Джейн Остин
Ема (25)

25

Доброто мнение на Ема за Франк Чърчил малко се поразклати на следващия ден, когато узна, че е отишъл в Лондон само за да си подстриже косата. Бил завладян от този каприз по време на закуска, поръчал каретата и тръгнал с намерението да се върне за обяд, но без да има никаква по-сериозна работа освен намерението да се подстриже. Разбира се, нямаше нищо лошо да пропътува два пъти по шестнадесет мили заради една прищявка, но постъпката му беше безсмислена и суетна, а Ема не одобряваше това. Смяташе я за несъвместима с разумното планиране, умерения разход на средства и топлата, сърдечна безкористност, които бе открила у него предния ден. Той попадна под обвиненията в суета, екстравагантност, любов към промяната и непостоянство на характера, които, независимо дали добре или зле, все някак му се отразяваха. Проявяваше пълна незаинтересованост дали така не обижда баща си и мисис Уестън и безразличие към мнението на околните. Баща му само го нарече конте и намираше историята за много забавна, но това, че мисис Уестън не одобрява постъпката му, стана пределно ясно от нежеланието й да я обсъжда и от единствения й коментар: „Всички млади хора имат своите капризи“.

С изключение на това петно върху репутацията му, Ема бе убедена, че приятелката й е останала само с добри впечатления от посещението на Франк Чърчил до този момент. Мисис Уестън с готовност разказваше колко внимателен и приятен събеседник е той и колко много неща в характера му й допадат като цяло. Отнасял се към чичо си с топло уважение и обичал да говори за него. Твърдял, че ако не бил в плен на чуждо влияние, старият мистър Чърчил щял да бъде най-добрият човек на света. Макар да не бил привързан към леля си, признавал доброто й отношение с благодарност и винаги се изказвал почтително за нея. Всичко това бе многообещаващо и като се изключи нещастната му прищявка да си подстриже косата чак в Лондон, нямаше причини да го смята недостоен за честта, която въображението й му беше оказвало до този момент — честта ако не да е влюбен в нея, то поне да е много близо до това чувство, а спасението да се крие единствено в собственото й безразличие (защото тя все още не се бе отказала от решението си да не се омъжва); накратко, честта да е белязан за нея заради цялата история на приятелството между семействата им.

Мистър Уестън от своя страна добави към многобройните му достойнства още едно, което определено тежеше на мястото си. Той й даде да разбере, че Франк е безкрайно очарован от нея, че я смята за много красива и обаятелна. След всичко, което знаеше за него до този момент, Ема реши, че не трябва да го съди строго. Както казваше мисис Уестън: „Всички млади хора имат своите капризи“.

Сред новите познати на мистър Франк Чърчил в Съри имаше един, който не беше толкова благосклонно настроен към него. Повечето хора в енориите на Донуъл и Хайбъри се отнасяха с голяма симпатия и щедро прощаваха невинните прегрешения на този красив млад мъж, който се усмихваше толкова много и се покланяше толкова галантно. Ала сред всички тях имаше един непримирим дух, когото поклоните и усмивките не бяха в състояние да умилостивят — мистър Найтли. Разказаха му за случката в Хартфийлд и макар че за момента той не каза нищо, почти веднага след това Ема го чу да си мърмори над вестника: „Хм! Точно както предполагах — глупав развей-прах!“ Тя понечи да възнегодува, но моментално прецени ситуацията, убеди се, че той говори на себе си и не цели да я провокира, затова се направи, че не е чула нищо.

От една страна мистър и мисис Уестън не й донесоха добри новини, но от друга посещението им се оказа съвсем навременно. Докато бяха в Хартфийлд се случи нещо, което накара Ема да потърси мнението им, а най-хубавото от всичко беше, че те й дадоха тъкмо съвета, който искаше да чуе.

