Борис Виан
Сърца за изтръгване (62)

XXIII

67 новруари

— Ела да видиш — рече Ситроен на Жоел.

Той пръв беше забелязал шумовете, които идваха откъм оградата.

— Не ща — отвърна Ноел. — Мама няма да е доволна от това и пак ще плаче.

Ситроен се опита да го убеди.

— Няма нищо страшно — каза той.

— Има. Когато плаче — рече Жоел, — тя ни целува и притиска с мокро лице. Отвратително е. Топло.

— На мен ми е все едно — каза Ноел.

— И какво толко може тя да направи? — попита Ситроен.

— Не искам тя да страда — отвърна Жоел.

— Тя не страда — каза Ситроен, — на нея й харесва да плаче, да ни прегръща и целува.

Ноел и Ситроен се отдалечиха прегърнати. Жоел ги гледаше. Клемантин им забраняваше да се приближават до работниците, докато работят. И това бе естествено.

Но в това време тя обикновено беше в кухнята и шумовете от гозбите, които вряха, и от тенджерите й пречеха да чува какво става навън, пък и в крайна сметка не е толкова лошо да видиш какво правят работниците при условие, че не говориш с тях. Какво ли правят Ноел и Ситроен?

За разнообразие след летенето Жоел се затича, за да ги настигне, затича се толкова бързо, че на завоя се подхлъзна и за малко щеше да падне. Все пак запази равновесие и продължи. Смееше се сам на себе си. Ето че вече е забравил да ходи.

Ноел и Ситроен стояха прави един до друг, с отпуснати ръце, на един метър от мястото, където трябваше да се издига стената на градината и голямата врата с позлатена решетка. Ситроен и Ноел бяха малко учудени — те стояха пред празно пространство.

— Къде е? — попита Ноел. — Къде е стената?

— Не знам — прошепна Ситроен.

Нищо. Една светла празнота. Едно пълно отсъствие, ясно и внезапно, сякаш отрязано с бръснач, се издигаше пред тях. Небето беше по-високо. Жоел се приближи учуден до Ноел.

— Какво е станало? — попита той. — Да не би работниците да са взели старата ограда?

— Сигурно — отвърна Ноел.

— Нищо няма вече — каза Жоел.

— Какво е това? — рече Ситроен. — Какво са направили? Не е цвят. Нито е бяло. Нито е черно, тогава какво е?

Той се приближи.

— Не пипай — каза Ноел. — Не пипай, Ситроен.

Ситроен се поколеба и протегна ръка, но спря, преди да достигне празното.

— Не смея — каза той.

— Там, където беше решетката на вратата, не се вижда нищо — рече Жоел. — Преди се виждаше пътят и едно ъгълче от полето, помниш ли? Сега всичко е празно.

— Все едно, че си със затворени очи — обясни Ситроен. — А всъщност са отворени, но се вижда само градината.

— Като че ли градината е окото, а това е клепачът — рече Ноел. — Не е нито бяло, нито черно, безцветно е, просто едно нищо. Това е стена от нищо.

— Да — съгласи се Ситроен, — сигурно е така. Тя е поръчала да построят стена от нищо, за да не ни се прииска да излизаме навън. Така всичко извън градината е нищо и там ние не можем да отидем.

— Мислех, че още не са свършили — каза Жоел. — Чуваше се как удрят с чуковете и си говорят. Мислех, че ще видим как работят. На мене не ми е интересно. Ще отида при мама.

— Може да не са направили още цялата ограда — каза Ноел.

— Хайде да видим — предложи Ситроен.

Ноел и Ситроен оставиха брат си и тръгнаха по пътеката, покрай която се издигаше старата ограда и по която сега можеха да обиколят своя затворен свят. Те летяха ниско и много бързо, като се промушваха под наведените клони. Когато стигнаха до високия бряг, Ситроен рязко спря. Пред тях се издигаше част от стария каменен зид, покрит с пълзящи растения, които се сплитаха на върха му в зелена, пълна с цвърчащи насекоми шапчица.

— Стената! — рече Ситроен.

— О — възкликни Ноел. — Погледни! Горе вече нищо не се вижда.

Зидът бавно изчезна, сякаш някой отзад си правеше фокуси.

— Събарят я. Те събарят последното парче — каза Ситроен. — Скоро нищо няма да се вижда.

— Ако искате, да отидем от другата страна — предложи Ноел.

— Ами — каза Ситроен, — за какво да го гледаме. И без това сега се забавляваме по-добре с птиците.

Ноел замълча. Беше съгласен с това и нямаше нужда от обяснения. Долната част на стената на свой ред отстъпи място на невидимото. Те чуха командите на шефа на работниците, още няколко удара на чуковете, после настана глуха тишина.

Изведнъж по пътеката се чуха припрени, кънтящи стъпки. Ситроен се обърна. Клемантин, а след нея и Жоел се приближаваха.

— Ситроен, Ноел, елате, мъничките ми. Мама ви е направила хубав сладкиш за закуска. Хайде, хайде. Този, който дойде пръв да ме цунка, ще получи най-голямото парче.

Ситроен остана на пътеката. Ноел му намигна и се хвърли в прегръдките на Клемантин, преструвайки се на уплашен. Тя го притисна до себе си.

— Какво има, малкото ми? Изглеждаш тъжничко! Какво те тревожи?

— Страх ме е — прошепна Ноел. — Няма вече стена.

На Ситроен му беше смешно. Какъв артист е брат му!

Жоел, който смучеше бонбон, го успокои.

— Няма нищо — рече той. — Мен не ме е страх. Това пак е гора, но по-хубава от другата, за да ни е по-добре в градината.

— Милото! — каза Клемантин, като целуваше страстно Ноел. — Мислиш ли, че мама може да направи нещо, което да те уплаши. Хайде! Бъдете добрички и елате да закусите.

Тя се усмихна на Ситроен. Той видя, че устните й потръпват и поклати отрицателно глава. Когато тя се разплака, той я загледа с любопитство. Накрая вдигна рамене и се приближи. Тя го прегърна конвулсивно.

— Лош такъв! — каза Жоел. — Пак разплака мама!

И той го ръгна здраво с лакът.

— Недейте — рече Клемантин.

Гласът й беше сълзлив.

— Той не е лош. Вие сте трите ми добрички пиленца. Хайде, хайде, елате да видите хубавия сладкиш. Хайде!

Жоел затича, след него и Ноел. Клемантин хвана Ситроен за ръка и го поведе. Той тръгна, в погледа му личеше твърдост; не обичаше тя да го хваща за китката, ставаше му неприятно и неудобно. Не обичаше и сълзите. Някакво съжаление го караше да стои до нея, но той се срамуваше от това, чувствуваше се неловко, също както в деня, когато влезе в стаята на прислужницата, без да чука, и я свари гола пред един леген, с косми по корема и червена кърпа в ръка.