Хенри Гилбърт
Робин Худ (3)

Втора глава
Как Литъл Джон^[1] открадна обяда на горския и се срещна с Робин

 

— Ех, братлета, това се казва блаженство!

Тия думи принадлежаха на Мъч, Милеровия син. Той хвърли един доволен поглед наоколо и се търкулна по тревата, за да се настани още по-удобно. С удовлетворени погледи или сумтене му отговориха останалите двадесетина души, излегнали се в цял ръст под дебелите сенки на дърветата. Някои обаче отвърнаха просто със сладко хъркане, защото еленското печено, с което се бяха нагостили, им се беше отразило като приспивна песничка, пък и тренировката с бойни тояги тази сутрин беше доста сериозна и уморителна. Да не забравяме и това, че за шумящата от хубаво винце глава сънят е най-доброто лекарство.

Обявените извън закона, или разбойниците, както ги наричаха, се намираха на една малка горска полянка, известна с името Стейн Лий или Стенли, закътана дълбоко в самото сърце на гората Барнисдейл. От едната й страна малка рекичка ромонеше върху обли камъчета, а от другия край имаше грамаден изправен камък, целият позеленял от мъх. Тук преди много години облечени в кожи воини бяха идвали, за да отправят своите молитви към духа на своя велик вожд, погребан отдолу под същия този камък. Отстрани на ручея бяха коленичили Скадлък и готвачът и почистваха дървените паници, които току-що бяха използвали.

Слънчевата светлина на горещия юлски ден падаше върху водата през потрепващите листа и в дълбокия зеленикав мрак лъчите блещукаха като златни пръчици. Повечето бивши крепостни се излежаваха по гръб, отдадени на чистата наслада от съзерцанието на картините, рисувани от преплитащите се и полюляващи се над главите им клонки. Слънцето плъзгаше помежду тях пламтящите си копия, а нежният летен ветрец раздвижваше короните на дърветата. След обилното хапване, под нежното докосване на въздуха, клетите разбойници чувстваха такова щастие, каквото никога преди в живота си не бяха изпитвали. Малкият Гилбърт, чиито бузки сега бяха поруменели от здравословния живот, седеше до Скарлет и подостряше стрели с ножа си.

Робин се бе облегнал на ствола на един повален бряст. Очите му гледаха зорко и безстрашно, а цялото му същество излъчваше все същото благородство, както и преди няколко месеца, когато все още не бе обявен извън закона, все още не бе станал „вълча глава“, както ги наричаха тогава — човек, когото по силата на закона всеки можеше да убие и дори да получи награда за главата му.

Робин ръководеше със здрава ръка всички тези двадесет мъже, които бяха дошли с него в гората и го бяха избрали за свой главатар. В началото бяха мудни и тромави, но Робин знаеше, че скоро животът им ще зависи от това да се научат да се бият с тояги сръчно, да въртят меч и да стрелят точно с лък. Затова всеки божи ден ги поставяше на редица изпитания и сериозни тренировки. Напукани от тежкия труд с ралото, с търнокопа и градинските ножици, ръцете им бавно привикваха към по-деликатната игра с меча, тоягите и лъка, но повечето бяха млади мъже и той се надяваше, че бързо ще придобият необходимата бързина на окото и ловкост на ръката. Освен това той ги учеше и на други полезни неща — как да откриват дирите на благородния елен, как да посрещат и да побеждават страшните вълци и освирепелите глигани с огромните бели бивни.

— Какво ли щяхме да правим сега — промърмори Дискон Дърводелеца, — ако все още бяхме крепостни и се върнехме в селото?

— Аз щях да храня огромната сива свиня на господаря или да ора нивата му — каза Лонг Питър, — докато собствената ми нива буренясва.

— А пък аз — горчиво каза Уил Стътли — щях да ругая и проклинам отвратителния зъл абат заради това, че разби сърцето на бедното ми момче. Всеки път, когато почувствам, макар и искрица от щастие, тя бързо угасва, защото се сещам за него и ми става много, много мъчно. Ех, де да беше тук сега!

Никой не продума в следващите няколко минути. Всички чувстваха, че макар и да са патили, Уил Стрелеца бе пострадал най-много от безсърдечието на абата на манастира „Света Мария“ и от вероломството на сър Гай от Гисбърн. Уил имаше син, крепостен, разбира се, като него самия. Но момчето успя да избяга в Гримсби, изкара там една година и един ден на служба като моряк и така спечели свободата си. После бе спестявал всичко, което смогнеше да задели, като се трудеше мъжествено ден и нощ, за да събере достатъчно пари и да откупи свободата и на баща си. Трябваше да отгладува и да събере двадесет марки, което щеше да означава край на бащиното му крепостничество. Накрая той събра сумата, отиде при абата и му предложи парите срещу бащиното си освобождаване. Но коварният монах го плени и го хвърли в затвора, като му открадна всички пари. След това се намериха и лъжесвидетели, които да се закълнат пред феодалния съд, че младежът е бил видян да се появява в колибата на баща си, преди да е изтекъл задължителният срок от една година и един ден. Ето така абатът отново го обяви за свой крепостен. Колкото до парите, които той бе спестил — „Всичко, което придобие крепостният, придобива го за своя господар“, гласеше старият закон, който никой не би и помислил да отрича. После младежът бе пуснат от затвора, но бе с разбито здраве и сразен дух, работеше на господарските ниви безмълвен и сякаш зашеметен, потънал в мъка, а накрая една нощ бе открит мъртъв на сламеника си.

— А аз — каза Скарлет, облегнал се на левия си лакът, като вдигна яката си дясна ръка във въздуха, — аз щях да жъна пшеницата на господаря и с всяка ръкойка, с всеки замах на сърпа, щях да жадувам за деня, в който ще пробода с ножа си злото сърце на Гай от Гисбърн, който от честен, свободен орач ме превърна в крепостен, защото нищетата ме надви.

Това също беше вярно. Преди време Скарлет бе свободен човек, но след един провал на реколтата му управителят го принуди да върши всякаква тежка работа, която не бе присъща за положението му. Така постепенно неговите ниви буренясаха, Скарлет заборчля, загуби земята си и изпадна до нивото на обикновен крепостен.

— Мастър — каза Мъч, Милеровият син, — като гледам, тук сме все нещастни и бедни хора, всичките пострадали от някого, който е имал власт. Сега, когато сме извън закона и вече сме разбойници, ти трябва да ни даваш някакви напътствия, от които да ни става ясно кого да бием и връзваме и кого да пускаме да си върви свободен. Не трябва ли да дадем на надутите богаташи да усетят поне малко от болката и нищетата на бедните и окаяни хорица?

— И в моята глава се въртеше идеята да ви поговоря за това — каза Робин. — Първо, искам никога да не закачате жени, както и групи, в които има дори само една жена. Аз никога не забравям добрата Дева в молитвите си и винаги се уповавам на покровителството и защитата й, така че ще изисквам и вие на свой ред да бъдете защитници и покровители на всички жени. В никакъв случай не правете зло на някой честен селянин, който мирно обработва земята си, нито пък на добър йомен, все едно къде го срещате. И към скромни и почтени рицари и оръженосци също се отнасяйте изключително вежливо. Но сега ще ви кажа нещо, което добре да си набиете в главите — на абати и епископи, приори^[2], свещеници и монаси — е, на тях вече можете да им правите каквото си щете. Когато ги лишавате от тяхното злато и богатство, вие вземате само това, което те са ограбили и изцедили от бедните. Затова гребете с пълни шепи от тяхното имане и не жалете тоягите си за гърбовете им. Те декламират и припяват учението на блажения Исус и на думи уж го следват, но тлъстите им телеса и черните им сърца доказват точно обратното.

— Да! Да! — развикаха се разбойниците, развълнувани от въодушевлението в гласа и очите на Робин. — И ще вземаме такса от всеки, който преминава по горските пътища.

— Точно така. А сега, юнаци — продължи Робин, — макар че сме обявени извън закона и, бих казал, вече не сме подвластни на човешките закони, все още сме подвластни на Божията милост. Затова искам да дойдете на църква с мен. Ще отидем в Кампсал, за да присъстваме на литургията. Свещеникът ще изслуша изповедите ни и ще ни почете от Библията.

