Алегзандър Маккол Смит
Школа по машинопис за мъже „Калахари“ (3)

Трета глава
Да убиеш папуняк

Маа Рамотсве привърши с покупките и се прибра. Преди да вземе у дома си двете сирачета, пазаруването беше лесна работа и не й се налагаше да го прави повече от веднъж седмично. Сега провизиите свършваха за нула време и трябваше отново да се пазарува. Само преди два дни беше купила брашно — и то голям пакет, — но от него вече нямаше и помен, а Пусо изяде до троха кейка, опечен от сестра му Мотолели. Това беше добре, разбира се, момчетата трябва да имат апетит и е съвсем нормално да ядат големи количества тестени и сладки неща. А с възрастта би трябвало да предпочитат все повече месото, което е много важно за мъжкия организъм. Но всичко това струваше доста пари и ако не беше щедрата помощ на господин Дж. Л. Б. Матекони, помощ, която на практика покриваше всички разходи по изхранването на децата, маа Рамотсве щеше да изпита сериозни затруднения.

А и по принцип да вземат за отглеждане децата беше решение на господин Дж. Л. Б. Матекони и макар че съвсем не съжаляваше за него, маа Рамотсве би предпочела той първо да беше се посъветвал с нея. И не защото Мотолели беше в инвалидна количка и тя се нагърбваше с грижата за недъгаво дете, а просто защото едно толкова важно решение може да се вземе само след като се обсъди внимателно. Но господин Дж. Л. Б. Матекони имаше меко сърце, което не можеше да отказва — там беше проблемът. И тя го обичаше още повече заради това. Маа Силвия Потокване, главната домакиня на сиропиталището бе усетила това много добре както винаги, съумя да осигури на своите питомци възможно най-доброто място за живот. Вероятно от месеци бе обмисляла да настани сирачетата при него и естествено бе съзнавала, че в крайна сметка те щяха да отидат на „Зебра драйв“, в дома на маа Рамотсве. Надали щяха да останат в къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони, близо до старото летище. И разбира се, след сватбата, когато и да станеше тя всички щяха да се съберат под един покрив. Децата вече питаха за това и тя им каза, че чака господин Дж. Л. Б. Матекони да избере датата.

— Той не обича да пришпорва нещата — обясни тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони е много разумен човек. Той предпочита да прави нещата по-бавно.

Пусо беше нетърпелив; тя разбираше неговата нужда да има баща. Да, господин Дж. Л. Б. Матекони щеше накрая да му стане баща, но това момче, което никога не бе имало родител, все още се опасяваше, че това може и да не стане. Когато си на шест години, една седмица за тебе е много време, а един месец — почти цяла вечност.

Мотолели, това смело момиче, което толкова бе страдало, разбираше. Тя беше свикнала да чака и бе свикнала да прави всичко бавно, маневрирайки с инвалидната си количка през тесните врати и коридорите, които завършваха с неудобни стъпала. Тя много рядко бе показвала разочарование, при това за съвсем кратко. Ето защо днес, когато маа Рамотсве се върна от пазар, натоварена с хартиени кесии, и влезе в кухнята, тя се изненада, че не чу веселия поздрав на Мотолели, а вместо това я посрещна един сведен поглед.

Маа Рамотсве остави кесиите на масата.

— Голямо пазаруване — каза тя. — Много месо, много пилешко. — Тя замълча. Знаеше, че Мотолели обича тиква. — И една тиква. Голяма. И много жълта — добави.

Момичето не каза нищо. После рече с равен глас:

— Много хубаво.

