Джейн Остин
Ема (24)

24

На следващата сутрин мистър Франк Чърчил дойде отново, придружен от мисис Уестън. Той се отнасяше изключително сърдечно към нея и към хората в Хайбъри. Не се съмнявал, че маршрутите във всички посоки са приятни, но ако оставели на него, винаги щял да избира пътя към градчето. Нещо непрекъснато го теглело към това безгрижно, весело и приветливо място, а Хайбъри в компанията на мисис Уестън означавало Хартфийлд. Тя се надявала, че и за него е така и ето как се насочили право към имението.

Ема почти не ги очакваше, понеже мистър Уестън, който се беше отбил само колкото да чуе, че има прекрасен син, не знаеше нищо за намеренията им. Затова остана приятно изненадана, когато ги забеляза да крачат към къщата, хванати под ръка. Ема искаше да го види отново, и особено в присъствието на мисис Уестън, защото мнението й за него щеше да се определи и от начина, по който се отнася към новата си майка. Ако той допуснеше пропуски в това отношение, нищо не можеше да ги компенсира, но след като ги съгледа заедно, Ема остана напълно удовлетворена. Той изпълняваше дълга си към мисис Уестън не само с милите думи или леко преувеличените комплименти. Нямаше нищо по-уместно и радващо от цялото му поведение спрямо нея, което недвусмислено издаваше желанието му да я спечели за приятел и да заслужи обичта й. Ема разполагаше с достатъчно време да си изгради обективно становище, тъй като посещението им продължи през целия предиобед. Тримата се поразходиха заедно час-два — отначало по оградените с храсти алеи на Хартфийлд, а след това в Хайбъри. Всичко му харесваше. Достатъчно се възхити от Хартфийлд, за да погали слуха на мис Удхаус, а след като решиха да продължат нататък, призна желанието си да опознае цялото селище и намираше от какво да се поинтересува или похвали много по-често, отколкото бе предполагала Ема.

Някои от нещата, привлекли вниманието му, издаваха много приветливо отношение. Помоли да му покажат къщата, в която баща му бе живял толкова дълго време и която е била домът на бащата на неговия баща, а след като разбра, че старицата, която му е била бавачка, е още жива, преброди улицата от край до край, докато открие дома й. Въпреки че някои от наблюденията и интересите не говореха твърде добре за вкуса му, като цяло те разкриваха добронамереност към Хайбъри, която в очите на придружителките му беше истинска заслуга.

Ема го наблюдаваше поради чувствата, които току-що бе разкрил, и сметна за необосновано предположението, че той умишлено не ги е посещавал досега или че се преструва и им представя неискрени изповеди. Мистър Найтли определено не бе справедлив към него.

Първата им спирка беше страноприемницата Краун — невзрачна постройка, макар и единствената по рода си, където държаха два впряга пощенски коне по-скоро за успокоение на хората от околността, отколкото за действителни нужди. Спътничките му не очакваха той да прояви интерес към това място. На минаване покрай къщата му разказаха историята на големия салон в пристройката. Преди много години той бе построен като бална зала и докато способното да танцува население все още беше многобройно, действително се ползваше за балове, но това бляскаво време бе отдавна отминало и сега най-възвишеното призвание на тази зала беше да приюти клуба по вист, в който членуваха някои местни джентълмени и не дотам джентълмени. Франк веднага се заинтересува. Привлече го предназначението на салона за бална зала и, вместо да отмине, той се спря пред двата отворени горни плъзгащи се прозореца, за да я разгледа и да прецени качествата й. Той изказа съжалението си, че предназначението й е отдавна забравено. Не откри никакви недостатъци в нея и не се съгласи с посочените от двете жени. Не, тя била достатъчно дълга, широка и красива. Можела да побере точно толкова хора, колкото трябва, за да се чувстват всички удобно. В нея трябвало да се организират балове през зимата поне веднъж на всеки две седмици. Защо мис Удхаус не съживи добрите стари времена, които помни тази зала? Тя, която можела да направи всичко за Хайбъри! Загатнаха му, че в района няма достатъчно знатни семейства и, че едва ли ще привлекат посетители извън градчето и близката околност, но не успяха да го убедят, че в тези толкова много чудесни къщи наоколо няма достатъчно хора за подобно начинание. Дори след като се впуснаха в подробности и му описаха семействата, той все още не искаше да признае, че неудобството от това смесване на класите крие някакви недостатъци, или че на сутринта след бала хората ще срещнат и най-дребните трудности по пътя си за дома. Спореше като човек, който много обича да танцува и Ема бе удивена, че закваската на Уестън взема толкова решителен превес над навиците на Чърчил. Той носеше в себе си цялата жизненост и одухотвореност, ведрите чувства и социалните разбирания на баща си, и нищо от горделивата резервираност на Енскомбе. За излишна гордост изобщо не можеше да става и дума. Неговото безразличие към смесването на съсловията почти граничеше с липса на изисканост. Но той не можеше да разбере правилно трудностите, които в момента подценяваше. Това бе просто един изблик на жизнерадостни чувства.