След малко всички разбойници се бяха наредили в редица по един и неотлъчно следваха главатаря си Робин по обсипаните с листа горски пътища, криволичещи между гигантските дървета, през застлани с папрат полянки, от които елените и кошутите уплашено побягваха. Прегазваха потоци и рекички, заобикаляха високите скали на каменисти дерета, но макар този глух страничен път да бе непознат на мнозина, всички до един изпитваха пълно доверие в своя водач.

Изведнъж Мъч, който вървеше до Робин, спря, когато навлязоха в поредната малка полянка.

— Вижте — каза той, сочейки към другата страна, — духче! Сигурно е елф^[3]! Мернах го да пристъпва ей там, отпред. Не беше по-голям от момче. Скри се зад онази папрат. Но тоз смелчага — каза Мъч на себе си — ще го уцели, ако все още е тук! — и той вдигна лъка си и пусна една стрела, но Робин светкавично свали китката му надолу и тя се заби на няколко ярда в земята.

— Тези духчета са мои приятели — разсмя се Робин — и ще станат и ваши, стига да го заслужите. Слушайте, ти, Мъч, и всички вие, весели мои другари. Не стреляйте по нищо в гората, което не се опитва да ви нарани, освен ако не ви е необходима храна. Така ще заслужите благоволението на всички добри духове и сили, които са се подслонили тук или на небето.

Мъжете се зачудиха, какво ли иска да им каже Робин, и през целия път си мислеха за странните му думи, като се оглеждаха внимателно за духчето на Мъч. Но дори не го и зърнаха и накрая започнаха да го подкачат, че е ял твърде много еленско месо и затова му се привиждат феи и самодиви. Той обаче настояваше, че е видял някакъв малък мъж „с тъмно лице и коси, не по-висок от дете“.

— Слънчевите лъчи го обливаха, докато се движеше — твърдеше той, — и дори видях как хвърлят проблясъците си върху косматите му ръце.

— Трябва да е било катерица — каза някой — и Мъч е взел опашката й за космата ръка.

— Или пък Мъч е омагьосан — каза друг. — Сигурно е спал в омагьосан кръг някоя нощ.

— Казвам ти, че е самият Пук или брат му! — със смях каза Мъч, който вече бе почнал да не вярва на очите си и сложи край на всички подигравки, като сам се присъедини към смеха на другарите си.

Стигнаха в малко горско селце, сгушено в едно сечище посред гигантски дъбове и брястове, и мъжете един по един отидоха да се изповядат при стария енорийски свещеник. Когато приключиха, Робин поръча литургията, която им бе обещал. Преди да коленичи, той се огледа из малката дървена църквица и видя млад и хубав мъж да коленичи в близост до него. Той бе облечен в лека ризница, в една ръка държеше железния си шлем, а на хълбока му висеше меч. Беше висок и грациозен, макар и здраво сложен, и очевидно беше от благородно потекло. Робин го изгледа внимателно и хареса честния му взор още щом срещна очите му.

Службата бе стигнала до половина, когато в църквата влезе малко човече, с дребно телце и тъмно лице. С един бърз поглед очите му пронизаха цялото пространство и инстинктивно спряха на Робин, който бе коленичил пред свещеника, в началото на редицата, образувана от хората му. С бързи и меки котешки стъпки дребосъкът прекоси сред коленичилите разбойници. Очите им уловиха прокрадващата се фигура и някои реагираха с учудване, а други направо със страх се втренчиха в това странно недорасло същество.

Те видяха как джуджето се промъкна към Робин и го хвана за лакътя, а той наведе глава и го заслуша.

— Двама страховити рицари са те проследили, мастър — шепнеше дребосъкът. — Вече са на един хвърлей от църковната врата. През последните дни някакъв селяндур те е шпионирал. С рицарите има и двадесет тежковъоръжени войници.

— Върви и наблюдавай вратата — също шепнешком каза Робин. — Злодеите могат да почакат, докато свърши Божията служба.

Дребосъкът се обърна и тихичко се промъкна обратно, а разбойниците се подбутваха един друг с лакът, докато минаваше край тях, и не спираха изумено да се взират в него. Мъч, Милеровият син, триумфиращо се усмихна.

Литургията продължи и разбойниците отговаряха на свещеника според обичая. Последните думи току-що бяха изречени и мъжете се изправяха, когато бръмчейки като огромен търтей, през един от тесните процепи на прозорците^[4] профуча стрела, която прелетя през цялата църква и с остър звук се заби в отсрещната стена.

— Свети Никола да ни пази и закриля! — каза уплашено свещеникът и се затътри към вратата в задната част на църквата.

— Е, юнаци — каза Робин, — днес ще докажете дали сте взимали присърце ежедневните уроци с лъка. Към прозорците! Рицарите от „Евил Холд“ са ни догонили и много би им харесало здравата да ни поизтезават в тяхната къща на ужаса.

При тези думи лицата на разбойниците станаха сурови и безпощадни. Разказите за жестокостите и мъченията на грабителите, които бяха господари на замъка Рангби, се разпространяваха надлъж и шир в Барнисдейл и Пийк Лендс от скитащи просяци, фокусници, монаси и поклонници^[5]. Кръвта на крепостните и на бедните селяни, които злите рицари бяха изтезавали или убивали, отдавна зовеше за мъст. Разбойниците се втурнаха към прозорците, докато Робин и Скарлет залостваха яката дъбова врата, като внимателно се взираха през тесните процепи на дебелите й талпи. В онези времена всяка църква приличаше по-скоро на крепост, отколкото на място за молитви, и Робин бе наясно, че тази малка дървена постройка ще устои поне няколко часа на всякакви атаки на враговете, с изключение на палеж.

В този момент младият благородник се доближи до Робин и му каза:

— Кои са тези хора, добри ми горянино, кой ти желае злото?

— Лордове от висшата класа — отвърна му Робин — но с поведение и обноски на джебчии и кръчмарски колячи и побойници. Найджър ле Грим^[6], Хамо де Мортейн…

— Какво! — прекъсна го рицарят разгорещено. — Злодейската шайка на Айзенбарт де Белами, внука на онзи звяр от Тикхил?

— Същите — каза Робин.

— Тогава, добри горянино — каза младият мъж и думите му бяха изпълнени с плам и нетърпение, — аз те моля да ми позволиш да ви помогна. Айзенбарт де Белами е най-престъпният, най-жестокият и низък рицар. Само бог знае колко мъже и жени е погубил! Той е мой смъртен враг и най-голямото ми желание е да сложа край на живота му!

— В интерес на истината — отговори му Робин, — като гледам колко много си разгневен, сигурно ще можеш да ми помогнеш. Но кой си ти?

— Аз съм Алан де Транмир, благородник по линия на баща ми сър Хърбранд де Транмир — отговори другият. — Но предпочитам името, с което ме наричат приятелите ми: Алан-а-Дейл, или Алан от долината^[7].

Докато той говореше, разбойникът хвърли едно око през тесния процеп пред него и видя как група тежковъоръжени войници под предводителството на двамата рицари на коне тръгват от покрайнините на гората и се насочват към вратата на църквата, за да я щурмуват.

— Предполагам, млади господине — каза Робин, — че мечът ти няма да е необходим. Надявам се с моите добри момчета да не допуснем тези негодници толкова близо, че да им позволим да използват мечовете си. Трябва да си призная, че хората ми не са големи майстори на меча.

— Но аз обичам и лъка — каза Алан, — в гората край имението на баща ми съм изстрелял стотици точни стрели.

— Е, добре! — каза Робин, а по очите му си пролича, че след тези думи мнението му за младия благородник се повиши. — Ей, насам, Кит Смит! Дай на този джентълмен тук, Алан от долината, един от резервните лъкове, които носиш, и снопче стрели. А сега — продължи разбойникът, след като това бе изпълнено, — всички вие, верни мои юнаци, застанете при процепите на прозорците, откъдето ще можете да държите под обстрел негодниците и да задържите групата им до гората. Те възнамеряват да разбият вратата на църквата и си въобразяват, че тук сме само шепа клети крепостни бегълци, които и понятие си нямат от оръжие, та затова лесно ще ни изколят и разкъсат, както териер разкъсва плъх в дупката му. Днес ще докажете колко ви бива с лъка! Всеки да си набележи по един, докато се приближават, и не им давайте да стигнат до вратата!

