Борис Виан
Сърца за изтръгване (45)

VI

107 апруст

Колко съм разтревожена, си каза Клемантин, облакътена на прозореца.

Слънцето бе позлатило градината.

Не зная къде са моите Ноел, Жоел и Ситроен. Може би в този момент са паднали в кладенеца, ядат отровни плодове, или някое чуждо дете, играещо на пътя с арбалет, е извадило на някое от децата окото, или са хванали туберкулоза от някой бацил на Кох, който им се е изпречил на пътя, или са изгубили съзнание, вдишвайки силния аромат на цветята, или ги е ухапал скорпион, донесен от дядото на някое селско дете, който наскоро се е върнал от Скорпиония, или са паднали от дърво, или някое от тях си е счупило крака, защото е тичало много бързо, или са плували и са се удавили, или са паднали от стръмния бряг и са си счупили вратлетата, или са се одраскали на ръждива тел и са хванали тетанус; те ще отидат в градината, ще обърнат някой камък, там ще има една ларва, която ще се излюпи внезапно, ще отлети към селото, ще се вмъкне в обора и ще убоде злия бик в носа, той ще побеснее, ще излезе от обора, ще изпотроши всичко, ето, той хуква към тяхната къща и тъй като е луд, оставя кичури козина по храстите на всеки завой и точно пред къщата връхлита върху една тежка каруца, теглена от стар, полусляп кон. От удара каруцата се разбива на парчета и една метална част изхвръква на голяма височина, това е я бурма, я нит, я пирон, обковка от стръка, съединителна кука, нит от колелата, монтирани от коларя, после счупени и поправени с издялан ръчно клин от ясен; желязното парче със свистене се издига в синьото небе. То прехвръква над решетката на градината бавничко и пада, и падайки, откъсва крилото на една летяща мравка, мравката, загубила стабилност, се върти във въздуха като захвърлена в пропастта и пада на поляната, където, боже мой, където се намират Жоел, Ноел и Ситроен, мравката пада върху бузата на Ситроен и намирайки, може би, следи от конфитюра, го ухапва…

— Ситроен, къде си?

Клемантин изхвръкна от стаята с викове, изгубила контрол над себе си и се спусна в галоп по стълбата. Във вестибюла тя се сблъска с прислужницата.

— Къде са? Къде са децата ми?

— Ами че те спят — отговори учудено прислужницата. — Сега е време за следобеден сън.

Е, добре значи, този път не се е случило. Но беше напълно възможно. Тя се върна в стаята си. Сърцето й биеше. Наистина е опасно да се оставят сами в градината. Във всички случаи обаче трябва да им се забрани да обръщат камъни. Никой не знае какво може да има под камъните. Отровни мокрици, паяци, чието ухапване е смъртоносно, хлебарки, които разнасят неизличими тропически болести, отровни игли, скрити там от някой лекар злодей, преди да е избягал от селото, след убийството на единадесет болни, които е накарал да изменят завещанието си в негова полза, долно престъпление, открито случайно от един млад негов колега с рижа брада.

А какво ли става с Жакмор, си помисли тя по този повод. Изобщо не го виждам напоследък. И толкова по-добре. Под предлог, че е психиатър и психоаналитик, сигурно ще се меси във възпитанието на Жоел, Ноел и Ситроен. А с какво право, питам аз? Децата принадлежат на майка си. След като тя е изпитала болка, когато ги е раждала, те й принадлежат. На нея, а не на бащата. Майката ги обича, следователно те трябва да вършат, каквото им каже. Майката най-добре знае какво им е необходимо, какво е добре за тях и затова те трябва да останат деца, колкото е възможно по-дълго. Като краката на китайките. Слагат на краката им специални обувки. Може би и превръзки. Летвички. Специални менгемета или метални калъпи. Във всеки случай целта е краката им да останат съвсем малки. Би трябвало същото да се прави и с децата. Да им се попречи да растат. Те са по-сладки на тази възраст. Нямат грижи. Нямат нужди. Нямат грозни желания. След това ще пораснат. Ще станат господари на себе си. Ще искат да отидат още по-далече. И ги очакват нови рискове. А ако излязат от градината, ги очакват хиляди нови опасности. Какво говоря. Не хиляди, а може би десетки хиляди. Може би и повече. Трябва на всяка цена да им попречи да излизат от градината. То и в градината ги дебнат безброй опасности. Може внезапен вятър да счупи клон, който да ги удари по главата. Да завали и те, потни, да изстинат, ако са играли на конче, на влак, на стражари и апаши или на някаква друга игра, при която се тича, може да получат белодробно възпаление или плеврит, да настинат, да заболеят от ревматизъм, от полиомиелит или тифус, от скарлатина, рубиола, варицела, или от онази нова болест, на която все още никой не знае името. Може да се извие буря. Гръмотевици. Светкавици. Не знам вече, но може да стане и това, както го разправят, тази йонизация, ужасно е, само като чуеш мръсното й име, нещо като инхалация. И колко още неща могат да се случат. И все пак най-опасно е, ако излязат от градината. Но засега да не мислим за това. Има още много да се прави, докато се изчерпат всички възможности на градината. А когато пораснат, олеле! Ето двете най-страшни неща — да пораснат и да излязат от градината. Колко много опасности трябва тя да предвижда. Наистина една майка трябва всичко да предвижда. Но да оставим това. Ще мисля за него по-късно; и да не забравя: порастване и излизане. Но засега ще се задоволя с градината. Само в градината могат да им се случат страшно много неща. А, да, тъкмо се сетих — чакъла по алеите. Колко пъти съм казвала, че е глупаво да се оставят деца да играят на чакъла. Ами ако глътнат някое камъче? То не се забелязва веднага. И три дена след това ще се обади апендиксът. Ще се наложи спешна операция. И кой ще я направи? Жакмор ли? Че той не е лекар. Селският лекар ли? Има само ветеринар. Тогава, чисто и просто ще си умрат. След много мъки. Висока температура. Виковете им. Не, няма да викат, ще стенат, това е още по-ужасно. И няма да има лед. Просто никъде няма да се намери лед, за да им се сложи на коремчетата. Температурата се вдига, вдига, вдига. Живакът стига до края. Термометърът се пръска. Едно стъкълце изважда окото на Жоел, който гледа страданията на Ситроен. Окото му кърви. Ще си остане с едно око. Никой не се грижи за него. Всички се занимават със Ситроен, който стене все по-слабо и по-слабо. Като използува суматохата, Ноел се шмугва в кухнята. На печката има съд с вряща вода. Той е гладен. Естествено заради болестта на братята му са забравили да му дадат закуска. Той слага стол пред печката и се качва. Иска да вземе буркана със сладкото. Но прислужницата го е сложила по-навътре от обикновено, защото й е влязла прашинка в окото. Прах нямаше да има, ако се чистеше по-грижливо. Той се навежда. Подхлъзва се. Пада в съда. Има време само да извика веднъж и умира, но продължава да мърда механично като рак, който е пуснат жив във вряща вода. И той се зачервява точно като рак. Умря Ноел! Клемантин се спусна към вратата. Извика прислужницата.