Маа Рамотсве я погледна. Тази сутрин се бяха разделили в добро настроение, значи нещо беше станало в училище. Тя помнеше своите ученически години, успехите и провалите, всичко, през което минава човек. Сега, от разстоянието на годините, тези вълнения и драми изглеждаха незначителни, но тя помнеше колко бяха тежки и потискащи тогава. Помнеше един случай, когато директорът на училището в Мочуди се опита да открие извършителя на няколко кражби. Някое от децата крадеше. Директорът събра всички ученици в своя кабинет и накара децата едно по едно да сложат ръка върху голямата Библия на сетсуана^[1], която седеше на бюрото му, и да произнесат под острия му поглед думите: „Кълна се, че не съм крадец.“

— Който е невинен, няма от какво да се бои — бе заявил директорът пред всички ученици, събрани на прашното игрище. — Обаче онзи, който излъже с ръка върху Библията, ще бъде поразен от мълния. Това е сигурно. Може би не веднага, а по-нататък, когато не очаква. Точно тогава Господ ще го порази.

Бе настъпила пълна тишина. Прешъс погледна към небето, но то бе съвсем празно. Разбира се, нямаше съмнение, че това, което казва директорът, е вярно. Имаше случаи на хора, ударени от мълния, и тези хора сигурно са го заслужавали. Те са крали, а може би са извършвали и нещо по-лошо. Тя не се съмняваше, че крадецът, който и да бе той, знае това и когато отива да се закълне, фаталните думи ще заседнат на гърлото му. Но когато и последният ученик излезе от директорския кабинет, а директорът се появи с гневен поглед, тя разбра, че не е станало така, и сега един от учениците го грози смъртна опасност. Кой ли можеше да е това? Тя, разбира се, имаше своите подозрения. Всички в училище знаеха, че на Илайджа Себекеди не може да му се вярва много-много, и макар никой да не беше го видял с очите си как краде, откъде ли бяха всичките кутии кондензирано мляко, които той пиеше така демонстративно след училище? Всички знаеха, че баща му е пияница, налива се с домашна бира и прахосва парите на семейството. Илайджа и братята и сестрите му носеха износени от други деца дрехи и обувки. Често се случваше някой да познае старите си, съвсем изтрити обувки на краката на Илайджа и братчетата му. Така че имаше само едно обяснение за кутиите с кондензирано мляко.

Онази нощ тя лежеше на кушетката си, гледаше как се мести квадратът лунна светлина на отсрещната стена на стаята и мислеше за него. Дъждовният сезон скоро щеше да настъпи. Щяха да почнат бурите. Илайджа Себекеди би трябвало да се бои от тях. Щеше да има светкавици. Тя затвори очи и после изведнъж сърцето й подскочи и тя пак отвори очи. Самата тя беше излъгала! Само преди седмица бе изяла една мекица, която намери в кухнята! Не можа да й устои и после веднага се почувства виновна, още докато облизваше пръстите си от пудрата захар. Беше произнесла: „Кълна се, че не съм крадла“, но всъщност беше излъгала — груба и безцеремонна лъжа, на всичкото отгоре и повторена, защото първият път директорът не можа да я чуе, толкова тихо бе произнесла тия проклети фатални думи. И сега мълнията щеше да я порази, нямаше връщане назад.

 

 

Тя не спа добре и сутринта на закуска беше тиха и умислена. Маа Рамотсве рано бе останала без майка и за нея се грижеха баща й и няколко нейни лели, които се редуваха да поддържат къщата. Тези нейни лели бяха сякаш безброй — весели, сръчни жени, които сякаш чакаха с нетърпение да дойдат пак в Мочуди, за да пренаредят къщата и да променят всичко, което предишната леля беше наредила. Те бяха все къщовници, чистотата за тях беше въпрос на чест; дворовете им блестяха, те редовно премитаха, прилежно събираха пилешките курешки и торяха с тях лехата с пъпеши — това бяха жени, които разбираха колко е важно да стържеш почернялата мазнина от тиганите си, докато блесне сребрист метал. Това не бяха дребни работи. С тези неща те даваха пример на децата в къщи как трябва да живеят — като чисти и спретнати хора.

В онази сутрин, седнала на кухненската маса с баща си и леля му от Палапае, Прешъс Рамотсве гледаше меките лъчи на изгрева, които струяха през вратата. Тя се питаше дали ще се заоблачи — това бе възможно — и дали ще има светкавици — това също бе възможно; тогава утре сутринта тя може би нямаше да седи на тази маса. Разбира се, само едно нещо й оставаше — да признае всичко на баща си и леля му.

