Хенри Гилбърт
Робин Худ (11)

Десета глава
Изгарянето на „Евил Холд“

Беше през ранната зима на 1215 година. Група въоръжени мъже вървяха през високите голи хълмове в пустеещите земи на Пийк. Начело яздеше Робин Худ, облечен в плетена ризница, а шлемът на главата му блестеше на светлината на залязващото зимно слънце. След него бяха шестдесет души от неговите бойци — свободни йомени, с побронзовели, честни лица — и всеки един от тях бе въоръжен с лък и колчан със стрели, а отстрани на хълбоците им всяха мечове. Сред тях бяха двадесетина от най-старите предишни разбойници, а над главите на всички стърчеше Литъл Джон. Острият поглед на кафявите му очи зорко обхождаше възвишенията, които се простираха надалече, чак до пурпурния залез над хоризонта. Неотлъчно зад Робин вървеше Кет Троу, дребничък на ръст, но много набит, як и силен и много, много изкусен и хитър боец. В близост до тях яздеха Скарлет, Мъч, Милеровият син, и Уил Стътли.

Лицето на Робин бе угрижено и навъсено. Беше тръгнал с бароните и заедно с тях бе воювал, за да изтръгнат Великата харта на свободите^[1] от тираничните ръце на Джон, и остана с тях на юг, вярвайки, че справедливата им борба за освобождение ще успее. След това дойде вестта, че кралят е повикал на помощ срещу разбунтувалите се барони чуждестранни наемници. Тези задморски орди, алчни за плячка и кръв, бяха така настървени и безжалостни, че бунтовниците изгубиха кураж и отстъпиха. Повечето се втурнаха да защитават своите собствени замъци и земи от нахлулите нашественици веднага щом научиха, че кралските наемници вече грабят, убиват, насилват и опожаряват всичко по пътя си на север. Същото направи и Робин, уплашен, да не би зло да сполети неговата нежна съпруга в мирната й долина в Маласет по границата на Ланкашир.

Робин дори се ядосваше, че тръгна толкова късно. На всяка крачка по пътя на север виждаха следите от грабежите, плячкосването и кланетата, там където кралят бе върлувал със своите чуждестранни орди. Всяка къща, всяко селце, през което минаваха, беше опожарено. Мъртви тела лежаха на снега или се въргаляха по каменните плочи на огнищата, край които някога бяха кънтели радостен смях и оживена глъчка. Над зимния хоризонт се стелеше дим и показваше къде още горят пожарите и продължават кланетата на озверилата армия от главорези на безсрамния крал. Един от замъците, покрай които минаха, бе опожарен до основи, а сред черните му тлеещи руини откриха две млади дами, едната онемяла от потреса на изживяното, а другата — почти полудяла от скръб. Двете стояха наведени над мъртвото тяло на своя баща — стар рицар, когото кралят бе изтезавал до смърт в опитите си да изтръгне от него признание, къде е скътал парите си.

Както яздеше, Робин вдигна глава и погледна напред. Трепереше да не види облаци от дим, които да подскажат, че някоя банда злодеи от армията на краля е успяла да стигне толкова далече на запад, чак до Маласет. Но отново не видя нищо друго, освен виолетовите облаци на зимното небе, в което слънцето се канеше да залезе — никакъв огън, никакъв дим.

Накрая пътят слизаше от възвишенията и обикаляше покрай зъбери, чукари и варовикови канари и урви надолу, към долината на Маласет. Почти несъзнателно Робин препусна по-бързо, нетърпелив да достигне до онова място, на което пътят правеше завой и се откриваше гледката към замъка. Накрая стигна дотам и спря, а бойците, бързащи зад него, чуха ужасения му вик. В следващия момент Робин пришпори яростно коня си и се спусна като ураган по стръмния лъкатушещ път.

Стигнаха до завоя и видяха онова, което бе останало от замъка и околните къщи. Лек сивкав дим, като от тлеещо дърво, се вдигаше от купчините, останали от техните къщи. Над всичко бе надвиснала ужасяваща тишина. Мъжете изстенаха, след това препуснаха с всичка сила, като надаваха отчаяни бойни викове за мъст и разплата, докато летяха към руините на разрушените си домове и избитите си близки.

Със странно, студено спокойствие, Робин скочи от коня си във вътрешния двор, из който навсякъде бяха разпръснати телата на избитите войници, неподвижни и изкривени. Мястото бе опожарено, но огънят не бе причинил видими щети на каменната сграда. Само няколко счупени скамейки тлееха, а между тях се виждаха телата на защитниците и техните нападатели, които бяха паднали вкопчени в свирепа смъртоносна прегръдка. Той прекрачи нагоре по извитите стъпала и се заизкачва към дневната на горния етаж и будоара на съпругата си.

Вратата бе затворена и той внимателно я отвори. В светлината на залязващото слънце видя на леглото фигура с много бяло и неподвижно лице. Беше Мариан. Тялото й бе облечено в черно. Беше толкова спокойна, неподвижна и тиха. Робин проумя. Любимата му бе мъртва. Прекрасните й нежни ръце бяха кръстосани на гръдта й, тъмните й коси обрамчваха лицето й с мека красота. Къса черна стрела лежеше до нея.

Внезапно движение иззад завесата го стресна и една дребна фигурка на жена пристъпи към него и падна на колене. Беше Сиби, съпругата на Гилбърт от Уайт Хенд, вярната камериерка на неговата прекрасна Мариан. Тя не издаваше нито звук, не плачеше и не ридаеше, но лицето й бе потънало цяло в скръбта, която струеше от огромните й, предани кафяви очи.

— Кой стори това, Сиби? — попита я Робин с тих, нисък глас.

