Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дамска детективска агенция №1 (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Kalahari typing school for men, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Internet
Корекция
analda (2016)

Издание:

Алегзандър Маккол Смит, Школа по машинопис за мъже „Калахари“

Английска, първо издание

Превод: Весела Василева

Редактор: Милена Попова

Художник: Дима Недялкова-Каприева

Коректор: Людмила Петрова

Компютърна обработка: Румяна Величкова

Формат 32/84/108

Обем 11,5 п.к.

Дадена за печат юли 2006

Излязла от печат август 2006

Предпечат и печат „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава
На чай в сиропиталището

Маа Силвия Потокване беше главна домакиня и управителка на сиропиталището, което се намираше на двайсет минути път с кола на изток от града. Тя работеше там от петнайсет години, първо като старша домакиня, а сетне като главна и всички знаеха, че помни името на всяко дете, което бе минало през нейните грижовни ръце. Беше невъзможно да я разпиташ за толкова много деца, но когато някой я попиташе: „Чудех се как му беше името на онова момче от Маун, онова с щръкналите уши, дето тичаше много бързо, можеш ли да ми припомниш, маа?“, тя отговаряше без колебание: „Седрик Мотопосипе. Той имаше брат, който не беше голям спортист, но стана отличен готвач и сега работи в хотел «Сън» като главен готвач.“ Случваше се някой да я попита: „Онова момиче, дето замина да живее в Лобатсе и се омъжи за полицай, как се казваше?“, а маа Потокване отговаряше: „Мемеди Гафетсили.“

Маа Потокване помнеше не само имената на всички сираци, ами и кого ли не още в Ботсуана. Щом веднъж се запознаеше с човека, тя веднага запомняше всички подробности около него и най-вече това с какво може да е полезен на сиропиталището. Богатите биваха молени за спонсорство. Месарите даваха обрезки, хлебарите носеха бухти и кейкове. Рядко й отказваха. Впрочем, искаше се и доста смелост, за да откажеш на маа Потокване и в резултат на това сираците рядко бяха в нужда.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се познаваше с маа Потокване от около двайсет години и редовно посещаваше сиропиталищата, когато се налагаха ремонти и поправки на техниката. Поддържаше живота на стария микробус, който возеше сираците — което означаваше и голямо издирване на резервни части из цялата страна, защото микробусът беше наистина много стар. Той отговаряше също и за водната помпа, която изпускаше масло и често прегряваше. Най-разумното нещо, което се препоръчваше в такива случаи, беше да се подмени остарялата техника, включително и помпата, но той знаеше, че маа Потокване никога няма да се съгласи. Тя беше привърженичка на философията, че едно нещо трябва да се използва, докато е възможно и колкото е възможно, и че ако нещо може да влезе в работа, не бива да се изхвърля. Да постъпиш другояче за нея беше прахосничество. Последният път, когато маа Рамотсве пи кафе на верандата на сиропиталището, тя забеляза, че чашата й е лепена на няколко места, веднъж на дръжката и два пъти на други места.

След като паркираха под старото ясминово дърво, чиято сянка се пазеше специално за гости на сиропиталището, те видяха как маа Потокване им маха от своя прозорец. Докато слязат от колата и господин Дж. Л. Б. Матекони си вземе чантата с инструменти, които щяха да му трябват за ремонта на помпата, маа Потокване излезе от вратата на приемната и забърза насреща им.

Тя ги посрещна топло.

— Двама мои много добри приятели — каза тя. — Пристигат по едно и също време. Маа Рамотсве и нейният годеник господин Дж. Л. Б. Матекони!

— Той сега ми е шофьор — каза маа Рамотсве. — Вече не се налага да карам.

— А на мен не ми се налага да готвя — прибави господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Но ти никога не си готвил, раа — каза маа Потокване. За какво готвене ми говориш?

— Случвало се е — каза господин Дж. Л. Б. Матекони.

— Кога се е случвало? — попита маа Потокване.

— От време на време — отвърна господин Дж. Л. Б. Мадони. — Но няма какво да стоим тук и да си говорим за готвене. Трябва да вървя да ви оправя помпата. Какво й е сега?

— Издава много странен звук — каза маа Потокване. — Не е както друг път, когато е издавала звуци. Този път е като слон, който тръби с хобот. Такъв звук издава. Не през цялото време, обаче много често. Освен това трепери като куче. Това й е.

Господин Дж. Л. Б. Матекони поклати глава.

— Много е стара. Техниката не е вечна, знаете. Както и всичко останало. Тя си има определен живот и в един момент той свършва.

Той разбираше, че маа Потокване няма да приветства подобни аргументи.