Така и направи. След като я изслуша с изумление, баща й, Обед Рамотсве, погледна леля й, а тя се разсмя и каза: „Но тази мекица беше за тебе, ти нищо не си откраднала!“ Като чу това, Прешъс изпита такова огромно облекчение, че се обля в сълзи и разказа на двамата възрастни за съдбата, която очакваше Илайджа. Обед Рамотсве и леля му се спогледаха.

— Не е хубаво да се постъпва така с едно дете — каза баща й. — Бедното момче няма да го удари никаква мълния. Може би някой ден ще се научи да не краде. Работа на баща му е да го възпитава, но той само пие. — Обед Рамотсве замълча. Не беше редно да критикува пред едно дете учителите му, но думите се изплъзнаха от устата му, преди да успее да се спре: — Господ по-скоро ще порази директора ви, отколкото онова момче.

Маа Рамотсве с години не се беше сещала за тази история и сега, като видя Мотолели, веднага се запита каква ли тайна буря е причина за тъжното й настроение. Хората казват, че ученическите години са щастливо време, но често това не е вярно. Нерядко се чувстваш като затворник — по-големите ученици те тормозят, учителите те плашат, не смееш да споделиш с никого, защото не вярваш някой да те разбере. Може би много неща се бяха променили от онова време, и то към по-добро. На учителите им беше забранено да бият децата както едно време, макар маа Рамотсве да беше на мнение, че някои хлапаци биха извлекли само полза от един хубав пердах. Например чираците в сервиза. Щеше да е много полезно, ако господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да прибягва от време навреме до малко физическа саморазправа — без крайности, разбира се — само някой и друг шут между задните джобове на панталоните, докато сменят гума или нещо друго. При тази мисъл тя се усмихна. За подобно нещо би предложила дори собствените си услуги и това щеше да й донесе особено удовлетворение — най-вече ако и паднеше да срита онзи, който не спираше да говори за момичета, защото той имаше възголемичък задник, особено подходящ за ритане. Колко прекрасно щеше да бъде да се промъкне зад него, когато най-малко очаква, да го ритне с все сила и да му каже: „Това да ти е за урок!“ Това стигаше, за да отмъсти от името на целия женски пол.

Такива мисли обаче не бяха сериозни и изобщо нямаше да помогнат в случая. Сега трябваше да открие какво тревожи Мотолели и защо е толкова разстроена.

Маа Рамотсве прибра и последните продукти по местата им и сложи чайника, за да направи ройбос. После седна.

— Нещастна си — каза тя простичко. — Нещо е станало в училище, нали?

Мотолели поклати глава.

— Не, не съм нещастна — каза тя.

— ​Не е вярно. Обикновено си щастлива и усмихната. Ти се славиш с доброто си настроение. А сега почти плачеш. Не е нужно да съм детектив, за да разбера.

Момичето сведе поглед.

— Аз нямам майка — тихо каза, та. — Аз съм момиче без майка.

Маа Рамотсве усети как нещо я стисна за гърлото. Обхвана я силно, почти непоносимо състрадание. Значи това било. Липсваше й майка й. Разбира се, че й липсваше. Липсваше й точно така, както на самата нея, Прешъс Рамотсве, й беше липсвала нейната майка, която тя дори не помнеше, така, както всеки ден, всеки миг й липсваше баща й Обед Рамотсве, нейният добър и мил баща, с когото тя толкова се гордееше. Маа Рамотсве стана и прекоси кухнята. После се наведе и прегърна момичето.

— Ти имаш майка, Мотолели — прошепна тя. — Твоята майка е горе, на небето, тя те вижда, гледа към теб всеки ден. И знаеш ли какво си мисли? „Толкова се гордея с прекрасното ми момиче. Толкова се гордея как се справя с всичко, как се труди и как се грижи за братчето си.“ Това си мисли.

Тя усети как раменете на детето се затресоха и топлите му сълзи покапаха по лицето й.

