Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (5)

Пета глава
Разговорът като лечение

Те се върнаха в офиса в пълно мълчание. На маа Макутси й се щеше да поговорят, но само един поглед към маа Рамотсве, която седеше зад волана със силно смръщени вежди — изражение, което маа Макутси виждаше за първи път на лицето й, — я отказа от всякакъв опит за обсъждане на току-що протеклата среща с господин Бутелези. Нямаше съмнение какво впечатление бе оставил върху маа Рамотсве техният новоизпечен колега — ако изобщо можеше да се нарече така. Как смееше той да седи там и да разговаря по такъв снизходителен начин с маа Рамотсве, доайена в професията „частен детектив“ в Ботсуана? Как смееше да се държи така, сякаш не тя, а той е човекът с опит, а маа Рамотсве е начинаеща? Ами фукливата му брошура, която маа Рамотсве стискаше в ръката си и едва се сдържаше да не изхвърли през прозореца на микробуса, смачкана на топка? Съвсем естествено е хората да се доверят на мъж, ако точно това желаят, но това не означаваше, че мъжът ще се справи по-добре. „Дамска детективска агенция №1“, както бе станало съвсем ясно от самото начало, не беше някакво бюро за услуги от жени за жени, това беше агенция, която предлагаше професионални услуги за всички, независимо от техния пол. И името й не претендираше за някакви особени таланти на жените като частни детективи (макар че на някой можеше и така да му се стори), ами чисто и просто подсказваше, че в тази агенция работят дами.

Маа Рамотсве паркира белия си микробус точно зад сервиза, пред задната врата на сградата, в която се помещаваше тяхната агенция под покрива на „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Господин Дж. Л. Б. Матекони преглеждаше на стенда шасито на един катастрофирал син минибус и тъкмо показваше нещо на единия от чираците си. Той весело им махна, маа Рамотсве отвърна на поздрава му, но не се отби да си поговорят, както обикновено. Вместо това двете с маа Макутси си влязоха право в агенцията и се настаниха зад бюрата в мрачно мълчание.

Маа Макутси имаше да обработва сметки и документация на сервиза и се залови за работа. Маа Рамотсве, която беше член на комитета на Англиканската лига на жените за социално подпомагане, трябваше да прочете протокола от една среща и да приготви писмено извлечение до Министерство на социалното развитие. Тя се зае със задачата си, но не можеше да са съсредоточи и след около двайсет минути осъзна, че не е в състояние да съчини писмото до заместник-министъра. Не успяваше да подбере точните думи и изрази и след малко се изправи и излезе навън.

Беше приятно време, непосредствено след най-горещите месеци и преди зимата. Не че в тази страна имаше истинска зима. Нощите, разбира се, можеше да бъдат и мразовити, с онзи сух студ, който пронизва до кости, но зимните дни обикновено биваха слънчеви и ясни, а въздухът направо можеше да се пие, толкова бе кристалночист и свеж. Въздух с аромат на дим от дърва, въздух, който те изпълва с благодарност, че си тук, точно в тази страна и никъде другаде. Това време, когато тревата вече кафенееше, но все още из нея личаха зелени островчета, според маа Рамотсве бе най-прекрасният сезон в цялата година. Отвън, застанала под акациите, с лице към Тлоквенг, тя гледаше как няколко магарета пасат тревата край пътя. Гневът й почти бе преминал и сега, като гледаше как скромните магарета безметежно пасат, маа Рамотсве усети, че душевното й равновесие се възвръща. Проблемите с децата не бяха чак толкова сериозни. Нормално бе момченцата да се държат по-особено (също като мъжете). Колкото до Мотолели, подигравките в училище са нещо, което се случва на всеки, това е неразрешим и всеобщ проблем. Щеше да поговори с маа Потокване и тя щеше да я посъветва какво точно да направи.

Господин Бутелези беше доста по-голям проблем, но все пак, представляваше ли наистина сериозна заплаха? Той беше самодоволен и самонадеян, но това не значеше, че ще й отнеме бизнеса. Когато човек си има грижи, той не желае да слуша празни приказки и хвалби, а има нужда от внимание и добро отношение. Онези смешни снимки със сигурност щяха да отблъснат хората, а не да ги привлекат. Хората могат да различават истината от лъжата, нали? Както Кловис Андерсън пишеше в „Принципи на работата на частния детектив“, всеки, който е дошъл в тази професия, защото от разни филми и книги е останал с впечатлението, че тя носи блясък и слава, е в голяма грешка. Естествено, господин Бутелези никога не беше чел Кловис Андерсън. („Трябваше аз направо да го попитам — каза си маа Рамотсве, — това щеше да го постави на място“).