— Кой друг, ако не онзи сатана — Айзенбарт де Белами — отвърна женицата със сдържан ужас. — Той я уби, докато тя му говореше от вратата на караулното помещение. Ето с тази стрела — същата, която брат ми Хоб навремето изстреля на масата им в „Евил Холд“, — с нея отне скъпия й живот. Тя падна в ръцете ми, усмихна ми се и издъхна. На следващия ден нападнаха замъка, но съпротивата беше яростна и се разрази жестока борба във вътрешния двор и дори в залата. Едва вчера си тръгнаха — уплашени, че може всеки момент да се върнеш, оплячкосаха каквото можаха из цялото имение и избягаха, като успяха да ранят и да пленят Хоб. Отвлякоха го заедно с още десет други от нашите и се заканиха да ги изтезават жестоко, щом се върнат в „Евил Холд“.

Кет Троу бе влязъл в стаята малко след Робин и чу всичко. Сестра му се обърна към него и двамата мълчаливо стиснаха ръцете си. След това се пуснаха и направиха някакъв странен жест с вдигнат десен показалец, сякаш очертаваха във въздуха някаква буква или символ. Всъщност това бе знакът на смъртното отмъщение, с който те, хората от Долната земя, се заклеваха, че ще минат през огън и кръв, болка и страдание, но никога няма да спрат и за миг да преследват врага си, докато не отмъстят за смъртта на своята господарка.

Робин се наведе и целуна студеното чело на скъпата си съпруга. След това свали шапка, коленичи до нея и потъна в молитва. Не произнасяше думи, но просеше с цялото си сърце помощ от Девата в своя обет да изтръгне из корен и последната искрица живот от „Евил Холд“ и да смачка змийското люпило, което гнездеше там, начело с лорд Айзенбарт де Белами.

Тази нощ на светлината на факлите тялото на Мариан бе спуснато в гробницата до останките на нейния баща и другите й родственици в двора на малката църквица на Маласет. В същото време в замъка крепостните селяни и свободните йомени, които бяха избягали от нападението на Белами от своите ферми, за да търсят убежище зад дебелите стени, бяха заети с лъскането и приготовлението на оръжието и доспехите. Всички бяха преизпълнени от твърда и непоколебима решимост, и всеки бе готов дълбоко в сърцето си дори да умре в похода, на който щяха да се отправят, за да разрушат до основи „Евил Холд“ и да унищожат завинаги неговата власт.

Призори Робин и цялата му чета в пълен състав се отправиха на път. Не се обърнаха нито веднъж назад, а упорито и решително се изкачваха по стръмния път и неотклонно гледаха напред, на изток. В същото време Робин бе изпратил вече съобщение до сър Хърбранд де Транмир, вече стар човек, за да му напомни за някогашното му обещание да помогне за унищожаването на замъка Рангби и да го помоли, при положение че не е в състояние да дойде сам, да изпрати всички бойци, които може да събере, добре въоръжени, да пресрещнат Робин при Марк Оак при Рангби Мер^[2]. Той изпрати подобни съобщения и на други рицари и йомени, които бяха пострадали от тиранията и произвола на Белами. Мнозина от тях бяха обещали помощта си на Робин, когато му потрябва, защото всички го познаваха като честен, храбър и щедър човек. Всички знаеха, че един ден трябва да обединят силите си, за да сложат край на злото и порока, въплътени в „Евил Холд“.

По пътя си към Рангби Робин се обръщаше за помощ и към собствениците на замъците и именията, покрай които преминаваха, както и към още много други честни рицари. Някои от местата, които му бяха познати, сега бяха в руини, а храбрите им защитници бяха паднали мъртви в жертва на алчната ненаситност и жестокостта на техния крал. Много все пак бяха оцелели и бързо откликваха на неговата молба, така че привечер, когато здрачът припълзяваше над мъгливите хълмове, пътьом към замъка Рангби, Робин бе успял да събере триста мъже зад гърба си, достатъчни поне за първоначалния щурм на гарнизона.

Робин спря на разстояние един изстрел с лък от голямата порта и изсвири пронизително със своя рог. От кулата над портала се появиха двама мъже в пълно бойно снаряжение, с цели масивни брони. Единият носеше бронзов шлем, който блестеше матово на гаснещата светлина на слънцето.

— Искам да говоря с Айзенбарт де Белами — изкрещя Робин.

— Вълча главо! — долетя отговор от кулата и гласът заприлича на вълчи вой. — Говориш именно със сър Айзенбарт де Белами, лорд на Рангби и Фелс. За какво си дошъл тук с твоите метежници?

— За да ти кажа — викаше Робин, — да ми се предадеш. Предай се в моите ръце, заедно със затворниците, които си взел. Ще бъдеш съден официално, от равни по ранг, за твоите злодеяния и за убийството на моята съпруга, лейди Мариан. Ако не го сториш, ще завземем замъка ти с щурм и ще избием и теб, и всичките ти хора, а на твоите плещи ще падне отговорността за гибелта им.

— Ако до зори не напуснеш земите ми — свирепо отговори Белами — заедно с твоята опашка от пребити псета и селяндури, ще изляза и ще те пребия до смърт с кучешкия си бич. Махай се, вълча главо, изчезни, негоднико! Няма повече да приказвам с теб!

Той показа с рязък жест, че прекратява разговора и че повече не ще обърне никакво внимание на подобни твари, а после се обърна и започна да разговаря с другия рицар, който бе с него. И двамата бяха спуснали визьорите на шлемовете си надолу и всеки миг щяха да се скрият в сгъстяващия се сумрак. Изведнъж една дребна фигурка се стрелна в тъмнината пред коня на Робин, след това застина неподвижно и се чу как избръмча тетивата на лък. В следващия момент се видя как рицарят до Белами сложи ръце на забралото си, а после започна да се клатушка и да залита. Той обаче бързо се окопити и измъкна измежду пръчките на визьора една стрела, захвърли я с яростно движение през назъбените каменни стени и изкрещя някаква злорада подигравка, която не се чу ясно.

