Хенри Гилбърт
Робин Худ (9)

Осма глава
Как Робин Худ уби шерифа

Бяха изминали точно една година и един ден, откакто Робин даде назаем четиристотинте лири на сър Хърбранд де Транмир, и той отново седеше в своята беседка, и отново вкусната миризма на готвени петли и задушени еленски котлети неустоимо се разнасяше под дърветата. Робин повика Литъл Джон при себе си.

— Вече е следобед, времето за обяд минава — каза той, — а рицарят не идва да ми плати. Опасявам се, че нашата Майка ми е сърдита, щом не ми праща дължимото в уречения ден.

— Едно е сигурно, мастър — отвърна му Литъл Джон, — че денят още не е свършил и смея да се закълна, че рицарят няма да изневери на почтеността си и ще се появи, преди слънцето да залезе.

— Вземи си лъка — каза Робин — и нека Артър-а-Бланд, Мъч, Уил Стътли и още десетина други те придружат до римския път, където миналата година срещнахте рицаря, и вижте какво ще ми прати нашата Дева. Не мога да се сетя защо би могла да ми е сърдита!

И така, Литъл Джон взе лъка и меча си, повика другите и изчезна с тях в дълбините на гората, ограждаща разбойническия лагер. Около час Робин си седеше и си дялкаше стрели, докато готвачите грижовно, час по час, поглеждаха в казаните и поклащаха глави над петлите и пържолите, като внимаваха да не ги оставят твърди или жилави или пък да ги загорят или преварят. Най-сетне един разузнавач дотича откъм горските дебри и щом дойде при Робин, на един дъх изрече, че Литъл Джон и групата идват насам с четирима монаси, седем катъра с много багаж и шестима стрелци. След малко в сечището пред беседката на главатаря се появи длъгнестата фигура на неговия помощник заедно с другарите му. По средата им яздеха четиримата монаси, а след тях — и обезоръжената им охрана.

Още щом погледна първия от монасите, Робин започна гръмко и зловещо да се смее. Това бе не друг, а абат Робърт от абатството „Света Мария“, а тлъстият монах до него бе манастирският иконом.

— Ха така сега! В името на Светата Майка! — каза Робин. — Вие сте повече и от добре дошли, милорд абате, повече даже, отколкото можех да предположа! Момчета! — извика той, обръщайки се към тези от хората си, които бяха избягали с него от Биркенкар. — Ето тук е самата причина, истинският виновник за всички горести и беди, които трябваше да понасяте, когато бяхте крепостни. Претрепвахте се от работа в пек и в мраз или подлагахте гръб да ви нажулят с камшик — ето това е този, заради когото бяхте принудени да избягате и да получите свободния и щастлив живот, който водите от няколко години насам в горските дебри. Сега ще го почерпим за тази услуга, сега ще го нагостим едно хубавичко, за да му се отблагодарим за това велико благодеяние, а когато ми плати това, което нашата Света Майка има да ми дава — защото не питая никакво съмнение, че именно тя го изпрати точно днес и точно тук, за да плати дълга й, — та след като го стори, ще ни изнесе и една литургия и ще се разделим като големи приятели.

Абатът хвърляше черни погледи, докато грамадният тлъст иконом стоеше така стреснато и се оглеждаше с такъв уплашен вид, че горяните изпопадаха от смях, като го плашеха на майтап и се кривяха в разни жестоки физиономии насреща му.

— Хайде, Литъл Джон — каза Робин, — донеси ми дисагите на иконома и преброй колко злато и сребро има вътре.

Литъл Джон веднага взе дисагите и изсипа парите върху плаща си пред своя главатар, преброи ги и му каза точната сума. Бяха осемстотин паунда!

— Ха! — каза Робин. — Ще ти кажа следното, лорд абат. Нашата Дева е най-честната жена, която познавам. Ето, тя не само ми плаща това, което съм й дал назаем, а дори го удвоява. Истински благородна постъпка. Ще трябва, абате, кротко и почтително да се отнасяте към човека, който е заслужил тези нейни скромни посланици във ваше лице, и смирено да му се молите, сиреч, на мен!

— Какво искаш да кажеш, крадец и мошеник такъв! — изкрещя абатът, чието лице бе станало пурпурно от необуздания гняв, който го обзе, като видя как паричките се изплъзват от ръцете му. — Ти си извън закона и си вълча глава, ти си боклук, който всеки свестен човек има право да пречука. Какви са тези глупави дрънканици, че си дал заем на нашата Дева? Ти си просто един мошеник, избягал от фермата си, и всичко, което някога си притежавал, вече е конфискувано, а животът ти е обречен заради твоите престъпления.

— По-кротко, по-тихо, добро абатче — каза Робин. — Девата ми дължи тези пари не по моята лична сметка, а защото тя бе мой поръчител и гарант, когато трябваше да дам четиристотин паунда назаем на един клет рицар преди една година. Той дойде по този път и ми разказа затрогваща история за един зъл абат и за някои други врагове, които го тормозели и притискали за пари. Името му, абате, е Хърбърт де Транмир.

Абатът трепна и пребледня. След това извърна лице и стисна гневно устни, за да задържи езика си зад зъбите, защото се почувства засрамен, опозорен и същевременно вбесен, като разбра, че не друг, а Робин Худ е помогнал на сър Хърбранд да откупи имота си, като по този начин бе отнел възможността му за крупна печалба и бе лишил и лордовете от Рангби от тяхното отмъщение.

— Във всичко това, сър абат — каза Робин сериозно и строго, — аз виждам правосъдие в действие, основаващо се на справедливост, която никога не съм забелязвал при теб. Ти искаше да унищожиш напълно и да опозориш сър Хърбранд. А той попадна на мен — дали пък наистина случайно, питам се? И благодарение на моята помощ се спаси от заговорите ви. На път към дома му го нападнали трима рицари злодеи от онова разбойническо гнездо на крадци в Рангби. Но двама от тях били убити, а сър Хърбранд и оръженосецът му здрави и невредими продължили по пътя си.

Абатът със срам и гняв святкаше с поглед към Робин, но не понечваше да каже и дума.

— Не е ли по-добре да се откажеш от злобата и алчността, лорд абате — продължи Робин, — и да започнеш да постъпваш по-благородно, да действаш повече в духа на Бога, който умря на кръста, за да изкупи греховете на човечеството? Е, а сега, момчета, — продължи той, като се обърна към своите хора, — макар вече да изпразнихме чантите на пощальоните, изпратени от нашата Дева, все пак нека да ги нагостим с еленско месце и винце.

Гощавката, която разбойникът даде на „гостите си“, беше направо царска. Абатът правеше жалки опити за наздравици, без да произнася тостове, и се насилваше да яде и пие, но го правеше съвсем пестеливо, сякаш нещо му беше заседнало на гърлото от срама и позора, които чувстваше в положението, в което бе изпаднал. Да помислиш само — той, лорд игумен на манастира „Света Мария“, един от най-могъщите, богати и горди прелати в Йоркшир, да бъде пратен за зелен хайвер, да бъде надигран и подложен на присмех и оскърбление от един избягал йомен, с неговата банда разбойници и бивши крепостни, които седяха наоколо му и нагло подмятаха закачки към него, като го принуждаваха да се преструва, че му е весело и има добър апетит. Срам! О, какъв срам! Позор!

След като обедът приключи, Робин каза:

— А сега, лорд абат, днес ще трябва да ми направиш и една попска услуга. Не съм слушал литургия от вчера предобед. Отслужи една меса и после можеш да си вървиш.

Абатът обаче мрачно и категорично отказа. И всички увещания от страна на Робин се оказаха напразни.

— Да бъде твоето! — каза накрая той и нареди да му донесат въже. — Завържете този несвещенически свещеник, този духовник, който се държи по начин, който изобщо не подобава на духовник, за ето това дърво! — изкомандва той. — Ще стои тук, докато прояви добро желание да изпълни свещеническия си дълг и отслужи службата си, дори ако за това е нужна седмица. И никаква храна да не се докосва до устата му, докато не изпълни това, което аз искам.

