради големите важности, които си придава. Описанието на мисис Чърчил ме накара веднага да се сетя за тях. Наричат се Тапмън. Живеят там съвсем отскоро и са обременени от ниския си произход, но толкова си вирят носа и се надяват да бъдат поставени на равна нога със старите и уважавани фамилии в района. Сигурно са живели в Уест Хол най-много година и половина, а откъде идва богатството им, никой не знае. От Бирмингам са, а нали знаете, мистър Уестън, че това не е място, от което човек може да очаква нещо добро. Никой не възлага големи надежди на Бирмингам. Дори само звукът на името му ме ужасява. Но за семейство Тапмън не се знае нищо със сигурност, макар че много неща се подозират, уверявам ви, а поведението им подсказва, че се смятат за равни дори на зет ми, мистър Саклинг, който е един от най-уважаваните хора в района. Просто е непоносимо! Мистър Саклинг, който живее в Мейпъл Гроув от цели единадесет години и чийто баща е притежавал къщата преди него… Сигурна съм, че старият мистър Саклинг е успял за изплати напълно къщата преди смъртта си.

Прекъснаха ги. Поднасяха чая и тъй като мистър Уестън бе казал всичко, което възнамеряваше, скоро намери възможност да се оттегли.

След чая мистър и мисис Уестън и мистър Елтън седнаха да играят карти с мистър Удхаус. Съдбата на останалите петима беше оставена в собствените им ръце и Ема се съмняваше, че ще успеят да се справят добре, понеже мистър Найтли изглежда не бе настроен за разговори, а мисис Елтън искаше да й бъде обърнато внимание, което никой не изгаряше от желание да стори. В главата на Ема се въртяха твърде объркани мисли и тя също предпочиташе да мълчи.

Мистър Джон Найтли се оказа по-разговорлив от брат си. Той щеше да си замине рано на следващия ден и поде разговора с думите:

— Ема, струва ми се, че няма какво повече да ви кажа за момчетата и тъй като имате и писмо от сестра си, там сигурно всичко е изложено най-подробно. Моите наставления ще бъдат много по-кратки от нейните и сигурно в съвсем друг смисъл. Всичко, което ще ви препоръчвам е да не ги глезите и да не ги тъпчете с лекарства.

— Надявам се да изпълня желанията и на двама ви — отвърна Ема. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да се чувстват щастливи. Това е достатъчно за Изабела, а щастието изключва възможността за глезотии и лекарства.

— Ако ви създават проблеми, можете веднага да ги изпратите обратно у дома.

— Това е много вероятно. Много ви се иска да е така, нали?

— Страхувам се, че ще вдигат прекалено много шум, който баща ви няма да понесе, а и за вас ще бъдат тежко бреме, ако ангажиментите ви за посещения продължават да се увеличават, както става напоследък.

— Да се увеличават ли?

— Разбира се, не може да не сте забелязали, че последната половин година значително промени начина ви на живот!

— Не съм забелязала никакви промени!

— Няма съмнение, че сега прекарвате много повече време в компанията на други хора, отколкото преди. Вземете дори само днешния ден. Идвам за едно денонощие и веднага се натъквам на парти за вечеря. Кога се е случвало нещо подобно преди? Съседите ви стават все повече и повече и вие все по-често се срещате с тях. Напоследък всяко писмо до Изабела разказва за нови забавления — вечеря у мистър Коул или балове в Краун. Вземете дори Рандълс! Вашите посещения там са станали съвсем различни от преди.

— Да — бързо каза брат му, — от Рандълс тръгва всичко.

— Много добре, и тъй като Рандълс едва ли ще загуби влиянието си, струва ми се вероятно, Ема, че Хенри и Джон понякога могат да се окажат пречка за вас. Ако се случи това, просто ще ви помоля да ги изпратите у дома.

— Не — извика мистър Найтли, — не бива да прави така! Нека ги изпрати в Донуъл. Аз със сигурност ще имам достатъчно време.

— Честна дума — възкликна Ема, — направо ме учудвате! Бих искала да зная колко от моите многобройни ангажименти са преминали, без вие също да присъствате. И защо подозирате, че ще ми липсва достатъчно свободно време, за да се грижа за момчетата? Какви са били тези толкова необичайни мои забавления? Това, че веднъж вечерях у семейство Коул и че обсъждах възможността да се организира един бал, който така и не се състоя! Вас мога да разбера — кимна тя към мистър Джон Найтли, — щастието да се срещнете тук наведнъж с толкова много приятели ви доставя прекалено голямо удоволствие, за да остане незабелязано. Но просто недоумявам защо вие — обърна се Ема към мистър Найтли, — комуто е много добре известно, че рядко прекарвам повече от два часа извън Хартфийлд, подозирате участието ми в подобна поредица от развлекателни прояви. А що се отнася до момчетата, ако леля Ема не разполага с достатъчно време за тях, трябва да отбележа, че положението при чичо Найтли едва ли ще е по-добро, защото ако тя отсъства от къщи един час, него го няма пет, а когато е у дома или чете, или оправя сметките си.

Сър Найтли се опита да не се разсмее и успя без много трудности, тъй като мисис Елтън го заговори.