Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Policy, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Патрик Линч. Застрахователи
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 1999
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 954-585-056-6
История
- — Добавяне
12.
Маргарет Елиот седеше до кухненския прозорец и слушаше как телефонът в другия край на линията звъни. Предишната вечер пак бе валяло и клоните на високите ели в двора се превиваха под снежните си шапки. Преди години Питър и Том вече щяха да са навън, да се замерят със снежни топки и да правят снежен човек или да теглят шейните си нагоре към Блакстоун Парк. Представяше си зачервените им лица и смъкнатите ниско на челата им вълнени шапки.
Но всичко това беше минало. Днес по снежната покривка нямаше нито следа, също като на гробището, чисто бяла пелена, хвърлена връз време и място, което вече никой не използва.
Телефонът звънеше ли звънеше, ала никой не отговаряше. Маргарет бавно остави слушалката и притисна чело към леденото стъкло.
Иззвъняването на входа я накара да скочи. Тя погледна часовника на камината и си спомни, че очаква гост. Предния ден й бе телефонирал старият приятел на Майкъл от колежа Харолд Тейт. Попита я как е, като че ли можеше да й помогне с нещо. Съжалявал, че нямал възможност да си поговорят повече на погребението. Обаждането му я изненада. Не се бяха виждали от много време. Дните, в които често им гостуваше за вечеря, отдавна бяха минали и тя дори почти не познаваше Сюзи, новата му жена. Но после си спомни, че Харолд беше позвънил преди Коледа, само около седмица преди смъртта на съпруга й. Винаги го бе харесвала, отчасти защото също като нея, той помнеше младия Майкъл Елиот, съвсем различен от затворения, мълчалив човек, в който се беше превърнал.
Той изглеждаше притеснен. Навярно просто се дължеше на студа, но с прегърбените си рамене и сключени отпред ръце, той оставяше впечатлението, че по-скоро е дошъл по задължение. Жена му я нямаше, но пък тя не беше дошла и на погребението. За миг Маргарет си помисли, че Тейт има семейни проблеми.
— Щях да дойда по-рано — каза той, когато влезе в коридора и изтръска обувките си от снега, — но не исках да се натрапвам. Ето, донесох ти…
И й подаде бутилка, увита в синя хартия.
— О, Харолд, не трябваше. Много мило…
— Това е шери. Фино. Спомням си, че…
— О, да. И все още…
Тя разви голямото кафяво шише и се престори, че чете етикета. Жестът й се струваше необикновен, почти странен — да донесеш алкохол на съвсем наскоро овдовяла жена. Може би се предполагаше, че трябва да удави мъката си в алкохол?
— „Гонзалес Биас“[1] — рече Маргарет. — Много… наистина много мило от твоя страна, Харолд. Дай си палтото.
Тейт като че ли се поотпусна и се съблече с много пъшкане и сумтене. С набръчканото си лице и късо подстригана брада той приличаше на човек, току-що слязъл от рибарски кораб. Само хлътналите му очи, очи, които никога не оставаха неподвижни, загатваха за по-сложния, по-чувствителен човек зад тях.
След няколко минути двамата вече седяха в дневната и пиеха кафе от най-хубавите й чаши от костен порцелан. Облаците навън започваха да се разкъсват. Блясъкът на снега караше стаята да изглежда мрачна.
Приказваха за зимата, най-студена от години. Приказваха за пътните проблеми, за затвореното летище и за други, също толкова тежки зими в миналото. И после се възцари мълчание.
Тейт оглеждаше полираните махагонови мебели, сребристозелената дамаска, снимките на Майкъл и момчетата.
— Съжалявам, че не успях да остана след службата, Маргарет — каза той. — Напоследък в „Медан“ всичко тръгна наопаки. Искаше ми се пак да си поговоря с Питър, да науча с какво се занимава.
— Следва — отвърна Маргарет. — Право. И стажува в една нюйоркска фирма.
Тейт кимна.