Нито молитвите, нито настояванията на старши иконома или другите монаси успяха да трогнат коравото и упорито сърце на абата. Поне в началото бяха напълно безполезни. Той стоеше завързан за дървото като престъпник и гневно гледаше към всички тях. Те го умоляваха да направи каквото иска разбойникът, за да се измъкнат по-бързо от ръцете му. Едва след още дълго убеждаване абатът най-накрая склони да изнесе службата.

Робин и хората му коленичиха и заслушаха почтително свещените слова. Точно се изправяха, когато дотича един разузнавач и каза, че приближава един рицар с група от двадесет войници. Робърт, естествено, се досети кой може да е и затова нареди на абата да изчака малко. Сър Хърбранд, защото рицарят, разбира се, бе той, пристигна в лагера с коня си. Слезе от седлото, приближи до Робин и ахна от учудване, като видя ядосаното лице на абата редом до нашия усмихнат разбойник.

— Бог да те закриля, добри Робин — каза сър Хърбранд, — и теб също, лорд абат.

— Бъди добре дошъл, любезни и благородни рицарю — отговори Робин. — Ти несъмнено си дошъл да ми върнеш парите, които ти заех.

— Разбира се, че е така! — отвърна рицарят. — И заедно с тях съм донесъл един скромен подарък — сто чудесни тисови лъка и две хиляди стрели с метални върхове като знак на благодарност за твоята доброта и стореното благодеяние.

— Но закъсня! Да, дойде много късно, сър Хърбранд — през смях каза Робин. — Нашата Дева проводи своите пратеници с двойно повече пари, за да ми плати. Добрият абат дойде с осемстотин паунда в дисагите, които ми предаде до стотинка.

— Пускай ме да си вървя вече, шуте! — изкрещя абатът, а лицето му червенееше от срама. — Не издържам повече! Не мога да понасям повече! Ти хвърли гнусно позорно петно върху мен и аз никога няма да забравя това.

— Върви тогава — каза Робин сериозно — и помни, че ако аз един-единствен път съм ти наложил нещо насила, то ти и твоите помагачи постоянно налагате непоносимо тегло върху бедния народ и го докарвате до пълна нищета — и дори до смърт.

Без да каже ни дума повече, абатът се качи на коня с известна помощ и заедно с монасите и охраната тръгна по пътя за своето абатство.

След това Робин разказа на сър Хърбранд как абатът е паднал в ръцете му, а рицарят каза:

— Сигурен съм, че срамът, който нанесе на този надут и арогантен прелат, направо ще го изяде отвътре и ще му скъси живота. Но в името на Светата Дева трябва да признаем, че със своеволията си той напълно си заслужи позора. Такъв срам! Но — пада му се! През целия си живот е бил тиранин, а всичките му подчинени сляпо копират от него.

Робин не взе четиристотинте паунда, които рицарят бе донесъл, но с удоволствие прие подаръка от стоте здрави лъка и запаса от качествени стрели. Сър Хърбранд и групата от придружителите му пренощуваха в зелената гора с Робин, а на следващата утрин с много любезности и учтиви думи се разделиха. Рицарят пое към дома си, а Робин — надълбоко в леса.

С абата се случи точно това, което сър Хърбранд предрече. Той преживя толкова тежко унижението от позора, който му бе нанесен, че горделивият му дух се сломи под бремето на непоносимия спомен за това и той някак си се промени. Вече не бе така арогантен и високомерен. Около един месец се чувстваше зле, разболя се и отслабна и до края на годината залиняваше все повече, а когато следващата пролет дойде, умря от горест и мъка заради това, че разбойниците го бяха направили за посмешище, както официално декларираха братята от абатството. Устроиха му пищно погребение с големи почести.

След това монасите се събраха, избраха нов абат на мястото на Робърт и изпратиха избраника си в Лондон, за да бъде формално утвърден и ръкоположен за поста от лорд канцлера на Англия, Уилям де Лонгчамп^[1], който управляваше страната, докато крал Ричард бе в Палестина, за да се бие със Саладин^[2] за завладяването на Божи гроб. Канцлерът обаче си имаше свои собствени планове за този пост и подтикнат от тях и от настояванията на братовчед си сър Айзенбарт де Белами, отхвърли кандидатурата на избраника на братята монаси и назначи за абат племенника си Робърт де Лонгчамп.

Този Робърт, както би могло да се очаква предвид на това какви бяха покровителите му, имаше свиреп, буен и лукав характер. Той категорично заяви, че в най-кратък срок ще залови Робин Худ и ще го унищожи заедно с цялата му банда. Затова влезе в съзаклятие с рицарите и роднините си от Рангби, както и със сър Гай Гисбърн и не на последно място — с шерифа на Нотингам. Много засади, капани и внезапни нападения предприемаха както в горите на Шерууд, така и в Барнисдейл, но Робин бе изключително бдителен и хитър, съгледвачите и разузнавачите му бяха много наблюдателни, а пък селяните — свободни и крепостни — така усърдно и ревностно му помагаха и така своевременно го предупреждаваха, че той не загуби дори един от бойците си при всички тези коварни опити. В действителност, често враговете, които му поставяха засади и капани, сами падаха в тях и губеха много хора.

Накрая за няколко месеца настана мир и някои от хората на Робин бяха склонни да повярват, че шерифът и лордовете в Рангби са се отказали от безсмислената борба, защото са се уморили от постоянните си провали и повече няма да се опитват и да предприемат нови атаки.

Един ден Робин и Мъч се разхождаха дегизирани като търговци из градчето Донкастър и видяха един ездач на пазара, който спря, задържа коня си и се развика:

— Внимание! Внимание! Внимание! Насам, добри хора, сержанти, войници, стрелци, горски стражари, горяни и всички вие, които можете да носите лък, насам! Знайте, че моят господар, благородният шериф на Нотингам, има важна обява! Кани най-добрите стрелци от Севера на полигона за състезания по стрелба в Нотингам, на празника на свети Петър, да опитат мерника си и да се надстрелват. Наградата е една превъзходна стрела, чиято пръчка е направена от чисто сребро, а острието и перата са от разкошно червено злато. Няма друга като нея в цяла Англия и този, който отнесе тази награда, завинаги ще бъде известен като най-великия и най-добрия стрелец в северната част на Англия, зад Трент. Бог да пази крал Ричард и Божи гроб!

След това се завъртя с коня си и препусна извън града, за да разнесе известието из цялата провинция, чак до Роман Уол^[3], която се простира от Карлайсъл до Нюкасъл.

— Какво мислиш за това, мастър? — попита Мъч. — Дали не е някакъв хитър капан на шерифа, за да те подмами да отидеш там, където се простира неговата власт, тъй като знае, че няма да изпуснеш случая да изпробваш лъка си в тази стрелба?

— Възможно е да е и интрига, знам ли? — през смях каза Робин. — Но въпреки това ние ще отидем в Нотингам, макар че това сигурно ще го извади от равновесие. Ще видим дали на открито шерифът може да направи нещо повече от това, което направи в гората.

Когато се върнаха в лагера си в Стейн Лий, където се бяха настанили разбойниците, завариха всички да говорят само за стрелбите в Нотингам, защото мнозина вече бяха чули съобщението на шерифския вестоносец. Робин се посъветва с по-приближените си бойци и бе взето решение, че по-голямата част от тях ще отидат в Нотингам в уречения ден. Трябваше да влязат в града през различни врати, все едно че идват от различни места, и всички да носят лъкове и стрели, но да бъдат умело дегизирани — някои като йомени или селяни, други като горски стражари или селски стрелци.

— А пък аз — каза Робин, — ще отида с нацапано лице и дрипава куртка, като някой пълен непрокопсаник и нехранимайко. Шест от вас ще стрелят с мен. Останалите ще се смесят с тълпата и ако видят, че шерифът крои нещо лошо, тогава ще опънат лъковете и стрелите ще бъзнат, но не преди да е показал вероломството си.

Уреченият ден беше светъл и приятен, времето бе хубаво и ясно, а навалицата, която се тълпеше за стрелбите, беше огромна. Хората се трупаха на тревистата морава извън града, отстрани до северната порта. Недалеч от това място бе бесилката, от която Литъл Джон спаси другаря си Уил Стътли. На север, зад ниските хълмове, се простираха развълнуваните зелени гори, а по пътищата от Мансфилд и Олертон все още пристигаха хора, които силно желаеха да видят големия майсторлък и ловкостта на стрелеца, който щеше да стане известен в цялата северна част на страната.

