Борис Виан
Сърца за изтръгване (35)

XIV

27 юнли

Жакмор толкова пъти бе изминавал пътя за селото, че той за него бе равен и скучен като коридор на лудница и като буза на кьосе. Обикновен път, друм като линия, без никаква плътност, и поради това несъществуващ. И този път, многократно скъсяван, и стъпките, вече познати, вече толкова пъти извървени (стъпки на движението, не на отрицанието). Той би ги объркал, би ги обърнал дори, но напразно, по-добре би било да ги смеси със словесни и логически изблици, за да го премине, този друм, без скука и с ясни и прости мисли. Но въпреки всичко той винаги стигаше до края. И пееше:

Хубава е тази песен,

пътят с нея е чудесен

и перчемът ми е сресан,

той със прахоляк е смесен,

за да няма в него плесен,

да не скачам като бесен.

Пееше всички познати песни, всички бъдещи песни, всички идващи песни, но той, бедният Жакмор, си беше глупав и просто не се поглеждаше отстрани. И както вече казахме, той пристигна в селото и някакъв плащ сякаш се стовари на раменете му, сякаш си навлече цялото село на гърба и ето го пред вратата на галантеристката (за такава поне я смяташе), която всъщност бе шивачка.

Почука:

— Чук! — два пъти.

— Влезте!

Жакмор влезе. Беше тъмно като във всички къщи в това село. В дъното блестяха най-различни вещи. Подът бе покрит с изтрити плочки, мръсночервени на цвят, по него се търкаляха конци, парченца плат, семенца, просо за кокошките, парченца съсирена кръв за петлите и десетачки за любителите.

Старата шивачка бе наистина стара и шиеше рокля.

— Я виж ти — си каза Жакмор. — За Клемантин ли работите — попита той, за да успокои сърцето си, защото за неговото спокойствие бяха достатъчни няколко въпроса, нали сърцето е добре защитено и лесно се поддържа.

— Не — отвърна тя.

Тогава Жакмор видя налбантина.

— Добър ден! — каза учтиво той.

Налбантинът излезе от своя ъгъл. Той беше впечатляващо едър, но на тъмно това впечатление биваше неясно и затуй той изглеждаше още по-грамаден.

— За какво идвате? — попита той.

— Идвам да видя госпожата.

— Няма какво да правите тук — отсече налбантинът.

— Искам да разбера какво значи това — попита Жакмор. — Тези рокли са като роклите на Клемантин и това ме заинтригува.

— Създавате си излишни главоболия. Тези рокли не са патентовани, всеки може да ги направи.

— Не може човек да копира ей тъй всичките й рокли — каза строго Жакмор. — Това е неприлично.

— Без лоши думи — рече налбантинът.

Ръцете му наистина бяха яки. Жакмор се почеса по брадата и погледна издутия таван, украсен с лепкави ленти, по които имаше умрели мухи.

— Значи, с две думи, тя ще продължава да ги прави?

— Аз й ги поръчвам — обясни налбантинът с равен и заплашителен глас. — И си плащам.

— Я виж ти — каза с престорена любезност Жакмор, — за вашата мила млада женичка, може би?

— Такава няма.

— Хм… хм… — започна Жакмор. — Но всъщност — каза той, променяйки темата — от какви модели ги копира?

— Не ги копира, тя ги вижда. И прави, каквото е видяла.

— Хайде де! — каза подигравателно Жакмор, — направо ме премятате.

— Никого не премятам — рече категорично налбантинът.

В този момент Жакмор забеляза, че старата шивачка наистина имаше фалшиви очи, нарисувани върху затворените й клепачи. Налбантинът проследи погледа му.

— Нарисуваните очи са, за да не се забелязва нищо от улицата. Ако не бяхте влязъл, нямаше да видите.

— Но аз почуках — каза Жакмор.

— Да — отговори ковачът, — но тъй като не вижда, тя каза „Влезте!“, без да знае кой сте.

— Но тя все пак каза „Влезте!“

— Да — рече налбантинът, — тази дърта курва е възпитана.

Шивачката в този момент набираше талията на роклята, хубава семпла рокля, от бяло пике, която Клемантин бе носила предния ден.

— Но тя наистина ли работи със затворени очи? — попита учудено Жакмор, като че искаше сам себе си да убеди.

— Не е правилно да се казва със затворени очи — рече налбантинът. — Човек не е със затворени очи само защото е спуснал клепачите си. Отдолу те са отворени. Ако поставите една скала пред отворена врата, тя няма да е затворена. Прозорецът също. Защото, за да виждаш надалеч, не са нужни очи и следователно вие нищо не разбирате от тези неща.

— А ако вие мислите — каза надуто Жакмор, — че нещо ми обяснявате с вашите брътвежи, сте доста самоуверен човек.

— Нямам какво да обяснявам — отвърна налбантинът. — И още повече на вас. Оставете тази дърта скумрия да работи, не досаждайте и на мен.

— Добре — каза Жакмор. — Добре! Е добре де… Отивам си.

— Прав ти път — каза налбантинът.

— Довиждане, господин Жакмор — каза шивачката.

Тя скъса конеца със зъби като орисница, която е забравила ножицата си при точиларя. Жакмор бе обиден и с достойнство се оттегли. На излизане пусна една последна стрела.

— Ще прекарам прислужницата ви.

— Приятно прекарване — отвърна налбантинът. — Преди вас съм я таковал, нищо особено. Не си мърда задника.

— Ще я раздвижа и заради вас — увери го Жакмор — и ще я психоанализирам.

Той гордо излезе на улицата. Три прасета минаваха, грухтейки. Той здравата изрита третото отзад. Изглеждаше му порочно. След това Жакмор продължи пътя си.