Хенри Гилбърт
Робин Худ (7)

Шеста глава
Как Робин помогна на сър Хърбранд

Робин Худ седеше в беседката си в Барнисдейлската гора, а хората му очакваха обяда. На поляната, на която се бяха излегнали, се носеха приятни звуци от пращенето на огъня под казана и бълбукането на вкусната яхния, а пък ароматът на печеното еленско месце или на покрития с хрупкава коричка великолепен пай, който се разнасяше, щом готвачът вдигнеше капака на издълбаната в земята фурна, съвсем изостряха апетита на всички от четата.

Но Робин не даваше сигнал за обяд, защото за този ден все още не бяха се натъкнали на някакво сериозно приключение. Двамата мъже, които стояха на пост да причакват някой да мине по пътя, докладваха, че не се забелязва никакво движение, но точно този ден Робин не можеше да почувства никакво, съвсем никакво желание да обядва, докато не се появи някой странник, да седне с него и да му каже наздраве.

— Джон — каза той накрая на своя заместник, който се бе излегнал на тревата до него и заточваше върха на една стрела, — хайде, момчето ми, вземи Уил и Мъч, Милеровия син (или Милерсън) и тръгнете по Ермин стрийт към Сейлис. Оттам, от високото, може би ще имате шанса да забележите някой пътник. Ако стане така, доведете ми го, независимо дали е граф, или барон, абат или рицар, та ако ще да е и самият кралски съдия.

Литъл Джон се изправи бодро и весело от мястото си, взе лъка и стрелите си, повика Уил Стътли (Стрелеца) и Мъч, и тримата заедно тръгнаха през горските пътища и вървяха, докато стигнаха до една височина. Тук, съвсем близо до гората, имаше две малки каменни къщурки, които бяха разрушени и запустели. Преди десет години в тях живееха свободни хора, които обработваха своите няколко акра земя и хранеха прасета в гората. Но жестокият и алчен лорд от Рангби мина веднъж по този път и поиска от Уулгар и Търстън, свободните обитатели, да признаят, че са взели земята си под наем от него. Фермерите имаха датска кръв, която бе твърде гореща и свободолюбива, за да понесе такава тирания, и категорично се противопоставиха на сър Айзенбарт. Резултатът от това бе, че той заграби земите им със сила, разруши и опожари къщите им. Уулгар бе заклан, докато защитаваше дома си, а съпругата и децата му станаха слуги на Рангби. Търстън хвана гората с двете си момчета и успя да се спаси. Хората разправяха, че дал тържествен обет някой ден да се върне и да помогне с каквото може, за да изгори „Евил Холд“ до основи, а господарят му да бъде убит.

— Помните ли Уулгар и Търстън? — каза Литъл Джон, когато минаха покрай разрушените къщи, от чиито прозорци бяха надвиснали дълги бурени.

— Ай, ай, ай — завайкаха се Мъч и Уил, — и те бяха от всички онези разорени и клети хорица, заради които един ден ще отмъстим и ще ударим с всичка сила.

Минавайки през пътечките, обрасли в листаци, тримата разбойници най-сетне излязоха на главния път и удариха крак по настилката, положена още преди осемстотин години от римляните^[1].

Излязоха на един разклон, от който пътищата се разделяха в пет посоки. Мястото бе много нависоко и от него се откриваше широка панорама към околностите. Оттук земята се спускаше надолу и те можеха да видят надалеч над олюляващите се сиви корони на дърветата, които се простираха навсякъде околовръст край тях. Погледнаха на изток, погледнаха на запад, но не видяха никакъв човек. Погледнаха тогава на север в дълбоката котловина на Барнисдейл и съзряха един конник бавно да се придвижва по тясна пътечка между дърветата в лява посока, откъм градчето Понтфракт на няколко километра оттук.

Конникът бе рицар в броня, с пика в дясната ръка, и яздеше с клюмнала глава, сякаш бе изпаднал в голямо дълбокомислие. Щом дойде близо до тях, те можаха да забележат, че лицето му е мрачно, печално и унило. Изглежда, бе толкова обезсърчен и отчаян, че докато левият му крак бе на стремето, десният се полюляваше и другата халка от стремената висеше и го почукваше по прасеца.

Литъл Джон бързо пристъпи напред срещу рицаря, приклекна на едно коляно пред него и тържествено каза:

— Добре дошъл, сър рицарю, в зелената гора. Вече три часа господарят ми те очаква с нетърпение и вече припираше кога ще се появиш.

— Господарят ви ме очаквал? — каза рицарят, като гледаше силно изненадан коленичилия разбойник. — Но кой е твоят господар, добри ми горянино?

— Той е Робин Худ — тържествено му отвърна Литъл Джон — и силно желае, очаква и моли да обядваш с него днес.

— Чувал съм за него — рече рицарят, — чувал съм, че е добър и храбър мъж и справедлив човек. С удоволствие ще обядвам с него, макар да възнамерявах по-напред да стигна до Блит или Донкастър и чак тогава да обядвам. Но какво имаш предвид, като казваш, че господарят ти ме очаква, след като дори не го познавам?

— Нашият господар няма да седне да обядва днес, ако не се намери някой пътник да му прави компания — отвърна Литъл Джон. — Понякога има този навик.

— Опасявам се — каза рицарят, — че ще бъда твърде невесел сътрапезник за твоя добър главатар.

Не след дълго рицарят и тримата разбойници вече бяха застанали пред беседката от клони и листа, в която Робин Худ се бе разположил. Разбойникът се изправи, вгледа се внимателно в лицето на рицаря и каза:

— Добре дошъл на теб, сър рицарю. Бих искал да обядваш с мен днес.

— Благодаря ти, добри ми Робин — отвърна рицарят, — Бог да пази и теб, и всичките ти хора.

Донесоха купи с вода и кърпи и след като Робин и рицарят си измиха и избърсаха ръцете, седнаха да обядват. Имаше хляб и вино, еленски пай, риба, печени гъски и яребици с гарнитура от задушено зеле. Рицарят прояви солиден апетит и охота към богатата трапеза, сервирана пред тях. Робин не го питаше нито кой е, нито откъде е, защото не беше в привичките му да задава такива въпроси, докато гостите му се хранят. Когато обядът приключи и те отново си измиха ръцете, той със смях запита:

— Е, сър рицарю, надявам се, добре се нахрани?

— Да, точно така, добри ми Робин — отговори му рицарят. — Такъв обяд, повярвай ми, не съм виждал от три седмици.

— Добре тогава, радвам се, че е така — продължи Робин с усмивка, — но досега не се е чуло и видяло йомен да трябва да плаща заради рицар. Ще трябва да ти поискам такса, за да ти позволя да минеш нататък през тази гора.

— Добри ми Робин — каза рицарят с тъжна усмивка, в кесията ми няма нищо, което да заслужава твоето внимание.

— Хайде де — отвърна му Робин, — та ти си рицар, с рицарски имоти. Кажи ми по-добре истината. Колко имаш в дисагите?

— Не повече от десет шилинга — каза рицарят и тежко въздъхна.

— Ей, Литъл Джон, насам! — извика Робин. — Отиди при коня на рицаря, претърси дисагите му и ми кажи какво има вътре.

Литъл Джон веднага се отзова на командата на главатаря си.