— Може и да е стара — каза тя, — но още си работи, нали? Ако трябва да отида и да купя нова помпа, това значи да се лишим от други неща. Децата имат нужда от обувки. Трябва да платя на майките, на готвачките, на всички. Нямам пари за нови помпи.

— Просто ви казвам как стоят нещата с техниката — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Не казвам, че няма да се постарая да я поправя.

— Добре — рече маа Потокване, приключвайки с темата за помпата. — Обичаме си я тази помпа. Не искаме да се разделим с нея. Някой ден да, но по-нататък. — Тя се обърна към маа Рамотсве: — А докато господин Дж. Л. Б. Матекони поправи помпата, ние ще седнем да пием чай. Когато свърши, той ще се присъедини към нас. Направила съм и плодов сладкиш, чака го едно много голямо парче.

 

 

Помпата се намираше в една барака на другия край на обширния селскостопански двор, който се простираше около къщичките на сираците. От тази страна на двора имаше голяма зеленчукова леха, а после царевична нива, в която още се виждаха стъблата на миналогодишната реколта. Сондата, която помпата обслужваше, беше добра. Господин Дж. Л. Б. Матекони предполагаше, че тя се захранва от водите на язовира, които се процеждаха и в земята като подводна река. Винаги му бе изглеждало странно как може да има толкова много подводни реки в суха земя като Ботсуана, как под тези безкрайни кафяви поля, който се напукваха през сухия сезон, биха могли да дремят езера прясна сладка вода. Разбира се, човек не можеше да разчита на това, че винаги ще намери подпочвени води. Навремето, когато едни хора построиха в Моколоди голямата каменна къща, не намериха там никаква вода. Съветваха са с най-добрите специалисти, които обикаляха с пръчките си напред-назад, но нищо не излезе. Уредите просто не помръдваха. По някаква причина отдолу нямаше капка вода и хората бяха принудени да снабдяват къщата с вода от цистерна.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тръгна през нивата, обувките му станаха целите в прах, а сухите царевични стъбла пращяха под подметките му. Щедра беше тая земя, мислеше си той, пясъкът и почвата с помощта на малко водица можеха да дадат на хората чудесна храна. Всичко зависеше просто от малко влага: дървета, животни, тиквени бостани, хора — всичко. А тази земя, земята, по която стъпваше, беше особена земя. Това бе Ботсуана, земята на Ботсуана. От нея бяха направени и те — неговите предци, баща му, господин П. 3. Матекони, а преди това дядо му, господин Т. Матекони. Всички те, поколение след поколение бяха свързани чрез тази земя, тази особена частица от Африка, която обичаха, за която милееха и която така щедро им се отплащаше.

Той вдигна поглед. Господин Дж. Л. Б. Матекони винаги носеше шапка — кафява шапка без лента, от тънък филц, много стара, като помпата на сиропиталището. Той я килна леко назад и погледна към нагоре. Небето беше толкова празно, така замайващо бездънно и безразлично към човека, дето сега пресичаше нивата долу и гледаше към него.

Той продължи през нивата и стигна до бараката на помпата. Помпата, която се включваше от бутон, прикрепен върху бидона за водата, в момента работеше. Издаваше съвсем нормален звук. Той се запита дали маа Потокване не си възразява някаква повреда. Но както стоеше там и вече си мислеше за огромното парче плодов сладкиш, което го чакаме на верандата, помпата изведнъж издаде онзи звук, за който говореше маа Потокване. Наистина звучеше като тръбящ с хобота си слон. За ушите на господин Дж. Л. Б. Матекони обаче той означаваше нещо много по-тревожно: това бе предсмъртната песен на помпата.

Той въздъхна и влезе в бараката, като внимаваше да не налети на някоя змия, защото змиите много обичаха подобни закътани местенца. Пресегна се и изключи копчето. Помпата простена и спря. Стана тихо, господин Дж. Л. Б. Матекони сложи на земята чантата с инструментите и взе един гаечен ключ. Почувства се уморен. Животът беше битка с умората. Умората на машината, умората на душата. Масло. Грес. Умора.

Той остави ключа. Не. Повече нямаше да поправя тази помпа. Маа Потокване винаги го принуждаваше да прави едно или друго и той винаги го правеше. Колко пъти беше поправял тази помпа? Най-малко двайсет, а може би и повече. И не бе поискал нито едно тебе за този труд и никога не би поискал. Но идваше момент, в който човек трябва да каже „не“ на някой като маа Потокване. Тя беше толкова грижовна с него по време на болестта му (макар че той едва-едва помнеше онова странно състояние на апатия и тъга), щеше винаги да й помага. Но той беше техникът, а не тя. Той беше този, който знаеше кога на една помпа й е свършил животът и трябва да се смени, макар че понякога маа Потокване се държеше, като че ли тя е техникът. Сега щеше да й се наложи да го послуша и да направи каквото й се казва. „Маа Потокване, щеше да каже той, прегледах ви помпата и тя повече не може да се поправи. Счупена е, и то безнадеждно. Трябва да се обадиш на някой от вашите дарители и да му кажеш, че имате нужда от нова водна помпа.“

