Патрик Линч
Застрахователи (4)

3.

Лиз живееше само на километър и половина от другата страна на междущатската магистрала. Къщите в квартала бяха големи и квадратни, разположени нагъсто на мръсни улички, с дворове, които не бяха нито отпред, нито отзад, и прозорци, гледащи едни към други над тесни алеи, потънали във вечен сумрак. Застроен през 80-те и 90-те години на миналия век за нуждите на разрастващата се нова професионална средна класа на Провидънс, кварталът бе от онези, за които бяха създадени дантелените завеси и щорите. Разбира се, новата средна класа отдавна беше остаряла и се бе прехвърлила в Ийст Сайд или в предградията, но Алекс не можеше да не усети навлизането в нейното минало: стеснителното благочестие, предпазливостта, смазващото бреме на цялата тази почтеност. Това беше една от причините да остане на хълма в близост до „Браун“. Университетът излъчваше чувство за либерализъм и откритост, което пуританската история не можеше да унищожи.

Домът на Лиз се намираше на Брайтън стрийт №7, типична къща, боядисана в нетипичен цвят: стените бяха розови, вратите и рамките на прозорците изпъкваха в червено. Отдалече на Алекс винаги й приличаше на ягодовите торти на майка й. Окаченото на прозореца на първия етаж пухено животинче предполагаше, че ефектът навярно дори е търсен съзнателно.

Тя се изкачи по бетонното стълбище и натисна звънеца. От един от апартаментите на горния етаж излая куче. Оттатък улицата мъж в синя канадка почистваше леда от предното стъкло на автомобила си и я наблюдаваше изпод мъхнатата си качулка. След телефонния разговор с Лиз Алекс сериозно се бе замислила за отношенията между нея и Майкъл Елиот. И сега, застанала пред вратата, не можеше да не си представи неговия седан — как завива на ъгъла и спира пред къщата, самия Елиот, който слиза на тротоара и бърза покрай купчината сини пластмасови щайги с надпис „НИЕ РЕЦИКЛИРАМЕ“. Чудеше се дали двамата с Лиз не са се отбивали тук през обедната почивка, както правеше сега тя.

— Алекс!

За миг не успя да я познае. Елегантният костюм и бижута бяха заменени с дънки и стар сив блузон. Обикновено внимателно фризираната коса на Лиз беше мазна и чорлава. Лицето й изглеждаше уморено, очите й бяха подпухнали.

— Боже мой, Лиз…

Лиз подсмръкна и избърса носа си с ръкав.

— Съжалявам, не съм… — Тя отстъпи от прага. Беше само по чорапи. — Днес нещо не съм във форма.

— Какво има, скъпа? Добре ли си?

Лиз кимна и въведе Алекс в сумрачното антре. До стълбището имаше детски велосипед, едно от трите му колела липсваше.

— Да. Само ме наболява главата.

— Да не е грип?

— „Гленфидих“. — Тя измъчено се усмихна. — Винаги съм си падала по хубавото уиски. В момента правя кафе.

Алекс я последва в апартамента, като се опитваше да не проявява удивлението си. Вътре цареше пълен хаос. Масичката бе избутана до телевизора и в средата на стаята лежаха три големи чанти и метално куфарче. Чантите бяха отворени и по пода се въргаляха дрехи.

— Извинявай за… — Тя безпомощно махна с ръка. — Не бях… С мляко, но без захар, нали?

Лиз изчезна в кухненския бокс. Алекс седна на ръба на дивана, прекалено смаяна, за да отговори. Приятелката й премълчаваше нещо. Струваше й се необичайно, че е възнамерявала да се мести, без да й спомене за това.

— Пренасяш ли се?

Лиз горчиво се засмя. В очите й вече блестяха сълзи. Бе в ужасно състояние и всеки момент можеше да изгуби самообладание.

— Не зная какво ще правя — отвърна тя. — Не искам да правя нищо. Изглежда ми толкова… Съжалявам, Алекс, исках да ти обясня всичко и… и да се сбогувам. Но не можех. Майкъл ме накара да обещая, че няма да казвам на никого, особено на човек от фирмата.

Алекс отново погледна хаоса от дрехи и внезапно осъзна, че сред полите и роклите има мъжки вещи.

— Не разбирам.

