Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robin Hood, 1912 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Жана Тотева, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хенри Гилбърт. Робин Худ
Пълно и непреработено издание
ИК „Труд“, София, 2007
Редактор: Надежда Делева
Библиотечно оформление и корица: Виктор Паунов
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антония Михайлова
ISBN: 978-954-528-696-4
История
- — Добавяне
Девета глава
Крал Ричард среща Робин
Когато из цялата провинция се разчу, че разбойникът Робин се е оженил за Мариан Фицуолтър, наследница на огромни имоти в Маласет, поставена под изричната опека и попечителство на краля, доста хора се питаха как е възможно да е толкова нагъл, че да си позволи да извърши подобна дързост в лицето на най-висшата власт и да погазва кралските закони?! Други пък бяха доволни, че Робин е такъв куражлия и е показал, че няма да се съобразява със самозабравилите се прелати и надутите лордове. Известно време се шумеше, че Де Лонгчамп, кралският канцлер, щял да предприеме драстични мерки и да изпрати голяма армия в горите на Клипстоун, Шерууд и Барнисдейл, за да унищожи веднъж завинаги храбрия и дързък разбойник и неговата чета. Говореше се, че въоръжените отряди щели да тръгнат от яките замъци на Нотингам на юг, от Тикхил и Линколн — на изток, от Пийк — на запад, и от Йорк — на север, че щели да се промъкнат през горите и да оставят купища трупове на разбойници, прободени от стрели или полюшващи се по високите дървета.
Но нищо подобно не се случи. Дори напротив, твърде скоро самият Де Лонгчамп бе отстранен заради високомерието, тиранията и произвола, които си позволяваше, и замъците в Нотингам и Тикхил бяха предадени под ръководството на брата на краля, граф Джон. В следващите три години благородници и прелати бяха толкова заети със собствените си междуособици и разпри, че не им оставаше време да мислят за дръзките дела на разбойника.
После всички верноподаници на кралството със скръб научиха, че техният доблестен и безстрашен крал Ричард е бил заловен и хвърлен в тъмница в един германски замък, а похитителите му искат откуп за освобождаването му. За да се събере сумата, бе наложен извънреден данък и всеки трябваше да плати такса, независимо дали бе мирянин, или монах. Гражданин или йомен, рицар или благородник — всеки един от тях без изключение бе задължен да внесе в хазната една четвърт от годишния си приход, а абатите трябваше да внесат равностойността на целия годишен настриг[1] от вълната на овцете, които притежаваха.
Много хора плащаха тези такси доста неохотно. Не всеки беше склонен да се раздели така лесно с толкова голяма част от доходите си и събирането на парите се проточи много дълго, през което време кралят прекарваше дълги самотни часове в своя затвор и дълбоко в сърцето си изпитваше горчиви чувства, които описа в поема — и днес всеки може да я прочете:
Поговорката е вярна — сам се убедих през тези години.
„Затворникът и мъртвецът нямат приятели, нито роднини“.
През същото време Робин и Мариан живееха щастливо и прещастливо в зелените прегръдки на горите. Вярно, че тя загуби имотите си и вместо да се шири в лукс зад солидните стени на замъка, да се облича в разкошни елегантни одежди, сега живееше в дървена хижа и бе облечена в кожи от диви животни или в простички дрехи от светлозелено домашнотъкано сукно. Но никога не бе изпитвала такова щастие, защото сега беше с човека, когото обичаше най-много от всичко на света, и се чувстваше волна и свободна като птица сред свежестта на буйния вятър в дърветата.
Когато научи вестта за искания откуп, Робин бе обзет от решителност да направи всичко по силите си, за да бъде освободен кралят колкото е възможно по-скоро. Той събра половината от всичкото натрупано през годините злато и сребро и продаде множество фини и разкошно украсени одежди. След това със силна охрана изпрати всички събрани пари в Лондон, за да ги предадат официално в ръцете на кмета на града. След като отвори пакета, донесен от пратениците на Робин, той откри вътре и едно парче изстъргана еленова кожа, на която бе написано следното:
От Робин Худ и свободните хора в Шеруудската гора, в полза на нашия обичан крал, дано Бог да го избави по-скоро от враговете му, както в чужбина, така и у дома.
Оттогава насам Робин започна да отделя половината от всичко, което вземеше от пътниците, и го складираше на отделно тайно място, за да отиде и то за кралския откуп. А когато чу, че мнозина едри, богати земевладелци, заможни бюргери, йомени, стиснати рицари, алчни абати и обикновени свещеници не са си платили дължимата такса, главатарят тръгна с една избрана дружина от най-добрите си бойци да посети домовете на всички тези, които се скъпяха за свободата на своя крал, жалеха паричките си и ги стискаха. И ако някой йомен или рицар проявеше добра воля, разбойниците взимаха от дома му само дължимата такса, но ако, както всъщност се случваше понякога, някой се противопоставеше и упорстваше, тогава Робин взимаше всичко, което намереше, и оставяше скъперника заедно с антуража му от охранители и слуги да си ближат раните и да цъкат и въздишат над празните си кесии.
Така от страх, че ще загубят много повече, мнозина предпочитаха да побързат с внасянето на таксата, която в противен случай не биха и помислили да платят. Е, някои, от които Робин бе взел „забравените“ и закъснели такси, впоследствие бяха принудени да платят повторно и на настоятелните кралски бирници. Разказите за делата на Робин разнасяха славата му надлъж и нашир, докато най-сетне стигнаха и до ушите на Хамелин, храбрия граф на Уарани, който бе един от кралските ковчежници. Той открито заяви, че е жалко, дето кралят няма такива събирачи на такси като Робин във всяка околия, защото тогава щял да бъде освободен само за няколко седмици. Уарани поразпита и след като научи всичко за Робин, заяви на всеослушание пред много от благородниците и могъщите лордове, че искрено иска лично да види този смел и свободен бивш йомен, защото е убеден, че той е истински мъж по сърце и по дух.
Когато най-сетне крал Ричард бе освободен от тъмницата, много от враговете му, макар да бяха получили замъци от брат му Джон, който подготвяше заговор да заграби короната, накрая го предадоха и побягнаха от страх, че кралското възмездие ще се изсипе на главите им. Други пък бяха подложени на обсада в замъците си от верни на крал Ричард хора и не след дълго се предадоха. Някои от рицарите, които останаха на страната на Джон, като тези в замъка Нотингам, продължиха да се съпротивляват. Дълго време устояваха на обсадата и отказваха да вдигнат бялото знаме. Когато крал Ричард пристигна в Сандвич след идването си от Германия, научи за това и силно разгневен от тази вест, предприе поход до града, разположи се пред замъка е голяма армия и после предприе мощно настъпление, в резултат на което превзе част от външните укрепления, срина ги до основи и изби мнозина от защитниците на замъка. След това нареди откъм обсадената страна да бъдат издигнати бесилки и окачи на тях пленените войници, за да послужат за пример и назидание на останалите вътре в замъка бунтовници.