Този удивителен изстрел в здрача, който остави войниците да се чудят как въобще е достигнал мишената си така безпогрешно, беше даден от Кет Троу. Но поради факта, че пръчката на стрелата бе къса за такъв голям ъгъл, тя можа само леко да одраска челото на разбойника.

През нощта Робин и бойците му обкръжиха целия замък в тесен пръстен, така че и пиле да не може да прехвръкне незабелязано нито навън, нито навътре. Под Марк Оак той свика на съвет рицарите, които му се бяха притекли на помощ.

— Скуайър Робин — каза сър Оалк от Дикуол, — не виждам как бихме могли да се надяваме да сразим тази непревземаема крепост. Нямаме обсадни машини и не можем да разбием стените, ровът е пълен с вода, а аз не се и съмнявам, че подобен човек като Белами се е запасил добре с провизии и може да издържи на много дълга обсада, така че и това отпада като възможност.

— Аз пък не виждам причина да не можем да превземем замъка — каза младият скуайър Денвил от Тумландс, който бе нетърпелив, ентусиазиран и храбър като сокол. — Ще повикаме селяните на Рангби, които силно мразят господарите си, те ще отрежат дървета и ще ни направят салове. Ще се качим на тях и като се прикриваме отгоре с щитовете си, ще преплуваме рова и ще срежем веригите на мостика. След това ще можем да вдигнем подвижната решетъчна врата и веднъж щом се озовем вътре, ще насечем на парчета голямата порта, ако не можем да я отворим.

След още дълги съвещания това наистина се оказа като че ли единственият начин да проникнат в замъка. И този начин, разбира се, предполагаше загуба на много човешки животи, но стените на замъка бяха дебели и високи и единствената реална възможност да се преодолеят бе да се атакува и превземе голямата врата. Кет Троу бе изпратен при селяните от Рангби в колибите на около километър от замъка, за да ги помоли да помогнат на Робин Худ да унищожи техните зли господари. След час той се върна и започна да докладва в своя стил, на скоропоговорка.

— Отидох при Кол Рийф, старейшината, и му предадох поканата ти. Той извика другите старейшини и им каза какво искаш. Очите им издаваха, че им се иска веднага да тръгнат, но въпреки това се колебаеха и дълго и мълчаливо обмисляха. После един от тях рече: „Шест пъти «Евил Холд» е бил обсаждан от силни лордове и никога не е бил превземан. Сатаната обича своите собствени изчадия и затова всеки опит да се победят злите лордове там е нахалост. Те винаги ще бъдат достатъчно силни, за да успеят да удържат замъка.“ След тези думи, мастър, хорицата останаха тихи и безучастни към всички мои молби и увещавания. Само поклащаха глави, а накрая си тръгнаха и ме оставиха сам.

Робин не умува дълго, а веднага изкомандва на своите бойци да се наемат с черната работа през нощта. Те незабавно започнаха да секат и повалят млади дървета и да правят от тях салове и леки стълби, по които трябваше да се изкачат до механизма с веригата над мостика. В светлината на факлите, в горичката цяла нощ кипеше трескава работа, а Робин се разхождаше между всички, ободряваше ги с по някоя дума и следеше дали всичко е наред и дали охраната си е на местата и си върши стриктно работата. Едва на разсъмване полегна да дремне за малко, но скоро се събуди от пристигането на голяма група от селяните на Рангби. Предвождаше ги стар и посивял мъж с масивно телосложение и свиреп вид. В ръцете си носеше дълга градинарска секира с широко и наточено като бръснач лезвие. Робин веднага го позна — беше един от мъжете, които бяха стреляли с него на състезанието в Нотингам пред шерифа.

— Мастър — каза той, пристъпвайки към Робин, — доведох тези мъже. Е, миналата нощ бяха само наполовина мъже, не им стигна кураж и се отказаха. Но след като добре си поговорих с тях, преодоляха колебания и страхове и взеха окончателно решение — ще ти помогнат да сринеш това змийско гнездо на лордовете, погубили толкова много жени, деца и мъже.

— Благодаря ти, Рейф Билхук^[3] — отговори Робин и се обърна към селяните. Един от тях пристъпи и заговори от името на събратята си:

— Положили сме клетва — каза той — да вървим с теб до самия край. По-добре да умрем сега, отколкото да живеем още някоя и друга мизерна година в несгоди, нищета и мъки под гнета на тези тирани.

Бедните хорица изглеждаха унили, унизени и смачкани, като че ли цялото им мъжество бе овършано от дългогодишното жестоко малтретиране, на което ги бе подлагал техният лорд.

— Няма да се провалим, братя — каза им Рейф със свирепо и решително изражение, като размаха огромната си секира. — Аз съм се заклел, когато те ме изгониха от моята кошара в Барнисдейлските гори и убиха жена ми и едното ми момче, заклел съм се, че един ден ще се върна и ще помогна с всичките си сили, за да се унищожат до корен тези сатанински изчадия и да бъде сринато до основи тяхното каменно гнездо. Часът удари, братя, и Бог и Девата ще се борят за нас.

— Всъщност, Билхук, значи ти си онзи Търстан от Стоун Кот, когото Белами прогони от имота му преди тридесет години, така ли? — попита Робин.

— Истината казваш, така е — отвърна му Търстан. — Върнах се за моя клетвен час.

