Джейн Остин
Ема (15)

15

Мистър Удхаус бе напълно готов да получи чая си, а след като го изпи, стана напълно готов да си върви у дома. Преди появата на останалите джентълмени трите му събеседнички направиха всичко по силите си, за да отвлекат вниманието му от късния час. Мистър Уестън беше приказлив и общителен и въобще не обичаше ранните раздели, но групата в дневната най-сетне започна да се увеличава. Пръв влезе мистър Елтън в превъзходно настроение. Мисис Уестън и Ема седяха на едно канапе. Той незабавно се присъедини към тях и без никаква покана се намърда помежду им.

Ема също бе развеселена от очакването на Франк Чърчил, искаше да забрави предишното непристойно поведение на мистър Елтън и да възвърне благосклонното си отношение към него. Затова сега заговори за Хариет и се приготви да слуша с най-дружелюбната си усмивка.

Мистър Елтън се показа дълбоко загрижен за прелестната приятелка — за нейната прелестна, малка, жизнерадостна приятелка. Знае ли нещо? Получавала ли е новини, откакто са в Рандърс? Той бил силно обезпокоен. Трябвало да признае, че оплакванията й будели сериозна тревога у него. Мистър Елтън съвсем честно продължи в този дух известно време, без да обръща особено внимание на отговорите й, но като цяло напълно съзнаваше манията, които едно възпалено гърло може да причини, и Ема почти се смили над него.

Но накрая нещата взеха погрешен обрат. Изведнъж стана ясно, че той се страхува заболяването да не е сериозно по-скоро заради нея, отколкото заради Хариет. Безпокоеше се повече дали ще избегне заразата, отколкото от това, че приятелката й е станала нейна жертва. Започна настойчиво да я убеждава да не посещава стаята на болната и на първо време поне да му обещае да не поема този риск, преди той да се срещне с мистър Пери и да научи мнението му. Макар че тя се опита да представи всичко като шега и да върне разговора в първоначалното му русло, така и не и се отдаде да сложи край на прекомерната му загриженост за здравето й. Ема се ядоса. Беше съвсем ясно — поне мистър Елтън не го криеше, — че е влюбен именно в нея, а не в Хариет. Ако се окажеше истина, това щеше да бъде най-подла и мерзка изневяра и Ема със сетни сили успяваше да запази самообладание. Той се обърна за помощ към мисис Уестън: не би ли го подкрепила, не би ли се присъединила към доводите му, за да убедят мис Удхаус да не посещава дома на мисис Годард, докато не установят със сигурност дали заболяването на мис Смит не е заразно? Нямало да остане доволен, ако не получи обещание. Нима тя няма да му помогне да се сдобие с него?

— Толкова загрижена за другите — продължи той, — и така небрежна към себе си. Искаше днес да си остана у дома и да се погрижа за настинката си, а не желае да обещае, че ще избегне опасността да се зарази с остро възпаление на гърлото. Справедливо ли е това, мисис Уестън? Вие отсъдете кой е прав. Нима нямам известно право да се оплаквам? Сигурен съм, че ще имате добрината да ме подкрепите и да ми помогнете.

Ема забеляза изненадата на мисис Уестън и допускаше, че тя е твърде голяма при това излияние, чиито думи и маниер подсказваха, че той си е присвоил правото да проявява интерес към особата на Ема. Що се отнася до самата нея, тя бе твърде засегната и ядосана, за да може открито да каже нещо по този въпрос. Само му хвърли един поглед, който трябваше да го накара да дойде на себе си, после стана от канапето, седна до сестра си и й посвети цялото си внимание.

Следващият проблем възникна толкова ненадейно, че тя нямаше време да провери как е приел укора мистър Елтън. Мистър Джон Найтли бе отишъл да провери какво е времето и сега връхлетя в стаята с новината, че земята е покрита със сняг, който продължава да вали силно, придружаван от бурен вятър. В заключение се обърна към мистър Уестън:

— Това ще постави едно вдъхновяващо начало на зимните ви ангажименти, сър. За кочияша и конете ви ще бъде нещо съвсем ново да си проправят път през зимна виелица.