Тя отмести поглед от пътя и се загледа надалеч. Там долу, където се редяха короните на евкалиптите, посадени преди много години, още по времето, когато Габороне беше се наричал Селището на вожда Габороне. Те вече бяха същинска гора. Тя се боеше от тази гора, незнайно защо, и никога не се разхождаше там сама. Мястото навяваше тъга, с високите си червеникавокафяви термитници, с пътеките, които не водеха до нито една къща, ами просто се губеха и свършваха пред някое сечище, осеяно със стърготини. Сега между дърветата пасяха крави и тя чуваше звъна на хлопатарите им, но все пак се извърна и потръпна — не беше добро това място.

Магаретата се пощуряха край пътя и после спряха — чудеха се дали да пресекат, или не. Някакво момче им викна й хвърли камък към тях, за да ги накара да се раздвижат. Викаше ги по имена: „Счупено ухо, Счупено ухо! Дръгльо, Дръгльо! Хайде, размърдайте се!“

 

 

„Кое ли е Счупено ухо“ — помисли си тя, всички магарета си имаха чудесни уши, а и никое, като се загледа човек, не беше по-кльощаво от другите. Тя стоеше и си мислеше затова как хората кръщават животните си, когато една кола отби от пътя, заобиколи два пъти „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и паркира до белия микробус. Маа Рамотсве видя как от колата слезе висок, добре сложен мъж на около четирийсет години.

— Думела^[1], маа — каза мъжът и се приближи. — Може ли да ме упътите? Търся „Дамска детективска агенция №1“.

Маа Рамотсве си даде сметка, че сигурно изглежда малко занесена, застанала край пътя, зяпнала магаретата — сякаш е другаде и не присъства напълно.

— Това съм аз, раа. Съжалявам. Бях се замислила за нещо. — Тя посочи магаретата. — Слушах как момчето вика магаретата по име. Бях се разсеяла.

Мъжът се разсмя.

— А защо да се извинявате? Няма нищо лошо човек да гледа магарета, крави или каквото и да е. Самият аз обичам да гледам стадата. Мога да ги гледам с часове.

— Кой ли не би могъл? — отвърна маа Рамотсве. — Баща ми разбираше от добитък. Щом погледнеше една крава и можеше да каже много неща за стопанина й.

— Има такива хора — съгласи се мъжът. — Това е голяма дарба. Може би и вие я имате. Може би сте способна да разпитвате кравите и те да ви казват разни неща.

Маа Рамотсве се разсмя. Този мъж веднага я спечели — не знаеше кой е, но представляваше пълна противоположност на господин Бутелези. Този мъж не можеше да си го представиш да се снима с широкопола шапка пред лимузина.

— Да ви се представя, казвам се Молефело и идвам от Лобатсе — каза мъжът. — Инженер съм, но имам хотел в Лобатсе. Преди се занимавах със строителство, но сега само седя в един офис и управлявам хотела си и други сгради. Не е кой знае колко забавно.

Маа Рамотсве слушаше много внимателно. Беше чувала името му някъде. Познаваше Лобатсе и беше отсядала веднъж-дваж в неговия хотел с господин Дж. Л. Б. Матекони, когато бяха отишли да посетят братовчедка й. В интерес на истината последният път, когато отседнаха там, тя яде нещо, от което се почувства много зле, но сега не беше моментът да говори за това.

— Нека влезем в офиса — предложи тя, като посочи към вратата. — Ще седнем удобно и помощничката ми ще ни направи чай.

Господин Молефело погледна към прозорците на офиса. Виждаше се как маа Макутси наднича оттам.

— Дали не може да останем отвън? — каза той колебливо. — Времето е толкова приятно и… — Той направи пауза, преди да продължи — Всъщност това, което искам да ви кажа, е твърде лично, маа. Много, много лично. Дали не може просто да се разходим отвън и да си поговорим? Да се поразходим, а? Бих могъл да ви разказвам по пътя.

Маа Рамотсве се бе сблъсквала и преди това с притеснение у своите клиенти и знаеше, че няма полза да ги убеждава в обратното. Ако искаха да разкажат нещо наистина лично, присъствието на друг човек ги притесняваше. Разбира се, нямаше нищо, или почти нищо, което да не беше чувала. Нищо не би могло да я шокира, въпреки че понякога се удивляваше на това, с какво умение хората сами си усложняват живота.