Под напътствията на този мъж и с настойчивата, пламенна и енергична помощ на Литъл Джон и Гилбърт от Уайт Хенд приготовленията бързо приключиха. Всички закусиха и изслушаха заедно една литургия, а след това донесоха саловете при рова пред голямата порта. Дъжд от стрели ги посрещна, но носачите на простичките дървени платформи бяха подкрепяни и прикривани от стрелци под командата на Уил Стътли, който зорко следеше всеки процеп в стените. Техните стрели улавяха и поразяваха всяко движение в бойниците на замъка и пронизваха всеки, който успееше да стигне до назъбените върхове на стените. Саловете бързо бяха спуснати в рова и той беше преодолян. Издигнаха стълбите и ги опряха на страничните первази на грамадния мостик, който в момента бе вдигнат и преграждаше като барикада подвижната решетка и голямата порта зад нея. Скоро ударите от желязо върху желязо показаха колко настървено се трудят „ковачите“ — тези, които бяха натоварени със задачата да скъсат с тежки чукове веригите, придържащи мостика от двете му страни във вдигнато положение. В началото изглеждаше, че това ще е сравнително лесна задача, защото Робиновите стрелци не позволяваха на никого дори да надникне от бойниците, за да стреля. Изведнъж обаче вътрешните порти се отвориха и тълпа от стрелци започна да стреля по ковачите през дупките на решетестата врата и успяха да улучат двама — единия, с огромна стърчаща стрела в гърдите, падна от стълбата в рова, а другият бе прикован на нея за ръката.

Но други мъже веднага заеха местата им. Скарлет, Уил Стътли и още двама стрелци застанаха на стълбата заедно с ковачите и отвръщаха на стрелбата с най-доброто, на което бяха способни (а то не бе малко!), макар пространството да бе толкова ограничено, че едва можеха да опъват лъковете си. Изведнъж се надигна триумфиращ вик — едната верига беше разкъсана и мостикът се разклати и потрепери. Още няколко свирепи удара с чуковете от другата страна и с могъщ трясък мостикът падна над рова, като почти наполовина се счупи от собствената си тежест. Робин и една избрана група от стрелци скочиха върху него, защото все пак се крепеше достатъчно, за да ги издържи, и започнаха да стрелят през процепите на решетестата врата, като отрупваха всичко живо с такъв дъжд от стрели, че гарнизонните стрелкови екипи, които бяха подбрани от кол и въже и бяха доста посредствени, се видяха принудени да затворят отново голямата врата и да се оттеглят зад нея.

Тогава донесоха огромен ствол от отрязано дърво и четиридесет ръце го понесоха стремително напред. Мостикът бе покрит със саловете, за да може да издържа на тежестта на допълнителните бойци. Импровизираната стенобойна машина заблъска решетестата врата. Още и още, пак и пак, това се повтаряше, а стрелците върху насипа стреляха по онези от стените на замъка или в бойниците, които на свой ред се опитваха да улучат някой от атакуващите. Доста от Робиновите бойци бяха убити, защото защитата беше също толкова ожесточена, колкото и атаката. Навсякъде из замъка можеше да се чуе как гърмят гласовете на сър Айзенбарт и неговите съучастници — сър Балдуин, сър Скрайвъл и сър Роджър Донкастър, които гневно припираха стрелците и каменната артилерия^[4] да продължават усилията си. Няколко от стрелците на Робин и от ковачите, макар и с предпазни щитове над главите, също бяха убити, осакатени или извадени от строя, след като бяха улучени от стрели или ударени от огромни камъни. Големият дървен таран обаче продължаваше да удря по решетестата врата и тя се тресеше и скърцаше в последна съпротива.

Вратата на замъка пак се отвори и градушка от стрели полетя, сеейки смърт измежду процепите на решетестата врата. Но Робин спеши стрелците си и отново накара гарнизона да отстъпи, докато нови бойци заемаха опразнените места отстрани на тарана, чийто връх се бе разцепил малко и приличаше на четка. Отново започнаха да блъскат с всичка сила с него по решетестата врата и тя полека започна да поддава. Два от секторите й се огънаха и счупиха и скоро цялата решетка щеше да бъде достатъчно счупена, за да позволи на атакуващите да започнат да влизат.

Робин, сър Фалк и един друг рицар на име сър Робърт от Стейтс, стояха отстрани на групата с тарана и насърчаваха щурмоваците, като междувременно главатарят зорко следеше дали вътрешната врата няма да се отвори отново, за да даде възможност на защитниците да ги обсипят с нов дъжд от стрели.

— Още три по-яки удара с мистър Дъб, момчета — извика Робин, — и сме вътре. Дървената врата няма да ни забави много.

Точно в този миг обаче долетя рязък предупредителен вик от Уил Стрелеца, който стоеше със стрелците си на насипа:

— Назад! Назад! — крещеше той. — Хвърлят огън!

— Вътре в рова! — извика Робин, като чу предупредителните крясъци.

Повечето го чуха и веднага наскачаха във водата, но някои от бойците за жалост закъсняха. От бойниците като порой лееха врящ катран и хвърляха пламтящи главни и нажежени до червено камъни. Около половин дузина бойци не чуха предупредителните възгласи и смъртоносния порой ги заля и уби на място. Светещите главни и жежките камъни почти веднага подпалиха саловете. Скоро огнената стихия забушува с пълна ярост и отряза атакуващите бойци от почти сигурната допреди миг победа.

Робин и тези, които успяха да се спасят, изплуваха до насипа, докато Уил и стрелците прослушваха стените със стрелите си. Но не можеха да спрат леенето на катрана отгоре, защото войниците, които влачеха врящия котел, бяха предпазени от щитове, които други държаха отгоре им.

Робин погледна към огнената бездна пред себе си и после към притеснените и мрачни лица на хората си.

— Няма нищо, момчета! — извика той. — Те самите са отрязани и няма откъде да излязат, за да се спасят. Когато огънят догори от само себе си, ще направим нови салове и ще преминем с тях. Още само няколко удара и прътите на решетката няма да издържат и ще можем да влезем вътре. Уил и ти, Скарлет — извика им той, като се обърна към Стътли и другия си стар боен другар, — гледайте да не допуснете някой от злодейската шайка междувременно да ремонтира счупените вече пръчки.