Ето в какво се състоеше работата. Семейство Коул живееше от няколко години в Хайбъри. И двамата бяха прекрасни хора — приветливи, свободомислещи и непретенциозни. За жалост обаче потеклото им не беше достатъчно аристократично, защото бяха най-обикновени търговци. Веднага след пристигането си в градчето те започнаха да водят живот, който съответстваше на доходите им — скромен, без много приятели и без голям разход на средства. Ала през последните две години средствата им се увеличиха значително, къщата им в града започна да носи по-големи печалби и въобще щастието им се усмихна и те се замогнаха. С увеличаването на богатството се увеличиха и претенциите им — почувстваха нужда от по-голяма къща и повече приятели. Сдобиха се с по-голям дом, с още прислуга, увеличиха разходите си, а по богатство и начин на живот отстъпваха вече само на господарите на Хартфийлд. Те бяха много общителни, а новата им трапезария подсказа на всички, че предстои устройването на вечери. И наистина, вече се бяха състояли няколко събирания, на които присъстваха предимно млади и свободни джентълмени. Ема не допускаше, че семейство Коул ще се осмелят да поканят местните знатни фамилии — нито Донуъл, нито Хартфийлд, нито Рандълс. Нищо не би могло да я накара да отиде, даже и да го стореха и тя дори съжаляваше, че поради общоизвестните навици на баща й, отказът няма да има тежестта, която би желала да му придаде. Семейство Коул се държаха много почтително, но трябваше да им се даде да разберат, че не могат да налагат условията, при които ще ги посещават по-знатните семейства от тяхното. Ала Ема силно се опасяваше, че единствено тя ще им даде такъв урок. Нямаше почти никаква надежда, че мистър Найтли ще постъпи като нея, и съвсем никаква, що се отнася до мистър Уестън.

От толкова дълго време умуваше как да посрещне обидата, че когато тя най-сетне дойде, Ема установи, че е настроена съвсем различно. Донуъл и Рандълс бяха получили поканите си, но Ема и баща й все още не. Обяснението на мисис Уестън „Те няма да си позволят да ви поканят. Нали знаят, че никога не вечеряте навън“ не задоволяваше Ема. Искаше да й бъде предоставена възможността да откаже, но след като узна, че сред поканените са най-близките й познати, мисълта за вечерята я спохождаше твърде често и тя не бе сигурна дали не би могла да се изкуши и да приеме. Щяха да присъстват Хариет и семейство Бейтс. Докато се разхождаха из Хайбъри предния ден, Франк Чърчил горчиво бе оплаквал отсъствието й. Дали не би могла вечерта да завърши с танци, поинтересува се той. Тази възможност само увеличи раздразнението й. Дори да приемем, че пропускът да бъде поканена можеше да се тълкува като комплимент, самотното й достолепие представляваше нищожна утеха.

Ето защо присъствието на семейство Уестън в мига на пристигането на поканата беше добре дошло. Щом прочете бележката, Ема заяви, че „разбира се, трябва да им се откаже“, но веднага след това попита гостите си какво биха я посъветвали. Те незабавно й препоръчаха да отиде, а тя ги послуша.

Трябваше да признае, че като се вземат предвид всички обстоятелства, тя някъде дълбоко в себе си искаше да отиде на вечерята. Поканата от семейство Коул бе написана с дължимото уважение, с искрено внимание и дълбока загриженост за баща й. Щели да помолят за честта по-рано, но от Лондон очаквали пристигането на някакъв параван, който се надявали, че ще предпазва мистър Удхаус от течението, и искали да използват и този мотив, за да го убедят по-лесно да им окаже чест с присъствието си. Ема бързо даде съгласието си. След като набързо уточниха как да направят така, че отсъствието й да не наруши спокойствието му (и доколко може да се разчита на мисис Годард, ако не и на мисис Бейтс да му правят компания), мистър Удхаус склони дъщеря му да излезе за вечеря в един от близките дни и да прекара цялата вечер далеч от него. Що се отнася до това той да присъства на вечерята, Ема не допускаше такава възможност, тъй като щяло да има твърде много хора и празникът сигурно щял да продължи до късно през нощта. Не след дълго той безропотно се примири с всичко.

— Не обичам да вечерям навън — отбеляза той, — никога не съм обичал. Ема също. Среднощните забави не ни се отразяват добре. Съжалявам, че мистър и мисис Коул организират тази вечеря. Струва ми се, че щеше да е много по-добре, ако дойдат на чай с нас през някой летен следобед. Ей така, по време на следобедната си разходка. Спокойно могат да го направят, понеже ние каним гостите си разумно рано и те ще успеят да се приберат у дома преди вечерната влага. Росата на летните вечери е нещо, на което не бих изложил и най-големия си враг. Но както и да е, след като те толкова много искат Ема да вечеря с тях, а и щом вие двамата и мистър Найтли ще бъдете там, за да се грижите за нея, аз не бих желал да се противопоставям, стига и времето да е подходящо — нито влажно, нито студено, нито ветровито. — Сетне се извърна към мисис Уестън и я погледна с лек укор. — О, мис Тейлър, ако не се бяхте омъжили, щяхте да останете при мен да ми правите компания.