Два дни след тази случка градоначалниците на замъка, сред които бе и Ралф Мърдок, брат на убития от Робин шериф, излязоха, предадоха замъка и се оставиха изцяло на кралската милост. Кралят ги прие сурово и нареди да бъдат строго охранявани.
Наскоро след това, докато Ричард обядваше със своите лордове, те започнаха да разказват, че имало един безочлив и дързък разбойник, който се укрива с доста други мъже, обявени извън закона, в горите на Клипстоун, Шерууд и Барнисдейл, които са на север от Нотингам. Най-усърдният разказвач бе не друг, а канцлерът, Де Лонгчамп, който изнесе продължителен гневен рецитал за престъпленията на Робин.
— Подобен човек, милорд — каза той, — баща ви, крал Хенри, блажена да е паметта му, нямаше да търпи и нямаше да го остави да върши престъпленията си през всичките тези години, а сигурно бързо-бързо щеше да прати цяла армия от стрелци по петите му в горите, където се крие, за да изловят и последния мошеник от бандата му и да ги обесят незабавно.
— Това бе твое задължение, милорд епископе! Ти трябваше да се погрижиш за това — остро го парира Ричард. — Аз те оставих да управляваш страната ми справедливо и да я пазиш от грабежи, убийства и междуособици, но ти, изглежда, само си увеличил проблемите и безпорядъка.
Много от благородниците, които мразеха епископа, се усмихнаха, като видяха огорчението, което се изписа на лицето на Уилям де Лонгчамп. Те дори вече го бяха гонили веднъж от Англия заради високомерието и тиранията му и затова сега отговорът на краля много им се понрави.
— При това — намеси се Хамелин, граф на Уарани, — ако лорд епископът бе успял да обеси този храбър разбойник, най-вероятно Ваше величество все още щеше да гние в затвора.
Мъжете погледнаха изненадано към Уарани при тези думи и видяха на лицето му многозначителна усмивка.
— Как така, Уарани? — попита крал Ричард — Какво общо има този негодник с моето освобождение?
— Това, сър — дойде отговорът, — че макар и доста да обича лова на благороден елен, в което неведнъж е съгрешавал заедно с мнозина от хората си, този ваш поданик обича и своя крал и с това, което той направи, надмина многократно любовта на мнозина ваши рицари и лордове. Този човек се препитава, като събира такса от преминаващите през горите пътници и, както аз бях информиран, бил натрупал огромно богатство в пари и скъпи дрехи и предмети. Но той изпрати половината от цялото това свое огромно богатство до лорд кмета на Лондон, като сумата бе извънредно голяма и бе предназначена изцяло за откупа. Тя бе придружена от съобщение, което гласеше следното: „От Робин Худ и свободните хора в Шеруудската гора, в полза на обичния ни крал, дано Бог го избави по-скоро от враговете му, както в чужбина, така и у дома.“ По-нататък, сър — продължи Уарани, докато останалите се споглеждаха един друг в почуда, — той се нагърби със службата на бирник, като събираше таксата в тези земи. Много тлъсти попове, стиснати бюргери, алчни рицари, безотговорни йомени, все хора, които не възнамеряваха да дадат и пени за освобождението ви, в някоя нощ биваха посетени от именно този разбойник и в резултат платиха таксата си. Без да бъда осведомен — но както научих впоследствие от хорските приказки, — тези типове накрая трябвало да си платят двойно — веднъж на Робин Худ и после на кралските ковчежници, и силно се опечалили по този повод!
Кралят сърдечно се разсмя и благородниците (естествено) се присъединиха към неговото веселие.
— А таксите, които събра при посещенията си — не спираше Уарани, — този същият разбойник изпрати на лорд кмета със следното съобщение, както той ми го предаде: „За освобождението на краля, от неохотни и недоброжелателни монаси, рицари, и други враждебни и кисели негодници, чиято любов към него не струва пукнат грош. Събрано чрез ръцете на Робин Худ и хората му в зелената гора.“
— За бога! Чак не мога да повярвам — каза Ричард, а тонът и погледът му изведнъж станаха сериозни — това е човек, в който явно има много ум и разум и много чувство за правда, ред и закон. Ясно е, че цени високо свободата и затова искрено съчувства на лишения от нея, който е принуден да стои в затвора и да гледа как слънчевата светлина едва-едва се процежда и пропълзява по пода на килията му. В името на духа на моя блажен баща, ако някой друг от моите васали и сеньори бе така предан и искрен в любовта си и бе работил така всеотдайно за моето благо, както този разбойник, нямаше да съм принуден да гния в онзи ужасен затвор в Хагенау толкова месеци.
Той се огледа мрачно около масата и доста лица леко пребледняха, защото някои от присъстващите ясно си даваха сметка, че не са били особено ревностни в събирането на голямата сума, искана като откуп за освобождението на техния господар. Много от тях се бяха под дали на мазните обещания на онзи предател и изменник, брата на краля, граф Джон Мортейн.
— За бога! Трябва да видя този разбойник! — възкликна кралят. — Трябва да разбера що за човек е! С какво точно е нарушил закона и защо е бил обявен извън него?
— Заради убийството на моя брат, сър — каза Уилям де Лонгчамп. — Той уби Роджър на главния път, а след това и още петима войници от гвардията на абата на „Света Мария“ в Йорк. И оттогава насам убийствата и грабежите му са неизброими.
— Мисля, че той уби брат ти, лорд епископе, защото сър Роджър се опита да отвлече дъщерята на Фицуолтър, лейди Мариан — намеси се пак Уарани с тихичък глас. — Не е ли така? Твоят брат, с група помощници — все вероломни измамници, се нахвърлиха върху нея и съпровождащите я селяни в гората и искаха да я закарат в неговия замък, когото хората странно защо наричат „Евил Холд“, както дочух. Но този разбойник случайно бил наблизо и взел, че убил Роджър с една стрела, която го пробола през забралото му.
— Но в името на всичко свято! — каза крал Ричард, който винаги се възхищаваше и се прекланяше пред смелите, рицарски постъпки, сред които определено влизаше и спасяването на дами от нападения и насилие. — Та това е било справедливо дело и дори, доколкото си спомням, това май не е първата лейди, която брат ти Роджър се е опитал да похити, нали, драги ми епископе?
Уилям де Лонгчамп изгледа гневно граф Де Уарани, който се усмихваше безгрижно на гневните погледи, които той му хвърляше.