— Първо ще трябва да ремонтират дупките в собствените си туловища — каза Скарлет с горчив смях. Той хвърли бърз поглед върху процепите на бойниците и хвана лъка си, готов за стрелба.

Беше вече следобед и докато едната група охраняваше решетъчната врата, други набързо приготвяха храна, а трети бяха изпратени в гората заедно със селяните да отсекат още дървета за нови салове.

След като Робин се разпореди и даде задача на дървосекачите, той видя голяма група пешаци да идва от хълма, предвождани от двама рицари на коне. Острият му взор огледа гербовете по щитовете им и като видя три бели лястовици на единия и пет зелени дървета на другия, веднага вдигна ръка и замаха за поздрав. На помощ идваха сър Уолтър де Бофорест и младият Алан от долината. Само след малко те вече стискаха и раздрусваха ръце с Робин.

— Получихме съобщението ти вчера — каза сър Уолтър. — И дойдохме по най-бързия възможен начин. Надяваме се, че не сме пристигнали твърде късно.

— Никак даже, замъкът още не е паднал в ръцете ми — каза Робин — и вашите подкрепления са добре дошли.

След това им разказа какво е сторено до този момент и какви са плановете, които е направил за превземането на крепостта. Те ги одобриха и го увериха, че ще помагат с всички сили. Алан му каза, че баща му, сър Хърбранд, също е изпратил отряд на помощ, но сам, бидейки вече твърде стар и немощен, нямало да може да дойде, макар много да му се искало да нанесе поне един удар със своята ръка срещу враговете си в Рангби.

Докато всичко това се случваше, Кет Троу скиташе из лагера с мрачен израз. Понякога заставаше заедно със стрелците на рова и острите му очи дебнеха да видят някакво движение в стрелковите процепи или в бойниците по назъбените стени, за да може бързата му стрела да полети към целта. Но нещата се развиваха малко бавничко за Кет. Той гореше от желание за бързо и пълно възмездие заради убийството на неговата любима господарка. Още повече че вътре в замъка обичният му брат Хоб лежеше затворен в дълбоката, зловонна тъмница, ранен и безкрайно измъчван от изтезанията, на които със сигурност го бяха подложили.

Кет обикаляше и обикаляше около замъка, промъкваше се от укритие до укритие, а тъмните му очи търсеха в стените някакъв по-различен, по-излъскан камък, който да подскаже някаква тайна вратичка или отверстие, през което да може да се промъкне. Вече бе влизал веднъж вътре, тогава, когато изстреля посланието на масата пред самия сър Айзенбарт де Белами, след убийството на Ранълф от Уейст. Онази нощ той бе вървял по стъпките на група рицари, когато се прибираха след един от набезите си, натоварени с разкошни вещи, заграбени като плячка. Той се беше залепил зад гърбовете им и в суматохата бе успял да се промуши през вратата и да се скрие в тъмнината. През нощта се бе промъкнал долу в един дренаж на отводнителния канал, на метър и половина над рова, и после, под прикритието на излязлата буря и поройния дъжд, беше скочил във водата на рова и се бе измъкнал напълно невредим.

Сега обаче, колкото и да му се искаше да проникне по-бързо, огромната височина на каменните зидове го стъписваше и не можеше да измисли никакъв начин, по който да се вмъкне в солидната крепост. Кет бе уверен, че веднъж само да можеше да се промъкне зад стените, щеше да намери път към своя брат, да го освободи и избие стражите, а после заедно с Хоб щяха да отворят вратите на Робин и бойците му.

Кет залегна в един гъст храсталак в лещаците в задната част на замъка и започна да обследва и проучва най-обстойно стените. От време на време хвърляше по един бдителен поглед към възвишенията и горите, с които граничеха земите на Рангби.

Но какво бе това? В един и същи момент се случиха две странни неща! Той видя, че от една бойница на замъка двукратно проблесна меч, като че ли някой даваше сигнал. Незабавно се мярна и блясък на оръжие иззад голите дървета в края на гората, на около половин километър разстояние. Той дълго и внимателно се взира в тази посока, но нищо повече нито се случи, нито се показа.

— Странно — каза си Кет, — какъв беше пък този сигнал?! И ако е сигнал, на кого го изпраща онзи от замъка?

Кет бързо взе решение и като невестулка се запромъква от храст до храст към гората. Стигна до началото й, притаи се и внимателно заоглежда между дърветата. Там, запушили муцуните на конете с намордници, за да не цвилят, дебнеха около тридесет свирепи бандити. Позна ги веднага. Бяха войниците на Търлстан, от когото бе спасил прекрасната Мариан преди години. Един мъж повдигна голямата си и отвратителна беловласа глава и погледна по посока на лагера на обсадата. След това зъбите му се оголиха в гадна саркастична усмивка и Кет го позна — беше не друг, а самият Грейм Гаптуут, лорд на Търлстан.

— След час ще бъде тъмно и тогава ще накараме тази паплач да се разхвърчи! — каза старият бандит.

Кет с основание предположи, че тези мародери — и близки роднини на сър Айзенбарт — са бързали да се присъединят към него и заедно да тръгнат с крал Джон да грабят и плячкосват страната, примамени от жаждата за кръв и богатства. При идването си обаче бяха открили, че замъкът е обсаден, и бяха подали сигнал, за да обявят присъствието си на своите приятели вътре. Сега търпеливо изчакваха края на краткия зимен ден. След това щяха да препуснат бързо и свирепо сред Робиновите отряди и с викове да дадат знак на сър Айзенбарт да излезе. Тогава, изненадани и притиснати от две страни, кой знае, може би Робин Худ и хората му щяха бъдат насечени на парченца.

