Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (7)

Седма глава
Историята на господин Молефело

Господин Молефело седна на един камък под открито небе. Няколко крави наблизо внимателно го наблюдаваха. И той разказа на маа Рамотсве една история отпреди много години.

— Пристигнах в Габороне, когато бях на осемнайсет. Израснах в едно селце близо до Франсистаун, в което баща ми беше свещеник. В селото свещеникът бе важен човек, но извън селото — не. Когато дойдох в Габороне разбрах, че един селски свещеник не означава нищо, той беше никой в големия град.

Винаги съм бил сръчен. От моето училище ме изпратиха в Ботсуанския технически колеж, който тогава беше много по-малък, отколкото сега. Справях се много добре с точните науки и баща ми вярваше, че мога да стана ракетен инженер или нещо такова. Той не знаеше, че в Габороне изобщо няма възможност за подобни неща. Според него в Габороне всичко беше възможно.

Семейството ми не беше богато, но аз получих държавна стипендия, за да уча в колежа. Тя стигаше да изплащам училищната такса, а остатъкът ми позволяваше да живея съвсем скромно. Не беше лесно и се случваше понякога да оставам гладен. Но когато си млад, това не е толкова страшно. Когато си млад, понасяш всичко много по-леко, защото мислиш, че утре ще има и храна, и пари.

Колежът уреждаше квартири, в които настаняваха учениците от провинцията. Хазяите бяха семейства, които даваха под наем свободна стая или даже барака. Някои от нас живееха в лоши условия, далеч от колежа. Други имаха късмет и попадаха в домове, в които ги хранеха добре и хазяите им се грижеха за тях като членове на семейството. Аз бях от късметлиите. Живеех с още едно момче в една стая. Къщата беше близо до затвора, където хазяинът ми работеше като старши надзирател. В къщата имаше три спални. Момчето, с което живеех, беше мой състудент от колежа. Беше тихо момче и винаги си гледаше уроците. Държеше се много добре с мен и делеше с мен хлябовете, които получаваше безплатно от чичо си, работник в една пекарна. Имаше и друг чичо, който пък работеше в месарница, и от него получаваше пък наденички, също без пари. Това момче сякаш получаваше всичко без пари: и дрехите, които носеше, не купуваше — даваше му ги една негова леля, която работеше в магазин за дрехи.

Хазяйката ми се наричаше маа Тсоламосесе. Беше доста пълна жена, малко приличаше на вас, маа, и се държеше с нас много добре. Грижеше се ризите ми да са винаги изпрани и изгладени, казваше, че така би правила и майка ми. „В Габороне аз съм ти майка — повтаряше тя. — Една майка имаш във Франсистаун и една майка тук. Тази тук съм аз.“

Мъжът й беше много скромен и тих човек. Мисля, че не харесваше работата си, защото когато тя го питаше как е минало днес в затвора, той само поклащаше глава и казваше: „Затворите са пълни с лоши хора. По цял ден се чудят какво лошо да направят. Това е.“ Не помня да е казвал някога нещо повече.

Бях много щастлив в този дом и в колежа. Бях щастлив и защото най-сетне си бях намерил приятелка. У дома, в моето село, все се опитвах да намеря някое момиче, което да ми обърне внимание, но не успявах. Сега, в Габороне, се каза, че има много момичета, които изгарят от желание да се запознаят със студентите от колежа. Те знаеха, че един ден ще си намерим добре платена работа и като съпруги на такива хора щяха да си осигурят лесен и хубав живот. Знам, знам, маа, че опростявам нещата, но много от тези момичета разсъждаваха именно по този начин.

Запознах се с едно момиче, което искаше да се запише в курс за медицински сестри. Тя беше учила много усилено в гимназията и вече беше взела повечето изпити за този курс. Държеше се много мило с мен, чувствах се щастлив. Ходехме заедно на танцовите забави, които се организираха в колежа, и тя винаги се обличаше много добре. Гордеех се, че мога да се появя с такова хубаво момиче пред състудентите си.

После, маа, с това момиче станахме твърде близки и един ден тя разбра, че очаква дете и аз съм бащата. Не знаех какво да кажа. Когато ми съобщи това, аз просто зяпнах. Останах поразен, втрещен, защото бях все още студент и в никакъв случай не можех да стана баща.

Обясних й, че няма да мога да й помагам да отглежда това дете и че трябва да го изпрати при баба си, която живееше в Молепололе. Казах, че доколкото знам, бабите могат да се грижат за бебета. Тя отвърна, че баба й не би могла, защото е болна и няма никакви зъби. Казах, че вероятно може да се намери някоя леля да го гледа.