— Искам да ви кажа, сир — каза канцлерът Уилям де Лонгчамп, като се обърна към краля, — че ако вие не смятате убийството на моя клет родственик за нещо сериозно, трябва да знаете, че Робин Худ по-късно извърши други престъпления, към които едва ли ще останете така благосклонен. Например: той уби шерифа на Нотингам, Робърт Мърдок. Той се ожени за лейди Мариан, една от дамите, намиращи се под ваша опека и попечителство, но и нещо повече — накара и един рицар, чиито земи се намират тук, наблизо до Нотингамския замък, да забегне с него в гората и да граби хората по пътищата.
— И какво е името на този рицар? — попита кралят и погледът му стана много сериозен и строг, защото макар вече да бе склонен да си затвори очите пред провиненията на един обикновен йомен, нямаше да прояви и грам милост към рицар, който престъпва закона и забравя достойнство и чест, които са дълг на всеки истински благородник.
— Става дума за сър Ричард Лий, а земите му са около Линдън Лий, близо до Нотингам, недалеч от тук, — каза Уилям де Лонгчамп.
— Ще взема и земите, и главата му! — каза гневно кралят. — Няма да търпя изменници в моето кралство. Разгласете навсякъде — продължи той, като се обърна към един от чиновниците си, които стояха неотлъчно зад неговия стол, — че който и когато залови този рицар и ми донесе главата му, ще получи земите му.
— Ако не бих ви подразнил, сир — каза тактично един възрастен рицар, като излезе напред от група разкошно облечени лордове, чакащи зад краля — аз бих пояснил, че няма жив човек, който да може да вземе земите на рицаря, докато неговият приятел Робин и хората му се навъртат из горите и опъват лъка. Откакто Ричард избяга, шерифът на Нотингам се опитва да завземе замъка и имението и да ги конфискува от името на Ваше величество. Но никой не може дори да припари там, или по-точно казано, никой не иска да живее там. Още щом някой тръгне към имението, бива пронизан от стрели, долитащи иззад дърветата, а слугите изяждат по един бой или сами побягват, още преди да ги набият. Всички крепостни и селяни, които живееха по тези земи, се присъединиха към господаря си в гората.
— В името на духа на моя баща — каза кралят, като се изправи от стола си, — ако казваш истината, то излиза, че най-добрите хора обитават горите, а подлеците, мерзавците и страхливците претендират, че са мои верни поданици и спазват закона. И тези мошеници останаха да управляват страната от мое име, като, без да им мигне окото, ме оставиха да гния и гасна в оня проклет затвор. Край! Ще видя този разбойник. Биркин, виж там, изпрати вест на този негодник, че ще има моята защита, докато дойде и си отиде, защото на драго сърце бих поговорил с него, с човека, който ми е засвидетелствал такава любов, преданост и вярност, въпреки че е убил моя шериф и някой и друг от рицарите ми.
Когато защитата на замъка Нотингам окончателно капитулира и градът премина във властта на краля, а обсадата бе свалена и всичко приключи, крал Ричард излезе на лов в Шеруудската гора. До този момент не бе ходил в нея и много хареса гигантските дървета, хубавите тучни поляни, скалистите хълмове и стръмните сипеи. През този ден кралската ловна дружинка подгони един рогач[2], който бе толкова бърз и издръжлив, че отведе конниците и кучкарите с хрътките на километри на север в шеруудските горски дебри, докато накрая загубиха дирите му в мрака на падащата вечер. Тази нощ кралят бе принуден да пренощува в дома на Черните монаси от Гилдингкот, а на следващия ден разпрати вест из цялата гора и из много селца, замъци и градчета, че породата на елена, чиито дири кралят е изпуснал при преследването предния ден, отсега нататък ще носи името „кралски елен“ и отсега нататък абсолютно никой няма да има право да го убива и преследва. Така нареченото от този ден животно беше описано с конкретни отличителни белези, по които горски, стражари и всички останали да го разпознават.
Крал Ричард ходеше на лов в гората всеки божи ден и никога не се задържаше на едно място, а обикаляше къде ли не. Нито веднъж обаче не можа да зърне или поне да разбере къде се крие този Робин Худ. Накрая повика при себе си сър Ралф Фицстивън, главния горски на Шерууд.
— Не знаеш ли, сър горски — запита кралят, — къде ще могат моите пратеници да открият този разбойник, за да му предадат няколко думи? Изглежда, че охраняваш доста небрежно тази гора, след като си допуснал сто и четиридесет разбойници да живеят необезпокоявано в нея и да избиват моя дивеч, когато им скимне. Намери ми този Робин Худ, или ще трябва да се разделиш със службата си.
Ралф Фицстивън обаче беше прям човек и без страх отвърна на краля:
— Милорд, кралю мой, въпросът е не дали аз или Ваше величество може да намери Робин Худ, а по-скоро дали Робин Худ ще допусне да бъде намерен. Ще си позволя смелостта да ви кажа, сир, че преди няколко години полагах всячески усилия да заловя и него, и цялата му банда и дори получих помощ от шерифите на всяко графство и херцогство, които граничеха с горските гъсталаци, но този разбойник е хитър като лисица, когато реши да се крие, и има безчет дупки, в които да се пъхне. Въпреки това няма да се спра и ще направя всичко, което мога, за да го доведа при вас.
Фицстивън събра всичките си горски, за да им предаде думите на краля и да се посъветва с тях какво е най-добре да се направи, за да се изпълни кралската воля. Всички започнаха да говорят и го съветваха ту едно, ту друго, докато накрая шефът им загуби търпение да ги слуша.
— Дойде ми до гуша да се разправям с вас! Перушани и заплеси, тъпи безделници, това сте вие! — нервно им се разкрещя той. — Дори ако този негодник, разбойникът, беше наполовина толкова хитър, колкото е, за него пак щеше да е играчка да се изплъзне на толкова прости хора като вас! Не е за чудене, че никога не сте могли да се доближите на повече от километър до него, камо ли да го заловите. Изчезвайте сега на своите „разходки“, а аз ще се оправям сам и ще разчитам на собствения си ум и съобразителността си.
Клюмнали и унили, горските стражари тръгнаха по задачите си. Мнозина носеха белези от рани, които бяха получили в битки и стълкновения с Робин и хората му, и чувстваха, че ако техният началник не налучка някакво средство да открие разбойника и да го докара при краля, скоро ще се простят със службата на горски стражари, която макар понякога да им носеше по някоя и друга рана, даваше възможността да се облагодетелстват материално и да потискат, като подлагат на произволен тормоз бедния народ и грабят от него пари или стоки.