Близо до стрелбищния плац бе издигнато скеле, по което бяха наредени пейки за зяпачите. Там бе изградено и нещо като ложа за шерифа, който вече се бе настанил с някои рицари от замъка на Нотингам и техни приятели. Наблизо стояха офицерите му, които трябваше да регулират движението и да поддържат реда при провеждането на изпитанието.

Първо се проведе стрелбата по голяма мишена. Тя беше поставена на триста метра и стотина стрелци стреляха по нея.

На всеки състезател бяха позволени три изстрела и ако поне два от тях не попаднеха в нарисувания кръг, той нямаше право да стреля повече. След това същата мишена бе преместена на по-голямо разстояние. Сега вече се намираше на триста метра, а от стоте стрелци бяха останали само двадесет.

Вълнението сред тълпата започваше да нараства. Когато мишената бе сменена с „прик“ или „уанда“, както я наричаха^[4], запалянковците започнаха да крещят и скандират имената на фаворитите си от състезаващите се стрелци. От седемте разбойници бе отпаднал само един. Останали бяха Робин, Литъл Джон, Скадлък, който беше станал отличен стрелец, Мъч, Милеровият син, един младеж на име Рейнолд, както и Гилбърт от Уайт Хенд — с упоритите си и постоянни упражнения той също бе станал много изкусен.

При първото състезание в стрелбата срещу прика седем от двадесетте се провалиха и отпаднаха, като сред тях бяха Скадлък и Рейнолд. След това, с всеки нов кръг на състезанието, мишената се преместваше все по-надалече и по-надалече, докато накрая бе забодена на четиристотин метра, а от стрелците бяха останали само седмина. Сред тях бяха Робин и Гилбърт. Трима от другите бяха от офицерите на шерифа, шестият беше човек на сър Гозбърт Ламбли, а последният — едър, масивен и посивял възрастен човек със суров изглед, каза, че е йомен и се представи като Рейф Билхук.

Сега идваше ред на най-трудния етап от състезанието — изпитание, в което стрелецът заставаше срещу уандата, като трябваше да отгатне на колко метра е поставена и като използва ума си, да прецени силата на вятъра и каква точно стрела му е необходима.

— А сега, юнаци от Нотингам, покажете своя дух и кураж — извика як и дебеловрат мъж с червендалесто лице, който седеше близо до шерифа.

Това бе Уаткин, старши офицерът на шериф Мърдок. Той беше заел мястото на Ричард Илбест и също като него и като прекия си шеф бе претърпял поражение в няколко опита да залови Робин Худ, когото дори не бе виждал до настоящия момент.

— Напред, шерифски бойци! — Крещяха гражданите от тълпата. — Покажете на тези долни чужденци, че шеруудските мъже са непобедими!

— Вие сте долни, вие! — чу се глас някъде отзад. — От Йоркшир и бездомно скитащо псе да вземеш, пак ще е по-добър сой от тези шеруудски кучета и пак ще ги накара да си подвият опашките.

В този момент изсвири рог и звукът му извести, че изпитанието започва и всички погледи се устремиха към съперниците на плаца. Нотингамските войници минаха първи и от тях отпаднаха двама, тъй като не уцелиха пръчката. Стрелата на единия се оказа широка, а на другия — къса. Третият успя леко да закачи върха на уандата със стрелата си и триумфален рев разтърси трибуните и се понесе наоколо, за да покаже колко остро и болезнено е било прието поражението на другите двама нотингамци.

След това до стрелковата линия пристъпи Робин. Той остави настрана голямата шестфутова^[5] стрела, която бе използвал при стрелбата по голямата мишена, и извади една, която беше не по-дълга от трийсетина сантиметра, но толкова дебела, че тук-там се дочу смях, а един млад скуайър извика присмехулно:

— Дали този дрипав и окаян непрокопсаник не си мисли, че може да стреля с тази клечка от жив плет?

— Сложи го на дванадесет двойни разтега^[6], пък гледай! — изкоментира някой наблизо.

— Бъди сигурен, че и от петнадесет ще успее да вкара стрелата си в ребрата ти, дори през металната ти ризница — сряза ги някой от публиката.

Облечен в дрипава и оръфана кафява туника и подобни на цвят клин и качулка, Робин вдигна лъка си и нагласи стрелата на тетивата, като продължително се прицели в мишената. Несресаната му коса и рошавата брада бяха по-дълги от обикновено и му придаваха доста немарлив вид. Беше оцветил лицето си с червено мазило, за да заприлича на непоправим пройдоха и редовен посетител на кръчмите и градските таверни, затова зрителите не можеха да се начудят как може да стреля толкова точно на такива големи разстояния.

— Ожадняваш ли от тая работа, пресъхна ли ти гърлото, ще ли ти се да си го наквасиш, а, пияницо? — викаха градските майтапчии.

При тези шеги тълпата се тресеше от бурен смях. Стрелецът сякаш дори не забеляза всичко това, а спокойно пусна своята стрела. Всички извиха вратове, за да проследят летежа й, ахнаха от изумление, а след това последва сърдечен, искрен и дружен вик. Уандата бе разцепена на две!

— Добра работа! — извика един елегантен гражданин, дойде до Робин и почна да го потупва по гърба. — Ръката и окото ти са по-точни и сигурни, отколкото човек би предположил, като гледа лицето ти. — И той внимателно се взря в него.

Робин го позна — това беше онзи бюргер, комуто веднъж бе успял да помогне в гората. Човекът също го разпозна и прошепна, като се обърна настрани:

— Помислих си, че може да си ти. Внимавай с шерифа! Знаеш откога те дебне.

След това спокойно и бавно се върна на мястото си сред тълпата. Сега по мишената стреляха другите трима. Рейф Билхук не успя да улучи летвата и стрелата му профуча на около три сантиметра встрани от нея, а тази на човека, представляващ сър Гозбърт, тупна съвсем надалеч от целта. Дойде редът и на младия Гилбърт от Уайт Хенд. Той внимателно се прицели, премери на око разстоянието до мишената, избра си стрела с прави и къси пера и накрая я изстреля. Тя прелетя в красива парабола към мишената, и аха да попадне в нея. Но случаен ветрец я отклони от пътя й и тя падна на около една педя разстояние вляво. Тълпата все пак го аплодира сърдечно, защото младостта и възпитаното поведение на момчето бяха предизвикали симпатиите на всички.

Сега съперничеството беше вече само между шерифския войник, който се казваше Люк Рейд, или Ред^[7], и Робин. При следващата стрелба между тях нямаше абсолютно никаква разлика — стрелите и на двамата разцепиха уандата на две. Тогава шерифът заговори:

— И двамата сте достойни и равностойни противници. Но не е възможно и двамата да получите златната стрела. Измислете сами някаква игра, при която да установим кой е по-точният стрелец.

— С ваше позволение, милорд шериф — каза Робин, — аз бих предложил да не гледаме към мишената, докато тя бъде преместена на някакво произволно разстояние по ваш избор, след това да се обърнем и да стреляме, докато някой преброи до три. Този, който разцепи летвата, ще бъде обявен за победител.

Шепот, придружен от неприкрит присмех, премина през зрителите при това предложение. Та това означаваше състезателят да прецени дистанцията, да избере подходяща стрела и да стреля в рамките на такъв кратък интервал от време, който щеше да му остави минимална или никаква възможност за преценка и за прицелване!

— Приемаш ли това предложение, Люк Рейд? — попита шерифът своя човек. Стрелецът подръпна сивата си брада и каза:

— На подобен изстрел съм присъствал само три пъти досега, но само веднъж съм видял уандата разцепена. Този, който успя да го направи, бе старият Бат Банду, старши на стрелците на Стивън Гамуел. Хората го смятаха за най-добрия на времето му в Трент. Ако ти можеш да разцепиш летвата, йомене, каза той, като се обърна към Робин, то макар и на външен вид нищо да не струваш, ще се окажеш такъв стрелец, какъвто от петдесет години никой не е виждал и чувал по северните краища.

— О — каза Робин е безгрижен смях, — служих преди време при един много свестен господар, когото много го биваше. Та той ме научи на тънкостите с лъка. Ама този удар, изстрелът, който предлагам, не е чак толкова труден, колкото ти смяташ. Искаш ли да опиташ?