Разбойниците пъргаво се наредиха покрай процепите, от които можеха да държат на мушка мястото, където в полумрака на гъсталаците стояха тежковъоръжените войници и изглеждаха заети с нещо. Най-накрая те вдигнаха някакъв тежък предмет от земята и тогава се разбра какво щеше да последва. Бяха повалили един млад дъб и бяха окастрили клоните му, като явно възнамеряваха да го използват като таран^[8], с който да разбият вратата на църквата.

Скоро ги видяха, че тръгват, а дузина от всичките двадесет се бяха наредили покрай дъба, за да го носят. Разбойниците бяха застанали по двама на прозорец — по-ниският отпред, по-високият отзад и всеки се взираше напред с безпощадни пламъчета в очите, докато опъваше стрелата на тетивата си. Бяха станали нетърпеливи като кучета, вързани на каишка, които виждат плячката пред себе си.

— Мъч, Скадлък и Дикън, и вие, дванадесетте отдясно, набележете си по един от тези, дето носят дървото — каза Робин с тих и непоколебим глас, — и се разберете помежду си кой по кого ще стреля, само гледайте да не пропуснете някого. Вие, останалите осем, насочете стрелите си към гърдите на другите войници. В името на Кръста Божи! — възкликна той, докато междувременно забеляза как хората на рицарите излизат на открито. — Те си мислят, че ловът на избягали крепостни е като лова на зайци. Задръжте стрелите, докато ви дам сигнал! — каза той. — Днес ще ми простите за всички ругатни, които получавахте от мен, славни юнаци, докато почти денонощно ви карах да стреляте по мишени през изтеклата седмица.

— О, мастър — извика един от хората му, треперейки от вълнение, — чумата да го яде това чакане! Ако не стрелям скоро, стрелата сама ще изскочи от ръката ми.

— Да не се стреля, докато не кажа! — строго каза Робин. — Четиридесет крачки е разстоянието, за което ви се доверявам, но след това не искам нито един от осемте негодници да стои на крака. Успокойте се, момчета!

В един сякаш безкрайно дълъг и страшен миг лъковете бяха опънати до скъсване, в трепетно очакване на командата. Войниците подтичваха бързо и вече изглеждаше, че са почти до вратата, когато Робин извика: „Стреляй!“

Двадесет и една стрели полетяха от процепите в дървените стени и забръмчаха, докато прелитаха през разстоянието от около четиридесет крачки. Резултатът се стори почти магически на мъжете в църквата, които, затаили дъх, надничаха навън. Те видяха как осем от мъжете, които държаха дървото, изведнъж рязко спряха, олюляха се и паднаха. Други трима се тръшнаха направо на земята, един хукна да бяга, а двама измъкнаха стрелите от раменете си и също побягнаха към гората. Един от конете на рицарите се заклати и запрепъва, после с тъп звук хвърли ездача си. Мъжът стана, но явно бе зашеметен както от удара при падането, така и от изненадващата съпротива и се втренчи недоумяващо в църквата.

Другият рицар, който остана невредим, му изкрещя нещо и яростно смушка коня си. Животното се изправи на задните си крака, а после препусна назад към убежището на гората, накъдето вече бяха избягали и всички останали оцелели. Рицарят, който бе повален от коня си, изглежда, се освести, после се обърна, и затича към гората толкова бързо, колкото му позволяваше бронята. Една стрела полетя подире му, но го пропусна и той скоро изчезна.

На проскубаната трева пред църквата лежаха десет неподвижни тела и един мъртъв кон, който бе пронизан със стрела в сърцето.

— А сега, момчета — каза Робин, — бързо към гората, последвайте ги!

Вратата бързо бе разбарикадирана и разбойниците се насочиха към гората, по посока на мястото, където се бяха скрили нападателите. С лекота откриваха следите от бързото им отстъпление и стремително напредваха. Алан от долината тръгна с тях и Робин му благодари за помощта, която им оказва.

— Ако някой ден — каза той — се нуждаеш от няколко добри стрелци, не забравяй да пратиш вест на Робърт от Локсли или Робин от Барнисдейл, както ме знаят хората.

— Благодаря ти, Робин от Барнисдейл — каза Алан, — много е възможно твърде скоро да се наложи да те помоля за помощ.

— Добре, само не разбирам как така — разсмя се Робин — толкова млад и възпитан благородник като теб вече има врагове, срещу които да му трябват стрелци?

— Ех — отвърна Алан и хубавото му лице се натъжи и помръкна, — лошото е, че имам нищожен шанс да надвия или да надхитря враговете си, защото те са силни и властни тирани.

— Разкажи ми твоята история — каза Робин. — Аз вече съм твой приятел и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна.

— Благодаря ти, добри ми Робин — отвърна Алан. — Ето какво ми се случи. Обичам прекрасна и нежна девойка, чийто баща има земи до Шеруудската гора. Името й е Алис де Бофорест. Баща й е наемател на този зъл крадец и тиранин Айзенбарт де Белами, който иска да го принуди да даде Алис за жена на един богат, но стар рицар, който с нищо не е по-добър от самия Айзенбарт. Бофорест почти бе готов да я даде на мен, защото тя самата ме избра, заради любовта, която изпитвам към нея. Лорд Белами обаче го заплаши, че ако не се подчини на волята му, ще потопи в огън, разруха и гибел и него, и имота му. Затова сега не знам вече какво да направя, за да спечеля моята лейди. Тя е толкова храбра, колкото и прекрасна, и е готова на всичко заради мен, но в същото време обича и своя баща, който се е уморил да се бори и иска да живее спокойно. Ето как предаността й към него се обръща срещу любовта й към мен.

— Има ли определена дата за тази женитба? — попита Робин.

— Белами се закле, че ако до година сватбата не стане, Бофорест ще може да опече гъските си на огъня на собствения си дом — отговори Алан.

— Има достатъчно време — каза Робин. — Кой знае? Междувременно може да се случи какво ли не. Сигурен съм, че притежаваш достатъчно храброст. Но трябва да притежаваш и търпение. А знаеш ли, аз отдавна искам да отида на юг, в прекрасната Шеруудска гора. Трябва да го обмисля по-задълбочено и да се срещнем пак наскоро, за да обсъдим подробно този въпрос. Но я гледай! Кои са онези там — рицарят и селянинът, които така тайничко си шушукат?

Робин и Алан се бяха отделили от главната група на разбойниците и точно щяха да излязат на една малка полянка, когато видяха на другия й край мъж в броня да говори с простоват мъж с отвратителна и злобна физиономия, облечен в груба туника на крепостен селянин — това бе единственото му одеяние, ако не се брояха нещавените цървули на краката му. Преди Робин да спре да говори с Алан, рицарят се обърна и ги видя. Те веднага познаха в него мъжа, който бе хвърлен от коня пред църквата. Селянинът ги посочи и каза нещо на рицаря.

— Ах, вие, бандити, ах вие, негодници! — отвърна онзи и тръгна през полянката напред към тях. — Предполагам, че и двамката сте от компанията на избягалите роби, а?!

— Може и да сме избягали роби — каза Робин, като заопъва стрела на тетивата си, — но, сър рицарю, тези роби накараха вас и хората ви най-неочаквано и за вас самите да хукнете в лудешки бяг.

— В името на нашата Дева — каза рицарят е пронизващ, дрезгав смях — говориш много нахално, ти, безстопанствено куче, ти, необуздан негоднико. Но кой е тук? — каза той, като се втренчи в Алан. — Един наконтен и безочлив млад скуайър^[9], когото май хубавичко ще натупам за десерт.

Алан от долината вече бе сложил отпред щита си, който до този момент бе висял на ремък отстрани, а сега изтегли меча си и пристъпи решително.

— Знам те кой си, Айво ле Равенер — с чист и звънтящ глас каза той, — знам, че си зъл и лицемерен рицар, обирджия на самотни хора, насилник на жени и крадец на стоки от търговските кервани. Бог и нашата Дева да са ми на помощ, но днес ти ще паднеш от моята ръка.

— Ти ли бе, нагло конте! — изкрещя другият, изпаднал в бясна ярост, и с огромно настървение скочи към Алан. Двата им щита се удариха и звънтенето на желязото се извиси над тихата поляна.