Два дни по-късно Ралф Фицстивън дойде в седалището на краля в замъка на Даркенхол и поиска аудиенция при него. Щом зърна височайшата му особа, той веднага прегъна едното си коляно, почтително се поклони и заговори, след като крал Ричард му нареди:
— Сир, научих, че откакто вие сте в тези северни покрайнини, разбойникът Робин наобикаля пътищата за Олертон, причаква пътниците и им ограбва богатствата. Бих си позволил да ви дам съвет за начина, по който можете да се срещнете с този негодник. Вземете петима от вашите лордове — само да не са от най-темпераментните и най-припрените, и нека да не се издават кои са, преди да сте успели да разговаряте с разбойника. Заемете монашески раса от абата на Мадерси, манастира ей там, зад реката. След това аз ще ви бъда водач. Ще ви отведа на пътя, където Робин и бандата му са се спотаили, и залагам главата си, че преди да стигнете до Нотингам, ще срещнете този негодник.
— Бога ми! — каза Ричард със сърдечен смях. — Вярвай ми, съветът ти наистина много ми хареса, горски! Ще идеш ли да вземеш монашеските одеяния от този абат от мое име и да тръгваме — ти и аз с моите лордове!
Макар денят да бе почти превалил, Ричард веднага се заприготвя. Монашеските дрехи бяха доставени бързо и той нахлузи черното расо върху разкошния си сюртук, обточен с леопардова кожа от Анжу и извезан с лилии по френска мода. На главата си нахлупи качулка, а върху нея наложи широкопола шапка, досущ както се обличаха свещениците, когато тръгваха на път. Той бе много въодушевен от очакването на това странно приключение и непрекъснато се смееше и се шегуваше с петимата рицари, които бе избрал да тръгнат с него. Това бяха Хамелин — граф на Уарани, Ранълф — граф на Честър, Роджър Бигот, Уилям — граф на Ферес, и сър Озбърт де Скофтън.
След час излязоха на пътя. Бяха заприличали досущ на група от петима богати монаси или висши служители в някое голямо абатство, тръгнали да вършат някаква работа на своя манастир. Два коня ги следваха с багажа им, а най-отзад имаше три катъра, натоварени с провизии, посуда и някои луксозни принадлежности, дрехи и лични вещи. Конете бяха оставени на грижите на двама горски, които бяха дегизирани като манастирски слуги.
Яздиха близо около час, докато се стъмни, като през цялото време Ричард се шегуваше с рицарите си или весело си тананикаше. Когато нощта ги застави да спрат, Ралф Фицстивън предложи да свърнат към къщата на свещениците от Клъмбър, където със сигурност щяха да намерят легла за пренощуване. Кралят одобри идеята и след кратка езда през гората стигнаха до въпросната къща, която представляваше нещо като пансион, в който свещениците даваха подслон на окъснели пътници. Вътре бе почти празно — имаше само един търговец с тримата му помощници, които бяха седнали да вечерят, и един мъж, който носеше лютня или нещо като малка арфа. Безгрижното изражение, облеклото, както и музикалният инструмент подсказваха, че е или трубадур, или някой от многобройните странстващи артисти. Кралската група не разкри пред никого кои са всъщност. Разбира се, ако го бяха направили, щяха да ги поканят веднага с всички почести в отделната зала, за да вечерят със свещениците. Крал Ричард обаче предпочете да остане инкогнито.
Затова донесоха храна от запасите, които возеха на конете си, и кралят заедно с лордовете си и Ралф Фицстивън насядаха да вечерят около една маса в общата зала, която беше слабо осветена от три-четири факли, които повече пушеха, отколкото светеха в гнездата си по колоните.
— Казвам ти, че си глупак! — чу се изведнъж ядосаният глас на търговеца. Изглежда, че беше влязъл в препирня с певеца, който се смееше и подръпваше струните на лютнята си с кратки, подигравателни реплики.
— Такъв пройдоха и нехранимайко като теб не познава стойността на парите и затова не може да разбере какво означава тяхната загуба.
— Ах, каква мъка, какви грижи, какви бели ти причиниха твоите парички, добри ми търговецо — отвърна певецът. — Ти просто си заложник на своите собствени пари. Този, който ги има, живее във вечен страх да не ги загуби. Кажи ми, нима можеш да спиш спокойно и дълбоко нощем? Не се ли стряскаш постоянно, че някой разбойник всеки момент ще се хвърли отгоре ти и ще ти пререже гърлото, за да ти вземе париците? Не, този, който има пари, все едно че има за другар сатаната, който вечно ще го мъчи и изтезава. Я гледай мен, нямам пари, нямам и грижи.
И той дръпна леко струните на лютнята си и игриво подхвана весела песничка.
— Виж, търговецо — продължаваше той, докато всички бяха притихнали и ги слушаха с интерес. — Аз самият никога не съм имал повече от два златни ноблета[3] и толкова се страхувах, че някой окаян шут може да ме обвини, че съм ги откраднал, че страшно бързах да ги похарча, а когато и последната стотинка си замина, най-сетне отново се почувствах щастлив. Достатъчно ми е някое уютно ъгълче, за да се скрия от вятъра през нощта, малко месце и хлебец, е, и винце час по час, за да съм щастлив с моята лютня и волните пред мен — а ти, драги господин търговецо, можеш да си къташ там твоите сметководни книги, твоите бали със скъпи стоки и вещи заедно със сприхавите си жалби и вопли заради загубването на няколко жалки паунда, които ти е взел храбрият разбойник.
— Този долен негодник! Дано му изгорят очите и да му окапят ушите! — разкрещя се истерично търговецът. — Ох, да му бях казал колко пари имам, сега нямаше да съм лишен и от последния грош, който припечелих на пазара в Нотингам!
— Ха, ха, ха! — разсмя се високо и продължително певецът. — Ето къде зимуват раците, а, ето каква била работата. Разбойникът ти е изиграл стария си номер, нали? И ти си паднал в капана — скъперническата ти душица не ти е дала да кажеш истината, след което той е открил, че имаш повече пари, отколкото си му обявил, и ти е взел всичко! Ха, ха, ха! Господин търговец, ако по-малко обичкаше своите парички, сега щеше да имаш поне част от тях.
— Какво разправяш? — извика кралят от мястото си, като се обърна към търговеца. — Кой те е ограбил?
— Кой ме е ограбил? Кой ме е ограбил ли!?! — отговори търговецът с подигравателен и злостен тон, който се дължеше на факта, че търговците недолюбваха монасите заради високите такси, искани от тях срещу правото да ги оставят да продават стоките си на техните пазари. — Кой друг, освен това сатанинско изчадие, този скитник, мошеникът, обирджията Робин Худ! И ако тръгнеш да пътуваш по този път утре, сър свещенико, надявам се, ще ти вземе повече, отколкото на мен.
