Патрик Линч
Застрахователи (28)

27.

На следващата сутрин Мел Хартман клюкарстваше в кухненския бокс.

— И той бил толкова зле… — Мел замълча, за да кимне за поздрав на Алекс, — че не можел да говори. На трибуната настъпил смут и се наложило да се намеси председателят.

— Чу ли за това, Алекс? — попита Сандра Бетридж.

— За какво? — Тя извади филтъра от кафеварката.

— За Рандъл. Вчера му станало зле на конференцията на НЗИ. И трябвало да си тръгне.

Алекс разпечата нов пакет кафе, като се мъчеше да не изглежда прекалено загрижена.

— Струва ми се, че го е направил онзи Кениън от „Мас Дженеръл“ — рече Хартман.

— Какво е направил? — попита Сандра.

— Не искал Рандъл да се изказва. Не искал да стане ясно, че застрахователните компании са разделени по въпроса за изследванията. Затова по време на сутрешната почивка сипал нещо в кафето му.

Сандра сбърчи лице.

— Ясно.

— Ти как мислиш, Ал?

— Коя от чистачките ти го каза този път? — попита Алекс.

Мел отпи от кафето си и й се усмихна.

— Чул го от някой, който е бил на конференцията — поясни Сандра. — Негов приятел. Кажи й, Мел.

Без да откъсва очи от нея, Хартман се намръщи.

— Неее. Алекс не иска да слуша. Тя не се интересува от клюки.

Вперила поглед в кафеварката, Алекс враждебно се усмихна. Това щеше да е четвъртата й чаша кафе за този ден.

— Как си? — попита Сандра. — Изглеждаш уморена.

— Не съм… Просто не спах много добре.

В действителност почти не бе мигнала. След разговора с Уайт просто не бе успяла да заспи.

— Може да е бил Нойман — сниши глас Сандра.

Хартман отстъпи назад и се прекръсти.

— Не, само не Нойман!

Сандра се изкикоти и разля малко портокалов сок на пода.

— Да — настоя тя. — За да отстрани Рандъл. В петък трябва да изберат нов председател. Нойман сигурно смята, че ако Рандъл не присъства, ще има по-голям шанс.

— Тогава просто ще установят пряка връзка с него — отхвърли предположението й Мел. — Няма начин Уайт да пропусне заседанието.

— Акционерите решават кой ще е председател, не директорският борд. „Провидънс Лайф“ е акционерно дружество, не го забравяй — възрази Алекс.

— Бордът ще предложи свой кандидат и акционерите, както обикновено — не, както винаги — ще го утвърдят — изпръхтя Хартман. — Защо според теб Гьобърт е решил компанията да остане акционерно дружество? За да може да я контролира.

Алекс излезе от бокса. Защо вечерта Уайт не й бе споменал нищо? А може да й бе позвънил понеже не е бил добре. В известен смисъл това бе разбираемо: сам в хотелската стая… съвсем естествено да потърси близък човек. Но да я смята за приятел? Изпита силно желание да го види. Дали щеше да се върне скоро? Как ли щеше да реагира, ако му разкажеше за парите на Елиот и за своите подозрения? Беше й споменал, че Нойман като че ли закриля Маккормик. Дали самият той не се съмняваше в нещо?

На телефона й бе залепена бележка.

— Коя е Бриджит Лорънс? — без да се обръща конкретно към никого, попита тя.

— Секретарката на Нойман — обади се някой от съседното бюро. — Позвъни преди пет минути.

Алекс се намръщи, взе списъка с вътрешните номера и се свърза с кабинета на главния правен съветник. Енергичен женски глас й съобщи, че господин Уолтър Нойман би желал да разговаря с нея.

— Може ли да попитам за какво се отнася?

— Съжалявам, не ми каза.

— Аха… добре. — Тя погледна календара си. — Мога да дойда следобед.

— Доколкото разбрах, той имаше предвид веднага.

— Е, тогава ще е най-добре да побързам.

Докато слизаше с асансьора, Алекс се чудеше какво се е случило. Когато стъпи върху дебелия нов килим във фоайето на третия етаж, за миг се поколеба дали не е свързано с разпечатките от „Медан“, но си каза, че изпада в параноя.

Нойман седеше с гръб към нея, притиснал телефонната слушалка към ухото си.

— Господин Нойман?

Той се обърна и я погледна. Лицето му с нищо не показваше, че я е познал. Тя изпита странното чувство, че изведнъж е станала невидима.

— Не, не, чувам те — каза в слушалката Нойман. — Да, разбирам, но не виждам защо не можеш да настаниш сенатора на втората маса. — Той посочи един мек кожен стол и Алекс седна.

Докато го слушаше да разговаря по странния си начин — почти без да мърда устни, вентрилоквист без кукла — погледът й се плъзгаше по обичайните адвокатски вещи: поставените в рамки дипломи и снимки с видни личности на стената, декоративната бронзова мастилница, лавиците, които стигаха до тавана. Защо адвокатите все още използваха подвързани с кожа книги, докато всички останали предпочитаха компютри?