— Страшно бързо порастват, нали? Искам да кажа, че направо се стреснах, когато го видях онзи ден. Вече е голям мъж. А аз все още го мисля за хлапето с луничките и…
Тя сведе очи към пода. Тейт замълча. Майкъл Елиот му бе казал, че момчетата вече не си идвали често вкъщи. И защо по-големият му син Том го нямаше на погребението? В крайна сметка Лондон беше само на половин ден път.
— Между другото, Сюзи ти праща извиненията си. Болна е от грип. Но се надява, че щом оздравее, ще се видите.
Маргарет не отговори. Продължаваше да гледа надолу, потънала в мислите си.
— Маргарет, за теб трябва да е било ужасен шок. Мога само да си представя какво си преживяла през последните две седмици.
Тя въздъхна и кимна.
— Да.
— Надявам се… Надявам се, че Майкъл е оставил нещата си в ред — продължи Тейт. — Нали разбираш, финансите си и…
Маргарет вдигна очи и го погледна.
— … всичко останало. Искам да кажа, удивително е колко много хора дори не оставят завещание или не го променят, когато се оженят например. Или пък не си уреждат данъците. Това е много важно, нали?
Маргарет продължаваше да го наблюдава.
— Да, предполагам — накрая отвърна тя.
— Та… хм, ако има някакви проблеми, надявам се… ако мога да помогна с нещо… Познавам много добри адвокати. Надявам се, няма да се поколебаеш да се обърнеш към мен.
Той се усмихна и отпи глътка кафе. Започваше да изстива.
— Много мило от твоя страна — рече Маргарет. — Но мисля, че няма проблеми. С Майкъл още преди години написахме завещанията си. Струва ми се, че оттогава не са били променяни. Тази седмица имам среща с нашите адвокати.
— Е, чудесно — каза Тейт. — Кой… Кой те представлява? Ако нямаш нищо против, че питам?
— Не, ни най-малко. „Нойман и Клайн“. Фирмата на Уолтър Нойман. Познаваш ли го?
Той се замисли за миг. После поклати глава.
— Нойман е главен юридически съветник на „Провидънс Лайф“, но има и собствена практика. Според Том не било съвсем етично, но аз не виждам нищо лошо. „Нойман и Клайн“ не се занимава със застраховане.
— Радвам се, че всичко е под контрол — отвърна Тейт и остави чашата и чинийката на масичката. Изглежда, се канеше да си тръгва.
Маргарет внимателно го погледна и се опита да свърже намеците, които й се струваше, че долавя. Но той стоеше с гръб към прозореца и лицето му бе в сянка.
— Всъщност кога го видя за последен път, Харолд?
Тейт се намръщи.
— Майкъл — прибави тя. — Съпруга ми.
Той се поколеба.
— Ами… пийнахме по чашка около седмица преди Коледа. Случайно се засякохме. Не ти ли каза?
— Спомням си, че ти му се обади. За какво…
— Това беше два дни по-късно. Просто да ви пожелая весела Коледа. Исках…
Той мрачно поклати глава. Маргарет не каза нищо. Имаше чувството, че Тейт крие нещо.
— Харолд, двамата с Майкъл се познавате отдавна, нали?
— О, да. Повече от двайсет и пет години.
— Още отпреди да се запознае с мен.
— Да.
Тя кимна, сякаш на себе си.
— Кажи ми истината, Харолд. Майкъл имаше ли връзка с друга жена?
Тейт се вцепени. После на лицето му се изписа смутено изражение.
— Канеше ли се да ме напусне? — продължи Маргарет. — За това ли си приказвахте? Просто искам да науча истината.
— Маргарет, аз… Не. Поне аз не зная за такова нещо. Защо…
— Тогава как ще обясниш това?
Тя отиде при бюфета. На една порцеланова фигурка беше подпрян самолетен билет.
— С „Ер Франс“ до Париж през Ню Йорк, първа класа — каза Маргарет и му го подаде. — За втори януари. Еднопосочен.
Тейт я погледна за миг, после разтвори билета. Прочете името на Елиот и останалите подробности, точно както ги бе описала вдовицата. Тя се върна при масата, седна и зачака отговора му.
— Кога го откри? — попита той.
— Тази сутрин. Пристигна по пощата.