Прибрах се у маа Тсоламосесе и си легнах, но не можах да спя. Моят съквартирант ме попита какво ме тревожи и аз му казах. Той заяви, че вината е изцяло моя и че ако бях прекарвал повече време над учебниците, това нямало да се случи. Това не ми помогна много и го попитах той как би постъпил на мое място. Той каза, че имал леля, която работела в училището за медицински сестри, и че той би й дал бебето, за което тя щяла да се грижи безплатно.

На другия ден се срещнах с приятелката си и я попитах дали е сигурна, че чака бебе. Надявах се, че е направила грешка, но тя отвърна, че няма грешка, детето си е в нея и всеки ден става по-голямо. Каза, че скоро ще трябва да съобщи на майка си и на баща си. А след това трябвало много да внимавам, защото баща й сигурно щял да дойде и да ме убие или да прати някой друг да го стори. Добави, че той вече бил убил един човек при някаква препирня за добитък, макар че никога не говорел за това. При тези думи никак не се зарадвах. Помислих си, че ще трябва да напусна колежа и да си търся работа някъде далече от Габороне, където този човек да не може да ме открие.

Приятелката ми беше много сърдита. На следващата ни среща тя се разкрещя и каза, че съм й провалил живота. Каза, че заради мен тя сега трябва да се отърве от детето, преди да се е родило. Знаела в Олд Наледи една жена, която можела да й помогне, но понеже било незаконно, щяло да й струва сто пули. В онези дни сто пули бяха много пари. Казах, че нямам сто пули, но ще помисля откъде мога да ги набавя.

Прибрах се у дома и седнах в стаята да помисля. Нямах представа откъде да намеря толкова пари. Нямах спестявания, не можех да поискам и от баща си. Той нямаше излишни пари, а и щеше много да се ядоса, ако му кажех за какво ми е нужна толкова значителна сума. Докато мислех, чух как маа Тсоламосесе включи радиото в съседната стая. Това беше чудесно радио, сигурна бяха спестявали дълго време, за да си го купят. Изведнъж си помислих: „Това е нещо, което сигурно струва поне сто пули.“

Досещате се какво се случи, маа. Точно така. Същата нощ, след като всички заспаха, аз влязох в стаята и взех радиото. Излязох навън и го скрих в едни храсти до къщата, на място, където знаех, че никой няма да го намери. После се върнах, отворих прозореца на онази стая, за да си помислят на сутринта, че някой се е вмъкнал оттам и е взел радиото.

Всичко стана точно така, както бях предвидил. На другата сутрин, когато влезе в стаята, маа Тсоламосесе започна да вика. Мъжът й се събуди и също започна да вика, нещо много необичайно за такъв тих човечец като него. „Ония лоши хора са го откраднали. Те са взели радиото. Олеле! Олеле!“

Престорих се на също толкова изненадан, колкото и останалите. Когато дойдоха полицаи, ме попитаха дали съм чул нещо онази нощ и аз излъгах. Казах, че съм чул шум, но си помислил, че маа Тсоламосесе е станала през нощта. Полицаите си записаха това в един бележник и си отидоха, казаха на маа Тсоламосесе, че е малко вероятно да си върне радиото. „Тези хора пренасят крадените вещи през границата и ги продават. Сигурно радиото е вече далече. Много съжаляваме, маа.“

Изчаках докато нещата се уталожат и после отидох и измъкнах радиото от скривалището. Много внимавах да не ме види никой и никой не ме видя. После скрих радиото под дрехата си и отидох до едно място близо до гарата, където бях чувал, че се продават и купуват неща, без да се задават излишни въпроси. Седнах под едно дърво с радиото на коленете си и зачаках какво ще стане. Само след десетина минути дойде един мъж и ми каза, че това е много хубаво радио и струва поне сто и петдесет пули, в случай че искам да го продам. Казах, че много искам да го продам и тогава той каза: „В такъв случай аз ти давам сто пули, защото бас ловя, че си откраднал това радио и аз поемам по-голям риск.“

Опитах се да споря с него, но през цялото време се страхувах, че може да дойдат полицаи, така че накрая му го продадох за сто пули. Същата нощ дадох парите на приятелката си, а тя все плачеше и плачеше. Каза, че ще се видим в края на седмицата, като се върне от Олд Наледи, след като се отърве от бебето.

Казах й, че ще се видя с нея, маа, но си признавам, че не отидох. Обикновено се срещахме пред едно кафе на Африканската алея. Чакаше ме там и после ходехме на разходка, разглеждахме магазините. Тя ме чакаше там както обикновено, но аз стоях под едно дърво, малко по-настрани, и я наблюдавах скришом. Нямах смелост да отида при нея и да й кажа, че повече не искам да се виждам с нея. Щеше да е много по-лесно просто да отида и да й го кажа, но аз не го направих. Само гледах изпод дървото. След около половин час тя тръгна. Държеше главата си наведена, сякаш се срамуваше от нещо.