— Господи, човече, колко си обиден и наскърбен! Държиш се като мечок, чиито уши са издрани от кучета — каза трубадурът със смях. — Говори с повече уважение с църквата и нейните служители. Помисли си, стара и сърдита главо, та нали са те кръщавали като християнин — ако, разбира се, си християнин, а не мюсюлмански неверник — и нали без тях не можеш да предадеш Богу дух и да бъдеш погребан, ако, разбира, се накрая не бъдеш изхвърлен в канавката край пътя, както често съм виждал да се случва дори с много по-богати хора и даже с по-приятни събеседници, впрочем.
Търговецът хвърляше гневни и злобни погледи към певеца, а след това се умори, обърна се и се уви в плаща си, явно твърдо решен да забрави за загубата в съня си.
— Не го съдете по думите, лордове абати — каза певецът. — Не човекът в него говореше, а търговецът, лишен от своята печалба. Ехо, ето някой, който е точно толкова весел, колкото мрачен е търговецът.
Вратата се бе отворила на почукването на други пътници и покрай сламениците и рогозките на пода пристъпиха възрастни мъж и жена, които изглеждаха много бедни на вид. Бяха облечени парцаливо и всеки от тях носеше малка бохчичка, в която вероятно се съдържаше цялото им имущество.
— Бог да ви благослови, господа — каза старецът и лицето му се сбърчи в усмивка, докато сваляше прокъсаната си шапка. Той се поклони с поздрав първо към облечените в тъмни раса монаси, след това и към певеца, който му се ухили в отговор и дори стана и размаха своята собствена шапка с опърпани пера в един претенциозен, предвзет поклон.
— Привет и на теб, весело старо сърце! — каза той. — Ако не знаех, че най-близката кръчма е на цели дванадесет километра оттук, щях да ти предложа да те почерпя и да те налея до козирката с най-благословеното ликьорче от червено грозде. Как си, как вървят нещата, човече?
— Сър, господа — каза старият човек радостно, като остави на пейката бохчата си. — Току-що изживяхме най-чудното приключение в живота си и срещнахме най-любезния и прекрасен човек, когото можете да си представите. Та, значи, бяхме изминали само четири-пет километра от Олертон, но мен вече ме втрисаше от страх в гората, толкова бе гъста и тъмна, та се боях, че всеки момент от мрака може да изскочи някой разбойник и да ни пререже гърлата за няма нищо, защото имахме само няколко пенита.
— Ние сме само бедни селяни, сър — прекъсна го старицата, която имаше миловидно и нежно лице, макар ръцете й да бяха загрубели и напукани от ежедневната тежка работа, — пък и не сме свикнали да пътуваме. Отиваме да вземем нашето клето момче от затвора в Тикхил.
— Как е попаднал в затвора твоя син, мадам? — дочу се любезен глас отсред черновласите монаси. Беше кралят.
Старицата се изуми, като чу да я заговаря такъв благороден прелат — нея, обикновената, проста бабичка от Нотингам. Тя се поклони ниско и отговори:
— Ох, сър свещенико, дотегна му да се бъхти до изнемога за мастър Питър Гретрекс, този, дето прави оръжия, и взе, че забягна. Тръгна да скита и да търси по-добър живот, не пощя да чуе молбите ми да остане с нас. След много месеци чухме, че бил арестуван за скитничество и бил окован във вериги в затвора в Тикхил. Стоял така, докато единият му крак загнил и се наложило да му го отрежат. И сега отиваме да си го поискаме, та да си го приберем у дома.
— Но, добра душо — каза кралят, — те няма да освободят сина ти и да ти го дадат току-така.
— О, ама нали сме му родители, сър свещенико — каза старицата и от очите й рукнаха сълзи. — Ний си знаем, че нашият Дикон не може да е сторил някакъв грях. Сигурно ще ни го дадат.
— Ех, старо момиче — каза мъжът й, — избърши сълзите си и остави на мен. Нали чух думите на самия Робин Худ, че той лично ще се погрижи да ни дадат Дикон, щом стигнем там?
— Нима този добър, благороден човек, когото сте срещнали, е бил Робин Худ? — запита ги кралят.
— Ами да, сър свещенико, Бог да те пази, той беше! Той изпрати един от хората си при нас. Те ни били наблюдавали през листаците, докато сме минавали по оня страховит път. Точно си помислих: „Олеле, това е някой крадлив негодяй, дето идва ни одере кожите!“, а той рече: „Нося ви послание от самия Робин Худ, който иска да говори с вас.“
— Аз таман щях да хукна, благородни господа — прекъсна го старицата и занарежда, — толкоз ме е страх от тоз Робин Худ, защото той е най-големият разбойник, за когото съм чувала. Но моят старец ми рече…
— Казах й да не се плаши, сър — продължи дядото, като не можа да се стърпи да остави думата на съпругата си, — защото, казах й, този Робин, така съм чувал, де, е твърде добър човек, за да вземе да ограбва бедни селяни и може би иска само да научи от нас дали някой богат търговец или свещеник — да ви пази Бог — не идва след нас. Но той дори и това не поиска. Не, казвам ви, господа, това е много възпитан и благороден човек — и старият човек се вълнуваше все повече и повече, докато продължаваше разказа си, чак лицето му пламна, очите му заискряха, а ръцете му ръкомахаха във всички посоки. — Той ни разпита подробно за нас самите — кои сме, откъде идем, накъде и защо сме се запътили. След това нареди на хората си да ни донесат храна и вино и ни нахрани така, като че ли сме лорд с неговата лейди и дори ни прислужваше със собствените си ръце, сър, Бог ми е свидетел. След това натъпка торбицата ми с месо и хляб, че и бутилка вино ни даде и ни изпроводи по пътя. И ми даде ей това! — и старецът вдигна една монета, която заблестя матово в светлината на факлите. Беше едно сребърно пени. — А последните му думи бяха: „Старче, аз ще се погрижа да ти предадат сина, когато стигнеш в Тикхил, а ако някой нахалник или нагъл мошеник те спре на пътя и иска да те ограби, кажи му, че Робин те е изпратил с мир през гората по живо, по здраво и е наредил никой да не се изпречва на пътя ти, ако не иска да го сполети съдбата на Ричард Илбест, така му кажи.“
— Ясен ми е този негодник, дето с чужда пита помен прави, този Робин, — с писклив глас се обади търговецът, който бе слушал внимателно до този момент. — От мен взе цялото ми имане, всичко, което имах, а на този селяндур, който дори не знае колко струва един грош, е дал сребърно пени, и то май от тези, дето негодникът открадна от мен. Да, досущ на моите прилича!
