Джейн Остин
Ема (21)

21

Да, Ема не можеше да й прости. Сър Найтли, който също им бе гостувал предишната вечер, не бе забелязал нито предизвикателство, нито раздразнение, а само уместното за случая внимание и приятно поведение и от двете страни. На следващата сутрин, когато дойде в Хартфийлд да разговаря по работа с мистър Удхаус, той изрази одобрението си от прекараната вечер. Може би не толкова открито, колкото би го направил, ако баща й не беше в стаята, но достатъчно ясно, за да бъде разбран от Ема. Винаги бе смятал, че тя е несправедлива към Джейн и сега бе доволен от отбелязаното подобрение.

— Много приятна вечер — подхвана той, а мистър Удхаус направи необходимото, показа разбиране и документите изчезнаха от масата. — Особено приятна… Вие и мис Феърфакс ни дарихте с прекрасни изпълнения. Не познавам по-голямо блаженство от това, сър, да стоиш приятно отпуснат цяла вечер и да те развличат такива две млади дами — ту с музика, ту с разговор. Сигурен съм, че вечерта е била приятна за мис Феърфакс, Ема. Вие се бяхте погрижили за всичко. Доволен съм, че я накарахте да свири толкова много и тъй като тя няма пиано в дома на баба си, сигурно ви е много признателна.

— Радвам се, че одобрявате — усмихна се Ема, — но се надявам, че това не е единственият случай, при който осигурявам всичко необходимо за гостите на Хартфийлд.

— Не, скъпа моя — незабавно се намеси баща й. — Това изобщо не е така. Никой не е дори наполовина толкова внимателен и вежлив, колкото си ти. Може би дори си прекалено внимателна. Струва ми се, че ако снощи препечените филийки бяха обиколили масата само веднъж, щеше да е напълно достатъчно.

— Не — почти едновременно се обади и мистър Найтли. — В повечето случаи нищо не липсва в обноските ви и в проявеното разбиране. Мисля, че разбирате какво имам предвид.

Дяволитият поглед казваше: „Разбирам ви и то как!“, но гласно Ема само отбеляза:

— Мис Феърфакс е твърде сдържана.

— Никога не съм го отричал. Наистина е леко сдържана, но вие скоро ще превъзмогнете онази част от задръжките й, която може да бъде превъзмогната, понеже причините се крият в стеснителността й. Постъпките, чийто мотив е тактичността, трябва да бъдат уважавани.

— Твърдите, че тя е стеснителна, но аз не забелязвам подобно нещо.

— Скъпа моя Ема — поде той и се наклони на стола по-близо до нея, — надявам се, не искате да ми кажете, че вечерта не е била приятна за вас.

— Съвсем не. Беше ми толкова приятно да задавам въпроси и се забавлявах колко малко сведения получавах в отговор.

— Разочарован съм — гласеше кратката реплика.

— Надявам се, че всички са прекарали приятно — както винаги кротко отбеляза мистър Удхаус. — С мен поне беше така. По едно време огънят доста ме понапече, но след като преместих стола си малко, съвсем мъничко назад, този проблем престана да ме тревожи. Мис Бейтс, както винаги, бе много разговорлива и в прекрасно настроение, макар че винаги говори твърде бързо. Но тя все пак е много приятна, а също и мисис Бейтс, но по друг начин. Обичам старите приятели. Мис Феърфакс е много красива млада дама, действително е много красива и добре възпитана. Сигурно вечерта й е харесала, мистър Найтли, защото бе в компанията на Ема.

— Да, сър, сигурно и с Ема е така, защото беше в компанията на мис Феърфакс.

Ема отгатна опасенията му и тъй като поне засега искаше да ги успокои, отвърна с искреност, в която никой не би се усъмнил:

— Тя е толкова изящна, че човек трудно може да откъсне очи от нея. Винаги я наблюдавам с възхищение и й съчувствам от все сърце.

Мистър Найтли изглеждаше по-доволен, отколкото възнамеряваше да се покаже, но преди да успее да отговори, се намеси мистър Удхаус, чиито мисли бяха насочени към двете Бейтс:

— Наистина е жалко, че възможностите, които им предлага положението им, са толкова ограничени. Много жалко! Често ми се е искало — но човек се осмелява и дръзва да стори толкова малко — да им направя някои дребни подаръци, но и по-необикновени подаръци… Тъкмо заклахме едно прасе и Ема смяташе да им изпратим бутът или рибицата… Месото е много крехко и не е тлъсто — свинското на Хартфийлд е нещо изключително, но все пак си остава свинско! Скъпа Ема, тъй като не можем да бъдем сигурни, че те ще го направят на пържоли без тлъстини и ще ги запържат хубавичко, както ние приготвяме нашите, а няма и да го изпекат (ничий стомах не би понесъл печено свинско) мисля, че ще е по-добре да им изпратим бутчетата. Какво ще кажеш, скъпа?