— ​Не плачи — каза тя. — Не бива да бъдеш тъжна. Тя не иска ти да си тъжна, нали?

— Изобщо не я е грижа. Не я грижа какво става с мен.

Маа Рамотсве притаи дъх.

— Не бива да говориш така. Това не е вярно. Не е вярно, разбира се, че я е грижа.

— А онова момиче в училището ми каза друго нещо — отрони Мотолели. — Каза ми, че съм момиче без майка, защото майка ми не ме е харесвала и ме е изоставила. Това каза.

— И кое е това момиче? — гневно попита маа Рамотсве. — Коя е тя и кой й е позволил да говори подобни лъжи?

— В училище всички я познават. Тя е богато момиче. Има много приятели и всички вярват на това, което казва.

— А как се казва? — настоя маа Рамотсве. — Как се казва това известно момиче?

Мотолели каза името й и маа Рамотсве веднага разбра. Тя замълча, изтри сълзите на Мотолели и после каза:

— Ще говорим по-късно за това. Засега искам да знаеш, че всичко, което ти е казало това момиче, е пълна лъжа. Всичко. Няма значение коя е. Никакво значение няма. Ти си загубила майка си, защото тя се е разболяла. Тя е била добра жена. Знам. Питала съм маа Потокване и тя ми каза, че майка ти е била силна жена и че е била добра към другите. Запомни това и не се срамувай никога. Трябва да се гордееш, разбра ли?

Момичето вдигна очи и кимна.

— И има още нещо. Още нещо, което трябва да запомниш за цял живот. Сър Серетсе Кхама^[2] е казал, че всеки човек в Ботсуана, всеки човек е еднакво ценен. Ние сме равни. Ти също си равна с останалите. Може да си сираче, но с нищо не отстъпваш на никого. Няма човек, който може да те погледне и да ти каже: „Аз съм нещо повече от теб.“ Разбра ли ме?

Маа Рамотсве изчака да получи знак, че Мотолели е разбрала, и чак тогава се изправи.

— А сега ще сготвим тази чудесна тиква, така че като дойде господин Дж. Л. Б. Матекони, вечерята да е готова и масата да е сложена. Искаш ли?

— ​Много искам, маа — усмихна се Мотолели.

— Добре — каза маа Рамотсве.

 

 

В пет часа господин Дж. Л. Б. Матекони излезе от сервиза и пое право към „Зебра драйв“. Той обичаше късните следобеди, когато слънцето спираше да прежуря и беше толкова приятно да се разхожда човек в последния час преди мръкване. Тази вечер той беше решил да посвети малко време на зеленчуковата градина на маа Рамотсве, да я почисти и след това да поседне с годеницата си да изпие чаша ройбос на верандата. Там щяха да си разкажат какво е станало през деня, преди да седнат да вечерят. Винаги имаше какво да се обсъди — било нещо, което маа Рамотсве е научила на пазара, било новините от „Ботсуана дейли нюз“ с изключение на футбола, от който маа Рамотсве не се интересуваше изобщо. Те двамата винаги мислеха еднакво. Господин Дж. Л. Б. Матекони се доверяваше на мнението на маа Рамотсве по въпроси, засягащи човешката природа и вътрешната политика, а тя пък приемаше безрезервно възгледите му за търговията и земеделието. Дали цената на животните беше твърде ниска, или достатъчно разумна, за да продават на консервните комбинати и кланиците? Господин Дж. Л. Б. Матекони можеше да даде точен отговор на такива въпроси и по впечатление на маа Рамотсве никога не грешеше. А тя какво би казала за новия политик, онзи, който току-що бяха избрали за заместник-министър, може ли да му се има доверие, щеше ли, да се грижи само за себе си или пък за разни местни интереси? Само за себе си, беше категорична маа Рамотсве, погледни го, виж как говори със скръстени ръце. Това е сигурен знак, много сигурен.