Горкичкият мистър Удхаус мълчеше, вцепенен от ужас, но всеки един от останалите имаше какво да каже. Някои бяха изненадани, други не, задаваха въпроси и предлагаха различни изходи. Мисис Уестън и Ема положиха сериозни усилия да повдигнат духа на стария джентълмен и да отвлекат вниманието му от думите на мистър Джон Найтли, който продължаваше да триумфира със завидно безсърдечие:

— Възхитих се на смелостта ви да потеглите в такова време, сър — заяви той, — тъй като вие, разбира се, очаквахте, че скоро ще завали сняг. Сигурно всички са предчувствали приближаващата буря. Възхищавам се на присъствието на духа ви. Смея да твърдя, че ще се приберем у дома здрави и читави. Ако вали още час-два, пътищата едва ли ще станат непроходими, пък и ние имаме две карети. В случай че вятърът преобърне едната посред полето, ще имаме под ръка другата. Убеден съм, че всички ще се приберем безопасно в Хартфийлд преди полунощ.

Мистър Уестън призна с друг вид тържественост, че е забелязал снеговалежа още преди час, но не е споменал нищо, за да не причини тревога на мистър Удхаус и така да им даде повод да си тръгнат рано. А що се отнася до това, че снегът е натрупал или има вероятност да натрупа толкова, че да възпрепятства прибирането им, това било просто шега. Боял се, че няма да има никакви пречки да си тръгнат. Надявал се, че пътят ще стане непроходим, за да задържи всички в Рандълс, и с изключителна добронамереност ги увери, че ще успее да ги настани до един. Призова жена си да потвърди, че с малко изобретателност ще успеят да го направят, макар че тя самата не виждаше начин за това, тъй като в къщата имаше само две свободни стаи.

— Какво да правим, скъпа моя Ема? Какво да правим? — възкликна мистър Удхаус и това бе първото и единствено нещо, което изрече от известно време насам. Той се обърна към нея за утеха и тя го увери, че са в безопасност, описа му отличните качества на конете и на Джеймс и му напомни, че имат около себе си много приятели, което малко го поуспокои.

Уплахата на по-голямата му дъщеря не беше по-малка от неговата. Във въображението й оживяваше ужасът да остане затворена в Рандълс, докато децата й са в Хартфийлд и понеже смяташе, че в този момент пътят е достатъчно проходим за хора, склонни към приключения, но положението не позволява никакво отлагане, тя нямаше търпение да се уреди оставането на баща й и Ема в Рандълс, а тя и съпругът й да тръгнат незабавно, въпреки вероятността вятърът да е навял преспи по пътя, които биха могли да им попречат.

— По-добре наредете веднага да приготвят каретата, любов моя — предложи тя. — Мисля, че ще успеем да пристигнем, ако тръгнем незабавно, а ако се натъкнем на нещо съвсем лошо, аз мога да сляза и да продължа пеша. Изобщо не ме е страх. Нямам нищо против да извървя част от пътя. Ще си сменя обувките веднага щом пристигнем, а и подобно нещо не би ме простудило.

— Така ли? — зачуди се той. В такъв случай това е най-невероятното нещо на този свят, скъпа моя Изабела, защото обикновено всяко нещо ви причинява простуда. Щяла да се прибере пеша! Май много ви се иска да се поразходите до дома! Та времето е достатъчно лошо дори за конете!