— С удоволствие ще се разходя — каза тя на господин Молефело. — Само ще предупредя помощничката си, че излизам, и съм готова.

 

 

Те поеха по пътеката зад сервиза, която водеше към пасището. Сред храстите се носеше сладкият мирис на пасящите стада. Вървяха, господин Молефело говореше, а маа Рамотсве го слушаше.

— Може да ви се види чудно, маа, защо ви говоря всичко това, но трябва да ви кажа, че аз вече не съм същият човек. Преди два месеца с мен се случи нещо, което ме накара да се замисля дълбоко над живота си, над това, как съм живял досега и как ще живея занапред. Ето какво имам предвид.

Пред вас не стои някакъв злодей, нито престъпник. Пред вас стои човек, може би съвсем обикновен, човек като всички останали. В Ботсуана има хиляди като мен. Обикновени хора. Нито много умни, нито много глупави. Обикновени.

— Много сте скромен, раа — прекъсна го маа Рамотсве. — Вие сте инженер, нали? За това се иска много ум.

— Всъщност не е така. Трябва да се справяте с математиката и с техническото чертане. Но за това се изисква само практичност и здрав разум. — Той замълча и после продължи: — Но не това те прави обикновен, а фактът, че всеки мъж има в живота си и добри, и лоши постъпки. Едва ли има мъж, който да не е извършвал нищо лошо в живота си. Вероятно няма такъв.

— Нито пък такава жена — каза маа Рамотсве. — Жените са точно толкова лоши, колкото и мъжете. А понякога и по-лоши.

— Не зная. Не познавам много жени така добре. Не знам как постъпват жените. Но не става въпрос за това. Говорех за мъжете, а мисля, че знам как постъпват те.

— Направили сте нещо лошо? — попита маа Рамотсве с равен тон. — Това ли се опитвате да ми кажете?

Господин Молефело кимна.

— Да. Но не се тревожете, не съм убил никого. Ще ви кажа какво съм извършил, макар че не съм казвал досега на никой друг. Но първо искам да ви разкажа какво ми се случи преди няколко месеца. Тогава ще разберете защо искам да говоря с вас.

Както ви казах, притежавам хотел в Лобатсе. Той е доста добре посетен — в него се вдигат много сватби. С парите, които донесе този хотел, аз купих земя близо до границата с Намибия, всъщност точно на границата. От Лобатсе дотам са четири часа път с кола, така че не мога да пътувам всяка седмица. Но съм наел човек, който се грижи за всичко, а освен него там живеят още няколко семейства, които също работят за мен.

— А този човек разбира ли от животни? — попита маа Рамотсве. — Това е много важно.

— Да, разбира от животни. Но освен това разбира и от щрауси. Там гледам голямо ято щрауси, сред тях има наистина чудесни птици. Големи. Много силни. Мястото е добро за отглеждане на щрауси.

Маа Рамотсве не разбираше нищо от щрауси. Беше ги виждала, разбира се, и знаеше, че много хора ги ценят. Но според нея щраусите бяха жалък заместител на говедата. Тя си представи земите в страната, пълни с щрауси, вместо с крави. В какво странно място би се превърнала Ботсуана, място без достойнство.

— Месото на моите щрауси е известно с доброто си качество — продължи господин Молефело. — Освен това добре се размножават. Има един, който е много мил с женските и има много малки. Той е прекрасен екземпляр и аз го държа зад специална ограда, за да не се бие с другите мъжки птици. Виждал съм го как рита. Олеле! Ако ритне така човек, ще го разполови. Не преувеличавам. На две половини. От горе до долу.

— Трябва да внимавам — каза маа Рамотсве.

— ​Веднъж съм виждал човек, ритнат от щраус. Беше брат на един от онези мъже, които работят в моята ферма. Болен, слаб човек. Много отдавна, още като дете, се изплашил от крава и си ударил гърба. Не могъл да порасне нормално заради изкривяване на гръбнака. Не можел да върши тежка работа. После се разболял от туберкулоза и състоянието му се влошило още повече. Предполагам, че постоянната кашлица много изтощава човека.

Един ден той дойде да навести брат си и там го почерпили с бира, макар че толкова болен човек не би трябвало да пие. Бирата му харесала, той добил кураж от нея, за първи път в живота си. Приближил се до високата ограда, зад която държим щраусите, и я прескочил. Близо до оградата стоял един щраус, който много се изненадал, като видял как човекът тича към него и размахва ръце, все едно са криле. Щраусът се опитал да избяга, но си закачил крилото за оградата. Мъжът успял да го хване и тогава щраусът го ритнал.