С безшумността на дива котка Кет започна да отстъпва и да се промъква сред дърветата, зад които бандитите бяха залегнали. Той се движеше с безкрайна предпазливост, защото изпукването дори на една-единствена съчка щеше да издаде присъствието му на зловещите нападатели. Когато измина над стотина метра, си позволи да се изправи на крака и тогава, бърз като сянка, запритича от дърво до дърво през гората, към лагера на Робин.

Както си седяха нищо неподозиращи и спокойни, че са останали незабелязани, от мястото, на което бяха залегнали, войниците на Търлстан дочуха викове на мъже, сякаш някой предизвикателно крещеше към гарнизона, а после — късите, отсечени команди на Робин и на рицарите, които наставляваха спускането на новите дървени салове в рова пред вратата. Малко след това здрачът и мъглата станаха по-дълбоки и по-плътни и покриха земята, а гората сякаш припълзя по-наблизо. Скоро тъмнината на нощта обхвана всичко и проникна навсякъде.

— Сега, момчета! — изкомандва Грейм Гаптуут, като се изправи на крака, хвана коня за юздата си и се метна на седлото. — Ще яздите в тръс, докато стигнете на двестатина метра от мястото, на което се виждат техните огньове. Веднага след това пришпорете в галоп и викайте високо моя боен вик: „Гаптуут Уол!“ После с шпори и с мечове покосете долу тези кучета. Белами ще ни чуе и ще излезе срещу нас, ще ги оградим от две страни, и ще настане славна сеч! Сега, напред!

Конниците вървяха тихо върху дългата, суха и остра трева и после с внезапен свиреп вик се хвърлиха върху групите около огньовете. Но странно, бойците, които те нападнаха, скочиха насреща им готови за посрещане на атака, сякаш ги очакваха, а от тъмнината срещу тях изскочиха и препуснаха трима рицари. Бандитите нададоха бойния вик: „Гаптуут“, и се почна свирепа битка.

Предупреден и посъветван от Кет Троу, Робин бе наредил на бойците си да отстъпят малко по-близо до замъка, така че гарнизонът да чуе ясно, когато бандитите ги атакуват. И това бе изпълнено. Сега нападателите им се бяха впуснали в енергично преследване и Робиновите бойци сякаш летяха, подгонени пред тях. Бандитите ускоряваха още и още, със своя боен вик: „Гаптуут“. Изведнъж дойде отговорът: „Белами! Белами!“ Викът се носеше в зверски рев от вратата на замъка, която с трясък бе отворена. Решетката се завдига бавно и от зейналите й челюсти се запромъкваха рицари и тежковъоръжени войници. Робин бе поставил нови салове върху почернялото дърво на гредите на мостика, така че гарнизонът да може да излезе без никакво забавяне навън, за да мине в гърба им и именно това се случи — защитниците на замъка изтрополиха по платформата и се втурнаха в такава вихрена атака, че чак гредите затрепериха под нозете им. Скоро виковете: „Гаптуут“ и „Белами“ се смесиха в свиреп възторг.

Но изведнъж, над цялата тази безумна врява и глъч, над целия този оглушителен грохот, някъде отзад прозвуча нежният звук на рог. В същия миг три други, кратки и остри сигнала се извисиха под стените на замъка. От гората при Марк Оак се изнизаха десет рицари със стотина тежковъоръжени войници. Това бе подкреплението, изпратено от сър Хърбранд, които трябваше да дойдат, след като тъмнината падне, точно навреме, за да станат част от плана, който Робин и рицарите след съвета на Кет Троу бяха съставили за унищожаване на врага.

Бойците, които трябваше уж да бъдат приклещени между двете групи, които се надвикваха до прегракване, сега изведнъж взеха превес. Отрядът на Белами бързо бе нападнат и в тила, където си мислеха, че се намира единствено техният гарнизон. Бандитите пък се стреснаха от отмъстителни викове: „Мариан! Мариан!“, в отговор на което се чу: „Транмир и свети Георги“.

Тогава настъпи най-решителният момент на ожесточената битка. Приклещени между двете крила на Робиновите отряди, които сега ги превъзхождаха по численост, Белами и лордовете от Рангби се биеха, за да си спасят живота. Никой не поиска пощада и никой никого не пощади. Селяните със секири, куки и котви се биеха с тежковъоръжените пешаци или удряха рицарите по бронираната им обвивка и ги сваляха от конете. Рейф Билхук се биеше с въодушевление и със свирепа наслада размахваше бляскащата си секира в ръка, като междувременно се оглеждаше за самия сър Айзенбарт. Робин също търсеше в тъмнината убиеца на своята съпруга. Лесно различим по блясъка на бронзовия си шлем, злодеят вилнееше като побесняла мечка и сееше гибел и разруха, убиваше и раняваше наред, с всеки свой удар, като в транс възпяваше в боен вик своето собствено име. Робин го видя и се устреми да го настигне, но блъсканицата на битката го задържаше надалече. Близо до Робин се беше развихрил Литъл Джон, който с двуостра алебарда в ръка разширяваше пътя, прочистен от неговия мастър сред враговете им.

— Джон, в името на Светата Дева, давай напред! Иди и свали долу онзи бронзов шлем — извика Робин накрая. — Това е Белами. Човече, заради мен, не му давай да се измъкне!

В този момент се очертаваха малко шансове за това, дори ако свирепият, но неустрашим тиранин бе поискал да се измъкне. Рейф Секирата и двадесет селяни от Рангби го бяха заобиколили и го дърпаха за краката и ръцете му и се опитваха да изкривят или смачкат бронята му и да го свалят в краката си. Дългите години на нищета, несгоди и натрупана ненавист трептяха във всеки техен нерв, но тъй като бяха по-умели и изкусни с плуга, отколкото с оръжията, не успяваха да се справят с него и падаха под острия му меч като снопове жито под сърп. Той бързо удряше и мушкаше тук и там, като се отръскваше от накачулилите го нападатели, както мечка разхвърля кучетата от себе си. Рейф се опитваше да го достигне с грамадната си брадва, като блъскаше и сечеше срещу него, но здравият щит на Белами отразяваше всички жестоки удари и за момент дори изглеждаше, че ще победи.