Изпрати ми писмо по едно момче, с чиято сестра се познаваше. Пишеше, че не бива да я напускам след всичко, което е станало. Каза, че е плакала заради бебето и че не е трябвало да я пращам при онази жена от Олд Наледи. Казваше, че въпреки всичко ми е простила и би искала да дойде да ме види в къщата на маа Тсоламосесе.

Изпратих й писмо по същото момче. В него й написах, че сега съм много зает с учене и че не бива да идва вкъщи, дори и за да се сбогува с мен. Казвах й, че съжалявам, че е нещастна, но я уверявах, че когато започне стажа си като сестра, ще бъде също много заета и ще ме забрави. Казвах й, че има много други момчета и че скоро ще срещне някой друг, ако се постарае да го потърси.

Знаех, че е получила писмото, защото момичето, което го е предало, бе казало на брат си. Въпреки това след около седмица тя дойде в къщата на маа Тсоламосесе точно когато вечеряхме заедно с цялото семейство. Едно от децата на маа Тсоламосесе погледна през прозореца и каза, че отвън до вратата стои някакво момиче. Маа Тсоламосесе изпрати детето да провери кое е момичето и кого търси и то се върна с отговора, че момичето търси мен. Аз бях свел поглед към чинията си и се държах така, като че ли това изобщо не се отнасяше до мен, но сега трябваше да стана и да отида да говоря с нея.

„Може би Молефело е разбивач на женски сърца“ — каза маа Тсоламосесе, докато ставах от масата.

Бях много сърдит на бившата си приятелка, че идва да ме търси тук и й повиших тон. Тя просто стоеше там, плачеше и повтаряше, че все още ме обича, въпреки че съм бил жесток с нея. Каза, че няма да ми пречи да уча и ще иска да ме вижда само веднъж седмично. Каза също, че ще се постарае да намери отнякъде онези сто пули, които й бях дал, за да абортира.

„Не искам твоите пари — отвърнах аз. — Не те обичам вече, защото разбрах, че си от онези момичета, които изнудват мъжете и ги карат да се чувстват виновни. Момчетата трябва много да се пазят от момичета като тебе.“

Това я разстрои още повече и тя рече: „Цял живот ще те чакам, ще си мисля непрекъснато за теб и един ден ти ще се върнеш при мен. Ще ти напиша писмо и в него ще ти разкажа колко много те обичам.“

Тя посегна да ме улови за ръката, но аз я блъснах и влязох обратно в къщата. Тя се опита да ме последва, но аз отново я блъснах и този път тя си тръгна. През цялото време семейството на маа Тсоламосесе ни наблюдаваше през прозорците на трапезарията.

Когато се върнах, те бяха насядали отново по столовете.

— Не бива да се държиш така с момичетата — каза ми маа Тсоламосесе. — Говоря ти като майка. Никоя майка няма да се радва, ако синът й се държи по този начин.

Бащата също ме погледна и каза:

— Държиш се досущ като ония в затвора. Те вечно блъскат и удрят така. Внимавай да не се намериш някога на такова място. Просто внимавай.

А синът им, който също беше гледал от прозореца, каза:

— Да, един ден някой ще дойде и ще те блъсне по същия начин. Нищо чудно.

Бях много смутен и засрамен от случилото се и затова излъгах. Казах, че това момиче е искало от мен да му помогна да препише на някакъв изпит, а аз съм отказал. Това ги порази и те ми се извиниха, че са ме укорили толкова прибързано.

— Много е важно да има такива честни хора като теб в Ботсуана — каза бащата. — Ако всички бяха такива, нямаше да има нужда от моята работа. Нямаше да има нужда от затвори и от Департамента за затворите в Ботсуана.

Седях там и мълчах. Мислех си как бях откраднал от тези хора, как ги бях излъгал. Мислех как съм разстроил приятелката си и как съм я накарал да махне бебето. Мислех си за самото бебе. Но просто седях и мълчах. Седях на масата им, ядях храната на тези хора, с чиято добрина бях злоупотребил. Само моят съквартирант разбираше какво става с мен. Погледна ме внимателно и после се обърна на другата страна. Дадох си сметка, че той знае колко лоши неща съм извършил.