— А, за искане, искам — отговори му Люк, озадачен от безгрижното изражение на Робин, — но ти казвам още отсега, че няма да мога да ударя уандата.

Двамата стрелци обърнаха гърбовете си по дадена от шерифа команда, докато офицерът изтича до мишената и я премести с десет крачки по-далече. После при нова команда Люк се обърна и докато главният офицер Уаткин преброи „едно, две, три“, пусна стрелата си. Тълпата затаи дъх по време на полета й, а после разочаровано въздъхна, когато видя как изкриви траекторията си към земята и се заби в нея на около шест крачки преди мишената.

— Хайде сега, фукльо! — ядосано извика дебеловратият офицер на Робин. После високо и много бързо изкомандва: — Обърни се! Едно, две, три!

Стрелата на Робин профуча при произнасянето на „три“ и зрителите проточиха шии, за да проследят полета й. Тя се движеше бързо и точно и разцепи прика на две. Мъжете зинаха от почуда, а после нададоха силен вик, защото макар че Робин бе настроил по-голямата част от тълпата срещу себе си с това, че е чужденец и прилича на опърпан нехранимайко, чувството за честна игра надделя и ги накара да признаят, че той честно и почтено е спечелил наградата.

Люк Рейд дойде до Робин и му протегна ръката си.

— Ти си по-достоен мъж, отколкото изглеждаш, лъконосецо — каза му той и честните му очи погледнаха внимателно Робин. — Такава стабилна, твърда ръка и такова точно, далнобойно око някак не се съчетават с такова нехайно и нагло изражение, каквото си придаваш, и аз съм убеден, че ти наистина си нещо много повече от това, което показваш.

Робин раздруса ръката му, отговори на погледа му с внимателно кимване, но не каза нито дума в отговор.

Сигналът на шерифския рог извести, че е ред на раздаването на наградите. Те бяха десет и се полагаха на онези, които бяха стреляли съобразно определените условия и правила и се бяха отличили. Един по един бяха извиквани поименно при трибуната, на която седеше шерифът, а съпругата му връчваше наградата на успешно представилия се състезател. Когато накрая дойде редът на Робин, той пристъпи смело и самоуверено, приклекна на едно коляно и се поклони галантно и възпитано пред дамата. След това шерифът взе думата и каза:

— Йомене! При всичките си изстрели днес ти доказа, че имаш изключителни умения. Ако искаш да промениш сегашното си положение и имаш желание да напуснеш земите на твоя лорд, аз с удоволствие ще те взема на служба при мен. Ела, стрелецо, и вземи от моята лейди златната стрела, която ти честно заслужи.

Робин пристъпи към мадам Маргарет и тя с мила усмивка му подаде златната стрела. Той протегна ръка, за да вземе наградата си, и погледна дамата в очите. В този момент тя пребледня, устата й се отвори, като че ли искаше да каже нещо, но не можеше да продума. После стисна устни, кимна още веднъж учтиво на Робин, като отвърна на последния негов куртоазен жест, и без повече да може да се удържа, избухна в смях. Робин разбра, че го е разпознала, но няма да го издаде. Ситуацията, в която шерифът кани на служба при себе си разбойника, който веднъж го направи за такова посмешище, силно погъделичка чувството й за хумор и тя дълго не можа да спре искрения си смях.

Шерифът погледна строго към жена си и после с подозрение — към Робин, докато той се извърна и се опита да се смеси с тълпата. Мъже и жени го притискаха и вдигаха шум около него, за да го поздравят с грубоватия си хумор, така че Робин не можеше да се скрие от очите на шерифа.

Изведнъж шерифът видя нещо познато в изражението, във вида на стрелеца, когото току-що бе наградил със златна стрела! Стана бързо и зашептя в ухото на дебеловратия си офицер, който се обърна и видя Робин в средата на група мъже, които носеха лъкове и си говореха нещо с него, като явно си тръгваха заедно. Уаткин скочи и почна да ръга и бута оттук и оттам стрелците, като свирепо им заповядваше да се отдръпнат в името на шерифа.

Изведнъж мъжете се обърнаха срещу него и го заблъскаха с рамене.

— Пуснете ме да мина, негодници — крещеше той. — Ще накарам хубавичко да ви нашибат с камшика, че и да ви жигосат на това отгоре! Аз съм Уаткин, шерифският главен офицер.

— Пуснете го да мине, момчета — прокънтя чист глас. Това бе Робин, който изкомандва своите бойци, които се бяха скупчили около него.

— Арестуван си, Робин Худ, разбойнико! В името на краля! — крещеше Уаткин, макар че бе само на няколко крачки от него и сигурно щеше да бъде чут и без толкова крясъци.

— Стига с твоите крясъци и мучене, градски бивол такъв! — каза Литъл Джон, който се намираше непосредствено до Уаткин и го повдигна от земята, а после с лекота затича с него покрай тълпата и тежко го стовари на земята, където офицерът остана да лежи зашеметен няколко минути.

В този момент ясно и пронизително прозвуча ловджийски рог. Това бе сигналът на горяните и от всички страни на широката площадка се стекоха разбойници. Прозвуча звукът на още един рог и сега пък шерифските гвардейци се строиха в редица по чин, с натегнати лъкове. Мъжете и жените от тълпата между двете групи се разбягаха, пищейки уплашено. При подадена от шерифа команда хората му започнаха да стрелят с лъковете си срещу мъжете от гората. В следващия момент разбойниците им отвърнаха с дъжд от дебели стрели, които свистяха така яростно, че войничетата, или по-точно тези от тях, които останаха на крака след атаката, се засуетиха нагоре-надолу в търсене на укритие.

Бавно и в стегнат строй, разбойниците заотстъпваха, като изпращаха още стрели по шерифските хора, които сравнително бързо се окопитиха и реорганизираха, и сега под напористото командване на Уаткин ги следваха отблизо, от заслон до заслон, от укритие до укритие. Изведнъж видяха, че някакъв ездач препусна от трибуната, на която седеше шерифът, и влезе в града.

— Това означава, че отива да моли за помощ от замъка — каза Литъл Джон. — Веднъж само да стигнем гората, това няма да е от голямо значение.

Гората обаче бе все още на около километър далече и разбойниците не можеха да я достигнат толкова бързо. От време на време се обръщаха и пускаха стрели по преследвачите си, за да запазят добра дистанция, като внимаваха същевременно някой да не ги приближи откъм фланговете.

Изведнъж Литъл Джон падна със стенание на земята. От коляното му стърчеше стрела.

— Съжалявам, но мисля, че няма да мога да продължа нататък, момчета — извика той. Робин дойде веднага при него и прегледа раната му, а шерифските войници, като видяха спирането на разбойниците, ускориха своя ход и започнаха застрашително да приближават.

— Мастър — каза Литъл Джон, — заради обичта, която питаеш към мен, не оставяй шерифът и хората му да ме заловят жив. Извади кафявия си меч и ми отсечи главата, умолявам те.

— Не, в името на Светата Дева! Не! — извика Робин, а очите му се изпълниха с жалост. — Никога не бих те убил дори за всичкото злато на Англия. Ще те носим с нас.

— Аха, точно това и ще направим — каза Мъч, — ти и аз никога няма да се разделим, стари негоднико! — продължи той, като се надвеси над Джон. После го вдигна на широкия си гръб и всички заедно продължиха напред. От време на време Мъч спираше за малко, за да пусне някоя и друга стрела по гвардията на шерифа.

След това видяха, че група стрелци на коне излизат от градската врата и лицето на Робин помръкна при тази гледка. Не можеше да се надява да достигне до прикритието на гората, преди отрядът да ги е настигнал, а ако влезеха в битка, която бе неизбежна, накрая щяха да бъдат разгромени, толкова неравни бяха силите им. Робин се огледа за някакъв начин за спасение, но не откри нищо. Конниците вече наближаваха, а за кожените сбруи на конете им се бяха хванали шерифски войници и подтичваха заедно с тях. Начело на отряда бяха трима рицари, а най-напред препускаше шерифът.