Най-сетне Робин и Джон разкъсаха охлабените и оредели редици на враговете си, хвърлиха се върху мъртвите тела на убитите, които лежаха на купчини, и се втурнаха към сър Айзенбарт. Но закъсняха. Секирата на отмъщението в ръцете на стария Търстан с мощен бръснещ удар се стовари върху дясното рамо на рицаря и проряза дълбоко костта. В следващия миг секирата щеше да отреже и главата на Белами до раменете, но Робин спря удара със своя щит и извика:

— Не го убивай! Въже го чака!

Рейф отпусна секирата.

— Да, всъщност ти си прав — изръмжа той, — гадината не заслужава да умре от благородна стомана. Нека палачът да го прибере.

Белами все още се държеше на седлото, макар и с парализирано рамо, и извика:

— Убий ме, вълча главо! Убий ме с твоя меч! Аз съм благородник с герб. Не съм роден да понеса такова отвратително нещо от тези мърши — и той пришпори коня си и се опита да се изтръгне от множеството.

Но Рейф го беше обградил с голяма група и всички го задърпаха от седлото.

— Герб! — подигра се свирепо и злостно мъжът. — Ако го направя, както аз искам, ще нарисувам герб на кожата ти със същите ужасни средства, с които ти и приятелчетата ти дерете кожите на бедните селяни. Гербът и едно хубаво конопено въже ще си паснат идеално тази нощ.

— Джон и ти, Рейф, превържете му раните, след това докарайте затворника в замъка, който, не се съмнявам, вече е наш — каза Робин и не си тръгна, докато не видя, че негодникът е превързан — искаше го непременно жив. След това Айзенбарт бе надлежно завързан и остана безмълвен, докато го отнасяха в замъка.

Сега вече битката бе прекратена. Няколко от хората на Рангби бяха останали живи, но яростта и омразата, които се бяха изсипали върху тях, бяха толкова големи, че не повече от дузина се поклащаха из тъмнината. Сред тях имаше само един рицар, сър Роджър Донкастър, много хитър и лукав мъж, който предпочиташе интригите и заговорите пред откритата борба. От бандитите не оцеля никой. Гаптуут бе влязъл в последния си жесток и смъртен набег през този паметен ден.

Превземането на замъка се оказа сравнително лесна работа, благодарение на плана, съставен от Кет Троу. С младия скуайър Денви сформираха подбран отряд и заедно с дребосъка всички се скриха във водата покрай саловете, поставени пред голямата порта. Когато Белами и войниците му се втурнаха навън от замъка в екзалтирания си отговор на призивите на Гаптуут, часовите от караула останаха под решетката. Те бяха напълно сигурни в победата и тъкмо недоволстваха, че трябва да стоят извън битката, когато сякаш изпод краката им изникнаха множество мокри до кости мъже. Стражите дори не можаха да осъзнаят какво точно се случва в предсмъртния си миг. След това Кет и скуайърът от Туумлендс, следвани отблизо от хората си, се промъкнаха безпрепятствено в замъка, като убиваха наред всеки, който се изпречеше на пътя им. Превзеха крепостта, без да загубят дори и един човек. Почти всички от гарнизона бяха навън, за да споделят насладата от това, което считаха за сигурна победа, и затова нашите герои на практика нямаше с кого да водят дълги битки.

Малко по-късно в залата, в която сър Айзенбарт и неговите рицари до предната нощ гуляеха и пируваха над пълни чаши или се забавляваха да изтезават някой клет пленник, влезе Робин с рицарите, които му бяха помагали, до един останали невредими в битката. Седна на креслото на Белами на високата маса и след като останалите се наредиха на другите столове около нея, нареди да доведат задържаните. От гнездата в стените стърчаха запалени факли и хвърляха отблясъци по насечените и повредени брони на победителите. Лицата на войниците, селяните и рицарите станаха сурови и неумолими, докато гледаха към влизащата група.

Имаше само двама пленници — сър Айзенбарт и сър Балдуин Килър, чието прозвище се дължеше на многобройните жестоки убийства, които бе извършил през дългите години на набези и безчинства в земите на Рангби и Пийк. Щом вратата на залата се отвори, отдалече долетя зловещ, глух звук — там, недалече, брадвите удряха с все сила по дървото, — бесилката вече бе почти готова и оставаше само да я издигнат пред главната порта на „Евил Холд“.

— Айзенбарт де Белами — започна Робин със суров и твърд тон. — Тук, в твоя замък и в твоята зала, където често окаяни, клети пленници, мъже и жени, богати и бедни, благородни и простички хорица са просили отчаяно за милост, но не са получавали нищо друго, освен брутални подигравки или тежки рани — тук и сега ти най-сетне си изправен, за да получиш своята справедлива присъда. Всеки, който има основания да обвини този мъж, Де Белами и неговия другар Балдуин, в жестокост или беззаконие, да стане и да пристъпи напред и пред Бога, който знае всичко и чува всичко, да разкаже правдиво онова, което тегне в грях на душата му!

В един момент изглеждаше така, сякаш всички йомени, занаятчии и селяни станаха като един и пристъпиха напред, за да обвинят двамата мрачни и навъсени рицари във всички възможни жестокости и грехове. „Той избоде очите на баща ми!“ — викаше един. „Реколтата изгни една година — викаше друг — и защото не можах да си платя годишната рента, изтезава сина ми до смърт.“ Още и още недоволни хора пристъпваха бързо и всеки с няколко кратки, отсечени и сурови думи повдигаше своето обвинение, изливаше своята мъка, своя разказ за жестоките дела на злодеите. Когато всички се изказаха, пристъпи Кет Троу.