Яростна и оспорвана бе тази битка. Те се втурваха един срещу друг като освирепели глигани или се блъскаха като елени в смъртоносна борба. Алан бе по-пъргав и чевръст, а другият бе човек на живота — обичаше виното и изобилната храна. Макар рицарят да бе по-възрастен и по-опитен и ловък с меча, по-младият, с бързите си ръце и крака, с острите си очи и със силния си удар бе в по-изгодно положение. Алан отбиваше по-смъртоносните удари на своя опонент с финтиране и с изплъзване назад, като се стремеше да изтощи другия, но не успя да се отърве без рани. Все пак носеше само лека ризница, плетена от метални халкички, и шлем с предпазител за носа, докато другият носеше масивна желязна броня и тежък шлем със забрало.

Накрая предпазният щит на сър Айво клюмна, защото нямаше сила да го държи пред себе си, и ударите на меча му все повече отслабваха. Дишането му се разнасяше наоколо като дрезгаво скрибуцане. Изведнъж Алан скочи към него и с насочен удар вкара меча си в гърлото на злодея.

В този момент Робин, който съсредоточено бе наблюдавал битката между Алан и рицаря, чу отпред като съскане на змия, а после долови стъпки зад себе си. Той светкавично отстъпи настрани и една кама профуча покрай него. Обърна се и видя, че селянинът, който допреди малко говореше с рицаря, сега почти бе паднал на земята, изтощен от силата на удара, с който се бе прицелил в гърба на Робин. Скоро обаче се съвзе и се втурна да бяга към дърветата.

Докато тичаше, една малка тъмна фигурка изникна от папратта пред него. Селянинът се спъна и тежко падна заедно с дребно, прилично на елф човече, което се бе вкопчило в него и здраво го стискаше. За момент изглеждаше, че битката е много оспорвана, но изведнъж тялото на селянина тупна като отсечен дънер, а духчето се изправи, разтърси се и избърса острието на камата си в папратовите листа.

— Благодаря ти, Хоб О’Хил, благодаря ти и за змийското свистене, с което ме предупреди, и за самоотвержената намеса — каза Робин. — Трябваше да внимавам повече. Кой беше този, Хоб?

— Грул бе това, селянин от „Евил Холд“ — отвърна му Хоб. — Той често наобикаляше гората покрай Стейн Лий, където лагерувахте последните три дни. Мислех, че е бил крепостен, който се крие, за да спечели свободата си, но се оказа просто шпионин.

Хоб О’Хил беше брат на Кет Троу, или Трол, но двамата изглеждаха различни. Той не бе по-висок от батко си, но всичките му форми бяха по-деликатно изваяни. С по-тънки и стройни крайници, Хоб бе с бяло лице, на което се открояваха необичайно тъмни очи, косата му бе черна и къдрава, а брадата — къса и спретната. Ръцете му бяха дълги, а дланите и китките — макар и деликатни като на момиче, бяха здрави и силни. Той също бе облечен в пристегната кожена туника и бричове от еленски велур, които стигаха до глезените му, но за разлика от брат си не ходеше босоног, а напротив, носеше здрави обувки на краката си.

Робин отиде до Алан, който бе седнал на земята до мъртвия си враг. Бе изморен и изнемощял от раните в гърба си. Робин го превърза с парче плат, което откъсна от тънката му и фина ленена риза, а след това го попита какво смята да прави отсега нататък.

— Мисля да се прибера у дома, в Уерисдейл — каза Алан. — До днес бях във Форест Холд, в дома на моя млечен брат, Пиърс Лъки. Сега обаче ще се надигне голяма врява и най-вероятно ще ме преследват заради убийството на този негодяй. Не бих могъл да позволя нещо да се случи на брат ми по моя вина.

— Чувал съм за Пиърс — каза Робин, който на практика знаеше по нещичко за всеки, който живееше из околностите на неговите любими гори — и не мисля, че ще му е приятно да го избягваш, при положение че би могъл да ти помогне с нещо.

— Знам това — каза Алан, — но не искам Де Белами и отвратителната му шайка да подпалят брат ми в леглото му някоя нощ, за да си отмъстят на мен. Не, най-добре е да се прибера у дома, стига да намеря коня си, който оставих до хижата на един горски пазач на около километър оттук.

Робин и Алан тръгнаха заедно по пътя към хижата.

Докато се случваха току-що описаните събития, един друг мъж бе изминал около километър и половина по горския път. Той бе висок, с яки и дълги крайници и здрави мишци, които подсказваха огромна сила. Бе облечен в груби домашнотъкани селски дрехи. Изглеждаше безгрижен и весел — току завърташе огромната тояга, която носеше в ръце, после започваше да си подсвирква или пък да си припява някаква песничка ту на висок, ту на нисък глас.

— Джон, Джон! — каза той на себе си. — Какъв глупак си само! Би трябвало да си ням като риба и да се промъкваш като престъпник от храст на храст. А ти си пееш, като че ли си свободен човек, глупако, но всъщност си само един окаян избягал крепостен, в чието глупаво тяло волният въздух на свободната гора влиза сладко като вино. Само двадесет кратки километра те делят от камшика и позорния стълб на стария лорд Мъмбълмут и неговия управител, а тук ти си пееш ли, пееш с пълен глас и си подсвиркваш най-безгрижно, като че въобще не е възможно от следващия храст да изскочи горският и да те хване, за да се грабне наградата, обявена от господаря ти. Но, спокойно, шуте, гледай си пътя и… Но, о, Вси светии! Каква прекрасна миризма!

И в този момент той спря да си бърбори и вдигна глава, душейки осветения от слънцето горски въздух, като комично шареше във всички посоки със светлокафявите си очи.

— Ясно, естествено, разбира се! — продължи той. — Уцелих кухнята на някой тлъст абат. Какво прахосничество, да се остави такава сочна миризма да се изпарява ей тъй, нахалост из въздуха. Света Дево, колко съм гладен! Нека най-напред намеря създателя на тази свръхвкусна миризмица. Може би пък той ще се смили над клетия пътник и ще ми даде мъничко от своя излишък.

Като каза това, Джон отмести настрани клонаците на храстите и се насочи право към миризмата. Не бе изминал много и ето че вече надзърташе в една полянка, в средата на която имаше дърво, а на дървото бе вързан спънат кон. Недалеч от храстите, сред които стоеше Джон, се кипреше дървена хижа. Покривът й бе от торфени чимове, от които растяха китки жълт шибой, звездици и свиларки. Пред вратата на този дом имаше ярка жарава и на три големи шиша, забодени отстрани в земята, видяха големи пържоли. От меката топлина на огъня се разнасяха пръски и цвъртене и именно те причиняваха вкусната, пикантна миризмица, която накара Джон да почувства с всички сили, че той е един истински гладен мъж и че вече от доста дълго върви, без да е сложил и залък в уста.

Джон гледаше сочните пържолки и устата му се изпълни със слюнка. За миг си помисли, че никой не наблюдава цвъртящите мръвки и че за гладен човек не е голям грях да си вземе парченце или дори две от тях. Но както си го мислеше, от хижата излезе един мъж и като се наведе, завъртя два от шишовете, за да се опече месото по-равномерно.

Лицето на Джон помръкна. Мъжът бе един от кралските горски стражари, което си личеше от зелената му куртка и кафявия клин, както и от сребърната кокарда с ловджийски рог, закачена на шапката му. Лицето му бе навъсено и кисело, сърдито и намусено — лице на човек, който по-скоро ще остави беден човек да се гърчи от глад, отколкото да му даде и една трошичка от своята храна. Това бе Блек Хюго^[10], същият онзи горски, който така грубо се бе отнесъл към Робин и Скарлет, когато неотдавна ги бе срещнал в гората.

Джон помисли малко, а после отстъпи внимателно, като гледаше да не шуми, и си избра една наблюдателница наблизо до полянката. Поседя, но скоро изостави предпазливостта и отново затропа напред. Като стигна до поляната, внезапно се метна на нея и веднага закова на място, като се преструваше на изненадан от това, което вижда пред себе си. Беше оставил тоягата си в храстите, преди да излезе от тях.

Неприветливият и намусен горски му захвърля гневни погледи от другата страна на огъня.

— Ей!? — каза той. — Какво искаш бе, дръвнико! Кой ти каза да вървиш през храстите като някаква свиня! Нямаш ли страх от кралското правосъдие? Да знаеш, че то ще се стовари на главата на всеки, който посмее да смущава дивеча му!