Разбойниците заотстъпваха по-бързо и Робин им нареди да се промъкнат по-нататък, покрай котловината, докато достигнат до един обрасъл с дървета хълм, където можеха да намерят последна позиция, от която да дадат отчаян отпор на врага и да се защитят. Изведнъж той с известна горчивина се сети, че се намират съвсем близо до замъка на сър Ричард Лий. Знаеше колко много го обича рицарят и че щеше да му помогне, ако го помолеше, но знаеше също, че ако човек окаже дори минимална подкрепа на разбойници, ще загуби всичките си имоти и дори живота си, затова предпочете да влезе в последната си битка със свои собствени сили, макар разстоянието, което ги делеше от замъка на приятеля му, да бе по-късо и от полета на една стрела.

Успяха да се доберат до малката горичка на хълма, където Робин ги подреди и им даде кратки и отсечени наставления. Зад тях се извисяваше замъкът на сър Ричард, но Робин дори не поглеждаше натам. Цялото му внимание сега бе съсредоточено към враговете, които бързо приближаваха. В този момент малка фигурка дотича отнякъде в горичката и дойде при Робин. Беше Кет Троу.

— Мастър — каза той, останал без дъх, — един отряд беше изпратен да заобиколи Левин Оак, за да те нападне отзад, в тила. Виж ги, яздят насам!

Робин погледна и мрачно отчаяние сграбчи сърцето му. Виждаше, че всяка съпротива вече е безнадеждна. Нямаше да удържат на напъна на готвената атака от две страни. В този момент обаче един рицар в тежки доспехи препусна с яростен, див галоп откъм замъка на сър Ричард Лий. Като доближи, видяха, че това бе самият той.

— Робин! Робин! — викаше той. — Не можеш да се надяваш на спасение тук! Бързо в замъка ми, бързо се изтеглете в замъка ми. Бързо, човече, или всичко е загубено!

— Но ти ще загубиш имота и дори живота си, ако ни дадеш убежище! — извика Робин.

— Така да бъде! Така или иначе ще ги загубя, защото ако ти не тръгнеш, и аз няма да мръдна оттук, ще остана с теб и ще загинем заедно.

— Добре тогава — отвърна разбойникът. — Ти си наистина верен приятел. Ще приема помощта ти и ще ти се отблагодаря напълно за проявеното благородство.

Разбойниците светкавично се придвижиха до мостика на замъка в строен ред, като едва успяха да избегнат нападението в тила си от конниците, които се опитваха да отрежат пътя им за отстъпление. Гъст дъжд от стрели обаче вся объркване сред преследвачите, когато вече бяха стигнали почти до брега на защитния ров. След като вече се бяха окопитили, видяха Робин да стъпва последен на мостика, а миг по-късно съоръжението се вдигна с трясък и скрибуцане, като остави само плискащата се вода, която ги отделяше от преследваните жертви. За кратко войниците от отряда, воден от шерифския офицер Уаткин, стояха и крещяха заплахи пред стените, но нова градушка от стрели ги накара бързо да се измъкнат, като взеха мъртвите и ранените със себе си. Препуснаха, за да се присъединят към главния отряд на шерифските въоръжени сили, които спряха на подобаващо разстояние от замъка, между чиито назъбени бойници, облицовани в метал, сега надничаха качулките на разбойниците.

Шерифът изпрати вестоносец с флаг^[8], който да предупреди сър Ричард, че с даването на убежище и с подпомагането на разбойници се поставя срещу закона и кралското правосъдие, на което благородникът отговори твърдо и доблестно, при това напълно издържано от правна гледна точка, че има волята и решимостта „да продължи да действа по начина, по който е действал досега, и ще продължи да се разпорежда с всички имоти, които е получил от краля, като истински рицар“. След това шерифът си замина по пътя, тъй като нямаше пълномощия да подложи на обсада замъка на сър Ричард — рангът на благородника позволяваше той да бъде съден само от краля или в случай на отсъствието му — от кралския лорд канцлер.

— Сър Ричард — каза Робин, когато рицарят дойде от стената, откъдето бе отговорил на шерифа, — това бе много храбра постъпка. Тук и в този момент тържествено се заклевам, че каквото и да се случи, каквото и да ме сполети, аз и бойците ми винаги ще сме готови да ти помагаме до смърт и каквото и помощ да ти е необходима — и в каквото и да е време, — аз незабавно ще ти я предоставя.

— Робин — каза му сър Ричард, — на света няма друг мъж, към когото да съм по-привързан, отколкото към теб, защото ти си справедлив и храбър и предпочитам да загубя всичко, отколкото да те видя паднал в свирепите ръце на шерифа. Но за жалост имам лоши новини за теб. Тази сутрин получих съобщение от Уолтър, управителя на сър Ричард Фицуолтър. За жалост господарят му е починал. Но това не е всичко. Прекрасната Мариан е в голяма опасност, защото мнозина от роднините й вече си точат зъбите да я поставят под своя опека^[9], за да владеят земите й или да я принудят да се омъжи за някого по същите причини.

— Ето сега, най-сетне! В името на Кръста, по дяволите! — развълнувано заговори Робин. — Удари часът, в който бях казал, че ще взема скъпата ми, любима и сладка Мариан под моя опека. Сър Ричард, незабавно тръгвам за Маласет и ще доведа прекрасната Мариан в зелените дебри на гората. Отец Тък ще ни ожени и тя ще живее в мир и любов с мен и моите весели и славни момчета.

После Робин бързо подбра двадесетима от най-добрите си бойци, а те също така бързо поставиха броните, доспехите и оръжието си. Конете бяха доведени от една тайна горска пещера, която служеше на разбойниците за конюшня, и бандата препусна на запад, където в прекрасната долина на Ланкашир се намираше замъкът Маласет, разположен в средата на обширното имение.

Вечерта на втория ден стигнаха до замъка и го завариха тих и тъмен. Чист и ясен сигнал на ловджийски рог прокънтя във въздуха. При звука му от караулното излезе някакъв човек. Това бе управителят Уолтър. Доблестният служител нареди на няколко слуги да спуснат мостика и да вдигнат предпазната решетъчна врата, а после приветства Робин и хората му с „добре дошли“ и ги въведе в голямата зала.

— Къде е лейди Мариан, Уолтър? — запита веднага Робин.

— Уви, мастър Робин, не знам! — отвърна Уолтър, като кършеше ръце, докато от очите му се стичаха сълзи. — Досега ме крепеше надеждата, че поне ти знаеш къде е, но сега наистина се отчайвам. Положението очевидно е безнадеждно. Все си мислех, че е избягала при теб. Снощи я видях за последно, преди да се оттегли в покоите се, а тази сутрин от нея нямаше и следа из целия замък.

— Не мога да повярвам на ушите си! — каза Робин, а лицето му потъна в скръб. — Да не би някой от нейните роднини, тези крадливи и алчни, безчестни и похотливи негодници, да я е отвлякъл? Мислиш ли, че е възможно?

— Неколцина от тях дойдоха тук и се опитаха да се увъртат около нея, когато преди три дни погребвахме господаря ми в църковния двор — отвърна Уолтър. — Но нали си е с остър ум и пъргав език, господарката разговаряше с тях поотделно и много почтително и любезно, а после ги отпращаше по такъв деликатен начин, че всеки един си тръгваше удовлетворен и оставаше с илюзията, че точно той ще е този родственик, при когото тя ще отиде, след като изтече траурът й. Вчера дойде свещеник от абатството „Света Мария“ и донесе заповед от кралския канцлер, от самия Уилям де Лонгчамп, с която поставя нея и цялото й имущество под опеката и попечителството на краля. В съобщението се казваше още и това, че на другия ден тук ще пристигне сър Скрайвъл от Кетстай, който ще изпълнява ролята на кралски наместник и управител на имотите й и ще я пази от зло.

— Скрайвъл от Кетстай? — възкликна яростно Робин. — По-скоро Скрайвъл Кетспау, защото той не е нищо друго, освен граблива дива котка^[10] и е толкова близък роднина на сър Айзенбарт де Белами, че е ясно в чии ръце ще бъде маша! Виж ги ти! Новият абат на „Света Мария“ е накарал чичо си, канцлера, да издаде тази заповед, под предлог, че въпросният наместник и управител ще съблюдава за кралската опека. Ще се преструва на пазител на кралските права, а на практика ще даде възможност на тази крадлива пасмина от безчестни рицари и лордове да заграби имотите. Но, по дяволите, трябва да открия какво е сполетяло моята Мариан, при това колкото е възможно по-бързо.