— Да, госпожо.

— Забранявам ви да поднасяте раци за обяд.

— Амчи, то няма, госпожо. Има розбиф и картофи.

— Все пак ви забранявам.

— Добре, госпожо.

— И никога да не готвите раци. Нито омари. Нито скариди. Нито лангусти.

— Добре, госпожо.

Тя се върна в стаята. Няма ли да бъде по-добре всичко да се вари, когато те спят, и да го ядат студено. Да няма никога запален огън, когато са будни. И, разбира се, кибритът да се държи добре заключен. Това вече го правят. Водата им за пиене да се преварява вечер, след като са си легнали. Добре е, че се сети за преварената вода. Микробите, когато са добре сварени, губят силата си. Да, но след като всичко, което намерят в градината, го тикат в устата си. Тази градина, тази градина. Трябва да не ги пуска там. Не е по-здравословно от една чиста стая. Стая, която ще мият всеки ден, ето това наистина е по-хубаво от всякаква градина. Разбира се, на плочките могат да настинат. Но в градината също. И там става течение. А тревата е влажна. Една чиста стая. Даа, наистина! Но остава опасността от стъклата на прозорците. Те могат да се порежат на тях. Да си прережат артериите на китките и понеже са направили беля, ще ги е страх да си кажат; кръвта им тече ли, тече и Ситроен съвсем побледнява. Жоел и Ноел плачат, а кръвта на Ситроен тече. Вратата е заключена, защото сме отишли на пазар, Ноел се изплашва от кръвта и прави опит да излезе през прозореца, за да извика за помощ, той се качва на раменете на Жоел, несръчно се хваща, пада и си разрязва сънната артерия; след няколко минути е мъртъв, лицето му става бяло като тебешир. Не може, не, не, не може в затворена стая.

Тя се спусна навън и нахълта като луда в стаята, където спяха тримата малчугани. Слънцето се вмъкваше през цепнатините на щорите и осветяваше розовата стена; чуваше се само равномерното им дишане. Ноел се размърда и изръмжа. Ситроен и Жоел се усмихваха невинно насън, с полуотворени юмручета, беззащитни. Сърцето на Клемантин биеше много силно. Тя излезе от стаята им и се върна в своята. Този път остави вратите отворени.

Аз съм добра майка. Мисля за всичко, което може да им се случи. Предвиждам всяка възможна злополука. А да не говоря за опасностите, които ще ги грозят, когато пораснат. Или когато излязат от градината. Не. Тези опасности си запазвам за после. Казах вече, че за тях ще мисля после. Имам време. Имам време. Засега има толкова катастрофи, които трябва да предположа, толкова катастрофи. Обичам ги, защото мисля за най-лошото, което може да им се случи. За да го предвидя, за да го предвидя. Не за удоволствие мисля за кървави страхотии. Те сами ми се налагат. Това доказва, че държа на децата. Отговорна съм за тях. Те зависят от мене. Те са мои деца. Трябва да направя всичко, зависещо от мен, за да предотвратя безбройните беди, които ги дебнат. Тези ангелчета. Неспособни да се защитят, да разберат кое е добро за тях. Обичам ги. За тяхно добро мисля за всичко това. Не ми прави никакво удоволствие. Потръпвам при мисълта, че могат да хапнат отровни плодове, да седнат на влажната трева, да ги удари откършен клон, да паднат в кладенеца, да се търкулнат от високия бряг, да глътнат камък, да ги ухапе мравка, пчела, бръмбар, да ги клъвне птица или да се одраскат в къпинака, да помиришат прекалено силно някое цвете и да им влезе листенце в носа, да го запуши, той да се възпали, възпалението да се пренесе в мозъка, да умрат толкова мънички, ето, падат в кладенеца, давят се, един клон се стоварва върху главите им, стъклото се счупва, кръв, кръв…

Тя не издържаше повече. Стана и безшумно отиде в стаята на децата. Седна на един стол. Оттам ги виждаше и трите. Те спяха, спяха, без да сънуват. Лека-полека и тя се унесе със свито сърце в тревожен сън. От време на време се стряскаше в съня си като куче, което мисли за глутницата.