Най-накрая успяха да го убедят да се отдели от Краун и тъй като вече бяха почти пред къщата на семейство Бейтс, Ема си спомни, че предния ден бе имал намерение да ги посети и го попита дали наистина го е сторил.

— О, да — отвърна той, — тъкмо щях да ви разкажа за това. Срещнах се и с трите дами и съм ви много благодарен за предварителния намек. Ако бъбривата леля ме бе сварила неподготвен, с мен щеше да е свършено. Но дори и при това положение бях принуден да направя едно прекалено дълго посещение. Десет минути щяха да са напълно достатъчни и уместни като време. Казах на баща си, че сигурно ще се прибера преди него, но не успях да се измъкна. Нямаше спиране. А когато накрая той дойде там за свое най-голямо учудване, понеже не ме бе открил никъде другаде, установих, че съм прекарал с тях цели четиридесет и пет минути. Добрата дама просто не ми даде възможност да се измъкна по-рано.

— А как е мис Феърфакс?

— Зле, много зле, ако изобщо може да се каже, че една млада дама изглежда зле. Изразът едва ли е подходящ, нали, госпожо? Дамите никога не изглеждат зле. Шегата настрана, но мис Феърфакс е толкова бледа, колкото са сериозно болните хора. Ужасно бяла кожа.

Ема не можеше да се съгласи с това и поде пламенна защита за цвета на лицето на мис Феърфакс. Той наистина никога не е бил безупречен, но не можеше да твърди, че мис Феърфакс има нездрав вид. Кожата й била мека и нежна и това придавало особена изисканост на чертите й. Той я изслуша с необходимото внимание, призна, че е чувал много хора да говорят така, но според него нищо не можело да запълни липсата на здравословна руменина. Когато чертите не били нещо особено, здравият цвят на лицето ги правел красиви, а когато и чертите били прелестни — за щастие, не се налагало да описва какъв е резултатът в този случай.

— Е — каза Ема, — колкото хора, толкова и вкусове. Значи я харесвате, като се изключи цвета на лицето?

Той поклати глава и се засмя:

— Не мога да отделя мис Феърфакс от цвета на лицето й.

— Често ли се срещахте в Уеймаут? В една компания ли се движехте повечето време?

Тъкмо наближаваха магазина на Форд и той припряно възкликна:

— Ха, това сигурно е магазинът, който всички посещават всеки божи ден, както каза баща ми. Самият той идвал в Хайбъри шест дни в седмицата и винаги имал работа в магазина на Форд. Ако няма да ви затрудни, ще ви помоля да влезем, за да докажа, че и аз съм роден тук и че съм истински жител на Хайбъри. Трябва да си купя нещо оттам. Това ще ми отнеме свободата. Сигурно продават ръкавици.

— О, да, ръкавици и всичко останало. Възхищавам се на родолюбието ви. Ще спечелите обожанието на всички в Хайбъри. Бяхте известен още преди идването си, защото сте син на мистър Уестън, но сложите ли половин гвинея върху тезгяха на Форд, популярността ще се подплати с добродетелите ви.

Влязоха вътре и докато носеха лъскавите и добре пристегнати пакети с надписи „Мъжка галантерия“ и „Щавена кожа от Йорк“, и излагаха стоките на тезгяха, той каза:

— Моля да ме извините, мис Удхаус, вие ме попитахте нещо, тъкмо когато избухнах в това amor patriae^[1]. Не позволявайте да пропусна думите ви. Уверявам ви, че дори най-невероятната обществена популярност няма да намали интереса ми към личното щастие.