Робин се обърна към рицаря и му каза:

— Ако е вярно това, което казваш, не само няма да взема и пени от теб, но ако имаш нужда, ще ти заема пари.

След малко Джон се върна и каза:

— Господарю, намерих само ето тази половин лира^[2] в дисагите — и подаде една сребърна монета, завита в една голяма кафява ръкавица.

— Напълни си чашата догоре, рицарю — каза Робин, — на думата ти може да се вярва. Ти си честен човек. — И двамата с рицаря изпиха една обща наздравица.

— Чудна работа — каза Робин, — колко ти е тънка кесията. Никога не съм срещал толкова беден рицар като теб. Кажи ми истината — честно — и знай, че на никой друг няма да я кажа. По рождение ли си рицар, или си станал такъв по принуда, за да се доказваш с храбри дела, за да възвърнеш загубено достойнство и прочие, или си разпилял богатството си, защото си бил разточителен нехранимайко? Как си стигнал до това окаяно положение?

— Нито едно от всичките ти предположения, нищичко от това, което каза, не е причината за моите бедност и самотата — каза печално рицарят. — От стотици зими моите деди са живели на нашата земя, в нашия дом и винаги са опазвали доброто си име и достойнството си. Но случва се, както знаеш и сам, Робин, човек да попадне в беда, да го сполети някое нещастие, което не е по силите му, и само Бог, който седи в небесата, да е в състояние да му помогне. През последните две години, както моите съседи и приятели знаят, бях успял да спестя цели четиристотин паунда, но сега нямам нищичко, освен съпругата си и скоро ще загубя всичките си земи и цялото си имение.

— Но как си изпаднал в такава крайна нужда? — попита Робин.

— Заради сина ми, който уби един човек — отвърна рицарят. — Това се случи в честна битка, но роднините на убития ме подгониха, започнаха да ме тормозят и решиха да ме унищожат, като ме разорят, та да си отмъстят за деянието на сина ми чрез мен. Платих им много пари, но те искат още и още и накрая се принудих да заложа земята си на абата на манастира „Света Мария“. И дълбоко в сърцето си съм убеден, че враговете ми ще направят всичко възможно, за да заграбят имението ми и да ме пратят да прося прехраната си покрай пътищата, защото те са по-силни от мен. Вярвай ми, сурови и жестоки хора са и така са успели да наплашат съседите ми, че вече никой не иска да ми заеме и пени, за да мога да платя дълга си на абата.

— Така — каза Робин и удари с юмрук по коляното си, — докога ще слушаме за абата на „Света Мария“ и ще се разправяме с безобразията му? Няма ли да спрат най-сетне? Кажи ми, каква е сумата — обърна се той към рицаря, — която дължиш?

— Четиристотин паунда — тъжно отвърна рицарят. — Четиристотин вече платих на враговете си, но после те ми поискаха още четиристотин и аз ги взех назаем от абата. И сега, ако не му платя до утре, губя всичко, което имам.

— Но ако загубиш земята си — попита Робин, — какво смяташ да правиш?

— Ще се приготвя и ще замина на кръстоносен поход — каза рицарят, — но най-напред трябва да отида в абатството „Света Мария“ и да кажа на абата, че нямам пари да му платя. — И след тези думи той се изправи, тъй като нямаше повече какво да каже.

— Но, сър рицарю — настоя Робин, — нямаш ли никакви приятели, които да ти помогнат?

— Приятели! — каза рицарят горчиво. — Когато бях богат, приятели имах бол, тълпяха се около мен и ме убеждаваха колко много ме обичат, но щом разбраха, че съм изпаднал в нужда и че имам твърде могъщи врагове, се изпариха от страх, да не би да ги помоля за помощ.

В очите на Литъл Джон и на Уил Стрелеца се четеше съчувствие, а дребничкият Мъч, Милеровият син, направо едва сдържаше сълзите си и от все сърце чувстваше, че трябва нещо да се направи, за да се помогне на рицаря, който изглеждаше толкова благороден и същевременно толкова тъжен и печален.

— Не бързай да си тръгваш все още — каза Робин на отчаяния човек, който бе посегнал да закачи меча си отстрани. — Напълни си още веднъж чашата. Сега ми кажи, рицарю, ако някой би ти заел тези пари, за да спасиш земята си, имаш ли поне някой, който да ти стане поръчител или гарант за връщането на сумата?

— Бога ми, вярвай ми, никого си нямам — почтително му отговори рицарят. — Нямам вече никакви приятели, освен Бог, който ме е сътворил.

— Спри да дрънкаш врели-некипели — отвърна Робин. — Питам те дали нямаш някакви свои лични приятели — не светии, които са приятели на всинца ни — а някой човек от плът и кръв, който да гарантира плащането на дълга ти.

— Добри ми разбойнико — каза рицарят, — казвам ти самата истина, нямам останал нито един приятел, който да поеме отговорността за този дълг, никакви приятели, освен Исус и Светата му Майка, преблагата Дева.

— За бога, в името на светия Кръст! — възкликна Робин и отново удари коляното си. — Ето че си дойдохме на думата. Да знаеш, че ако ще да се разтърсиш надлъж и нашир из цяла Англия, няма да намериш по-добър гарант за пред мен от благословената Дева, която никога, ама никога не ме е проваляла, никога не ме е забравяла и никога не ме е подвеждала, още от първия път, когато я призовах. Ела тук, Джон — продължи той, като се обърна към дългуча, — иди в съкровищницата ми, отброй четиристотин паунда и нека всяка монета да звъни чисто, да няма дупки или да е нащърбена. Броят им трябва да бъде точно толкова, колкото тази злостна твар, абатът, ще вземе, защото ако има дори една повредена монета, той ще я върне и така ще получи възможността да заграби земята на нашия приятел.

Литъл Джон, заедно с Мъч, Милеровия син, и Уил Стътли отидоха заедно до тайното място, в което Робин пазеше сандъка си със злато, и заедно отброиха четиристотин златни паунда. Литъл Джон ги уви в парче плат, завърза ги на стегнат възел и ги донесе на Робин.

— Ето, тук, сър рицарю — каза Робин, като развърза плата и показа златото на невярващия човечец, — има четиристотин златни лири. Давам ти ги назаем с гаранцията и поръчителството на нашата скъпа Света Дева Мария и с нейната благословия ти ще ми върнеш тези пари след една година и един ден, считано от днес.

Сълзи се стекоха по мършавите бузи на рицаря, когато пое парите от ръката на Робин.

— Сър разбойнико — каза той, — никога не съм мислил, че някой може да е тъй благороден и възвишен, че да ми заеме пари с подобни гаранции. Добри ми Робин, благодаря ти и ти обещавам, че ще внимавам да не загубиш дори и едничко пени и след година и един ден ще ти върна цялата сума. А сега, позволи ми да ти кажа, че макар и да те познавах като щедър и благороден от разказите на моя син, който изключително много те обича, все пак не съм предполагал, че думите му могат да се окажат слаби, за да опишат цялата истина.

— Но кой е твоят син, сър рицарю? — запита Робин. — Къде ме е срещал и откъде ме познава?

— Синът ми е Алан от долината — отвърна рицарят, — на когото ти много си помагал неведнъж и най-най-главното — помогнал си му да получи жената, която е неговата голяма любов.