Господин Дж Л. Б. Матекони паркира в двора. Той обичаше да паркира тук, като оставя достатъчно място на маа Рамотсве да маневрира, ако се наложеше да излезе с белия си микробус. После смени работните си обувки, вечно омазани с машинно масло, с кожени обуща, прашни и износени, с които обичаше да ходи из двора. Тръгна към лехата със зелен фасул, посаден лично от него под един мрежест навес. В страна като Ботсуана, суха и безводна, навесът над растенията беше от решаващо значение, защото предпазваше нежните зелени листа от прегарящото слънце и не позволяваше горещината да изсмуче и последната капка живителна влага, останала в почвата след напояването. Земята винаги беше страшно суха. Колкото и вода да излееше човек тук, тя се изгубваше, погълната жадно, почти без следа. Но независимо от това хората продължаваха да упорстват и да се мъчат да създават малки островчета зеленина насред кафеникавата пустош.

Дворът на „Зебра драйв“ беше значително по-широк от съседните парцели и маа Рамотсве открай време възнамеряваше да го разчисти, но досега все не успяваше да се справи напълно с храсталаците — диворасляци, криви хилави дървета, висок буренак и трева, изсушена от слънцето. Зад тях имаше тясна ивица ничия земя, също обрасла, през която минаваше черен път. Хората предпочитаха този пряк път за града. Сутрин минаваха оттук на велосипеди и се чуваше как си тананикат или свирят с уста. Освен това, особено в събота вечер, тук се зачеваха и много бебета и маа Рамотсве често си казваше, че много от децата, които идват да си играят тук, са водени и от странния инстинкт да се завръщат там, където са били създадени.

Господин Дж. Л. Б. Матекони наля вода от външната чешма в тенекиената лейка. Маа Рамотсве дочу водата да барабани отвън и погледна през прозореца. Тя махна за поздрав на годеника си, който също й махна и й каза няколко думи, преди да понесе лейката към зеленчуковата леха. Маа Рамотсве се усмихна на себе си и си каза: „Сега съм с един добър мъж, който отива да отглежда боб в градината за мен“. Това беше мисъл успокоителна, радостна и топлеща и тя проследи с поглед отдалечаващата се фигура, докато изчезна зад акациите, които закриваха задната част на двора.

Господин Дж. Л. Б. Матекони се наведе под плетения навес и взе да излива водата много внимателно, почти капка по капка, върху всяко бобено стъбло поотделно. В Ботсуана всяка капчица бе скъпоценна и човек трябваше да е пълен глупак, за да използва маркуч и да разлива със струя вода на всички страни. А най-ефективно беше, стига човек да имаше такава възможност, да прокара капкова напоителна система, при която водата идва от един централен резервоар и по тънка памучна нишка стига до корените на растението. Това беше най-добрият начин за напояване: малки количества вода, доставяни право на корените, капчица по капчица. „Може би някой ден ще го направя — помисли си Господин Дж. Л. Б. Матекони. — Може би ще го направя, когато съм вече твърде стар да поправям коли и продам «Тлоквенг роуд спийди моторс». Тогава ще стана фермер както всичките ми предци. Ще се върна в нашите земи, в покрайнините на Калахари, ще седна под едно дърво и ще гледам как растат моите пъпеши.“

Той се наведе да погледне едно от бобените стъбла, което се беше оплело във въженцето, около което растеше. Докато оправяше внимателно стъбълцето, чу зад себе си някакъв шум. Тъп звук, сякаш камък се удари в нещо, а после сухо шумолене, което го накара веднага да се обърне. Като нищо можеше да е змия. Човек трябваше винаги да внимава за змии, които се спотайват навсякъде и неочаквано се хвърлят да нападат. Кобрата можеше да е много опасна — той имаше опит от няколко срещи с кобри. Ами ако беше дори мамба, разгневена, дето някой я безпокои? Мамбите са агресивни змии и не обичат хора да минават през територията им. След ухапване от мамба вероятността да оживееш е много малка, защото отровата им прониква в кръвта с мълниеносна бързина, парализира белите дробове и спира сърцето.