— По пощата ли? — сепна се Тейт. — Искаш да кажеш, че самолетната компания…
— Не са го пратили от самолетната компания. Пратил го е някой, който е познавал Майкъл. Някой, който го е познавал много добре. Млада жена.
Той нервно прокара пръсти по челото си.
— Маргарет, аз… аз наистина…
— Моля те, Харолд, не ме мисли за глупачка само защото Майкъл се отнасяше така с мен. Кажи ми.
Тейт въздъхна.
— Не зная — въздъхна Тейт. — Но Майкъл наистина спомена за промяна в живота си. Имало е… поне ми се струва, че е имало някоя, Маргарет. Но не знам коя е.
Вдовицата затвори очи за миг, после си наложи да вдигне клепачи.
— Едва ли е било нещо сериозно. Не че го оправдавам, но смятам, че не е бил влюбен или нещо подобно. Поне с такова впечатление останах.
Внезапно Маргарет скочи и се обърна с гръб към него. Бе подозирала, разбира се! Измъчваха я съмнения — закъсненията му в службата, ароматът на парфюм от дрехите му. Навярно дори очакваше да си намери друга жена. Той все още беше привлекателен. Но до този момент не бе сигурна.
Тейт за миг си помисли, че Маргарет ще излезе, но после осъзна, че просто не иска да види сълзите й, и изпита съчувствие към нея. В цялата тази ужасна история най-тежкото бреме се падаше на Маргарет: да скърби за неверен съпруг, да не може да излее гнева си заради изневярата му. Той се изправи и се приближи до нея.
— Виж, Маргарет — леко постави ръка на рамото й Харолд. — Ти не знаеш всичко. Когато го видях, Майкъл беше под ужасно напрежение. Невероятно. При такива обстоятелства хората понякога вършат… безумни неща.
Тя дълбоко си пое дъх и се обърна към него. Притискаше кърпичка към очите си.
— Какви обстоятелства?
— Не бях сигурен дали да ти кажа. Виждаш ли, миналия декември той научи нещо много лошо. За бъдещето си, за здравето си.
Маргарет бавно седна. Отново дълбоко си пое дъх и се опита да се успокои. Тейт се настани до нея.
— Подложи се на… генетично изследване. Не зная защо. Може просто да е бил любопитен. Но резултатът беше позитивен за заболяване, наречено хорея на Хънтингтън. Чувала ли си за нея?
Тя поклати глава.
— Това е страшно нещо, Маргарет. Наследствена болест на централната нервна система. Обикновено се развива в зряла възраст, най-често между трийсет и петдесет години. Симптомите постепенно се задълбочават и са… необратими.
Маргарет премигна. Това бе ново за нея.
— Какви са симптомите, Харолд?
— Първо леки неволни мускулни движения, препъване, тромавост. После отделни бели петна в паметта, резки промени на настроението…
Тя мъчително преглътна.
— И след това?
— Храненето и речта все повече се затрудняват. Често се случва задавяне с храна и сериозно отслабване. Психическите отклонения варират. Депресия. Безсъние. При някои се наблюдава страшен апетит. Включително сексуален. С напредването на болестта… Маргарет, трябва ли да…
— Да, Харолд.
Тейт си пое дъх.
— С напредването на болестта се налагат постоянни грижи за пациента. Той постепенно загубва способност да контролира мускулите си. Често се задълбочават и психическите проблеми. Накрая умира.
Маргарет заби поглед в скута си. Светът пред нея сякаш пропадаше и се превръщаше в черна бездна. Тя поклати глава.
— И Майкъл е разбрал, че ще се разболее от това, така ли?
— Да. Беше само въпрос на време. Може би двайсет години, но най-вероятно четири-пет.
Маргарет стоеше неподвижно. Не можеше да повярва и в същото време не виждаше защо Тейт ще я лъже. Струваше й се невъобразимо, че съпругът й е научил за такова нещастие и не е споделил с нея — че изобщо е успял да го скрие от нея. Нима наистина се бяха отчуждили толкова много?
— Разбира се, само едно изследване никога не е категорично доказателство — прибави той. — Майкъл се подложи на второ, но се боя, че… не доживя да види резултатите.
— А ти?
Тейт поклати глава.