Но моята история е към края си, маа. След няколко седмици забравих напълно всичко. За радиото все още си мислех от време на време и ми ставаше тежко, че съм постъпил така, но за момичето повече не мислех. А след като завърших колежа и си намерих работа, бях вече прекалено зает, за да се връщам към миналото. Провървя ми. В бизнеса ми потръгна и скоро успях да купя хотела на много изгодна цена. Намерих си добра съпруга и тя ми роди две чудесни момчета, за които ви споменах, а също и три дъщери. Имам всичко, което може да си пожелае човек, но след като онези хора ме нападнаха, искам да изчистя съвестта си. Искам да поправя онова, което съм сторил.

Господин Молефело замълча и погледна към маа Рамотсве. Докато го слушаше, тя бе усукала около пръста си дълго стръкче трева.

— Това ли е всичко, раа? — попита тя. — Всичко ли ми разказахте?

Господин Молефело кимна.

— ​Нищо не си спестих. Това е всичко, което се случи тогава, спомням си го съвсем ясно и ви го разказах най-подробно.

Маа Рамотсве го погледна внимателно. Да, той говореше истината, това се виждаше в очите му.

— Сигурно не ви беше лесно да ми разкажете тази история — каза маа Рамотсве. — За такова нещо е нужна смелост. Повечето хора никога не правят такива разкрития за себе си. Повечето хора се представят за по-добри, отколкото са в действителност.

— Иначе не би имало смисъл да го правя. Смисълът е в това да кажеш цялата истина — рече господин Молефело.

— И така? Какво искате сега от мен?

Господин Молефело смръщи вежди.

— Искам да ми помогнете. Затова дойдох при вас.

— Но какво мога да направя аз? — попита маа Рамотсве. — Не мога да променя миналото ви. Не мога да върна времето за вас.

— Разбира се, че не. Не очаквам от вас такова нещо. Искам просто да ми помогнете да се справя с тези неща.

— Но как? Не мога да върна бебето, не мога да намеря радиото, не мога да предотвратя вече сълзите на онова момиче. Това са все неща отдавна приключени. Колко години са минали оттогава? Почти двайсет? Това е много време.

— ​Зная, че е много време. Но все нещо може да се направи. Искам да компенсирам загубата на семейство Тсоламосесе. Искам да дам някакви пари на онова момиче. Искам поне отчасти да поправя нещата.

Маа Рамотсве въздъхна.

— Мислите ли, че парите могат въобще да променят нещо? Мислите ли, че като дадете пари, ще изтриете спомена онова, което сте причинили?

— Не, не мисля така. Не съм глупак. Бих искал също и да им се извиня. Бих искал да им поднеса извиненията си плюс някаква сума.

Известно време седяха в мълчание, докато маа Рамотсве обмисляше казаното. Как би постъпила тя самата при тези обстоятелства? Ако имаше смелостта, тя би отишла при всеки един от тези хора и би признала истината. Би се опитала да поправи някои неща. Това беше същото, което искаше и той, с тази разлика, че очакваше тя да го направи вместо него. Такова извинение посредством друг човек не е никакво извинение, мислеше си тя.

— Не мислите ли — започна, — не мислите ли, че искате от мен да ви свърша мръсната работа, или, нека я наречем, тежката работа? Не мислите ли, че това означава, че вие не сте истински готов да се извините?

Господин Молефело я зяпна. Това явно беше много силен удар срещу него и тя се запита защо й трябваше да бъде толкова директна. Достатъчно трудно му беше да й разкаже всичко, а сега тя го обвиняваше, че е страхливец. Откъде можеше да знае докъде се простира смелостта му?

— Съжалявам — каза тя и понечи да докосне ръката му.

— Не исках да бъда груба. Разбирам колко ви е трудно.

— Всичко, за което ви моля, маа, е да намерите тези хора — в гласа му звучеше горчивина. — Аз не знам къде са сега. Когато ги откриете, обещавам ви, ще бъда смел. Ще отида и ще говоря с тях лично.

— Това е добре — каза маа Рамотсве. — Никой не би могъл да иска повече от вас.

— Но ще ми помогнете ли? Бихте ли дошли с мен, когато отида да се срещна с тях? Не съм сигурен дали в последния момент няма да загубя присъствие на духа, ако вие не ме придружавате.

— Разбира се, че ще дойда с вас. Ще дойда с вас и ще си кажа: „Това е смел човек. Само един смел човек може да се вгледа в миналото си и да поправи грешките си по този начин.“

Господин Молефело се усмихна с явно облекчение.

— Вие сте много мила жена, маа Рамотсве.

— Не знам дали е така — каза маа Рамотсве, като се изправи и изтупа дрехите си. — Но вече е време да се връщаме. А по пътя ще ви разкажа за един свой малък проблем. Отнася се за едно момченце, което уби папуняк и искам да чуя вашето мнение по този въпрос. Вие сте баща на две момчета и може би ще ми дадете съвет.