Той затвори вратата, като преди това хвърли последен поглед на помпата. Беше му стар приятел тая помпа. Никоя нова помпа нямаше да има такова хубаво колело и такава тежка красива кутия. Никоя нова помпа нямаше да звучи като тръбящ слон. Тази помпа беше дошла от много далеч й сега можеше да се върне обратно в Англия. „Ето ви обратно помпата, която оставихте в Африка. Свърши се животът й.“

— ​Такъв вкусен сладкиш — каза маа Рамотсве, когато й сервираха второто парче. — Тия дни нямам никакво време да опека каквото и да е. Иска ми се да правя сладкиши, но не ми остава време.

— Този кейк — каза маа Потокване докато облизваше трохите от пръстите си, — го е правила една от майките, която е отлична готвачка, маа Готофеде. Винаги когато чакам гости, тя прави сладкиш. И през цялото време се занимава с децата от своята къща. А нали знаеш колко много време искат тези грижи.

— Много добри жени са тези майки — каза маа Рамотсве, загледана през прозореца. Долу на двора две от тях тъкмо си приказваха на верандата на една от спретнатите къщички, в които живееха по десетина-дванайсет деца.

Маа Потокване проследи погледа й.

— Ето я маа Готофеде, ей там. Жената със зелената престилка. Тя ни е прекрасната готвачка.

— Познавах някога едно семейство с това име — каза маа Рамотсве. — Живееха в Мочуди. Бяха голямо семейство, с много деца.

— Омъжена е за един от синовете им — каза маа Потокване. — Той работи към Министерството на транспорта. Кара тир. Разказваше, че миналата седмица, без да иска, сгазил едно куче. Явно било е много старо куче и не е чуло, че идва камион.

— Това е много тъжно. Но кучето поне не се е мъчило — каза маа Рамотсве.

Маа Потокване помисли за момент.

— Предполагам, че не.

— Този сладкиш е чудно вкусен — каза маа Рамотсве. — Може маа Готофеде някой път да ми каже как го прави. Мотолели и Пусо много ще го харесат.

Маа Потокване се усмихна, щом чу за децата.

— Надявам се, че се чувстват добре — каза тя. — Много хубаво направихте с господин Дж. Л. Б. Матекони, че ги осиновихте.

Маа Рамотсве вдигна чашата с чай и погледна маа Потокване над ръба й. Никога не беше ставало дума досега за осиновяване. Те бяха приели просто да се грижат за тях нали? Не че имаше голяма разлика между едното и другото, но човек трябваше да е нащрек с маа Потокване, тя беше готова на всичко, за да извоюва доброто на сираците.

— Щастливи сме с тях — каза маа Рамотсве. — Могат да живеят при нас, докато пораснат. А впрочем Мотолели иска да стане автомонтьор, знаеш ли? Много я бива с машините и господин Дж. Л. Б. Матекони ще я обучава.

Маа Потокване плесна с ръце от радост. Тя беше амбициозна жена и нищо не я радваше повече от това, да чуе за успехите на някое дете.

— Чудесна новина — каза тя. — Защо да не може момиче да стане техник? Дори и като е в инвалидна количка. Ще може да помага на господин Дж. Л. Б. Матекони да поправя помпата.

— Той ще направи рампа за инвалидната количка — продължи маа Рамотсве. — И така тя ще може да стига до колите.

Маа Потокване кимна в знак на одобрение.

— А братчето й? То добре ли се чувства?

От колебанието на маа Рамотсве тя усети, че нещо не е наред.

— Какво става? Не е ли добре?

— Не е това — каза маа Рамотсве. — Храни се добре и расте. Купих му вече нови обувки. Нищо му няма, само дето…

— Поведението? — помогна й маа Потокване.

Маа Рамотсве кимна.

— Не исках да ви тревожа с това, но мислех, че може да ми дадете съвет. Виждали сте толкова много деца. Знаете всичко за децата.

— Всяко дете е различно — съгласи се маа Потокване. — Брат и сестра, и пак се различават. Рецептата за едно дете важи само за това дете, дори да са го създали същите родители, както и другото. Едно дете е умно, друго — не толкова, така е. Всяко дете е различно.

— Държеше се като добро момче — каза маа Рамотсве. — Беше възпитан и не правеше никакви бели. А после изведнъж взе да върши лошотии. Нито сме го пляскали, нито сме му се карали, а стана много мрачен и затворен. Понякога ми хвърля такива застрашителни погледи, че просто не знам какво да правя.