— Сър! — възкликна мистър Уестън, — тъй като аз ви отнех мис Тейлър, мое задължение е да запълня липсата й. Ако искате, незабавно ще отида да говоря с мисис Годард.

Но мисълта, че нещо трябва да се свърши незабавно, не намаляваше, а увеличаваше тревогата на мистър Удхаус. Дамите знаеха по-добре как да го избавят от нея. Мистър Уестън просто трябваше да не се обажда и всичко да бъде надлежно уредено.

При наличието на подобно отношение мистър Удхаус скоро се съвзе достатъчно, за да говори както обикновено. Щял да се радва да види мисис Годард. Много уважавал тази дама и Ема би могла да драсне няколко реда и да я покани, а Джеймс щял да отнесе бележката. Но преди всичко трябвало да се напише отговор до мисис Коул.

— Ти ще ме извиниш възможно най-учтиво, скъпа моя. Ще им кажеш, че съм почти инвалид и не излизам никъде, поради което съм принуден да отклоня тяхната толкова мила покана. Но най-напред, разбира се, ще им предадеш моите почитания. Ти ще направиш всичко, както трябва, нямаш нужда от моите наставления. Да не забравим да предупредим Джеймс, че ще имаме нужда от каретата във вторник. Щом той е с теб, не се притеснявам. Не сме ходили там, откакто направиха новия път, но съм сигурен, че Джеймс ще те откара без никакви проблеми. Като пристигнеш, трябва да му кажеш по кое време да се върне и ще е най-добре да назовеш по-ранен час. Едва ли ще ти хареса да стоиш до късно. Ще се почувстваш много изморена, след като привършите с чая.

— Но вие не бихте искали да се прибера, преди да се почувствам изморена, нали татко?

— О, не, любов моя, но ти и без друго ще се измориш съвсем скоро. Ще има толкова много хора, които ще говорят един през друг. Няма да понесеш шума.

— Но, сър — възкликна мистър Уестън, — ако Ема се прибере рано, ще разтури цялата компания!

— Това едва ли ще ви навреди — заключи мистър Удхаус. — Колкото по-рано свършва една забава, толкова по-добре.

— Но вие не вземате под внимание обстоятелството как ще изтълкува това семейство Коул. Ако Ема си тръгне веднага след чая, биха могли да се засегнат. Те са много добронамерени хора и не натрапват желанията си на другите, но все пак, ако някой бърза да напусне вечерята, домакините едва ли ще го приемат като комплимент. А ако човекът, който си тръгва, е мис Удхаус, това ще предизвика още по-голям смут сред гостите, отколкото ако става дума за някой друг. Сигурен съм, че не бихте искали да разочаровате или обидите семейство Коул, сър. Те са толкова приятелски настроени и добри хора. Съседи са ни вече цели десет години.

— Не, за нищо на света, мистър Уестън. Толкова съм ви задължен, че ми обърнахте внимание. Щях да съжалявам безкрайно много, ако им бях причинил болка. Знам, че те са много достойни хора. Пери ми каза, че мистър Коул дори не близва бира. Като го гледате, едва ли ще познаете, но мистър Коул страда от жлъчка. Да, да, жлъчката му е много болна. Не, изобщо не искам да им причинявам болка. Скъпа Ема, трябва да помислим върху това. Смятам, че вместо да се излагаме на опасността да обидим мистър и мисис Коул, ще бъде добре да останеш малко по-докъсно, отколкото ти се иска. Няма да усетиш умората. Ще бъдеш в пълна безопасност сред приятелите си.

— О, да, татко. Изобщо не се боя за себе си. Не бих се поколебала да остана толкова дълго, колкото и мисис Уестън, ако не се притеснявах за вас. Страхувам се, че ще останете да ме чакате. Изобщо не се съмнявам, че ще прекарате чудесно с мисис Годард. Знам, че тя обича да играе пикет, но се притеснявам, че след като тя се прибере у дома, вместо да си легнете, както обикновено, ще останете да ме чакате съвсем самичък. Мисълта за това няма да ми даде покой. Трябва да ми обещаете, че няма да ме чакате.

Той обеща при условие, че и тя му даде дума за следните няколко неща: да се загрее добре, ако се прибере у дома измръзнала, да хапне нещо, ако се чувства гладна, да накара камериерката си да я чака, а след завръщането й Шарл и домакинът да проверят дали всичко в къщата е както си му е редът.