— О, престани с твоето дрънкане, стиснат търгаш такъв! — извика му певецът строго. — Казах ти, че когато прозвучи голямата тръба[4], Робин ще се нареди преди теб до коляното на свети Петър. Ако ли не, то тогава вече нищо не разбирам от добри и благородни хора. Чудесна история, старче — обърна се трубадурът към дядото и бабата, — и аз ще съчиня поема по нея, защото това наистина е дело, достойно за поетична възхвала, пък и славата на поета ще спечели от такава песен.
Старият човек и женицата му седнаха и извадиха храната си, певецът се умълча, напълно погълнат от творчески напъни. Очите му бяха наполовина притворени, докато си мърмореше някакви накъсани слова — явно веднага бе започнал да композира своята поема. Търговецът и слугите му отново се увиха плътно в плащовете си и като се обърнаха, потънаха в дълбок сън върху ниските нарове, наредени покрай стените.
Междувременно кралят повика Уарани и шепнешком го заразпитва какво ли ще да е имал предвид Робин с това за „съдбата на Ричард Илбест“. Графът и Ралф Фицстивън му разказаха с подробности за случилото се в Йорк, за бягството на водача на озверялата тълпа, която бе избивала евреите, за това как Робин бе успял да залови Ричард Илбест и да го екзекутира заради многобройните му престъпления в присъствието на самия сър Лорънс Рейби, съдия-изпълнител и маршал на кралското правосъдие. Когато привършиха с разказа си, кралят се умълча за известно време, потънал в дълбоки мисли. Накрая каза:
— Струва ми се, че той не е обикновен човек, този Робин Худ. Изглежда, че раздава правосъдие, независимо от законите и в крайна сметка май излиза, че законите са нещо сгрешени, щом именно те са го принудили да избяга в гората и да стане разбойник, човек извън закона, както е прието да се казва. Той взима от богатите и високомерните, които всъщност са откраднали това, което той им отнема, откраднали са, за да наситят алчността и тщеславието си; но в същото време той дава помощ и утеха на бедните и нещастните, без дори да го молят. Да, сега вече наистина с удоволствие ще се срещна с него и се надявам, че по волята на небето ще го направя свой приятел.
След това кралят нареди да приготвят постелите и всички легнаха да спят.
На следващата сутрин кралската дружинка не бе изминала и пет километра по обраслия в шума път, водещ към Олертон, когато изведнъж от гората излезе висок, строен мъж, облечен в овехтяла зеленикава туника и бричове в същия цвят. В ръката си носеше лък, който изправен беше по-висок дори от самия него, на хълбока му висеше хубав меч, а на колана му святкаше истинска испанска кама от най-добрата стомана. На главата му бе накривена кадифена барета, на която имаше забодено перо от опашката на мъжки фазан. От цялата му фигура лъхаше мъжество, а погледът му бе остър и проницателен. Лицето и гърдите му бяха хванали бронзов загар от лятното слънце, а тъмните му къдри се спускаха меко до раменете му. Той вдигна острите си очи към предводителя на ездачите и с едно движение на мургавата си ръка отсече:
— Стой! Сър абат, с ваше позволение, ще трябва да поизчакате малко с мен.
И той пъхна два пръста в уста и изсвири пронизително. Почти моментално от двете страни на пътя, иззад сенките на дърветата, наизлязоха и пристъпиха около двадесетина стрелци. Всеки от тях бе облечен в зелена туника и клин, прокъсани и позакърпени тук-там, но всички бяха здрави, яки мъже с корави ръце, добре сложени и добре гледани. Всички гледаха безстрашно и всички носеха лъкове.
— Ние сме свободни йомени в тази гора, ние сме нейните властелини, сър абат — каза Робин, защото първият, който бе излязъл на пътя, бе не някой друг, а, естествено, самият той. — Препитаваме се от лова на кралските елени и от това, което богатите лордове, свещеници и рицари ни отделят от тяхното богатство. Което означава, че и вие ще трябва да ни дадете част от вашите пари, за да минете по-нататък, сър абат, отче.
— Добри йомене — отвърна кралят, — аз имам не повече от четиридесет паунда, защото прекарах дълго време с нашия крал в Блит и доста се поохарчих, защото живях на широка нога там. Независимо от това, на драго сърце, съвсем доброволно ще ти предам всичко, което имам.
И кралят изкомандва на един от хората, забулени в плащовете си зад него, да му донесе кесията и да я подаде на Робин, който я взе и каза:
— Лорд абате, говориш като честен човек и доблестен мъж. Затова и няма да претърсвам дисагите ти, за да проверя дали казваш истината. Ето тук — каза той — има двадесет паунда, които ти връщам обратно, защото не мога да се сбогувам с теб и да те изпратя по пътя без пукната пара. Останалите двадесет все пак ще задържа като такса за твоето безопасно пътуване. Сбогом, остани с Бога, лорд абате.
И Робин застана отстрани, за да пусне конете да преминат, като свали шапка в достоен поздрав. В този момент абатът протегна ръката си и му подаде парче пергамент, а изсъхналата кожа, от която бе направен, прошумоля при разгъването. На пергамента имаше някакъв надпис, а под него се мъдреше голямо колело от червен восък, върху който имаше ударен печат.
— Мерси, добри йомене — каза кралят. — Но аз нося едно приветствие за теб от нашия добър крал Ричард. Той ти праща печата си и поканата си да отидеш да се срещнеш с него и ти дава тридневен срок да му се представиш в Нотингам. Ето този пергамент той изпраща в уверение на това, че ще бъдеш под негова протекция по време на цялото си посещение и ще стигнеш и ще се върнеш невредим.
Робин внимателно погледна в закритото от качулката лице на абата, докато той му подаваше пергамента, и приклекна на коляно в израз на уважението си към кралското писмо.
— Сър абат — каза той тържествено, — няма друг мъж, когото да обичам повече на този свят от моя добър крал. Писмото му е добре дошло и за това, че ми донесе тази вест, сър абат, те каня най-сърдечно да останеш да обядваш с нас по нашите горски обичаи.
— Мерси — каза кралят, — ще го сторя на драго сърце.
След това Ричард и неговите рицари бяха заведени пеша до най-дълбоките дебри на гората, където под любимото дърво на разбойниците обядът се готвеше с пълна пара. Робин вдигна рога си и нададе продължителен звук. Още не беше свършил, и от всички страни на гората заизлизаха мъже, облечени в зеленикави дрехи, досущ като някаква униформа, с лъкове в ръце и мечове на хълбоците си. Всички имаха загорели, честни и прями лица на мъже, привикнали на свежия въздух и свободния живот, и щом се приближиха, всички до един свалиха шапка пред главатаря си.
