Борис Виан
Сърца за изтръгване (57)

XVIII

11 октамври

 

Сега бе съвсем тихо. Всички дървета лежаха, навирили корени, и земята бе осеяна с огромни дупки като след бомбардировка, с тъжни, сухи абсцеси, от които гнойта бе изтекла. Петимата дървари си бяха отишли, а двете чирачета режеха труповете и редяха дървата.

Жакмор гледаше опустошенията. Бяха останали само храсти и ниски дръвчета. Нищо не спираше погледа му, освен самото небе, станало изведнъж странно голо, без сенки. Отдясно се чуваше свистене на косер. Мина по-малкият от чираците, който влачеше дълъг гъвкав трион.

Жакмор въздъхна и влезе в къщата. Качи се по стълбата. На първия етаж се запъти към стаята на децата. Клемантин плетеше и им правеше компания. В дъното на стаята Ноел, Жоел и Ситроен гледаха книжки с картинки и смучеха бонбони. Кесията с бонбоните бе между тях.

Жакмор влезе в стаята.

— Готово е — рече той. — Отсякоха ги.

— Толкова по-добре — каза Клемантин. — Така ще бъда спокойна.

— Това ли вършихте през цялото време? — попита Жакмор. — Въпреки шума?

— Изобщо не му обърнах внимание. Предполагам, че е нормално да се вдига шум, когато се секат дървета.

— Разбира се… — отвърна Жакмор.

Той погледна децата.

— Още ли ги пазите? От три дни не са излизали. Вече няма никаква опасност, нали знаете.

— Работят ли още? — попита Клемантин.

— Режат дървата — каза Жакмор. — Но ако се страхувате, ще ги наглеждам. Мисля, че трябва да излязат малко на въздух.

— Да, да! — каза Ситроен. — Ще се разходим с тебе.

— Хайде! — каза Ноел.

— Внимавайте много! — заръча Клемантин. — Не ги изпускайте от очи нито за миг. Бих умряла от страх, ако знам, че не ги наглеждате.

Жакмор излезе от стаята, децата подскачаха пред него. Четиримата слязоха тичешком.

— Внимавайте да не паднат в дупките! — извика Клемантин. — И да не си играят с инструментите.

— Да, да — каза Жакмор.

Щом излязоха навън, Ноел и Жоел се втурнаха към мястото, откъдето се чуваше шумът на триона. Жакмор и Ситроен ги следваха бавно.

По-малкият от чираците, този, който беше на около десет години, кастреше един бор. Стоманата на косера проблясваше при всеки удар, хвърчаха трески и дъх на смола изпълваше въздуха. Жоел си избра удобно за наблюдение място, беше очарован от гледката. Ноел бе застанал малко по-встрани.

— Как се казваш? — попита след малко Ноел.

Чирачето вдигна глава. Лицето му имаше жалък вид.

— Мчи, не знам — каза то. — Май че Жан.

— Жан! — повтори Ноел.

— Аз се казвам Жоел — каза Жоел, — а моят брат се казва Ноел.

Жан не отговори. Косерът удряше тъжно и монотонно.

— Какво правиш, Жан? — попита Ситроен, който междувременно се бе приближил.

— Тва! — каза Жан.

Ноел събра малко трески и ги помириса.

— Сигурно е интересно — рече той. — Все това ли правиш?

— Не — отвърна Жан.

— Виж — каза Ситроен. — Можеш ли да плюеш толкова надалече?

Жан погледна безизразно. Метър и половина. После и той опита и плю два пъти по-далеч.

— Охоо — рече Ноел.

Ситроен искрено се възхищаваше.

— Страшно далече можеш да плюеш — отбеляза изпълнен с възхищение той.

— Брат ми плюе четири пъти по-далеч — каза Жан, който не беше свикнал да го хвалят и искаше да прехвърли похвалите на някой по-достоен.

— Ей — рече Ситроен, — сигурно страшно далече плюе. Клонът се държеше само на няколко жилки. При следващия удар той се откъсна и еластичните му краища го подхвърлиха нагоре, след което падна настрани.

— Внимавайте! — рече Жан.

— Силен си! — каза Ситроен.

— О, това не е нищо. Брат ми е много по-силен.

Въпреки всичко той заудря следващия клон с повишено самочувствие, разхвърчаха се едри трески.

— Гледай — каза Ситроен на Жоел.

— Ще го отреже почти с един удар — увери Ноел.

— Да — рече Ситроен.

— Почти — уточни Ноел. — Все пак не съвсем с един удар.

— Мога и с един удар, ако поискам — каза Жан.

— Вярвам ти — заяви Ситроен. — Отсичал ли си дърво с един удар.

— Брат ми е отсичал — Отвърна Жан. — Истинско дърво.

Той явно се оживи.

— В селото ли живееш? — попита Ситроен.

— Да — отвърна Жан.

— Ние си имаме градина — каза Ситроен. — Весело е. Има ли в селото и други силни момчета като теб?

Жан се поколеба, но честността надделя.

— О, да — рече той. — Колкото искаш.

— Но ти — попита Ноел — имаш ли поне девет години?

— Десет — отговори Жан.

— Мислиш ли, че щях да мога да сека дървета, ако бях на десет години? — попита Ситроен.

— Не знам — каза Жан. — За този, който не знае, е много трудно.

— Ще ми дадеш ли това за малко? — попита Ситроен.

— Кое? Косера ли?

— Да, косера — отговори Ситроен, произнасяйки думата с удоволствие.

— Опитай — каза великодушно Жан. — Но да знаеш, че тежи.

Ситроен го взе с благоговение. Жан използува случая, за да си плюе обилно на ръцете. Като видя, Ситроен смутено му го върна.

— Защо си плюеш на ръцете? — попита Ноел.

— Всички мъже правят така — отговори Жан. — Ръцете стават по-корави.

— Мислиш ли, че и моите ръце ще станат по-твърди — попита Ситроен. — Може да станат твърди като дърво!…

— Не знам — каза Жан.

Той отново се захвана за работата си.

— Копал ли си в твоята градина, за да търсиш голи охлюви? — попита Ситроен.

Докато мислеше, Жан смръкна и изплю нещо зеленикаво на страхотно разстояние.

— О! Видя ли! — каза Ноел.

— Да — отвърна Ситроен.

Те седнаха на земята, заинтригувани.

— Брат ми намери кост на умрял човек — каза Жан. — Ей тъй, както си копаеше.

Те го слушаха разсеяно. Изправен наблизо, Жакмор гледаше тази странна четворка. Чувствуваше се малко объркан.