— О, татко, изпратих им цялата задница. Знаех, че и вие ще пожелаете това. Могат да осолят бутчето и то ще стане чудесно, а рибицата могат да сготвят веднага, както намерят за добре.

— Отлично, скъпа моя. Не бях се сетил за това по-рано, но така е най-добре. Не трябва да пресоляват бутчето и после, само ако не е пресолено, трябва добре да го сварят, както Шарл вари нашите. Най-добре е да го ядат по малко с варена ряпа, моркови и пащърнак. Така е по-здравословно.

— Ема — обади се след малко мистър Найтли, — имам новина за вас. Нали обичате новините? По пътя за насам дочух нещичко, което сигурно ще ви заинтересува.

— Новина ли? О, да, обичам новините. Каква е този път? Защо се усмихвате така? Къде я чухте? В Рандълс ли?

Той само успя да каже:

— Не, не в Рандълс. Не съм минавал оттам — и вратата се отвори, за да влязат мис Бейтс и мис Феърфакс.

Преливаща от благодарности и новини, мис Бейтс не знаеше кое от двете да излее по-напред. Мистър Найтли разбра, че е пропуснал момента и че скоро няма да има възможност да обели и дума.

— О, скъпи господине, как сте тази сутрин? Скъпа мис Удхаус, идвам толкова развълнувана! Цялата задница на прасето! Толкова сте щедра! Чухте ли новината? Мистър Елтън ще се жени.

Ема не бе имала време и желание дори да си помисли за мистър Елтън напоследък и бе толкова изненадана, че не успя да избегне едно леко сепване и изчервяване при тази новина.

— Това беше новината, която смятах, че ще ви заинтересува — обади се мистър Найтли с усмивка, намекваща за нещо, станало помежду им преди известно време.

— Но откъде бихте могли да я научите вие? — възкликна мис Бейтс. — Откъде, за Бога, бихте могли да научите за това, мистър Найтли? Аз получих бележката на мисис Коул едва преди пет минути… не знам дали има и толкова… е, хайде, най-много десет… Тъкмо си бях облякла жакета и бонето и се готвех да излизам. Слязох долу, за да се посъветвам още веднъж с Пати за свинското, а Джейн стоеше горе в коридора. Нали така, Джейн? Майка ми се боеше, че нямаме достатъчно голям съд, в който да осолим месото. Та затова слязох долу да проверя, а Джейн каза: „Да сляза ли аз? Струва ми се, че сте леко настинала, а Пати току-що изми кухнята“. — „О, скъпа моя“ подхванах аз и тъкмо тогава пристигна бележката. Някоя си мис Хокинс — това е всичко, което знам. Мис Хокинс от Бат. Но, мистър Найтли, откъде бихте могли Вие да научите за това? Веднага след като мисис Коул научила новината от съпруга си, седнала и ми написала тази бележка. Някоя си Хокинс…

— Видях се с мистър Коул по работа преди час и половина. Когато ме въведоха, тъкмо бе прочел писмото на мистър Елтън и направо ми го показа.

— Е, това е твърде… това е направо най-интересната новина, която ще развълнува всички. О, скъпи господине, толкова сте щедър. Майка ми ви изпраща най-добрите си почитания и поздрави, а също и хиляди благодарности и каза, че направо сте я съкрушили с този подарък!

— Смятам, че свинското на Хартфийлд, — и това наистина е така, — превъзхожда всяко друго месо и затова за нас с Ема е истинско удоволствие, че…

— О, многоуважаеми господине, както казва майка ми, приятелите ни проявяват прекалено голяма добрина към нас. Ако съществуват хора, които, без да разполагат с голямо богатство, се радват на всичко, за което могат да мечтаят, това сме ние. Спокойно можем да кажем, че „съдбата ни е в ръцете на богоизбрани“. Е, мистър Найтли, вие всъщност сте видели писмото, така че…

— Писмото беше кратичко — просто съобщение, но бодро и, разбира се, развълнувано. — Той крадешком погледна към Ема. — Бил толкова щастлив, че… забравих точните думи, пък и не ми е работа да ги помня. Съобщаваше, че възнамерява да се ожени за мис Хокинс. По начина му на изразяване разбрах, че е напълно уредено.