През следващите няколко дни Робин и хората му пребродиха и претърсиха надлъж и нашир Ланкашир, разпитваха бедни селяни, крепостни, просяци и скитници по пътища и кръстопътища, по села и колиби, дали някой не е зърнал висока девойка, с кестенява коса, със стройна фигура и царствена осанка, да минава наоколо, било сама, било заобиколена от банда рицари или войници. Но всичко бе напразно. Никой не бе виждал подобна девойка и в края на седмицата Робин бе напълно отчаян.

Междувременно Уолтър го извести, че Скрайвъл от Кетстай, заедно със стотина войници е пристигнал и е влязъл във владение на замъка, но бил направо бесен, като научил, че лейди Мариан е изчезнала. Разпратил навсякъде хора с изричната заповед да я намерят и да му я доведат или поне да разберат къде е избягала и къде се крие. Натрапникът проявявал такова усърдие във всичко, което предприемал в тази насока, че Уолтър започвал да мисли, че може би той и лордовете в Рангби нямат пръст в изчезването на Мариан и че е твърде възможно или да е избягала сама, или да е била похитена от някого от алчните за имота й роднини.

Потънал в скръб, Робин най-накрая подкара коня си към Барнисдейл. Една сутрин, в която слънцето грееше топло, птиците пееха в клоните и всичко изглеждаше светло и красиво, с натежали сърца разбойниците пристигнаха в лагера край Стейн Лий. Робин едва бе спрял и още не си бе поел дъх след дългото пътуване, когато чу тропот на конски копита да се приближава бързо от юг, и зърна през дърветата фигура на жена, която галопираше към тях, следвана от някого. Робин стремително се изправи и за момент пламна от радост, защото помисли, че това е Мариан! Но в следващия момент я разпозна — дамата бе съпругата на сър Ричард Лий.

Когато доближи до него, той галантно се поклони на едно коляно пред нея. Тя бе силно възбудена, много разстроена и останала без дъх от бързата езда.

— Бог да те пази, Робин Худ — каза тя, — теб и цялата ти чета славни бойци. Идвам с огромна молба към теб.

— Ще бъда поласкан да изпълня молбата ви, лейди — отвърна той. — За вас и за вашия скъп съпруг съм готов на всичко.

— Не прося благодеяние за себе си, а именно за него. Съпругът ми бе отвлечен от шерифа. Излезе на лов със соколи, само за малко, до потока, дето тече край ловната му кула в Уудсет, когато шерифът и войниците му изскочили от гората, нахвърлили се върху него и го заловили. Вързали го на кон и сега, в същия този момент го отвеждат с тях към Нотингам. И ако вие не предприемете бързо нещо и не тръгнете веднага, със сигурност скоро ще бъде в тъмницата, а не е изключено дори да бъде убит.

— В името на Девата — каза Робин, пламнал от гняв, — този път шерифът вече ще плати за това. Лейди — каза той, — изчакайте тук с вашата компаньонка, докато се върнем. Ако не успеем да освободим сър Ричард и да го доведем с нас, аз също няма да се върна жив.

След това наду рога си и засвири сбор. Странните звуци се понесоха надлъж и нашир из цялата гора, съгледвачите ги чуха надалеч през гъстите дървета. Всички бързо затичаха към Стейн Лий и когато се събраха, наброяваха общо сто и четиридесет души. И всички стояха с лъкове в ръце и чакаха главатарят им да заговори. Той се бе изправил до дамата, която седеше на дребното си ездитно конче. От святкащите му очи бойците разбраха, че водачът им е изключително развълнуван.

— Момчета! — извика той. — Тези, които бяха с мен на стрелбите в Нотингам, знаят колко много ни помогна храбрият съпруг на тази дама. Той ни спаси от явна и сигурна гибел. Сега обаче самият той е отвлечен от шерифа, който научил, че аз съм далеч от Барнисдейл, и е дръзнал да нахлуе в нашите гори и да плени сър Ричард в Уудсет, където рицарят бил на лов. А сега, юнаци, аз отивам да спася този доблестен рицар от шерифа. Кой идва с мен?

Всички разбойници, които бяха се събрали, нададоха вик и всички, без никакво изключение, като един, вдигнаха лъковете си в знак на това, че искат да бъдат доброволци в тази мисия. Вдигна се голяма врява. Робин се усмихна, горд от тяхната преданост и готовност.

— Благодаря ви, юнаци, но за съжаление не може всички да дойдете — извика той. — Тъй като шерифът има сериозна военна сила със себе си, осемдесет от вас ще тръгнат с мен. Останалите ще останат да охраняват лагера и съпругата на рицаря.

Всичко бе готово за миг и групата начело с Робин се запромъква през гората и бързо, макар и безшумно напредваше на югоизток към пътя, по който трябваше да мине шерифът на връщане в Нотингам. Шерифските шпиони явно бяха надушили, че Робин не е в гората Барнисдейл и е оставил командването на Литъл Джон, който все още бе слаб и неспособен да се движи поради раната в коляното си. Затова, щом само чу, че сър Ричард е напуснал здравия си, непревземаем замък в Линдън Лий и е отишъл в ловната си хижа в покрайнините на Барнисдейл, шерифът реши, че точно сега му е паднала прекрасна възможност да го залови и по този начин да се докара пред епископа на Ели, кралския канцлер, който бе побеснял от гняв, щом научил, че рицарят е помогнал на Робин и го е спасил, с което е погазил закона и е проявил най-непростимо неподчинение към неговите блюстители.

Сега, като бе заловил рицаря, шерифът бързаше с всички сили да напусне тези опасни места, понеже го гонеше лют страх, че Робин може да се върне във всеки един момент. Затова пришпорваше хората и конете и им даваше зор, докъдето им стигаха силите. Самият той яздеше успоредно със сър Ричард, който бе здраво завързан на коня. Петдесетте тежковъоръжени пехотинци, които ги съпровождаха, се трепеха и потяха в горещото пладнешко слънце на летния ден, за да смогват да вървят в крак с шерифа.

Когато стигнаха до градчето Уорксоп, което лежеше на пътя им, шерифът позволи да останат само толкова, колкото бе достатъчно на всеки войник да получи по халба ейл, и не позволи нито един да поотдъхне под широките корони на кестените, които простираха тъмните си и приятни сенки върху горещия палещ път. След това трябваше веднага да продължат и краката им се набиваха в прахта, която след километър отново спече гърлата им.

Накрая групата стигна до гористите възвишения на Югъмбър Форест и шерифът се почувства малко по-спокоен, макар и за миг да не намали темпото, с което се движеха. Все пак, под сенките на вековните дъбове и кестени, войниците чувстваха по-малко умората и изтощението.

Пътят им минаваше по стръмен хълм на име Хагер Скар и като изстискваха до капка мъжеството и издръжливостта си, те се закатериха нагоре по него. В този момент рязък, суров и неумолим глас прокънтя:

— Стой!

Войниците се огледаха и видяха, че от всичките им страни на горския път са застанали стрелци с обтегнати лъкове, а блестящите остриета на стрелите им сочеха право към техните пазви. Цялата група замръзна на място и обградените ядосано замърмориха под носа си.

При дърветата, на около десетина крачки разстояние от шерифа, бе застанал Робин. Лъкът му бе обтегнат, а изражението на лицето му бе свирепо и безпощадно.

— Е, шерифе — извика той, — разбра, че ме няма и реши да отвлечеш приятеля ми. Светата Майка ми е свидетел, че за теб щеше да е много по-добре да си беше останал зад стените на града ти. Казвам ти, няма да те пощадя, повече няма да ти се размине, няма да проявя милост. Никога през всичките тези последни седем години не съм вървял по-бързо от тази сутрин, а това не вещае нищо добро за теб. Кажи си последната молитва, защото последният ти час удари.

Като ясно осъзнаваше, че краят му е дошъл и няма какво повече да губи, шерифът изведнъж прояви храброст:

— Ти ли, престъпнико, ти ли, вълча главо!? — разкрещя се той. — Канцлерът ще претърси всяко храстче, всяка шумка в тази гора, за да те залови и накаже за това, което смяташ да извършиш! Аз…

Повече нито дума не се чу от него. Стрелата на Робин прониза леката му плетена ризница, той потръпна, олюля се на седлото и се свлече на земята.