— Прося за ваш’то извинение, гос’ин стражар — каза Джон, като започна да дърпа перчема си и да се преструва на малоумен. — Дори не знаех накъде отивам, но ми замириса на хубавичко от месцето, та си помислих, че някоя славна компания от монаси или важни лордове си приготвя обяд, и че сигурно те ще могат да отделят късче за бедния пътник, който от съмване не е слагал залък в уста.

— Върви си по пътя, селяко — каза стражарят, а лицето му стана още и още по-навъсено, когато чу как Джон се моли за порция от месото му. — Нали виждаш, че не съм нито монах, нито лорд. Така че изчезвай, преди да те изритам оттук. И да вървиш само по главния път, без никакви отклонения! Хайде, изчезвай, ти казах!

Блек Хюго говореше с висок и гневен тон, гледаше свирепо сконфузения на вид селянин, дори пристъпи напред и аха да изпълни заканата си. Джон отново дръпна кичур от перчема си и заотстъпва бързешком, като даваше вид на много изплашен. Блек Хюго постоя, вслушан в тежките стъпки на селянина, за да се убеди, че онзи няма отново да потроши храстите, докато излезе на главния път. След това влезе обратно в хижата, извади от долапа огромен самун хляб и си отряза дебел комат. После отиде при огъня, измъкна един от шишовете и започна да реже с ножа си месото на късове. Така направи и с втория шиш, а след това се прехвърли на третия.

Изведнъж една върлина излетя като пика от близкия храст и прелетя пространството до огъня. Единият й край закачи наведения горски, при което от главата му се чу звънлив екот. Той падна почти в огъня и остана да лежи зашеметен, а шишът с месото литна във въздуха.

Джон изскочи от храстите и го хвана, преди да падне долу.

— Не обичам мръсотия и прахоляк по храната си, кисело стражарче.

След това сложи месото върху хляба до другите парчета, а после отиде до проснатия стражар, обърна го с лице нагоре и огледа мястото, където го бе ударила върлината.

— Това се казва силен удар — каза Джон тържествуващо и присмехулно, — и точно на място! Още един инч по-надолу и щях да го убия, още един сантиметър по-нагоре и щях да пукна проклетия череп на скръндзата. А сега ще се освести и разсъдъкът ще се завърне обратно в дебелата му глава, точно навреме, за да ме види как ям моята вечеря.

Джон повдигна горския с лекота, сякаш вдигаше малко дете, постави го седнал до една от страничните подпорни греди на хижата, намери вътре въже и здраво и сигурно го върза с него за гредата. След това постави яката си тояга до себе си, седна удобно покрай огъня и с наслада започна да лапа трите вкусни еленски пържоли.

След малко Блек Хюго със силна въздишка отвори очи, вдигна глава и погледна замаяно пред себе си. При вида на Джон, който си късаше огромни залци хляб, целият му помътен разсъдък се възвърна.

— Ти, избягал мошенико — каза той, и лицето му чак пламна от ярост. Той се помъчи да измъкне ръце от въжето, но напразно. — Ще те запомня аз теб и ще те наковладя, където трябва, крадливо туловище. Ще ти припари заради това, ще ми платиш за всичко, което стори, и особено задето ме подреди така с мръсната си тояга. Ще ти откъсна ушите, ще съжаляваш, че си се родил, проклет да бъдеш, ти, долнопробен джебчия такъв!

— Я не се надувай и не се прави на важен, ти, чернолики стари овньо! — със смях каза Джон. — Я си помисли колко добре щеше да ти е сега, ако бе поискал доброволно да разделиш месото си с мен. Виж сега, намусено и дърто горско псе, ти загуби всичко, защото искаше всичко само за себе си. Но котлетите ти — хоп! — направиха завой! И трябва да ти кажа, че според мен ти си добър готвач, дори много добър, със сигурност си по-добър като готвач, отколкото като стражар. А, я виж, ето тук и последното късче. Гледай сега! Ам!

И като каза това, Джон сложи останалото парченце от месото на последния къшей хляб, отвори голямата си уста, налапа ги и шумно се изсмя, като видя мрачния поглед на другия.

— Благодаря, горски, за чудесната вечеря, която ми приготви — продължи да го дразни Джон. — Да знаеш, че изпитвам най-добри чувства към теб, макар ти да ме гледаш така намусено. Не се и съмнявам, че ми желаеш злото, но аз искам да оправим спречкването помежду ни. Може би искаш сега да е твой ред с тоягата?

— Аууу! — изрева Блек Хюго, а очите му святкаха от гняв и злоба. — Само да те хвана, куче безстопанствено, няма да оставя здрава кост в гнусното ти тяло.

— Свети Петре! — отново през смях каза Джон. — Да не би да си толкова добър с тоягата? Човече, ако е така, бих искал да видя играта ти. Я ела и да започваме — и Джон се изправи и доближи до стражаря, за да развърже ремъците му, но в този момент дочу приближаващи гласове от гората. Той спря и се заслуша, а Блек Хюго го погледна победоносно и още по-злобно. Ако пътниците, които приближаваха, имаха страх от закона, веднага щяха до го освободят и той скоро щеше да излее отмъщението си върху този мошеник. Шумът от стъпките и гласовете се усили и накрая от храстите по средата на пътя, минаващ покрай поляната, излязоха Алан от долината и Робин, който веднага забеляза високия силует на крепостния и вързания на кола стражар.

Джон се наведе и вдигна тоягата си, обърна се към Блек Хюго и му каза:

— Не вярвам да проявиш почтеност, добри ми стражарю, ако тези, дето идват, решат да ти помогнат. Виждам, че точно на това се надяваш и виждам още, че лошо ми се пише. Не съм глупак и съм нащрек за всяка опасност, затова сега тръгвам и се надявам скоро отново да се срещнем и да направим нашия двубой. И отново ти благодаря за вечерята.

И като каза това, Джон безшумно се шмугна сред храсталаците и повече не излезе.

Робин и Алан от долината се приближиха и не можаха да сдържат смеха си при вида на киселата физиономия на Блек Хюго.

— Какво е това? — попита Робин. — Кралски горски пазач, привързан на кол от някакъв скитащ пакостник? Леле, човече, ама май ти е задигнал и вечерята, а?

Унилото мълчание на горския потвърди това, което те и бездруго бяха подразбрали от последните думи, подхвърлени от едрия селянин на прощаване, и затова и Робин, и Алан избухнаха в смях над конфузното положение на стражаря, който се гърчеше в ремъците си.

— Престани с тоя смях, вълча главо! — разкрещя се той на Робин.

Вместо да престане, разбойникът продължи да се смее, при това така силно, че цялата полянка заехтя.

— Развържете ме! — крещеше Хюго, побеснял от гняв. — Развържете ме и ще ви науча аз вас как да се смеете на кралски горски, жалки бегълци, пропаднали типове, долни негодници… — не спираше и не спираше да нарежда той в безсилна ярост.

Робин продължаваше да се смее над безплодния гняв на стражаря, чието лице бе станало червено и мрачно като бушуващ ураган.

— Приятелю, мисля, че ти — каза Алан възпитано насред смеха, — ти постъпваш доста глупаво, като заплашваш този храбър горянин, при положение че все още си вързан. Ще бъде по-мъжествено да задържиш заплахите си за момента, в който ще бъдеш свободен, вместо да се държиш така злостно и самонадеяно.

— Нима не знаеш кой е този мошеник? — изкрещя Хюго. — Той е главатар на банда избягали крепостни. Заради техните престъпления, заради това, че подпалиха къщата на господаря си и избиха хората му, те ще си намерят майстора и ще увиснат на бесилката, ако някой свестен мъж не им отсече главите преди това.

— Каквото и да кажеш за този мой приятел — хладно каза Алан, — аз винаги ще твърдя, че и той и хората му са смели, доблестни мъже, и ако тираничният им господар ги е докарал дотам да избягат от него, не бих могъл в нищо да ги обвиня.

С преднамерено надменен израз Алан тръгна към коня си. Робин спря да се смее и се обърна към горския:

— Сърцето ми се сгрява, като гледам, как този дългокрак негодник не само те е завързал, но ти е изял и вечерята — каза той. — Но, с твоите камъни — по твоята глава. Ти и себеподобните ти сте навикнали да живеете от заплахи, изнудване и ограбване на бедните хорица. Сега ти бе заставен да вкусиш поне малко от всичко това. Ще ти дам време да помислиш за греховете си и за наказанието, което Бог ти прати. Ще стоиш тук вързан в ремъците, докато бухалът забуха през нощта.