Маа Потокване внимателно слушаше разказа на маа Рамотсве за някои от случките с Пусо, включително и тази с убития с прашка папуняк.

— Той не се е научил да убива птици тук — каза твърдо маа Потокване. — Никой тук не позволява на децата да убиват животни. Тук ги възпитаваме, че животните са техни братя и сестри. Така ги възпитаваме.

— И когато господин Дж. Л. Б. Матекони му каза същото, Пусо отвърна, че го мрази.

— Че го мрази? — възкликна маа Потокване. — Никой не може да мрази господин Дж. Л. Б. Матекони, а най-малко момченцето, на което той, заедно с тебе, е дал дом.

— Сякаш някой му е наговорил разни отвратителни неща — каза маа Рамотсве.

Маа Потокване се пресегна и със смръщени вежди наля още чай в чашата на маа Рамотсве.

— Това може би е по-близо до истината, отколкото допускаш, маа. Някой му е приказвал. Случва се с всички деца.

— Не разбирам кога е могло е да се случи — каза маа Рамотсве.

— Нали ходи на училище? Като тръгнат на училище децата откриват, че има и други деца. Не всички те се държат добре. Някои са лоши. Някое дете може да му е казало нещо обидно.

Маа Рамотсве си спомни какво й беше казала Мотолели за подигравките в училище. Пусо беше много по-малък, разбира се, но може би и на него се бе случило нещо подобно.

— Мисля, че той не знае точно как да се чувства — каза маа Потокване. — Усеща, че е по-различен от останалите деца — защото е сирак, — но няма представа как да се справи с това. И понеже е объркан, обвинява вас за това.

Маа Рамотсве си помисли, че това звучи логично, но какво можеше да се направи? Опитваха да са мили с него и да му обръщат повече внимание, но това като че не даваше резултат.

— Мисля, че е време господин Дж. Л. Б. Матекони да започне да му създава правила. Трябва да му покаже кое може и кое не може. Другите момчета си имат бащи или чичовци за тая работа. Момчетата имат нужда от здрава ръка. — Тя замълча, за да види въздействието от думите си върху маа Рамотсве. — Трябва да влезе по-сериозно в бащинската роля. Трябва да е по-силен. Грешката му е, че е много мек, благ човек. Всички знаем това. Но едно момче се нуждае от повече.

Маа Рамотсве се замисли.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони трябва да бъде по-твърд?

Маа Потокване се усмихна.

— Да, малко по-твърд. И ще бъде много добре, ако вземе момчето и го изведе нанякъде с камиона си. Така, да погледат кравите. Такива неща.

— Ще му кажа — каза маа Рамотсве.

Маа Потокване остави чашата с чая и отново погледна през прозореца. Група деца си играеха в сянката на голямото дърво.

— Всичко, което те интересува за детската душа, можеш да го научиш, докато гледаш как децата играят — каза тя. — Виж онези деца там. Ще забележиш, че момчетата си играят заедно, бутат се един друг, а момичетата ги гледат. На тях им се ще да се присъединят към играта, но не знаят как се играе и освен това им се струва грубичка. Виждаш ли? Виждаш ли какво става?

Маа Рамотсве погледна навън. Тя видя момчетата — пет или шест, погълнати от играта. Едно от момичетата пристъпи към момчетата и понечи да им каже нещо, но те не й обърнаха никакво внимание.

— Гледай — говореше маа Потокване, — ако искаш да разбереш света, просто ги гледай. Момчетата си играят, но се взимат много насериозно. Те трябва да решат кой от тях ще бъде лидерът. Онова високото момче, нали го виждаш, то е лидерът. Същото ще бъде и след десет, след двайсет години.

— А момичетата? — попита маа Рамотсве. — Те защо просто стоят?

Маа Потокване се засмя.

— Те смятат, че играта е глупава, но биха искали да участват. Наблюдават момчетата. После ще измислят някакъв начин да им развалят удоволствието. В това отношение ще се усъвършенстват все повече и повече.

— Сигурна съм, че е точно така — каза маа Рамотсве.

— И аз. Имахме тук една психоложка от университета. Беше учила в Америка и беше чела много книги как да се отглеждат деца. Казах й: „Просто погледни през прозореца.“ Тя тогава не разбра какво имам предвид, но мисля, че ти разбираш, маа Рамотсве.

— Да, разбирам — каза Рамотсве.

— Не са ми нужни книги, за да разбера как е устроен този свят — продължаваше маа Потокване. — Човек просто трябва хубаво да гледа.

— ​Вярно е — съгласи се маа Рамотсве. Тя обаче имаше някои резерви по този въпрос. Самата тя дълбоко уважаваше книгите и й се щеше да бе чела повече. Човек никога не е прочел достатъчно. Никога.