Шерифът бе мъртъв. Робин отиде до рицаря, сряза ремъците, с които го бяха вързали, и му помогна да слезе от коня.

— А сега — обърна се той към войничетата, — хвърлете оръжието!

Те веднага се подчиниха, след което Робин им заповяда бързо да тръгват, като вземат и трупа на господаря си. Тежковъоръжените войници, напълно обезоръжени, скоро изчезнаха зад гребена на хълма, с натежали от оскърбление сърца, болезнено унизени от пълната и безусловна победа на храбрия разбойник.

Робин се обърна към приятеля си и го приветства:

— Добре дошъл в нашата гора! Ще трябва да останеш с мен и моите юнаци, да се научиш да ходиш пеша през кал и тиня, през мъхове и лишеи, през блата и мочури. Наистина съжалявам, че един тъй достоен рицар трябва да изостави уредения живот, да напусне замъка си заради враговете си и да хване гората, но безопасността — както на теб, така и съпругата ти — не ни оставя никаква друга възможност. Нищо друго не може да се направи.

— Благодаря ти, Робин, благодаря ти, приятелю, от цялото си сърце ти благодаря! — каза рицарят. — Благодаря ти за това, че ме спаси от грозящата тъмница и от сигурната смърт. А за мен ще бъде истинско удоволствие да живея с теб и храбрите ти момчета в горите — не бих и могъл да си пожелая нещо по-добро и в по-добра компания. Не бих могъл да намеря по-доблестен мъж, с когото да споделям живота си.

И така се отправиха обратно към горските дебри и преди да падне здрачът, вече бяха стигнали при дамата на рицаря. Радостта й бе огромна и тя изказа най-горещи благодарности на Робин и бойците му за храбрата им постъпка и за това, че са върнали съпруга й жив и здрав при нея. Скоро бе приготвена богата трапеза и сър Ричард Лий и неговата лейди бяха нагостени и приети по кралски. И двамата заявиха, че макар да са загубили замъка и имотите си, никога не са били по-щастливи, отколкото през тази първа нощ на техния нов живот като хора извън закона, в зелените дебри на горите.

Лагерът утихна. Не се чуваше никакъв шум, освен пукането на последните умиращи въгленчета в огъня, лекото бърборене на вятъра в короните на дърветата и ромоленето на малкото поточе край бивака, а всички сладко спяха. Всички, освен Робин. Той стана и тихо пое в тъмнината. Беше много нещастен и разстроен от изчезването на прекрасната Мариан. Въображението му рисуваше ужасни картини — представяше си я как е пленена в някакъв замък и как се опитва да се освободи, притискана от исканията на някакъв алчен, жесток роднина или граблив рицар, който иска да сложи ръка на богатата й зестра, като я принуди да се омъжи за него.

Изпълнен с подобни страхове, Робин се отправи през гората към зелените могили, където живееха Кет Троу и Хоб О’Хил, за да разбере дали малките хора не са научили нещо за неговата Мариан. Още докато бяха в замъка на сър Ричард Лий, в мига, в който бе научил, че Мариан е изпаднала в беда след смъртта на баща си, Робин веднага изпрати Кет Троу да тича преди групата към Маласет, за да има кой да пази Мариан. Оттогава обаче нямаше никаква вест от Кет и мълчанието му силно го безпокоеше.

Макар горските пътища да бяха потънали в дълбока тъма, Робин безпогрешно се ориентираше през дърветата и храстите и се движеше тихо и безшумно като див звяр по горските пътища. Остави зад гърба си и последния от съгледвачите си, които пазеха на поста си, и измина още няколко километра, докато стигна до Туинбароу Лий — полянка, която носеше името си от зелените домове на малките човечета. Внимателно се приближи до края на откритото пространство и се огледа иззад листата на дърветата покрай него.

След като очите му привикнаха с тъмнината, той вече ясно виждаше двете зелени могили от мястото, на което бе застанал. Всичко изглеждаше потънало в тишината и спокойствието на нощта. Само вятърът шумолеше във високата трева или шепнеше нещо на листата на дърветата. Далеч от другата страна на поляната долетя неясен, слаб вик на бухал, който сякаш задаваше непрестанен въпрос — у-ху-бу-ху^[11]. Наблизо се чуха тихи стъпки и като обърна глава, Робин видя мършав силует на вълк, застанал току в края на горичката. С вдигната глава животното душеше миризмите, които вятърът довяваше до него откъм могилките. Изведнъж дочу внезапен бяг през храстите в тила си, после рязък писък, а после — отново тишина. Една дива котка бе повалила на земята заек. Вълкът изчезна от мястото си по посока на звука, за да види дали ще успее да открадне плячката на котката. Дълго сатанинско ръмжене приветства появата му и Робин, затаил дъх, очакваше да чуе как в следващия миг котката и вълкът се вкопчват в смъртен бой. Но ръмженето стихна и замря. Старият вълк явно се бе отказал от състезанието.

Робин се вглеждаше съсредоточено и напрегнато в могилата и ето че в тъмното пространство се очерта силуетът на залегнал мъж. Той знаеше, че това е едно от жилищата на братята, и се чудеше, дали Кет и Хоб са вътре и дали вече са заспали. Понечи да нададе писък на птица, което бе нощният им сигнал, но точно тогава видя, че легналата фигура се размърда. Вгледа се внимателно — не можеше да е нито един от двамата братя, защото човекът бе много по-едър и се прокрадваше много предпазливо към върха на могилата.

Робин разбра, че това е враг, който шпионира мястото, където живеят двамата братя. Зачуди се, дали пък това не е някой от неговите хора, и само от мисълта за това здравата се ядоса. Неведнъж им беше нареждал в никакъв случай да не се мотаят около могилите или да се опитват да натрапват компанията си на дребните човечета. Ако това наистина се окажеше някой от неговите хора, щеше здравата да си изпати.

През това време фигурата почти бе достигнала върха на могилата и Робин пристъпи тихичко напред с намерението да отиде при мъжа и да го спре. Изведнъж обаче срещу хоризонта се видя как срещу натрапника изскача дребна мъжка фигурка и се хвърля върху него. За миг онзи се стъписа от изненадващото нападение, направи опит да се изправи, но бе отблъснат рязко назад, след което двете фигури се вкопчиха в смъртоносна хватка. Робин се втурна към могилата да помага и докато приближаваше, зърна проблясване на нож в тъмнината. Чуваше как тежко дишат двамата противници, докато се боричкат надолу по стръмния и хлъзгав склон на могилата. Те се блъскаха насам-натам, препъваха се на моменти и отново започваха. Точно в момента, в който Робин стигна до тях и видя, че това са Кет Троу и един от неговите разбойници, Кет избутваше тялото на другия от себе си. Нападателят падна, изтъркаля се като цепеница от могилата и остана да лежи в ниското бездиханен и неподвижен.

— Какво става, какво беше това, Кет! — попита Робин изумен. — Нима един от моите се опита да проникне в дома ти?

— Не е никой от твоите, не е от бандата ти, мастър — каза запъхтян дребосъкът, като притискаше с ръка една рана на рамото си. — Този е, по-точно беше, шпионин, който ме следи от три дни, но както и да е, повече няма да може да шпионира.

Двамата слязоха от могилата и Кет преобърна убития по гръб. Макар дрехите му да бяха като тези на Робиновите бойци, той позна по лицето, че не е от неговата банда.

— Но откъде има като нашите зелени дрехи? — попита Робин.

— Този подлец уби едно клето момче от твоите, Дринг му беше името, да, уби го при Брамсбъри Бърн — каза Кет — и му взе дрехите, за да се маскира, докато шпионира.

— Ах, горкото момче — каза Робин. — Дринг винаги ми е бил много верен и предан. Но ти пък какво си правил при Брамсбъри Бърн? Това не е ли доста по на север от посоката, в която те пратих? Как отиде да търсиш толкова надалече? — попита Робин нетърпеливо, като се чудеше, дали Кет има да му казва нещо.