— Мистър Елтън ще се жени! — възкликна Ема веднага след като възвърна способността си да говори. — Ще получи пожелания за щастие от всички.

— Много е млад да създава семейство — отбеляза мистър Удхаус. — По-добре да не бърза. Толкова се радвахме, когато ни гостуваше в Хартфийлд.

— Ще се сдобием с нова съседка, мис Удхаус — зарадва се мис Бейтс. — Мама е толкова доволна. Казва, че не би понесла, ако добрият стар дом на свещеника остане без господарка. Това е най-чудесната новина. Джейн, ти никога не си виждала мистър Елтън, нали? Нищо чудно, че ти е толкова любопитно да се запознаеш с него.

Изглежда обаче любопитството на Джейн съвсем не беше толкова силно, че да я завладее изцяло.

— Не познавам мистър Елтън — отвърна тя на въпроса. — Той… той висок ли е?

— Кой би могъл да отговори на този въпрос? — извика Ема. — Баща ми би казал „да“, мистър Найтли „не“, а ние с мис Бейтс бихме го определили като златната среда. Като поостанете тук за по-дълго, мис Феърфакс, ще се убедите, че мистър Елтън е образец за съвършенство в Хайбъри — и на външен вид, и по умствени възможности.

— Съвсем вярно, мис Удхаус, тя ще се убеди в това. Той е най-добрият млад човек. Но, скъпа Джейн, не си ли спомняш дето вчера ти казах, че той е висок точно колкото мистър Пери? Мис Хокинс сигурно е безупречна млада дама. Мистър Елтън е изключително внимателен към майка ми… Настояваше тя да седи в църквата на пейката на викария, за да чува по-добре… Нали знаете, че е малко глуха… Не много, но не чува добре. Джейн казва, че и полковник Кембъл бил малко глух. Смятал, че минералните бани ще му се отразят добре — топлите бани имам предвид, — но според Джейн ползата не била трайна. Полковник Кембъл е нашият кумир. А мистър Диксън изглежда е очарователен млад човек, напълно достоен да му стане зет. Истинско щастие е, когато достойните хора се сродяват помежду си, а то винаги става така. Ето сега и мистър Елтън и мис Хокинс, а погледнете и семейство Пери, и семейство Коул — толкова мили хора. Мисля, че няма по-подходяща двойка от мистър и мисис Пери. Бих казала, сър — обърна се тя към мистър Удхаус, — че са малко местата с такова отбрано общество като това в Хайбъри. Винаги съм казвала, че Господ ни сдоби с прекрасни съседи. О, скъпи ми господине, ако има нещо, което майка ми да обича най-много от всичко, това е печеното свинско филе…

— Предполагам, че не се знае нищо за това коя е мис Хокинс и откога се познава с мистър Елтън — каза Ема. — Струва ми се, че познанството им не е от отдавна. Той отсъства само четири седмици.

Никой не можеше да каже нищо по този въпрос и след още няколко учудени забележки Ема каза:

— Вие мълчите, мис Феърфакс, но надявам се, че новината ви интересува. Напоследък вие сте слушали и сте била свидетел на събития от този характер и сигурно сте навлезли доста навътре в темата заради мис Кембъл. Ето защо не бихме извинили безразличието ви към мистър Елтън и мис Хокинс.

— Ще ми стане интересно, когато се запозная с мистър Елтън — отговори Джейн. — Боя се, че при мен това е задължително условие и тъй като минаха вече няколко месеца от сватбата на мис Кембъл, впечатленията ми малко поизбледняха.

— Да, както забелязахте, той отсъства само четири седмици, мис Удхаус — намеси се мис Бейтс. — Само четири седмици до вчера… Мис Хокинс! Е, винаги съм смятала, че ще бъде някоя дама от нашия край. Не че някога… Веднъж мисис Коул ми прошепна…, но аз веднага отвърнах: „Не, мистър Елтън е много достоен млад човек, но…“ С две думи, аз не се ориентирам много добре в сърдечните дела. А и нямам такива претенции. Виждам само това, което е очевидно. И все пак, никой не би се учудил, ако мистър Елтън се беше домогнал до… Мис Удхаус е така любезна да ме остави да си бъбря на воля… Знае, че за нищо на света не бих злоупотребила с това. Как е мис Смит? Изглежда ми напълно възстановена. Получавали ли сте скоро новини от мисис Джон Найтли? О, тези сладки дечица! Знаеш ли, Джейн, винаги съм си представяла, че мистър Диксън прилича на мистър Джон Найтли. Имам предвид на външен вид… висок и с почти същите черти… и не особено разговорлив.