— Ето това се казва щастлива случайност! Ето това е наистина прекрасна среща — каза Робин и двамата с рицаря си застискаха ръцете. — Алан ми е разправял за грижите и бедите ти и че няма необходимата сума, за да спаси имота ти и теб от лапите на този крадлив, лукав и коварен монах. Но изобщо не можех да предположа, че ти си самият сър Хърбранд де Транмир. Наистина ми е приятно, сър Хърбранд, че съм в състояние да ти помогна, защото обичам Алан и бих направил всичко, за да доставя радост на него и на обичния му баща. Значи и ти се оказа един от всички тези хора, които злосторниците от Рангби тормозят? Кажи ми, като дойде часът, ще ми помогнеш ли да унищожим техния „Евил Холд“ и да смачкаме пепелянките в тяхното гнездо?

— На драго сърце — каза сър Хърбранд и гласът му доби неподозирана твърдост и решителност. — Не само заради себе си, а заради всички онези злини и беззакония, които те са причинили на бедния народ, нашир и надлъж, от замъка им в Пийк до границите на Ланкастър. За мен ще бъде удоволствие и чест да ти помогна и ти обещавам цялата си подкрепа в това начинание — когато и както поискаш, достатъчно ще бъде да ми пратиш вест и да ме повикаш, ще дойда незабавно.

Тогава Робин взе от склада си с разкошни и скъпи одежди една рицарска тога^[3] от много фина материя и я облече на рицаря, а тя му пасна точно по мярка. Даде му и чифт нови шпори и ботуши, а после, когато гостът трябваше да продължи своето пътешествие, му даде и един по-добър и бърз кон от неговия собствен.

На тръгване, след като рицарят благодари със сълзи на очи на Робин за благодеянието и добротата, които бе показал към него, нашият герой каза:

— Голям срам е за рицар да язди сам, без паж или оръженосец. Затова ще ти дам един малък паж от моите, който ще те придружи до абатството на манастира „Света Мария“, и ще изчака да приключиш със задължението си, за да ми докладва дали всичко е минало добре. Джон — обърна се той и извика грамадния си помощник, — вземи един кон и придружи сър Хърбранд. Ще трябва да изпълняваш всички задължения на негов паж и оръженосец, а после да ми донесеш вест как са го приели абатът и неговата коварна шайка.

— Благодаря ти, добри ми Робин — с усмивка каза сър Хърбранд, — за малкия паж, когото изпращаш с мен. И тук аз обещавам, в името на Светата Дева, която никога не ме е изоставяла и винаги ми е помагала, да ти донеса до една година и един ден всички пари, които ти благородно ми зае, заедно с дарове в отплата за това, което ти ми даде.

— На добър ти час, сър Хърбранд — каза Робин, като му разтърси ръката, — и да ми изпратиш обратно моя малък паж, когато вече нямаш нужда от него.

Литъл Джон подкара коня си зад рицаря и двамата потеглиха сред много смях и закачки. Всички се шегуваха с „малкия паж“ и съветваха рицаря „да не жали пръчките“, защото той бил „нахално, безочливо хлапе, което се нуждае от постоянно налагане с камшик“.

Известно време рицарят и Литъл Джон яздиха през самотни горски пътища и си говореха за Робин Худ и многото добрини, които той бе извършил.

— Опасявам се — каза рицарят накрая, — че макар да дам и последния войник, който имам, и всичко друго, с което мога да съм му от помощ, когато удари часът за унищожаването на злодейското гнездо в Рангби, силите няма да ни стигнат. Айзенбарт де Белами е жесток и коварен човек, но е умел и изкусен боец. Опасявам се, че твоят господар няма достатъчни познания по военно дело и не е наясно как да превземе такава здрава и непристъпна крепост, каквато всъщност е замъкът Рангби.

— Аз пък нямам подобни опасения — със смях каза Литъл Джон. — Моят господар е не по-малко мъдър от онова сатанинско изчадие. При това правдата е на негова страна и след като се намира под специалната закрила на нашата Света Майка и има нейната благословия, кой би могъл да се изправи насреща му?

— Вярно е — отвърна рицарят, — че Светата Дева е достойна закрилница на честните бойци и винаги успява да заслужи тяхната предана благодарност. Но злодеянията и коварните интриги на Де Белами и другите разбойници от Рангби са се разпрострели толкова надалеч и хората са толкова наплашени да не си навлекат гнева и недоволството им, че се съмнявам дали от тук до Донкастър на изток и до границите на Ланкастър на запад би могъл да просъществува и най-малкият опит за справедливост и правда, ако стигне до ушите на този злодей.

— О — каза Литъл Джон тъжно, — те тероризират със страх от смърт и изтезания всички, които искат да живеят в мир, но аз се надявам, че проклетите им греховни дни са преброени. Във всяко селце живее някой осакатен нещастник, който, окаян и злочест, носи следите от техните мъчения, във всеки господарски дом, имение или замък живее лорд или лейди, рицар или дама, които са били подлагани на безобразията им или са страдали от техните обеснически злодеяния. Според мен, щом веднъж моят господар се вдигне срещу тази отвратителна сган, всеки честен и мирен човек от тук до Ланкастър също ще се вдигне и ще въстане и няма да сложи оръжие, докато жестоката банда не бъде окончателно и завинаги разбита и унищожена.

— Дано Девата да благослови и да позволи това да стане! — каза рицарят. — Но кои са тези, които вървят след онзи мъж? Струва ми се, че имат намерение да го ограбят или да му навредят с нещо друго!?

И действително, те бяха настигнали група от петима-шестима мъже, които вървяха по средата на пътя и щом ги доближиха, Литъл Джон и рицарят видяха, че всички до един държаха извадени мечове в ръце, а мъжът отпред държеше дървен кръст и бе почти гол.

— Това трябва да е някакъв криминален тип, който е бил осъден и е дал обет да напусне страната заради убийство или друго престъпление — каза Литъл Джон, — а онези въоръжени мъже най-вероятно са потърпевшите. Явно следят да не напуска главния кралски път. И в името на Кръста Божи, този, който държи кръст, има истински зло изражение.

Когато стигнаха до групата, рицарят вежливо запита, какво престъпление е извършил този разбойник. Мъжът с кръста беше гол и бос, без шапка и без обувки — носеше само една риза, сякаш бе приготвен за окачване на бесилото. Изражението му наистина беше отблъскващо и злостно, а по страните му имаше белези от стари рани. Петимата, които го следваха с обнажени мечове, изглеждаха заможни граждани или бюргери^[4], както още се наричаха тогава. По дрехите, а и по авторитетния вид на единия си личеше, че е човек с положение и влияние и че най-вероятно е старшият в групата. Именно той се зае да отговори на въпросите на рицаря.