— В името на духа на моя баща — промърмори Ричард в ухото на Уарани, — това е доста хубава, макар и малко тъжна гледка. Тези мъже са чудесни, много напети, представителни и внушителни и те се подчиняват на този разбойник повече, отколкото моите собствени рицари на мен самия.
Кралят и рицарите му отдадоха дължимото на чудесния обяд, а когато привършиха, Робин каза:
— А сега, лорд абат, ще видиш какъв живот си живеем ние тук и как се забавляваме, та като се върнеш при нашия крал, да имаш какво да му разказваш.
След това бяха издигнати мишени и избрана група от разбойниците направи показна стрелба. Целта беше толкова малка и толкова надалече, че кралят се зачуди дали въобще е възможно някой да попадне в нея. Но се зачуди още повече, когато Робин нареди да се издигне уанда, на върха на която бе закачен венец от цъфнали шипки.
— Който не простреля венеца — извика Робин, — губи лъка и стрелите си и ще получи един здрав шамар от този, който е бил по-добър стрелец.
— Това ще е направо невероятна стрелба — каза Ричард на рицарите си, сред които бе седнал да наблюдава състезанието. — Ах, бих дал петстотин паунда да имам един такъв добър стрелец с мен отвъд морето. С такъв или ще направя на решето кожата на френския крал, или ще го накарам да ми се поклони и да пълзи пред мен.
Робин стреля два пъти по целта и двата пъти разцепи летвата. Другите обаче пропуснаха и мнозина си изкараха по един шамар от него. Дори Скарлет и Литъл Джон трябваше да понесат този срам. Само Гилбърт от Уайт Хенд бе станал почти толкова добър, колкото и главатаря си. Тогава Робин стреля трети път и за лош късмет пропусна гирлянда и стрелата му профуча три пръста встрани от дупката на венеца. Буря от смях се вдигна в гората над стрелците. Всички викаха: „Пропусна! Пропусна!“
— Признавам, признавам! — извика Робин.
И едва тогава видя през дърветата от другия край на поляната една група, която яздеше към него. Това бе неговата прекрасна Мариан, нагласена цялата в зелено сукно, преметнала своя собствен лък и колчан стрели отстрани, а с нея и сър Ричард Лий, Алан от долината и неговата съпруга мадам Алис.
Робин се обърна към абата, докато те се приближаваха, и му каза:
— Ще се откажа от лъка и стрелите си, абате, защото си мой гост. Можеш направо да ме подредиш с подобен удар. Удряй колкото сила имаш.
— Това не подхожда на правилата на моя орден — каза абатът и дръпна още по-ниско качулката на плаща си над лицето си, за да го скрие от Робин и неговия остър поглед, както и от очите на препускащата към тях група.
— Удряй смело, абате — настоя Робин, — давам ти пълното си позволение.
Кралят се усмихна, после запретна ръкави и удари така силно Робин в гърдите, че го метна няколко крачки назад и почти го повали на земята. Нашият герой успя да се задържи на крака и като пристъпи към краля, чиято качулка бе паднала от лицето от силното движение на удара, му каза:
— В името на Светата Дева, много сила има в мишците ти, абате, ако си абат или монах, разбира се. Много, много си як, свалям ти шапка!
Точно в този момент сър Ричард Лий скочи от седлото си, наистина свали шапка и се затича напред, като крещеше:
— На колене! Това е кралят! На колене, Робин!
Сам падна на колене пред краля, който свали плаща от тъмнокосата си глава и откри хубавото си лице и сините си очи, в които блестеше горда, но и сърдечна светлина — очите на Ричард Лъвското сърце. След това той захвърли черното расо и остана по разкошния си копринен сюртук, обточен с леопардова кожа от Анжу и извезан с френски лилии.
Робин, разбойниците и Алан от долината паднаха на колене, а прекрасната Мариан и мадам Алис слязоха от конете си и направиха дълбоки реверанси.
— В името на духа на моя баща — каза Ричард с весел смях, — това наистина е чудесно приключение. Но защо коленичиш, драги Робин? Та нали ти си кралят на тази гора?
— Милорд, кралю на Англия — каза Робин. — Прекланям се с боязън, почит и любов към теб и с цялата си душа моля и жадувам за твоята милост към мен и моите бойци. От твоето великодушие ще чакаме пощада за всичките деяния, с които сме престъпили закона.
— Стани, Робин, защото, кълна се в името на Светата Троица, никога и никъде не съм срещал мъж, който така да ми легне на сърцето — каза кралят. Той хвана Робин за ръката и го изправи на крака. — Днес, в името на нашата Света Богородица, ти можеш да напуснеш този живот, да станеш мой пряк васал и да управляваш имота и живота си изцяло в рамките на закона.
— Ще го сторя на драго сърце, милорд, кралю мой — вдъхновено каза Робин, — с удоволствие ще се подчиня на теб и твоите закони и ще правя най-доброто, на което съм способен, вместо да живея извън закона.
— Да бъде! — отговори кралят. — Между другото, чух всичко за твоите подвизи. Дори си се оженил за една богата девойка, която е била поставена под мое пряко попечителство, като с това си нарушил моите закони и си погазил всички обичаи и правила. Това ли е дамата, която е изоставила богатство и почести от любов към теб?
Прекрасната Мариан падна на колене пред краля, а той й подаде ръка за целувка, след което внимателно я изправи на крака.
— Ела — каза кралят. — Ти си се отказала от толкова много, само и само да бъдеш до твоя чудесен стрелец, прекрасна лейди. А аз — аз мога само да се съглася с това, че ти си избрала храбър и безстрашен мъж, добър и благороден човек. Ти беше и все още си под моето настойничество и сега аз те давам драговолно там, където ти вече си дала своето сърце.
С тези думи кралят съедини ръцете на Робин и Мариан в благословия, а двамата изпитаха огромно щастие от това, че кралят им даде опрощение за своеволните им действия срещу неговите закони и порядки.
— Но — продължи кралят с усмивка — ти си извършил още много дръзки дела, Робин, и аз трябва да ти въздам някаква присъда заради тях. Осъждам те на следното: върви и води тих живот — след всички години на битки и укриване. Вземи твоята прекрасна лейди и живейте в нейното имение в Маласет, в мир с моите елени, заедно с всичките ти юначни мъже. Придържайте се към законите, които моите мъдри съветници създават, за да пребъде в мир и да преуспее това кралство. Сториш ли това, ще получиш цялото ми опрощение.
— Милорд, кралю мой! — каза Робин, дълбоко развълнуван от кралската щедрост и великодушие. — За твоята велика милост и благосклонността ти ще ти бъда предан до гроб.