Изабела се обърна към мисис Уестън, за да получи одобрение на плана си, а на нея не й оставаше нищо друго, освен да го даде. След това Изабела отиде и при сестра си, но Ема не искаше да изостави надеждата, че ще успеят да се измъкнат всички заедно. Все още обсъждаха този въпрос, когато в стаята влезе мистър Найтли, който я бе напуснал веднага след първото съобщение на брат си за снега. Той им каза, че е бил навън да поогледа и ги увери, че няма никакви пречки всички да се приберат по домовете си, когато пожелаят сега или след час. Бе ходил отвъд завоя малко по-нагоре по пътя за Хайбърн. Снегът никъде не бил по-дълбок от сантиметър, а на много места земята дори не била побеляла. В момента просто прехвърчало, но облаците се разпръсквали и имало всички изгледи снеговалежът да спре. Беше разговарял с кочияшите и двамата се съгласили с него, че няма нищо тревожно.

Новината донесе огромно облекчение на Изабела, а беше не по-малко приемлива и за Ема, тъй като баща й веднага се поотпусна, доколкото позволяваше нервната му натура. Натрупаната тревога обаче нямаше да бъде така лесно премахната и спокойствието му — възстановено, докато продължаваше да се намира в Рандълс. Беше доволен, че зa момента връщането у дома не крие опасности, но нищо не бе в състояние да го убеди, че е безопасно да остава повече тук. Докато останалите си разменяха най-различни препоръки и предложения, Ема и мистър Найтли внесоха порядък само с няколко кратки реплики:

— Няма да е лесно с баща ви. Защо не тръгнете?

— Аз съм готова, ако и останалите са.

— Да позвъня ли?

— Да, ако обичате.

Звънецът иззвъня и бе наредено да приготвят каретите. След още няколко минути Ема се надяваше да остави единия си неприятен събеседник в дома му, за да се поохлади и отрезви, а другият най-сетне да се успокои и да възвърне равновесието си след приключването на това наситено с изпитания посещение.

Каретите пристигнаха и мистър Удхаус, когото в такива случаи винаги настаняваха първи, бе придружен до своята карета от мистър Найтли и мистър Уестън. Нито един от двамата обаче не можа да предотврати възвръщането на тревогата му при вида на натрупания сняг и при откритието, че нощта е много по-тъмна, отколкото бе очаквал. Боял се, че им предстои тежко пътуване. Страхувал се, че то няма да хареса на горката Изабела. Тревожеше се и за горката Ема в задната карета! Нямал представа как ще е най-добре да постъпят. Каретите трябвало да се движат много плътно една зад друга. С Джеймс вече били говорили. Указанията били да кара бавно и да изчаква втората карета.

Изабела влезе след баща си. Джон Найтли, забравил, че не спада към тази група, съвсем естествено последва съпругата си. Мистър Елтън отведе Ема до втората карета, качи се вътре и тя осъзна, че вратата съвсем основателно ще се затвори след тях и ще ги остави само двамата. Ако моментът не беше толкова неподходящ и ако не съществуваха възникналите същия ден подозрения, това би било по-скоро удоволствие. Тя щеше да му говори зa Хариет и нямаше да усети как ще изминат разстоянието от три четвърти миля. Но сега по-скоро искаше това да не се беше случвало. Подозираше, че той е пийнал повечко от хубавото вино на мистър Уестън, и бе сигурна, че ще му наговори куп глупости.

За да го обуздае, доколкото е възможно със собственото си поведение, Ема възнамеряваше незабавно да заговори за времето и настоящата нощ, при това — напълно спокойно и изключително сериозно. Но едва преминали през портата и догонили първата карета, тя установи, че мистър Елтън я прекъсва, грабва ръката й, настоява за вниманието й и в действителност бурно я ухажва. Той се възползваше от предоставената му безценна възможност, за да й разкрие чувствата си, които отдавна трябвало да й бъдат известни. Беше обнадежден, тръпнещ от боязън, изпълнен с обожание, готов да умре, ако тя му откаже, но ласкаещ себе си с мисълта, че пламенната му привързаност, ненадминатата му любов и безпримерна страст не биха я оставили напълно безразлична. Накратко, той бе твърдо решил предложението му да бъде прието колкото е възможно по-скоро. Значи такава бе истината! Без никакви извинения, безскрупулно и очевидно без всякакво стеснение мистър Елтън — поклонникът на Хариет обявяваше, че е влюбен в нея, в Ема. Опита се да го възпре, но напразно. Той бе решен да продължи и да стигне до края. Колкото и да бе разгневена, Ема прецени положението и се наложи да бъде въздържана в думите си. Чувстваше, че част от грешката се дължи на пиянството му и се надяваше, че бързо ще я преодолее. Отвърна му полусериозно, полушеговито, понеже смяташе, че това ще подхожда най-добре на собственото му неуравновесено състояние:

— Безкрайно ме удивлявате, мистър Елтън! Да отправите подобни думи към мен! Вие се забравяте! Сигурно ме вземате за нашата малка приятелка! Ще бъда безкрайно щастлива да предам някакво послание на мис Смит, но ако обичате, престанете да се държите така с мен.

— Мис Смит ли? Какво послание до нея? Какво значение има тя?

Той повтори думите й толкова уверено и отчетливо и с такова надменно удивление, че Ема не се стърпя и веднага отвърна:

— Мистър Елтън, поведението ви е крайно необичайно и аз го отдавам единствено на това, че не сте на себе си, защото в противен случай не бихте си позволили да разговаряте така нито с мен, нито с Хариет. Овладейте се и престанете, и аз ще се опитам да забравя случилото се.

Виното само бе повдигнало духа на мистър Елтън, но съвсем не бе замъглило разсъдъка му. Той прекрасно знаеше какво иска да каже и разгорещено възнегодува срещу подозрението й, което го нараняваше дълбоко. Загатна за уважението, което изпитва към мис Смит като нейна приятелка, но призна, че недоумява защо трябва да я споменават тъкмо сега. После отново се върна към излиянието на собствените си чувства, като настояваше да получи благоприятен отговор.

Ема вече не мислеше толкова за пиянството му, колкото за непостоянството и самоувереността му, затова отвърна, все по-малко загрижена за учтивостта:

— Не бих могла да се съмнявам повече. Изразихте се съвсем ясно! Мистър Елтън, удивлението ми е толкова голямо, че не мога да го изкажа с думи. Как можете да се обръщате към мен по този начин след поведението ви към мис Смит, на което бях свидетел през изминалия месец, след вниманието, с което ви виждах да я обграждате всеки ден! За мен това е непостоянство на характера, каквото не подозирах, че може да съществува. Кълна ви се, сър, аз съм твърде далеч от мисълта да се почувствам поласкана oт това, че съм обект на излиянията ви.

— О, небеса! — извика мистър Елтън. — Какво означава всичко това? Никога през живота си не съм мислил за мис Смит, никога не съм й обръщал никакво внимание, освен като ваша приятелка, никога не ме е интересувало дали е жива или мъртва, освен като ваша приятелка. Ако тя си е въобразила нещо друго, била е подведена от собствените си желания! Много съжалявам… Ужасно съжалявам, разбира се… но мис Смит някак си!… Кой би копнял за мис Смит, когато наблизо е мис Удхаус! Не, кълна ви се, не съществува никакво непостоянство! Протестирам срещу това, че съм обръщал и най-малко внимание на когото и да е другиго. Всичко, което съм казал или сторил в продължение на последните няколко седмици, целеше единствено да ви подскаже, че ви обожавам. Не бихте могли сериозно да се усъмните в това! Не! — И добави твърде многозначително: — Уверен съм, че сте ме забелязали и разбрали.

Невъзможно е да се опишат преживяванията на Ема в момента, когато чу тези думи — най-неприятното нещо от всичко, което й се бе случвало до този момент. Беше напълно съкрушена и неспособна да отговори веднага. Няколкото мига мълчание се оказаха достатъчно насърчение за превъзбудения мистър Елтън и той щастливо възкликна, като се опита отново да хване ръката й:

— Очарователна мис Удхаус, позволете ми да отгатна смисъла на мълчанието ви! То признава, че вие отдавна сте разбрали чувствата ми.