— Този дявол, този зъл мизерник, този подъл изверг, когото следваме, е мародер, убиец и крадец. Името му е Ричард Малбет — каза предводителят на преследвачите. — Баща ни беше стар и достоен човек, но вече малко поизкуфял, и тъй като винаги е живял мирно и тихо в магазинчето си в Мърсърс Роу, в нашето градче в Понткрафт, обичаше да слуша интересни истории и разкази за пътешествия, да разговаря с хора, които са водили славни битки и са извършвали храбри дела. Ето така той хлътна в капана на този подлец, който му разказа сума истории за своите подвизи и приключения, за да го омае. Баща ни, Джон ле Марчант^[5], прие този лъжлив мошеник в дома си против волята ни и въпреки всички наши синовни съвети този Малбет, или Ил-беаст, както всъщност е правилното му име, уби баща ни по най-коварен начин и избяга с голяма част от златото му. Ние повдигнахме обвинение и организирахме хайка подире му. Той намери убежище^[6] в църквата „Сейнт Майкъл“. След като го намерихме там, той даде обет пред коронера^[7] официално да се отрече от поданство, да отиде в пристанището на Гримсби, да се качи на първия кораб и да напусне кралството. И сега ние го следваме, за да сме сигурни, че няма да се измъкне.

От погледите, които петимата братя хвърляха на мародера, беше повече от очевидно, че те с удоволствие биха приветствали всеки негов опит да избяга, защото ако той излезеше дори с една стъпка вън от главния път, щяха да имат оправдателен повод да го убият, такъв беше законът. Наистина, нищо не можеше да им попречи да го направят и сега, без повод, защото убиецът бе невъоръжен, никой не го пазеше и допреди малко около тях нямаше и никакви свидетели, но тъй като всички те бяха принципни и праволинейни хора и верноподани граждани на кралството, се прекланяха пред закона и зачитаха клетвата, която злодеят бе дал пред властите.

Литъл Джон не бе видял разбойника тогава, когато, облечен като просяк, той бе успял да повали с тоягата си Робин Худ, така че сега нямаше как да го разпознае. Затова внимателно оглеждаше бруталното му лице и забеляза жестокостта и вероломството, с които Малбет гледаше петимата братя.

— Бих ви посъветвал да държите негодника по-изкъсо и да не го изпускате от око — каза той на синовете на Джон ле Марчант. — Убеден съм, че зад това дяволско лице се крие ум, пълен с измама и лукавство, с хитри уловки и трикове. Затова внимавайте много, да не би да ви изиграе някой номер и да ви се измъкне, защото дори в този момент, колкото и безпомощен да изглежда, сигурно крои нещо и е в състояние да ви преметне и да ви избяга.

Най-възрастният от братята — този, който бе взел думата преди малко, явно бе човек, който не обичаше да взима ум назаем или да приема съвети, и се засегна от това, че някакъв обикновен, прост горянин си позволява да го наставлява.

— Нямам нужда никой да ме учи какво трябва да правя с този мошеник — каза той резервирано и хладно. — Престъпникът ще се прости с живота си, преди да успее да мръдне, камо ли да ни измами или заблуди.

Литъл Джон се засмя и не каза нищо друго. След малко, когато вече се бяха отдалечили от групата, рицарят му каза:

— Веднъж съм виждал вече този измамник. Бе заловен в Гизор заради обир, при това не другаде, а в къщата, в която бе разквартируван самият крал Хенри. Лагерният комендант го осъди на обесване, но чух, че с някакъв трик успял да изиграе всички, да се измъкне от ръцете на палача и да изчезне като дим. Той е опасен човек наистина, невероятен злодей е, а умът му е пълен с интриги, коварни трикове и подли замисли.

— Разбрах го по лицето му — каза Джон — и съм сигурен, че не един от твърдоглавите и важни търговци, които сега го следват по петите, ще плати с живота си за бягството му, което ми се струва неизбежно.

Повече нищо не се случи и към края на деня, когато дневната светлина гаснеше, двамата спътници стигнаха до градчето Йорк. Точно щяха да влязат, когато вратарят захлопна градските порти пред тях. Наложи се да пренощуват в един приличен хан, който за щастие рицарят знаеше, и те вечеряха и преспаха там.

На следващата сутрин в заседателната зала на абатството „Света Мария“ се бяха насъбрали всички главни служители от ръководството. Тук беше абат Робърт, с горделиво стиснати устни, с двойна брадичка и злобно зачервено лице. До него на скамейката седеше приорът^[8], който бе втори по сан сред присъстващите. За разлика от абата, а и от всички останали, той бе мек, добродушен човек и с добротата си успяваше да постигне много повече, отколкото абатът чрез груб тормоз и тирания.

Пред тях на масата имаше купчина пергаменти, защото това бе денят, в който наемателите плащаха рентите или дълговете си; други се бяха явили по повикване на абата, за да дадат отговор на някакъв негов въпрос или да изпълнят някое от изискванията му. До масата бяха седнали двама монаси, които вършеха писарската чиновническа работа. Отдясно на абата седеше и един кралски съдия, който обикаляше в тази част на кралството и водеше съдебни дела. С други думи, раздаваше правосъдие от името на краля. Отстрани стояха двама рицари и шерифът на Йорк.

Много хора идваха и плащаха рентите си било с пари, било със стоки, други пък бяха дошли да подадат жалба срещу някоя неправда и най-вече да се оплачат от тормоза и грубото отношение на управителите, които абатът бе назначил из манастирските земи. Беше удивително да се слуша колко много от именията на абатството имат лоши и груби управители, които действаха изцяло от името на абата. Той едва-едва даваше ухо на всичките оплаквания срещу служителите си, макар добродушният приор да се опитваше да поразпита и да се осведоми за най-подлите постъпки, за най-тежките беззакония и неправди, от които се оплакваха бедните йомени или крепостните селяни.

— Всичките са една сган от недоволни негодяи — ядосано каза накрая абатът. — Спести си въздишките, приоре, по-добре ги запази за молитвите, които имаш да казваш, защото възнамерявам да оставя управителите си да вършат това, което те смятат за необходимо и полезно, вместо да се меся в работите им, от които разбирам по-малко от самите тях.

— Да, но когато такива големи нарушения се вменяват във вина на управител, назначен от абатството — каза приорът, — това вреди на доброто име и на самото абатство, което, по благоволението на Светата Дева, чието име носи, би трябвало да е стриктно осведомено за всичко, което се върши в земите му. И ако се окаже, че нашите служители са действали, без да проявят благочестивост и милосърдие, то те самите трябва да бъдат наказвани.

— Ако оставим нещата на теб, приоре — подигравателно каза абатът, — всички трябва да тръгнем голи и боси и да дадем на негодниците и на крадливите крепостни всичко, което си пожелаят. Край, разбрахме се вече, няма нужда от повече приказки!

Точно в този момент в заседателната зала влезе мъж със свирепа физиономия. Той бе облечен в полуброня^[9], а на пояса му висеше меч. Върху черната му четинеста коса бе нахлупена кадифена шапка, която свали с влизането си. След него вървеше оръженосец, който носеше тежкото му снаряжение, грамадния му боздуган и шлема му. Абатът се изправи от стола си.

— Ха, сър Найджър — каза той със смях, — идваш точно навреме, според уговорката. Мислиш ли, че рицарят от Уерисдейл ще изпорти работата в последния ден от постановения му срок и ще ни изиграе?

— Напротив, мисля, че още днес ще можем да го видим да проси хляба си от нас — отвърна сър Найджър ле Грим със зловещ смях. — Ще видим как ще плати скъпо и прескъпо за укриването на онзи негодник, сина си Алан от долината. Е, щом не можем да хванем това презряно нищожество, то тогава ще накараме баща му хубавичко да си изпати заради него.