Ала не беше змия, а птица, която бе прелетяла от короната на едно дърво и бе стигнала земята, описвайки странна дъга над плетения навес. Беше паднала на земята и пляскаше с криле в пясъка, а около нея се вдигаше облаче прах. Тя се опита да стане още няколко пъти, а сетне притихна; беше папуняк с прелестни ивичести пера и коронка от черни и бели пера, които стърчаха като украшение на вожд.

Господин Дж. Л. Б. Матекони посегна към птицата, която го гледаше втренчено, но явно не можеше повече да се движи. Под перата гърдите й се издигаха и спускаха почти незабележимо, после спряха. Той я вдигна, беше още топла, но съвсем отпусната. Обърна я, а от другата страна оченцето й — малко като семе на папая — висеше извадено и в перата се виждаше червено петно — там, където камъкът беше го ударил.

— ​Олеле — каза господин Дж. Л. Б. Матекони и после повтори: — Олеле.

Той остави птичката на земята и огледа ниските храсталаци.

— Ей, калпазани — извика той — Видях ви! Видях как убихте птичката!

Момчета, помисли си, най-обикновени хлапаци с прашки, крият се в храстите и убиват птички. Не защото са гладни, разбира се, а защото се забавляват. Разбира се, да убиваш гълъби или гривеци беше друго нещо — те се ядяха; но папуняци никой не можеше да яде и кой би убил такава дружелюбна птичка? Папуняци просто не се убиват.

Разбира се, че не можеше да хване момчетата и да ги пита. Те отдавна бяха избягали или се криеха в храстите и му се смееха в шепи. Не му оставаше нищо друго, освен да изхвърли малкото трупче, да го изядат плъхове или змии. Някое животинче щеше да извади късмет.

Господин Дж. Л. Б. Матекони тръгна към къщата, натъжен от смъртта на папуняка, от състоянието на фасула и от всичко. На прага на кухнята го посрещна маа Рамотсве.

— ​Виждал ли си Пусо? — попита тя. — Играеше в двора. Но стана време за вечеря, а не се връщал. Аз го виках, може да си ме чул.

— ​Не съм го виждал — каза господин Дж. Л. Б. Матекони. — Бях там отзад… — той млъкна.

— И какво? — каза маа Рамотсве. — Той там ли е?

Господин Дж. Л. Б. Матекони за миг се поколеба.

— Мисля, че да — каза той бавно. — Мисля, че е там и има прашка.

Двамата се отправиха към зеленчуковата градина и надникнаха в храстите от другата страна на оградата.

— ​Пусо! — извика маа Рамотсве. — Знаем, че се криеш. Излизай оттам или аз ще те измъкна.

Изчакаха за миг. После маа Рамотсве пак извика.

— ​Пусо! Там си! Знаем, че си там!

На господин Дж. Л. Б. Матекони му се стори, че нещо шавна във високата трева. Едно момченце чудесно можеше да се скрие на такова място, но ако се наложеше, можеха много лесно да го измъкнат оттам.

— Пусо! Там ли си? Излизай веднага!

— Не съм там! — чу си ясният глас на момчето. — Не съм!

— Калпазанин! Как да не си там? А тогава кой говори?

Последва тишина, после клоните на храсталаците се разтвориха и момчето изпълзя навън.

— Уби един папуняк с прашка — прошепна господин Дж. Л. Б. Матекони. — Видях го.

Маа Рамотсве затаи дъх. Момчето се приближи към тях с наведена глава, без да вдига поглед от земята.

— ​Иди си в стаята, Пусо — каза тя. — Иди си в стаята и стой там, докато не те извикаме.

Момчето вдигна поглед. Лицето му беше обляно в сълзи.

— ​Мразя те — каза то. После погледна господин Дж. Л. Б. Матекони. — И тебе също.

Думите му увиснаха във въздуха между двамата възрастни. Те стояха като онемели, а момчето мина покрай тях и побягна към къщата, без да се обърне да погледне нито господин Дж. Л. Б. Матекони, нито маа Рамотсве.