— Грешите, скъпа лельо, не съществува никаква прилика.

— Колко странно! Не можеш да си изградиш вярна представа за другите предварително. Човек си съставя някакво мнение и си го втълпява. Та значи казваш, строго погледнато, мистър Диксън не е красив.

— Красив ли? О, не, по-скоро е обикновен. Вече ви казах, че е обикновен.

— Но, скъпа моя, ти каза, че мис Кембъл не би признала, че той е обикновен и че самата ти…

— О, моята преценка не означава нищо. Когато някой ми харесва, той винаги ми изглежда хубав. Като го наричам обикновен, просто ви цитирам общото мнение.

— Е, скъпа Джейн, боя се, че трябва да тръгваме. Времето изглежда се влошава и баба ти ще се притеснява. Много сте мила, мис Удхаус, но наистина трябва да вървим. Това е една чудесна новина! Ще намина пътем към мисис Коул, но няма да се задържам повече от няколко минути. Джейн, ти по-добре се прибери направо у дома. Не искам да се измокриш до кости. Смятам, че Хайбъри вече й се отразява добре. Много сме ви благодарни, наистина. Няма да се отбивам при мисис Годард, защото ми се струва, че тя се интересува единствено от варено свинско. Друг въпрос е, щом сготвим бутчето. Довиждане, уважаеми господине. О, мистър Найтли също си тръгва! Е, това е чудесно. Надявам се, че ще предложите ръката си на Джейн, ако се чувства много изморена. Мистър Елтън и мис Хокинс!… Довиждане на всички!

Останала сама с баща си, Ема му посвети част от вниманието си, докато той се вайкаше, че младите толкова бързат да се женят, при това за чужденци. После се замисли върху собственото си мнение по този въпрос. Новината я развесели и беше добре дошла, понеже доказваше, че страданията на мистър Елтън не са продължили дълго, но й беше мъчно за Хариет. Тя сигурно щеше да страда и единственото, което Ема можеше да направи, за да я избави от това да чуе новината от другите, бе да й я съобщи лично. Вече почти наближаваше времето за посещението й. Ами ако по пътя срещне мис Бейтс! Тъй като се канеше да вали, Ема се надяваше, че дъждът ще я задържи по-дълго у мисис Годард, но новината така или иначе щеше да я свари неподготвена.

Пороят бе силен, но краткотраен. Не бяха минали и пет минути и в стаята се втурна Хариет. Беше разгорещена и възбудена, защото бе полетяла насам с натежало сърце, а спонтанното възклицание: „О, мис Удхаус, ако знаете какво се случи!“ издаваше цялото й вълнение. Ударът беше нанесен и Ема реши, че най-голямото внимание, което можеше да й засвидетелства, бе да изслуша всичко.

Хариет бързо се впусна да изприкаже какво й бе на сърцето. Преди половин час тръгнала от мисис Годард. Страхувала се, че може да вали. Бояла се, че пороят ще започне всеки миг, но решила, че ще успее да го изпревари, и да се добере до Хартфийлд. Бързала колкото може, но на минаване покрай къщата на една млада жена, която й шиела някаква рокля, решила да се отбие и да види как вървят нещата. Макар че изобщо не се забавила, дъждът започнал веднага след като излязла и тя просто не знаела какво да прави. Хукнала с всички сили и се подслонила в магазина на Форд. Форд беше собственикът на смесения магазин за вълнени и ленени платове и галантерия — най-големия и модерен магазин в града. Останала там, без да подозира нищо и изведнъж — знаете ли кой влязъл? Наистина невероятно! Елизабет Мартин и брат й. „Скъпа мис Удхаус, помислете само! Стори ми се, че ще припадна. Не знаех какво да правя. Седях близо до вратата. Елизабет ме забеляза, но той не, защото беше зает с чадъра. Сигурна съм, че тя ме видя, но се обърна и се престори, че не ме забелязва. Двамата се отправиха към другия край на магазина. А аз си останах до вратата! О, божичко, толкова нещастна се чувствах! Сигурно съм била бяла като платно. Не можех да си тръгна заради дъжда, но толкова горещо желаех да съм някъде другаде, само не там. Накрая той се огледа наоколо и мисля, че ме забеляза, тъй като вместо да продължат с покупките, започнаха да си шепнат нещо. Сигурна съм, че говореха за мен. Не мога да се отърва от мисълта, че той я убеждаваше да ме заговори (мислите ли, че може да е така?), защото след малко тя се приближи съвсем до мен, попита ме как съм и изглеждаше готова да си стиснем ръцете, ако и аз искам. Не го направи, както преди. Забелязах, че е напрегната, но все пак се опитваше да се държи съвсем приятелски. Здрависахме се и си поговорихме известно време, но изобщо не си спомням какво съм казала. Цялата треперех! Спомням си, че тя изрази съжаление, задето вече не се срещаме, и на мен ми се стори толкова мило! Скъпа мис Удхаус, чувствах се толкова нещастна! Дъждът вече бе започнал да намалява и аз реших, че нищо няма да ми попречи да се измъкна! И тогава, представете си само! Видях, че той се приближава към мен! Съвсем бавно, сякаш не знае какво да предприеме. Дойде и ме заговори и аз отговарях… Останах около минута и се чувствах ужасно. Не мога да ви опиша. После събрах смелост и казах, че дъждът е спрял и трябва да вървя. Тръгнах, но само след няколко крачки той ме спря, за да ми каже, че ако отивам в Хартфийлд, по-добре ще е да мина покрай конюшните на мистър Коул, тъй като пороят сигурно ще е наводнил прекия път. Мислех, че ще умра. Казах, че съм му много задължена, защото не можех да не му благодаря. После той се върна при Елизабет, а аз минах покрай оборите, или поне така ми се струва, защото едва осъзнавах къде се намирам и какво правя. О, мис Удхаус, бих дала всичко, само да не се бе случило това. И все пак, останах донякъде доволна, като го видях да се държи толкова мило и сърдечно. А също и Елизабет. О, мис Удхаус, моля ви, поговорете ми, за да ме утешите!“