— Чух, че синът му се е сдушил с онзи долен обирджия и убиец Робин Худ — каза кралският съдия. — Шерифе — обърна се той към офицера, — трябва да вземете строги мерки, за да унищожите издъно тази банда от усойници, чието свърталище било някъде тук, из Барнисдейл. Доколкото разбрах, те са убили сър Ранълф от Уейст, но не са спрели дотук, а са опожарили до основи и целия му замък.

— Далеч съм от мисълта, сър съдия — прямо и уверено каза приорът, — да взимам страната на такъв крупен престъпник, но това, което той върши, не е ли същото, което вършат бароните и лордовете в нашата изтерзана страна през последната година, без никой от тях да получи наказание от теб или от когото и да е друг от кралските съдии?

Сър Найджър изгледа свирепо приора и замърмори нещо под носа си. Кралският съдия изглеждаше крайно ядосан от казаното, но не намери какво да отговори, защото знаеше много добре, че това е самата истина и че когато такива силни и властни рицари като Де Белами и сър Найджър вършат всякакви злодеяния, тяхното богатство и високо положение в кралския двор ги предпазва от наказание.

— Това, което аз пък знам — каза абатът припряно и сприхаво, — е, че ако сър Хърбранд от Уерисдейл не се появи тук с четиристотин паунда до края на днешния ден, губи земята си и ще бъде напълно и завинаги лишен от целия си наследствен имот.

— Все още е доста рано — каза приорът, — защото денят не е изтекъл дори наполовина. Изключително неприятно и жалко е, че той ще загуби земята си. Синът му уби рицаря — сър Айво, в честен двубой, а вие причинихте на сър Хърбранд много щети и несправедливо го притискате и тормозите по този начин. Той е просто един беден човек, останал без могъщи приятели, които да го защитят.

— Ти! Ти винаги си срещу мен, ти, свадливо човече! — надигна тон абатът и недодяланото му, мрачно лице почервеня от гняв. — Аз още не съм казал и дума, а ти вече ми опонираш.

— Не настоявам за нищо друго, освен справедливостта да се прилага еднакво към всички, към висши и нищи, към рицари и крепостни — упорито и твърдо каза приорът.

Точно в този момент влезе главният иконом — служителят, който отговаряше за провизиите на абатството. Той имаше толкова огромно и охранено тяло и толкова червено лице, че от вида му човек, без да се замисля, можеше да си извади заключението, че си поопитва повечко от нормалното от цялата тази храна и пиене, които се намираха под негов контрол.

— Ха! Ха! Ха! — каза той с хриптящ и мазен смях. — Днес е денят, в който сър Хърбранд де Транмир трябва да загуби земята си, ако не ни заплати четиристотин паунда. Бих рискувал да се обзаложа, че дори да не е мъртъв или обесен, няма да се появи, така че най-сетне ще вземем земята му.

— За подобно нещо и аз съм готов да се обзаложа — каза съдията. — Сигурен съм, че рицарят няма да дойде днес. И тъй като част от тези четиристотин лири взехте назаем от мен, сега е редно и аз да спечеля от даденото, защото земите на рицаря струват много повече от сумата, за която го накарахме да ги заложи.

— Право казваш — каза абатът. — Всички ние ще бъдем съдружници в имението на рицаря, с изключение на сър Найджър. Той ще трябва да търси възмездие отделно.

— Елате сега да хапнем — каза икономът и ги поведе към трапезарията, където цялата група се настани около богати ястия, сервирани в сребърни плата от пажове в изящни дрехи. Докато се хранеха, се смееха и ръсеха злобни подигравки, защото се чувстваха абсолютно сигурни, че рицарят няма да може да изплати дълга си и всички ще извлекат огромна печалба от обширните му и богати земи.

Но точно в средата на празненството им сър Хърбранд изненадващо се появи в трапезарията. Той изглеждаше тъжен и отчаян. Не беше облякъл богатите одежди, подарени от Робин, а вместо тях носеше своите собствени стари и износени дрехи. След него пристъпваше Литъл Джон, облечен като беден прост оръженосец, в позакърпено и изтрито палто и парцалив, раздърпан клин.

— Бог да пази всинца ви! — каза рицарят и застана на едно коляно на пода.

Абатът го изгледа, явно много доволен да види колко дрипав, опърпан и беден изглежда.

— Дойдох точно в уречения от теб ден, отче — продължи рицарят.

— Донесе ли парите? — с рязък и груб тон попита абатът.

— Нито едно пени — отвърна му рицарят и тъжно поклати глава.

— Какво нещастие, а? — разсмя се подигравателно абатът и като вдигна гарафата с вино, се обърна към съдията:

— Сър съдия, да пием! Защото, струва ми се, вече имаме всичко, на което се надявахме.

След като пресуши гарафата, абатът се обърна отново към рицаря и му каза:

— Какво тогава дириш тук, след като не си донесъл парите ми?

— Дошъл съм да те моля за още малко отсрочка, отче — каза рицарят с тъжен и умоляващ глас. — Толкова много усилия положих, за да намеря парите! Ако проявиш разбиране и ми дадеш поне още четири месеца, ще мога да събера сумата, която ти дължа.

— Времето ти свърши, мой човек — надменно каза съдията и презрително изгледа рицаря. — Ако нямаш парите, вече нямаш и земята си.

— О, в името на Божието милосърдие — молеше се рицарят, — помогни ми поне ти, сър съдия, защити ме от всички, които искат да ме оберат до шушка, за да ме видят как умирам от глад.

После рицарят се обърна и към шерифа:

— Добри ми шерифе — молеше го той, — застанете на моя страна, застъпете се за мен пред абата, за да ми даде още малко време.

— Хич не се и надявай — каза шерифът. — Няма да стане.

Накрая, все още на едно коляно, рицарят отново се обърна към абата:

— Отново те моля, сър абате — каза той, — постъпи като приятел, прояви милост и направи един последен компромис. Дръж земята ми като залог, докато събера парите, които ти дължа. Обещавам, че ще бъда твой верен и искрен слуга във всичко!

— За бога! — каза с досада абатът, който вече бе почнал да се ядосва. — Спри да си хабиш въздишките и да дрънкаш подобни глупашки молитви. Можеш да наемеш друга земя, където си поискаш, но ти казвам — и ме чуй добре, — че твоето имение сега е вече мое и ти никога повече няма да го притежаваш.

— За бога? — иронично повтори възклицанието на абата рицарят и се засмя горчиво. — Ето така, тук и сега, аз проверих твоето приятелство, в което навремето ми се кълнеше!

Абатът изгледа злостно рицаря, защото му бе особено неприятно и неловко да му се припомня това приятелство в присъствието на врагове на сър Хърбранд.

— Махай се, изменнико! Стига вече, писна ми от теб, лъжецо! — разкрещя се той. — Ти беше този, който направи и подписа полицата, и се задължи да ми платиш на този ден, и пак ти си този, който в уречения час няма парите. Вън! Ти не си истински рицар, ти си лицемерно създание без капка рицарска доблест! Бързо го махнете оттук, изхвърлете го от стаята ми!