Аз чух олелията, чух как викат след онзи човек, когато прехвърлял оградата, и излязох да видя какво става. Видях го в момента, в който се опитваше да сграбчи щрауса за опашката и после видях как се издига във въздуха и как пада с тъп удар на земята. Повече не се вдигна, остана да лежи там, а щраусът стоеше до него и го наблюдаваше. Беше свършено.

Маа Рамотсве сведе поглед към земята и се замисли за клетия човечец с кривия гръбнак.

— Жалко за човека — каза тя. — Стават такива тъжни неща, а ние понякога дори не разбираме за тях. Непрекъснато се случват такива нещастия, които Господ изпраща на Африка.

— Да — каза господин Молефело. — Права сте, маа. Понякога светът може да бъде много жесток към нас, хората.

Те извървяха няколко крачки в мълчание, замислени върху думите на маа Рамотсве. После господин Молефело продължи.

— Сега да ви разкажа какво ми се случи преди няколко месеца. Това не е само разказ. Това е нещо, което ще ви помогне да разберете защо дойдох да се срещна с вас.

Преди няколко месеца отидох във фермата заедно с жена си и двамата си сина. Те са здрави и силни момчета — едното е ей толкова високо, а другото — толкова — показа той с длан, обърната нагоре. Никога не бива да се показва с длан надолу, защото това може да потисне духа на човека, за когото се говори. — Имахме намерение да останем там цяла седмица, но на втората нощ се случи нещо, което промени всички планове. Група мъже отвъд границата нападнаха фермата. Дойдоха през нощта, на коне. Бяха крадци на щрауси.

 

 

Маа Рамотсве се спря и погледна стреснато господин Молефело.

— Има крадци на щрауси? Крадат щрауси?

Господин Молефело кимна.

— При това са много опасни хора. Движат се във въоръжени групи и подгонват щраусите към границата с Намибия. Намибийците твърдят, че се опитват да уловят тези банди, но никога не достигат полицаи. Никога. Те казват, че ги търсят, но как ще намериш хора, които живеят в горите и в гъсталаците, на биваци? Те са като призраци. Нападат нощем и после изчезват. По-скоро призрак ще уловиш, отколкото хора като тези. Това са хора без имена, без род, без нищо. Те са като леопарди.

Когато те дойдоха, аз вече спях в къщата. Спя леко и чух шум в къщата на щраусите. Станах от леглото, за да проверя, да не би да се е промъкнало някое животно и да ги е нападнало — лъв или пък хиена. Взех един голям фенер и пушката си и тръгнах по пътеката към къщата на щраусите. Нямаше нужда да паля фенера, защото навън светеше огромна лула, от която нещата хвърляха даже сенки.

Бях почти стигнал до къщата, когато изведнъж нещо ме събори на земята. Изпуснах пушката и фенера, лицето ми беше цялото в прахта. Спомням си как дишах в прахта и кашлях, после някой ме ритна болезнено в ребрата и един човек вдигна главата ми и ме погледна. Той държеше пушка в ръка — не моята пушка, — долепи дулото до главата ми и ми каза нещо. Не го разбрах, защото говореше не сетсуана, а хереро или някой от езиците, които се говорят по онези места. Може да е бил дори африканс, който се говори много из ония краища, и не само от бурите.

Помислих си, че ще умра, помислих за синовете си. Какво щеше да стане с тях, ако останеха без баща? После помислих за своя баща и си спомних как вървяхме някога с него из гъсталака, точно както вървим сега с вас, маа, и си говорехме за добитъка. Помислих си, че ми се ще да вървя така със своите синове, но досега съм бил твърде зает, а ето че вече е късно. Това бяха странни мисли. Не мислех за себе си, а за други хора.

Маа Рамотсве се наведе и вдигна една пръчка със странна форма.

— Мога да ви разбера — каза тя. — Сигурна съм, че и с мен би било същото.

Но така ли би било наистина? Тя никога не бе попадала в подобна ситуация. Никога не бе била изложена на такава опасност и нямаше представа какво би й минало през ума в такава минута. Тя би искала да вярва, че ще си мисли за баща си Обед Рамотсве, татко, великия човек. Но може би на човек му минават какви ли не мисли и би могла например да си мисли за прозаични неща, например за сметката за ток. Би било жалко да напуснеш този живот с такава мисъл в главата си — разтревожен дали Ботсуанската електрическа компания ще си получи парите. Ботсуанската електрическа компания никога не би помислила за нея, каза си маа Рамотсве.