Лиз, която се канеше да налее кафето, замръзна и сведе очи към отпуснатата си върху дръжката на каничката ръка, сякаш изведнъж е забравила как се прави това.

— Откога продължава? — попита Алекс.

— Кое?

— Връзката ти с Майкъл.

Тя подсмръкна.

— През февруари щеше да стане година и половина. Спомняш ли си? Бях в отдела само от няколко седмици — тъкмо се бях преместила от „Искове“. Най-щастливите осемнайсет месеца в живота ми. — Лиз вдигна поглед към нея. — Обичах го, Алекс.

После се разрида и раменете й се разтърсиха. Алекс се изправи, прегърна я и я притисна към себе си.

— Не мога да кажа на никого — през сълзи промълви Лиз. — Това е най-ужасното. Не мога да споделя с никого. Всички ще приказват колко всеотдаен и любящ съпруг е бил. И ще утешават оная кучка жена му, дето никога не го е обичала — никога, през целия им брак. А аз трябва да седя тук и да се преструвам, че нищо не се е случило, че това не ме засяга. Но аз съм онази, която скърби, Алекс. Аз съм онази, която го обичаше. На никой друг не му пукаше за него, на никой.

И тя отново се разплака, разплака се на рамото на Алекс: Лиз, невероятно хладнокръвната рационална секретарка, за която всички твърдяха, че трябвало да има собствен отдел, толкова добра организаторка била. Кой би могъл да предположи, че целият й професионализъм, цялата й всеотдайност към работата се дължат на любовта й? На добрата старомодна любов.

Алекс отведе Лиз до дивана и я сложи да седне. После се върна в кухнята и наля кафето, само за да открие, че е леденостудено. Зае се да приготви ново.

— Няма да кажеш на никого, нали, Алекс? Моля те, недей да казваш на никого.

— Естествено, че няма да кажа, Лиз. Нито думичка.

— Вече няма смисъл, нали разбираш? Хората ще си помислят, че позоря паметта му. Че съм отмъстителна, че искам пари или нещо такова. Всички ще застанат на нейна страна.

Имаше право. Каквито и да бяха намеренията му, Елиот не бе направил нищо, за да узакони връзката си с Лиз. Семейството, фирмата, светът, никой нямаше да признае правото й да скърби за него. Що се отнасяше до тях, тя просто щеше да е позорно петно — в най-добрия случай проява на човешката слабост на Елиот, в най-лошия — разрушителка на семейството му.

— Тя… тя знае ли нещо? — попита Алекс.

Лиз поклати глава.

— Не, струва ми се. Беше затворена в собствения си малък свят. Майкъл се канеше да й обясни, но после каза, че нямало нужда. Можело просто да я оставим да разбере сама.

Алекс се намръщи и кимна. Струваше й се, че по отношение на Майкъл Елиот Лиз е била прекалено лековерна. Нима неверните съпрузи не се кълняха винаги, че ще напуснат жените си? Нима винаги не крояха планове да избягат с любовниците си в някое уютно далечно местенце, където светът няма да ги открие? Но когато се стигнеше до решителната крачка, до перспективата да изгубят дома си, половината от доходите си и повечето си приятели, нима винаги не решаваха, че в крайна сметка не могат да изоставят съпругата си?

Тя отнесе димящите чаши при дивана и седна до Лиз. Дипломатическото куфарче лежеше в краката й, чантите бяха от другата страна на камината.

— Лиз, наистина ли всичко — Алекс посочи багажа — е било уредено? Наистина ли щяхте да…

— Да.

— Майкъл наистина ли щеше да напусне жена си?

— Нали ти казах. — Тя я изгледа ядосано. — Защо, да не смяташ, че си измислям?

— Не, не, разбира се. Просто…

Лиз се пресегна към масичката, взе два самолетни билета и си размаха пред лицето на Алекс.

— Вече си бяхме събрали багажа. Майкъл остави куфарите си тук, за да не ги види Маргарет. След още някой и друг ден завинаги щяхме да изчезнем.

— Къде?

Лиз сведе очи към чашата си, сякаш можеше да види в тъмната повърхност миража на някаква съкровена мечта.

— В Париж. После в южна Франция. Можеш ли да си представиш? Лазурния бряг!

