Хенри Гилбърт
Робин Худ (1)

Предговор

Някога, в далечното минало, в средновековна Англия повечето хора от народа не били свободни. Те не можели нито да живеят, където пожелаят, нито да избират при кого да работят. В тези феодални времена обществото било разделено на лордове (или господари) и селяни (или крепостни). Лордовете получавали поземлените си владения от краля, а селяните и виланите^[1] били смятани за част от съответното парче земя, което трябвало да обработват, за да изхранват себе си и преди всичко — господаря си. И ако Джон или Дик, крепостни към някое феодално имение, не харесвали как лордът или управителят се отнасят към тях, не можели ей тъй просто да се преместят и да отидат в друга част на страната, за да си потърсят работа при някой по-благ и по-справедлив собственик. Ако пък дръзнели да го направят, били обявявани за престъпници и веднага се предприемали мерки да ги върнат обратно, след което ги наказвали било с бой с камшик, било с жигосване с нажежено желязо или ги хвърляли да изгният в затвора.

Ако реколтата била добра, а и господарят не бил прекалено придирчив, хората живеели сравнително спокойно. Когато обаче гладът се ширел и вилнеел из страната, а крепостните и техните семейства гладували; или ако лордът бил с жесток характер, клетите селяни били принуждавани да работят свръх силите си и били подлагани на жестоки унижения, което ще да е карало старата им тевтонска или уелска кръв да кипва и те започвали да бленуват за свобода.

Тишината и зеленото спокойствие на горите в онези дни се простирали на стотици левги^[2], там, където днес расте сочна царевица, пасат крави или се намират предградията на пръснатите из цялата страна градове. Същите тези спокойни гори предизвиквали както страх и ужас, така и магическо очарование сред бедните селяни, които често вдигали поглед към извисяващите се дървета, докато копаели по полето. По горските поляни пасели кралските благородни елени, в техните тъмни гъсталаци се спотайвали глигани и още много диви животни — но само кралят и неколцина негови приятели сред благородниците и църковните кардинали можели да ловуват. Бедните хорица, селяците и дори йомените^[3] били лишени от това право и ако някой от тях си позволял да убие дори един-единствен от всички тези кралски горски зверове, бил пребиван до осакатяване. Ако не го хванели, бил принуден да бяга и да се крие дълбоко в горските дебри, защото попадал „извън закона“, превръщал се във „вълча глава“, както казвали навремето, и тогава всеки имал правото да го убие там, където го срещне.

Именно в такова време и в такива условия живял Робин Худ — живял и извършил всички онези смели дела, за които сме чували и чели в баладите и преданията, достигнали до нас. Тъй като името му не може да се открие в неясните записки на разни адвокати, хроникьори и други подобни, някои хора се съмняват, че Робин Худ изобщо е съществувал. Аз обаче съм сигурен, че някога, много отдавна, той наистина е живял. Може някои от неизвестните поети, сътворили баладите за него, да са го идеализирали малко, да са го представили като много по-безстрашен, по-успяващ и въобще — по-героичен, отколкото е бил в действителност, но нали именно това очакваме да правят поетите и писателите?!

Баладите за Робин Худ и неговата банда разбойници са около четиридесет на брой. Най-старите от тях са и най-хубави, защото са по-естествени и вълнуващи. По-голямата част от късните поеми са доста суховати; повечето са само скучно повторение на една или друга вече разказана и позната случка, а други пък са с груби и недодялани рими, лишени от дух и въображение.

В приказките, които аз съм разказал в тази книжка, съм използвал няколко от най-добрите епизоди, споменати в баладите, но съм добавил и някои сътворени от мен разкази за Робин, със случки и събития, които съм измислил, за да обрисувам по-пълно и ясно картината на онези времена, в които е живял нашият герой.