— Със своите собствени подли и жестоки ръце този мъж уби най-прекрасната лейди между Барнисдейл и хълмистите долини — извика той и посочи с пръст Де Белами. — Уби я, докато тя му говореше от вратата на замъка си, и се смееше, докато я гледаше как пада.

— Той стоеше отстрани и се присмиваше, когато Ранълф Уейст изтезаваше на огъня нашия баща, Колман Грей! — извика Роб О’Хил, като изскочи с превръзки на ранените си ръце и крака и размаха пестника си в лицето на Де Белами, лице, което пребледняваше все повече и повече, като гледаше каква жестока и неукротима ненавист блика от всеки поглед наоколо.

— Това е достатъчно — дори много повече от достатъчно! — каза Робин накрая. — Какво имате да кажете вие, господа рицари? Тези мъже са от дворянско потекло, с благородническа кръв и притежават потомствени гербове, затова би следвало да умрат от меч. Но тъй като са доказали, че не са по-добри от обикновени кръчмарски колачи и обирджии, аз ги осъждам на срамна смърт чрез обесване. На въжето!

Силен одобрителен възглас се откъсна от всички присъстващи и огласи високата зала: „На въжето! На въжето!“

— Ние сме напълно съгласни с теб, Робин — каза сър Фалс Дикуол, когато хората най-сетне утихнаха. — И двамата са загубили всякакви права, произтичащи от ранга им. Шпорите ще бъдат отскубнати от ботушите им и телата им ще се залюлеят на бесилката.

Това беше направено. Свърши се бързо. Посред триумфиращите викове на освирепелите мъже, които бяха наоколо, Литъл Джон отсече шпорите от ботушите на двамата лордове от Рангби, а след това, с мощен рев на яростно злорадство, те бързо бяха изтикани и прекарани през бушуващото, жадно за възмездие множество. Факлите хвърляха своята мъждукаща светлина върху суровите и непреклонни лица и бляскащите очи на иначе добродушните хорица, които за момент се бяха превърнали в настървени от отмъщението диваци.

След като актът на дивото, но справедливо правосъдие приключи, във всяка стая и всяко ъгълче на замъка поляха катран, олио, масло и смола и хвърлиха вътре горящи факли и запалена слама. След това всички бързо се изтеглиха и се наредиха пред черните стени, през чиито процепи се заизвиваха кълба лютив, мазен дим. Подскачащите огнени езици скоро пронизаха лигавата смрад на виещите се облаци от пушек. Скоро, набрал сила, огънят запламтя и обхвана подовете на голямата зала долу и стаите над нея. Пожарът се разрази с пълна сила и с ръмжене, като стремителна буря се издигна към тъмното небе. Оглушителен шум се чуваше от разцепването на дебелите греди, а искрите подскачаха все по-високо и по-високо, докато светлината започна да се вижда надлъж и нашир из цялата околност. Овчари, които си пасяха овцете надалече, гледаха ли, гледаха и не можеха да повярват на очите си. След това започваха да се кръстят и да мърморят тихичко молитви на благодарност за това, че по някакъв невероятен начин най-сетне „Евил Холд“ на Рангби е сринат в огъня. Банди от мародери и обирджии от безчестната армия злодеи, които преминаваха през възвишенията на Пийк или Йоркшир, гледаха отдалече отблясъците на огъня и все още не знаеха, че една от най-непревземаемите и мрачни твърдини на техния коравосърдечен крал е срината в пламъците не от друг, а от ръцете на същите онези хора, които след толкова дълго и непоносимо потисничество и гнет се бяха надигнали и бяха извоювали своята свобода.

На следващата сутрин от непревземаемия здрав замък, който от две-три поколения бе символ на злото, неправдата и беззаконието, беше останала само димяща купчина от потрошени и почернели обгорели камъни. Белезникав дим се вдигаше от червените въглени сред стените, които все още стърчаха, но блоковете, от които бяха изградени, бяха толкова мръсни от огъня, че никога повече мястото нямаше да бъде годно за живеене.

Робин препусна от сенките на Марк Оак, където бе прекарал нощта с бойците от армията си, и за последно погледна към димящите руини и двете стърчащи бесилки, на които се поклащаха телата на Балдуин и Белами. След това свали металния си шлем, склони глава и отправи безмълвна молитва към Светата Дева, за да й благодари за огромната помощ, която бе получил. Бойците му се струпаха около него и също свалиха шлемове, за да се присъединят към молитвата му.

Откъм полето идваше тълпа от селяни — едни тичаха, други вървяха бавно, но всички не можеха да повярват на собствените си очи. Някои от тях доближиха Робин. Старци и старици, чиито лица и ръце бяха изкривени и сбръчкани от тежката ежедневна работа, сграбчваха дланите му и ги целуваха или просто се опитваха да докоснат с устни нозете или крайчеца на ризницата му. Една млада майка вдигна бебето, което държеше в прегръдките си, и със сълзи на очи му каза да погледне Робин Худ — „мъжа, който уби злия лорд и изгори свърталището му“.

— Мастър — каза Рейф Бил (Секирата), — не се отдалечавай много от нас, да не би някой също тъй зъл господар като тези лордове, които сега се полюляват там, да дойде и да получи тези имоти и имението и да вдигне нов дом на сатаната и на злото, за да тормози и измъчва отново земята и клетите хора в тези краища.

— В името на Светата Божия Майка — каза Робин Худ и вдигна дясната си ръка в клетвен жест, — докато аз съм жив, никой няма да притежава тези земи, ако не ги управлява милосърдно и справедливо, както искам аз!

— Амин — дойде дълбок отговор отвсякъде около него.