— Просто ви питах дали в Уеймаут сте познавали добре мис Феърфакс и приятелите й.

— След като чух въпроса ви, длъжен съм да кажа, че той е доста нетактичен. Единствено дамата има право да определя степента на близост. Мис Феърфакс сигурно вече ви е разказала за това. Не бих си позволил да претендирам за повече, отколкото тя е благоволила да ми позволи.

— Честна дума, отговаряте ми толкова сдържано, колкото щеше да го направи самата тя. Но нейните разкази за събитията оставят толкова неизяснени места, а самата тя е толкова резервирана и изпълнена с такова нежелание да ни информира за когото и да е, че според мен вие имате пълното право да кажете каквото си искате по този въпрос.

— Настина ли? Тогава ще ви кажа истината. Това ме устройва най-добре. Срещнахме се в Уеймаут. Познавах семейство Кембъл още в града, а в Уеймаут се движехме в едно и също обкръжение. Полковник Кембъл е много симпатичен човек, а съпругата му е сърдечна и мила жена. Всички ми харесаха.

— Оттук следва, че сте запознат с положението на мис Феърфакс, с това, което е принудена да предприеме.

— Да, мисля, че да — доста колебливо отвърна той.

— Засягате деликатни теми, Ема — усмихна се мисис Уестън. — Не забравяйте, че и аз съм тук. Мистър Франк Чърчил едва ли ще знае как да се произнесе за положението на мис Феърфакс. Ще отида малко по-нататък.

— Действително забравям, че тя е моя най-скъпа приятелка — призна Ема.

Той си даде вид, че напълно разбира и уважава подобно чувство.

Когато купиха ръкавиците и излязоха от магазина, Франк попита:

— Чували ли сте някога как свири младата дама, за която говорихме преди малко?

— Дали съм я чувала ли? — повтори въпроса Ема. — Вие забравяте, че тя принадлежи на Хайбъри. Слушах я всяка година, откакто и аз самата започнах да свиря. Умението й е очарователно.

— Наистина ли мислите така? Исках да чуя мнението на компетентен съдник. И на мен ми се стори, че тя свири добре, искам да кажа, със завиден вкус, но тази материя ми е абсолютно непозната. Много обичам музиката, но нямам никакви лични дарби, нито пък правото да съдя нечие чуждо изпълнение. Обикновено хората се възхищават от нейния талант. Спомням си едно от доказателствата, че наистина свири добре: един мъж, изключително музикален и влюбен в една жена (всъщност сгоден за нея и пред прага на брака) никога не би накарал годеницата си да седне пред рояла, ако може да убеди дамата, за която говорим, да го стори. Никога не би предпочел другата, след като може да слуша нея. При човек с всепризнат музикален талант, това е известно доказателство, нали?

— Разбира се, че е доказателство — развесели се Ема. — Мистър Диксън е много музикален, нали? За половин час от вас ще научим за тези хора много повече, отколкото мис Феърфакс би благоволила да ни каже за половин година.

— Да, имам предвид именно мистър Диксън и мис Кембъл. Намирам доказателството за много силно.

— Действително е така. Честно казано, даже малко по-силно, отколкото би ми било приятно, ако бях на мястото на мис Кембъл. Не бих намерила извинение за мъж, у когото има повече музика, отколкото любов, повече уши, отколкото очи, повече чувствителност към прелестта на звуците, отколкото към чувствата ми. Как мис Кембъл понесе всичко това?

— Ами ставаше дума за най-скъпата й приятелка.

— Нищожна утеха! — възкликна Ема. — Човек по-лесно би преглътнал предпочитанията си към непознат, отколкото към най-близкия приятел. С непознатия би могло да не се случи повторно, но е цяло нещастие постоянно да имаш до себе си този най-скъп приятел, който прави всичко много по-добре от теб самия. Горката мисис Диксън! Радвам се, че се е установила да живее в Ирландия.

— Права сте. Не беше много ласкателно за мис Кембъл, но това изглежда изобщо не й правеше впечатление.