Нойман най-после затвори.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — все така без да отваря уста, каза той. — Много съжалявам за Рандъл. По-добре ли се чувства?

Алекс се зачуди защо е решил, че тъкмо тя би трябвало да знае. Нойман заобиколи бюрото и затвори вратата.

— Нямам представа — отвърна тя. — Току-що чух, че се разболял на конференцията.

Юридическият съветник кимна.

— Ясно. Звучи като… Не зная. Моментът е извънредно неподходящ — проектът за здравното осигуряване и…

Той седна и сключи пръсти пред безизразното си лице.

— Сигурно се питате защо ви повиках. Е, ще говоря направо. „Провидънс Лайф“ е стара компания, някои дори биха я нарекли старомодна, компания с изключително високи стандарти и…

Телефонът иззвъня и Нойман незабавно отговори, като вдигна показалец, за да покаже на Алекс да остане на мястото си — и в този момент тя с изненада откри, че седи на ръба на стола. Внезапно изпита ужасно предчувствие, но нямаше представа защо.

— Да — каза той в слушалката. — Предайте му, че ще съм там след час. „Кепитъл Грил“, точно така. Не, не, ще свърша тук след пет минути.

После затвори.

— Извинете ме — обърна се към нея Нойман, намръщи се и сведе поглед към бюрото си. — Да, както казвах, ние сме много традиционна компания. Известно ви е, че сме установили много високи стандарти за всичките си отдели. Навярно най-вече за статистическия отдел. При други обстоятелства, разбира се, с тази… неприятна задача щеше да се заеме лично Рандъл Уайт, но той е болен, затова приех да изложа позицията на борда по този въпрос.

Юридическият съветник впери поглед в нея. Очите му й напомняха на дупки, пробити в нещо по-тъмно. Струваше й се, че гласът му идва някъде отдалеч иззад бледите му устни и стиснатите му зъби.

— Чувстваме се предадени… меко казано. Вашето поведение през последните няколко седмици… някакъв жесток авантюризъм, който…

Нойман се помъчи да довърши изречението, но накрая само поклати глава.

— Моето поведение ли? — смаяно попита Алекс.

Той прокара пръст по бюрото си и май откри, че има прах.

— Надявах се… Не мога да повярвам, че отричате вината си по този въпрос.

Алекс внезапно осъзна опасността, в която се намира.

— Какъв въпрос? — попита тя. — Това… това първо. И… и да… да, разбира се, че не съм виновна за нищо.

Нойман се усмихна. После продължи шепнешком:

— Естествено, няма да се задълбочавам в подробностите. Достатъчно е да кажа следното: наша клиентка ме извести, че е получила… крайно отвратително обаждане от вас.

Алекс зачака, но скоро стана ясно, че той няма намерение да каже нищо повече.

— Коя клиентка? — попита тя. И изведнъж се сети. — Госпожа Елиот ли? За нея ли става дума?

Клепачите му леко се спуснаха — меки капани, захапващи информация. Алекс усети, че току-що е потвърдила вината си.

— От вас зависи дали да продължим този разговор. Но трябва да ви предупредя, че разполагам с доказателства, предоставени от местна телекомуникационна компания, които сочат, че обаждането е станало от вашия апартамент.

— Какво обаждане? Но…

Тя се замисли. После проумя какво се е случило. Лиз беше телефонирала от дома й на сутринта, след като бе пренощувала при нея. Лицето й почервеня от възмущение.

— Но… аз не съм се обаждала.

Нойман предупредително вдигна показалец. Изглеждаше разгневен — не чак изгубил търпение, но заплашителен по типично адвокатски маниер.

— Разберете, не съм ви повикал тук, за да ми излагате своята версия. Ваша работа е какви аргументи имате, ваши и на… защитата, която сте в състояние да си позволите. Що се отнася до „Нойман и Клайн“, що се отнася до ръководството на тази компания, въпросът е приключен.

Алекс онемя.

— Вижте, струва ми се, ще се съгласите с мен, че не е в интерес на никого всичко това да излезе наяве. „Провидънс Лайф“ има репутация, репутация, с която много се гордея. При нас не работят изнудвачи. Готови сме да не разгласяваме случая, стига да напуснете до… — Той замълча и обмисли строгостта на присъдата й. — До края на работния ден.

Нойман се изправи и докосна възела на копринената си вратовръзка.

— Допускам, че Рандъл Уайт може би дори ще е склонен да ви напише препоръчително писмо — подсмихна се той. После на лицето му отново се изписа строго изражение. — Ако обаче решите да отнесете въпроса до някаква инстанция, няма да се поколебаем да разгласим вашите… простъпки. И може да се окажете в много лошо положение, госпожице Тайнън. Убеден съм, че е излишно да ви обяснявам какво означава такова позорно петно в биографията на млад статистик. Което ще е много жалко, защото научих, че тук сте се справяли отлично.

Нойман подръпна възела на вратовръзката си и се усмихна. Разговорът беше приключил и той имаше среща за обяд. Алекс можеше да се смята за уволнена.