— Този мъж беше много груб. Изви назад главата ми и ме накара да седна, като не отлепяше дулото на пушката си от слепоочието ми. После извика приятелите си. Те наизлязоха от сенките на конете си и ме наобиколиха. Конете им дишаха насреща ми. Разговаряха помежду си и аз разбрах, че се съветват дали да ме убият, или не. Сигурен съм, че говореха за това, макар че нищо не разбирах от техния език.

После видях светлина и чух някой в далечината да вика на сетсуана. Един от моите хора се бе събудил и викаше и на другите да станат. Това накара мъжа, който ме държеше, да ме удари по главата с пушката си. После хукна да отвърже коня си от едно дърво. Моите хора продължаваха да викат и чух как някой запали камиона. Един от мъжете, които ме бяха наобиколили, извика нещо на останалите и те препуснаха. Останах да лежа, а кръвта се стичаше по лицето ми. Все още имам белег, погледнете, вижда се, точно между бузата и ухото. Той ще ми напомня какво се е случило.

Имали сте късмет, че сте се отървали — каза маа Рамотсве. — Могли са лесно да ви застрелят. Ако не бяхте тук сам да ми го разкажете, щях да си мисля, че историята има съвсем друг завършек.

Господин Молефело се усмихна.

— И аз така си помислих. Но не стана така. Успях да се завърна при жена си и двамата си сина. Щом видяха баща си с лице, облято в кръв, те се разплакаха. Аз също плачех и целият треперех, като куче, хвърлено в студена вода. И това продължи, мисля, чак до вечерта. Много се срамувах. Един мъж не може да се държи така. Но аз бях като уплашено момченце.

Върнахме се в Лобатсе, за да ми зашият раната. Докторът ми би няколко инжекции и заши разкъсаната кожа. След това се върнах към работата си и се опитах да забравя какво е станало. Но не можах, маа. Продължих да мисля какво означавало това. Може да ви се стори странно, но това ме накара да мисля за всичко, което бях направил в живота си.

Кара ме да претегля всичко извършено досега. И ми се прииска да сложа в ред живота си, така че следващия път — надявам се да няма все пак следващ път, — когато се изправя лице в лице със смъртта, да си кажа: моят живот беше хубав.

— Това е много добра идея — каза маа Рамотсве. — И струва ми се, че тя важи за всички ни. Но никога не го правим. Да кажем, моята сметка за ток…

— Това са дребни неща — прекъсна я господин Молефело. — Сметките, дълговете наистина не значат нищо. Важно е как си постъпил с хората. Това е важно. И точно заради това дойдох при вас, маа. Искам да се изповядам. Няма да отида в католическата църква и да седна в някаква кутийка, за да разказвам на невидимия свещеник какво съм направил. Не мога да направя това. Но искам да говоря с някого и затова дойдох да се срещна с вас.

Маа Рамотсве кимна. Скоро след като отвори агенцията, тя бе разбрала, че част от професията й е да изслушва хората и да им дава възможност да се разтоварят от миналото си. И наистина, Кловис Андерсон потвърждаваше това впечатление. „Бъдете внимателни с хората — пишеше той. — Много от вашите клиенти изпитват душевна болка. Те имат нужда да говорят за нещата, които са ги наранили, или пък за онова, което самите те са извършили. Не стойте пред тях като съдия, а ги изслушвайте. Просто ги изслушвайте.“

Пътеката ги беше довела до едно пресъхнало речно корито. От едната страна имаше термитник, а от другата — няколко ниски скали, извисяващи се върху червената пръст. Край пътеката се виждаха сдъвкана захарна тръстика и парче синьо стъкло, което блестеше на слънцето. Недалеч една коза, изправена на задните си крака, дъвчеше най-горните листа от храсталака. Това място беше отлично. Можеше да седнеш и да слушаш, тук под небето, което е видяло и чуло толкова много неща. Тук една дребна злина не би имала значение. Греховете, помисли си маа Рамотсве, изглеждат по-страшни и по-тъмни между четири стени. Навън, на открито, под такова небе, те приемаха естествените си измерения — бяха дребни и жалки. Човек спокойно можеше да ги погледне такива, каквито са, и да се отърси от тях завинаги.