— Толкова по-добре или толкова по-зле, не знам кое от двете. Но независимо дали при нея става дума за доброта или глупост, за пламенно приятелство или за притъпеност на чувствата, убедена съм, че поне един човек е обърнал внимание на всичко това — самата мис Феърфакс. Тя със сигурност е почувствала неуместното и опасно предпочитание.

— Що се отнася до това, аз просто не знам…

— О, не мислете, че очаквам да ми разкриете чувствата на мис Феърфакс — нито вие, нито който и да е. Допускам, че те не са известни на друго човешко същество, освен на самата нея. Но ако тя е продължила да свири при всяка покана от страна на мистър Диксън, човек може да си мисли, каквото си пожелае.

— Струва ми се, че между тях цареше съвършено разбирателство — не се въздържа и побърза да възрази той, но после се овладя и добави: — но все пак не мога да твърдя със сигурност какви са били отношенията им или какво е ставало зад кулисите. Мога само да кажа, че отвън всичко изглеждаше съвсем гладко, вие познавате мис Феърфакс от детинство и бихте могли по-добре от мен да прецените характера и поведението й в критични ситуации.

— Наистина я познавам от дете. Заедно израснахме и се превърнахме в жени, и е съвсем естествено да предположите, че помежду ни съществува близост и че сигурно сме се привързали една към друга по време на посещенията й при тукашните приятели, но това не е вярно. Не знам защо стана така. Може би до известна степен поради злонамереността, която бях склонна да проявявам към това толкова прехвалено момиче, което леля й, баба й и цялата им компания непрекъснато издигаха в култ. Пък и нейната студенина — никога не бих могла да се привържа към един толкова резервиран човек.

— Да, това е доста неприятно качество — съгласи се той. — Често е доста удобно, несъмнено, но също е твърде неприятно. В студенината се крие сигурност, но тя никога не е привлекателна. Трудно е да обичаш някой, който се държи отчуждено.

— Не и докато не престане да се държи така с теб. А след това можеш да го заобичаш дори по-силно. Досега все още не съм изпадала в толкова силна нужда от приятел или приятен събеседник, че да се нагърбя с усилието да преодолея нечия въздържаност, за да си осигуря привързаността му. За близост между мен и мис Феърфакс изобщо не може да става въпрос. Нямам никаква причина да мисля лошо за нея — абсолютно никаква — освен убеждението, че такава крайна и постоянна грижа при подбора на всяка дума и жест и страхът да дадеш ясна преценка за когото и да е, биха могли да породят подозрението, че има нещо, което тя прикрива.

Той напълно се съгласи с нея и след като се бяха разхождали заедно толкова дълго, а мненията им се оказаха толкова близки, Ема почувства, че го познава много добре, и не можеше да повярва, че това е едва втората им среща. Той не се покриваше напълно с очакванията й — беше по-малко светски в някои от принципите си и по-малко разглезен от съдбата, отколкото си бе представяла, но толкова по-добре. Беше по-умерен в мненията си и по-чувствителен. Тя дълбоко се впечатли от начина, по който той се отнесе към къщата на мистър Елтън. Отиде специално да я разгледа — и нея, и църквата, и се завърна при тях, без да е открил никакви недостатъци и на двете места. Не смятал, че къщата е лоша и че собственикът й има за какво да бъде съжаляван. Считаше, че никой не може да бъде съжаляван, ако я споделя с жената, която обича. Сигурно в нея имало предостатъчно място, за да се чувстваш удобно. Трябвало човек да е пълен глупак, за да иска нещо повече.

Мисис Уестън се засмя и му каза, че не знае какво говори. Самият той бил свикнал с просторния си дом и понеже никога не се бил замислял за предимствата и удобствата, дължащи се на големината му, не можел да прецени лишенията, които неизбежно съпровождат малките къщи. Ема си каза наум, че той много добре знае какво говори и че демонстрира явно и с удоволствие намерението си да се ожени рано, воден от достойни за уважение мотиви. Може и да не е подозирал как тъжната липса на стая за икономката или лошия кухненски килер биха могли да се отразят върху семейния мир, но несъмнено долавял, че не може да бъде щастлив в Енскомбе и че независимо от обвързаността си, е готов да се откаже от по-голяма част от богатството си, стига това да му дава възможност да уреди брака си още сега.