И Робин и Алан си тръгнаха от полянката, а горският остана да охлажда гнева си. Слънцето изливаше жега върху голата му глава и колкото повече дърпаше ръцете си и се извиваше в напъни да се освободи от ремъците, толкова повече те се впиваха в него и го мъчеха. После той започна да вика за помощ, надявайки се някои от колегите му стражари да се окаже наблизо или случаен пътник да мине по главния път, да го чуе и да го освободи.

Но никой не идваше и накрая той се умори да вика. Слънчевата светлина го изгаряше през панталоните, езикът и гърлото му бяха пресъхнали, ръцете му, притиснати отстрани на тялото му и овързани от ремъците, бяха станали почти безчувствени. Гората около него изглеждаше потънала в тишина. От време на време над поляната проблясваше светлина, която сякаш бликваше от някакво скъпоценно бижу. Това бяха водни кончета; в светлината на слънчевите лъчи те кръжаха из въздуха и летяха над храстите като малки лумнали огънчета. Долетяха птици, заподскачаха и закълваха между въглените, останали от огъня и дори между краката му, после пък от дупката под дървото подаде влажната си муцунка един пор, който, окуражен от тишината, се запромъква напред през поляната и затича от храст до храст, докато накрая се скри в гората.

Следобедът преваляше, слънцето залязваше зад дърветата откъм западния край на поляната, а сенките се издължаваха, докато сивкав здрач се спусна навсякъде. Тогава сякаш гората се събуди. Птиците по дърветата се разбъбриха, вечерникът заразказва нещо на листата, всички горски твари се размърдаха и настъпилото оживление изпълни с трепет дърветата.

Синевата на небето постепенно посивя, под дърветата полегна мрак и сякаш в тъмнината се движеха разни странни неща. Една голяма птица с безшумни крила започна да кръжи над поляната. После тя изчезна и внезапно неочакван писък се надигна за кратък миг, сякаш дойде от нещо, чийто живот е бил прекъснат. После дойде и фаталният крясък „у-хуу, у-хуу“.

Стражарят потръпна. Този крясък сякаш беше на самия дявол, а в допълнение на всичко студеният въздух пропълзяваше над земята към него. Той дръпна отново ръцете си, които бяха станали досущ като чуканчета — за най-голямо негово учудване ремъците паднаха и той откри, че е свободен. Погледна в хижата и около нея, но не видя никого. След това с безжизнени пръсти вдигна ремъка, с който бе вързан за стълба, и с още по-голяма изненада откри, че е бил прерязан с нож.

Той се огледа уплашено и трескаво се прекръсти. Робин, разбойникът му с разбойник, явно това бе имал предвид, като каза, че ще стои вързан, докато бухалът забуха. Ето че вече беше свободен, но кой се бе промъкнал и бе срязал ремъците, Блек Хюго по никакъв начин не можеше да проумее. Поклати глава и продължи да се чуди. Той, естествено, вярваше в съществуването на духове точно толкова, колкото вярваше и в собственото си съществуване, но досега не беше и помислял, че духовете използват ножове. Хюго отново поклати глава и започна да разтрива студените си крайници, а когато кръвта отново се раздвижи в тях, го опари такава остра болка, че му идеше да закрещи с пълно гърло.

Той се закани наум, че възмездието няма да подмине онзи негодник със седемфутовите^[11] крака, задето му открадна вечерята и го върза. Колкото до Робин Разбойника, Хюго с удоволствие си помисли, че ще заработи четири марки^[12], като му отреже главата и я занесе на началника на кралския съд направо в Лондон.

Междувременно Робин и Алан от долината следваха своя път и разговаряха за какво ли не. Откриха, че и двамата много обичат гората и че най-голямото им удоволствие е да излязат с лък в ръка и да преследват благородни елени, или пък с храбрите си кучета да измъкват свирепи глигани от леговищата им. Робин преведе Алан по един къс маршрут до дома му в Уерисдейл, а на раздяла двамата здраво си стиснаха ръцете и си обещаха скоро отново да се видят.

После Робин свърна обратно към тяхното сборище при Стейн Лий, където хората му щяха да го чакат за вечеря след преследването на въоръжените войници.

Наблизо до лагера течеше бистър поток, който бързо се спускаше към поляната, на която в момента хората му най-вероятно бяха заети да приготвят храната на големия огън. Точно където бе застанал, рекичката се разливаше по-нашироко, а от горската пътека през нея можеше да се премине по една тясна дъбова греда. Имаше място само за един човек и разбира се, нямаше перила.

Робин бе изминал само няколко крачки по гредата, когато от другия й край се появи много висок мъж, който скочи върху нея и тръгна бързо напред. Робин го позна веднага по височината — това беше същият юнак, който бе завързал горския за гредата на собствената му врата и му бе откраднал вечерята. С удоволствие щеше да го поздрави, защото той определено спадаше към хората, които искаше да познава. Човекът обаче, изглежда, имаше проклет характер, защото както вървеше насреща му, изтърси:

— Махай се от пътя ми, дребосък, ако не искаш да мина отгоре ти!

Робин бе с около трийсет сантиметра по-нисък от него, макар че обикновено минаваше за висок и имаше самочувствие на здрав, едър и силен мъж, затова и доста се засегна от грубата обида и се подразни от самохвалството на дангалака.

Двамата спряха и навъсено се загледаха един в друг. Деляха ги само около трийсетина метра.

— Къде са ти маниерите, момко? — каза Робин с подчертана надменност. — Не видя ли, че аз вече съм стъпил на моста, когато ти се метна на него с огромните си криви крака?

— Твоите крака са криви, нахална маймуно! Не знаеш ли, че малките момчета трябва да правят път на по-големите?

— А, не! Ти си чужденец в тези краища, планински хапльо! — каза Робин. — Отвратителният ти и невъзпитан език и кучешкият ти диалект те издадоха. Сега ще ти дам един хубав барнисдейлски урок, ако, разбира се, не отстъпиш и не ме оставиш да мина.

При тези думи Робин измъкна една стрела от колчана си и я закрепи на тетивата. Лъкът му беше дълъг и здрав и дори няколко мъже заедно трудно го огъваха, та дангалакът се стресна малко и го загледа с полугневно, полукомично пламъче в очите.

— Само да докоснеш тетивата — каза той, — направо ще ти съдера кожата от бой.

— Ти ли бе, магаре — каза Робин, — как би могъл да одереш някой е тия сиви гъши пера, дето стърчат вместо ръце от недодяланото ти туловище?

— Ако това беше барнисдейлският урок — отговори му Джон, — то това беше все едно урок от страхопъзльо. Ето те тук, с твоя лък в ръка, готов да пронижеш човек, който няма никакво друго оръжие, освен тоягата в ръката си.

Робин направи пауза. Той наистина доста се бе поядосал, но в гиганта имаше нещо прямо, мъжествено, в същото време добродушно и това определено му допадаше.

— Добре тогава, върви си по пътя — каза той. — Но, ние, барнисдейлските мъже, не сме такива шушумиги, както ей сегичка ще ти дам възможност да се убедиш. Сега ще оставя настрани лъка си и ще си отрежа една тояга. След това ще изпитам мъжеството ти и ако не те напердаша така, че пушек да се вдигне, нека речният дявол да скочи от потока и да ме грабне.

Като привърши тази тирада, Робин се обърна, отиде до брега и отсече с ножа си една тояга от най-здравия дъб, който имаше в барнисдейлската гора. Той я подкастри добре и изтича бързо обратно по мостчето, където чужденецът най-спокойно го чакаше.

— А сега — каза Робин, — да си поиграем малко. Който бъде свален от моста в реката, губи борбата. Напред!

Още при първото завъртане на Робиновата тояга Джон разбра, че няма работа с новак. А щом тоягите им се кръстосаха и двамата започнаха да се нападат, да финтират и да се отбраняват, той усети, че силата на Робин е почти, ако не и напълно, равна на неговата.