— Ти си лъжецът, абате! — извика добрият рицар и стана прав. — Никога не съм бил нечестен рицар, а напротив — винаги съм бил човек на честта. Ходил съм в много страни, бил съм се в много чужди земи, по турнири и двубои съм носил пиката пред крал Хенри и пред кралете на Германия и Франция. И винаги, и навсякъде, по всички тези места, съм получавал похвали и награди, докато не се озовах пред теб, в твоята стая, господин абате!

Съдията неволно се трогна от думите на рицаря и беше склонен да повярва, че абатът е бил прекалено суров и безчувствен. Затова се обърна към абат Робърт и каза:

— Какво ще му дадеш отгоре на четиристотинте лири, за да ти преотстъпи всички права върху имота си?

Сър Найджър гледаше мрачно и започна да мърмори и да ругае съдията под носа си.

— Нищо не му давай — тихо каза той на абата.

— Ще му дам сто лири отгоре — каза абатът.

— Не, имотът заслужава поне още двеста. Да му дадем още двеста и така стават общо шестстотин лири — настоя съдията.

— Не, не сте познали! — извика рицарят, дойде до масата, и със святкащи очи изгледа прямо враговете си един по един, — ясни са ми интригите и заговорите ви срещу мен. Вие, нечестиви монаси, отдавна правите опити да заграбите земята ми, защото винаги сте жадували алчно да трупате акър след акър, да мачкате, измъчвате и тормозите душите и телата на вашите бедни крепостни, за да изстисквате от тях още и още богатство. А ти, сър Найджър, какво отмъщение, какво възмездие би могъл да искаш? Нима имаш право да търсиш кръвнина за смъртта на твоя родственик, при положение че синът ми го е убил в честен и открит двубой? Но и на теб ти е най-лесно да излееш отмъстителния си гняв върху мен, защото нямаш достатъчно кураж да излезеш насреща на Робин Худ, който стои зад гърба на сина ми и го подкрепя срещу теб и шайката ти. Затова гледаш да унищожиш мен и ме тормозиш и притискаш, защото не съм в състояние да се боря срещу злата мощ на твоите лордове от Рангби. Но, казвам ти, внимавай докъде ще стигнеш! А колкото до теб, господин абате, ето ти тук твоите четиристотин паунда.

С тези думи той измъкна вързопа от пазвата, развърза възела му и изсипа жълтиците върху масата.

— Вземи си златото, абате — каза той присмехулно, може пък да помогне на твоята безсмъртна душа.

Приорът пристъпи с още двама монаси и след като преброиха жълтиците, установиха, че сумата е точна до последния паунд. Съставиха надлежно оформена квитанция и я връчиха на рицаря. Междувременно абатът седеше, без да може да обели и зъб, и беше толкова засрамен и слисан от случилото се, че дори спря да яде. Лицата на останалите също показваха колко зле се чувстват от начина, по който рицарят обърна нещата срещу тях. Сър Найджър ле Грим, с червено от гняв лице, стискаше злобно устни и мяташе яростни погледи на сър Хърбранд, който ги посрещаше невъзмутимо, с гордо и смело вдигната глава.

— Е, господин абате — рече рицарят, размахвайки разписката пред лицата им, — сега вече съм изпълнил думата си и съм се изплатил до грош. И от този момент нататък отново съм пълноправен собственик на своята земя, каквото и да кажеш или сториш.

С тези думи той се обърна и тръгна към вратата, последван от Литъл Джон. Двамата се качиха на конете си и се върнаха в хана, за да се преоблекат и да хапнат, а после напуснаха града по западния път, защото рицарят искаше час по-скоро да се прибере у дома и да зарадва своята скъпа съпруга с новината, че са спасени благодарение на добротата, благородството и щедростта на Робин Худ.

— Сър рицарю — каза Литъл Джон, когато излязоха на горския път на няколко километра след Йорк, — хич не ми хареса злобното изражение на рицаря, който седеше на масата с абата. Трябва да си нащрек с него, защото е много вероятно да те нападне изневиделица или да ти устрои засада в някое затънтено място.

— Не ме е страх от сър Найджър ле Грим — отвърна рицарят, — нито от другите рицари от замъка, ако идват насреща ми един по един. Но тези изчадия от Рангби са подли и вероломни и рядко тръгват на бой, ако не са поне двама-трима. Затова ще се вслушам в думите ти и ще бъда предпазлив. Сега вече можеш да ме оставиш, добри ми горянино, защото не искам да те карам толкова много да се отдалечаваш с мен по пътищата.

— В никакъв случай — отвърна му Литъл Джон — Не мога да те оставя сам в гората. Моят господар ми каза да бъда твой оръженосец и аз ще остана с теб до края, в случай че имаш нужда от мен, докато стигнеш до своето имение.

— Ти си истински предан другар и верен спътник. Много бих искал да имам възможност да ти се отплатя. Но, както знаеш, нямам нито пари, нито скъпоценности.

— Благодаря ти, рицарю, но не се нуждая от никаква отплата или възнаграждение — отвърна Литъл Джон. — Винаги съм бил готов да се отбия от пътя си заради някоя хубава битка и мисля, че днес ще имаме някое и друго почукване тук-там, докато вървим, в противен случай ще излезе, че вече не мога да разпозная кръвожадните помисли в очите на някого.

Литъл Джон бе почувствал със сигурност, че Найджър ле Грим планира някакво вероломство, още когато сър Хърбранд остави парите на масата, и бе сигурен, че в някое сгодно местенце рицарят ще бъде причакан, нападнат и най-вероятно убит заради несправедливото желание за мъст.

Продължиха да яздят заедно, като зорко се оглеждаха там, където пътят се стесняваше и минаваше през гъстите дървета, докато накрая напуснаха гората. Към края на следобеда се оказаха пред едно пусто бърдо. В голия пущинак все още отникъде не се виждаше и следа от врага. Но сега вече бяха в дивото царство, в което властваха сър Айзенбарт, сър Найджър и техните отвратителни приятелчета. Двамата конници подкараха бързо конете си, като се надяваха да стигнат до градчето Станмор, преди да е паднала нощта.

Тук, в тези усамотени, откъснати от всичко живо покрайнини, не срещаха почти никого, освен от време на време по някой овчар или група крепостни, които минаваха, прибирайки се у дома от някаква работа. Веднъж видяха отдалеч ловна хайка със соколи, после срещнаха група търговци, чиито понита бяха извили гърбове под натоварената стока. Накрая започнаха да се изкачват по дълга и стръмна пътека към високия хребет на планинската верига Колд Китчън Ридж, на върха на който имаше група ели, чиито корони бяха наведени все в една и съща посока от постоянните и силни ветрове, които духаха тук.