— Погрижи се за това, Уарани — каза Ричард. — Нека по силата на това, че е съпруг на лейди Мариан, Робин да влезе във владение на всички нейни имоти и полагаемите й права.
— Ще се погрижа за това, сир — каза доблестният граф Хамелин, — дори много бързо, защото възнамерявам в бъдеще да разчитам на помощта на Робин за събирането на таксите, данъците и налозите с нужната точност и бързина в именията и градчетата в Ланкаширската област.
Кралят се разсмя и се обърна към Робин.
— Забравих да ти благодаря за помощта при събирането на откупа за моето освобождение — каза той.
След това Робин доведе пред краля сър Ричард Лий. Негово величество изслуша молбата на рицаря и още веднъж през този ден прояви своето великодушие, като му върна имението и му даде пълно опрощение за това, че е нарушил законите, като е оказал помощ на Робин и му е дал убежище.
Накрая пред краля коленичиха и Алан от долината и мадам Алис. Той изслуша внимателно разказа за това, как те, заедно със сър Уолтър де Бофорест, бащата на девойката, са си навлекли омразата на сър Айзенбарт де Белами и са били принудени да живеят в страх, че рицарят може всеки момент да ги нападне. Кралят разпита подробно и внимателно за деянията на лордовете в Рангби, а веждите му се сключиха и челото му помръкна от гняв, докато слушаше за техните многочислени безчинства и злодеяния.
— Каква злодейска пасмина! — унило каза той накрая. — Но аз и другият безотговорен син на моя скъп баща ги създадохме, като потопихме кралството в междуособици, разрушителни войни и безпорядък. И моят брат Джон е вършил същия произвол като онези изчадия. Докато аз съм бил далеч да воювам за Светия кръст, за Божи гроб, тези лордчета са избуявали и забогатявали под неговото крилце! Де Уарани, ще се разправяме по-нататък с тези лордове в „Евил Холд“! Нека първо да приключа с този изменник и предател Филип от Франция[5] и да го прогоня от моите земи в Нормандия и Аквитания[6]; ще се върна, и ще ги помета, ще прочистя земята от всички тези замъци на злото и ще стъпча гнездата на усойниците и пепелянките, скрити зад дебелите им стени.
Два дни по-късно кралски пратеник занесе послание до вратите на замъка Рангби и не пожела да остане нито за храна, нито за нощувка, като знак на кралското недоволство и гняв. Когато Айзенбарт прочете това, което пишеше на донесения пергамент, устата му се изкриви в злостен сарказъм.
— Така! — каза той подигравателно. — Кралят е взел разбойника под крилцето си и го е допуснал в сърцето си, защото му трябват добри стрелци, за да победи в Нормандия. И най-официално ме уведомява, че всяко зло или вреда, причинени на сър Уолтър де Бофорест, Алан де Транмир и мадам Алис, както и на която и да е част от техните имения, крепостни селяни и друго имущество, ще бъдат считани за престъпление срещу самия крал и ще бъдат най-сурово наказани като акт на измяна.
Хвърли пергамента на земята на пода, а в очите му засвятка злостен пламък.
— Ще трябва да поизчакам малко повече, докато удари моят час — промърмори си той. — Пък кой знае? Кралят ще си играе на „вземи замък“ с Филип… Може пък случайно някой ден да бъде убит и тогава граф Джон ще седне на трона, а аз ще получа позволение да правя всичко каквото си поискам с този безочлив и нагъл разбойник и всичките му приятелчета. Да, ще изчакам своя час.
Както му бе наредил кралят, Робин отиде с прекрасната Мариан в нейното имение в Маласет и то бе освободено от попечителството, а онзи Скрайвъл от Кетстай, който се бе настанил там, претендирайки, че се грижи за кралските интереси, отстъпи замъка, имението и огромните участъци земя със зле прикрита зад любезността злоба. Робин се настани в бащиния дом на съпругата си в мир и спокойствие и управляваше имотите й справедливо, грижовно и пестеливо. Пазеше земите от посегателствата на съседните лордове, а всичките му крепостни и йомени му бяха верни и предани заради добротата, великодушието и справедливостта му.
С него отидоха и Хоб О’Хил и Кет Троу, както и двете им сестри. Малко преди това майка им бе починала в зелената могила и те искрено желаеха да напуснат това място. Литъл Джон, разбира се, също отиде с Робин, както и Гилбърт от Уайт Хенд, който се ожени за Сиби, една от двете красиви сестри на Кет и Хоб, и заживя с нея в една къщичка, която Робин им даде. Другата сестра — Фенела, се омъжи за Уат Грахам от Кар Пил, смел поборник от пограничните земи[7], и децата им не след дълго започнаха да проявяват прекрасните дарби на ясновидството и други свръхестествени способности.
Другите разбойници се поблазниха от предложенията на крал Ричард за високи заплати и голяма плячка и заминаха с него за Нормандия, където се биха срещу френския крал Филип и разбунтувалите се от Поату[8].
Мнозина от тях оставиха костите си по тези места, двадесет-тридесет се завърнаха живи, след като Ричард Лъвското сърце бе убит. Някои действително се бяха сдобили с богата плячка, други бяха останали бедни, както бяха тръгнали, и всички те, един по един, постепенно се насочиха към Маласет, където „скуайър Робин“, както сега се наричаше, им даде земя и ги устрои.
Сред тези, които се завърнаха живи от Франция, бяха Уил Стрелеца, Скарлет и Мъч, Милеровият син. Артър-а-Бланд бе убит при превземането на замъка в Шале, където бе намерил смъртта си и самият крал. Скадлък потъна при една морска буря, точно при излизане в открито море при Рю. С останалите от своите стари разбойници Робин сформира храбра дружина, която се би самоотвержено в пограничните войни под знамената на бароните, през 1215 г., като накрая влязоха в борба със самия крал, за да изтръгнат от него освобождението си от тиранията и потисничеството[9].
Така преминаха за Робин и Мариан цели шестнадесет години. Независимо от безпокойствата, грижите и хаоса, които налегнаха страната и народа по време на царуването на крал Джон, когато той отхвърли папата, в Маласет животът течеше щастливо и спокойно.
Но в замъка Рангби сър Айзенбарт де Белами все още готвеше отмъщението си срещу Робин Худ и търпеливо изчакваше своя час. При него често наминаваше сър Гай Гисбърн и те дълго си говореха, заедно със сър Балдуин Килър, сър Роджър Донкастър, сър Скрайвъл Кетстай. Провеждаха тайни съвещания и непрекъснато обсъждаха как най-добре, как най-сигурно да заловят и убият Робин, когато часът удари.