Джейн Остин
Ема (17)

17

Мистър и мисис Джон Найтли не останаха дълго в Хартфийлд. Скоро времето се оправи и всички, които трябваше да тръгнат на път, го сториха. Както обикновено, мистър Удхаус се опита да задържи още малко дъщеря си и децата, но бе принуден на наблюдава заминаването на групата в пълен състав, затова отново поде жалейката по съдбата на „горката“ Изабела. Ала „горката“ Изабела бе посветила живота си изцяло на хората, които обича, съзираше в тях само доброто, бе сляпа за недостатъците им и бе непрестанно заета с някакво невинно занимание. Всичко това я превръщаше в образец на истинско женско щастие.

Вечерта на деня, в който тя замина, пристигна бележка от мистър Елтън, адресирана до мистър Удхаус — дълга, учтива и превзета бележка, която освен за най-искреното уважение от страна на автора, уведомяваше за намерението му да напусне Хайбъри на следващата сутрин и да отиде в Бат, където щял да прекара няколко седмици в отговор на настойчивата покана от страна на приятели. Много съжаляваше, че различни обстоятелства, свързани с времето и работата, не му позволяват да се сбогува лично с мистър Удхаус, за чиято приятелска благосклонност винаги щял да бъде дълбоко признателен. Ако мистър Удхаус имал някакви желания, той щял да бъде щастлив да ги изпълни.

Ема остана много приятно изненадана. Отсъствието на мистър Елтън в този момент бе тъкмо това, от което се нуждаеха. Тя се възхищаваше на замисъла му, но не оценяваше особено високо начина, по който бе избрал да го оповести. Не би могъл да изрази негодуванието си по-ясно, отколкото с тази учтива бележка до баща й, от която тя беше така недвусмислено изключена. Не споменаваше за нея дори в обръщението. Името й не се срещаше никъде. Всичко това бе доста необичайно, а в благодарствените му думи за сбогом прозираше такава неуместна тържественост, че отначало Ема сметна за невъзможно те да убягнат от вниманието на баща й.

Само че той не ги забеляза. Мистър Удхаус бе толкова изненадан от неочакваното пътуване на мистър Елтън и така погълнат от страха си, че то няма да завърши благополучно, че не забеляза нищо необикновено в тона на бележката. Тя дори свърши много добра работа, тъй като ги снабди със свежа тема за размисъл и разговор през остатъка от самотната вечер. Мистър Удхаус даде израз на тревогите си, а Ема побърза енергично да ги разсее с присъщата си убедителност.

Реши да не държи повече Хариет в неведение. Смяташе, че тя се е възстановила напълно от простудата и че е желателно да разполага с максимално дълго време, за да се съвземе от разочарованието преди завръщането на джентълмена. Ето защо още на следващия ден тя отиде у мисис Годард, за да извърши необходимото покаяние, като я извести за събитията. Покаянието наистина беше сурово. Трябваше да разбие всички надежди, които бе подхранвала толкова старателно, да се появи в неблагодарната роля на предпочитаната жена и да признае огромната си грешка и заблуда в преценката, както и във всичките си наблюдения, убеждения и предвиждания през последните шест седмици.

Разговорът върна отново срама, обхванал я в началото, а сълзите на Хариет я накараха да си помисли, че никога няма да си прости.

Хариет понесе разкритието много добре — не обвиняваше никого и прояви завидно простодушие и липса на самомнение, които в този момент в очите на приятелката й изглеждаха по-скоро като преимущество.

Ема бе настроена да оценява високо простотата и скромността, а всичко, което бе красиво и привлекателно, изглежда бе притежание на Хариет, а не нейно. Приятелката й не смяташе, че има причина да се оплаква. Любовта на човек като мистър Елтън щеше да бъде прекалено голяма чест за нея. Тя не го заслужавала, и само един скъп и затова предубеден другар като мис Удхаус би могъл да смята връзката им за възможна.

Сълзите свободно се стичаха по лицето на Хариет, но мъката й бе толкова неподправена, че проявата на по-голямо достойнство едва ли би предизвикала повече уважение в очите на Ема. Тя слушаше и се опитваше да я утеши с цялото си разбиране и от все сърце, понеже времето бе показало, че Хариет е по-достойна от нея. Ако й подражаваше, щеше да направи много повече за собственото си благополучие и щастие, отколкото биха направили дарбите и интелигентността й.

Днес бе станало вече твърде късно да се опитва да бъде простодушна и наивна, но Ема се раздели с приятелката си с твърдото решение да стане смирена и благоразумна и да потисне въображението за остатъка от живота си. Второто й най-важно задължение след задоволяването на бащините й желания беше да осигури удобства и утеха за Хариет и да се опита да докаже обичта си по начин, който да е по-добър от сватосването. Взе я при себе си в Хартфийлд и неизменно й засвидетелстваше обичта си, като се опитваше да я развлича и ангажира вниманието й с помощта на книги и разговори, прогонвайки мистър Елтън от мислите й.

Ема знаеше, че времето ще излекува Хариет напълно. Не можеше да си представи себе си като безпристрастен съдия по тези въпроси и се чувстваше напълно неспособна да одобри каквато и да е привързаност тъкмо към мистър Елтън. Изглеждаше й съвсем разумно предположението, че на възрастта на Хариет и с изчезването на всяка надежда, овладяването на чувствата на приятелката й може дотолкова да напредне преди завръщането на мистър Елтън, че да даде възможност и на тримата да осъществяват обичайните си срещи, наложени от познанството им, без да има опасност да разкрият преживяванията си или да ги задълбочат.

Хариет смяташе, че той е самото съвършенство и че не съществува човек, равен нему по характер и доброта, и в действителност се показа много по-сериозно влюбена, отколкото бе предполагала Ема. И все пак, изглеждаше й толкова естествено и неизбежно човек да се бори срещу увлечение, което не среща взаимност, че не можеше да проумее как то продължава да съществува и е все още толкова силно.

Ако след завръщането си мистър Елтън покаже безразличието си очебийно и недвусмислено (а тя се тревожеше, че той ще се постарае да бъде именно така), не можеше да си представи, че Хариет ще продължи да открива щастието в думите и спомените за него.

Това, че бяха приковани към едно и също място, бе много лошо и за тримата. Нито един от тях нямаше възможност да се премести или да предизвика значителна промяна в обкръжението си. Бяха принудени да се срещат и трябваше да се възползват от това по най-добрия възможен начин.

Разговорите на събеседниците и в дома на мисис Годард правеха Хариет още по-нещастна. Всички учителки и повечето момичета боготворяха мистър Елтън. Единствено в Хартфийлд тя можеше да чуе за него да се говори с хладна умереност или с отблъскваща правота. Който е отворил раната, той трябваше да я излекува. Ема чувстваше, че няма да намери покой, докато Хариет не види в нейно лице своя лечител.