— Имаш предвид резултатите от второто изследване ли? Не. Не съм ги виждал. Дори… дори не съм сигурен къде са му го направили. Просто искаше да си поговорим за това, тъй като сме стари приятели и аз поназнайвам нещо от… биология.
Маргарет бавно кимна.
— Разбирам.
Той мрачно се усмихна.
— Сега виждаш защо човек се забравя при такива обстоятелства, нали? Искам да кажа, когато над главата му е надвиснало такова нещо, човек най-малкото е склонен към егоизъм. А и освен това, Маргарет, самолетният билет не доказва нищо. Навярно е било само прищявка, паническа реакция, нежелание да приеме истината. Може дори да е имал намерение да те вземе със себе си. Идвало ли ти е наум?
Тя дълго не отговори. В стаята цареше пълна тишина и Тейт чуваше тиктакането на големия часовник в коридора, дори собственото си дишане. Чудеше се дали Маргарет изобщо осъзнава присъствието му.
— Не е искал да ме вземе със себе си — внезапно каза вдовицата. — Щял е да замине с нея. И нямаше да се върне. Никога.
— Маргарет…
Тя поклати глава. Очите й бяха затворени. Изведнъж се почувства уморена до смърт.
— Това е жената, която ми прати билета, Харолд. Каза ми, че ще го прати. Позвъни ми преди няколко дни. Всъщност още на другия ден след погребението.
Тейт неспокойно се размърда.
— Тя… ти е позвънила? Как се казва?
— Не ми каза името си. Каза, че след като двете сме си поделяли Майкъл, нямало причина да не си поделим парите му.
Той се наведе напред.
— Парите му ли?
— Имал десет милиона долара в швейцарска банка. Пари, за които аз не знаех нищо.
— Какво?!
— Тя имала документи, които го доказвали. Всички документи.
— Документи — тихо повтори Тейт, сякаш на себе си.
— Прати ми самолетния билет, защото е била… любовница на Майкъл. Сигурна съм, че е имало още един за нея.
Той отново погледна билета в ръцете си, после бавно го остави върху страничната облегалка на дивана.
— Прилича ми на някаква измама — леко повиши тон Тейт. — Всичко това е абсурдно. Това е… гадно.
— Помислих си, че съм сънувала. Когато се събудих, искам да кажа. Вече непрекъснато сънувам кошмари. Но видях номера, който бях записала, и…
Той отново взе билета. После замръзна.
— Какъв номер?
— Имаме телефонно устройство, което показва номера на абоната. Майкъл настоя да го вземем. Две седем две, пет едно, три едно. В Ийст Сайд е.
Тейт мълчаливо я наблюдаваше.
— Тази сутрин най-после събрах смелост и се обадих. Точно преди да пристигнеш.
— И?
— Никой не ми отговори. Можем пак да опитаме. — Тя посегна към телефона.
— Не! — Тейт затисна слушалката. — Мисля, че не трябва, наистина.
— Защо?
— Защото… защото може да е опасно. Може да е някакво… не зная, някакво отмъщение срещу Майкъл. Нали разбираш, застрахователните компании не са много популярни сред хората. Създават си врагове.
— Врагове ли?
— Естествено. Хората побесняват, ако не получат голямата застраховка, която според тях заслужават. Постоянно се случва. Виж, може да е служителка от самолетната компания или от туристическа агенция. Може съпругът й да е пострадал и „Провидънс Лайф“ да не са му платили. Майкъл беше шеф на финансовия отдел и подписваше чековете. Вината очевидно би паднала върху него, конкретно име, в което тази жена се е вкопчила и… и после го е прочела във вестниците.
Маргарет сбърчи чело.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Абсолютно. Виж, Маргарет, дай ми този номер и аз ще го проверя. Няма смисъл да рискуваш. — Той бръкна във вътрешния си джоб и си извади бележника. — Какъв беше: две седем две…
Седнала на ръба на дивана и вперила поглед през прозореца, тя мълчеше.
— Маргарет?
— Тя каза, че не била на погребението.
Тейт сви рамене.
— Логично е. Защо да е там?…
— Според мен лъжеше. Струва ми се, че я видях там.