— Точно за това ще ти разправям де, мастър! — каза Кет. — Но ела сега вътре в могилата и ще ти разказвам, докато си превързвам раната.

Робин последва Кет по склона на голямата могила. Досега бе влизал само веднъж в дома на Кет и знаеше, че страничната вратичка е твърде малка за мъж с нормални размери, затова трябва да се спусне през комина, който бе достатъчно широк, за да премине. На самия връх на могилата имаше тъмна дупка, в която Кет изчезна, след като бе казал на Робин да изчака, докато донесе светлина.

Скоро лицето на Кет се появи долу, в сиянието на една факла, която той закрепи в улейче на една от облицованите с камък стени. Кет махна няколко камъка тук-там и направи отвора по-широк. Тогава Робин започна ту да пристъпва, ту да се плъзга по косия полегат комин. След това имаше още един подобен пасаж, през който трябваше да се слезе, и накрая се оказа на пода в нещо като голяма зала, която беше домът на Хоб и Кет, както и на майка им и двете им сестри. В светлината на факлата, която Кет бе поставил и тук, Робин видя, че стените на тази странна подземна пещера също бяха изцяло направени от камъни, които бяха наредени без никакъв хоросан така изкусно, че цялата заличка се извиваше в свод, във формата на горски кошер с височина осем стъпки.

Робин помогна на Кет да превърже дълбоката рана на лявото си рамо и няколкото по-малки драскотини по ръцете. Като свърши, малкото човече погледна лицето му и с весело, щастливо, сияещо изражение на лицето каза:

— Ако ми обещаеш да не издадеш нито звук, след малко ще ти покажа съкровището, което намерих.

— Кет — каза Робин припряно, — наистина, намерил си моята скъпа лейди?! О, добро малко човече!

В отговор Кет дръпна Робин да го последва в една друга част от залата, която бе отделена със завеса, измайсторена от парче старинен гоблен, който сигурно навремето бе украсявал дневната на някой лорд. Робин надзърна отзад и най-сетне видя своята прекрасна Мариан. Тя спеше върху легло от сладка папрат, покрито с конски чул, и то така сладко, сякаш бе в собственото си легло с фини ленени завивки в Маласет. До нея бе полегнала една от сестрите на Кет, дребничка и крехка. С много черна коса и бледо лице, тя ярко контрастираше на кестенявите коси и загорялата кожа на Мариан. Той дълго се взира в любимото лице и щеше да остане така сигурно до сутринта, ако Кет не го бе дръпнал с шепот:

— Не се взирай така напрегнато в нея, че очите й ще се отворят, за да те търсят. Не я буди.

И Робин и Кет се измъкнаха на пръсти в един отдалечен ъгъл на залата и Кет започна своя удивителен разказ.

— Когато ме прати да пазя лейди Мариан, докато ти дойдеш — каза Кет Троу, — пристигнах в замъка още вечерта и се промъкнах вътре, без никой да ме види. Заварих лейди Мариан в нейната стая, твърдо решена да избяга при теб, без да оставя никакво съобщение на никого, за да не може никой да обвини управителя Уолтър и слугите й за нейното бягство. Казах й, че е по-добре да те изчака, но тя така силно копнееше за свободните горски простори, за откритите ловни полета и волната пустош, че не пожела да стои и предпочете да тръгне, за да те пресрещне. Призори двамата излязохме от замъка по един таен път и поехме към сечищата и ловните полета. Мастър Робин, твоята лейди е много мъдра и съобразителна, макар че е доста упорита и припряна. Страхуваше се, че вероятно някои от враговете й са наблюдавали замъка, и затова не искаше да вървим заедно нататък — така ми каза, защото ако и двамата ни заловели или убиели, нямало кой да остане да ти каже, че сме в беда. Но както и да е, все още вървяхме заедно по пътя, по който трябваше да те пресрещнем. Не бяхме изминали и два километра, когато от гъсталаците при Катраил Ринг изскочиха двадесет мъже и я заловиха. Аз едва успях да им се измъкна. Отстъпих назад и се скрих, но те не можеха да повярват, че е сама, и тръгнаха да ме търсят. Бяха хората на лорд Търлстан, който, знаеш, е близък роднина на онзи от Рангби. Бяха много свирепи на вид и не се държаха много възпитано с моята дама, та на няколко пъти аха да пусна стрела в гърлото на Грейм Гаптуут, водача им. Сложиха дамата на кон, който заедно с още други коне бе скрит покрай пътя за Ринг, на мястото, на което бяха залегнали да наблюдават замъка в долината отдолу. Следвах ги цял ден, един безкраен ден, който като че ли трая вечно, толкова мъчително и тежко бе това пътешествие. Те се придвижваха много по-бързо, като се държаха близо до откритите сечища и пустеещите земи, и на мен ми беше наистина трудно да ги догонвам на два крака. През тази нощ те стигнаха известната Черна кула на Грейм, и когато чух вратата й да скърца, все едно и сърцето ми падна с нея, защото както знаеш, тази кула е страховито място. И е така здраво укрепена и залостена, че не можеш нито да проникнеш вътре отвън, нито да се измъкнеш навън отвътре — Кет си пое дъх и продължи: — На следващия ден изпратиха двама ездачи на юг и веднага ми стана ясно, че отиват да кажат на онзи злодей Айзенбарт, че държат в плен твоята дама. Явно възнамеряваха да те ударят по най-чувствителното ти място. Два дни се щурах около тези злодеи и черната кула и си блъсках главата как да проникна вътре и как да се измъкна обратно с моята скъпа господарка, като същевременно я опазя невредима. Вечерта на третия ден конниците се върнаха с още войници, изпратени от Айзенбарт под предводителството на Балдуин Килър. Идваха, за да вземат господарката и да я преместят в зандана на Рангби. Знаеш, мастър, че ние, малките хора, имаме доста тайни и необичайни умения и способности, знаеш, че обладаваме някаква скрита мощ. Например можем да преминаваме през разни твърди неща, които на пръв поглед изглеждат монолитни и непреодолими. Точно това успях да направя. С помощта на тези познания и способности успях да прозра кое е слабото място на здравата кула. Даже почвам да си мисля, мастър, че направо няма замък, в който да не мога да проникна, колкото и висок и стабилен да е, стига само да концентрирам мисълта си върху това. И така, влязох в кулата в тъмнината и свалих моята господарка долу, но докато се оттеглях, се наложи да фрасна така яко един, дето спеше там, че сигурно никога повече няма да се събуди, за да прави лошавини. Тази нощ направихме много дълъг преход, но храбростта не я напусна нито за миг. През деня си почина за малко, докато аз търсех храна наоколо. При Брамбъри Бърн срещнах младия Дринг, който пламна от ентусиазъм да те намери и колкото може по скоро да ти донесе добрата новина. Този мошеник, който лежи мъртъв тук, отвън, ме видял с Дринг и ме познал, че съм от приятелите ти. След това явно е решил да спечели благоволението на лордовете в Рангби и да заработи някоя награда, затова убил Дринг, преоблякъл се в неговите дрехи и ме последвал. Самите ние пристигнахме тук едва преди четири часа и оттогава господарката ми спи.

— Нека спи, нека се наспи добре, храброто ми момиче — каза Робин, — има нужда от това. Просто не знам как да ти се отблагодаря, Кет. И най-голямата отплата все ще бъде малка за това, което стори — продължи той, — защото с това, че я спаси и я доведе невредима, в безопасност в собствения си дом, ти си изложил себе си и близките си на огромен риск. Каква награда искаш да ти дам, какво да сторя, за да ти се отблагодаря за стореното?

— Мастър — каза Кет — няма нужда от приказки за награди и отплата между теб и мен. Аз и близките ми ти дължим живота си и каквото и да направим ние или пък ти, мисля, че всичко е без корист, само от любов един към друг. Нали така!

— Така е — каза Робин и двамата стиснаха здраво ръце с мълчалива клетва, която потвърди верността им един към друг.

Робин пренощува в тролския хълм на папратова постеля до Кет, а на сутринта, когато Мариан се събуди и го видя до себе си, радостта й нямаше край. Много любовни слова си казаха двамата, и си обещаха никога повече да не се разделят, докато са живи. Още същия ден Робин отиде при отец Тък, за да го подготви за предстоящата сватба.