Тоягите им се кръстосваха с бързи завъртания, като перки на вятърна мелница, трясъкът от целувките на дървото се вдигаше нагоре между дърветата и огласяше двете страни на потока. Изведнъж чужденецът направи двоен финт. Макар че Робин успя да се предпази, не можа да отбие третия удар и гигантът хитро успя да му нанесе силно и парещо попадение по черепа.

— Първа кръв за теб^[13]! — извика гигантът с добродушен смях.

Сега вече Робин се разгневи докрай и започна да удря с тоягата, където свари. Ударите му, бързи като светкавица, падаха ту тук, ту там и бяха толкова много, че въпреки бързината на реакциите, противникът му не можеше да ги избегне и чак кокалите му затракаха.

И двамата мъже бяха в много неудобни позиции и трудно се удържаха на тясното мостче. Всяка стъпка напред или назад трябваше да се предприема с огромно внимание, а силата, която влагаха, за да ударят или да отбият удар, ги подхвърляше и накланяше опасно на една или друга страна.

Силата на великана бе огромна, но бързината на ръцете и очите даваше предимство на Робин. Чужденецът наистина започна „да вдига пушек“, пот покри лицето му и на големи едри капки започна да се стича. Изведнъж Робин нанесе рязък удар в голямата глава на противника си. В следващия момент обаче той успя да му отвърне със страхотно забиване и наруши равновесието му. С мощен плясък нашият разбойник цопна във водата.

За момент Джон изглеждаше стъписан от това, че не вижда врага си пред себе си, след това избърса потта от очите си и извика:

— Ехо, добро момченце, къде си сега?

Той се наведе предпазливо и се завзира към водата, която бързо течеше под мостчето.

— Свети Петре! — каза Джон. — Надявам се, че храбрецът не е сериозно ранен.

— Можеш да си спокоен за това — дойде глас от брега малко по-надолу, — здрав и прав съм с бик, големи момко. Да знаеш, че днес късметът беше на твоя страна — продължи Робин със смях, — а аз вече не се нуждая да използвам мостчето, за да премина.

Разбойникът се измъкна на брега и като коленичи, започна да плиска лицето и главата си с водата. Когато се изправи, видя, че едрият чужденец е застанал почти плътно до него и също полива с вода своята собствена глава и лицето си.

— Какво? — извика Робин. — Ти не си продължил нататък по пътя си? Толкова много бързаше да преминеш по моста, че не искаше да помръднеш, за да ме пуснеш, а сега си стоиш и дори си се върнал обратно на този бряг?

— Не ми се присмивай, добри човече — със стеснителен и добродушен смях каза гигантът. — Истината е, че дори нямам къде да отида и за никъде не бързам. Аз съм просто един крепостен, избягал от господаря си. И тази нощ, наместо в топлото гнездо в колибата си, трябва да си намеря подслон в някой храст или гъсталак, който да не е много на течение. Но бих искал да ти стисна ръката, преди да си тръгна, защото си най-добрият борец, когото някога съм срещал.

Ръката на Робин незабавно се озова между огромните пръсти на другия и те раздрусаха ръцете си в знак на взаимно уважение и симпатия. След това Джон се обърна и се накани да пресече мостчето.

— Я чакай малко! — каза Робин. — По-добре ела да хапнеш, преди да тръгнеш да се скиташ немил-недраг по пътищата.

След тези думи Робин допря рога до устните си и го наду. Звукът отекна и ехото накара косовете да се разхвърчат с писък от храстите. Всяка жива твар, която се бе притаила в шубраците, побърза да се шмугне в най-близкото скривалище. Чужденецът гледаше смаяно, а Робин чакаше и се ослушваше. Почти веднага отнякъде се дочуха звуци, сякаш елен или сърна препускаха през храстите, и след малко между дърветата вече се виждаха силуетите на тичащи към тях мъже.

Уил Стътли, Стрелеца, пръв достигна до брега, на който, вир-вода, стоеше Робин.

— Какво става, добри ми мастър — каза той, — какво ти се е случило! Та ти си ранен!

Уил смери чужденеца с поглед, в който просветна дива ярост.

— Няма значение, нищо особено не се е случило — разсмя се Робин. — Виждаш ли този дангалак тук? Устроихме си борба с тояги на мостчето и той ме бутна в реката.

През това време Мъч, Милеровият син, Скарлет и другите също бяха стигнали до брега. При думите на Робин Скарлет се метна върху гиганта, спъна го с бърза хватка и го повали на земята. След това и всички останали се хвърлиха отгоре му, сграбчиха го и се разкрещяха:

— Дръжте го, момчета! Да го окъпем хубавичко!!!

— Стига, стига! — извика им Робин през смях. — Спрете, момчета. Не тая злоба. Ние вече си стиснахме ръцете, защото той е свястно момче и е голям смелчага. Стани, момко! — каза той на чужденеца, който бе абсолютно безпомощен и безсилен в толкова много ръце, които всеки момент щяха да го хвърлят да полети надалеч в потока. — Слушай ме сега, юнако — продължи той, — ние сме все хора, обявени извън закона. Разбойници сме, с други думи. Тук сме общо двадесет и двама. Ако искаш да се присъединиш към нашата банда, ще споделяш с нас всичко — и добро, и лошо, и тежки удари, и славни гощавки, както и всички богатства, които измъкваме от богаташите, които по цял ден смъркат енфие^[14], от надутите прелати, от злите господари и коравосърдечните търговци, изобщо от всички негодяи, които дръзват да минават през зелените дебри на гората. Ти имаш здрава ръка и си много добър с тоягата; аз пък ще те науча да си служиш добре и с лъка. Е, а сега решавай, весел храбрецо!

— В името на земята и водата, готов съм да се присъединя към твоите бойци — извика възторжено чужденецът и стремително се хвърли с протегната ръка, която Робин хвана и раздруса. — Никога в живота си не съм чувал по-сладки думи от тези, които ти току-що изрече, и с цялото си сърце ще служа на теб и твоите момчета.

— Е, а какво е името ти, добри човече? — попита го Робин.

— Джон от Стъб — отговори му той и добави с буен смях — Но хората ме наричат Джон Литъл.

— Ха-ха-ха — засмяха се и всички останали, и се стълпиха около него да му стискат ръката, като крещяха: — Джон, Малки човече, дай ми огромната си ръка!

— Трябва да му сменим името! — решително заяви Уил Стрелеца. — И да го кръстим по нашему, с хубав, кафяв ейл. А сега, защо не се връщаме в лагера, мастър, и да си направим едно хубаво пиршество?

— Добре, момчета — отвърна Робин. — Тази нощ имаме повод да празнуваме. Имаме си нов член в компанията и ще го благословим с хубав ейл и с тлъсто еленско.

Втурнаха се към лагера, където Скадлък бе сложил огромен котел на огъня и оттам се разнасяше апетитна миризма, от която гладът на мъжете се изостри. Робин се преоблече в сухи дрехи, които взе от един тайник в близката пещера. После разбойниците насядаха около Джон Литъл, който, естествено, стърчеше над всички, и вдигнаха дървените си халби, пълни догоре с великолепен кафяв ейл.

— А сега, момчета — каза Стътли, — да кръстим новия другар в нашата славна и волна горска дружина. Досега е бил наричан Джон Литъл и той наистина е сладко хубаво малко бебче. Но отсега нататък ще бъде наричан… Литъл Джон. Три пъти „Наздраве!“, момчета, за Литъл Джон!

Възгласите на разбойниците отекнаха толкова високо и силно в горския сумрак, че дори листата на дърветата и храстите затрепериха. След това гаврътнаха до дъно халбите си с ейл, скупчиха се около врящия котел, загребаха с канчетата си от богатата тлъста яхния и се отдадоха на славно пиршество.

След това Литъл Джон им разказа за срещата си с горския стражар и им описа най-картинно как го беше завързал и изял вечерята му пред очите му. Смяха се до насита, защото всички ненавиждаха Блек Хюго и другите горски заради коварството им и тормоза, на който подлагаха бедните селяни от покрайнините на гората. Те признаха Джон за голям храбрец и се затюхкаха, че ако имаха още петдесетина здравеняци като него, ще съберат достатъчно сила да унищожат дори „Евил Холд“ или замъка на онзи крадлив злодей, Хагторн Уейст.

След като Литъл Джон свърши разказа си, Робин започна своя. Той им описа как са намерили вързания стражар и са го оставили да стои така за назидание и „да разсъждава върху греховете си, докато бухалът забуха“.