Алекс премигна. Не можеше да повярва на ушите си. Майкъл Елиот беше висш служител в голяма застрахователна компания. Ръководеше финансовите операции — изплащане на застраховки, краткосрочни инвестиции, борси. Получаваше прилична шестцифрена заплата и процент от печалбата. Общо може би 200 хиляди годишно, поне според Марк. Човек като него не можеше просто да се откаже и да напусне. Щяха да го разпънат на кръст. Когато адвокатите свършеха с него, щеше да има късмет, ако са оставили и ризата на гърба му.

— Знаеше ли някой от фирмата? Майкъл трябва да е споменал на някого, че ще заминава. Не може просто да…

Лиз рязко поклати глава.

— Никой не знаеше. Особено във фирмата. — На устните й се изписа бледа усмивка. — След почивните дни Нютън Брейди просто щеше да се качи на деветия етаж и да открие офиса празен. Ни Майкъл, ни Лиз. Щеше да получи стомашни киселини, определено.

Че Майкъл Елиот е зле настроен към непосредствения си началник, бе поредната изненада. Нютън Брейди обикаляше из финансовия отдел с постоянно намръщена физиономия и час по час гълташе антиацид с плодова есенция. От друга страна, Алекс беше чувала, че насаме се държи съвсем нормално, и често бе виждала Майкъл Елиот да обядва с Брейди или весело да си бъбри с него в мраморните фоайета и коридори. Всичко това сега й се струваше само служебна политика. Но какъв смисъл от политика, ако се готвиш някой ден да изчезнеш и да оставиш шефовете ти да те съдят за нарушаване на трудовия договор? Това не можеше да ти осигури място в борда на директорите.

— Какво да правя, Алекс? Не мога да се върна там. Не мога да се върна и да продължа като че ли нищо не се е случило.

Алекс я прегърна.

— Никой не го очаква от теб. Ще разберат, че сте били… че сте били близки. Навярно не е зле да поискаш отпуск. Няма да ти откажат.

— А после какво? Да продължа да работя за следващия си шеф ли? И кой ще е той?

Алекс си помисли дали да сподели с нея новината на Марк, за насърчението, което получил от Нютън Брейди, но се отказа.

— Нямам представа.

— Не мога, Алекс. Не мога да се върна там. Знаеш ли, когато си тръгнах за последен път, се чувствах прекрасно. Странно. Никога не съм била нещастна в отдела. Винаги съм се справяла добре. Но когато си тръгнах, внезапно осъзнах, че отново живея.

Алекс се усмихна и се помъчи да я разбере.

Лиз вдигна поглед към нея.

— Зная, че за теб е различно. Ти си обичаш работата. Издигаш се в кариерата, отсега можеш да планираш всичко. Но аз съм само секретарка, а всички секретарки правят каквото им наредят. Исках да бъда свободна, Алекс.

— На Лазурния бряг значи, а? — Тя стисна ръката на Лиз. — Признавам, звучи страхотно. Но какво щяхте да работите, миличка? Как щяхте да си изкарвате прехраната? Искам да кажа, нима щяхте да отглеждате зеленчуци и зайци?

Лиз се засмя, отпи голяма глътка кафе и избърса устата си с ръкав.

— Естествено, защо не? Или карамфили.

Тя сви крака към гърдите си и обгърна коленете си с ръце. Приличаше на момиченце, което вече не иска да има нищо общо със света на възрастните.

— Не зная какво щяхме да правим там, но той каза, че парите нямало да са проблем. Че ще си живеем спокойно и никой няма да ни открие. Но че ще имаме достатъчно пари до края на живота си.

— Хм… може би, ако бихте живели съвсем скромно.

— Той нямаше това предвид. Каза, че сме щели да си купим яхта. Щял да я държи на някакво място, наречено Антиб. Двайсетметрова. Достатъчно голяма, за да обикаляме с нея из Средиземноморието. Винаги бил искал да има яхта. На два пъти ходихме до Нюпорт, за да ги гледаме.

— Яхта ли? — възкликна Алекс. — Двайсетметрова яхта?

— Да. Нали ти казвам — парите нямало да са проблем. Никога повече нямало да се налага да работим.

— Боже мой! — Алекс погледна към багажа и поклати глава. После се вцепени. — И… какво има в това куфарче?