Докато пришпорваха уморените си коне през последните няколко ярда нагоре, изведнъж измежду гъсталака, зад дърветата, долетя свистене на стрела и в следващия момент тя безобидно издрънча по щита на Литъл Джон, който висеше до коляното му, а после, без да нанесе никакви поражения, кротко тупна на земята. Той я погледна и като видя късата й черна пръчка, мигом се досети кой и за какво го предупреждава. Затова извика на рицаря, който яздеше на няколко стъпки след него:

— Зад дърветата са! Внимавай, пази се, сър рицарю! — но още преди да довърши, иззад елите излезе конник в броня и тежки доспехи, с насочено напред копие, и се спусна стремглаво към сър Хърбранд. В същото време от другата страна на тясното пътче изскочи още един рицар на кон, с грамаден боздуган в ръка, и се устреми към Литъл Джон. Пътят бе много стръмен и нападателите явно бяха абсолютно сигурни, че скоростта, с която се втурват надолу, ще събори двамата ездачи на земята. Но и рицарят, и Джон до голяма степен бяха готови за атака. Сър Хърбранд изтегли меча си още щом предупредителната черна стрела изсвистя от храстите, и веднага вдигна щита си, така че когато първият от двамата нападатели връхлетя върху него, той парира удара на копието му и противникът му, объркан от осуетения удар, се плъзна безпомощно край него. Тогава нашият рицар стовари меча си върху врата му с такава сила, че онзи увисна на седлото. Конят му препусна лудо надолу, шпорите на ездача се закачиха в стремето и той се завлачи по пътя, като тялото му се блъскаше и отскачаше от буците и бабунките по пътя.

В следващия миг иззад дърветата ненадейно изскочи трети рицар и с изваден меч атакува така яростно и стремително сър Хърбранд, че беше необходима огромна сила, за да удържа коня си да не падне надолу по стръмния път и в същото време да отблъсква пронизващите и жестоки удари на нападателя.

Литъл Джон също бе в трудна ситуация. Вторият рицар така стремглаво го връхлетя, че той едва намери време да вдигне щита си и не можа да отбие напълно удара на падащия боздуган, който се стовари върху раменете му и почти го вцепени. При все това Джон успя да извади меча си и направи най-доброто, на което бе способен, за да се защити; но конят на нападателя бе по-силен, а и той самият бе защитен от голяма, цяла броня. Джон можеше да се предпази единствено с щита си, който трябваше да държи с едната си ръка, докато с другата се опитваше с всичките си останали сили да удари противника си. Тежките, свирепи удари на боздугана се сипеха по щита му и непознатият рицар така силно притискаше с тежкия си кон по-слабото животно, яздено от Джон, че той осъзна — беше въпрос само на няколко минути да бъде победен и повален по стръмния път.

Изведнъж рицарят спря атаката си, потръпна, а иззад забралото на шлема му се чу глух стон. Боздуганът падна от вдигнатата му ръка и бронираното му тяло се олюля на седлото. Един поглед бе достатъчен на Джон, за да види края на малка черна стрела, стърчаща от подмишницата на врага му. Гигантът се огледа и видя край пътя лещак, а сред него, обрамчено от листата, надничаше лицето на Кет Троу, но обичайното му добродушно излъчване сега бе отстъпило на ужасяващо дивашко изражение и тържествуващ яростен поглед.

Рицарят се олюля за последен път и се сгромоляса със стържещ метален звук; при падането на земята бронята му здравата издрънча. Конят му застана стреснат и потръпващ до тялото на мъртвия си господар. Като видя поражението на своя другар, третият рицар, който все още се биеше със сър Хърбранд, изведнъж пришпори коня си и се хвърли да бяга през дърветата. Втурна се надолу по склона, а после го мярнаха да препуска с всички сили по бърдото в посока на замъка Рангби. Сър Хърбранд, който бе ранен, се въздържа да се впусне подире му.

Но не и Кет Троу. С безшумни движения той затича покрай пътя и се скри от погледа им зад клонките на високата орлова папрат.

— Това пък кой беше? — извика сър Хърбранд в изумление. — Някой от тези свирепи рицари разбойници, които ни нападнаха, ли беше? Този, ето този, дето се шмугна нататък?

— Не-е — каза Литъл Джон, — това е някой, на когото днес дължа живота си, защото ако неговата стрела не бе повалила този негодяй тук, мисля, че в следващия момент щеше да ме надвие и да ме смаже.

— Я да видим кой е този рицар тук — каза сър Хърбранд, слезе от коня си, отиде и вдигна забралото на шлема. — Света Дево, Майко Божия, та това е самият сър Найджър ле Грим!

— Значи долнопробната злодейска шайка на негодниците намаля с още един — каза Джон, — или дори с двама, защото по всяка вероятност и онзи, другият, дето го фрасна в началото по врата, вече е мъртъв, макар да бе все още жив, когато се свлече. Няма начин конят му досега да не го е убил.

— Би ли се съгласил да се върнеш малко назад, Джон — каза сър Хърбранд, — и ако рицарят и конят могат да бъдат намерени, докарай ги тук, защото бих искал да му устроя прилично погребение. Още повече че по всички военни закони доспехите и конят на убития враг стават мои.

Джон изпълни желанието на сър Хърбранд и се върна по следите на коня в продължение на около километър и половина. Намери животното кротко да си поскубва тревица отстрани на пътя, а тялото на ездача му бе проснато на няколко ярда по-нататък, шпорите му се бяха изплъзнали, когато конят бе прекратил лудия си бяг. Той вдигна трупа, качи го на коня и тръгна назад към сър Хърбранд. И така, с два пленени трофейни коня, всеки един с мъртвия си господар, преметнат на седлото, Литъл Джон и рицарят продължиха по пътя си и след около един час стигнаха до крайпътен параклис. Влязоха вътре, но свещеникът, който трябваше да е там и да пази, отсъстваше, затова сър Хърбранд свали снаряжението и доспехите на двамата мъртви рицари и положи телата им пред олтара, а после двамата с Литъл Джон коленичиха и казаха по една молитва.

След това взеха двата коня, натоварени с доспехите, продължиха нататък и си намериха място за нощуване, а на следващия ден сър Хърбранд стигна до дома си, където бе посрещнат извънредно нежно и с много обич и радост от съпругата си и цялото си домочадие. Когато им разказа как приятелски се е отнесъл към него Робин Худ и как му е помогнал, господарката и всички слуги се засуетиха да угаждат на Литъл Джон и го поканиха да остане колкото се може по-дълго у тях. На втория ден от престоя си обаче той заяви, че непременно трябва да се върне при своя господар, и когато разбра, че по никакъв начин няма да го убеди да остане още, мадам Джудит, майката на Алан, му приготви голяма торба с храна и му даде скъп златен пръстен, а рицарят му подари един едър и як, силен кон, както и стойността на коня и амунициите на сър Найджър в злато, тъй като, както каза той, те били трофей, който по право се падал на нашия великан. След това симпатичният и храбър разбойник се сбогува с домакините си, а сър Хърбранд на раздяла сърдечно му стисна ръката и каза:

— Литъл Джон, ти и твоят господар се отнесохте като изключително добри приятели към мен и към сина ми и добро да не видя, ако някога забравя вашето другарство и помощта ви. Кажи на господаря си, че не по късно от една година и един ден, по Божията воля и с Божията помощ, ще го намеря и ще му донеса парите, които той така благородно ми даде в заем под попечителството и гаранцията на нашата Света Майка, а заедно с тези пари ще му донеса и подарък. И предай му още от мен, че ако — както, струва ми се, трябва да очакваме — лошите дни надвиснат над нашата скъпа страна в резултат на неправдите и беззаконията, които херцогът Джон^[10] си позволява да върши в ущърб на своя брат, то крал Ричард Лъвското сърце ще има нужда от неколцина добри и храбри, юначни и доблестни мъже като твоя господар. А ако пък той, в който и да е момент, по което и да е време, поиска от мен помощ, кажи му, че веднага мога да въоръжа сто храбри войници, които ще ме последват навсякъде.

