Борис Виан
Сърца за изтръгване (60)

XXI

28 октамври

Жакмор се връщаше с големи крачки, прегърбен, с остра брада и неподвижен поглед, забит в земята. Сега вече Ла Глоар не беше никак прозрачен и се чувствуваше относително доста материален. Сеансите напредваха, бяха се умножили и сигурно вече щяха да ги прекъснат. Жакмор беше разтревожен и се питаше дали наистина щяха да ги прекъснат. Как щеше да свърши всичко това. Каквото и да говореше сега, каквото и да правеше, той вече беше измъкнал всичко от Ла Глоар, на повече не можеше да се надява, поне що се отнасяше до психически явления. Живи у него бяха само собствените му спомени и личният му опит. Не можеше да усвои нищо от Ла Глоар. Поне не всичко.

Баста, баста, си каза той. Природата е свежа и красива, въпреки че годината прева̀ля. Любимият месец октамври със своите окъпани от морето кътчета. Октамври, дъхав и зрял, с черните и твърди листа, с червените храсталаци на къпините, с облаците, които се протягат по цялото небе и с меденожълтата слама и всичко останало, толкова е красиво, земята е тъй мека, кафява и топла, колко е глупаво да се тревожи човек, всичко ще се оправи от само себе си. Ах, колко е дълъг този път!

Птича песен го накара да вдигне глава, ято прелетни птици летеше на юг. Странен бе техният навик да пеят в съзвучие. Тези, които водеха ятото, държаха ниските тонове, тези от средата държаха основния тон, а останалите доминантата и окраската, някои отделни птици се впускаха в майсторски импровизации. Всички запяваха и млъкваха едновременно на неравни интервали от време.

Странни бяха птиците в този край, си помисли Жакмор. Кой ли ще ги изучи? Кой ли ще ги опише? Ще е необходима дебела книга, илюстрирана с цветни офорти, дело на най-добрите художници-анималисти. И дано никой не се захване да ви изучава, о, птици. Ако би могъл някой да хване една от вас, за да се възхити на черните пера и червеното коремче, на сивите, с лунен блясък очи, дяволити като малки мишлета, той ще изпита огромно разочарование, защото вие умирате и от най-лекия допир с ръка, умирате, ако ви гледат по-продължително или ако човек се засмее, като ви гледа, или ако ви обърне гръб, умирате, ако някой си свали шапката, когато се мръква прекалено рано или прекалено късно.

Нежни птици, вашето сърце изпълва целите ви гърди, всичко, което у другите животни са обикновени органи, у вас е само едно сърце.

Може би никой друг не вижда тези птици така, както ги виждам аз, си каза Жакмор, и може би и аз самият ги виждам по-различни от описанието, което им давам, но във всеки случай едно е важно, дори и да не ги виждаме, трябва да си даваме вид, че ги виждаме. А те все пак ясно се виждат и би било глупаво да се изпускат от погледа.

Ето че почти не забелязвам пътя, това е съвсем ясно. Просто много добре го познавам. А някои казват, че човек харесва само това, което познава. Но не и аз, може би. И ако харесвам нещо, то е само свободата да виждам на мястото на всичко познато нещо друго. Тези прелетни птици например. И така, нека уточним: за нас красиво е това, което ни е достатъчно безразлично, за да ни позволи да видим нещо друго на неговото място. Може би не съм прав да използувам първо лице множествено число. Нека по-добре се изразя в единствено число. За мен… (виж по-горе).

Аха, си каза Жакмор, ето че изведнъж започнах да разсъждавам задълбочено и изтънчено. Кой би повярвал, а, кой? Всъщност тази последна сентенция е неестествено разумна. Какво по-поетично от разумното.

Птиците продължаваха да прелитат, те рисуваха в най-непонятния момент грациозни фигури във въздуха. Птиците, продължаваха да прелитат, сменяйки в най-неочаквания момент посоката на полета си, те рисуваха в небето грациозни фигури и едно по-продължително задържане на преминаващите през ретината образи би позволило да се забележи декартовият трилистник и други още криволинейни залъгалки, включително и нежната линия, която наричаме кардиоидна крива.

Жакмор продължаваше да ги гледа. Те се издигаха все по-високо и по-високо в широкия си спираловиден полет и се превръщаха в неясни силуети. Бяха само черни, своеобразно подредени точки, движени от колективен дух. Когато минаваха през слънцето, той замижаваше заслепен.

Изведнъж забеляза откъм морето три по-големи птици. Те летяха толкова бързо, че бе невъзможно да се определи видът им. Той сложи длан над очите си и се вгледа в тях, но те вече бяха отлетели. Появиха се отново, далеч иззад една скала, описаха съвършена дъга и се издигнаха в небето една подир друга със страшна скорост. Крилете им сигурно биеха невероятно бързо, защото просто не се виждаха. Трите силуета — издължени, вретеновидни, бяха почти еднакви.

Те се насочиха към ятото. Жакмор спря и се загледа. Сърцето му биеше бързо, бе обхванат от необяснимо вълнение. Може би го смущаваха увереността, грацията, с която тези същества летяха, може би страхът да не нападнат ятото, може би прекрасното разбирателство помежду им, което личеше от идеалната синхронизация на движенията им.

Те се издигаха по един въображаем въздушен склон и скоростта им просто можеше да ти спре дъха. Дори и лястовиците не биха могли да ги следват, си помисли Жакмор. Изглеждаха доста големи. Беше трудно да се определи дори приблизително ръстът им, защото бе трудно определима височината, на която летяха, но все пак те се открояваха ясно, докато ятото едва се виждаше, неговите птиченца бяха като главички на топлийки в сивото кадифе на небето.