Борис Виан
Сърца за изтръгване (1)

I

28 август

Горе на скалата пътеката се виеше покрай брега. От двете й страни растяха каламинии и разни трънаци. Каламинията бе попрецъфтяла и потъмнелите цветчета покриваха земята. Насекоми с острите си жили бяха издълбали хиляди дупчици в земята. На човек му се струваше, че стъпва върху сюнгер, вкочанен от студ.

Жакмор вървеше, без да бърза, и гледаше каламиниите, чиито тъмночервени сърца пулсираха на слънцето. Всяка пулсация изхвърляше облаче прашец, който падаше върху потръпващите листа. Пчелите мързелуваха разсеяно.

Отдолу се носеше тихият попрегракнал шепот на вълните. Жакмор се спря и се наведе над острия ръб, които го отделяше от пропастта. Там всичко му се видя далечно, отвесно, а пяната потръпваше сред скалите като желе. Миришеше на прегорели водорасли. На Жакмор му се зави свят, той коленичи на увехналата трева, простря ръце на земята и напипа някакви странни кози изпражнения — явно тук се навърташе Содомски козел, вид, който той смяташе за изчезнал.

Сега страхът му понамаля и той отново дръзна да се наведе над пропастта. Огромни, червеникави отвесни скали се спускаха в плитките води и веднага изскачаха обратно, образувайки една червена стена, от чийто хребет Жакмор, коленичил, се надвесваше.

Тук-там над водата се показваха черни рифове, обливани от прибоя, с ореоли от водна пара. Слънцето разяждаше повърхността на морето и рисуваше по нея непривични йероглифи.

Жакмор стана и продължи да върви. Пътеката извиваше. Вляво той видя папрати, вече покрити с кафеникави петна, и разцъфнали стръкове изтравниче. По голите скали блестяха кристали морска сол, докарани от рибарите. Към сушата земята се издигаше под стръмен наклон. Пътеката заобикаляше ръбести канари от черен гранит, край който, на места, се виждаха пак същите кози изпражнения. Кози нямаше. Митничарите ги убиваха заради изпражненията.

Той усили своя ход и се намери изведнъж в сянка, защото слънчевите лъчи не успяваха да го следват. Облекчен от хладината, той тръгна още по-бързо. Цветовете на каламиниите се нижеха пред погледа му като една непрекъсната огнена лента.

По някои признаци той разбра, че приближава и тури в ред рижавата си, заострена брада. След това тръгна весело. В този миг къщата се показа цялата, между два гранитни стълба; изтънели от ерозията като захарни пръчки, те стояха от двете страни на пътеката като подпори на огромна арка. Пътят пак изви и къщата вече не се виждаше. Тя беше доста далеч от брега, най-горе, на височината. Когато той мина край двата тъмни каменни блока, къщата се разкри напълно, съвсем бяла, обградена от странни дървета. Една светла ивица тръгваше от вратата, лъкатушеше по бърдото и на края на своя път се сливаше с пътеката. Жакмор тръгна по нея. Стигнал почти до хребета, той затича, защото чуваше виковете.

От широко отворения портал по външната стълба една предвидлива ръка беше опънала червена копринена панделка. Тя се виеше нагоре по стълбата, водеше към стаята. Жакмор тръгна по нея. На леглото майката лежеше, обхваната от пристъпите на родилните болки. Жакмор захвърли кожената си чанта, запретна ръкави и сапуниса ръцете си в едно корито от вулканичен камък.