Ема искрено желаеше да го направи, но не бе по силите й да го стори още в същия миг. Трябваше да го обмисли. Самата тя не се чувстваше напълно спокойна. Поведението на младия човек и на сестра му изглежда бе продиктувано от истински чувства и на нея й беше мъчно за тях. Според описанието на Хариет поведението им представляваше любопитна смес от наранени чувства и вродена деликатност. Тя и преди ги бе смятала за добронамерени и достойни хора, но от това сродяването с тях не ставаше по-желано. Не беше редно да се разстройват от случката. Той, разбира се, съжаляваше, че е изгубил Хариет — всички те трябваше да съжаляват. Вероятно амбициите и любовта му са били унизени. Сигурно са се надявали познанството с Хариет да ги издигне в обществото. Пък и доколко можеше да се довери на описанието на Хариет? Тя бе толкова мекосърдечна! Не умееше да прави разлика между нещата. Беше толкова лесно да спечелиш възхищението й.

Ема се стегна и се опита да я успокои, като представи случилото се за съвсем маловажно и недостойно за продължителен размисъл.

— Сигурно за момента си се смутила — обясни Ема, — но си се държала просто чудесно. Вече всичко свърши. Най-трудна е първата среща. Дори и да има други, те няма да са като първата, ето защо няма нужда да мислиш за това.

Хариет каза „съвсем вярно“ и обеща да не мисли за това, но продължи да го обсъжда. Все още не можеше да разговаря за нищо друго. Най-накрая, за да прогони от главата й мислите за брата и сестрата Мартин, Ема се принуди да избърза и да й съобщи новината, макар да възнамеряваше да го направи по съвсем друг начин и много по-загрижено. Самата тя не знаеше дали да се радва, или да се гневи, да се чувства засрамена или просто развеселена от състоянието на горкичката Хариет. Какъв финал за ролята, която мистър Елтън бе имал в живота й!

Скоро обаче влиянието на мистър Елтън върху приятелката й се възобнови. Макар да не преживя съобщението така, както би го направила вчера и дори преди час, интересът й към него скоро нарасна. Още преди да са завършили предишния си разговор, тя даде воля на цялото си любопитство, удивление, съжаление, болка и задоволство, свързани с тази късметлийка мис Хокинс, с което прогони мисълта за семейство Мартин на заден план.

Ема дори остана доволна, че се е състояла подобна среща. Тя се оказа полезна, за да притъпи първоначалния шок, без да остави никакви тревожни последствия. Поради сегашния начин на живот на Хариет семейство Мартин не можеше да се добере до нея, без да я потърси, а досега им бе липсвала или смелостта, или благоволението да го сторят. След отказа й на предложението на брат си, сестрите нито веднъж не я бяха потърсили при мисис Годард. Спокойно можеше да мине цяла година, без изобщо да ги срещне отново, без да стане нужда или да има възможност да разговаря с тях.