— Какво точно си имал предвид, мастър? — попита го Литъл Джон. — Да не би да си се върнал обратно и да си освободил тази гад?

Вече бе притъмняло и само блещукането на огъня хвърляше светлина върху здравите и загорели лица на мъжете, които бяха налягали или наклякали наоколо.

— Не, не аз го отвързах! Но той е свободен в момента и без никакво съмнение крещи от болката във вдървените си крайници и бълва отмъстителни закани срещу всички нас.

— Но как така, мастър? — попита Литъл Джон учудено, докато другите просто слушаха с възхита това, което главатарят им разказваше.

— Имам си приятели в зелената гора — каза Робин, — които ми помагат в много неща. Но те се плашат от непознати и не обичат да се показват никому, преди да го опознаят по-добре. Хоб О’Хил, покажи се, юнако!

И тогава, за ужас на всички, от тъмнината в краката на Робин се надигна дребен като джудже човек. Длъгнестото му лице бледнееше на светлината на огъня, а черните му очи блестяха като трънки. Някои от мъжете се отдръпнаха стъписани и втренчени в него, други дори взеха да се кръстят, а Мъч, Милеровият син, свали ризата си и я захвърли:

— Свети Петре! — измърмори той. — Закриляй ни от зли сили и духове!

— Я се опомнете всички! — строго им извика Робин. — Хоб не е зъл дух, а обикновен човек и може да е с по-къси крайници от вас, но във всеки случай е с по-остър ум!

— Не, това е блатен дух, добри ми мастър — каза един от разбойниците, — това е вампир, призрак или блатен дух… Трол или някакво друго сатанинско изчадие. То е от тези, дето примамват хората в блатото и ги карат по цяла нощ да бродят из тресавищата.

— Това е същият — каза Раф Картър, — който оплете гривата на коня ми една нощ и го подлуди.

— И — каза друг — с дяволските си номера прави зелени кръгове в ливадите, от които, щом хапнат, животните се отравят.

— Недейте дори да споменавате за елфи — каза още един, кръстосал пръсти пред лицето си, за да се предпази от „злите очи“ на „трола“, — или със сигурност ще умрете.

— Ама че бабички сте всички! — презрително каза Робин. — Казах ви, Хоб е човек, който може да чувства и страда по същия начин, както и вие самите, и неговата кръв може да изтече като вашата, и неговото тяло може да усеща болка или да бъде наранено от изгаряне. Но сега най-сетне искам да ме чуете! — каза той, като сериозно и дори ядосано повиши тон. — Хоб има брат, чието име е Кет. И двамата са мои много скъпи приятели. Помагали са ми многократно и често са спасявали живота ми. Забранявам ви да им причинявате каквото и да е зло или вреда!

— Как така са станали твои приятели, добри ми мастър? — попита Литъл Джон, който единствен се усмихваше добронамерено на Хоб. — Как си успял да спечелиш любовта им?

— Ще ти разкажа — отвърна му Робин. — Преди две лета се разхождах в самото сърце на тази гора и стигнах до самотна полянка, където никога не би могъл да видиш горски стражари. Страхуваха се, че била обитавана от духове, та затова дори и най-храбрите от тях гледаха да стоят по-надалеч от нея. На тази полянка имаше две могилки. Като минавах покрай тях, видях, че на тревата лежат двама мъртви рицари, а други трима яростно се биеха с две тролчета — ето с този мъж и с неговия брат. Хоб, дето е тук, бе смъртно ранен, брат му — също. Рицарите им надвиха, проснаха ги безсилни на земята и започнаха да стикат огън. Чудех се какво ли смятат да правят, затова се промъкнах по-близо и ги чух да казват, че ей сега ще видят, дали тези тролове ще изгорят по същия начин, по който техният баща е бил изгорен в Хагторн Уейст, или ще вземат да излязат приятели на огъня и ще полетят нагоре в дима. След това започнаха да влачат двамата мъже към огъня. Тогава видях, че отстрани на едната могилка има отворена врата, от която изскочиха три жени. Първата бе възрастна, но другите две — млади, и макар и дребнички, бяха много красиви. Те се хвърлиха в краката на рицарите и започнаха да ги молят да се смилят над техните братя, а старицата предложи да изгорят нея вместо синовете й. Жестоките рицари първоначално леко се стъписаха, изумени от тази гледка, но след това сграбчиха жените и изкрещяха, че ще ги изгорят заедно с техните братя тролове. Не можех повече да понасям тази гледка и с три стрели от колчана си пронизах злите чудовища. Свалих двамата нещастни елфи от кладата и оттогава насам те и целият им род са най-скъпите ми приятели в зеления лес.

— Мастър — трезвомислещо и спокойно каза Литъл Джон, — било е много храбро от твоя страна да се намесиш тогава. Това е живо доказателство, че който върши добрини, с добро му се отвръща.

Той стана, наведе гигантското си тяло към дребничкия Хоб и хвана ръката му.

— Е, момко — каза той, — дай си ръката. Аз съм приятел на всеки, който обича добрия мастър Робин.

— И аз също! — казаха в един глас Уил Стътли и Скарлет и пристъпиха напред.

Дребното човече им подаде ръка поред, като внимателно се взираше в лицата на всички, за да види дали и те го гледат.

— Хоб О’Хил^[15] ще бъде брат на всички, които са братя побратими на Робин О’Худ^[16].

— Чуйте, приятели — продължи Робин, — точно тъй, както вие сте страдали от тиранията, гнета и злината на жестоките лордове, така е страдал и този наш приятел тук, както и неговият брат. Петимата рицари, които те двамата и аз убихме тогава, бяха от тази проклета и гадна пасмина, която обитава Хагторн Уейст. Със своите жестоки порядки те държат всички, които обитават онези земи, сковани в страх и ужас. Знам, че Ранълф от Уейст е причинил нещо много жестоко на бащата на тези наши приятели и някой ден, не след дълго, надявам се, може би ще ни се удаде възможност да помогнем на Хоб и брат му да получат възмездие от злодея за мъченията, на които е подложил баща им. Какво ще кажеш, Хоб, ще поискаш ли нашата помощ, ако ти е необходима?

— Ако е необходима, да! — отвърна Хоб и очите му се изпълниха с гняв, а гласът му стана плътен и нисък. — Но ние, хората от Долната земя, оставяме удоволствието от отмъщението за самите себе си. Щом удари нашият час, ние си вземаме своето възмездие, при това в пълна мяра. Все пак ти благодаря, Робин — на теб и на момчетата ти — за предложената помощ.

Малкият човек говореше с достойнство, като равен с равен.

В този момент малкият Гилбърт стана и здраво стисна ръката на горския човек, а след него същото направи и Мъч, Милеровият син. След тях и всички останали се отърсиха от страха, който им внушаваше необичайното, странното и непознатото, и като гледаха, че Робин и Литъл Джон и дори детето не се страхуват, надойдоха до Хоб О’Хил и всеки му каза приятелска дума.

— Сега вече — каза Робин — ние всички сме побратими на свободния народ от гората. Вече не е нужно никой от вас да се страхува, когато трябва да пристъпи извън светлината на огъня през нощта или да премине през самотна полянка посред бял ден. Всички сте свободни хора от гората и сте сродници с всичките нейни обитатели.

— Същото казвам и аз — рече Хоб, — аз, чийто народ някога владееше цялата тази земя. Днес ние сме разорени, днес сме Малките хора, предизвикващи къде страх, къде смях. И макар да сме безобидни, с вида си предизвикваме глупавите приказки, с които празноглави жени плашат горките си рожби край нощния огън. Но аз ви давам дума — на вас, които вече сте побратими на мен и по-стария ми брат: докато тези мъже опустошават и грабят земите ни, ние, Малкият народ, даваме на този, който ни помага и който е наш приятел, дума за мир и братство. Аз, чиито предци някога бяха господари на Долния и Горния свят, на планинския народ, на скалния народ — на Маунд Одан, на Стоун Фолк и на Трии Фолк, ви давам, мои братя, равен дял от земята, от гората, от водата и от въздуха на зеления лес и от хълмистите равнини.

С тези думи малкият тъмен човечец излезе от кръга на огнената светлина и сякаш изведнъж се сля с мрака на дърветата.