— Не, сър — настръхна Ема. — Не признава нищо подобно! Не съм подозирала за чувствата ви, нещо повече, до този момент бях изпаднала в пълна заблуда по отношение на намеренията ви. Що се отнася до мен, много съжалявам, че сте се поддали на каквито и да е чувства, защото това стои твърде далеч от собствените ми желания. Вашата привързаност към моята приятелка Хариет, ухажването й (защото поведението ви изглеждаше именно като ухажване) ми доставяха огромно задоволство и аз ви желаех успех от все сърце. Но ако бях предположила, че не тя ви привлича в Хартфийлд, сигурно щях да реша, че сте сбъркали в преценката си, накарала ви така да зачестите с посещенията си. Нима искате да кажете, че никога не сте опитвали да направите впечатление именно на мис Смит и че никога не сте имали сериозни намерения към нея?

— Никога, мадам — на свой ред се засегна той. — Никога, уверявам ви. Аз да имам сериозни намерения към мис Смит! Мис Смит е много добро момиче и аз ще бъда щастлив, ако тя се омъжи за някой почтен човек. Пожелавам й всичко най-хубаво! Несъмнено има мъже, които не биха имали нищо против. Всеки според положението си. Що се отнася до мен, не смятам, че съм дотолкова лишен от възможността да избирам. Нямам причини да се откажа от надеждата за равен брак или да се отчая дотолкова, че да направя предложение на мис Смит. Не, мис Удхаус, вие бяхте единствената причина за посещенията ми в Хартфийлд, а полученото от вас насърчение…

— Насърчение?! От мен?! Сър, напълно грешите, ако сте предположили подобно нещо. Гледах на вас само като на обожател на приятелката ми. В никакво друго отношение вие не бихте могли да означавате за мен нещо повече от обикновен познат. Изключително съжалявам, но е по-добре веднага да сложим край на тази грешка. Ако бяхте продължили да се държите по същия начин, мис Смит щеше да се заблуди относно намеренията ви, без да съзнава повече от самата мен огромното неравенство помежду ви, към което сте толкова чувствителен. Но така или иначе разочарованият е само един и, надявам се, не за дълго. Засега не възнамерявам да се омъжвам.

Той бе страшно ядосан, за да може да обели дума, а поведението й бе толкова категорично, че изключваше всякакви молби. В такова състояние на растяща неприязън и взаимно огорчение те бяха принудени да продължат пътя си заедно още няколко минути, измъчвани от това, че по нареждане на мистър Удхаус каретите едва кретаха. Ако гневът им не беше толкова голям, помежду им биха се възцарили отчаяние и скованост, но откритото признаване на чувствата не оставяше място за дребните разновидности на едно толкова неловко положение. Най-сетне каретата зави по Викаридж Лейн и спря. Озоваха се пред вратата на дома му. Мистър Елтън слезе, без да продума. Тя реши, че е задължително да му пожелае лека нощ, и той отвърна на поздрава й надменно и студено. Ема потегли за Хартфийлд, изпаднала в неописуемо раздразнение.

Там бе посрещната с огромно облекчение от баща си, който трепереше при мисълта за опасностите, които криеше самотното пътуване от Викаридж Лейн и завоя, за който той дори не смееше да помисли (при това поверена в ръцете на най-обикновен кочияш, вместо на Джеймс). Сякаш очакваха само завръщането й, за да бъде всичко наред. Засрамен от лошото си настроение преди, мистър Найтли бе станал самото внимание и вежливост. Беше толкова дълбоко загрижен тъкмо за удобството на баща й, че макар и не съвсем склонен да се присъедини към него и да изяде паница овесена каша, изглежда напълно съзнаваше невероятната полза от нея. Денят завършваше спокойно и приятно за всички, освен за самата нея. Никога досега не бе изпадала в толкова силен душевен смут. Трябваше да положи голямо усилие, за да изглежда ведра и съсредоточена, докато настъпи обичайният час, в който си лягаха. Тогава щеше да изпита облекчението да се оттегли и да се отдаде на спокойни размисли.