Джон обеща, че ще предаде достоверно всичко до последната дума, след което си тръгна и пристигна в Барнисдейл без никакви по-нататъшни произшествия.

Сега да се върнем към вечерта на онзи ден, в който рицарите бяха нападнали сър Хърбранд и Литъл Джон. Третият рицар, който успя да избяга, бе сериозно и тежко ранен. Слаб и изтощен, той яздеше към портите на замъка Рангби, наричан от бедните хорица „Евил Холд“, защото това наистина бе бастион на злото. Като стигна до вратите, раненият с немощен гласец извика на вратаря да спусне мостика над огромния защитен ров, който ограждаше замъка крепост. След като това бе направено, той със сетни сили влезе в двора и без да слиза от коня, продължи напред чак до дневната, в която сър Айзенбарт и другарчетата му бяха насядали и се наливаха с вино.

— Това е сър Бърнард от Брейк — в почуда завикаха рицарите при вида на олюляващата се фигура на конника, който дойде до самия край на масата на гърба на пръхтящото животно.

— Къде са сър Найджър и сър Питър? — избуча сър Айзенбарт, разярен от лошите си предчувствия и от собствения си страх да се изправи с лице пред реалността.

— Мъртви! — каза рицарят и те видяха колко е пребледняло лицето му под шлема. — Дайте ми вино! Аз… аз… Капнал съм, изтощен съм.

Веднага му наляха пълен бокал с вино, докато той разхлабваше шлема си. Щом го свали от главата си, всички видяха колко лошо и тежко е ранен и им стана ясно, че се държи на крака единствено благодарение на голямата си сила и издръжливост. Той изгълта виното си и протегна бокала да му силят още.

— Рицарят уби сър Питър — продължи Бърнард Брейк — и пак рицарят, всъщност само предполагам, уби и сър Найджър, защото не знам точно от какво, но видях как се строполи на земята.

Всички насядали около масата рицари се загледаха един друг мрачно, потиснато и безмълвно. В този момент един от войниците от караула при вратата на замъка дотича в дневната. В ръцете му имаше стрела и той я постави на масата пред сър Айзенбарт.

— Това, господарю, току-що бе изстреляно през пръчките на подвижната решетка^[11] и замалко не ме улучи. Не можахме да видим кой я изстреля.

Сър Айзенбарт погледна късата черна стрела, позна я и лицето му притъмня от гняв. Пръчката бе белязана със седем черти по цялата й дължина и те бяха оцветени в червено.

— Бързо! — изкрещя той. — Мизерникът, който я е изстрелял, не може да е далеч. След него! И претърсете лист по лист всичко, но го намерете и ми го доведете тук!

В миг настана голяма суетня. Множеството от стражите грабваха оръжието си, а рицарите надяваха тежките си бронирани доспехи. След това всички се отправиха навън с конете с гръмотевичен трясък по мостика. Пред вратата имаше голямо открито пространство, така че беше доста чудно, че някой въобще е могъл да се промъкне незабелязано под зорките погледи на стражите, които наблюдаваха през решетките и цепнатините на зъбчатите бойници, издигащи се от двете страни на мостика. Конници и пешаци започнаха да претърсват стъпка по стъпка всичко на един километър околовръст, но не откриха нито следа или звук от промъкналия се стрелец с лъка.

Скоро се стъмни, те прекратиха претърсването и по един-двама се връщаха и рапортуваха за липсата на резултат. Когато и последните войници се прибраха, мостикът бе вдигнат сред оглушително стържене и дрънчене на ръждясалите му вериги и зъбчатки за през нощта, а решетестата врата бе спусната с такъв трясък и звънтеж, че чак кулата се разтресе. Тогава обаче, в тъмнината иззад малък храст, който бе надвиснал от външния бряг на рова, близо до вратата изпълзя дребна фигурка. Бавно и много внимателно тя се потопи във водата без никакъв плисък! Стражите и часовите в караулното помещение до вратата не чуха нищо. Това бе Кет Троу, изпратен от Робин Худ да наблюдава и да държи под око „Евил Холд“. Лъкът и стрелите му досега бяха стояли скрити на сухо и сигурно място в храста, от който беше изпълзял.

Той погледна нагоре към грамадата на замъка, извисяваща се нависоко и простираща се нашироко от другата страна на моста. По стените в бойниците бяха запалени факли и в слабия проблясък на светлината им се виждаше как часовите, които бяха дежурни на пост в охраната на замъка, се разхождаха напред-назад.

Известно време Кет се взираше в тъмнината, като държеше една стрела опъната на тетивата, надявайки се някое лице да влезе в полезрението му от някоя по-близка амбразура, така че да може да даде още един изстрел. Но времето минаваше, а подобна възможност не се откриваше. Той отпусна тетивата и неохотно си тръгна.

— Седем вече си заминаха — мърмореше си той, — но мнозина останаха. Който убива, ще бъде убит, който затрива, ще бъде затрит, без жал и пощада, тъй както всеки от нас заради тях страда. На кучето — кучешка смърт.

Той лекичко заприпка, като час по час се обръщаше, за да се вгледа в тъмния масивен корпус на замъка, с малки светли петънца тук-там. Така, с пресечен бяг, след около километър Кет стигна до началото на гората. Тъмнината не му попречи да намери пътя си между огромните дървета и той продължи, докато накрая дойде до един дъб, който с право можеше да се нарече гигантът на гигантите. Безшумно, крадешком, подобно на див звяр, той първо погледна нагоре и се заослушва. После с почти неправдоподобна бързина се изкатери по дървото, като използваше и най-малките издатини на чворовете, израстъците и процепите, докато накрая потъна в огромната разлистена корона. Все по-високо и по-високо се изкачваше той, в един свят, в който властваше единствено и само мракът на грамадите от листа, които тихичко мърмореха и шептяха нещо на нощния вятър, който се усилваше с всяка негова стъпка нагоре. Най-сетне се изкачи до едно място, където три големи клона се разклоняваха настрани от дървото и посред тях се образуваше нещо като площадка. На нея имаше подредено меко гнезденце, обсипано с ароматни папратови клонки и листа. Кет се завъртя и погледна към пътя, от който бе дошъл. Намираше се на най-високата точка в гората, всички останали дървета бяха под него, върховете им се полюляваха като нежни и тихи вълни, събудени от ласката на вятъра. През листака на гигантския дъб, от мястото, на което бе устроил скривалището си, той можеше свободно и безпрепятствено да наблюдава мрачната грамада на „Евил Холд“, издигаща се към черното небе. Само няколко светлинки все още блещукаха тук-там, но всеки момент и те щяха да почнат да гаснат.

Кет свали мокрите си дрехи и внимателно ги овеси да съхнат по клоните; след това бръкна дълбоко под купчината от папратови листа и извади храна и вода от една хралупка в дървото. После задъвка с наслада, като честичко отпиваше по глътка, но без да изпуска замъка от поглед. Накрая, когато всички светлини, освен тези над вратата, угаснаха, той се сви на кълбо, сгуши се върху ароматната папрат и незабавно потъна в дълбок сън, а шепотът, с който вятърът си играеше с листата на дърветата, му подейства като нежна приспивна песничка в кратката лятна нощ.